Павелъ Матевъ

[Hatshepsut]

Павел Матев

https://archives.bnr.bg/pavel-matev-zhivot-prez-lyulyakovi-noshti/

Павел Матев (6 декември 1924 – 4 февруари 2006) е поетът, написал тези родени за песен стихове, тези изпети редове. „Поезията е публична самота. Твориш, за да те чуят“, казва той.
Творецът е от Чирпанския край – онази равнина в Тракия, прочута с жегите си и Пейо Яворов. Роден е в селцето Оризово по средата на пътя между Чирпан и Пловдив. Като малко момче много обича да върви по пътеките между житата и да чете Йовков. Семейството му е бедно. Дядото е мелничар, а баща му, въпреки, че оре нивята, е прочут „цигулар самоук, който знаеше хиляди народни песни. Тези песни са за мен най-богатото наследство, което можех да получа и получих. Мама беше стожерът на семейството, тя въртеше всичко каквото беше нужно на къщата, умна, силна, милостиво строга и неграмотна“, спомня си поетът. Силата на майчината любов води до създаването на римите в песента на Емил Димитров „Писмо до мама“. Текстът е изстрадан, написан от Павел Матев през 1954 г. и това, което се разказва в него, е самата истина. Майка му реже, сплетените си на дълги плитки, буйни коси и ги продава на перукери за 2500 тогавашни лева. Точно толкова струва таксата за гимназията.

Какви коси, едничка ли девойка,
въздишала на моминския праг,
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг,
а те преливали се буйно или плахо.
Години, мамо, има от тогаз
и три деца с косите ти играха,
с тях играх в люлката и аз.

В такива дни, аз плахото селяче,
поисках за гимназия пари,
а ти над нашата бедност да поплачеш,
зад кладенеца привечер се скри.
На заранта прегърбена и жалка
с отрязани коси, с подпухнали очи,
прегърна ме и каза: „Припечелих малко,
вземи, вземи парите, сине и учи!“

По онова време младежът вече пише, публикува и малко по-късно стихотворението „Писмо до мама“ влиза във втората му стихосбирка „Дълг“. Завършва  славянска филология в Софийския университет. Работи известно време в Комитета за кинематография, заместник главен редактор е на сп. „Пламък“, главен редактор на сп. „Септември“. Павел Матев е председател на Комитета за изкуство и култура от 1966 до 1975 г. Следващите две години завежда отдел „Изкуство и култура“ на ЦК на БКП. В този период делата на поета са повече от думите. Но най-голямата му гордост е, че не оставя след себе си „горчилка в душата на интелигенцията“. След него в министерското кресло сяда Людмила Живкова. В периода 1978 – 1979 г. Матев оглавява Комитета за българите в чужбина. Десет години по-късно се връща като председател на Съюза на българските писатели, където е бил секретар, преди да поеме министерския пост. Като депутат присъства в Петото, Шестото и Седмото Народно събрание.

Въпреки обществената активност Павел Матев никога не спира да пише. Има издадени над 40 стихосбирки: „Чайките почиват на вълните“, „Рани и слънца“, „Елегични изповеди“, „Преображения“, „Сърдечни затишия“, „Ти сън ли си“ и много други. Негови книги са преведени на руски, полски, чешки, словашки, немски, молдовски, гръцки език. Високата поетическа култура и философският подтекст са характерна черта на неговата поезия. „Поезията е като вселената – все искаме да я обемем цялата, за да я изучим, все искаме да я пресоваме в един кристал, за да видим в него всички сияния на естеството, и все не можем.“ Така се опитва да обясни своите и на поколения наред творци, взаимоотношения с музата.

