Павелъ Вежиновъ

[Hatshepsut]

Павел Вежинов

Павел Вежинов е роден на 9 ноември 1914 г. в София. Писател-белетрист, сценарист, публицист, журналист, обществен деец, Павел Вежинов е сред най-популярните съвременни български автори до днес. Под този псевдоним твори Никола Делчев Гугов, който оставя след себе си едни от най-ярките и отличени произведения в културния фонд на България.

Павел Вежинов следва Философия в Софийския университет. Първият сборник на автора, който излиза през 1938 г., е „Улица без паваж“, а през 1942 г. на бял свят се появява „Дни и вечери“.

Като участник във Втората световна война в ролята си на кореспондент и главен редактор на вестник „Фронтовак“, Вежинов отразява впечатленията си от живота на българската армия в повестите „Златан“ и „Втора рота“. „Втора рота“ се радва на огромна популярност и се преиздава няколко пъти.

Павел Вежинов е един от основателите на в. „Стършел“, като в периода 1947–1951 г. работи като заместник главен редактор във вестника. През 1951–1954 г. заема същата позиция, но в списание „Септември“.

В периода 1954 –1972 г. работи в „Българска кинематография“ първоначално като сценарист, а по-късно и като заместник генерален директор. През 1972 г. е член на Бюрото на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, а от 1973 г. до 1983 г. е главен редактор на сп. „Съвременник“.

От 1976 г. е депутат в 7 (33) и 8 (34) Народно събрание.

Павел Вежинов издава редица криминални романи и повести през 50-те и 60-те години на миналия век: „Следите остават“ (1954 г.), „Произшествие на тихата улица“ (1960 г.), „Човекът в сянка“ (1965 г.), „Прилепите летят нощем“ (1969 г.), както и повестта „Знамена по стадионите“ (1950 г.) и пътеписите „На Олимпиада в Хелзинки“ (1953 г.) и „До Мелбърн по въздух и море“ (1957 г.) от участието на българските олимпийци по света.

Павел Вежинов е първият български писател от новото време, който насочва творческото си вдъхновение към фантастиката. През 1956 г. пише сатиричната гротеска „Историята на едно привидение“, а през 1965 г. разказите „Сините пеперуди“ и „Моят пръв ден“, които през 1968 г. са включени в едноименния сборник. През 1973 г. излизат фантастичният роман „Гибелта на Аякс“ и повестта „Над всичко“.

През 1963 г. излиза сборникът с разкази „Момчето с цигулката“, последвани от „Дъх на бадеми“ (1966 г.), „Звездите над нас“ (1966 г.) и „Малките приключения“ (1970).

Романът „Нощем с белите коне“ е публикуван за първи път през 1975 г. като е преиздаван многократно през годините. Книгата е преведена на руски, украински, молдовски, грузински, казахски, литовски, естонски, полски, словенски, чешки, румънски, немски, френски, китайски и виетнамски. По сценарий на Павел Вежинов е направена и филмова адаптация през 1985 г. с участието на Николай Бинев в ролята на академик Урумов и Иван Иванов в ролята на племенника му Сашо.

След огромния успех на „Нощем с белите коне“ през 1977 г. Вежинов издава повестта „Бариерата“, която, както романа, се радва на нечуван читателски интерес. В следващите няколко години излизат „Белият гущер“ (1977 г.)  и „Езерното момче“ (1978 г.).

Романът „Везни“ (1981 г.) е последният завършен роман от автора.

Павел Вежинов е автор на филмовите сценарии на „Бариерата“, „Следите остават“, „Зарево над Драва“, „Тримата от запаса“, „Специалист по всичко“, „Среднощна среща“, „На всеки километър“, „Нощем с белите коне“,  „Произшествие на сляпата улица“, „Трета след слънцето“ и други.

Наградите и отличията на Павел Вежинов свидетелстват за огромния му принос в българската литература. Той е носител на орден „Народна република България“ II степен (1964 г.), звание „Народен деятел на културата“ (1970 г.), звание „Герой на социалистическия труд“ (1974 г.), орден „Георги Димитров“ (1974 г.). Вежинов е и лауреат на „Димитровската награда“ през 1950 г., 1951 г. и 1976 г. за повестите „Втора рота“, „В полето“ и „Бариерата“, а през 1971 г. е носител на същото отличие за телевизионния сериал „На всеки километър“, но с колектив. Получава и наградата „Златна роза“ за игрално кино през 1974 г. за „Зарево над Драва“ (колектив),  и през и 1980 г. за филма „Бариерата“ и за телевизионния сериал за „Сами сред вълци“. Многократен носител на „Наградата на София“ и на Националната Вазова награда.

