Чудовищната разправа, наречена “Народенъ сѫдъ”

[Hatshepsut]

"И НАИСТИНА КОИ ЛИЦА РАЗСТРЕЛЯХМЕ?" НО САМО ТОВА ЛИ?

68 години от чудовищната саморазправа, наречена народен съд

Едно общество, в което липсва справедливост, неизбежно деградира.

Престъпленията на комунистическия режим в България, започнали преди 68 години с нечуван терор, с масови убийства без съд и присъда или в резултат на присъдите на един сталинистки показен процес, цинично наречен народен съд, все още нито са осмислени, нито са осъдени морално.

Нещо повече – няма памет за тях и се губи връзката между станалото в миналото и случващото се днес. А тя е пряка, както е пряка връзката между морал и просперитет.

В България комунистическият режим бе наложен с чудовищно насилие и в условията на чужда окупация. За да бъде смачкана в зародиш съпротивата на българите, по указания от Москва на съветския гражданин Георгий Михайлович, безпощадно бе избит политическият, стопанският, военният и духовният елит на българската нация.

И след години на терор, репресии и страх, на мястото на унищожения интелектуален елит на България режимът си създаде пошла негова имитация – покварена от привилегии псевдоинтелигенция, която унизително и раболепно обслужваше властта.

Днешното българско общество все по-отчаяно разбира нуждата от истински лидери – от хора с морал, с демократична и правна култура. Но за да ги различи, обществото ще трябва да бъде имунизирано срещу лъжи и манипулации, а това значи – самото то да е просветено.

Чудовищно е незнанието на българския народ за собствената му трагична съдба, след като в днешна България цял един град носи името на най-големия национален предател и престъпник Георги Димитров, а нашата страна – единствена в цяла Източна Европа (!) все още е осеяна с гигантски паметници на армията окупаторка, извършила тежки престъпления в България – като убийства, отвличания, изнасилвания и грабежи.

Върху насилие и лъжи обаче нищо не се гради, освен престъпност и мизерия.

Масовото убийство на 1-и февруари 1945

- никой да не смее
да го погребва, нито пък оплаква;
без плач, без гроб – така да го захвърлят...

Софокъл, "Антигона", пролог

Протокол от екзекуцията няма. Гроб също няма.

Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си, а те – дори от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.

През целия си живот близките на избитите ще бъдат преследвани не само от комунистическата власт, но и от непоносимата мисъл какви ли зловещи сцени са се разиграли в последните минути на техните синове, съпрузи, бащи... на българските държавни мъже, избити по указания от Москва на 1-и срещу 2-и февруари 1945 година.

В книгата си "Видях сгромолясването им" чуждестранният кореспондент Волфганг Бретхолц пише, че освен едно официално комюнике на 2 февруари, с което комунистическите властници съобщават, че "смъртните присъди са изпълнени", на журналистите са "отказани сведения дори за това дали осъдените са били разстреляни, обесени или обезглавени" (Бретхолц 1994; тук и надолу цитатите са по тази книга).

"Въпреки всичко – пише преследваният от нацистите, а по-късно и от комунистите журналист – твърде скоро се разпространи истината за екзекуцията, която се оказа ужасно и невъобразимо жестоко клане."

Че е било ужасно и жестоко, едва ли може да се съмняваме.

Екзекуция, на която липсва прокурор, свещеник, лекар и която не се извършва от взвод с войници, а от сбирщина от партизани, милиционери, фанатици и от докарващи се на новата власт примитиви – хора без морал, чест и задръжки, неизбежно се превръща в кланица.

Впрочем не друг, а Петър Семерджиев, един от участниците в подобна "екзекуция" на осъдени на смърт от сливенския "народен съд", потвърждава в спомените си години по-късно: "А разстрелът тогава беше един разгул" (Семерджиев 2010).

Много бързо след зловещата нощ на 1-и срещу 2-и февруари из София се разнася истината за избиването на държавниците на България.

Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Станишев моли убийците да му разрешат да установи смъртта им, за да не ги хвърлят полуживи в гроба.

Тъмнината пада над избитите държавници и мракът над цяла България се сгъстява.

До днес...

И България никога няма да се оправи, докато не настъпи искрено покаяние за извършеното зло.

"Така наречените "народни съдилища" – категоричен е Бретхолц – служат единствено за това да придадат на режима и на терора впечатлението за някаква законност."

Даниела Горчева

http://www.eurochicago.com/2013/03/68-godini-ot-tchudovishtnata-razprava-naretchena-naroden-sad/

[Hatshepsut]

Съветските войски и тяхната роля в терора

Обезпокоен от пристигащите и от провинцията вести за кървава саморазправа, Бертхолц, заедно с други чуждестранни журналисти, предприема пътуване из България и се убеждава с очите си, че "произволът и тиранията, които българските комунисти упражняваха заедно със съветските окупационни войски, е обхванал цялата страна".

