Произходъ и история на циганитѣ въ България

[Hatshepsut]

Произход и история на циганите в България



Още от малък знаех, че циганите идват от Индия и тогава се питах защо не са се върнали там или защо не си направят своя собствена държава, като евреите например. Много години след това в университета се наложи да правя курсова работа за този етнос и така научих много за произхода и появата на циганския народ по нашите земи. Тяхната история е следната.

Според някои хипотези, циганите произхождат от най-низшите индийски касти (рома, пара) и от различни малки племена и номадски групи от същия регион. От 5-6 век техните племена напускат родните си места, насочват се на запад и продължават да скитат из Пакистан, Афганистан и Персия още няколко века. Едно от предположенията за причините за тяхното разселване е свързано с нашествията на белите хуни (евталитите) от Средна Азия през 5-6 век и падането на Гуптската династия. Други автори свързват преселенията им с арабските нашествия през 7-8 век. Според повечето лингвисти след 6 век започва и обособяването на циганския език, изпитал влиянието на редица други — персийски, арменски, гръцки. В Персия цигани за пръв път идват през 224 – 241 година сл. Хр., търсейки работа в двора на шах Ардашир І Папак. На територията на днешен Иран те се разделят на два основни диалектни клона — бен и пхен (според собствената им дума за сестра). Носителите на бен-диалектите остават в Средния Изток, а останалите поемат на запад и на север, при което се обособяват редица нови диалекти.

През 661 година в рамките на Арабската империя са отведени множество индийци (зоти) в Месопотамия. През 670 и около 710 халифите Муавия І и Уалид І разселват зоти от Басра и Месопотамия като цяло в Антиохия. През 820 година зотите създават своя независима държава на територията на Месопотамия, което води до четиринайсет-годишен конфликт с Арабската империя, приключила с победа за арабите. Зотите се заселват в пограничния град Айнзабра, през 855 година при битката край Айнзабра арабите търпят поражение от гърците. В плен във Византия са отведени множество зоти.



Към 8 век циганите навлизат в азиатските владения на Византийската империя, а към 10 век те вече са в Египет и Северна Африка. Дошли в Египет, циганите се смесват със скитащи коптски племена, възприемат от тях старохристиянските догми и усвояват умението да гадаят и да предсказват бъдещето. И до днес едно от названията на циганите на Балканите (в Република Македония и някои райони на България) е „гюпци“ (египтяни). Английската дума gypsies също предполага египетския път на циганите (от Egyptians «египтянини») (Същото важи за испанската дума за циганин „gitano“ и др.). От Египет, през Егейските острови и Гърция, през 11 век циганите попадат в Европа, а през 14 век вече скитат из повечето европейски страни.

Съдбата им в техните приемни родини не е лека: известно е, че в повечето страни с циганско присъствие както основното население, така и циганските малцинства поддържат съзнателна изолация едни от други в много области от своя живот. Често дистанцията се превръща в дискриминация.

В България има група на турски цигани, която по антропологическите си черти напомня по-скоро дравидски тип, отколкото индоевропейски. Съхранилата се групова организация повтаря и консервира характерни черти на индийската каста. Характеристиките на циганската група отговарят напълно на чертите на подразделенията на кастите – индийските джати.

Настанали се масово на Балканите през ХIII – ХIV в., през ХІХ в. те са вече отколешни съжители на разнородното население, обитаващо европейската част на Османската империя, и въпреки това продължават да заемат най-ниските стъпала на социалната йерархия – и властите, и отделните конфесионални и етнически групи приемат с недоверие циганите. Социалният им статус не зависи от това дали са уседнали или чергари, дали са християни или мюсюлмани.

Причините за това положение на циганите могат да се търсят най-вече в непоследователното им религиозно поведение и еклектичната им култура. Изключително адаптивни, те бързо усвояват езика и някои религиозни ритуали на заобикалящите ги етнически групи, като показват определено предпочитание към религията на доминиращите. Предимно християни до завладяването на полуострова от османците, те скоро приемат религията на завоевателя и през ХІХ в. броят на циганите мюсюлмани значително надхвърля този на християните. Вътрешногруповата едногамия, от друга страна, гарантира запазването на собствения език, семейната организация и традиционните занятия.



