Пѣйо Яворовъ

[Hatshepsut]

Срещи с Яворов

„Яворов е едно голямо чувство. Всичко и него е стихийно и първично и неговата жизнена енергия не се изразява като съзнателна, просветлена воля, а като органическо желание, на което той безропотно се подчинява.“ – споделя за него в дневника си, близкият приятел на Пейо Яворов, Боян Пенев.

Яворов е от типа хора, към които никой не остава равнодушен. Покорява не едно женско сърце, печели си близки приятели и заклети врагове. Въпреки това нерядко той се чувства самотен, отхвърлен, неразбран: истинска загадка за запленените от личността и от творчеството му. Неслучайно в есето си, посветено на Яворов, Николай Лилиев ще напише: „Да разберем Яворов е наш дълг. Разберем ли го, ще го обикнем. Той ще ни открие много тайни и през океана на своето страдание ще ни изведе към едно ново небе.“

Яворов непрекъснато се лута в търсене на гениалното. През 1911 г. пред Тодор Н. Караваневски ще изповядва:

„– Слушай, Тодоре, поезията никога не е изпълвала с доволство душата ми. Аз жадувам за нещо голямо – за една борба, в която да се хвърля с цялото си същество и ако е необходимо да изгоря в нея. Знаеш ли, има моменти, когато поезията, която съм дал, ми се струва нищожна, никому ненужна.
– Какво говориш – посякох го аз. – Твоята поезия е гордост за родината ни, бисер в нашата бедна литература, а ти я наричаш нищожна!
Яворов не ми отговори нищо. Дълго мълчахме и двамата. Когато се разделихме, стисна ми ръката и каза:
– И все пак една велика борба ми е на сърцето!“

Предвид Яворовата биография, не е трудно да се досетим коя е тази велика борба, която му е на сърце. В друг разговор с Караваневски споделя:

„Когато се освободи Македония, ще отида там да живея, на нея ще отдам и творчеството си.“

По време на Балканската война Пейо е в Серес. Среща се с Паисий Рилски: „Препасал патрондаш и револвер, кривнал кепе, изпод което се подава кичур черна коса, преметнал през рамо късата си манлихера, със святкащи от радост големи, черни очи, Пейо беше истински войвода! Първите му думи бяха:
– Най-после, отец, свободата дойде! Защо не е жив Гоце, колко щастлив щеше да бъде! Бедният Гоце, как жадуваше да види свободна Македония!“

Яворов в различни периоди от живота си е поддържал близки контакти с всички видни борци за свободата на Македония – Гоце Делчев, Яне Сандански, Тодор Александров. Неговата страстна натура търси поезията навсякъде около себе си: а каква по-голяма поезия от тази, да се отдадеш от душа на един красив идеал. До 1903 г. неговият идеал носи името Македония.

След което в живота му навлиза Мина.

„Мина Тодорова е детето с „две хубави очи“, „вълшебницата“ с коса „като здрачния воал на късна вечер“, която накара да зазвучат най-нежните струни в душата на Яворов и поетът изпя за нея най-трепетните химни на любовта, чистотата, младостта и невинността.“ (Милка Марковска). Владимир Василев, много близък до поета, ще отбележи: „Пред това „дете“, както го нарича в песните си, душата му се превръща в сребърна струна – копнееща и ридаеща за сливане някъде в „звездни“ висоти… И може би защото бе толкова неземна, тази любов не можа да се осъществи.“

Кръщелното име на Мина Тодорова е Мария, но близките я наричат Минка. Родена е на 4-ти юли 1890 г. в град Елена. Баща ѝ Юрдан Тодоров е градски първенец, участвал и в политическия живот на страната, а брат ѝ е Петко Тодоров – един от четворката в кръга „Мисъл“ (д-р Кр. Кръстев, П. П. Славейков, П. К. Яворов). Двамата с Пейо се запознават в дома на брат ѝ на 25-ти март 1906 г., на Благовещение, когато тя няма още и 16 г. Срещата ще остане паметна за Яворов, по-късно той ще я опише:

„То беше денят Благовещение. Блага вест я нарекох аз в своя живот. И тя радваше очите ми, подобна на лилия сред поле през май, покрито с цветя, подобна на лилия, от която не е по-бял снега, по-висока от другите, но навела своята ароматна главица…
Тя радваше очите ми и опияняваше душата ми…“

Вдъхновен от срещата с нея, още същия ден Яворов пише стихотворението „Благовещение“:

„Прохладен лъх от ангелско крило,
о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън…“

Двамата започват да поддържат редовна кореспонденция. Запленен от Мина, Яворов трескаво твори. Изпод перото му излизат: „Две хубави очи“, „Вълшебница“, „Сън“, „Ела“… Мина е очарована от „Две Хубави очи“.

Райна Тодорова си спомня: „Вечерта тя ми чете стиховете на Яворов „Две хубави очи“. Тя ги чете с възторг и беше поласкана, че той ѝ оказва такова внимание и че тя го вдъхновява да напише толкова хубави стихове.“

По-късно Яворов ще разкаже в анкета пред Михаил Арнаудов: „Ей на, тези очи са реални за мене. За тях съм се трепал, безпокоил съм се… Знам ли? В даден момент две очи, два въглена се залепят за душата ти и парят или замръзват; или, ако бъдат две звезди, ти правят светло на душата. Това прави едно настроение. Потърсяш думата за своите видения…“

А в поетическия си дневник по-късно, след смъртта на Мина, ще напише: „И ето аз не помня нищо повече освен тия две хубави очи, в чийто поглед тънеше погледа ми, и тия две малки ръце, които се топяха в ръцете ми.
И нищо друго.
Когато я гледах, аз гледах само нейните очи, които ме обливаха с топлината на майското слънце.“

Въпреки писмата и прелестните стихове, семейството на Мина е против отношенията им. Мина ще изкаже колебанията и тревогите си в писмо: „Всички тук са зле настроени против Вас. Не зная… Много неща не мога да си обясня, а само се лутам ту тук, ту там. Не мога да си дам сметка що ще излезе от всичко това. Аз съм толкова млада, а Вий сте поет“ (писмо на Мина до Пейо 29-ти септември 1906 г.)

Яворов ще се отзове на това със стихотворението си „Пръстен с опал“:

„Мечтата ти е очарована робиня
на моята душа, която те зове;
ще дойдеш ти накрай световната пустиня,
отсам преградни бездни, върхове.

Кристално чиста, като висините сини,
намериха те спяща жаждащи мечти, –
в съня на твоите шестнадесет години
душа те възжела и похити.

На бездни, върхове, неведоми пространства
мечтата ти лети – прелита в бодър сън –
и чуя аз, в нощта на тъмни окаянства,
спасителния предразсветен звън.

Ще дойдеш ти, заря-невинност всепобедна,
в одеждата на своя ароматен свян
и то ще бъде час на изповед-последна,
сияние в един вълшебен блян.

Душата ми над тебе бисер ще поръси,
че ти ще бъдеш роза, аз ще бъда май.
И ние ще горим унесени в съня си –
и като дим в небето ще намерим край.“

В писмо от 11-ти октомври ще допълни:

„И ако ти беше пред мене и ми задаваше същия въпрос, аз щях да те притисна до сърцето си и щях да ти повторя хиляди и милиони пъти, че ти си моя и ще бъдеш моя – на този и на оня свят!“

Участта на Мина е трагична. Тя напуска този свят покосена от туберкулоза едва двадесетгодишна. Съдбините на двамата с Пейо поотделно са трагични, каквато и не по-малко трагична е невъзможната им любов. Милка Марковска ще отбележи справедливо за Мина: „Неизживяла своя млад живот, тя и днес продължава да живее своята неувяхваща младост в безсмъртните творби на големия поет, вплела навеки името си с неговото.“

Хубава оценка за Яворов, по-късно след неговата смърт, ще направи братът на Мина, в писмо до д-р Кръстев:

„И сега възкръсват пред очи ми онези хубави дни, които сме прекарвали двама заедно, и виждам го, горкия – със своите нежни чувства, с правдивата си и честна душа как се мъчи да нареди живота си съгласно с тях и как някакъв проклет инстинкт отвътре парализира всичките му пориви и излиза тъкмо обратното на това, което е искал и което му се е щяло.“

http://bulgarkamagazine.com/

[Hatshepsut]

Напред!

