Атила - Жизнеописание

[Nordwave]

/Официална, международно призната кратка биография/

Атила (? - 453) - Владетел на хунорите от 434 до 453 година, един от най-великите пълководци, нападали някога Римската империя. В Западна Европа не го наричали иначе, освен "Бич Божий". /Прозвището му идва от срещата с римския папа, който високомерно заявил: “Аз съм наместник на Бога”. “Аз пък съм бичът Божий” - отговорил Атила. бел. прев./ Първите походи Атила извършва заедно със своя брат Бледа. По мнение на историците, хунската империя била наследена от братята след смъртта на техния чичо Ругила. Тя се простирала от Алпите и Балтийско море на запад, до Каспийско (Хунско /или Българско, бел. прев./) море на изток. За пръв път тези владетели се споменават в исторически летописи във връзка с подписването на мирен договор с владетеля на Източната Римска империя в град Маргус (сега - Позаревак). Съгласно този договор римляните се задължавали да удвоят изплащането на данък към хунорите, сума която трябвало занапред да възлиза на седемстотин фунта злато на година.

За живота на Атила от 435 до 439 година нищо не е известно, но може да се предположи, че в това време той водил няколко войни с варварските племена на север и изток от неговите основни владения. Очевидно, именно от това се възползвали римляните и започнали да не изплащат годишния данък, обусловен от договора в Маргус. Атила им напомнил.

През 441 година, възползвайки се от това, че римляните водели военни действия в азиатската част на империята, той, разбивайки немногочислените римски войски, пресякъл границата на Римската империя, преминаваща по Дунава и нахлул на територията на римските провинции Атила превзел много важни градове: Виминациум (Костолак), Маргус, Сингидунум (Белград), Сирмиум (Метровика) и други. В резултат на дълги преговори с римляните все между тях и хунорите се сключило примирие в 442 година и римляните прехвърлили своите войски към другата граница на империята. Но през 443 година Атила отново нахлул в Източната Римска империя. В първите дни той превзел и разрушил Ратиарий (Арчар) на Дунава и след това тръгнал в направление към Наис (Ниш) и Сердика (София), които също паднали. Целта на Атила била завоюването на Константинопол. По пътя си хунорите дали няколко сражения и превзели Филипопол. /Става дума за пети, а не за седми век. Напомнянето е отправено към късопаметните ни “историци”, които датират както създаването на българската държава, така и преселването на българите въобще, към годината 681-ва./ Срещайки се с главните сили на римляните, Атила ги разбил край Аспера и, накрая излязъл към морето, защитаващо Константинопол от север и юг. Хунорите не могли да превземат града, обкръжен от непристъпни стени. Затова Атила се заел с преследването на останките на римските войски, избягали чак на Галиполския полуостров, и ги разбил. Като едно от условията на последвалия мирен договор Атила поставил изплащането от римляните на данък за изминалите години, който по сметките на Атила, възлизал на шест хиляди фунта злато, и утроил годишния данък до две хиляди и сто фунта злато.

До нас не са дошли свидетелства за действията на Атила след сключване на мирния договор до есента на 443 година. През 445 год. той убил своя брат Бледа и оттогава управлявал еднолично хунорите. В 447 година, по неизвестна за нас причина, Атила предприел втори поход срещу Източните провинции на Римската империя, но до нас са дошли едва незначителни детайли на описания от тази кампания. Известно е само това, че били задействани повече сили, отколкото в походите през 441 - 443 години. Основният удар паднал върху Долните провинции на Скитската държава и Мизия. По такъв начин Атила се придвижил на изток значително по-далече, отколкото в предишната кампания. На брега на река Атус (Вид) хунорите се срещнали с римските войски и им нанесли поражение. Обаче и сами понесли тежки загуби. След превземането на Марцианополис и похода през балканските провинции, Атила се придвижил на юг към Гърция, но бил спрян при Термопилите. /В действителност походът е бил ръководен не от самия Атила, а от регионалния български владетел Заберган, както свидетелстват тогавашните летописци. Официалната историография отново ни подминава. б. пр./ За по-нататъшния ход на кампанията на хунорите нищо не е известно. Следващите три години били посветени на преговорите между Атила и императора на Източната Римска империя Теодосий II. За тези дипломатически преговори свидетелстват откъсите от "История" на Приск Панийского /Ние го знаем като Приск Тракийски, но и тук явно са се намесили “висши съображение”. бел. прев./, който през 449 година в състава на римска /Византийска, ако трябва да сме точни. бел. прев./ делегация сам посетил лагера на Атила на територията на съвременна Валахия /Влахия или Румъния вероятно. Не че не са прецизни хората, но нещо губят ориентация в близост с Българското. бел. на главния преговарящ за присъединяването ни към дъното на Атлантическия океан/. Мирният договор бил накрая сключен, но условията били доста по-сурови, отколкото тези в 443 година. Атила поискал да бъде отделена за хунорите огромна територия на юг от Среден Дунав и отново ги обложил с данък, сумата на който не ни е известна.

