Пѣйо Яворовъ

[Hatshepsut]

Лист отбрулен

Лист отбрулен... Бог знай де го
   вятъра завлече.
   И сирака
тъй отмина на чужбина -
   сам, далече.

Лист отбрулен... Мир за него
   в някоя долина.
  Кой го чака,
та сираче да заплаче
   по родина?

[Hatshepsut]

Край морето

Стоях загледан: едностайно
   вълната гонеше вълна
в море - пустинно и безкрайно.

А сякаш птица, лекокрила,
   ей кораб с опнати платна -
стрела не би го опредила.

"Постой" - по пеница бразда
   бе кратка негова следа...
 
Току се кораба затули
   и огън-сълза из очи
полекичка се претъркули.

Светът - море... И нявга що ли
   след мене тук ще поличи
от преживените неволи?

[Hatshepsut]

Недей ме пита

Недей ме пита, майко мила,
от що съм люто наранен,
къде се дяна мъжка сила,
та крея аз от ден на ден.

Но дай си, майко, дай ръката,
на гръд ранена я сложи
и нещо - спазено в душата
от миналото - разкажи:

кажи как плачехте тогава,
кога излъгана любов
сърца гореше: до забрава
така да плача съм готов.

Кажи, от тъмно зло гнетими,
но що възлагахте тогаз
надежди глупави - кажи ми,
бих вярвал в глупости и аз!...

[Hatshepsut]

Песен на песента ми

Най-сетне ти се връщаш, блуднице несретна,
с наведена глава -
при мене, тук, в самотност неприветна.
Надире не поглеждай с тъмните слова
на уплах и тревога -
аз всичко знам...
Но знай и ти: умряха там
и дявола, и бога.

Ела при мен. Ела у мен. Кажи ми:
къде не беше ти, къде не бях
подире ти и аз?
Зигзаги вред неуловими...
Къде от ревност не горях
и в летен зной, и в зимен мраз?
 
На труженик ли дрипав, гладно леден,
в прихлупената изба ти не бе -
и него ли, кажи, не лъга, беден,
за празник, въздух и небе?
В полето ли при селянина груби
не беше ти,
край него дни ли не изгуби,
сама осмяла своите мечти?
Из дебрите на тъмните балкани -
посестрима хайдушка - и над гроб
ти сълзи ли не рони, великани
оплакваща наравно с жалък роб?
И пред развратница ли с просешка боязън
за поглед и усмивка не рида,
и пред невинността ли дума на съблазън
безсрамно ти не шепна,
        без срам остала навсегда!
 
И ето че се връщаш уморена,
изплашена, отвърната, сломена.
...Уста пиянски не едни
в устата ти рубинови се впиха.
Ръце нечисти през ония дни
разплитаха, заплитаха, мърсиха
коприната на твоята коса.
В кървавите на кръвник обятия
нима веднъж се ти превива?
Разврата ли не чух невинността ти да осмива,
и невинността да те обсипва
        с хули на проклятия?
 
И ето че се връщаш уморена,
наплашена, отвърната, сломена.
Надире не поглеждай - няма жив
на мъртъвците сред тълпата:
едни остаха там
безплътни през тишината
на спомена мъглив.
 
Разбойник същ, подире ти вървях
и питах аз:
        какво тя мрази и обича?
Безсилен в ревност, силен в злобата си бях
и мислех аз:
        какво я лъсти и увлича?
Гласа ти вредом стъпките ми заглуши.
Претърсвах аз,
     претърсвах ги тогаз -
на миг пленените души.
 
Напразно търсих истина у тях,
създадена в лъжа и грях.
Напразно дирих и лъжата -
бог на вселената, душа в душата.
Страдание! Едно страдание безлично,
жалко, безразлично,
там негде по средата
на истината и лъжата...
 
И ей ме днес: погледай връх е - самота.
И те се върна, моя красота!
Че няма зло, страдание, живот
вън от сърцето ми - кивот,
където пепелта лежи
на всички истини-лъжи.
Че няма дух и няма вещ
вън от гърдите мои - пещ
на живия вселенен плам,
на цялата вселена храм.
 
И ти се върна! - празник ден...
Ще дъхна аз и с кървав пламък
ще пламне тук дърво и камък.
Бъди при мен - бъди у мен...
сред кървав пламък и през дим,
сред задух нетърпим,
небето в твоя поглед
     дивно ще се отражава.
Душа за него ще копней!
Ти него гледай и ми пей
за хладния покой, за вечната забрава.
 
Сред пламъци и адски дим
ний двама с тебе ще горим,
красиви в мрачна грозота
и грозни в сяйна красота -
сред задух нетърпим,
в копнение за мир небесен,
ний двама тук ще изгорим,
ний двама с тебе, моя песен!

[Hatshepsut]

Насаме

Под нежната омая на вечер замечтана
   и двама ний горим! - не идвай чак при мен...
В прегръдките си взел те, когато ще желая
цял с тебе да се слея - и ний ще се топим
в блаженство и забрава, мъчително далеко
   от себе си тогаз усещал те бих аз.
 
Ах вечер замечтана очите ни закрива -
   и двама се топим! - но по-далеко стой...
Изгубил те от поглед, когато ще престана
да мисля зарад тебе, ний двама ще горим
един за друг в притома; - и колко, колко близо
   усещал те бих аз до себе си тогаз!

[Hatshepsut]

Посвещение

В падения, в подеми тебе китих,
ти бе царица горда много дни;
аз всъде бях и всичко запокитих,
ти с мене скромна се уедини;
на теб аз никога се ненаситих,
на мен ти никога не измени:
света пред тайните ни би се слисал,
другарко моя, моя волна мисъл.
 
Змия коварно мила, желтоока
ти бе - и драг ми беше моя грях;
като желязо хладна и жестока
ти бе - и в мрачна радост те следях
като небето светла и дълбока
ти бе - и нежно в тебе се топях;
като нощта престъпно сладострастна
ти си!... и гина аз в прегръдката ти властна.

[Hatshepsut]

Смъртта

Смъртта? - ужасен призрак! В най-ранна възраст още,
когато по-далеко от майчини си пазви
света едва познавах, един безимен страх
загнезден бе у мене; - а може би то беше
страхът от нея само, в гърдите ми проникнал,
из родна гръд изсмукан. По-късно аз разбрах
началото и края на цялата човешка
тревога под небето; - че също тъй пред нея
трепереха и старци, отдавна своя дял
отзели на земята, и млади в свидна пролет
на крехката си младост...
 
             И в сънища понявга
аз виждах тоя призрак: из тайния предел
на ада скелет, идещ в нощ-черна плащеница,
самата нощ, бих казал, наметната повихрил
над плахата вселена; - с размахната коса
по всички хоризонти, всемощна, безпощадна,
на мълния подобна. Аз виждах този призрак,
от своя мраз настръхнал и в тъмни небеса
зловещо обрисуван, безмлъвно да размахва
на времето крилата; - да хвърля мрачна сянка
над суши и морета, понесъл се напред,
в следите на живота.
 