Уви! Кой може да търпи
да гледа със скръстени ръце,
когато има във гърди
човешки чувства и сърце?! -

Как тича с ножа да мъсти
в борба и огън клетий роб,
без жал полага си кости
и среща гордо смърт и гроб!

А днес? - Зад сините гори
наш брат въстанал е с меч
за чест, свобода... там гори
борбата с пламен; там картеч
и жупел носи вярна смърт:
там меч с меч се е преплел,
там, там героите днес мрът
в борба с врага побеснел.

Пет века робство, тъмота!
Пет века варварства, ужас,
най-грозни мъки, теглила,
в зверски нокте, зверски бяс
пълни се чашата - преля,
търпение всяко се свърши,
в кокал ножът веч опря!
"Съдбата ножът да реши",
прошепна робът и пламна.
Пламна, възкръсна мощен дух
във таз измъчена страна,
обляна с кърви; в тоз край глух -
"Или свобода, или смърт!" -
повтаря днеска горский ек.
"Или свобода или смърт!" -
робът проглася се човек.

Там братска помощ се ище,
подкрепа в святото дело,
там дълг човешки ни зове
да мрем за общото добро!
Позор! Позор ще е зарад нас,
ако оставим наший брат
в този грозно-свещен час
да падне - втором превий врат.
Ще ни потомството презре,
ще се отвърне настрана,
историята нас ще прикове
в век на позорната стена.
О, трижд свещено е дело
за чест и волност да умрем;
нек викнем с роба наедно:
"Ах! Долу турския ярем!"

[Hatshepsut]

В тъмницата

Вехне младост, чезнат сили
под тъмничний мрачен свод,
тук в гърдите ми изгнили
няма искрица живот.

Скоро, зная, ще престане
в мен сърцето да тупти;
вам - и вам ще край настане,
мои пламенни мечти...

Ах, мечти!... Родино клета,
щастье тебе съм мечтал:
твойта волност и просвета
беше моя идеал.

Тебе гази крак тирански -
в твойте дивни широти
глас един е - страшен кански
плач отчаян там ехти.

Там палачът звер е гладен,
там золумството цари
и... и там народ е страден:
мойте братя и сестри.

В тебе раснал несвободен,
орисията ти зла
беше в мене червей злобен
зарад мъки и тегла:

гледах твоето страданье -
бяс ми късаше сърце,
чуях твоето стенанье -
срам ми палеше лице.

Гледах, тъжях... и завета -
сладкият священ завет:
да умра за тебе клета,
стана ми душа и свет.

Освети ме дух божествен,
кръв по-нова кипна в мен...
Чаках веч деня тържествен -
в робството последний ден.

Чаках... Робското мъченье
все цареше: сълзи, пот
бе на роба назначенье
в окървавений хомот.

Чаках... А горите тъмни
на злочестата страна,
те - синееха се пълни
с слава, с чудни имена...

И доде денът бурливи
след вековна робска нощ
за разплатите гръмливи...
Килна в мене бяс и мощ.

Гръм ехтеше в планините:
там въстаналият роб
диреше си правдините
и нахождаше си гроб.

"Там! Там!... Там в горите дето
днес е кървава борба,
де на знамето развето
бляска: "Смърт за свобода!"

Тъй си думах, тъй с другари
ний решихме в нощ една
и ни слънцето завари
под юнашки знамена...

Но не паднах аз в борбата,
там не найдох своя гроб;
тъй ми е била съдбата -
свършвам пленник, свършвам роб.

Свършвам с мисъл безутешна:
в робство черно йоще трай,
след борбата безутешна,
родний ми страдален край.

В бой въстаник, лев беше,
смел, чутовен бе герой,
на уста с усмивка мреше,
но надви поганский брой.

Що би могъл и орела,
ако с врани стотна сган
влезъл би в разправа смела,
сам посреди жалък стан?

И кръв много се пролея...
Но нима нахалост е?
Кръстената с кръв идея
по-стремително расте!

От кръвта ни жертви редки,
жетва славна ще избий;
тъй и пролет всяка капка
злато чисто в себе крий.

В края бащин безвъзвратно
мракът ще се разпилей,
свободата - слънце златно,
там широко ще огрей...

Често в нощите досадни,
тука в безпросветний мрак,
чувства тъжни, мисли ядни
в мене будът се рояк.

Но измежду тях мечтата
пак отскубне се - лети
все нататък, към полята,
дето майчин плач ехти;

сред напразните вълнения,
ме нападне дремота,
оживлят във рой виденья
таз тъмнична пустота...

Ти, далеч! Съзнанье болно
на тъмничните тегла; -
понесе ме леко, волно,
сън на своите крила.

Между близки и познати
пренесе ме бързо той -
виждам ги аз вси благати,
волни радостни в покой.

Вредом виждам друг живота,
вредом шум и свобода!
Де следите на хомота
и на робската съдба?

Всъде волно неуморно
благодатен труд кипи,
а за робството позорно
споменът в забвенье спи.

Градове светливи, чисти,
мирни радостни села,
широки - нивя златисти,
де пълзят безчет рала...

Леко дишам и в гърди ми
пламък чуден загори -
стане радост за очи ми
всеки камъчец дори...

Стресна се... Тъмата крие
всичко в таз килия - ад;
тихо - чуя кат се бие
в мен сърцето с злоба, с яд.

Тъжно песен меланхолна
се навремени извий -
стражът дремката неволна
с нея иска да надвий.

Или жалостно смешенье
крито, грозно проечи -
клетник някой в отчаянье
болките си с рев мегчи.

И настръхнат ми космите,
бясно се сърце забий,
кръв премреже ми очите,
страшно свят ми се завий.

Пламня в треска, яд ме трови,
махня злобно с пътний звон
на ръждивите окови
се сгласява моя стон...
........................................................
Свършвам аз... Смъртта ме кани
на покой... Пред мен тъмней...
Вам проклятие, тирани!
Македония, живей!

[Hatshepsut]

Мечта

Заклел се бих, видях те! Ала насън ли беше,
наяве ли - не зная; а беше нощ година,
че мъка, като огън, самотен ме гореше.
Тогава ми се мярна... Така на бедуина,
в пустинята изгубен, се мерне палма млада
и мисли той: при нея кристал-вода извира
и бърза той към нея на отдих и прохлада,
а то мираж - от палма следа се не намира.
И ти мираж ли беше? Все пак видях те аз
и мисля те, и мисля - и чезна оттогаз.

По кротък лик те имам сестрица на луната,
зора през май нарекох усмивката ти блага,
да помня твоя поглед - аз гледам небесата,
гласа ти за да чувам - запрях си птичка драга...
На розата обикнах мириса ароматен,
че в него има нещо от твоя дъх небесен;
пленява ме зефирът - и как е той приятен,
как сладичко ми шепне за тебе мит чудесен.
А питам ли къде си, сърдечно глас ечи,
но всякога и всичко на питане мълчи.

Реша да те подиря. Залутан сред тълпата -
на страстите житейски попаднал в маскарада,
аз искам да узная под маските лицата...
Но ти ли там ще бъдеш? И мъка ме напада,
змия сърце ми гризе, че пак не те намирам.
Сред весели другари от чашата кипяща
тогаз утеха искам... но сякаш те съзирам
изправена край мене замислена, скърбяща -
и бягам аз разкаян; и само господ знай,
какво в безсънни нощи тогава ме терзай...