Следващ поход на Атила станало нахлуването в Галия през 451 година. До тогава той, както изглеждало, бил в приятелски отношения с командира на римската придворна гвардия Аеций, опекун на управителя на западната част от Римската империя Валентиниан III. /“Приятелски отношения” е много слабо казано. Аеций израсъл в двора на Кан Ругила като заложник, той бил приятел от дете с Атила и Бледа. Именно този факт изиграл решаваща роля при поражението в Каталаунската битка. бел. прев./ Летописите нищо не говорят за мотивите, подбудили Атила да настъпи в Галия. Отначало той обявил, че неговата цел на запад е Вестготското кралство със столица Толосия (Тулуза) и той няма претенции към императора на Западната Римска империя Валентиниан III. Но през пролетта на 450 година Гтойория /Вероятно Глория, но не съм напълно сигурен. Ако някой разполага с точни сведения - нека се обади. бел. прев./, сестра на императора, изпратила на хунорския вожд пръстен, молейки го да я освободи от натрапения й брак. Атила обявил Гтойория за своя жена и потискал част от Западната империя в като зестра. След хунорското нахлуване в Галия, Аеций намерил поддръжка у вестготския крал Теодорик /Теодорих, бел. прев./ и франките, които се съгласили да изправят своите войски против хунорите. Последващите събития са обвеяни от легенди. Обаче няма съмнение в това, че до пристигането на съюзниците, Атила практически окупирал Аурелианиум (Орлеан). Действително, хунорите вече здраво се разположили в града, когато Аеций и Теодорик ги изтласкали оттам. Решаващото сражение станало на Каталаунските поля или, според някои ръкописи, при Маурице (в околностите на Труа, точното място е неизвестно). После жестока битка, в която загинал вестготския крал, Атила отстъпил и скоро напуснал Галия. Това било неговото първо и единствено поражение.

През 452 година хунорите нахлули в Италия и разграбили градовете: Аквилея, Патавиум (Падуа), Вертойя, Бриксия (Брешиа), Бергамум (Бергамо) и Медиоланум (Милано). Този път Аеций не бил способен да се противопостави на хунорите. Обаче гладът и чумата, свирепстващи през тази година в Италия, заставили хунорите да напуснат страната.

През 453 година Атила имал намерение да премине границата на Източната Римска империя. Причина бил новият управител, на когото Марциан отказал да плаща данък, по договора на хунорите с император Теодосий II, но в нощта на сватбата с момиче на име Илдико, вождът умрял в съня си. /”Момичето” отначало се казвало Кримхилда, и всъщност се това била вдовицата на легендарния германски герой Зигфрид на Рейн, за което свидетелства епосът “Песен на нибелунгите”, а Илдико било нейното хунорско име. Дребният пропуск обясняваме с натрапващата се съпоставка между древния германски епос и късния, макар и велик наш владетел Атила от рода Дуло. За по-голяма яснота ще припомня историята с оня американски фермер, който загубил своята запалка, и когато след 20 години я намерил, я предал в местния музей като антика. бел. на главния цензор./ Тези, които участвали в погребението и скрили съкровищата на Владетеля, били убити от хунорите, за да не може никой да намери гроба на Атила. /С това вече изобщо не можем да се съглася, но темата е твърде обширна, за да я развивам тук. Само ще попитам - нима след всяко погребение на български Кан са били избивани участниците, та днес с малки изключения не можем да намерим гроба на нито един от тях? бел. на главния питащ/ Наследници вожда станали неговите многочислени синове, които разделили помежду си създадената империя на хунорите. /Колко синове е имал Атила едва ли някой днес знае, но затова пък е известно, че Империята била поделена между двама от тях - Елак и Ернак, или както е записан в нашия Именник - Кан Ирник. бел. прев./