Фактът, че културата им е безписмена, винаги поставя циганите в неравностойно положение спрямо големите конфесионални и етнически общности в рамките на Османската империя. Практикуваната от тях религия остава в сферата на ритуала и няма връзка с по-високи теологични пластове. В циганската религиозно-обредна система спокойно съжителстват мюсюлмански и християнски празници, но представите им за добро и зло идват не толкова от свещените книги, колкото от собствени предмонотеистични митологични и религиозни конструкции. Всичко това е повод за постоянно пренебрежение и санкции от страна на двете големи монотеистични религии, християнството и исляма.

Тези особености на циганската култура определят и уникалното положение на групата в социалната структура на Османската империя. Независимо коя религия изповядват – християнството или исляма, циганите плащат определения от шериата данък на неверниците – джизие. Циганите мюсюлмани нямат право да стават мюсюлмански духовници, нито да служат като воини в армията на султана. Нерядко в данъчните регистри те се записват с пояснението “циганин, който се нарича мюсюлманин”. В отделни случаи, когато някой циганин мюсюлманин пледира пред кадията срещу заплащането на джизие, той е принуден да доказва, че редовно изпълнява предписанията на исляма и че няма нищо общо с другите цигани. Въпреки обичайната практика постъпленията от джизието да се използват за нуждите на армията, в повечето случаи сумите, събрани от циганите, се предоставят на отделни джамии и имарети.Със същото недоверие към циганите се отнася и православната църква. Още от предосманско време тя ревниво брани паството си от досега с циганите. В послание на патриарх Атанасий І (1289-1293; 1303-1309) на вярващите се препоръчва да избягват циганите, които имат дяволски умения и предразполагат хората към извършване на грехове. В някои от номоканоните пък изрично е записано, че “цигани срещу цигани свидетелствуват, но не и срещу други”. Утвърдено чрез законите от политическите и религиозните власти и наложено в практиката, това отношение до голяма степен предопределя образа, който другите – било българи, било турци, било гърци, било евреи, си създават за това население.

Според най-разпространената версия, в България циганите идват през 11-12 век през Византия. Някои автори обаче (Найден Шейтанов, Елена Марушиакова и Веселин Попов) приемат, че в началото на 9 век в Тракия са се заселили „атцингани“ заедно с павликяните от Мала Азия.



Цигански общности В България циганските общности се делят на различни групи и подгрупи, различаващи се предимно по говоримия от тях диалект и традиционен мъжки занаят. Основните групи са значително обособени една от друга (макар че след 1989 г., особено с навлизането на протестантските деноминации, се наблюдава отваряне и екзогамни бракове – предимно в големите градски махали). Подгрупите обаче не са така ясно диференцирани и е възможно да бъдат променине в хода на индивидуалния жизнен цикъл в зависимост от смяната на занаята или района на местоживеене. Между различните субгрупи в дадено селище обикновено има някаква йерархия (която в дргуо селище може да изглежда в точно противоположен ред), но не съществува ясна йерархия на национално ниво. (Пампоров, 2004)

Циганските групи имат консервативен характер. В големите многочислени уседнали цигански общности границите между групите са отсъпили място на цялостно циганско самосъзнание. В тези нововъзникнали общности част от предишните норми на живот и поведение са отпаднали, напр. „мешарето“, „купуване на булката“ и др., други обаче продължават да съществуват: ендогамия, чистота на кръвта, ранна женитба под влияние на родителите, девственост на булката и др. (Пашова, 2004).

Етнически групи

Влашки

Те са преминали на север на територията на Влашко от ХIV век насам и завърнали се в България след освобождаването им от робството през 1854 – 1857 г.; не влашки цигани – групи, останали в България още в периода на тяхното пристигане тук. Циганите в Североизточна България могат да бъдат разделени на две основни групи: първата е на отседнали цигани, които от своя страна се делят на две подгрупи според религията си (мюсюлмани и християни), с вътрешни подразделения съобразно професионалната им специфика и втората – чергари, разделени по същия принцип на мюсюлмани и християни и съответно според професията им.