Павел Матев има в биографията си „задраскани“ от новото време отличия – „Заслужил“, а по-късно и „Народен деятел на културата“, „Лауреат на димитровска награда“ и др. Но и литературни призове, неподвластни на обществените промени – „Пейо Крачолов Яворов“ (1973), „Подпоручик Димчо Дебелянов“ (1981), „Пеньо Пенев“ (1998), голямата награда за „поетично творчество на ръба на два века“ в конкурса на в. „Труд“ „Златният ланец“ (2001), орден „Стара планина“ I степен, присъден му за 80-годишния юбилей през 2005 г.
„Далечен и неприсъщ ми е безметежният оптимизъм, защото отрича противоречията на живота“, твърди Павел Матев и признава, че в последните години от живота му драматизмът достига „кресчендо“ в лириката му. „Кой от великите български поети във върховите си творби е весел“, пита риторично Матев и цитира любимите си Ботев, Яворов, Дебелянов… „Ние сме един тъжен народ“, изповядва той и веднага добавя: „Болката за България също е оптимизъм. Боли ли го, човек съзнава, че живее и се мъчи да надмогне тази болка…“
В началото на 2000 г., почти на 75 години, поетът е принуден да напусне драматично дома си, в който живее близо 3 десетилетия. Излива в рими болката си и се премества от апартамента в центъра на София в малка къща на края на града. Там и в скромната семейна вила в Средна гора край село Макоцево написва последните си книги, обграден от най-близките си хора.

„Вървя, напускайки земята“, изрича в стих Павел Матев предусещайки стъпките на смъртта около себе си. Но вярата му „че поезията е възкресение, тържество на духа, надмогване на страданието“ е непоклатима. Неговото върховно творческо постижение е запазването на българската памет и българския говор. Говор, в който ехти не само думата, а и душата. Душата на поета – „човека от щастие люлян“. Щастието, което извира от „детинството“, от люлката, от майчината сила и любов. С целувката на мама, създадена за вечност, него го целуна вечността.

… Уж съм вещ по българското слово,
а не мога да усетя сам,
как се ражда този странен говор
на човек, от щастие люлян.

Някъде детинството ми плува
кучета, волове и жита.
Добър вечер, мама ме целува,
мене ме целува вечността.

[Hatshepsut]

Павел Матев

Павел Христов Матев (6 декември 1924 - 4 февруари 2006) е български поет, общественик, депутат, председател на Комитета за култура и изкуство. Работил е в Комитета за кинематография, бил е зам.-главен редактор на сп. "Пламък", главен редактор на списание "Септември". Павел Матев е един от любимите лирици на няколко поколения българи. Десетки от неговите поетически шедьоври се превръщат в текстове на шлагери на любовната поп песен. През живота си издава над 40 стихосбирки с вълнуваща, често пъти тъжна лирика. Вероятно затова е наричан тъжния поет - прякор, измислен му от литературните критици. Да си спомним за големия лирик в българската поезия с няколко от най-нежните му словесни симфонии в мерена реч.
Представяме ви избрани мисли на поета и няколко негови стихотворения:
"Поезията е публична самота. Твориш, за да те чуят хората... Понякога се чувствам заточеник на спомените. Човек се състои от спомени. Най-често се връщам към детството си. Младенческата възраст е не само най-невинната, тя е прелестна, знаменита. При нея човек е наистина божие създание: чиста, отворена душа, незамъглени очи, ръце, с които хващам само доброто."
"Смутен съм от похвалите към мен. Аз съм селски син и е в природата ми да мисля със земни понятия. Поетите са орачи на духа и сеячи на идеали."
"И знам, че птиците се приземяват, но тежко е да бъдеш приземен".
"Моите ласкави чувства дирят човешки заслони. С моето тихо изкуство искам да ме запомнят."
"Ами щяхме да правим хармонични личности. Направихме ли ги? Не виждаме ли как сега бухнаха престъпленията, кражбите, убийствата, рушветите, подкупите, изнасилванията? А се хвалихме, в това число и моя милост, че сме изградили новия, хармоничния човек. Всичко се превърна на плява."
"Талантът е любов", казваше Толстой. А на любовта всички възрасти се покоряват. Виждате ли умора в перото на Валери Петров? Аз не виждам. Може би голямата истина за творческото дълголетие се крие в степента на дарбата, с която - по Божия воля - е удостоен поетът, казва Матев в интервю пред в. "Сега".
"Тъгата не значи примирение, още по-малко отчаяние. Тя е съзиждащо, сътворяващо чувство. Не е ли тъжен и такъв жизнесъздател като Пушкин в неговата гениална творба: "Я помнь чудное мгновенье"? Не е ли тъжен открай до край в своите изумителни елегии Дебелянов? Да си спомним Ботев, който искаше тежко вино, за да забрави всичко друго. Аз не мога, а вие можете ли да си представите един ухилен до шията поет? Ухилени поети няма. Един велик руски композитор ми казваше, че бог е създал три безсмъртни неща: природата, човека и тъгата. Склонен съм да му се доверя без остатък."