[Hatshepsut]

Сред любовните писма на Пейо Яворов до Мина Тодорова

Пейо Тотев Крачолов, известен още като Пейо Яворов, е български поет и революционер. Роден е в град Чирпан на 13 януари 1878 г., но по-късно работата му като телеграфопощенец го отвежда в различни български градове, сред които Сливен, Стара Загора, София и др. Редакотор и сътрудник е на литературното списание „Мисъл“, а през 1901 г. издава първата си стихосбирка „Стихотворения“. Като драматург в Народния театър Яворов пише две пиеси – „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Любовта на поета с Мина Тодорова е истинско вдъхновение и копнеж за него. Двамата се срещат на една от сбирките на списание „Мисъл“ през 1906 г., но три години по-късно Мина заминава за Франция и едва 20-годишна умира от туберкулоза в Париж. На нея Яворов посвещава стихотворенията „Две хубави очи“ и „Благовещение“, както и пиесата „В полите на Витоша“.

Представяме ви едно от любовните писма, които Пейо Яворов пише до своята любима Мина Тодорова.


До Мина Тодорова

4 януари 1908 г.

Може би никога женски образ не е вдъхнал толкова обаяние, може би никога очи на девойка не са грели с такава чистота… Винаги, като те видя, мое щастие, аз чувствам желание да се моля като един грешник, който обаче не очаква изкупление на своите грехове. Аз бих желал да не съществуваше моето минало до вчерашния ден, когато те съзрях като една икона, и когато те слушах като една небесна песен. Аз бих желал целият ми живот да беше само един спомен за тебе и цялото ми същество – само една мечта все за тебе. Защо е у мене тая наложителна потреба с тон на изповед всякога, когато искам да те доближа? Така вярващият християнин чрез разкаяние се доближава и влиза в общение със своя Бог. Ако всякога, когато душата ми се устреми към тебе, аз усещам същата потреба, то е, защото ти си единственото мое божество, на което се кланям в живота си. И винаги, когато мисля (за тебе), аз чувствам да витае над мене духът на майка ми… Аз молех нейния дух да застане между нас и ни раздели, ако моята любов ти носи нещастие, или да направлява всяка моя стъпка, за да ти дам щастие. Аз молих нея, защото ясно съзнавам, че всичко добро и ценно, което съществува в натурата ми, е наследено от нея, и всичко лошо – от другаде някъде. Това добро никога не се смесва с лошото у мене – едното и другото всякога са враждували помежду си . И аз чувствам злото победено и замлъкнало всякога, когато те погледна отблизо. Ангел мой, твоят образ помага на добрия дух в душата ми. Аз бих бил сега друг човек, ако миналата година не бях те изпускал твърде често изпред очи. И усещайки се тогава достоен за твоята невинност, аз бих намерил думи за тиха молитва към духа на майка си… Но ако ти я казвам тая молитва, с цялата си ужасна откровеност, то е, защото подир нея аз вече се чувствам по-друг… достоен за твоето чувство – и вече не в правото си да го считам – да, твоето чувство към мене, един грях! Ето, аз трябва да ти пратя и двете мои поеми („Месалина“ и „Клеопатра“)… Но изпращайки ги, аз те моля да ги хвърлиш в печката непогледнати. Нека твоята душа се не докосва до тях. Аз още веднъж няма да напиша подобни неща, защото ти ще ги четеш. Остани и в бъдеще в чистотата си, мой снежнобял ангел и идеал на моята покварена душа.

https://bulgarianhistory.org/pismo-ot-peio-iavorov-do-mina/

[sekirata]

НА ЛОРА НА ЯВОРОВ ЦВЕТАНА МАНЕВА И АНИТА ХРИСТОВА ТРИФОНОВА. ФИЛМА.




Лора Каравелова е едва 27-годишна, когато трагично отнема живота си.

За любовната история между нея и поета Пейо Яворов се говори и до днес и е ясно, че причината за смъртта и на двамата е именно тяхната пламенна любов, граничеща с лудост.

https://fibro.bg/lora-i-yavorov/

Кой уби Лора Каравелова?



Лора си отива от света едва на 27 години, но успява да изживее невероятна гама от емоции и завинаги оставя своята следа в историята.

 

Лора Петкова Каравелова е дъщеря на българския политик Петко Каравелов и видната общественичка Екатерина Каравелова, племенница е на големия български писател и революционер Любен Каравелов.

Лора е млада, красива и добре образована. След завършване на гимназиалното си образование в София тя се обучава в католическия пансион „Нотр Дам дьо Сион“ в Париж, Франция, а по-късно – в Антверпен, Белгия.

През 1907 година под натиска на майка си сключва брак с младия деец на Демократическата партия Иван Дренков. В 1908 г. се ражда първото им дете Кирил, което умира скоро след раждането, а година по-късно се ражда вторият им син Петко. Бракът се оказва неуспешен и е разтрогнат през юни 1912 г.

На 21 август 1906 г. Пейо Яворов за първи път среща Лора Каравелова. Запознанството между двамата се осъществява по време на излет в Драгалевския манастир и въпреки че по това време Яворов е влюбен в 16-годишната сестра на неговия приятел Петко Тодоров – Мина, изследователите на символиста са категорични, че творецът е силно привлечен от Лора още от тази първа среща.

Яворов е силно запленен именно от пламенната натура на Лора и нейната открита индивидуалност... и разбира се от красотата й.

На 19 септември 1912 г. тя се омъжва за Яворов, а този брак се оказва фатален и за двамата. Красива, високо интелигентна, ерудирана, тя е чувствителна и меланхолична по характер. Нейната любов към Яворов е всеотдайна и същевременно обсебваща. Лора демонстрира болезнена ревност към съпруга си и при най-малкия повод.

Постепенно бракът им навлиза в критична фаза, а това се случва едва година, след като двамата са сключили брак.

Немалка роля за това изиграва съпругата на писателя Михаил Кремен – Дора Конова, която, опитвайки се да флиртува с поета, допълнително разпалва ревността на Лора. След една от поредните сцени на ревност на 30 ноември 1913 г. Лора се застрелва в дома им. Малко след това, шокиран, прави опит да се самоубие и самият Яворов, но бива спасен.

В започналото полицейско и съдебно разследване се лансират две версии – тази за самоубийството на Лора и тази за убийството ѝ от Яворов. Въпреки че доказателствата и проведената експертиза сочат към първата, в общественото съзнание, най-вече под влияние на пресата и родственици на Лора, се налага втората версия, и срещу поета бива заведено дело за убийство. Това става причина година по-късно Яворов да сложи край на живота си.

Все пак любовта между двамата си остава най-силното им житейско преживяване и за това свидетелства красивите стихотворения, които Яворов посвещава на Лора.






На Лора на Яворов Анита Христова Трифонова



На Лора на Яворов Цветана Манева



Дело 205/1913 П.К.Яворов


И нека предложа моите становища по темата, след като съм прочела доста за любовните истории на този "красавец" и голям поет П.К.Яворов.
Никой не може да ме убеди, че Лора се е самоубила, въпреки,че знам какво поражение прави на психиката един католически пансион. Нейното не  е било просто ревност, защото като камък и е тежало миналото, та и загубата на нейната рожба. С чувство за малоценност, за употребена и с доста песимизъм, тя е смятала, че наистина Яворов няма да и бъде верен, пък е имало и доста жени около него дори за флирт. Жени...16 годишна жена за мене си е дете. Той наистина е бил доста любовен, меко казано.Това неговото пък е от чувство да се докаже и като мъж, защото е доста грозен - смело казано. Мина си е била дете, но доста злобна, много злобно дете със самочувствие и парички. В такива случаи природата се намества, като и изпраща тежката болест от която умира . Накрая двете версии са наистина смехотворни! Нито се е самоубила, нито Яворов е убиец!
Но "ИНТЕРЕСЪТ КЛАТИ ФЕСА"- разбрахте ,нали?