Лударите (или Рудари) се самоидентифицират като „власи“ или „румънски цигани“. Говорят диалект на румънския език. Според поминъка си те се делят на няколко подгрупи – в едната са урсарите (мечкари) и маймунарите, а в другата – лингурари (копанарите), които правят дървени лъжици (от където идва и името им: лингура (рум.) – лъжица) и копанки. До скоро урсарите обикаляха страната – предимно през топлия сезон – но в момента са останали само 2 семейства които практикуват мечкадарство, тъй като мечките им бяха откупени и интернирани в резерват „Белица“ от природозащитната организация „Четири лапи“

Калдерашя

Калдерашите са известни още като „сръбски“ или „унгарски“ цигани, „келдерари“, „калгараши“, „кардараши“ и „върбани“. Традиционната религиозна принадлежност на калдерашите в България е Източното православие, докато в Западна Европа и Северна Америка са католици. Името на тази циганска субгрупа произлиза от румънското „caldera“ – котел. Значителна част от тях идват в България в периода между Първата и Втората световни войни от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и Северна Сърбия (Войводина). Биват заставени да уседнат през 1958 г. с постановление №258 на Министерския съвет, но реално продължават да чергарстват до 1975-76 г. Държат на строго групово обособяване, строго ендогамни, спазват старите цигански норми и правила на поведение. Поради спецификата на своя занаят – котларство и бакърджийство, те не образуват свои махали (макар че в последните 10 години подобни процеси се наблюдават във Варненско и Пловдивско) и живеят разпръснато предимно по села и малки градове. Калдерашите са субгрупата с най-много „барвале“ – големци, богати хора от циганските общности в страната. Известни са с това, че характерната професия при младите момичета е джебчийството, а при по-възрастните жени – хиромантията (врачуването на ръка). Специфичен потестарен орган за разрешаване на вътрешните конфликти между отелните членове и родове при калдерашите е т.нар. мешере (познато в Западна Европа като „kris“) – своеобразен трибунал ad hoc, характерен както за някои райони в Индия (т.нар. панчаят), така и за отделни селища в Източна Турция – от където вероятно произлиза и самата дума „мешере“ (Пампоров 2002).

Йерлии

Като най-многочислена квалификация е посочена междугруповата общност на т. нар. „йерлии“ (Марушиакова, Попов, 1993). Йерлии идва вероятно от турски (yerli – роден, местен). Разглеждат себе си „с висок морал и модерен манталитет“ в сравнение с други цигански групи. Най-големите и приблизително равни по численост са даскане рома („български цигани“) и хорахане рома („турски цигани“).

Хорохане-рома са може би най-многобройните роми в България, но при голяма част от тях от десетилетия се наблюдава силен процес на турчеене, поради което те предпочитат да декларират себе си като турци и да използват турски език. Въпреки този процес съществуват и добре запазени разклонения на хорохане-рома като дръндари, къткаджии и др., които пазят своето самосъзнание и език.

Дасикане-рома са по-малобройни, но сред тях процесите на българизиране са далеч по-слаби. Съществуват добре запазени разклонения на дасикане-рома, напр. т.нар. влахички цигани, бургуджии, които ясно демонстрират ромската си принадлежност и наричат себе си „парпул-рома“ – „истински цигани“.

Дасикане рома са православни християни в по-ново време се наблюдава тенденция към протестантството, а хорохане рома са мюсюлмани. Вероятно по време на османското робство възникват и другите две наименования дасикане: в някои цигански диалекти „дас“ означава роб, оттам дасикане за робското положение на християните в османската империя. Йерархично тези две групи се делят според занаяти или диалектни особености на езика, като напр. живеещите главно по селата бургуджии, музиканти, кошничари, калайджии, джамбази и други (Пашова, 2004).

Други

Калдерашите са познати като „сръбски цигани“. Те са една от най-малобройните общности в България, но са най-разпространената в Западна Европа и Северна Америка. Сред тях има най-малко образовани, живеят на кланове. Джебчийството е чест занаят за жените от тази общност.

Днес страните с най-голямо циганско население са Румъния, България, Унгария, САЩ, Сърбия и Словакия. Общият им брой по света се оценява между 5 и 10 милиона души, като цифрата непрекъснато расте.



https://avangardisco.wordpress.com/2007/12/06/

[Hatshepsut]

Балканските цигани остават непроменени от хилядолетие

Българските владетели не допускат заселването на цигани в Средновековна България

Не е възможно днес да изведем еднозначно значението на етнонима "циганин", твърде дълго тази народност живее в безпросветност, в пълна незаинтересованост от всичко, което не става за ядене и пиене, та изначалното, същинското значение се е загубило някъде много отдавна май.