"В това развитие – свидетелства немският журналист - съветско-руските войски, които се честват от новите властници като "освободители на българския народ от фашистко иго" играят крайно активна роля.

Във всеки град и във всяко село се настанява руски гарнизон, който конфискува къщи и хранителни стоки, притеснява населението и – което е най-лошото – открито подкрепя режима на терор на комунистическата "народна милиция".

Където населението се опълчва срещу произволни арести и отвличания, където селяните се вдигат срещу тиранията, където се образуват центрове на съпротива, съветските войски вземат радикални мерки.

И онова, което местните комунистически властници не смееха директно да предприемат на своя глава, правеха го скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност."

Българите – на фронта да се бият, съветските окупатори – в България да избиват

Десетилетия наред българската историография мълчи, че окупационната армия на Сталин – тази същата, на която в цялата страна са вдигнати гигантски паметници "от признателния български народ", всъщност остава в България, за да подпомага терора на малочислените в тогавашна България комунисти и избиването на съпротивляващите се българи, а вместо съветските войски на бойната линия са изпратени 450 хиляди български войници и офицери да гинат в т.нар. "Отечествена война".

Тези български войници, на които – въпреки огромния натиск на Хитлер, държавният глава цар Борис спести участие на фронта, за да не умират по бойните полета на една мръсна завоевателна война.

А през 1946 г. съветският агент генерал Маринов (този същият, на чието предателство "дължим" осъществяването на сатанинския план на Сталин за окупация на България) ще се бие в гърдите пред българския дипломат Евгений Силянов в Париж, че под негово лично командване са ранени и убити 30 хиляди българи във войната срещу Германия (Недева 2007).

И за капак главният обвинител на т.нар. "Народен съд" Георги Петров ще се хвали в доклада си до ЦК на БРП(к), че не са осъдили на смърт само тези български офицери, които... "са се укрили на фронта"! (Доклад 2005).

Което, разбира се, няма да пропуснат да сторят веднага след връщането им оттам.

Това беше чудовищна присъда...

"Това беше една чудовищна присъда, която нямаше нищо общо с правото и справедливостта - казва Бертхолц, който освен журналист, е и доктор по право. – От всичките 162 подсъдими на смърт бяха осъдени не по-малко от 96. Тридесет други подсъдими бяха осъдени на доживотен принудителен труд, осемнадесет – на петнадесет години, останалите на лишаване на свобода от една до осем години."

След като описва терора, който преминава "като ураган над цялата страна", вземайки десетки хиляди жертви, и участието на съветско-руските войски в него, Бертхолц пише:

"В тази обстановка през януари 1945 в София се разигра чудовищният процес срещу повече от сто "военнопрестъпници". Неговите последни заседания чак до обявяването на присъдите проследих изцяло. Още в деня на пристигането ми си издействах от Министерството на пропагандата входна карта. Получих я с цял порой от пропагандно многоглаголстване, че този процес доказвал колко честно България скъсвала със своето "фашистко минало"...

Самият съд се бе превърнал в театрална сцена – с прожектори, високоговорители и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето "отвращение" и "възмущение" по време на съдебното заседание.

Върху многото, подредени една зад друга пейки седяха подсъдимите, общо сто шестдесет и двама. Те представляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, която някога е съществувала в цялата история на правосъдието."

https://www.eurochicago.com/2013/04/68-godini-ot-naroden-sad-tchast-2/

[Hatshepsut]

Зверството ,,Народен съд"

Враговете на народа да се разстрелват с пистолетен изстрел в тила – изпитан и любим метод на болшевиките
Христо Марков

Отново наближава нощта на 1 срещу 2 февруари, когато преди 72 години в България бе извършено най-голямото зверство от българска партия срещу българския народ. БКП срещу Народа! Това е ,,рекапитулацията" от ,,Народния съд".

Преди години, когато откривахме паметника на загиналите в тази страшна нощ, забелязах един доста възрастен мъж, който трепереше целия, положи цветя и плачеше като дете. Поразпитах за него, запознахме се и той разказваше с приглушен глас. Помнеше подробности, въпреки доста напредналата му възраст. Оказа се, че Цеко Алексиев е наблюдавал касапницата, защото е бил по това време началник на ,,Градини и паркове" в Централни гробища в София. Записах разказа му и го включих в неиздадената ми още книга ,,Родът Сталийски – жестокото усилие на оцеляваш." Претендирам, че съм единственият българин, който записа разказа на живия свидетел Алексиев от страшната нощ. Предлагам ви част от книгата, която описва часовете на екзекуцията, за да се помни. По-добро не мога да напиша.