Приск Панийски, видял Атила по време на своята визита през 449 година, го описал като невисокого набит мъж с голяма глава, хлътнали раздалечени очи, сплескан нос и рядка брада. Той бил груб, раздразнителен, свиреп, при водене на преговорите много настойчив и безжалостен. На един от обедите Приск забелязал, че на Атила му подавали храна в дървени съдове и ял само месо, докато в същото време неговите главнокомандващи се угощавали с лакомства от сребърни /И златни! Приборите и съдовете били съобразно ранга. бел. на Приск/ съдове. /Чашата, от която Атила пиел вино също била дървена. бел. на Приск/До нас не е достигнало нито едно описание на водена от Атила битка, поради което ние не можем напълно да оценим пълководческия му талант. Обаче неговите военни успехи, предшествали нахлуването в Галия, са несъмнени.

http://www.voininatangra.org/modules/xfsection/article.php?articleid=97

[Hatshepsut]

Атила може да е нахлул в Римската империя заради суша

Варварският народ на хуните, който беше в Тракия, стана толкова силен, че повече от сто града бяха превзети, а Константинопол почти беше заплашен и повечето хора избягаха оттам... И имаше толкова убийства и кръвопролития, че мъртвите не можеха да бъдат преброени. Ах, те превземаха църкви и манастири и избиваха множество монаси и девици. Варварският народ на хуните, който беше в Тракия, стана толкова силен, че повече от сто града бяха превзети, а Константинопол почти беше заплашен и повечето хора избягаха оттам... И имаше толкова убийства и кръвопролития, че мъртвите не можеха да бъдат преброени. Ах, те превземаха църкви и манастири и избиваха множество монаси и девици.из Житие на свети Ипатий от КалиникВарварският народ на хуните, който беше в Тракия, стана толкова силен, че повече от сто града бяха превзети, а Константинопол почти беше заплашен и повечето хора избягаха оттам... И имаше толкова убийства и кръвопролития, че мъртвите не можеха да бъдат преброени. Ах, те превземаха църкви и манастири и избиваха множество монаси и девици.

Из Житие на свети Ипатий от Калиник

Хунът Атила е един от най-известните военачалници в историята. Въпреки че традиционно е смятан за кръвожаден варварин, мотивиран само от жаждата за злато, нови изследвания предполагат, че постоянните му атаки срещу Римската империя може да са се дължали на суша, пише IFLScience. След като анализирали дървесни пръстени за 2000 години, авторите на ново изследване са установили, че много от най-епичните набези на Атила са се случили през изключително сушави години и следователно може да са представлявали опит за смекчаване на последствията от нестабилен климат. Въпреки че произходът на хуните остава неясен, се смята, че те са преминали от Централна Азия в Източна Европа някъде около 370 г. от н.е., преди да се установят в Голямата унгарска равнина източно от река Дунав. След възхода на Атила през 434 г. хуните все повече плячкосват източния фланг на Римската империя и се смята, че до голяма степен са ускорили падането на Рим.

Картината на Мор Тан „Пирът на Атила“ се основава на един откъс от Приск (нарисуван вдясно, облечен в бяло и държащ своята История: „Когато започна да се смрачава, бяха запалени факли и двама варвари излязоха напред, и запяха песни, написани от тях, прославящи неговите победи и големите му военни подвизи. И пируващите ги гледаха, и някои се радваха на песните, други се вълнуваха, спомняйки си войните, но трети избухваха в сълзи – тези, чиито тела бяха отслабени от времето и чийто дух беше в принудителен отдих.“