Яворов не намира миг покой , че той е виновен за смъртта на Лора и чак след смъртта и му светва, колко болка и е причинил с тези жени около него, жени - деца , повече по такива си е падал, защото смятал, че са чисти души. И в повечето случаи е така, но не винаги. А той е поет и не какъв да е, но това не означава ,че не е бил ЖЕНКАР. Точно.Не е искал и не можел да отблъсква жените около себе си, тези към които няма чувства и така губи ИСТИНСКИТЕ! Големиат поет просто не е бил за брак, А САМО ЗА ЛЮБОВНИ ИСТОРИИ, ВРЪЗКИ И ДА СЪЗДАВА КРАСИВА ПОЕЗИЯ!

ВСЕКИ СЕ РАЖДА НА ТОЗИ СВЯТ С ОПРЕДЕЛЕНА  МИСИЯ И ДАРБА!

Дарба е дори да сготвиш един превъзходен миш - маш. Малко смях, след тъжното...

А.Х.Т.sekirata cekupama

[Hatshepsut]

Днес се навършват 105 години от смъртта на Пейо Яворов

Пейо Яворов – геният на българската лирика

Меланхоличен, но затова пък изпълнен с любов към родината, поезията и, разбира се, не на последно място, към Лора и Мина. Сигурно вече се досещате за кого говорим – Пейо Тотев Крачолов. Това е кръщелното име на може би един от най-талантливите и прочувствени родни поети. Всяко негово стихотворение ви докосва, всяка негова творба се запечатва в съзнанието ви, кара ви да искате да четете още и още от творчеството му. Той е от онези личности, чиито произведения ги увековечават, от онези българи, които всеки техен наследник е горд да цитира.



Пейо Крачолов, по-късно познат като Пейо Яворов, е роден на 13 януари (нов стил) през далечната 1878 година в град Чирпан. Малкият се ражда много слаб, едва показващ признаци на живот, а майка му се притеснява дали няма да загуби още едно свое чедо. Той обаче оцелява и израства в една нормална обстановка. Започва училище в родния си Чирпан и се отличава с качествата си на силен възпитаник, който освен видния интерес към българския език и литературата, е запален и по математиката – една твърде нетипична наука за бъдещ писател.

Яворов постъпва в местната прогимназия, но след третата година майка му настоява той да се премести в Пловдив. Подобно на много други прочути исторически личности, младият Пейо не завършва училище, а достига до V гимназиален клас. Напуска школото през 1893-та и се връща в родния Чирпан. Тук трябва да отбележим, че животът на Яворов е сякаш съвкупност от два напълно различни и противоречащи си периода, а именно този, който настъпва след завръщането му в родния град – революционно настроеният, и този след смъртта на Гоце Делчев – меланхоличният, изпълнен с тъга и мъка, копнеж и любов по красивото.

През 1897 г. влиза в контакт с Вътрешната македоно–одринска революционна организация (ВМРО). В този период става и един от най–изявените защитници на идеята за свободата на Македония и един от най–дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф („Гоце Делчев” (1904). След смъртта на Гоце Делчев през 1903 г., която нанася силен душевен удар на Яворов, той частично се отделя от революционната си дейност поради неразбирателството си с Яне Сандански. Яворов бележи този етап от живота си с издаването на няколко бунтовни произведения. Знакови творби са „Хайдушки песни”, която е посветена на Гоце Делчев, „Заточеници”,  „Арменци” и др. Всички те олицетворяват копнежа по родината на изстрадалите българи в Македония и Одринско. Ключов момент от този период на поета революционер са и участията му в чети, които навлизат в Македония, а Яворов дори печели „Кръст за храброст”.

Междувременно в периода 1897 – 1901 г. работи като телеграфист. Именно по пощенските станции Яворов започва да пише своята мрачна, изпълнена с тъга, а същевременно романтична и символистична поезия. Незавършил образованието си, той не престава да се интересува и обогатява, ами напротив – започва да чете много книги, повечето от които класическа литература. Скоро след приключването на обучението си за телеграфист, Пейо е принуден да работи. Първоначално е изпратен в Скобелево, а по-късно работи в Сливен и Стралджа. Работата го отвежда и до Анхиало, където Яворов среща Нонка Чипева, тамошна учителка, която се превръща в негова муза и, вдъхновявайки се от нея, пише една от най–важните си поеми – „Калиопа”. По–късно благодарение на тази му творба, Пейо Яворов влиза в кръга „Мисъл”, като с нея прави наистина силно впечатление на едни от най–видните личности в литературния живот тогава – д-р Кръстев и Пенчо Славейков. Докторът веднага изпраща хонорар от 50 лв. на младия Пейо, а Славейков се превръща в негов творчески кръстник – именно той заменя фамилията Крачолов с псевдонима Яворов.


Кръгът „Мисъл“

Младокът пристига в София по покана на своите благодетели и скоро се превръща в много уважаван представител на творческите среди. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред” във вестник „Глас македонски”, а през 1901 година издава и първата си стихосбирка “Стихотворения”. През 1904 г. излиза второ издание на стихосбирката, но е с предговор от Пенчо Славейков. През 1907 година е издадена втората му стихосбирка „Безсъници”, която несъмнено и окончателно проправя пътя към модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скепсис, „прозрения” и терзания за „вечните въпроси що никой век не разреши”, променя тотално българското литературно мислене и налага един нов напълно различен начин на писане.

През 1910 г. излиза от печат антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците”, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетическия път, съпоставим само с този на Ботев. Пейо се ползва с уважението на много от своите нови колеги и затова е нает за редактор на вестник „Дело“ – един от органите на македоно-одринското движение. В този период поетът работи като библиотекар, а по–късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси – „В полите на Витоша” (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва” (1912). Често е командирован в чужбина за усъвършенстване по литература – в Нанси, Женева, Виена, Париж. Яворов усилено чете модерна френска поезия.

По това време младият Яворов се отдава и на своята любима – Мина Тодорова, която е сестра на П.Ю.Тодоров. Тя среща смъртта си прекалено млада, едва двадесетгодишна, и писателят бива изправен пред един същински емоционален ужас, който дава ефект и върху част от произведенията му. Именно Мина е личността, заради която днес се радваме на творби като „Две хубави очи“, „Среднощни вълнения“, „Благовещение” и други. Скоро обаче Пейо среща друга дама, която ще завладее, но и разбие неговото сърце. Това е дъщерята на Петко Каравелов – Лора. Не след дълго Яворов и Лора се превръщат в най-ярката двойка на софийското общество. Както на Мина, така и на дъщерята на видния български общественик Петко Каравелов са посветени не малко стихотворения, повечето от които наистина са гениални достижения на автора. Такива творби са „Стон”, „Сенки”, „Клеопатра” и др.


Лора Каравелова и Пейо Яворов

Лора често бива определяна като „царица на нощта“, жена с характер, който със сигурност повлиява много сериозно на личността на поета. Много критици, историци и анализатори твърдят, че сякаш би било по-добре, ако Яворов никога не бе срещал Лора. Както началото на любовната връзка на двамата е изпепеляващо и страстно, то такъв е и нейният край – изпълнен с разрушителна страст. Макар двамата да се венчават през 1912 година, щастието отстъпва място на съмнението, а всичко, до което се докосне поетът, сякаш е осъдено на разруха. В края на 1913 година Яворов губи и другата си любима – Лора Каравелова се самоубива.