             И аз разбирах вече
началото и края на цялата човешка
тревога под небето: - че крепости навред
издигани аз гледах при бягството всеобщо
от тоя грозен призрак; - все крепости високи,
издигани с надежда зад техните стени
без страх от смърт душата спокойно да почине.
И крепост да издигне, натрупал гледах някой
от трупове човешки градиво планини,
помагайки, безумец, на същата оная,
напразно.от която спасение сам дири.
И крепост да намери, запалил друг свещта
на добродетел кротка, ридаеше в тъмата,
нещастник, пред вратите на брата си, когото
еднакво неизбежно очаква пак смъртта.
И тисящите още, най-пъстра върволица
молепсани страхливци по всичките посоки
на земната пустиня; и тисящите - чак
до оня клет безумец, що мисли с шепа злато
безсмъртие да купи; - най-пъстра върволица,
до оня клет нещастник, що с крадения в мрак
от чуждо гърло залък, излишен път зората
сред живите посреща...

             Несретник безприютен,
в тъма самси изгубен, да заглуша страхът
обладал ми душата, аз гръдно викнах песен
на горестна самотност - и ехото отвърна
из пущинаци стръмни, където все без път
след него се залутах. Но вместо да намеря
там празник на живота, тържествен и безкраен,
в лице смъртта погледнах: тя беше светлина
на пролетното утро, отвеки съчетана
с мъглата подранила на есенната вечер.
Тя беше само поглед, чиято дълбина,
загадъчно бездънна, сияе отразена
над нази в небосвода. Тя бе едно велико
мълчание сред всичко - сковало всеки ек
по цялата вселена. Една мечта самотна,
последила тревожно, от себе си пленена,
виденията свои далеч от век на век.
И наедно с диха и, на всеки миг вълшебно
из хаосите никнат в плът сънищата нейни.
И всеки миг умира тъй също някой свят,
в плът неин сън облечен. И безначално - няма
край нигде отбелязан стремлението нейно
из пътя на безкрая...

            В тоз шеметен полет
смъртта в лице погледнах, - душа на вековете,
свръхсмисъл вековечна: погледнах я с цената
на всеки страх от нея, с цената на страхът
и смисъла в живота. И бягат пак тълпите
пред майката велика, и кретам аз магесан
от нея - и след нея - по своя земен път...

[Hatshepsut]

Една дума

Добро и зло, началото и края -
събрал ги бих в една-едничка дума.
Език не ще я никога издума...
Че аз, о моя скръб, че аз я зная
без слогове, без звук.


             Да, тя е тук,
под моето чело: тревожно сладка,
безкрайно дълга и безмерно кратка,
и тъмнина и плам.
 
             Не, тя е там,
на голата стена: звездица снета
от ясното небе, да грей в несрета
по тъмната земя.
 
             Като зъмя
тя огнена пронизва тъмнината
и свети между мене и стената,
по-жива всеки миг.
 
             Уви, с език
човек не ще я никога издума,
свещената и все проклета дума...
И хреснал бих чело в стената: първи,
но първи аз ли бих я писал с кърви?

[Hatshepsut]

А ти умираше

Денят се раждаше сред шум, а ти сама -
а ти умираше: той в леките одежди
на доразсветната полутъма,
а ти в благоуханните надежди
на ранната си младост. Ти сама
в света, в душата ми! - умираше сразена,
от що - ? Умираше затуй, че бе родена.

Душата ми ридаеше; струна
изпъната в очакване над тебе,
ридаеше - една, -
в очакване - една! - и пак да те погребе.
Под твоя дих изпъната струна,
душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй
             странно, искаше и тебе,
искаше и себе, обручена с тебе, мрътва да погребе.
 
Денят се раждаше: за сетен път
ти виждаше деня; - не ужаса безкраен
зад образа безгрижен на денят:
деня безоблачно сияен
по неговия вековечен ред и път...
Душата ми ридаеше тъй сладко, чакаше тъй
             странно,искаше и тебе,
искаше и себе, обручена с тебе, мъртва да погребе.

[Hatshepsut]

Две души

АЗ НЕ ЖИВЕЯ - АЗ ГОРЯ!!!
 Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърди ми
те пламъци дишат и плам ме суши.

И пламва двоен пламък, дето се докосна
и в каменът аз чуя две сърца...
Навсякъде сявга раздвоя несносна
и чезнещи в пепел враждебни лица.

И подир мене с пепел вятъра навсъде
следите ми засипва: кой ги знай?
Аз сам не живея - горя! - и ще бъде
следата ми пепел из тъмен безкрай.

[Hatshepsut]

Общобългарска трагедия – за Тодор Александров и последните дни на Яворов


Последната снимка на Тодор Александров и Яворов

https://faktor.bg/bg/articles/politika-na-vseki-kilometar-obshtobalgarska-tragediya-za-todor-aleksandrov-i-poslednite-dni-na-yavrov

Д-р Виолета К. Радева

„В стаята е тихо и здрачно. Нищо не дава повод да се мисли, че последната минута е била страшна, безумна. Той лежи в своя кивот така спокоен, така хубав в смъртта, че тягостното чувство на някакъв нелеп страх, което беше стиснало сърцата ни при влизане, неусетно се разлетява.
Една свещ гори над главата му и под трепетите на нейната светлина лицето му сякаш още живее и устните му шепнат тихи думи към някой незнаен, дошъл при него сега иззад великата межда на живота и смъртта, да го целуне незримо и сложи върху лицето му светостта на мъченик.”
Димчо Дебелянов, „Прощаване с Яворов”

Отрова  и куршум слагат край на физическите и морални страдания на Пейо Яворов. Този път смъртта не му изневерява. Поетът се самоубива на 16/29 октомври 1914 г., около 5 ч. следобед. Същия ден Софийският окръжен съд за втори път изпраща на Софийския апелативен съд следственото дело по изясняване причините за смъртта на Лора Каравелова с искането да състави обвинителен акт срещу Яворов и според тогавашната процедура да го предаде на съд. Отровата и куршумът слагат точка на едногодишната агония, но не и на ожесточените спорове убил ли е Яворов своята красива и известна жена или тя се е самоубила.
Четейки спомените на Яворовите роднини и близките му приятели, човек остава с натрапчивото впечатление, че те не само са очаквали да се самоубие, но сякаш в смъртта са виждали единствения начин

да бъде разсечен възелът на съдбата,

поставила пред трагично изпитание довчерашния обичан, боготворен и уважаван поет, драматург и македонски революционер с международен авторитет и завидна популярност. Роднините и голяма част от изследователите на живота и творчеството на Яворов през изминалите повече от сто години настойчиво убеждават обществото, че той се е самоубил поради мизерията, в която изпада след първия опит да сложи край на живота си и последващото ослепяване, както и поради клеветата, че е застрелял Лора след бурен скандал в резултат на решението ѝ да го напусне.