Павел Вежинов почива внезапно на 20 декември 1983 г.

https://enthusiast.bg/bg/avtori/pavel-vejinov

[Hatshepsut]

Павел Вежинов - отвъд „бариерата” си

Автор: Йордан Каменов

Някъде около началото на 50-те години на ХХ век в читателското съзнание се оформи група писатели-връстници: Павел Вежинов /1914-1983 г./, Камен Калчев, Андрей Гуляшки. Деляха ги сериозни разстояния от намиращите се на своите върхове Димитър Димов, Димитър Талев, пък и Емилиян Станев. Приемаха ги като рицари на социалистическия реализъм, но в зоната на читателската търпимост, и като непоклатими в този и в обществения им статус. Понякога впечатляваха: Гуляшки с първите детективски романи и с героя им Авакум Захов; К. Калчев със „Софийски разкази“ ; стърчащият малко, все пак, Вежинов със „Следите остават“ и някои други занимателни четива. Докато някак непредвидено Вежинов /писателското име на Никола Гугов/ издаде „Звездите над нас“ /1965 г./. И изведнъж не само се извиси, но и се отдели от групата. Противно на канона, там героиката на Съпротивата бе видяна през призмата на сложната човешка психика. И с изживявания, които отричаха лековатата писателска технология на черно-бялото. Не е абсолютно изненадваща трансформацията на авторския стил и тематика. Макар и да изглежда като загадка как на възраст, в която писателят следва да закоравее от навици, стереотипи и официална признатост, той ще се самообнови. До неочакваност, макар истинският талант да е винаги неочакваност.

Историята на това започва, може би, с издаването на „Синият залез“ през 1947 г. Повестта е писана преди 1944 г. и носи белега на това време. Т. е., възможност за различие между идейна убеденост и писателско амплоа. И пак т. е. – на по-голяма писателска свобода и разгръщане на индивидуалността. Тогава не се прощава само поведенческото идейно прегрешение и измяната. Не е така след 1944 г. Особено силно се следи идеологическата чистота в творчеството. Символ на това явление във времето е случаят с Димитър Димовия „Тютюн“. Но и П. Вежинов го отнася заради „Синият залез“. Без да е така заклеймен, той очевидно е притеснен. В онези години май не му е било чуждо притворството. След 1989 г. писателят Йордан Вълчев, прощавайки му, обяви, че П. Вежинов му е завиждал и поради това му причинява политически репресии. Няма такава публичност участието на П. Вежинов в случая „Тютюн“. Всъщност тогава при реабилитацията на романа вождът Червенков взема на мушка обругаващите творбата критици. А са били пощадени /по неизвестни съображения/ белетристите-членове на управителното тяло на СБП, гласували срещу Димов. А П. Вежинов участва и с обвинително изказване срещу своя колега.

Очевидно за нашия писател тогава е било важно да си възвърне статута на идеологически праведник. И той успява в това. П. Вежинов става писателят, творил в най-комфортни условия у нас по време на Системата. Той има свободата да се жени 4 пъти /тогава другарката в живота се избира завинаги/, да бохемства безнаказано, да не му се месят в текстовете. Да остане незабелязано неговото нескрито загърбване на идеологическите канони в белетристиката. Да бъде водещ киносценарист и някак разпоредител на вкусовете в българското кино. Да получи в последното десетилетие на живота си свободата да определи характера на ръководеното от него литературно списание „Съвременник“. Благодарение на което по време на желязната завеса ние знаехме всичко важно за високата световна литература. А заради професионалния критерий можехме да разпознаем какво е стойностното в нашата само заради попадането на съответната творба в списанието. Та време е да кажем, че П. Вежинов се отплащаше за комфорта си освен с качеството на творбите си и с преобразяване на идеологизираната писателска и читателска обществена атмосфера.

Няма да въздъхвам с конвенционалната фраза колко сложен е животът и човешката психика. Но ще напомня как П. Вежинов твърди, че сюжетите и героите му са измислени, но всичко ставащо в белетристиката му е плод на неговите преживявания и наблюдения. Та да не се учудваме на героя от „Нощем с белите коне“ Александър затова, дето въпреки че ползва понякога непочтените похвати на опонентите си при отстояване на Истината, е героят, комуто симпатизираме. А композиторът Манев от „Бариерата“, вглъбен в своята работа, добър, състрадателен и неагресивен, е антигероят, защото не успява да бъде герой-спасител.