СТИХОТВОРЕНИЯ:

Защо не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято?
Угасва пламъка в зениците
като звезда във мътно блато.

И става тъй че под чадърите
на привлекателни омрази
жадуваме за милосърдие,
което любовта да пази.

И само да не сме самички
и вяра в дружбата да свети -
приемаме от безразличните
най-безучастните съвети.

А сетне плачем от плесниците
на изменилите приятели
и че не можем като птиците
да сме щастливи всяко лято.


ПИСМО ДО МАМА

Каква невеста си била ти, мамо!
как светнал младоженческият двор,
когато те извели на хармана
за първото ти сватбено хоро.

Като сърна на горската поляна
внезапно озовала се в кордон -
изтръпнала - забравила си, мамо,
да сториш на свекървата поклон.

Ти - другоселка в кръг от непознати!
Но те простили малкия ти грях.
сто чирпанлии - набори на тати -
залели всичко с вино и със смях.

А ти в хорото - пъргава, чевръста -
отмеряш стъпка, в свян навеждаш взор.
А плитките ти две змии до кръста -
пленили младоженческия двор.

Какви коси! Едничка ли девойка
въздишала на моминския праг
да метне като житена ръкойка
таквиз коси до момъка си драг.

Във тях е пресен черноземен блясък
и златото на утринна заря,
среброто на подводен ръчен пясък
и бронза сив на хлебната кора

преливали се буйно или плахо...
Години, мамо, има оттогаз.
И три деца с косите ти играха,
със тях играх във люлката и аз.

Те милваха лицето ми, когато
целуваше ме нежна и добра.
Те паднаха в безреда онуй лято,
в което оковаха моя брат.

Тогава ти завърза ги в чембера.
Сълзи покриха бледите страни.
и дирих аз утеха да намеря,
но лесно ли е във такива дни?

В такива дни аз - плахото селяче -
поисках за гимназия пари.
А ти над бедността ни да поплачеш
зад кладенеца привечер се скри.

На заранта - прегърбена и жалка -
с отрязани коси, с подпухнали очи -
прегърна ме и каза: "Припечелих малко.
Вземи парите, сине, и учи!"

Сега са други времена, друг - простора.
Пораснах. Учих. Ето ме сега.
Здрависват ме с любов добрите хора,
и ненавижда, мрази ме врага.

Но пиша аз и искам да съм верен,
и любовта стиха ми да краси.
Ала назад ли погледа си вперя,
аз виждам твоите отрязани коси.

Дали стиха ми днес те утешава
и в песните ми виждаш ли, кажи,
отплатата за мъката тогава,
която не на теб, но мен сега тежи?

Едва ли... Ала ще успея, мамо!
Как няма да успее оня син,
пред който като неплатен огромен данък
лежат продадените майчини коси.


Ти виждал ли си как умира птица…

Ти виждал ли си как умира птица
как бавно я напуска гордостта,
как в мътните притворени зеници
със хищни нокти вкопчва се смъртта.

Ти виждал ли си как се бори диво
за лъч едничък-капка светлина,
как в сивото потъва и изстива
последната искрица топлина.

Крилата как прощават се с простора
с последна тръпка и последен зов,
как всичко си отива много скоро
като след първа истинска любов

Ти виждал ли си как умира птица,
ранено смъртно как се бори тя
и в тъмните угасващи зеници
как бавно се стопява песента.


Отвори ми. Нося тишина…

Отвори ми. Нося тишина.
Зная тайни притчи за жените.
Погледни ме само във очите,
за да видя малко светлина.

За да ме прегърне синева,
и чрез съхранената надежда
нека да остане без слова
гонената от живота нежност.

Нека във мълчание кипят
жестове, пространства и неволи.
Надживели и любов, и пролет,
птиците мълчат през есента.


Ти сън ли си?

Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда -
далечна, но със близко име,
която свети без следа.

И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.

Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми - тревожна бездна -
живей щастливия си плен.

Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!