Изпаднал в мизерия и оклеветен!

В едно от предсмъртните си писма той пише: „Аз реших да умра вече. Вярвам тоя път смъртта да не ми измени. Аз се радвам на външните причини, които ме карат да побързам: липсата на средства за съществуване и пристрастния съд, който си позволява да отиде до фалшификация на данните”.
Колкото до клеймото „убиец”, нека да се доверим на неговите близки приятели. Ето как оплакват злочестата му съдба в издадения от тях некролог: „Изгубил след една нещастна случка зрението си, той ревностно събираше и последните искрици живот, за да изпее своята последна песен, за да увенчае с ореола своето велико страдание и своята велика любов. И може би щеше да каже още много нови, вдъхновени слова, и може би щеше да даде на българската поезия още много нови, красиви изваяния на своята мечта. Но напуснат от всички, останал без средства, терзан от една обществена хула, която дълбоко го огорчаваше, той падна под гнета на страшното жестокосърдечие на своето време. Замина той от нас без неговата родина, която толкоз обичаше, да му изпрати поне в предсмъртния час един радостен, топъл слънчев зрак”.

Този некролог е по-скоро обвинение към „обществото”, към „времето”, към България, а не израз на скръб. В него вече са зададени параметрите на конструкцията, в която занапред ще бъде поместван разказът за трагичната участ на героя: мизерията, изоставеността и най-важното – непрекратеното следствено дело. За „мизерията” вече стана дума. Обсъждани са дори варианти да започне издаването на ново списание под негова редакция. Що се отнася до „изоставеността”, темата звучи преди всичко в спомените на неговите роднини, макар самите те да не проявяват кой знае каква ангажираност. Най-малкият от синовете на Тотю Крачолов, Атанас, се грижи за ослепелия поет едва в последните четири месеца от неговия живот – от края на юни 1914 г. до самоубийството му, когато се записва студент в Софийския държавен университет. За кратко време след първия опит да се застреля в София идва Никола Найденов, съпруг на сестра му Екатерина. Двете сестри обаче така и не намират време или сили да посетят своя страдащ брат. В действителност, тъй като десетилетия близките на поета непрекъснато пишат свои спомени или дават интервюта, можем да попаднем и на по-достоверни разкази. Така Христо Недялков през 1978 г. публикува в седмичника „Поглед” статията „Надежда за изгрев” с подзаглавие „Из спомените на Атанас Крачолов”. Там четем: „Понякога вечер ни идваха на гости артисти от театъра – Адриана Будевска, Вера Игнатиева, Кръстю Сарафов. Яворов ги посрещаше видимо развълнуван, разпитваше ги за новите постановки, за ролите им... Когато му казваха, че всички в театъра – артисти и помощен персонал, съжаляват за него и че такъв драматург няма да намерят, по лицето му се появяваше лека усмивка. „С душа и сърце работих в театъра...” Посещаваха ни и писатели, най-често идваха д-р К. Кръстев, М. Кремен, М. Арнаудов, Ал. Паскалев, който още говореше за новото литературно списание с главен редактор Яворов, което щял да издава. Тодор Влайков и П. Тодоров също ни навестяваха и всеки от тях внасяше нещо свое в тематиката на разговора, носеше новини от културния живот. Както виждаш, бате не бе изолиран от външния свят”.
А „топлият слънчев зрак”, който родината му е отказала, е отказът на Темида да преустанови делото за смъртта на Лора Каравелова. Така личната драма на поета интелектуалците от неговия приятелски кръг извеждат до

общобългарска трагедия

Действително в един трансцендентен смисъл това е общобългарска трагедия.
Племенницата на Яворов Ганка Найденова, както и много изследователи след нея твърдят, че поетът изобщо, не само в последните месеци от живота си, едва е съществувал със „скромната си чиновническа заплата”. Това е едно от многото лъжливи твърдения във внушителната литература за поета. По времето, когато ослепява, Яворов е артистичен секретар на Народния театър и заплатата му в никакъв случай не е „скромна чиновническа”. Да не говорим, че се играят и две негови пиеси, които му носят много добър доход, както и това, че те са отпечатани и се радват на голям интерес сред читателите. Без съмнение, след като е освободен от Народния театър поради невъзможността да изпълнява повече служебните си задължения, той по всяка вероятност изпитва известни финансови затруднения.

Ганка Найденова пише: „Изхвърлен от службата си в театъра, почти сляп, без никакви средства за съществуване, изтерзан от постоянна заплаха, че ще бъде арестуван и подведен под отговорност за убийство на жена си от пристрастния съд, Яворов забива куршума в главата си, „за да запази своето достойнство на човек и поет” според собствената му изповед в едно от предсмъртните си писма. Високо нравствена личност, той намира единствения начин на протест чрез куршума, отправен като че ли срещу самия този варварски свят”. (Г. Найденова-Стоилова. П. К. Яворов. Историко-литературно изследване. „Наука и изкуство”, С., 1957, с. 14.)
В показанията си пред следователя Яворов казва, че намерените в чекмеджето на Лора хиляда лева, които тя е изтеглила от банката няколко дни преди застрелването си, не били предназначени за нейното пътуване до Париж, а за капариране на къща, която щели да купуват. Другаде за същите пари твърди, че Лора ги изтеглила, за да си купува разни женски работи. Ако историята за къщата е истина, то означава, че поетът е имал необходимите средства, за да се сдобие със собствена къща.
Съществуването на Яворов, макар и по-скромно, отколкото в годините до фаталния 30 ноември 1913 г., е осигурено от Вътрешната македоно-одринска революционна организация, чийто изтъкнат дългогодишен деец е. Той де факто е един от нейните ръководители, комуто са поверени средства на организацията, оръжия и значителни правомощия. Близкото лично приятелство с Тодор Александров, чиято глава „стърчеше като знаме и като фар на македонската освободителна борба” (цитатът е от брошурата „Заговорът против Тодор Александров”, 1924 г.) е сигурна гаранция, че и занапред отдалият десет години от живота си на македонското освободително движение поет няма да бъде оставен на произвола на съдбата. Организацията има морален дълг към него. От 1 януари 1902 г., когато в София се появява новият всекидневник „Дело”, орган на ВМОРО с главен редактор напусналия службата си като началник на телеграфо-пощенска станция София IV Пейо Крачолов, до 1912 г. поетът Яворов е редактор или главен редактор на изданията на организацията. След в. „Дело” се редят „Свобода или смърт”, „Автономия”, „Илинден”, „Революционен лист”, „Отечество”, както и други свързани с Македония и македонските борби издания. За подсигуряване живота на ослепелия поет, луковитският депутат Христо Бояджиев, брат на писателя Трифон Кунев (по това време директор на в. „Воля”), подготвя предложение до Народното събрание да му бъде отпусната народна пенсия.