 Като работно, но не категорично и общоприето, ще ползваме първото известно ни сигурно значение на думата, съобщавано ни и от Теофан, и от Псевдо-Зонара по-късно. "Еретик от Фригия и Ликаония" е това най-старо сигурно значение на етнонима "циганин", което като че сме длъжни да приемем поне като работно, ако не твърде категорично.

 Всъщност няма голямо значение какво е етимологичното значение на думата, като се има предвид как и етносът, и назоваването му са се променяли през вековете. Със сигурност през последните 12 века къде по-голямо значение имат чисто практическите въпроси по справяне с последствията от неизменно бурната циганска деятелност, която буди ужас у всички, които са се оказвали наблизо, без разлика от раса, пол, възраст и вероизповедание.

 Изглежда, че най-ранната поява на атинганите (под това име са отразени в хрониките - бел. ред.) в Европа ще трябва да отнесем към царстването на техния много близък приятел император Никифор I (802-811). Особено след 803 г. атинганите свободно и необезпокоявани мигрират по цялата Византийска империя. Сигурно е, че точно през първото десетилетие на IХ в. някакъв брой от тях нахлуват и в Тракия.

 Тази свободия бързо е прекратена от следващите византийски императори и циганското "завладяване" на Европа е отложено с няколко века.

 В средата на ХI в. циганите правят нов опит за заселване в Тракия, този път трайно. Макар и съвсем незначителни като количество, циганите вече обикалят балканските страни като акробати, като железари, като просяци, като музиканти или проститутки. Летописецът Никифор Глигора разказва за една прочута циганска акробатична трупа, която изнасяла представления във всички владетелски замъци на полуострова, даже и в царските дворци.

През 1322 г. акробатите се представят и в двора на младия тогава сръбски крал Стефан Дечански. Изглежда в сръбските земи циганите намират най-радушен прием с железарските и ковашките си умения и като майстори на седла, та им е назначен и специален данък "цингарие".

 Впрочем и днес, в София поне, циганите упражняват някои занятия, които са "запазени" само за тях като тапицерството и уличната продажба на цветя. Опитите на други етноси и групи, включително и на българи, за намеса в тези занаяти са винаги неуспешни.

В края на ХIV в. цигански общности се забелязват навсякъде на Балканския полуостров - от Влашко и Молдова, където те са с робски статут до ХIХ в., до Пелопонес и до Босна на запад. По това време се отбелязва в изворите и названието "египтяни" във всичките му разновидности.

 Българските земи правят изключение от общата картина. Липсва сигурно указание за заселване на цигани в България преди края на ХIV в.

 Две сведения за наличие на цигани може би, се приемат от изследователите скептично. В едно писмо на охридския архиепископ Теофилакт се споменават едни скитници "сиганои", а през 1378 г. в Рилската грамота на цар Иван Шишман се споменава една местност с очевидно временни пастирски постройки, наричана "Агупови колиби".

Дори и двете сведения да приемем абсолютно безкритично, то е ясно, че те засягат само една от българските области - Македония, незначителни са като брой - две сведения за три века, а и става дума само за мигранти.

 Ще трябва да приемем поне засега, че вероятно по религиозни съображения цигани не са допускани в пределите на България чак до османското завоевание и това може да се приеме за трайна политика на българските владетели. Някак ще е трудно да повярваме, че циганско заселване по българските земи преди началото на ХV в. ще остане незабелязано за всички средновековни автори. Та в останалите балкански държави през ХIV в. циганското присъствие е обозначено и законодателно, а споменаванията на цигани, на преместванията им, на деятелността им са десетки.

Така остава сигурно, че българските цигани прииждат в два потока в самия край на ХIV в. и през първата половина на ХV в. - веднъж с османските турци, като част от обоза им, където се трудят във всички изброени вече професии, а втори поток образуват тези цигански групи, които заселват българските земи от запад или от Влашко, където те са със статут на роби.

Циганите, прииждащи след османската войска, са почти изцяло ислямизирани, това са днешните така наречени "турски цигани". Циганите от сръбските земи или от Влашко са изцяло християни.

 Абсолютната неуправляемост на циганите предизвиква проблем дори в доста хаотичната среда на Османската империя. Чергарстващите етноси сериозно безпокоят османските власти, понеже твърде трудно се събират данъците от тях. Поради това главните усилия на Високата порта са в посока към налагането на уседнал начин на живот за всички цигани - политика, която не може да се каже, че постига някакви съществени резултати, и към откупуване на данъците от често назначавани цигански първенци - политика, която е значително по-успешна.