Архивите ни разкриват и внимателната подготовка, която комунистите предприемат за най-масовата екзекуция в новата ни история. Още от края на 1944 г. репресивните органи са предупредени ,,да бъдат нащрек, за да осуетят всеки опит за промяна на линията на Народния съд, както и възможни протести на отделни обществени групи". Никола Петров, помощник-командир на 3–а дивизия, четирийсет години след това декларира: ,,Още преди процеса присъдите ги знаехме и не се тревожехме за изхода му". За подготовката и същинския разстрел в началото на 1945 г. в София е привикан целият помощник-командирски състав на българската армия. Това са и преките организатори и участници в предстоящата кървава разправа. Водители на наказателния отряд са: Фердинанд Козовски – бъдещ председател на Народното събрание, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев – палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД, по-късно – началник служба в 1-ви отдел на Държавна сигурност, и шефът на спецотдела полковник Лев Главинчев – съдист, участник в много комунистически зверства още преди 1944 г. Това се хората, които отговарят ,,работата" да се свърши с нужната жестокост, бързина и потайност. Те са извикани от ЦК на партията от фронта, за да им се дадат подробни инструкции за организирането и провеждането на екзекуциите. Организирана е и специална команда за убийствата начело със софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава й са само комунисти и ремсисти от системата на милицията и военното разузнаване на ген. Петър Вранчев, като имат дори... партиен секретар на временната група за разстрели. Това е комунистът Кольо Петков-Моряка, съучастник на Мирчо Спасов в екзекуцията на техния човек, обвинен в предателство пред 1944 г., Никола Милев.

Компания от професионални убийци, удушвачи, касапи от вартоломеевите нощи,

с една дума – комунисти! Тези човешки същества имат за задача да избият по най-бързия начин трима регенти, министрите от три кабинета, дворцовите съветници, цял един парламент и повече генерали, отколкото България е загубила през трите войни, които води през 20-и век. Депутатите от 25-то народно събрание са избити въпреки съществуващия депутатски имунитет – норма от римското право, съществувала по цял свят.

Преди това в ЦК на БКП има изключително важен спор и той е как да бъдат екзекутирани осъдените. За класическия начин ,,чрез обесване" настоява зетят на Георги Димитров Вълко Червенков, който иска по този начин да отмъсти за своите другари, взривили църквата ,,Св. Неделя" през 1925 г., но е надделяло мнението на Трайчо Костов и компания да се разстрелват с пистолетен изстрел в тила – изпитан и любим метод на болшевиките. По този начин според главорезите ,,работата ще се изпълни бързо и чисто", а това е основната цел на палачите в онзи исторически момент.

Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е студена, тиха, с лек вятър. Осъдените са извеждани от подземията на Съдебната палата със завързани ръце и товарени в шест камиона, които чакат в двора към входа откъм ул. ,,Алабин". Забранено им е да викат, протестират, да вдигат шум въобще. За неспазване на тази заповед най-напред с приклад е пръснат черепа на младия депутат Иван Батембергски, защото си позволил да извика за помощ, може би се е обръщал към Всевишния, може би към родителите си, но... Следващата жертва е бившият министър Тодор Кожухаров, инвалид от войните, писател, който извикал

,,Не трябва да плачем за нас, а за България",

после запява националния химн ,,Шуми Марица". Разбиват му главата с револвер.

Ето какво си спомня царица Йоанна за тази зловеща нощ: ,,На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията...

...Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. ,,Алабинска". По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: ,,Помощ", но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: ,,Не трябва да плачем за нас, а за България". И запя националния химн ,,Шуми Марица". Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежкоболни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър... В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези ,,вече готови" ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце... Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит.

... Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха

безстрашно да се молят на тази земя;

и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно – запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там, не се узна повече нищо.

... Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от ,,Кървавия четвъртък". Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години."

Преди това в софийските гробища се провежда един спектакъл на абсурда, немислим и разтърсващ. По някаква налудна приумица партийният секретар на екзекуторската група Кольо Петров-Моряка решава да проведе... ,,партийно събрание"! Да, да, там, в гробището, пред зеещите ями и в присъствието на осъдените. Началникът Веселин Георгиев изтъква огромното доверие на партията, оказано на определените екзекутори за изпълнението на политическата задача, допълва го Моряка, който натъртва, че всичко трябва да приключи по-бързо, за да бъдат изправени пред свършен факт представителите на Англия и САЩ в Съюзническата комисия. Трети говори другият партиен активист и злодей Лев Главинчев, който се обръща към осъдените - трябва да разберат, че каузата им е бита карта, че напразно са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще, извадили при това голям късмет, защото имало предложение да бъдат бесени. Прекъсва го подполковник Георгиев: ,,Губиш ни времето, Левчо. Без формалности". Освен взводът за убийства на това безумно представление, на масовата екзекуция, на човешката кланица присъстват още Цола Драгойчева, която отговаря за Народния съд в ЦК на БКП, Фердинанд Козовски, Изидор Леви /Бачи Зеев/, а в разстрела пряко се включват Лев Главинчев, Веселин Георгиев и Кольо Моряка, дори се скарват кого да убият. След години Георгиев се хвали в пиянски компании: ,,Лично пролях синята кръв на Кирил!", но същото ще твърди и Главинчев – ,,Аз ликвидирах княза, Филов, Станишев и генерал Михов". Кольо Моряка пък е още по-категоричен в спомените си: ,,Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест. Князът е мой и не го отстъпвам на друг. Весо /Веселин Георгиев/ се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го ,,взех" Кики..." Как ви се струва, драги читатели? Май в световната история само българските убийци комунисти със стара дата ще се карат кой кого е застрелял!?

Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашния началник на служба ,,Паркове и градини" в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите. Според него мястото, определено за екзекуцията, е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а

екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил,

после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите. ,,Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов. Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите. После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно. Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора. Уби го Главинчев." – разказва свидетелят Цеко Алексиев след години.

Не минало и без мародерство от страна на палачите. Вземали са от жертвите всичко ценно – пръстени, часовници, златни халки. Един от по-нисшите чинове събува ботушите на убития княз Кирил.

Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа – в тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се ,,отчита" със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският ,,народен съд" с всичките си областни поделения директно избива 2730 държавници.

Телата на държавния елит на България са струпани в бомбените ями. Камиони със сгурия са изсипани върху тях. Подравнено е с кал, сняг и кръв, много кръв. Малко сняг и много кръв има в онова утро на Централните софийски гробища.

Какво ли си е мислел преди разстрела Александър Сталийски?! За семейството, децата, за празната кантора, за добрините, които е сторил, за родителите, тръгнали с него и сестра му от Видин до София с файтон, за да участват в строежа на Нова България, да стъкмят къща и дом, за войнишките победи и погроми, за политическите разправии в парламента и извън него, за книгите, които е написал с наивната вяра, че ще спомогне да се укрепи държавата, за баджанака комунист, когото спасява от сигурна смърт, а той го изпраща пред ямата в компанията на Лев Главинчев и Бачи Зеев, за приятелите художници, писатели, журналисти или просто зевзеци, за спомена, който ще остави у близките, за старата си майка, за сестрите, за вилата във Варна и тежките приятели, за... Това никога няма да узнаем, но със сигурност е искал да остави златния часовник от баща си за спомен и белег за него на синовете. Е, не успява, за тази работа има мародери, които чакат с пистолети.

В началото на 90-те години синът Александър ще сподели за зловещия ден във филма ,,Оцелелите": ,,Започнаха да се чуват изстрели. После разбрах, че екзекуцията е станала на гробищата. То не е далече, знаете къде е, това е ,,Майчин дом". И няма да забравя никога, казах, че може би това е екзекуцията, а Шиклето /Михаил Михайлов Панайотов – близък приятел, по-късно емигрант в САЩ, легионер/ казва: ,,Няма такова нещо, не се безпокой". Легнахме да спим. На сутринта, някъде 7.30-8 часа се прибрах вкъщи. Бяха баба ми, майка ми и леля ми. Нямах лична карта. Отидохме на гробищата. Имаше сняг,

около 100-200 метра направо килим от кръв

Ямите заринати, а отгоре посипана сгур. Бяхме, доколкото си спомням, с г-жа Станишева, г-жа Филова, други, които бяха, не мога да си спомня, мисля че беше г-жа Багрянова. Не съм сигурен, разбира се, от тогава мина половин век. Сложихме цветя, запалихме свещи и за мое голямо учудване двама души се доближиха до майка ми, тя обясни и не ни закачаха повече. Това беше. Прибрах се вкъщи и на другия ден бяхме изселени с майка ми в село Долни Дъбник до Плевен.

Баща ми беше мълчалив човек, не обичаше да говори, най-малко обичаше да обещава. Говореше свободно пет езика. Никога не ми е говорил за Царя, нито ми е говорил против Царя, допускам, че е бил монархист. Никога не ме е насъсквал против комунистите, но ми е казвал какви са. И когато го попитах: ,,Добре де, ами вуйчо Владо?", той вика: ,,Синко, за роднини правилото не се отнася". Тогава се заклех да се боря срещу болшевиките, защото винаги съм го казвал и на събрания, митинги и в Камарата: Timeo danaos et dona ferentes - ,,Не вярвай на атиняните и когато дарове ти носят!" Когато болшевиките ви обещаят, да знаете, че те ви лъжат. Не вярвайте на комунистите, те никога не могат да се променят!".