Атанас Крачолов съобщава на проф. Михаил Арнаудов: „... през всичкото време македонците, в лицето на Александрова, предлагаха пари. Той не вземаше. Ако желаеше той да използува разположението им, би живял с голямо доволство. Александров му говореше, че чрез своето перо може да бъде полезен на делото, даже чрез своя живот само”. (Арнаудов, Михаил. Из живота на П. К. Яворов. С., 1934, с. 40.) Какви мотиви могат да диктуват такова поведение? Гордост? Едва ли. Изключително близкото приятелство между Яворов и Александров и като видни дейци на македонското революционно движение, и в чисто човешки план, за което свидетелстват техните писма, прави малко вероятно такова предположение. Желание да се самонакаже? Потребност да се почувства унизен и низвергнат?

Нужда от изкупление?

Днес вече едва ли някой би могъл да даде правдоподобен отговор. А тогава, в годината на неговото страдание и осмисляне на краткия му, но толкова динамичен и наситен със страсти, възходи и падения живот, може би никой не е и пожелал да разбере подобен избор. А ако е разбрал, вероятно е запазил отговора за себе си.
Колкото до клеветата, че е убил жена си – ако беше имал търпението и силата да дочака насрочването на съдебното дело, то, бидейки невинен, както се заклева в своето Завещание, писано на 18 март 1914 г. и допълнено на 8 септември, зъбът на тази клевета щеше да бъде строшен и името му изчистено от всяко подозрение и обвинение. Уви! Вместо това, той изпива чашата с отрова и със сигурната ръка на опитен, професионален революционер, ходил месеци с македонски чети в Турско и участвал в сражения, изстрелва този път непогрешим куршум. Яворов се е подготвил старателно за последното действие от своя живот.
В Дневника си Боян Пенев, останал верен на поета и след съдбовния 30 ноември 1913 г., описва своите впечатления от срещи с него през септември 1914 година. В запис без точна дата отбелязва: „За Лора не може да говори спокойно. Очите му се насълзяват и гласът му се разтреперва. Още по-неспокойно говори за следствието. Следствието още не е привършило. Това твърде много го нервира. Той подозира, че тук има някакъв комплот против него лично; съдиите нарочно вършат това, подбудени от неговите врагове, за да го измъчат и да го сломят напълно. Така мисли Яворов. Владимир Василев ми обяснява после, че работата не е така; съдиите просто от много усърдие искат да се покажат много добросъвестни, понеже обществото е силно заинтересовано, и все не могат да дойдат до единно решение; следствието се изпраща от едно място на друго и времето минава. Яворов се бои, че могат да го арестуват, с тази мисъл той по никакъв начин не може да се примири. Владимир Василев обяснява, че ако го привлекат като обвиняем, може да го арестуват за няколко дни само. Но понеже Яворов е болен, може да прекара ареста в някоя болница. Какво от това! Владимир Василев е убеден напълно, че в края на краищата Яворов ще бъде съвсем оправдан. Няма никакви данни, за да бъде обвинен и осъден. От всичко се вижда, че той е невинен”. (Пенев, Боян. Дневник. Спомени. Български писател, С., 1973, с. 206)

С наближаването на края на септември, очаквайки постановление на Софийския апелативен съд за прекратяване на следствието, душевното състояние на Яворов става все по-мрачно и нестабилно. Обзели са го различни страхове – от евентуален арест и от безпаричие. Пак Б. Пенев пише: „Получавам една записка от Владимир Василев: Яворов е много зле, мисли да се самоубие, да ида при него; Владимир не може да изтърпи повече, съвсем е нервиран. Отивам у Яворов. Намирам го сам... Казва ми, че след няколко дни ще остане съвсем без средства. Убеждавам го, че ние, неговите приятели, няма да го оставим без средства. При това, като се свърши следствието, вероятно е Народното събрание да му отпусне пенсия. Списанието също ще му осигури един доход. Стана дума за арест. /Не вярва, че не могат да го арестуват./ Ще прекара ареста в някоя болница. Нищо от това. И след това ще бъде напълно оправдан”.

Защо се страхува от евентуален арест и последващ процес Пейо Яворов? Както е твърдял убедено пред него приятелят му Владимир Василев, който е юрист и познава добре не само законите, но и юридическите процедури, няма как да бъде осъден, защото няма доказателства за вината му, а без доказателства, на базата само на предположения и подозрения, никой съдийски състав не би отсъдил друго, освен „невинен”. Но Яворов като че ли не може да понесе именно процес. Така някогашният революционер, поетът Яворов, се самоубива. Той не загива, когато броди с чета из планинските усои на останалите под иго български земи. Но смъртта му в крайна сметка е

за Македония и заради авторитета на македонското освободително движение

Когато става ясно, че въпреки усилията на цялата организация и лично на Тодор Александров делото не е прекратено и има опасност Яворов да бъде съден, неговата съдба е решена.

„... В четвъртък вечерта (16 октомври), тъкмо пишех лекция за Пушкина, идва у дома брат му, малко смутен, и пита у дома ли е Яворов. Казвам му, че не е идвал – записва на 19 октомври 1914 г. Боян Пенев. – Той го дирил на много места, но не го намерил; стаята му заключена; чукал, никой не се обадил; били заедно до 41/2 часа след обяд, пили заедно кафе; Яворов настоятелно пращал брат си в университета на лекции; казал му да купи хартия за писма, за да пише на сестрите си. Казал му още в 6 часа да иде в гостилницата – там ще се срещнат на вечеря... Беше лунна нощ – продължава Б. Пенев, – лицето извърнато срещу прозореца и осветено от лунната светлина. Зад мене бяха Атанас, Владимир и един от квартирантите. „Тук е...” – извиквам и чувствам как гласът ми трепери. Отивам при Пея, бутам го: „Пейо, Пейо...”, и усещам, че тялото му е студено. Запалваме електрическата лампа и виждаме Пея в такова положение: легнал на кушетката, главата му наклонена наляво, очите затворени, дясното ухо пълно със съсирена кръв. Дясната ръка сложена върху корема, а до нея сложен върху корема един голям револвер. Лицето не изразява някаква особена, силна мъка. Познава се, че е умрял моментално: никакви конвулсии не личат, краката никак не са изкривени. Лявата ръка малко отпусната надолу. До нея стол, а на стола сложена чаша. На дъното е утаен някакъв бял прах. На масата едно писмо (затворено) за Атанас и две записки: да се измие чашата, понеже е пил отрова от нея, и молба до следователя да не му се прави аутопсия. Иска прошка от хазайката и съквартирантите, задето им причинява неприятност. Окачил е на един стол палтото и жилетката си, останал е по горна риза, яка, вратовръзка. Върху масата са сложени черни очила, една кутия отворена с папироси и бели листи... Нищо по-ужасно не съм виждал през живота си.” (ЦДА, ф. 10, оп. 3, а.е. 112, л. 3, 4 и 5) Свидетелството на Б. Пенев е от изключителна важност, тъй като фиксира случилото се и видяното само три дни след самоубийството.
Ето и лаконичния късен разказ на Владимир Василев: „Не ща и няма да говоря нищо за оная вечер на 16 октомври, когато заедно с брат му Атанас отидохме и го намерихме в стаята му... Веднага отидохме у Тодор Александров, македонския негов съратник, и му съобщихме. Той посрещна съобщението ни без видима изненада, спокойно – знак, че е знаел, той му е дал средствата...” В дневник за срещите си с писатели, поетът Димитър Липен е записвал своите разговори с Владимир Василев, когато през юни 1953 г. по негова покана критикът е гостувал в Ловеч. Отровата и револверът били дадени от Тодор Александров. Редакторът на сп. „Златорогъ” казал също, че когато отворили вратата на стаята, револверът бил паднал на земята. (Виж: в. „Литературен форум”, бр. 8, 27. II. – 5. III. 2001, с. 10)