Във всеки случай създаването по поръка на султан Сюлейман I на Закон за циганите във вилаета Румели през 1530 г. има да изпълнява една важна задача - установяване на норми за плащане на данъци от циганите, на този проблем са посветени почти всички членове на закона.

 Може и да е малко странно, но най-малко грижи османската власт има с проституиращите цигани, предимно жени изглежда. Упражняването на тази професия от циганки и цигани е добре документирано. Улеснението за централната власт тук е двупосочно - от една страна, тези цигани са уседнали, т. е. лесно се събират данъци от тях, а от друга - те дължат месечно или годишно огромни суми.

 Образувани са даже своеобразни кооперативи на упражняващите тая професия, които са колективно данъчно задължени. Известни са джемаатът на Илия в Цариград през 1522-1523 г., който плащал 5000 акчета годишно, джемаатът на Ярамаз, нов мюсюлманин (!), син на Тодор в Пловдив, с годишен данък от 1400 акчета, и доста други.

Броят на циганите в Османската империя се увеличава непрекъснато. Ако в края на ХV в. те са по няколко семейства в големите градовете (33 домакинства в Пловдив например или 11 в Плевен през 1516 г.), то през ХIХ в. вече са по неколкостотин. Нарочни изчисления показват, че циганските домакинства в Османската империя по данъчния регистър от 1522-1523 г., но само в границите на съвременните балкански държави, са 17191 цигански домакинства - 10 294 християнски и 4203 мюсюлмански.

 На днешната територия на България циганските домакинства са най-много, според същия данъчен регистър те са 5701.
 

Извори

 "Жените на циганите в Истанбул [Цариград], Едирне [Одрин], Филибе [Пловдив] и София, които са предприели да вършат непозволени от закона деяния [т.е. да проституират], плащат всеки месец по 100 акчета [много висока сума, съизмерима с дължимите данъци в империята за година] . . ."

Из Закон за циганите във вилаета Румели, съставен по заповед на султан Сюлейман I през 1530 г.

 
"Цигани чергари често идват в нашето село, живеят по празните къщи и плевни . . . крадат кокошки, агнета, овце и дрехи и секат околните дървета и гори. От тях имаме само големи вреди и молим да им се забрани да идват в нашето село . . ."

Из жалба на жителите на с. Сърбци паша (днешното с. Долно Сърбци), Битолско от 1634 г.
 

". . . в Хасалар [с. Гецово, Разградско] . . . срещнахме първите леки жени в Османската империя. Те бяха две разпуснати моми от племето на тази нещастна нация, която във Франция обикновено наричат "египтяни" или цигани . . ."

Из пътеписа на капитан Шад, офицер от австрийската армия, 1740-1741 г.

 
"Молла Халил от Кюстекчилер [с. Верижари, обединено днес със с. Методиево, Добричко] продал един кон на живеещите в Чукур бахче [Добричко] цигани, [през месец] мухарем 1200 г. [4 ноември - 3 декември 1785 г.]. Цена 15 гроша . . .

Когато молла Халил си поиска парите [за коня, които не са му били платени вече повече от година и половина], даде им се [на циганите от Чукур бахче] срок още 30 дни от края на [месец] рамазан, за което се отбелязва тук. [Написа се на] 27 рамазан 1201 г. [13 юли 1787 г.]."

Из съдебен протокол в отговор на жалба за неплатена покупка, 13 юли 1787 г.

 
". . . Понастоящем австрийските неверници в съгласие с московските неверници скъсаха и потъпкаха договорите и задълженията с височайшата ми [на султан Абдул Хамид I (1774-1789)] държава и обявиха война . . . Вашата каза трябва да достави всичко 75 волски коли . . . [Колите] да бъдат нови, здрави и устойчиви . . . воловете да бъдат силни . . . а коларите да не са цигани или малолетни . . ."

Из ферман до кадията на Хаджиоглу Пазарджик (днешния Добрич) за доставка на коли през Руско-турската война от 1787-1792 г., 27 април 1788 г.

http://bolgari.org/balkanskite_cigani_ostavat_nepromeneni_ot_xiliadoletie-l-322.html

[Hatshepsut]

Циганите в България
Антон Ж. Иванов

Всички народи имат своя земя. Само един народ скита по света и не намира земя, където да приюти разпилените си сиротни чеда. Такава е съдбата на циганите.