ПРИВЕЧЕР

Привечер.
И нищо се не чува.
В здрачината - селска тишина.
Добър вечер!
Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.
Мама ме целува.
В двете длани -
мъжко, необръснато лице.
Две сълзи - запазени от лани,
скрити в най-дълбокото сърце.
Ябълки - във шепите събрани.
Прясно сирене и стар ошав.
Думите ѝ, малко неразбрани,
слушам аз -
и ням, и гологлав.
Уж съм вещ във българското слово,
а не мога да усетя сам
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян...
Някъде детинството ми плува.
Кучета, волове и жита...
Добър вечер!
Мама ме целува.
Мене ме целува вечността.


ПРИЗНАНИЕ

Тя се мярна някак изведнъж
и с очи лазурни ме погледна.
Може би от есенния дъжд
беше понаведена и бледна.

Може би. Но аз за миг разбрах,
че това е среща не случайна.
Хората закриват своя грях
и не изповядват всички тайни.

Не отминах. Спрях се и узнах
как блести и под дъжда лазура.
То бе малък и невинен грях.
Есен е. И не очаквай буря.


Орис

Различна орис всекиму се пада
и всеки е с това забележим:
на тебе - снежна изненада,
на мене - огъня неповторим.

На тебе непонятните пространства
и северните цветни небеса.
На мене - южните пиянства,
светкавици и шумни чудеса.

Навярно поговорките са верни -
и двата полюса стоят така,
че неизменно Югът търси Север,
ръката моя - твоята ръка.

Навярно във вселената ни има
полярна близост при взаимен зов.
От нея иде тоя хубав климат
на тиха изповед и на любов.


ТЪЖБА - на жена ми

Всичко мина. Недей се обръща
и не гледай вече назад.
Те заграбиха нашата къща,
както кучета грабят комат.

Кой помисли за нашия залък?
Стар, намусен и глух тротоар
ни посрещна със витошки камък
и с един жълтозъб талигар.

Черен кестенов клон се надвесва
като символ на сянка и глад.
Самота, пустота, неизвестност…
Не, недей се обръща назад.

Тази българска строга природа
може би ще ни връчи приют…
От нахлулата западна мода
моят стих ще остане нечут.

От поета - лирикът бездомен -
неизбежно ще се отрекат.
Като жалък безименен спомен
непристойно ще ме заличат.

За забава на хорската злоба
ще излезем от тоя въртоп,
за да взлезем двамината в гроба -
двойка жерави в земно гнездо.



* * *

"Моята родина не познава
своите рождени синове."
    Н. Лилиев                                           

Загиналите тънат във забрава.
В забравата животът си тече.
Осиротява българската слава -
заблудата ни ще я отвлече.
Къде ще идем, щом изгубим памет?
Безпаметните губят чест и химн.
Лишени от история и знаме,
не ще узнаем накъде вървим.
Към изгрев ли или към своя залез,
към божества ли или към беди?
Републиката е един страдалец -
и не живее вече, а мъжди.
И сиротее българската слава,
и я отвяват чужди ветрове.
Родината ми вече не познава
рождените си святи синове.


УПОВАНИЕ

В последните лъчи на всеки ден,
в безсъниците на опасни нощи
аз виждам твоя образ, посветен
на обич, на признание и прошка.

Но ти не подозираш, че сега
(и - слава богу - че си доверчива)
аз пак потъвам в своята тъга
и сам не зная накъде отивам.

Дано да се завърна пак при теб,
очите ти отново да погледна,
за да повярвам, че у мен расте
все още вяра - може би последна.

А ако някой в този миг реши
пак в чемерния свят да ме намеси,
ти злобната ръка ще отстраниш,
за да не пусне черната завеса.


* * *

Деля живота си на часове,
които мерят есенното време.
И знам, че някой час ще закове
последната минута. Ще ме вземат

и ще ме хвърлят в нищото. А там
камбаните не бият за вечерня.
И няма да усещам, че съм сам,
че всичко е затрупано и черно;

че няма небеса и няма път,
а другите, заровени до мене,
далече преди мене заземени,
ще си кротуват и ще си мълчат…

И ще се сепне само есента.
Понякога дъждът ще ме целува.
А падналите върху мен листа
ще мислят, че все още съществувам.


ЕПИЛОГ

Каква ли сетнина ме чака?
Защо ли питам, като знам:
олющената катафалка
и неизбежният саван.

Ще встъпя в немите беседи
с предтечите на оня свят,
с поети и езиковеди…
А есенният листопад,

защото е многогодишен,
ще шепне вместо мен това,
което исках да допиша,
но не ми стигнаха слова.