В края на спомена за своя другар Яворов и съредактор на в. „Илинден”, Данаил Крапчев отбелязва: „Кой му даде револвер – не знам. Може би Тодор Александров” (в. „Зора”, бр. 4606, 4 ноември 1934 г.). Същото предполагат и други съвременници. Защо върху видния македонски революционер, който взема живо участие в съдбата на поета и, както ще видим, полага големи усилия да бъде прекратено следственото дело по смъртта на Лора Каравелова, падат подозренията за решителна намеса в самоубийството на Яворов? На този въпрос днес трудно можем да отговорим.

Михаил Тихов, в чийто дом гостува преди застрелването на Лора семейство Яворови, за същия този ден твърди, че до 31/2 ч. следобед бил с поета в клиниката на д-р Сарафов и били разговаряли за осиромашалата българска литература след смъртта на Пенчо Славейков.
Според Боян Пенев минавало полунощ, когато напускат стаята на Яворов, а там останал само един стражар. И допълва: „Излизаме на улицата да намерим Александров. Няма го... връщаме се. Стражарът стои на улицата, пред къщата, каза ни, че заключил стаята. Към 2 часа след полунощ си отидохме. Атанас отиде у Влади. Цяла нощ кошмар. Все това лице пред мен...” (ЦДА, ф. 10, оп. 3, а.е. 112)

А Владимир Василев твърди, че отишли у Тодор Александров, видели се с него и му казали за самоубийството на Яворов, но той приел вестта без изненада, спокойно.
Не по-различно е положението, опитаме ли се непротиворечиво да възстановим как са изтекли последните часове от земното битие на облъхнатия вече от смъртта и устремен към отвъдното Яворов. Какво е правил, кога и с кого е разменил предсмъртни реплики?
Според брат му Атанас били заедно до 4 1/2 ч. следобед, когато той отишъл на лекции.

За част от времето до 3 1/2 ч. следобед претендира, както разбираме, и Михаил Тихов, който го намерил в клиниката на д-р Сарафов.
Радка Кръстева, съпруга на д-р Кр. Кръстев, допринася за все по-мътната, неясна картина на този 16 октомври: „Последното му идване у нас беше някой час преди да посегне на живота си и, ако бяхме по-внимателни, щяхме да подозрем намерението му да тури край на живота си, защото всякога ми казваше „Довиждане, госпожо”. Последния ден от живота си беше дошъл много рано у дома, преди да станем и като станахме, намерихме го седнал под историческия дрян, под който са стояли и Пенчо, и Петко и другите приятели – и мъртви, и живи. Когато си тръгна, не ми каза „Довиждане, госпожо”, както до сега, а „Сбогом, сбогом, госпожо”. Чак когато дотърча брат му да ни се обади, че се е самоубил, се досетихме, що е значало това „Сбогом, сбогом, госпожо”.

За това посещение говори и д-р Кръстев в текста, поместен в литературния сборник „Мисъл” през 1917 г., посветен на годишнина от смъртта на поета: „.. само волята за живот /подч. от д-р Кр. Кръстев/, само тя доказва правотата на живота над смъртта. Угасне ли тя в нашите гърди  – всички аргументи на живота се стопяват като крехка снежинка в ръцете ни. А тя бе угаснала у Яворова още в онзи ужасен миг на неговия живот, пред прага на смъртта, когато Лора, вече пронизана от куршума, вече със смърт в душата, припаднала на гърдите му... И една вечер, само пет дена преди своята смърт, иде той с братчето си – да го видя „победен” от моите красноречиви „аргументи на живота”. И жив, нервен, възбуден – с афектацията /!/ на здравия Пейо, – заговори той за своята стихийна воля за живот, за своето властно желание да надвие клеветата. Ала какво му е коствало това, можех да видя – ако не бях аз слепият от двама ни – още на другата заран, когато ме намери, пак у дома, много рано, пак с братчето си, но тоя път съвсем сломен и убит духом и тялом. Той бе забравил маската си – или презрително бе я захвърлил, преди да пристъпи прага на моята къща”. (Цит по: Кръстев, д-р Кръстю. Етюди, критики, рецензии. Изд. „Български писател”, С., 1978, с. 337.)

Десетилетия за мястото на Тодор Александров – Богдан в най-близкия кръг на Яворов и за ролята му в неговия живот се мълчеше. Или се споменаваше мимоходом, като нещо случайно или незаслужаващо особено внимание. В излезлите през 1960 г. Събрани съчинения на Яворов в 5 тома например е публикувано, от немай-къде, предсмъртното писмо на поета до лидера на ВМРО в раздела „До различни лица (единични)”. А как се обръща към него Яворов? С „Брате Тодоре”! И продължава: „Прости ме ти, нека ме простят и всички други, че изменям на Македония. Аз умирам тук. Ще легна при моята мила Лора. Твоята деликатна душа ще ме разбере и прости. Целувам те дълбоко трогнат от грижите, които положи за мене през дни на големи изпитания.”