Циганите се заселват по българските земи през ХIII-ХIV век, идвайки от Египет през Мала Азия и от Персия и Кавказ през южноруските степи. В онези времена, когато номадските народи все още усилено се придвижвали в Изтока на Европа, те не правели такова голямо впечатление, както днес. Но оттогава са изминали седем столетия, от лицето на континента изчезнаха племена, народи и техните държави, а циганите въпреки гоненията оцеляха без да се интегрират успешно в обществата и етносите, сред които живеят.

Поради географското си разположение, историческите обстоятелства и най-вече заради толерантността на българите към чуждите етноси, нашите земи са изключително гъсто населени от големи цигански маси. Несъмнено Балканите и степните райни на север от тях са демографския център на циганската диаспора (зона на разселеност), а Унгария, Трансилвания, Влашко, Мизия и Северна Тракия, изглежда, са районите на пределно високото им концентриране.

У нас под влиянието на различни народи са се обособили три групи цигани - “български” и “влашки”, изповядващи християнството, които ползват като първи или втори език българския или пък влашки диалект и “цигани-мохамедани”, някои от тях говорещи на турски език. Тези от циганите, които успеят да се издигнат в културно отношение, се стремят да променят народностната си принадлежност и се асимилират.

Лишени от свой елит, подчиняващи се на патриархално-родови отношения, циганите винаги са били дискриминирани. Едва през ХХ век започва тяхната бавна и несигурна все още еманципация. В България те получават политически и граждански права чак в 1922 г. при управлението на БЗНС, но след 9 юни 1923 г. тези придобивки са накърнени. По-късно народнодемократическата власт по административен път (който не винаги е за пренебрегване) въвежда мерки, чрез които да промени начина им на живот. Особена роля за това изиграва едно постановление на Министерския съвет от края на 1958 г. Така например, дотогава е имало около 15 000 скитащи из страната цигани, на които през следващите години им е наложено да се установят в едно населено място и да заживеят уседнало. През 1957/1958 учебна година в училищата са се обучавали само няколко хиляди циганчета, а в началото на 60-те години почти всички (около 50 000) са обхванати в системата на образованието. Може би, във връзка именно с тези санкции при следващото преброяване на населението през 1965 г. около 1/3 от тях не са отчетени като цигани.

Ако се съди по преброяванията от 1946 и 1956 г., то днес те вероятно наброяват над 300 000 души, но напоследък по телевизията се цитира някакъв мистериозен доклад, в който се говори за повече от половин милион, а лидера на съюз “Рома” Мануш Романов спомена дори и за един милион цигани в България. Явно последното число е преувеличено, и все пак, ако съществуват други необнародвани данни, обществеността трябва да бъде запозната с тях.

Прави впечатление, че циганите живеят доста разпръснато по територията на страната. Техният поминък е свързан с гравитирането им около другите етноси и поради това не се концентрират в собствени селища, а се групират в рамките на тези населени с различни от тях националности. Обикновено поселенията им са в периферията на населените места и повечето могат да се определят като гета. За успешното интегриране на циганите в българското общество е необходимо те да бъдат изведени от там и с усилията на централните и общинските власти да им се създадат цивилизовани условия за живот. В противен случай рецидиви като този в пловдивския квартал “Изгрев” (“Столипиново”) ще се задълбочат.

Когато следвах, мой професор от Софийския университет разправяше, че след войната циганите поискали от ООН и на тях, както и на евреите, да им предоставят територии, на които да създадат своя държава. Усмихвайки се, той уточняваше, че си избрали земя някъде в Африка …, за да им бъдело топло. Осъществимо ли е в бъдеще време създаването на циганска държава, където да се отлеят от всички краища на света тези жизнерадостни и своенравни хора, опазили толкова дълго традициите и културата си от асимилационните влияния на народите, сред които живеят. Едва ли.

[Hatshepsut]

Колко точно са ромите в България никой не знае. Статистиките сочат различни числа, които се разминават тотално. Според последното преброяване на НСИ и неправителствени институции, занимаващи се с проблемите на малцинствата, те са малко над 370 000 - толкова са се определили като роми.

Антонина Желязкова, шеф на Международния център за малцинствата и културните взаимодействия, посочва цифрата 650 000, докато Румен Сечков, изпълнителен директор на фондация С.Е.Г.А. - 800 000.