Ако не съм съвсем излишен -
макар и да съм отзован -
със закъснялата въздишка
влезнете в читавия храм

на книгите ми, назовани
в инкриминиран каталог…
В тях думите не са измамни,
а продиктувани от Бог!

[Hatshepsut]

БЪЛГАРСКАТА КРЪВ

                Най-харното, най-хубавото,
                най-честното ни остана -
                кръвта цяла българска блага.

                                    Дим. Миладинов

Ние носим очи, за да видим света,
да се радваме, да се тревожим.
Ако трябва за тях да загубим честта -
без очи ние можем!

Ние носим ръце, ненаправили грях -
можем хляба на тях да положим.
Ако трябва предател да здрависаме с тях -
без ръце ние можем!

Ние носим сърца, пълни с кръв като мак,
честна българска кръв - тя за нас ще остане.
Ако ние загинем, то народът ни пак
ще я пази на своето знаме!


НОКТЮРНО

Внезапно ли се озовахме
в неотбелязани земи?
Една луна над нас съзряхме
и чухме, че река шуми;

и че отблизо и далече
донася песенни слова
с нразбираемо наречие
безумно-вечната трева;

че птица в тъмното се къпе,
преди нас да закръжи;
че някаква тревога скъпа
разбужда нашите души.

Или лиричното наследство
повика нашите съдби.
Камбана на далечно детство
далечни удари заби.

И нещо силно, нещо мило
прииждаше на тоя бряг.
И то ни правеше безсилни
като последен сняг…


ВЪЗГЛАС

Опростеният грях не тежи.
Но тежи разрушеното слово.
Празни думи и думи-лъжи
ни потискат с отровно олово.

Ще ги чуем под път и над път,
а под тях святи истини гинат.
И във своя отечествен кът
сме навъсени като в чужбина.

Де е нашата българска реч,
или всъщност и тя оглушава;
или само отеква далеч,
но с една третостепенна слава?

Кой с такава немара разби
тия звуци - и родни, и мили
и отвърна на всички молби
с непочтително хилене?

Или времето оглуша,
или някой езика ни върза,
та не чуват ни ум, ни душа
ни един пронизителен възглас.

Дори в късните часове
си оставаме безразлични…
С непростимите грехове,
ще горим афоресани всички.

[Hatshepsut]

Любов - магическа реалност

Любов - магическа реалност,
неоскърбени светове,
в които жадно и нормално
сърцето-чудо ни зове.

То търси истина и милост,
и в синкавия полуздрач
се смесват най-необяснимо
очакван смях с нечакан плач.

И веят в тръпните дървета
нехайни, неми ветрове.
А в странен климат по полето
цъфтят заветни цветове.

Най-често във предсънно време
дъжд люляков ще зароси.
Там чуваш честни обяснения
и още вярваш на сълзи.

И накипяла правда има
във жеста, в трепета, в гласа:
или отчаян ще заминеш,
или ще вършиш чудеса.

[Hatshepsut]

КЪДЕ СИ

Изплъзващата се следа
отчаяна потъна в бяло...
Една невярна свобода,
наречена от нас раздяла,
запълва всичко. Мрат звезди.
Изчезват есенните шарки.
Мълчат вечерните води
изпод оголените арки.
И бели мигове горят.
И лунен въздух се разлива
над изоставения път...

Къде си?
Беше ли щастлива?

Умопомръкващата степ
ме вика тая късна вечер.
Не зная пак дали при теб
или от тебе по-далече.
Там, дето думите ни спят,
в неозвучените полета,
където птиците мълчат,
защото не мълчи сърцето...

И аз се движа - слаб и сам -
подир съдбата си човешка.
И вече чувствувам, вече знам
че тази свобода е тежка.

[Hatshepsut]

ЛЮЛЯКОВИ НОЩИ

Още има люлякови нощи -
невиждащи очи в притулен час.
Още има люлякови нощи -
безумия от закъсняла страст.

Минути непонятни и крилати,
нетърпеливи жестове, слова,
които ме спасяват без остатък
от вечната, от вечната мълва.

И ето я пределната отплата -
един акорд от сложен послеслов.
И доловили тоя звук сърцата
умират разрушени от любов.