[Hatshepsut]

 
През годините на тяхното

общо служене на една свята кауза

поетът и революционерът стават  близки приятели, които споделят интимни тайни. За това свидетелства тяхната кореспонденция, както публикувана, така и премълчаните от етични съображения няколко карти. Това, а не само интересите на ВМРО обяснява енергичната намеса на Тодор Александров в проточилото се една година следствие след смъртта на Лора. Румена Паскалева, внучка на Васил Беленски, собственик на къщата, където наематели са Лора и Яворов, ме осведоми, че нейният дядо, след като изпраща племенника си д-р Николиев да даде първа помощ на ранения в главата Яворов, веднага отива да съобщи за трагедията на Тодор Александров, живеещ съвсем близо. Така преди пристигането на стражаря водачът на ВМРО има възможност да отнесе част от намиращите се в квартирата оръжия и документи на организацията. В ЦДА се пази писмо на Тодор Александров до прокурора на Апелативния съд Милош Станишев1. от септември 1914 година. Тъй като то е почти неизвестно, ще го цитирам изцяло. Ето неговото съдържание:
„Уважаеми г. Станишев,
В желанието си да услужа, не на другаря Пею, а на революционера и поета – Яворов, отнесох се до Вас, защото имах наивната вяра, че Вие, като Македонец и като горд, неустрашим и независим човек – за такъв беше Ви препоръчал и г. Хр. Матов, ще бъдете напълно справедлив и ще сторите сичко възможно от Ваша страна, за да се разгледа безпристрастно и по-скоро – само това се искаше от Вас – препратеното в Апелативния съд дело на Яворова.
Обясних Ви колко зле влияе на неговите изхабени нерви това дълго разтакаване делото; разправих Ви мизерията, която преживява той и Ви добавих, че депутати, негови другари, са обещавали да наредат да му се отпусне една пенсия от Народното събрание, за да не умре от гладна смърт и от отчаяние тоя заслужил на Македонската кауза и на България човек. Обаче главната спънка по отпускане пенсия бе делото. Поради това се принудих да моля Вас да сторите потребното от Ваша страна, за да се разгледа делото по-скоро, додето заседава камарата и при разглеждането му, лично Вие да присъствувате – гаранция, че ще се разгледа безпристрастно.
Молех съда по-скоро и безпристрастно да си каже думата по това дело, та, ако е невинен Яворов, да се успокоеше по-скоро той и да се наредеше въпроса с неговата издръжка, за да отпочне нова творческа работа в литературното поле като използува останалите си сили и способности, а, ако е виновен, да бъде по-малко за осъждане и по-малко възмутително това небрежно, безмилостно, престъпно зафърляне тоя заслужил българин в мизерия и отчаяние от българското общество и от българската държава.
Вие ми обещахте тогава, че наскоро ще се разглежда делото и че непременно Вие ще вземете участие при разглеждането му, като добавихте: „асла няма кой друг – сички са в отпуска”.
Какво бе моето очудване, като дознах, че в дните, когато се гледало делото, Вие сте се „поболели” от настинка, а през същите вечери стоехте по цели часове во влажната градина на „Градското казино”! А какво бе моето възмущение, когато научих, че Вие сте се опитвали да влияете на следствието во вреда на Яворова още в Окръжния съд, като по телефона сте обръщали внимание на г. прокурора там да разпореди да се проверят известни булевардни слухове, които силно уличавали Яворова, като убиец!
Компетентни лица намират това Ваше държане за престъпно, определението на Окръжния съд по това дело – чудовищно, а определението на Апелативния съд, вероятно стъкмено от Вас за фанфаронско: хем намирате за неправилно изпращането на делото при Вас, хем, като го връщате, влияете майсторски върху съдиите от окръж. съд.
Не знаех нищо за порядките в съдебното ведомство на Царството. Пред вид на обстоятелството, че закона за несменяемостта на съдиите им гарантира положението, предполагах, че в съдилищата поне има по-голяма справедливост и правда и че всред съдийския персонал има по-голям морал; че съдиите са безпристрастни, добросъвестни и с пълно съзнание за дълг и отговорност. Обаче от това малко, което научих напоследък, се много разочаровах.
Нещастна страна!
Злочест народ!
Счетох за свой дълг да изкажа Вам възмущението си, макар в това да доставя Вам, може би, неудоволствие.
Извинете, моля, за безпокойството, което Ви причинявам с писмото си.
С почит: /Т. Александров/
София,
Септември 1914 г.”
Едва след 1989 г. се появиха изследвания за забележителния революционер, видяха бял свят архивни материали, излязоха спомени за него.

С какво Тодор Александров беше „заслужил” комунистическата анатема?

Защо и той, героят от Балканските войни, беше ненавиждан и очернян като хиляди други предани на България и нейната национална кауза мъченици? Отговорите трябва да търсим в мястото, което заема в македонското революционно движение и в отношението му към коминтерновската политика на Балканите.
Тодор Александров е роден на 4 март 1881 г. в Щип, където баща му е учител. Завършва българското педагогическо училище в Скопие през 1898 г. с отличен успех. Още тук, едва 16-годишен, той се включва във ВМОРО, привлечен от директора на училището Христо Матов. След 1906 г. Александров се издига като един от ръководителите на Скопския революционен окръг. Всецяло отдаден на борбата, той се ползва с голям авторитет като способен организатор и практичен човек. Не се впуска в излишни теоретични спорове, не одобрява терористичните актове, а работи за създаването на революционна мрежа по подобие на мрежата от комитети, изградена от Левски. Противопоставя се на вътрешните спорове, раздиращи по това време ВМОРО и водещи до братоубийствени борби. По отношение на външните врагове на българското население в Македония – турските власти и опитите на Сърбия да подготви почвата за завладяване на Македония, Тодор Александров е безкомпромисен. За него в брошурата „Заговорът...” се казва: „... борческият път на Александрова не показа нито един завой на колебание или измяна. Любовта към родната земя и борбата за нейното освобождение от чуждо потисничество за него беше един мироглед и една религия, на която той служеше с фанатизма, упоритостта и себеотрицанието на християнските пустинници”.

Три съществителни, описващи смисъла на живота и характера на Т. Александров, правят впечатление: фанатизъм, упоритост, себеотрицание. Тези свои качества той е подчинил изцяло, без остатък на македонската кауза. За тази кауза е готов да жертва и жертва всичко: време, сили, средства, хора, себе си. Приятелства? Те съществуват, но доколкото са в унисон с основната цел и доколкото не вредят на делото. В борбата за постигане заветната цел – свободата на Македония, Александров е готов дори на сделка с Дявола. А когато я прави, го застига възмездието.
През 1907 г. Т. Александров учителства в Бургас, но в края на годината Христо Матов го вика да поеме, след убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов, касата на Задграничното представителство на ВМОРО. През ноември 1907 г. е избран за окръжен войвода от третия конгрес на Скопския революционен окръг. Участва в подготовката на Кюстендилския конгрес на ВМОРО през 1908 година. По време на Хуриета става главен ревизор на българските училища в Македония. След неуспешен опит да бъде арестуван през 1909 г., той се укрива в България. И нито за миг не спира да работи за каузата на освобождението.