Племенничката Пепа Симеонова: ,,Рано сутринта чухме присъдите по радиото. Баба Рада се развълнува много, затрепера цялата и каза да й дам палтото и бастуна, къде, къде да ходи... Аз с нея да дойда, да я придружавам. Каза, че ще ходи при владиката Стефан за амнистия, за апелация – той беше много популярен по онова време. Тъкмо се облече и сме готови да тръгваме и дойде Иванка Топенчарова, тя работеше в съда тогава и пита: ,,Бабо Радо, къде?", а баба й каза: ,,Ами отивам при владиката Стефан, ще моля за амнистия, за апелация...", а Топенчарова й вика: ,,Късно е, бабо Радо, присъдата е изпълнена, убити са вече". Че като писнаха вкъщи, а баба виеше: ,,Ами тялото, поне тялото дайте, да го погребем сина ми по християнски!?", а Иванка – ,,Не може, бабо Радо, те са погребани вече". И тя ни каза къде е общият гроб. Ние се дигнахме и направо на гробищата. Беше един студен ден, а хората се тълпяха около мястото. Отъпкано, кървави следи навсякъде, в кръг – милиционери. Хората плачат, палят свещи. Колко сме стояли, вече не помня. На другия ден пак отидохме, но този път така наоколо 150-200 метра имаше много милиция и не ни пуснаха до мястото, където са погребани. Ужасно, ужасно беше! Баба скоро след това легна болна и не стана вече. То мъка, мъка... Помня като днес, когато Цанко се върна от състезание и му казаха, че са убили баща му, той стои тук в коридора и плаче, скимти като куче..."

Какво ли може да се добави към тази антична трагедия? Може би няколко последващи реакции. Британският политически наблюдател на процеса е категоричен: ,,Присъдите са определено отмъстителни" и изразява мнение, че тази разправа е планирана не само на местна почва, а под диктовката на съветските апаратчици и репресивни органи. А кореспондентът Волфганг Бретхолц на 5 февруари се среща с Цола Драгойчева и я пита какво мисли за присъдите и ,,спешното" им изпълнение, а тя с присъщата на комунистите циничност е пределно откровена: ,,Никога в живота си не съм спала толкова добре, както в утрото на екзекуцията".

Репресиите не спират и след варварството, извършено на 1 срещу 2 февруари 1945 г. На 19 април 1945 г. Георги Димитров с радиограма до верния му паж в България Трайчо Костов дава поредното нареждане: ,,Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля".

Осиротялото семейство на министър Сталийски, Надежда и двамата сина, са изселени в Долни Дъбник, както и още 11 875 членове на семействата на избитите и осъдените от Народния съд. И се започва едно безкрайно оцеляване, стремеж да оживеят, да запазят спомена, да държат главите си над водата – почти половинвековно стремление за спасение и сносен живот с мъката от онази студена, тиха и зловеща нощ. Големият син в продължение на почти половин век ще премине през преизподнята на концентрационните лагери, ще е изселван, преследван, малтретиран, изключван, заличаван, разделян от семейството, докато достигне до общественото ниво на бащата – министерското кресло, но в края на земния си път ще отчете като най-голямата своя победа самото оцеляване и запазването на достойнството и фамилната чест.

През 1995 г. на мястото на екзекуцията и масовия гроб в Централните софийски гробища е поставен

голям каменен кръст,

а на 26 август 1996 г. Върховният съд на Република България отменя присъдите и реабилитира регентите, министрите, народните представители, царските съветници, висшите военни, журналистите, избити в името на една безумна кауза, която донесе на страната половинвековно строителство на ,,най-хуманния и справедлив строй". През 1998 г. във фоайето на Министерството на правосъдието е поставена паметна плоча на тримата министри, разстреляни в нощта на комунистическата жестокост: Васил Николов Митаков, Константин Йоцов Партов и Александър Цанов Сталийски. И се питаме дали справедливостта в тази страна ще идва все с половинвековна давност? Съдба българска.

https://www.faktor.bg/

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Поля Мешкова и Диню Шарланов "Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=987

[Лина]

"Враговете на народа да се разстрелват с пистолетен изстрел в тила - изпитан и любим метод на болшевиките"
Христо Марков


Може да отбележим, че това не е бил единствения начин човек да излезе умрял от комунистическите лагери.
Стара комунистическа традиция е да се стимулират безчинствата на циганите над българите. И да знаете добре, че не един и двама от убийците, които са малтретирали задържаните интелектуалци са били цигани.
Знам за един, който се е казвал Рашко, дали не е бил рода на днешния Рашков - убиеца от Катуица, значи той е биел хората с дървени сопи по главата................. докато мозъка им не потече.

[Panzerfaust]

Циганите по природа са много жестоки и примитивни, което ги прави много подходящи за палачи в лагерите.

[Hatshepsut]

Кръвожадният Трайчо Костов

Той режисира убийствата без присъда и определя смъртните наказания на Народния съд

Поетът Евтим Евтимов написа книга, озаглавена ,,И защо бе всичко това". Бихме запитали - защо пък е написано всичко това, но млъкни сърце! Активистът перестройчик изкарва Трайчо Костов ангел небесен, светец, новата съвест на България! Не струва!

Без Трайчо Костов най-новата българска история щеше да е по-малко кървава.

Той не присъства на историческото заседание преди обяда на 8 септември 1944 г. на улица "Перник" 10. Там са Димитър Ганев, Благой Иванов, Георги Чанков, Антон Югов и Цола Драгойчева. Добри Терпешев докладва плана за решаващия удар. Трайчо Костов е освободен от Плевенския затвор още на 6 септември. Два дни - запомни тия дати, читателю -  7 и 8 септември, политическият секретар на ЦК на БРП (к) никакъв го няма.