Ромски лидери, сред които и Цветелин Кънчев, се кълнат, че събратята им са много повече - 1,2 млн., като 800 000 от тях са с избирателни права. Шефът на ромската партия ДРОМ Илия Илиев е малко по-скромен в изчисленията - той посочва, че у нас живеят 1 милион роми.

Драстичните разминавания в цифрите обаче се дължат най-вече на това, че статистиците могат да причислят някого към ромската общност само ако той се определи като ром. Голяма част от тях обаче предпочитат да се наричат българи, турци или румънци. Но не и роми.

В кои райони на България е съсредоточено най-голямо компактно ромско население?

Според ромски лидери средно във всяка област на страната има над 35 000 роми. Циганското население е разпространено в цялата страна, като се приема, че около 10 на сто от населението във всяка община е от ромския етнос.

Според данни от април т.г. раждаемостта сред ромите спада. За последните 8 г. родените деца са почти два пъти по-малко. Сега ромската жена ражда 2-3 деца - наполовина по-малко от 2001 г. Поради икономически причини най-много роми има в София (над 100 000), където те са групирани в 10 гета, в Пловдив, в Пазарджик, Сливен, Нова Загора, Видин, Лом и др.

В “Столипиново” 86 на сто си плащат тока

Ромите в Пловдив са втората по големина етническа група. Живеят в четири махали, където представляват почти 100% от населението - “Столипиново”, “Шекер махала”, “Хаджи Хасан махала” и “Арман махала”.

“Столипиново” е най-голямото ромско гето у нассъс своите над 45 000 души. Само 5000 от тях обаче се самоопределят като роми, останалите твърдят, че са от турски произход. Според кмета на Пловдив Славчо Атанасов това всъщност е най-голямото ромско гето в ЕС. Предшественикът му Иван Чомаков определя квартала като държава в държавата. Някои неща обаче се променят и за добро. Преди месец от австрийското електроразпределително дружество EVN изненадващо се похвалиха, че в “Столипиново” са едни от най-редовните им платци и събираемостта там е равна на тази в “Слънчев бряг” - 86%. Само допреди 2 години общият дълг за ток на живеещите в гетото беше над 12,5 млн. лв., събираемостта на задълженията - под 3%. В момента най-големият бич е безработицата. Според ромски лидери тя варира между 90 и 95%. Вторият е ширещата се търговия с наркотици, като на “Столипиново” доскоро се носеше славата на най-голямото разпределително депо на хероин за Южна България. Сериозен проблем е и мръсотията в гетото, откъдето според управителя на фирма “Чистота” Радослав Кошински на ден се извозват около 100 тона боклуци. В квартала върлуват различни заразни болести- хепатит А, туберкулоза. Делът на незаконното строителство надхвърля 80%, ромски фондации вдигат този процент до 98 на сто.

В “Шекер махала” живеят над 10 000 души. През 2004 г. там бе изграден модерен комплекс от 80 нови къщички. Настанените в него семейства обаче едва успяват да платят наема си. В съседство с “Шекер махала” е разположен най-малкият ромски квартал - “Арман махала”с едва 1000 души. Точно 3461 са ромите в “Хаджи Хасан махала”, по-популярна като “Аджисан махала”. Тя се намира в центъра на Пловдив, където ромите са превърнали антична римска улица в огромно нерегламентирано сметище.

Във Видин напрежението много често ескалира

През 2005 г. броени дни преди Бъдни вечер страх и паника сковаха 15-хилядния ромски квартал “Нов път” във Видин. Причината - жестокото убийство на бившия шеф на полицията в града полк. Вълчо Вълчев. Тогава стотици роми се надигнаха, за да се разграничат от убийците и да спасят мира между махалата и града. Напрежението между тях ескалира периодично. Няколко примера -през 2005 г. разправия за 1 лев между двама съученици - ром и българин, прерасна в масов училищен бой. През същата година близо 100 роми пребиха четирима българи заради четири коня.

75:25 е съотношението българи и роми по неофициални данни. Според преброяването от 2001 г. 118 543 души в област Видин се самоопределят като българи, а 9786 - като роми. С демографския срив и голямата миграция до 2007 г. само град Видин загубва над 13 000 души и към 2008 г. в него остават 50 185 души. Днес извън кв. “Нов път” компактно ромско население живее и в други райони на Видин - при кв. “Заводско селище” и при т.нар. оборотни жилища.