ВМОРО е възстановена през 1910 г. и Александров обикаля с чета Скопския революционен окръг. По време на обезоръжителната акция в 1910 г. неговата чета се увеличава значително. Заради пуснатите сред населението възвания със закани за смърт при предаване на оръжието, къщата на Александров в Щип и на чичо му Доне са изгорени от властите. Харизматична личност, той оказва силно въздействие върху съзнанието на съвременниците си. За почитта, с която се ползва говори дори прякорът „Старио”, с който го назовават грубите, но честни мъже от села и паланки. За да го интервюират, кореспонденти на най-авторитетни европейски издания поемат риска да се движат по нелегални пътеки с опасност за собствения им живот. От началото на 1911 г., съгласно правилника на ВМРО, с писмено разбирателство между деятелите той е избран, заедно с Христо Чернопеев и Петър Чаулев, за член на ЦК на ВМОРО. Като допълнителен член е посочен ген. Александър Протогеров и по този начин поне формално се изглаждат някогашните разпри с тъй наречения върховизъм.

По време на Балканската война ВМОРО действа заедно с българската армия. Александров е начело на чета № 52 на Македоно-одринското опълчение, която достига до 117 души. С нея навлиза в град Кукуш и го предава на настъпващите български военни части. Преди това четата организира базата си между Карадаг и Арджанското езеро, организира селската милиция в района и извършва два атентата в Солун, три-четири опита за взривяване на ж.п. линията Солун-Скопие и Солун-Цариград – при Саръ-Гьол, в Дойран и на моста между Дойран и Килиндир. Под командването на Тодор Александров действат четите на Гоце Междуречки и Георги Мончев. По-късно той е включен в щаба на Девета велешка дружина. За смелата си, самоотвержена дейност и заради презрението си към опасностите и смъртта е награден с орден „За военни заслуги”.
При такава биография, при положение, че е бил в първите редици на бойните действия по време на войната, няма съмнение, че Тодор Александров е не само легендарна личност и всецяло отдаден на делото революционер, но и много влиятелна фигура сред управляващите кръгове в България. Още повече, че на високи постове във войската, в политиката, в съдебната власт, в правителството, в средите на интелигенцията са македонци, ангажирани по един или по друг начин с каузата на Македония и с ВМРО. Тази си позиция той губи едва с идването на власт на Александър Стамболийски, който, заради желаното от него и от партията му БЗНС сближаване със Сърбия, твърдо е решен да унищожи организацията и нейните лидери. Едва тогава Тодор Александров минава в нелегалност и започва първият жесток и кървав епизод от целенасоченото ликвидиране на ВМРО. Вторият е след преврата на Кимон Георгиев и Дамян Велчев на 19 май 1934 г., осъществен с идеята да бъде свален цар Борис, а България да стане част от Югославия. Третият, още по-жесток, върхов епизод, е след военния преврат на 9 септември 1944 г., последвал окупацията на България от съветската армия, когато комунисти, земеделци, социалдемократи и звенари вземат властта под фирмата Отечествен фронт и безогледно избиват, пращат в затвори и лагери или предават на сръбската УДБ-а всички по-изявени емигранти от изгубената завинаги Македония.
В Централния държавен архив, фонд 10, има запазен ръкопис от 51 страници. Заглавието му е

„Когато навлизащите поколения призоват на съд убийците на Яворова”

 и има като мото мисъл на Гьоте: „Истините не се загубват за потомството”. Претенцията на автора е да помогне „на безпристрастието и на справедливостта”, защото се приближавало времето за „съденето на виновниците за тежката съдба и за смъртта на Яворова”. Приятелите на Яворов и журналистите били „пасмина” и не било тяхна работа „прогласяването и тронирането на поетите”. През неговите стихове, продължава авторът Г. Т., „преминаха фибрите на дяволското сърце и на вдъхновението на гения. Гениалност тресе земята ни”, но: „След смъртта на мургавия дявол, като че ли нож пресече приемствеността. Прокоба, както би казал самия той”. Страница след страница ни заливат емоции като гняв и омраза. Напразно очакваме конкретни факти, с които да бъдат разобличени и осъдени виновниците. Вместо това четем: „Останалото се знае. София, загадъчната, светската и лъжлива София уби певеца”. Филипиката на автора е прицелена в определен враг: „Родствениците на Лора, тяхната династия стимулираха и покровителстваха клеветниците и техния марш... Невъздържаността и заинтересоваността на династията участват в убийството на Яворов... дребосъчета и отсявки, пигмеи и диваци, клеветници и завистници... салиерското и загадъчното в брака на поета, подкрепено от дебелокожото чувство на едно мнение, оформено в салоните на династията, изкопаха гроба на поета”.
„Династията” – това за автора е „династията на баба Каравелова… Против Яворова тази династия изнесе жупела и огъня. Тя обедини и мобилизира тъмните сили на злото против поета... Пишущият имаше възможност, по това време, да слуша и наблюдава в редовете на тази среда; той можеше да узнава поради заеманото положение; можеше да следи и да наблюдава какво ставаше по време трагедията на Лора и Яворов. Денонощно къщата на династията гъмжеше от сбирщина и поклонници. Тук се съставяше нападателния план, за залавянето на звера-мавър!”

„Фамозната Каравелова” и 20 години след смъртта на поета не била намерила укротяване на страстта си и не била надвила омразата си. Тя била вдъхновителката на антуража, който „бързаше, буйстваше, немирстваше, темпераментничеше и това обединено в непрекъснатата обявена война на провинциалния звяр, повдига цената на акциите на каузата на мадамата и порази стените на истината, като я представи изкълчена, поразена и преиначена, съгласно ценните указания на юрисконсулите на династията”. По-нататък преминава в „конкретности”, като отделя внимание в отделни точки на: Софийския окръжен съд; Метода; Следовател; Прокурор (Александър Огнянов, наречен „влъхвата”, „стар грешник”, „угодничав аристократ от новото време” – бел. моя); Съдии (упрекнати, защото „съдът знае едно: трупът е бил събличан отпреди и това прави обстоятелството за падане на куршума из долните дрехи без съществено значение”. Трябва да се поясни, че трупът на Лора е бил събличан в деня на смъртта ѝ, когато е откаран в моргата за аутопсия. Тя започва, но следователят Божилов нарежда да бъде прекратена с аргумента, че вече е притъмняло.  Отложена е за следващия ден, когато куршумът изпаднал бил от роклята на Лора – бел. моя). За съжаление вместо очакваните „конкретности”, авторът философства за Темида, цитира мъдрости, изказани през древността, позовава се на литературни епизоди и прави върху тази основа генерални обобщения.