Пейо Яворов не успява да се пребори с мъката и скоро след това и той прави опит за самоубийство, който обаче се оказва неуспешен и вместо да сложи край на живота на поета, куршумът го ослепява. Следва позорен процес, обвиняващ Яворов в това, че той е убил жена си, което напълно сломява духа на поета. На 29 октомври 1914 година Пейо Яворов взима голяма доза отрова и се застрелва. Писателят оставя зад себе си прощални  писма, от които си личи силната емоция, която терзае душата му. Общественото мнение сред най-висшите класи е, че не Лора, а Яворов е дръпнал спусъка, който слага край на живота на неговата любима. Предсмъртните послания на автора са изключително интересни, в тях той не забравя и някогашния си порив към Македония:

„Брате Тодоре, кажи на Македония, когато отидеш там, че нейният син (аз се считам неин) умря в свободна България, увенчан с една мръсна клевета…”

Именно чувствата, които слагат край на Яворовия живот, са движещата сила и на неговия талант. Той завинаги остава един от най-великите родни поети. Яворов е лирикът, който успява да пресъздаде две напълно различни и противоречащи си теми в своето творчество. Затова спокойно можем да кажем, че това го прави гений на българската поезия, защото създаването на творби с революционна тематика, а след това и символистични, несъмнено е гениално и достойно за уважение.

https://bulgarianhistory.org/peio-qvorov/

[Hatshepsut]

Нощ

Сам си — и в треска, между тия
оголени стени; вторачен
гъстеещ полумрак наднича,
подава се от всеки кът;
камина без топливо,
отворена — уста готови
проклятие да изрекат.

Затварям пламнали очи
ала напразно — няма сън;
не мозък, а олово сякаш
в разяден череп се разлива…
Възглавието — камък същи
леглото тръне и коприва.

И през прозореца мъглив
из вечерния здрач далеко
блуждае поглед: по небето,
разгонени от буйни вихри,
в безреда облаците бягат.
И струва ми се, че долавям
изпод небесни широти
от някаква зловеща песен
сподавен тътен да ехти.

И чак в душата ми прониква
настръхнал в кътовете мрак.
Аз чезна и се сливам
с мъгли страхотни — задушливи,
на ада сякаш из недрата
стихийно блъвнали във мене.

Ей вгъва се небо далечно,
И облаци бучат и бягат,
и пак халосано назад
повръщат се… В глава
ни миг остава вихра мисъл,
в душата хаос и тревога.
Не песен слушам! — а зловещо
ехтят отчаяни въздишки
и гладни плачове, и диви
поемни писъци… Блести
размахан бич от скорпиони,
звънят окови-железа.

И мъка, знойна мъка нокти
в сърцето ми забива.
А съвест гризе,
като че някога ръка
въз клета майка съм подигнал
сестра продал, от страден брат
лице отвърнал безучастно…

Прости, родино триж злочеста,
прости разблудното си чадо.
Ще бъда твой! Кълна се, майко,
Кълна се в хилядите рани
на твоята снага разбита;
кълна се и в мечтите твои
за бъдещност честита:
с кръвта си кръст ще начертая
от Дунав до Егея бял
и от Албанската пустиня
до черноморските води!
И тоя кръст на дух свободен
всегдашния ще бъде път:
за гения ти все по него
разкошни лаври ще растат…
Макар и слаби, пак десница
ще може — ето… А това —
вериги! Кой ли и защо,
кога ли ме е оковал?
Повия ли се, тъй боли,
тъй стяга — - — - — - — - —

— - — - — А-х, на зло видял се
злокобен и всегдашен сън!
Звъни в ушите, а сърцето
ще пукне — бий. В безмълвност
и тук, притиснала ме гробно,
и вън тъма. С насмешка явна
дух злобен шепне и повтаря
мечти продадени отдавна
за къшче хляб… Чернило черно
орисници ми предвещаха.
И няма никога душа
криле по воля да размаха!

Тъжно ми е. И да има
гърди — гърди си да притисна,
сърце, що с моето съгласно
да бий и чезне! Аз тогава
набрани сълзи бих изплакал,
олекнало ми би тогава.

През тъмния прозорец
едва се мярна зрак-звездица
и пак зад облага изчезна.
В живота свой
и аз една звездица имах.
И тя, уви,
така изчезна… А сега
напусто спомням: ще ли вече
на бедствията сред мъглите
повторно тя да се вести?
А кой ли чука? Влез… Но ти ли,
мечта на моите мечти,
но ти ли си — и в тоя час
отиде? Изплашена си ти
и морна. Таз окъсана одежда…
Разплетени коси; нозете кални…
Ръце премръзнали; лицето
и в сълзи, и в петна от рани…
Избягала! Неволя черна
за смел подем те окрили;
кажи ми, вече кой ще може
от днеска да ни раздели?
Ела и в пазвите ми тия
ръце измръзнали пригрей;
в лицето ми горчиви сълзи
ела открий… С целувка жадна
изсмука ща в една минута
събирана през ред години
в гърдите ти отрова люта.
Прегръщай ме, прегръщай силно,
страна до моята допри
и в туй блаженство остави ме
да чезна… И ще идем ний
далеч от хората, в гори,
в море широко: там ще могат
ни злоба людска, ни закон
досегна рая ни… Тълпа! —
Защо трепериш? Идат! Но кои?
Те влазят… Помощ! — - — -

— - — - — - — - — Боже,
все тая нощ! — все тоя сън.

Но ето бясната фъртуна —
не тя ли блъскаше отвън!
И тъй фучи — осмива сякаш
нерадата ми самота;
фучи, пророчествува сякаш,
че тъй ще бъде и докрай.
И аз да бих сега умрял,
ни майка няма да ме види,
ни майка… Пее… Пей ми още!
Какво? Задрямал бях и, майко,
стори ми се, че ти над мене
изтихом пееш. И в детинство
така ми пееше: и сладко,
и толкоз тъжно!… А защо
лице извръщаш? Сълзи, сълзи,
напразно искаш да ги скриеш
от мене: зная, ще умра.
Босилек-цвете
на хладен гроб ще посадиш
и не роса ще го пои,
а твоите горчиви сълзи…
Ще плачеш ти: „Стани от гроба,
ела, погинала надеждо,
ела ме, сине, утеши!“
И в летен пек, и в зимен мраз
ще идваш, майко, ще нареждаш,
ала напразно: прах бездушен,
ще мога ли да чуя аз?

Ще мине време, гроб сирашки
в израснал бурен ще заглъхне.
Баща и майка ще заспят
покоен сън; сестри и братя
разпръснат щат се по света,
забрави щат ме. Но една
душа все тайно зарад мене,
ще жали още. В лунна нощ,
когато влюбени зефири
милуват полските цветя
и скрито някъде поточе
в самотност тъжно ромоли,
ще дойде тя — преплетен бурен
полека там ще раздвои,
въз гроба хладен ще припадне.
Последен стон тогаз дълбоко
гърдите ѝ ще раздере,
кръв устните ѝ ще обагри
и гласно тя ще да ридай:
„Пустинен път живота беше,
изминах го едвам;
омразно беше тежко бреме…
Кажи ми, чакаш ли ме там?“
Ще възридае и ще пита,
чело склонила до земята;
на ще ли чуя,
но ще ли се откликна аз?

Ще мине век и никой вече
не може мястото показа
за моя прах: пръстта ще бъде
над мене равна… Някой ден
от гръм земя ще затрепери,
от писъци небо ще кънне,
родина ще зове:
„Кръвта ми — смукаха я свои,
месата — гризаха ги чужди,
безсилна съм… въстана силен
и ето робство ме очаква.

Елате живи! Чуйте, мъртви,
дигнете се! Чада обични,
спасете ме!“ — ще призовава…
А кой от мъртвите тогаз
ще чуе нещо,
а кой от тях ще се откликне
и ще ли се подигна аз?

Не искам още да умра!
Тъй рано,
тъй млад — о, нека поживея
за тебе, майко, за родина
и зарад нея… и за нея
в дълбока жал, макар безплодно,
живот останал да премина…

Ала слабеят вече сили,
снага изстива, кочаней,
фурия се над мене спуща,
засмуква устни и не мога,
не мога дих, не мога да поема…

Хиляди крила
размахани повяват хлад:
приятно, леко ми е — тихо
и светло… Не, тъмней
и падам в зинала под мене
страхотна бездна, задух, шум…

Гъмжат чудовища ужасни,
налитат майко! — - — - — - —

— - — - Но къде съм?
Разсъмнало се. Скреж нашарил
прозорци; голите стени,
привижда ми се, дебнат само
да паднат въз глава — от бол
едвам усещана… Камина
все тъй прозината мълчи
и сякаш дума и не теква
за клетва, най-ужасна клетва!