Затова пък на самия 9 септември се появява с походката на Ленин в Смолни, сяда в президиума на провеждащото се заседание на партийни големци, казва скромно "Аз съм Трайчо Костов"  за тия, които не го познават, и хваща бика за рогата. Още там заявява, че царското семейство трябва да бъде ликвидирано до крак, включително децата, по модела, създаден от болшевиките през 1918 г.
Предложението е толкова чудовищно, че не среща подкрепа от никого.

Трайчо Костов махва пренебрежително с ръка: ,,Винаги бихме могли да го припишем на републиканците звенари"...

Номерът е щял да мине: още е пресен споменът, че деветнадесетомайци са включили в плана си за преврат ликвидиране на царското семейство.

Убийците са пазарени - Лев Главинчев и негови дружки протогеровистки. Охраната на двореца от членове на Военния съюз, ръководени от подполковник Тодор Кръстев, е трябвало да отвори вратите на касапите. В следващия момент до Кръстев е изпратен Петър Хаджииванов, бъдещ началник щаб на българската армия през 1944-45 г., генерал-майор, със заповед за отмяна на решението.

Още през нощта на Девети септември започва революционната чистка, разбирай, беззаконните убийства. Четвърт век като убийци се спрягат имената на Тодор Живков, Мирчо Спасов, Лев Главинчев. Но това са марионетки. Нужен е кукловод. Това е Трайчо Костов. Доказателствата са неизброими, но тук ще се спрем само на едно.

На 24 септември 1944 г. Трайчо Костов съобщава по ежедневната радиовръзка на Георги Димитров: ,,Готов е законопроектът за Народния съд. Но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което ще бъде възложено на нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително"!

Три дни и три нощи дори няма закон за задържане на когото и да било. Едва на 12 септември започват по указ арестите на министри, депутати, полицаи, държавни служители, общественици, интелектуалци.

Трайчо Костов е получил дългоочакваното разпореждане на Георги Димитров ,,да се унищожи фашистката интелигенция". Политическият секретар подготвя списъци и нарежда за такива в подразделенията като не пропуска в екземпляра, предназначен за унищожаване след прочитане, ,,да се унищожат всички следи и документи, за неизпълнението ще се търси най-строга лична отговорност".

Напразно директорът на Народната милиция Енчо Стайков, добросъвестен ветеран на партията, честен човек, се опитва да въдвори ред, но е заплашен че "революционната чистка" току-виж засегнала и него. На 27 септември уморен, унижен и оскърбен, той си подава оставката и на негово място идва съветският възпитаник Раденко Видински.

Ставащото в България кара косите на много виделите англичани да настръхват. Те бият тревога направо до посланика в Москва.

Там той използва гостуването и кани на среща регента Венелин Ганев, на когото заявява, че ако болшевизмът на българските комунисти продължава в същото темпо, те ще настояват за смяна на правителството.

Венелин Ганев е черната овца в регентството. Тодор Павлов ще го наклевети пред Георги Димитров: ,,Напоследък все по-често спори в министерския съвет. Ганев заявява, че съвестта му не можела вече да понася произволите и беззаконието на милиционерите, бивши партизани." Дори предлага да се махнат комунистите от министерството на вътрешните работи, защото дискредитират властта.
Тодор Павлов пък предупреждава, че ,,в политическа криза той е способен да стори непоправими бели".

Димитров бие депеша по диригента на касапския оркестър да бъде по-внимателен. Трайчо Костов отговаря, че революционната чистка ще продължи още седмица, но явно забравя.
По данни от доклад на Антон Югов до Политбюро от 29 септември 1944 г. се съобщава за арестувани 28 630 души. На Народния съд са дадени около 10 919. Къде се губят 17 611 лица, главно интелектуалци, никога няма да стане ясно.

На 1 октомври Трайчо Костов пак обещава седмица клане на гьотере и после - по закон, но чак на 9 октомври докладва: ,,На революционната чистка слагаме решителен край". Тази дата странно съвпада с пристигането на 60 души от английската комисия към Съюзническата контролна комисия.

На 17 септември Трайчо Костов като го усуква по килифарски, съобщавайки на Димитров в Москва, че "сред населението се е получил сериозен отлив, има уплаха сред обикновените хора от репресиите". В тоя дух ще цитираме едно писмо от Свищов (и от други места в страната пристигат подобни), в което се казва: ,,Има отпадане на настроението на масите към властта. Това се дължи в голяма степен на арестите около Народния съд".

Веднъж привършил беззаконните убийства, Трайчо Костов запретва ръкави за втория епизод на кървавия спектакъл. Измъчва се, че не може да стори нищо на княгиня Евдокия, нарича я Пепелянката и стоварва ада си и върху военните.