Спирам се на този опус с претенции за задълбочен правен анализ на делото, защото има косвено отношение към личността на Тодор Александров и неговото място в политическия и обществен живот на България. Роднините и близките на поета обвиняват Екатерина Каравелова като виновница за неговата смърт. В годините след 9 септември 1944-та някои изследователи отидоха още по-далече и стовариха вината върху цар Фердинанд като пряк поръчител на „хайката” срещу ослепелия поет. През 1934 г. обаче Каравелова, предизвикана от Димо Сяров, след като двайсет години е пазила мълчание, дава интервю, в което заявява, че доказателствата по разигралата се трагедия под покрива на Яворови са манипулирани по внушението на всесилния в онова време Тодор Александров. Но тъй като за него след установяването на комунистическия режим не се говори, обвинителните гласове срещу „фамозната Каравелова” , която била на власт и въртяла политиците и Двореца на малкия си пръст, не млъкват. И не се замислят как това се съчетава със специалното отношение на Георги Димитров към нея, по чието нареждане тя е положена в гроба на Петко Каравелов до църквата „Свети Седмочисленици”. Не си дават сметка как може Каравелова да е в отлични отношения и да работи заедно с журналиста-комунист и неин зет Йосиф Хербст, да споделя неговите антимонархически идеи и в същото време да „върти на пръста си Двореца”.

През 1913 г., когато Лора е простреляна смъртоносно, Тодор Александров е неоспорим герой, изключително авторитетна личност, а на власт НЕ СА демократите, сред които най-видна фигура е Екатерина Каравелова. От 4 юли 1913 г. до 21 юни 1918 г. управляват либералите – първо самостоятелно, а след това в коалиция с Народнолибералната и Младолибералната партия. Министър-председател и на двете правителства е д-р Васил Радославов. Едва от 21 юни 1918 г. политици на Демократическата и Радикалдемократическата партия поемат управлението на страната. В първото правителство на Александър Малинов за четири месеца министър на земеделието и държавните имоти е Рашко Маджаров, първи братовчед на Лора. Нещо повече. Самата „баба”, основателката на „династията”, не е в България когато умира Лора. Потегля на 31октомври 1913 г. за Русия с мисията да омилостиви руския император, който е истинският виновник за пропадналите български усилия за национално обединение по време на Балканската война. На 30 ноември малко след пладне тя получава телеграма: „Лора днес почина внезапно. Чакам разпореждането ти”. Подателят е д-р Иван Дренков, бившият съпруг на Лора и баща на нейния син Петко. По-късно, към полунощ, както тя е отбелязала в дневника си, пристига телеграма и от Рачо Славейков: „Лора застрелилась. Мужь тоже, но жив. Петко не был там”. (Като антична трагедия. С., 1984, с. 168.) В София тя се връща едва след четири месеца.
А какво прави Тодор Александров? И след националната катастрофа от 1918 г. той не е в редиците на пораженците, на отчаяните, на погребалите българските национални идеали. Не е сред нароилите се изведнъж предатели. Всичките си сили, цялата си енергия той съсредоточава в една цел:

да възкреси от материалните и морални пепелища волята за борба

 и да вдъхне нова надежда на попадналите под още по-тежко чуждо насилие и безогледен терор – терорът на сърбите. Към тези беди се прибавя и друга не по-малко страшна – „През 1922 г. из македонските балкани се появи ново зло: една нова разбойнишка банда под знамето на комунизма (на каскетите на бандитите имаше комунистическата емблема – сърп и чук) бе проникнала в Македония, с цел да подравя почвата на ВМРО и да превземе „крепостта отвътре”. Тя бе открита още в първите си пристъпи и после отчасти разбита, отчасти пленена. Разследването установи, че бандата на Пандурски е била въоръжена и напътствана от един комунистически кмет, който по силата на статутите на организацията, трябваше да получи своя заслужен дял. Пандурски обаче, остана верен на дадената дума: онова, което той не успя нито да започне даже със своята подкупна банда, веднага след разбиването на бандата му го започна и днес още го продължава с помощта на редовна сръбска войска и жандармерия”.
Комунистите вече са вдигнали мерника и само чакат сгоден случай, за да очистят Тодор Александров. Поводът е намерен. Когато оттегля подписа си под Майското споразумение с болшевиците за действия под диктовката на Съветска Русия, той е убит след добре подготвен заговор. Това се случва на 31 август 1924 г. над с. Сугарево в Пирин планина. Кои са убийците?

Йордан Бадев, автор на брошурата „Заговорът...”  и убит веднага след 9 септември 1944 г. от главореза Лев Главинчев вероятно и заради нея, ги назовава: „Ето ги: двама-трима търгаши „революционери” около Алеко Василев, двама-трима партизанстващи користолюбци около Г. Занков и неколцина македонстващи около Влахов, х. Димов и П. Чаулев – ето тайфата, която по хитрото и изкусително внушение на Москва устрои пъкления заговор, от който всякой от участниците очакваше по някоя придобивка и за себе си”.
„Придобивките” те получават.
За Тодор Александров остава

забраната, забравата, мълчанието и легендата

 Остават и полугласно петите насаме или на четири очи песни:

От Пирина слиза, мамо, от Пирина слиза,
от Пирина слиза Тодор Александров,
Тодор Александров с негова дружина.
На рамене носи, мамо, на рамене носи,
на рамене носи черна пелерина,
а под пелерина пушка-карабина.
У поясо има, мамо, у поясо има
пунгя кенарлия с десет златни пари,
с десет златни пари и дребни грошове.
Със тех ке си купи, мамо, пушки за дружина,
с пушки да се борат за Македония,
За Македония, за българско име...

Бележки:
1.Милош Станишев е брат на Димитър /Мицо/ Станишев, който е баща на проф. Александър Димитров Станишев. Тази информация получих от Владимир Ал. Станишев – син на проф. Ал. Станишев на 31 април 1999 г.

[Hatshepsut]

На Лора - Пейо Яворов (Диана Конрад)

[Hatshepsut]

Две хубави очи - Пейо Яворов (Диана Конрад)

[Hatshepsut]

ДОХОЖДА ЧАС

Дохожда час, уречен за човека,
последен час, и като свещ полека
затлей живот, затлеят мъжки сили;
дохожда край, смирен човека застава
пред зинал гроб... Съдийски глас тогава
обажда се: "Ти взе, но заплати ли...?"
 
Нещастника, оглежда се надиря
и търси той да види светла диря
в неравен път, изминат на земята:
без име страх без милост го терзае
и търси той с какво да оправдае
добро и зло, дял паднал на душата.
 
И горко е тогава ономува
над себе си присъда който чува:
"На чужди пир, излишний, се намери!"
Престъпник същ, изправен под бесило,
проклина той в живота драго-мило,
а пред смъртта бледнее и трепери.

[Hatshepsut]

"Историята оживява" - Пейо Яворов (епизод 44)