Добромиръ Баневъ

[Hatshepsut]

Обичай ме

Обичай ме. Дори когато бавно
животът си отива от любов.
Обичам те. Обичам те отдавна.
За чувствата ми ти си апостроф.

Обичай ме. Дори да стане късно
и много сняг навън да е валял.
Обичам те. Това е земетръсно.
След всеки трус за теб оставам цял.

Обичай ме. Дори да е банално.
Най-старият шаблон е любовта.
Обичам те. Макар и тривиално,
за мене ти си всичко на света.

[Hatshepsut]

Не може да е късно за любов

Не може да е късно за любов.
За нея всеки ден ще е начало.
След понеделник изгревът е нов
и с него любовта се буди бяла.

Тя ту е жълта, ту е път зелен,
безцветна е като пустинна жажда.
Най-синя е, когато си до мен.
В червено като вино се услажда.

Животът е посвоему суров,
но кой нормален може да отрича:
Най-силни сме по време на любов!
Най-живи сме по време на
„обичам те!”.

[Hatshepsut]

Измисляме си нежни имена...

Измисляме си нежни имена.
Остава любовта неназована.
Сред четири годишни времена
опитваме се да останем двама.

Телата помнят. Думите горчат.
Изплъзва се животът. Ние също.
Ръцете ни умеят всеки път
еднакво да убиват и прегръщат.

[Hatshepsut]

С тебе ме вземи

Умират бавно птиците сами.
Сами умираме без страст и ние.
Не ме оставяй. С тебе ме вземи.
От тази смърт тогава ще се скрием.

Обичаш ли ме, няма на света
какво на бавна смърт да ни обрича.
Спасение е само любовта.
Обичай, както тебе аз обичам.

Не ме е страх. Не ме е страх, че ти
ще искаш дълго да останем двама.
Щом птица с друга птица полети,
освен живота, друго нищо няма.

[Hatshepsut]

Най-простите неща...

Най-простите неща така болят!.....
Любов до синьо. Обич до припадък.
Въпроси като ситен дъжд валят.
Светът е полудял,
животът – сладък.

Играем роли в евтин водевил,
където се намразваме до вечност.
Обноските ни предполагат стил,
изгубен със самата ни човечност.

Но именно в нелепата среда,
която припознаваме за своя,
крещим безумно между „не“ и „да“:
„Най-истинската истина
е моята.“

Въпроси като ситен дъжд валят.
Светът е полудял, животът – сладък.
Болят най-простите неща, болят!
Любов до синьо.
Живи –
до припадък.

[Hatshepsut]

В подобно време...

В подобно време как да разбереш
кое е по-красиво от тъгата?
Дъждът навън все някога ще спре.
Но точно в този миг
ни липсва вятърът -

да грабне аромата на трева
и дъхавия мирис на лалета,
и с тях да роши твоята глава,
докато падат капки
по лицето ми.

В подобно време всичко е наред.
Каква прекрасна пролетна умора!
Ще спре дъждът, и сам ще разбере
защо ни е добре,
далеч от хората.

[Hatshepsut]

В очакване на пролетния дъжд...

В очакване на пролетния дъжд
притихват бързо градските дървета.
Небето става сиво изведнъж,
но някак по-понятни –
часовете.

Светът остава необикновен.
Поредното квадратче в календара…
Посрещаме с усмивка този ден.
И той – като дъжда –
не се повтаря.