Десетки от ромите ежедневно гладуват. Нямат здравни осигуровки, работа.В последните години някак си потръгна плащането на сметките за топло и светло, а домакинствата с дългове останаха на свещи. Преди 2 г. от ВиК отчетоха, че “Нов път” бие по харч на вода цялата страна- по 3,2 кубика вода на човек при средно потребление 2,8-2,9 кубика.

Сливен се прочу с Кортеза

Близо 1/3 от жителите на Нова Загора живеят в гето. 11 000 са се настанили в ромския квартал “Шести”. Около 1250 деца посещават училище. Липсата на елементарни хигиенни условия са и причина за бума на “болестите на бедността”. 160 души са с туберкулоза, хепатитът е чест гост в семействата там.

Тук живеят и рекордьорите по брой на получените присъди “пробация” - 20-ина мъже от постоянните клиенти на съда са осъждани от 5 до 10 пъти заради кражби. Местен семеен клан от пласьори на хероин е заробил най-бедните съкварталци.

Подобно на “Шести” и ромският квартал “Надежда” в Сливен е “царство на контрастите”. Населението му е близо 14 000 души. Близо 3000 са децата в училищна възраст, но само 1600 посещават школата. Семейното съжителство между деца е нещо обичайно. Момичетата стават булки на 14-15 г. Колко са непълнолетните съпрузи никой не може да каже. Но Сливен се прочу като града на най-малката родилка - 11-годишната Кортеза стана булка и майка в един и същи ден.

В Пазарджик за 10 години само 25-има завършили средно образование

В Пазарджик ромите живеят предимно в кв. “Изток”. Според данните от преброяването през 2001 г. те би трябвало да са едва 2263 души при общо 78 855 жители на града. Цифрите са обаче многократно занижени. 4863-ма са се самоопределили като турци. Други пък са се записали в графата “българи”. Преди време лидерът на ДРОМ Илия Илиев обяви, че в Пазарджик живеят между 30 и 35 хил. роми. Никой от общинската администрация не обори това твърдение. Точната бройка се установява трудно, защото поне една трета от ромите са постоянно в движение - повечето работят в чужбина, друга част - в София, а останалите - из страната.

Наташа Манолова, ромка висшистка, която работи в областната администрация, е издирила данни за децата, които завършват училище. В община Пазарджик за 10-годишен период до 2001 г. в класните стаи е трябвало да влязат общо 28 580 деца. От тях са обхванати 26 638. Начален етап на обучение са минали 4084 от тях, повечето са отпаднали от училище още преди 4-ти клас. Диплома за основно образование са получили 1119 ученици, а среднисти са станали 25.

Кметът на Пазарджик Тодор Попов признава, че един от най-големите проблеми в квартала е незаконното строителство. По програма за интеграция на ромите започна строеж на къщи за социално слаби многодетни семейства, който беше спрян от регионалното министерство преди дни поради липса на финансиране.

Висока е и престъпността в “Изток”. През октомври 2007 г. кварталът нашумя след масов среднощен бой, в който взеха участие над 400 души.

Когато работят, не крадат

Девла тужане (Господ знае)! - така отговарят ромските лидери на въпрос колко голямо е малцинството в Северозападна България. По официални данни ромите са близо 23 хил., или 12,5% от населението, по неофициални са поне 36 хил. Между 1992 и 2001 г. са се увеличили според статистиката с 4000. Най-много от ромите в региона живеят в Лом - там са поне 13 хил., ако се вярва на техните водачи. По-голямата част са безработни и се прехранват със социални помощи, а нерядко и с кражби. От началото на 2009 г. на територията на РПУ-Лом са заловени 467 апаши, от тях 259 са роми.

Бедността в региона обаче е и за българи, и за роми и етнически сблъсъци няма. Преди година цялото село Вирове настръхна от набезите на местен ромски апаш. Селото започна подписка за изселването му, първи в нея се включиха местните роми. Най-накрая, изолиран от всички, хайдукът напуснал селото сам.

“40 на сто от всички престъпления в района на Вършец - предимно битови кражби, се извършват от ромите от кв. “Изток”, където живеят около 1500 души. Когато започне черешоберът в Кюстендилско или кампанията за боровинки в Балкана, в полицията си отдъхваме. Кражбите рязко намаляват. Значи когато имат хляб, не крадат”, обобщава ситуацията шефът на РПУ-Вършец Петър Давидов.

копирано от "българския" вестник "Труд".