[Hatshepsut]

Литературна сензация: Откриха нови стихотворения на Яворов

Поет, журналист, публицист, издател, агитатор, четник, войвода, кмет и организатор и ръководител на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Това са само щрихи от образа на Пейо Яворов (1870-1914).

106 години след трагичната му смърт, на бял свят излизат непознати до този момент негови стихотворения, писма и документи, които според критиката имат изключителна литературна стойност.
   
Те са предоставени на Народната библиотека от Христо Павлов от София, второ поколение колекционер с молба да направи  експертна оценка за автентичност. Документите, които по думите на Павлов са намерени в кофите за боклук, са свързани с Македония и са точно датирани - октомври 1912 г. Те отразяват дейността на Яворов като първи кмет на Неврокоп (днес Гоце Делчев) по време на Балканската война и като войвода на чета в Македоно-одринското опълчение.

Сред документите са и непознати досега стихотворения, които според литературния критик Пламен Тотев са последните, написани от него. Ръкописите са разчетени от доц. Милкана Бошнакова, историк и архивист, специалист по история на освободителното движение на българите в Македония и Одринска Тракия от Освобождението (1878) до периода между двете световни войни.

Става въпрос за общо 19 оригинални документи. Има четири писма до Тодор Александров в София,  до Таньо Николов в Мехомия, до Тодор Тодоров в София и до Христо Чернопеев в Мехомия. Има още девет требвания (името е поставено от автора), четири разписки, един къс от знаме в рамка и едно отделно стихотворение.

БТА първа показва уникалната находка и разговаря с експертите, ангажирани с нейното изследване. Междувременно, издателство "Персей", заедно с Георги Зъбчев и фондация "Яворов", пуска книга, наречена "Непознатият Яворов", в която ще бъдат публикувани всички документи.

http://www.bta.bg/bg/video/show/id/0_dilxogoz

[Hatshepsut]

Благовещение

Прохладен лъх от ангелско крило,
        о ангел, о дете,
зефирен лъх от ангелско крило
сред зной облъхва моето чело;
отпаднал ме лелее нежен сън…
Зора се зазорява вън.

Мелодия неземна сред нощта,
        о песен, о дете,
мелодия вълшебна сред нощта
лелее и приспива мисълта:
зора се нова зазорява вън
и празничен се носи звън.
 
Душата ми тъгува и мълчи,
        о сълза, о дете,
душата ми бленува и мълчи —
и тихо капят сълзи от очи:
аз слушам празнично тържествен звън
през утрен сън — уви, през сън…

25 март 1906

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите по-голяма част от стиховете на Пейо Яворов:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=881

[Hatshepsut]

Паметник на Пейо Яворов в гр.Чирпан
Фото: Янко Гочев

[Hatshepsut]

Не дирих радости в живота...

Не дирих радости в живота,
не дирих ветрища и прах,
ала и някоя Голгота
eдва ли нявга обещах.

В света живях с мечта избрана,
живях в неземен идеал:
земята чужда ми остана,
макар че туй не съм желал.

И гост на хората - отдавна,
с усмивка бледа на уста,
възвих в пътеката най-равна
към пътните врата...

[Hatshepsut]

Преди 107 години Яворов напуска живота охулен и изоставен

"Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея" - да бъде погребан в четническите си дрехи е едно от последните желания на поета-революционер

В един мрачен есенен ден на 1914 г. из София се разнася страшна вест - Яворов се убил! И хем невероятно, хем не съвсем изненадващо прозвучава тази новина. Година преди това поетът-революционер изживява най-голямото нещастие в краткия си, пълен с бури и страдания, живот - неговата любима Лора се самоубива пред очите му, а той самият се прострелва в слепоочието.

Оживява, но губи зрението си. Обвинен в убийството на жена си, охулен от обществото, изоставен от голяма част от приятелите си, безпаричен, сломен от тежката загуба, Яворов намира единствения изход за себе си - отнема сам живота си. Поетът напуска доброволно отхвърлилия го свят на 16/29 октомври 1914г.

Пейо Яворов (1878-1914), портрет от 1911 г.

След тази загуба, много от неговите приятели, близки и случайни познати, споделят спомените си за него, за годината след първата трагедия на поета. Те разказват за превръщането на напетия, с искрящ поглед мъж, на обожавания творец, в една бледа сянка.

Белетристът и мемоарист Михаил Кремен споделя:

"След като зарастна раната, и превръзките бяха снети, Яворов трябваше да напусне Александровата болница. Къде да отиде? Виждащ слабо, той беше безпомощен, и трябваше винаги да има хора около него. За да не се чувства самотен в наета стая или в хотел, предложих му да дойде у дома, докато се разбере какво ще става по-нататък. Живеехме на бул. "Патриарх Евтимий", недалеч от Александровата болница. Приготвихме му моята работна стая и той остана там около три седмици в едно, искам да подчертая това, хубаво настроение на топло приютен нещастник.

Фамилната атмосфера, това, че около него винаги имаше приятелски настроени хора, които се грижеха за всичко и които бяха истински негови доброжелатели, шеговитите "разговори" с малката Конка - ученичка от отделенията; надеждата му, че ще прогледне, ако не напълно, то поне с едното око, особено след като отиде във Виена, обстоятелството, че клеветата за неговата вина по убийството на Лора не бе стигнала у дома, а и следствието по смъртта на Лора още не бе обърнало острието си към самия Яворов, всичко това му даваше импулс за живот и едно светло, скрито-радостно настроение на избавен от смъртта и страданията човек.

Сякаш някакъв товар се бе смъкнал от гърба му, сякаш смъртта на Лора и неговото самоубийство му бяха донесли - с трагичната си развръзка - едно разрешение, едно успокоение, едно освежително разведряване на препълнената със светкавици семейна атмосфера; сякаш той бе изкупил греховете си, и пред него предстоеше нов, непорочен, прекрасен живот. Ако съдът и обществото не бяха го смазали, ако това му настроение бе подкрепяно докрай, ако "в България убиваха не с брадва, а със златна игла", - както казва една негова героиня, Яворов не щеше да се самоубие втори път, даже и да ослепееше окончателно.

Тия три седмици, които той прекара у дома веднага след лекуването си в Александровата болница, бяха може би единствените негови светли дни в едногодишния промеждутък от смъртта на Лора до неговото самоубийство.

Когато се връщах на обяд от работа, аз заварвах Яворов облечен, умит, стаята проветрена, чиста и затоплена, отдалеч се чуваше веселата глъч на Конка, върнала се от училище. Почваше се обядът - носеха яденето в стаята му. Аз помагах на Яворов и през цялото време до вечерта оставах вкъщи, за да му правя компания.

След като вече беше ми разправил как е станало самоубийството на Лора, нито аз, нито той не засягахме в тия тихи следобеди преживяната трагедия. Той я отбягваше като нещо нелепо, което трябва да се погребе и забрави, за да не покруси радостта му, че е останал жив. Аз пък премълчавах онова, което пишеха всеки ден вестниците и което служеше за неизчерпаеми теми на разговори, хули и клевети. Аз бях му спестил огорчението и бях му отложил разочарованието. Чак когато напусна дома ми, той разбра, че всички - даже и най-близките му приятели - го смятаха за убиец. Всички бяха забравили големия поет и го хулеха като последен престъпник.

Нужен беше четвърт век, за да се очисти погледът на клеветниците и да светне великият образ на поета.

Обикновено следобед идваха Тодор Александров, Асен Златаров, а напоследък и д-р Кръстьо Кръстев. На Тодор Александров Яворов се радваше най-много: студеният разум и спокойната решителност на тоя стоманен човек му влияеха чудотворно. Имаше разговори насаме и поверителни, предавани с шепот, съобщения; македонското дело се обмисляше независимо от слепотата на Яворов, и може би тъкмо затова всяко посещение на Александров действаше на Яворов като укрепителна инжекция.