Само че Дамян Велчев му се опъва по военному. ,,Аз не мога - заявява пред Политбюро той на 28 ноември 1944 г. - да позволя да се дезорганизира моята армия, да се арестуват офицери. Това, което прави милицията, ще принуди народа да хване гората!" ,,Вие защитавате фашистите!" - скача му Трайчо Костов. ,,Не! Аз защитавам честта на българското войнство!" – е отговорът.

Все по това време в Народното събрание Никола Петков заявява: ,,Аз напуснах Отечествения фронт, защото избивате хората. Отечественофронтовци избивате!"

Трайчо Костов пише до Димитров на 13 декември: ,,Добре, че тук е Червената армия, иначе щяхме да имаме гражданска война". Димитров отговаря на мига: ,,Маневрирай! Нямаме интерес от правителствена криза!"

На 20 декември започват заседанията на Първи върховен състав на Народния съд. Трайчо Костов се заема да командва съда, ако тази институция може да се назове така. Този най-представителен 13-членен състав има само петима юристи, останалите са от кол и въже, начело с пенсионираната даскалица Рада Тодорова, страшилище за децата някога, страшилище за възрастни сега, която носи и пищов по време на заседанията.

Трайчо Костов е убеден, че нему е дадено правото от народа да определя смъртните присъди, а Народният съд само да ги оформя законно.

На съвещание на Политбюро на ЦК на 20 януари 1945 г. дори влиза в остър конфликт с Антон Югов и народни обвинители, че смъртните присъди, които политическият секретар иска, са прекалено много.

По първия процес на Първия върховен съд Трайчо Костов се задоволява само с 33 смъртни присъди, но ще излее яда си при втория процес. Той е над депутатите, сред които има 17 генерали, 60 адвокати, 22 търговци и видни интелектуалци. Напразно изтъкнати комунисти като Върбан Ангелов и Владимир Димчев, народни обвинители, апелират към справедливост. В крайна сметка съдът се спира на 25 смъртни наказания. Ние не знаем какви номера е правил Трайчо Костов, но само след два дни, при произнасянето на присъдите, осъдените на смърт депутати са вече 67. Смъртно наказание има дори за такива подсъдими, за които обвинителите са искали до 8 години затвор.

Подобна е историята и с другите върховни състави, както и с 119-те процеса в провинцията.

http://www.desant.net/show-news/31641

[Hatshepsut]

Народният съд – кървавата машина на Отечествения фронт

Настоящото изследване обхваща причините за появата на т.нар. ,,Народен съд", хода на неговите заседания и последствията от решенията му. Анализът се основава на документи и спомени, като се стреми да представи тази така полемична тема по един обективен и достоверен начин, оставяйки на заден план емоциите и политическите пристрастия.

Народният съд продължава да бъде едно от най-дискутираните събития от българската история. Дали заради начина, по който е създаден, големия брой присъди или дори самия факт, че за първи път се търси наказателна отговорност от толкова голям брой представители на властта, армията и полицията. Във всеки случай трябва да си дадем сметка, че това е едно явление, което оставя трайни следи в българското общество, в българската история, в българското съзнание, с различни оценки за неговата същност, задачи и резултати.

За да изясним ясно причините относно тези различни интерпретации трябва на първо място да разгледаме епохата и условията на това необикновено явление, както и историята на самата идея. Нека започнем от втория елемент. Народният съд не е нещо съвършено ново за българското общество.

Още през ноември 1919 година парламентарната група на комунистическата партия внася законопроект за ,,Съдене виновниците за народната катастрофа", търсейки отговорност за поражението в Първата световна война и последствията от Ньойския договор, който бележи Втората национална катастрофа. Не бива да забравяме и че кабинетът на БЗНС, начело с Александър Стамболийски, организира през 1922 година референдум за съдене на министрите от кабинетите на Иван Евстратиев Гешов, Стоян Данев и Александър Малинов, определени от земеделците като виновници за двете национални катастрофи.



Идеята се появява отново след избухването на Втората световна война през 1939 година. Така в обръщение на ЦК на БКП към българите от есента на 1941 година институциите и силовите структури са предупредени, че за своите деяния ще бъдат ,,изправени пред народен съд". Такива послания се отправят и в края на 1942 година по радио ,,Христо Ботев" (радиостанцията на комунистическата партия, която излъчва от СССР по време на войната). През март 1943 година e дадена по-ясна представа за един такъв съд и задачите му. Отново по ,,Христо Ботев" се оповестява, че той следва да се създаде при комитетите на ОФ и да се отнася до случаи на ,,шпионство, издайничество и провокаторство спрямо организациите на Отечествения фронт и неговите дейци".

Но възникването на народен съд като орган става възможно едва след преврата от 9 септември 1944 година, с който на власт идва правителството на Отечествения фронт (ОФ). В България навлиза съветската армия. Новото правителство незабавно иска от СССР примирие и настъплението е спряно. Бъдещето на България вече зависи от коалиционното правителство на ОФ (съставено от БРП (к), БЗНС, БРСДП, Звено и т. нар. независими интелектуалци) и външните фактори, между които Москва има първостепенно значение.