„Историческите източници ни казват, че римската и хунската дипломация са били изключително сложни – обяснява авторът на изследването д-р Сузане Хакенбек. – Първоначално това е включвало взаимноизгодни договорености, в резултат на които хунските елити са получили достъп до огромни количества злато. Тази система на сътрудничество се разпаднала през 40-те години на V век, което е довело до редовни набези в римските земи и увеличаване на търсенето на злато.“ Според изследователите обаче само този дипломатически срив може да не е обяснение за военните набези на Атила. Учените посочват, че периодът съвпада с поредица от суши. Използвайки данни за стабилни въглеродни и кислородни изотопи от дъбови пръстени, авторите на изследването са реконструирали централноевропейския климат и са установили, че най-опустошителните набези на хуните от 447, 451 и 452 г. са се случили през изключително сушави години. „Данните от дървесните пръстени ни дават невероятна възможност да свържем климатичните условия с човешката дейност всяка година – каза проф. Улф Бюнтген, друг автор на изследването. – Открихме, че периодите на суша, записани в биохимичните сигнали в дървесните пръстени, съвпадат със засилване на набезите в региона.“

Нахлуването на Атила в Италия, картина на Улпиано Чека

Въз основа на тези открития изследователите пишат, че „очевидно необяснимото насилие на хуните може да е било една от стратегиите за справяне с климатичните крайности в по-широк контекст на социалните и икономически промени, настъпили по това време“. Това предположение се подсилва от предишни изотопни анализи на хунски скелети от V век, които разкрили внезапни промени в тяхното меню – те може да отразяват различните стратегии, използвани от хуните в отговор на нестабилния климат. Според авторите някои от набезите на хуните може да са били предприети за осигуряване на храна и добитък, но учените признават, че са необходими повече доказателства в подкрепа на тази теория. Те също така казват, че исканията на Атила римляните да предадат обширна територия, граничеща с Дунав, може да са били стратегия, тъй като земята в разливната низина би осигурила по-голяма хранителна сигурност по време на суша. Освен това нестабилният климат може да е довел до голямо социално преструктуриране в хунските общности, тъй като пастирите са изоставяли стадата си, за да станат нападатели. Появата на тези военни групи тогава би довела до нова мрежа от преданост между военачалници с Атила на върха на йерархията. Такива съюзи вероятно са били поддържани със злато, което може да обясни нарастващите изисквания на Атила за римско злато. „Икономическото сътресение, предизвикано от климата, може да е накарало Атила и други с висок ранг да измъкват злато от римските провинции, за да поддържат бойни банди и лоялност между елита“, обяснява Хакенбек.

Илдико и Атила (смъртта на Атила) Edvi Illés Ödön

За щастие на римляните Атила умира внезапно през 453 г., след като се задавя със собствената си кръв след кръвоизлив от носа, и държавата му се разпада. Въпреки това щетите, които вече са нанесени, се оказват катастрофални за Римската империя, подчертавайки въздействието, което климатът може да има дори върху най-могъщата цивилизация.

https://www.actualno.com/interest/atila-moje-da-e-nahlul-v-rimskata-imperija-zaradi-susha-news_1864949.html © Actualno.com

[Hatshepsut]

Битка на Каталаунските полета - последната между римляните и хуните на Атила

451 г. Битката на Каталаунските полета (северна Галия) е последното голямо сражение в Античния свят, в което римляните спират ордите на хуна Атила. През 451 г. хунският съюз, воден от Атила, нахлул в римските провинции Германия и Галия и разорил редица градове. При обсадата на град Аврелиан (дн. Орлеан), предводителят на хуно-германската войска внезапно вдигнал обсадата и се отправил на север. Това било предизвикано от приближаването на римската коалиция от съюзнически войски, водени от "последния римлянин" Флавий Аеций, към река Марна. Срещата на двете армии се състояла на Каталаунските полета (област, обитавана от някогашните белгийски племена катулани), простиращи се на 200 км от запад на изток и на 150 км от юг на север. Изборът на мястото на битката бил предоставен на Атила, който избрал Мариакската равнина, близо до съвременния град Троа, удобна за действие на конницата му. През юни 451 г. двете войски били готови. Числеността на армиите наброявала 150 - 200 хиляди от двете страни. Атила за пръв път се заколебал, тъй като гаданията за изхода на битката, били неясни. Но хуните не отстъпили. Атила разположил своя лагер с гръб към единия от притоците на р. Сена - Об. Настрани от построените войски се намирал хълм. Той се намирал вляво от римската бойна линия и вдясно от хунската такава. Съюзната коалиция на римските войски лагерували в различни лагери, обособени по етнически признак.