Яворов, след излизането му от болницата, с Тодор Александров в дома на Михаил Кремен

Нежното и приятелско ухажване на Асен Златаров идваше да допълни и усили доброто настроение у Яворов. Само късите, делови посещения на д-р Кръстев в края на Яворовото гостуване у нас, донесоха първата тревога: д-р Кръстев го посъветва по-скоро да се премести другаде, за да не се дава храна на злоезичието и да не се пречи на следственото дело.

В началото на четвъртата седмица заведоха Яворов в една студена и неприветна стая на улица "Любен Каравелов", дето на другия ден го заварих сам - почернял от мъка, той се разхождаше бързо от единия ъгъл до другия, като звяр в клетка. От тоя ден нататък се заредиха: безрезултатното пътуване на Яворов до Виена, за да се лекува при най-добрия очен лекар; лежането му като затворник в клиниката на д-р Сарафов в етажа над сладкарница "Цар Освободител"; разрастващата се в обществото омраза към "поета-убиец"; безпаричието; клеветата за неговата виновност за смъртта на Лора, чудовищният ход на делото, загубване на приятели и почитатели, и постепенното изчезване на зрението му...

Тогава дойде смъртта - единственото Яворово облекчение."

Михаил Кремен, сп. "Изкуство и критика", ноември 1939 г.

Лора Каравелова през 1911 г.

Художникът и фейлетонист Райко Алексиев също разказва за срещите си с Яворов:

"Бяхме на разходка към градината. При Орловия мост един просяк, свит до оградата свиреше на гъдулка.

- Колко хубаво свири тоя бедняк, каза Яворов и се спря. Не би помислил човек, че тия звукове излизат от такъв прост инструмент... Сакат ли е?

- Слепец е, отговори някой.

- Щастливец, има си занаят в ръцете, добави със свойствената си лека ирония Яворов и предложи да вървим.

Ние се спогледахме и тръгнахме мълчаливи. След дълго мълчание той, пак със същата усмивка запита.

- Как мислите, просията унизително нещо ли е? И без да дочака отговор сам добави: Твърде е възможно и да не е унизително. Като ослепея съвършено, вярвам, че поне за това ще бъда годен.

Живеех към ул. "Парчевич". Една вечер вървейки по ул. "Витошка" към дома видях на десетина крачки пред себе си как един човек се блъсна в електрическия стълб и едва не падна. Доближих. Това беше Яворов. Попитах го как се е решил да ходи сам и то нощем. Отговори ми, че братчето му било заето тази вечер някъде, а и не можал да намери никой от познатите, за да го придружи... Предложих му да ми позволи да го хвана под ръка.

- Пази си очите, младо момче, страшно е да се живее в тъмнина, с неизразима мъка произнесе бедният човек на сбогуване.

Яворов обичаше да разказва спомени из четнишкия живот. И когато заговореше за планините, за неспокойните нощи, за самите комити и за Гоце Делчев, устните му затреперваха в някаква странна добродушна и възторжена усмивка и гъстите му вежди играеха нервно над черните очила.

Често разказваше шеговито за своето поетическо кръщение, за Пенчо Славейков, за литература, за нашите поети и писатели. Говореше понякога дълго, като че се мъчеше с тия разговори да пропъди някаква мисъл, която често го караше да загубва нишката на разговора, но никога не се докосна до темата на своята собствена трагедия. Никога нито дума. Поне пред нас. Ние бяхме млади хора, негови случайни познайници, станали с него нещо като близки само поради това, че бивахме всякога на една маса в ресторанта.

Яворов преживя последните си дни в почти пълна мизерия. Дрехите му бяха износени, остарялото бельо се поддържаше още с големи усилия. Живееше в малка стаичка на третия етаж и вероятно неведнъж коленете му са се блъскали в стъпалата на високата стълба.

Много намеци, много неща, видени в периода на нашата неколкомесечна случайна близост говореха за голямата мъка, в която изтекоха последните дни на най-големия наш поет. Изоставен почти от всички, сляп с едното и едва виждащ с другото око, без средства, под гнета на едно подновено следствие, охулен от мълвата на ония, които никога няма да дораснат до пешовете на неговия извехтял балтон, той бавно угасваше.Това тъй ясно личеше, и когато един обяд неговият стол в ресторанта остана празен, а на стената се чернееше рамката на некролога му, никой не се удиви. И когато видяхме в стаята му изгризана със зъби перодръжка и прочетохме някои от предсмъртните му писма, никой също не остана озадачен. Краят беше напълно логичен.

"Ще се погрижат за погребението ми, вярвам приятелите този и този (назовава имената). А ако и те не сторят това, общината ще прати една гальота. Нали хигиената на града го изисква? - така гласеше едно писмо.

Значи, поетът Яворов, чиито песни никога няма да престанат да топлят сърцата на тия, които чувстват, и чиито съчинения никога не ще престанат да донасят добри приходи на издателите, се е почувствал в последните моменти изхвърлен от живота тъй жестоко, че не е виждал друго освен боклукчийската гальота, която ще се погрижи за тялото му...

А това, че го погребаха тържествено, нищо не значи. То беше само шумът на сензацията."

Райко Алексиев, в. "Развигор", ноември 1924 г.


Един от най-близките приятели на Яворов е литературният критик Владимир Василев. Той е и един от хората, открили мъртвия поет в квартирата му. Ето и неговия разказ:

"Яворов бе изгубил зрението си - едва прозираше посоките, вървеше опипом с бастона си, с тъмни очила, дирейки приятел, който да го придружава. Хората го бяха оставили, и нямаше благодарност по-трогателна от неговата към ония, които идваха при него. Те бяха малцина.

Винаги, когато можех, аз го намирах. Той идваше у дома често, понякога всеки ден. Улавях понякога подозрението му не става ли досаден... Понякога успявах да го възвърна към бодрост, дори се пошегуваше. Приказвахме много. Но моята убедителност се срещаше с неотстранимото - не вижда... Лекуваха го д-р Гиргинов - за очите, и д-р Ангелов - за нервната му изтощеност. Но подобрение не идваше. След като се върна от Виена, гдето д-р Кръстьо Кръстев с грижа като към свой син го заведе, Яворов и сам престана много да вярва. В изгубването на зрението си виждаше някаква съдба, сбъдване на едно предчувствие (на толкоз места в стиховете си говори за слепотата). Записал съм някои думи, които ми е говорил:

"Аз винаги съм живял в страх за моите очи. Така, когато съм вървял по тротоарите, все ми се е струвало, че тенекиените первази под прозорците ще се дигнат и ще ми прережат напреко очите, и това ме е карало да вървя по бордюрите".

Изгубването на зрението му отнемаше всичко: връзката с живота, хората, света. Мисля, че да би могъл да си възвърне зрението или малко да се проясни, той би останал.

"В мен сега жаждата за живот е много по-голяма - говореше ми веднъж - отколкото преди. Малко, малко искам да ми се проясни зрението, да мога на пишуща машина да работя, друг ще ми чете, тогава бих се предал на работа и само на работа. Тя е единственото, което ми остава".

И добави:

"В себе си аз жаля най-вече поета. Ако не мога да издигна - защото не съм богат - един паметник на Лора, то поне да мога да я оплача".

"Аз съм сега - говореше ми друг път - съвсем друг човек, който не познава предишния Яворов. Всичко, което съм мислил, чувствал и вършил досега ми е съвсем чуждо и непонятно. То ми е станало чуждо още щом съм го казал, щом съм го изнесъл из себе си. Досегашният ми живот се открива като един сън, от който съм се пробудил, а когато дойде животът след смъртта, тогава и това сегашно пробуждане и то ще ми се струва като втори един сън, от който повторно съм се пробудил".