[Hatshepsut]

Подранили светкавици

Подранили светкавици палят
дъждоносното сиво небе...
Ще си спомня ли всичко? - Едва ли!
Ще запомня единствено теб.

Сред огромните капки - кристали
чезне тъмнолилав хоризонт.
Ти стоиш - изумена и бяла,
ти - гравюра на тоя фон.

Аз - поклонник на всички изкуства
и радетел на словото - там
се опомних от своите чувства
чак когато останах сам.

И мълчах - красота или слава
означава такъв ореол?...
Аз не мога да те забравя
цял живот - за добро или зло.

И в последните ми години -
ако мълния ме порази -
ще изричам на твоето има
всички свои пролети сълзи...

[Hatshepsut]

Излязоха неравни ветрове...

Излязоха неравни ветрове.
Тополата си мъчеше листата.
Небето се разделяше на две -
до тука - слънце, облаци - нататък.

Денят дойде. И вече осъзнах,
че е останала зад мен междата.
И в равносметката ми няма страх,
до тука Слънце, облаци нататък.

От облаците моето лице
ще потъмнява - часове, години...
Ще ми показваш като на слепец
къде е този цвят: небесносиньо.

Ще се помъча да те разбера,
ще ме насочваш: гледай ми ръката!
И ще се вместя в тъжната игра:
до тука - слънце, облаци - нататък.

[Hatshepsut]

Тишината пада на сълзи...

Тишината пада на сълзи.
Ти ли плачеш пак неутешимо?
В моето сърце се разрази
цялата любов, която имам.

За това едва-едва тупти.
Пулсът неуверено затихва.
Аз те учех, вече знаеш ти,
че сърцето плаща всички лихви.

Отреденото си преживях.
Изтърпях и всякакви присъди.
Обич и възмездие, и грях-
нищо от душата не пропъдих.

Нищо не ме спъна до сега:
дългата любов, мечтата къса.
Трудно носих задух и тъга -
затова сърцето ми прекъсва.

Не плачи! Това не е беда.
Знаеш, че движението спира.
Ако пък поетът в мен умира -
има абсолютна свобода.

[Hatshepsut]

ПРЕДПОЛОЖЕНИЕ

Защо летим в небето?- ще попиташ.
За да не бъде пусто и самотно;
да не остане за човека скрит и
необитаем за мечтата остров.

То пали слънце. То звезди ни носи.
То ражда тайни, облаци, копнежи.
То праща зими или сенокоси,
за да се влюбват силните младежи.

Нима не вярваш? Любовта се проси,
защото е лекарство или огън.
Най-старите дървета също носят
отровите на пролетни тревоги.

Жената още си остава тайна:
небесна, очарована, сърдита.
И да я любиш - пак ще е незнайна...
Ще ти докажа, ако ме попиташ.

[Hatshepsut]

Любов

Аз съм жив и драматичен възел,
в който са заплетени докрай,
мисли и емоции, и възраст,
страст и радост или ад и рай.

Някъде във паметта ми плува,
прародител непознат и ням.
Някога в беззвучието чувам
конницата на Иван Шишман.

Чувам оскърбените дървета.
И събуждам всички сетива.
Падат изпосечени момчета
с увенчана от кръвта глава.

Ей така умира, който люби.
И така разлюбените мрат.
Затова до днес не съм изгубил
нито род и нито реч и път.

И в хилядолетната си възраст
крия обич, гордост и вина.
И се вплита във магичен възел
драматичната ми същина.

[Hatshepsut]

Ти

Променлив дух. И строга воля.
Тревожен вик. И тишина.
Честита участ. И неволя.
Изтляла пепел. И главня.

И аз измръзвам и изгарям.
Празнувам или страдам аз ...
Безбожница. Спасена вяра.
Неискан и жадуван глас.

Ти - ангел, който тихо страда.
Ти - демон, моя сън отнел ...
Ти - плът от вазовата Рада
и циганката на Равел.