На 15 юни 451 г. Атила разделил силите си на три части - център и две крила. Той застанал начело на центъра, където се намирала хунската тежка кавалерия; остготската конница и пехота, оглавявана от Валамир (от рода на Амалите), Теодемир и Видемар заела левия фланг; гепидите, под ръководството на Ардарих и другите предимно пеши съюзници - скири, бастарни, херули, руги, анти, алемани, тюринги, бургунди и част от франкската пехота се разположили на десния фланг. Така центърът на войската бил съставен от хунската конница, левият фланг бил предимно конен, а десният - съставен главно от пешаци. Аеций подредил съюзниците си по подобен начин, вземайки предвид главно етническата принадлежност на войниците си. Десният фланг на войската му, противостоящ на остготите на Валамир бил съставен от вестготи, водени от крал Теодерих І и сина му Теодеред от рода на Балтите. Тук била съсредоточена и цялата тежка вестготска конница. Аеций лично оглавил левия фланг, разположен на пресечена хълмиста местност. Тук били разположени гало-римските му легиони, военните колонисти от Арморика (п-в Бретан) - летициани, олибриони, рипарии; отряд вестготи, водени от другия син на Теодорих - Торисмунд; саксонко и бургундско опълчение, франкска пехота, оглавявана от Меровей. Визиготите на левия фланг играли по-скоро ролята на заложници, тъй като Аеций се съмнявал в лоялността им. В центъра на съюзническата коалиция била разположена аланската конница на Сангибан - заклети врагове на хуните. За да подсигури тила им, римският патриций поместил зад аланите римска тежка пехота и франкско опълчение.

Силите на противниците били толкова големи, че Атила дълго отлагал началото на битката. Започнали я римляните. Сражението започнало към 15:00 часа с престрелка, подета от конните стрелци. Римляните изпратили напред аланската стрелкова конница. Хуните им отговорили със същото. Хиляди стрели полетели над равнината. Тежката конница от левия хунски фланг се сблъскала фронтално с конния десен римски фланг. Войските и от двете страни били съставени предимно от готи. На левия римски фланг франките на Меровей атакували десния хунски фланг, където се намирали гепидите на Ардарих. Завързала се ожесточена битка. Аеций нанесъл основния удар с войските по левия си фланг. Визиготите на Торисмунд били пратени да завземат хълма отляво. Атила отговорил с обща атака по целия фронт, но главният му удар бил насочен в центъра на съюзническите сили. В завързалото се конно сражение, ожесточено съпротивляващите се алани били отблъснати и отстъпили. Центърът издържал благодарение на упоритата отбрана на римската и франкската пехота. Контраатаката на Теодорих срещу остготите на десния фланг била успешна, макар че в завързалата се сеч той бил убит. Вестготите на десния фланг обаче не отстъпили. На левия фланг визиготите на Торисмунд заели хълма и отбили хунската контраатака. В това време самият Аеций оглавил настъплението срещу гепидите. Така, въпреки че центърът на войските му бил отблъснат, фланговете на войската на римския пълководец започнали да обхващат хунските флангове. Последните започнали да се колебаят. С настъпването на нощта победата вече клоняла все повече към Аеций. Визиготите на Торизмунд се спуснали от хълма и атакували укрепения хунски лагер. Визиготите от десния фланг на Аеций окончателно разбили остготите. Нощта не позволявала битката да продължи и Атила наредил всеобщо отстъпление. Отделни яростни схватки продължили през цялата нощ. Противниковите войски се смесили и настъпил хаос. Връщащите се в лагера хуни постоянно се сблъсквали с визиготски, франкски и алански отряди. Аеций се опитал да реорганизира доста пооределия си център, но се натъкнал на хунски части и сам се оттеглил във визиготския лагер, оставайки там до утрото.

https://www.actualno.com/chronicles/bitka-na-katalaunskite-poleta-poslednata-mejdu-rimljanite-i-hunite-na-atila-news_545676.html