Мъчех се да намеря нещо, което да го закрепи. Залови се да прегледа "Подир сенките на облаците". Четях му стихотворенията, той сам си спомняше, и ми казваше как да се изменят някои места, други да се заличат, някои стихотворения да се махнат. Аз нанасях поправките, а той със своята ръка написваше на страницата, като му посочвах точно къде - "Поправките са мои", "зачеркнатото е мое", "да се махне". Направи сам някои посвещения на стихотворенията си. С брат си Атанас, у тях, също преглеждаше и правеше поправки. Второто издание на "Подир сенките" е подготвено именно в това време.

Ала това бяха горки измами... Подобрение не настъпваше. Виждах го - всеки ден пада... Утешавах го, ласкаех го, дирех да му дам надежда - съвземе се, но скоро пак почва да се губи в някаква мисъл за себе си...

Смазваше го не само невиждането. И бедността му и мисълта, че може да остане да тежи на друг. Непоносима бе за него и самотата.

"Ужасно нещо е да изгубиш тоя, когото си обичал. По-добре ти сам да си загинал. И ако бих могъл да избирам между смъртта на Лора и моята, бих предпочел с мене да станеше това нещастие, но тя да остане".

Мълвата го пробождаше като рапира. Известна е неговата клетва. Мълвата той не можеше да издържи, да понесе, тя му отнемаше и последното - човека у него. В такова състояние веднъж той, някогашният македонски четник, заплака.

"Когато умра - промълви през сълзи - моля ти се, едно нещо да кажеш: че в последните си дни съм плакал и че съм проклинал часа, в който съм се родил. И на сбирката ми би трябвало да се тури епиграф "Напразно, майко, се боиш"."

Пейо Яворов и Владимир Василев, 1912 г.

Един път, с голяма предпазливост, той ми подметна дума за завещание. Отхвърлих тая ужасна мисъл - такива работи аз не мога да правя, значи ти мислиш... Успокоих го, поприказвахме за други неща. Но скоро след това - пак. Уверяваше ме, че не мисли нищо лошо, но тъй, понеже не вижда, и може просто като върви да се случи нещо с него - нека за всеки случай, да има... Приехме и двамата тая съзнателна взаимна измама. Продиктува ми, написах го, той го подписа. Друг път ми предаде един пакет писма - да ги пазя, и ако се случи нещо, да ги предам на хората. Това са писмата до брат му Атанас, до сестра му Екатерина, до д-р Кръстев, Тодор Александров, д-р Гиргинов, д-р Ангелов, който му правеше електризации ( в писмото му пишеше, че неговата машина (револверът) излязла по-добра от електрическата) и до мен. Повечето са известни.

Външно като че ли настъпило бе у него известно спокойствие. Какво се крие зад него - можеше да се предполага.

Унесен и примирен в някаква странна мечта Яворов, облегнат на стола, ми говореше веднъж:

"Аз искам да умра така, но в пълно съзнание, за да мога да вкусвам от това щастие, което носят смъртните минути. Ей така, както съм седнал тука, облегнат на дивана. И бих искал само едно: в това време някой да ми чете из моята книга и да ми свирят тихо, тихо на цигулка и аз да умирам в това щастие".


Десет - петнайсет дена преди страшната случка, Яворов бе у дома. Приказвахме си добре, и излязохме. На ъгъла на ул. "Витоша" и "Солунска" трябваше да се отделим. Вместо "Довиждане" каза ми с някакъв особен тон "Сбогом" и ми стисна ръката не като друг път. Веднага ми мина през главата... Качих се на трамвая, обърнах се - видях го гърбом, върви опипвайки с бастона си към квартирата си на ъгъла. Прецених - силите ми не стигат да го спра. Тутакси намерих Боян Пенев. Той отиде. Пред него Яворов признал, че наистина...

Всичките ми усилия след това не помогнаха...

На 16 октомври към 8 часа вечерта брат му Атанас дойде тревожен у дома - Пейо го нямало вкъщи. Съобразих - трябва да е бил у някой добър приятел, дето е закъснял. Но сам не вярвах на обясненията си. Стаята обаче била заключена, каза ми брат му, и ключът вътре. Ясно бе всичко. Нищо, може би е уморен и е задрямал, помъчих се да го успокоя.

Отидохме. Ударих няколко пъти силно на вратата и извиках. Никой не се обажда. Повече от това не мога... Повикахме Боян Пенев, влязохме през другата стая, отмахнахме гардероба, и Пенев отвори вратата. На кушетката Яворов наистина беше задрямал...

Веднага отидохме в дома на Тодор Александров и му съобщихме. Не издаде никакво вълнение. Дали това бе коравата душа на революционера, или може би, той знаеше...

Владимир Василев, в. "Литературен глас", октомври 1929 г.

Пейо Яворов (седнал в средата) като войвода на чета от Македоно-одринското опълчение, Кавала, 1912 г.

За да се изяснят причините за трагичния край на поета и за да отхвърлят обществените хули, веднага след смъртта му, приятелите на Яворов предоставят на пресата извадки от неговото завещание и от предсмъртните му писма.

Из завещанието: "Кълна се в гроба на майка си, че казах пред следователя пълната истина по смъртта на жена ми. Когато дойде щастливият ден да отида там, дето е тя, ден, който аз ще чакам с мъчително нетърпение, моля приятелите си да наредят да бъда погребан при нея. Над мен да се посади една дафина, а над нея един явор".

Из писмата: "Най-после аз съм щастлив. Отивам при Лора... Недей намира, че много бързам. Лора все по-настоятелно ме зове, а липсата на средства и неправедния съд ме подтикват... И аз бързам!"

"... Излекуван, макар сляп, реших да поживея две години, за да напиша, като се съвзема, една книга - некролог за нея и за себе си. Но сега аз трябва да се откажа от това си намерение. Аз реших да умра вече. Вярвам тоя път смъртта да не ми измени... Аз се радвам на външните причини, които ме карат да побързам: липсата на средства за съществуване и пристрастния съд, който си позволява да отиде до фалшификация на данните.

Моят завет е: Ако има в тая страна пет души, за които знача нещо, да поискат напечатването на всички документи по делото. И нека те бъдат допълнени с показанията на всички, които биха могли да кажат нещо.

А вам, 3-4 приятели, които вярвате в моята невинност, аз казвам: Вие сте прави, кълна се! Инак, нека земята не даде покой на костите ми."

Едно от последните желания на Пейо Яворов е да бъде погребан в четническите си дрехи: "Ако не умрях в Македония, то поне да умра тъй, както бях приготвен за нея".

https://impressio.dir.bg/ikoni/yavorov-napuska-zhivota-ohulen-i-izostaven

[Hatshepsut]

Не бой се и ела

По стъпките ми редом никне жълта злоба,
аз семето на зло неволно сея вред;
миг негде ако спра, пред мене зине гроба
на всеки идеал — и бързам пак напред,
тъй може би проклинан в майчина утроба…
Но ти ела, напук на орисия зла,
                не бой се и ела.

И съсък на змии, и крясъци на жаби
аз чуя недосяган в тъмни самоти;
ден взора ми лови, нощ думите ми граби,
самси неведнъж обсипах с клевети,
че сила ме задавя сред безброя слаби…
Аз себе си ломя — от мене бягат Те,
                но ти ела, дете.

Ела свидетелствувай — в мрачна безнадеждност
как чезна за доброто, как му вярвам аз;
ела свидетелствувай колко тепла нежност
душата ми опази в тоя леден мраз;
свидетелствувай още лудата безбрежност
на моята любов… Напук на участ зла,
                не бой се и ела

[Hatshepsut]

Сенки

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта... Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там - сянката на мъж и сянка на жена.

Мъчително глава се към глава навежда, -
те няма да се чуят: искат и не могат.
Те шепнат може би - от що се те боят?
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват! Искат и не могат...
И пак, един пред друг, един за друг стоят.

Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; - те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина...
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те - сянката на мъж и сянка на жена!