[Hatshepsut]

Павел МАТЕВ: Тъгата не значи примирение, още по-малко отчаяние

Избрано от поета, роден на днешния 6 декември през 1924 година

Павел Христов Матев е български поет и общественик, роден на днешния 6 декември през 1924 г. в сeло Оризово, Чирпанско. Завършва гимназия в Чирпан (1938) и славянска филология в Софийския университет (1949). Работи в Комитета за наука, изкуство и култура (1949-1951), в Комитета за кинематография (1951-1956), в сп. „Пламък” (1956-1958; 1964-1965), в сп. „Септември” (1964-1966), в Комитета за изкуство и култура, отдел „Изкуство и култура” при ЦК на БКП, Комитета за българите в чужбина. Председател на СБП (1989-1990). Автор е на много поетични книги, първата от която е „В строя” (1951), а последната - „Скръбна земя” (2010). Умира на 4 февруари през 2006 г. в София.

Представяме ви избрани мисли на поета и едно негово стихотворение:

"Поезията е публична самота. Твориш, за да те чуят хората... Понякога се чувствам заточеник на спомените. Човек се състои от спомени. Най-често се връщам към детството си. Младенческата възраст е не само най-невинната, тя е прелестна, знаменита. При нея човек е наистина божие създание: чиста, отворена душа, незамъглени очи, ръце, с които хващам само доброто."

„Смутен съм от похвалите към мен. Аз съм селски син и е в природата ми да мисля със земни понятия. Поетите са орачи на духа и сеячи на идеали."

"И знам, че птиците се приземяват, но тежко е да бъдеш приземен".

„Моите ласкави чувства дирят човешки заслони. С моето тихо изкуство искам да ме запомнят.“

„Ами щяхме да правим хармонични личности. Направихме ли ги? Не виждаме ли как сега бухнаха престъпленията, кражбите, убийствата, рушветите, подкупите, изнасилванията? А се хвалихме, в това число и моя милост, че сме изградили новия, хармоничния човек. Всичко се превърна на плява.”

"Тъгата не значи примирение, още по-малко отчаяние. Тя е съзиждащо, сътворяващо чувство. Не е ли тъжен и такъв жизнесъздател като Пушкин в неговата гениална творба: "Я помнь чудное мгновенье"? Не е ли тъжен открай до край в своите изумителни елегии Дебелянов? Да си спомним Ботев, който искаше тежко вино, за да забрави всичко друго. Аз не мога, а вие можете ли да си представите един ухилен до шите поет? Ухилени поети няма. Един велик руски композитор ми казваше, че бог е създал три безсмъртни неща: природата, човека и тъгата. Склонен съм да му се доверя без остатък."

***

Ти сън ли си?
Или те има?
Или си утринна звезда -
далечна, но със близко име,
която свети без следа.

И ту засвети,
ту угасне
на моята любов лъча.
Аз ту те нарека прекрасна,
ту изненадан замълча.

Къде отиваш?
Де изчезна
надеждата да бъдеш с мен?
Сърцето ми, тревожна бездна -
живей щастливия си плен.

Мечта ли си?
Или те има?
Ти огън ли си?
Или дим?
Защо си тъй неповторима,
щом този свят е повторим?!

https://www.artday.bg/index.php/profile/2336-2017-12-02-12-19-05

[Hatshepsut]

БЕЗ ИЗХОД

1.
Къде е праведният глас?
От тая примка на тълпите
изтичат сълзи от очите
на не един иконостас.

Къде е истината? Спи
под буренясали стърнища.
И вече не долавям нищо:
ни плач от плачущи върби,

ни звук от музика, ни стон,
ни плисък на води сподавени...
И слънцето е изоставено
в един съсипан небосклон.

И всеки миг подава знак,
че ще се срути, ще изчезне.
И ще нахълта срамен, дрезгав
опустошителният мрак.

А в безутешният затвор
на оскърбителните чувства
опозореното изкуство
заплаква като сляп актьор.



2.

Болното отечество ме мъчи.
Точно под лъжичката боли.
И по челото ми лазят бръчки,
а под клепката сълзата криволи.

И венчаното е развенчано,
а невинното се унижи.
Нямат звуци белите камбани.
Оглушават звучните души.

Черното безумие се движи
като танк в целебните треви -
не един път и не дважди - трижди
цветните поляни умъртви.

Аз не виждам вече нищо бяло.
Вързани са моите очи.
Питам се: къде се е видяло
вълк да може да се вчовечи.

И пернатото да стане плужек,
Червеят за миг да полети?...
Казват, че надеждата е нужна -
намерѝ я и се причести!

Но не можеш. Размотай въжето
и на жилав клон го прехвърли.
Възнеси се право към небето.
Възвишéните не ги боли.