Но преди да видим в какво се превръща писателят, си струва да отговорим на въпроса как и защо се превръща в обновения Вежинов. Според мене до написването на „Звездите над нас“ той изживява своето покаяние. Неафиширано, тайно, несподелено, както обикновено прави българинът. Покаянието не го прави боже праведник, но отключва скритите, потисканите страни на таланта – съзнанието за същинска моралност, за безпределността и ограничеността на човешките възможности и живот, за вечността на проблематиката в литературата. Става очевидно, че талантът на Вежинов е къснозреещ. Защото важна, може би основна, част от него е интелектът. За който трябва време. Време трябва и за натрупване на познания. П. Вежинов е българският писател с най-много познания и най-разнообразни интереси. Има университетска философска подготовка, основни знания в разни научни области /за „Нощем с белите коне“ изучава продължително биология/, рибар и бохема е, любител и деятел в спорта – ръководи боксовата ни федерация, когато този спорт започва да постига международни успехи. Необичайно продуктивен е – освен многобройните си книги има над 30 сценария на художествени и документални филми.

Всичко това прави неизбежен възходът му след „Звездите над нас“. Първоначално написва интересни научно-фантастични романа. За да дойде и редът на „Нощем с белите коне“ /1975 г./. Противно на съсредоточаването в повестта „Бариерата“ /1976 г./ смятам романа за великата Вежинова творба. И не само. Приемам, че „Нощем с белите коне“ за върховото постижение в българската литература на жанровия стремеж на романа да постигне своята абсолют. А той се състои в това не само да представя живота, но и да представлява живот, постигнал своя автономност. И да представлява завършен образ на живота, избирайки ограничено време и ограничен брой персонажи. Такъв тип романи не са много в световната литература. Те, съответно той, неизменно засягат реалиите на времето, но те не целят толкова да носят познание за времето, колкото да участват в изграждането на образа на човешкия живот в модерността.

Ако величаем подробностите, тук ще открием хармонията и противодействието между поколенията, равносметката в края на живота, попълзновенията на посредствеността и опитите ѝ да погълне творящите, темата за властта и страха на администрацията и взаимодействието ѝ с продуктивността и какво ли още не. Разбира се, тематичното многообразие е съществена предпоставка за романовата пълноценност на „Нощем с белите коне“. Но наред с нея това той да представлява живот, от по-голямо значение е важно откритие за човешката психика, което П. Вежинов превръща в разказвачески похват. Всички герои – и млади, и стари, в зрелостта си произвеждат и участват в събития, но в същото време непрестанно преосмислят станалото с тях и около тях – и близко, и далечно. Така че този роман е роман на равносметката като регулатор и двигател на човешкото поведение. И основно затова „Нощем с белите коне“ представлява живот.

След този роман П. Вежинов написа още няколко книги с високо художествено познание. Три от тях е прието да мислим като трилогия: „Бариерата“, „Белият гущер“ и „Езерното момче“. Това, което ги обединява, са главните герои, сътворени като отклонение от приетото, та даже и надхвърлили представите ни за човешките възможности и нормалност. Обединително е и следващото по-нататък в живота им сред другите хора. Но за тези, които се увличат в такова възприемане ще цитирам самия писател. Вярно, казаното е за един от героите – Неси от „Белият гущер“: той представлява „проекции на реални пороци на нашия съвременен живот“. А баща му го определя като биологичен мутант, за когото носи вина.

Да, но главните герои от „Бариерата“ и „Езерното момче“ не са „проекции на реални пороци“. Но все пак са проекции – на любопитството на П. Вежинов към бъдещето на човечеството. Те са подранили представители на хипотетичната еволюция на Човека към доминацията на духовността, извисяването, морално чистия интелект. Само че съвременният им събрат се оказва нечувствителен и дори враждебен към благородното превъзходство на персонажите на възможното бъдеще. Защо? Е въпросът, който си задава Вежинов. Всъщност, с него той ни пита защо сме такива и е такова нашето съвремие.

Макар литературният път на самия писател да подсказва някакъв отговор. За да променяме себе си, за да променяме съвремието, трябва да минем отвъд бариерата си. На всичките ни ограничения и страхове, които безрадостно са ни оковали на долната земя.

https://trud.bg/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите някои от творбите на Павел Вежинов:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7277