Т.нар. Народен съд е създаден с ,,Наредба-закон за съдене от Народен съд виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея", приета на 30 септември 1944 г. и обнародвана на 6 октомври същата година. Тя се отнася за регентите, министрите, депутатите от ХХV ОНС, висши духовници и военни, както и други лица, част от българската политика в периода 1 януари 1941 – 9 септември 1944 г.

Съгласно наредбата делата трябва да приключат в изключително кратък срок – до 1 януари 1945 година. Това обаче се оказва невъзможно поради големия брой подсъдими, изпращането на част от държавния елит в Москва и статутът на военните. За това допринасят и различни грешки – неправилно изписване на имена, прехвърляне на обвиняеми между състави, присъствието на подсъдими в повече от един обвинителен списък.

Интересен детайл от Наредбата е, че в нея първоначално липсват регентите. Причината за това е, че са отведени в Москва за разпити и известно време липсва информация относно тяхното положение и начина, по който ще бъдат съдени. Тази неяснота провокира запитване от Трайчо Костов до Георги Димитров: ,,Кой и как ще съди княз Кирил, Филов, Божилов и другите, които са взети под съветско попечителство. Ние не можем да не ги съдим. Ще ги доведат ли тука, или трябва да ги съдим задочно?"


Бившият министър-председател Богдан Филов, изправен пред Народния съд

Както се вижда, заедно с регентите са и министри. Сред тях са бившите премиери Константин Муравиев, Добри Божилов,бившите министри Петър Габровски, Димитър Василев и Първан Драганов, генералите Никола Хаджипетков (единственият оправдан от единадесетимата) и Костантин Лукаш. Те се завръщат в България в началото на януари 1945 г., а разпитите започват на 11 януари.

Малко по-особено е положението на военните, затова този въпрос заслужава преглед. По време на войната срещу Германия, кадрите във войската да голяма степен избягват съдебно преследване. Това се дължи най-вече на необходимостта от успешно провеждане на военните операции. Така с Постановление №4 от 23 ноември 1944 г. военнослужещи, извършили престъпления, подсъдни от Народния съд, се освобождават от отговорност, ако се включат във войната. Самият военен министър Дамян Велчев запазва правото да посочи кои могат да се възползват от тази възможност.

Разбира се, не бива да забравяме, че веднага след преврата около 3000 кадрови офицери са сменени, близо 300 уволнени, преместени над 500 и задържани над 150. Постановлението е отменено след натиск от страна на БРП(к) и Москва. Военните по-късно са съдени от Четвърти върховен състав на Народния съд по два отделни процеса, тъй като мнозина участват и в двата етапа на войната срещу Германия и делата им са временно прекратени, докато други са прехвърлени към различни състави. Интересно е, че и след края на 1945 г. остават висящи дела, което предизвиква нови процеси през 1949 година.

Какви са причините за създаването на Народния съд? Една от тях е стремежът на властта да прекрати саморазправата и репресиите от страна на своите привърженици, както и да отговори на настроенията за наказания срещу стария политически елит. Така в деня, в който се приема наредбата за Народния съд Дирекцията на Народната милиция излиза със заповед за прекратяване на произволните акции. Въпреки това в някои области те продължават. Това позволява на управляващите да пренасочат действията срещу своите противници в тази посока.

Зад тази цел ясно личат два мотива – необходимостта на комунистическата партия и нейните съюзници да се трансформират в системни партии, които да изоставят революционните действия и същевременно да се изглади имиджа на България пред международната общност в съответствие с исканията на Антихитлеристката коалиция за съдебно дирене на виновниците за войната.

Съдът обаче се превръща в трибуна за разчистване на политически сметки, за отстраняване на възможни конкуренти и противници на новата власт, враждебно настроените към нея общественици, иначе казано, потенциалните заплахи за новия режим. Трябва да се отбележи, че това става в момент, в който партиите от коалицията на Отечествения фронт все още възстановяват редиците си и евентуално предизвикателство от старите политически дейци с богат опит в лабиринта на българската политика, би представлявало опасност.

Не липсват и някои куриози като арести на членове и симпатизанти на ОФ поради съмнения в предателство, а на места процесите се извършват нощем при неясна процедура за избор на обвинители и съдии.



Създаването на този съд има международни измерения. Изискване за съдене на военнопрестъпници съществува в англо-американския вариант за примирие с България и в подписаното в крайна сметка Московско примирие (28 октомври 1944 г.). На 8 август 1945 г. СССР, САЩ, Великобритания и Франция подписват споразумение в Лондон, съгласно което трябва да се търси съдебна отговорност на главните военнопрестъпници от европейските страни, членуващи в Оста. Така процесите в България не са изключение. Такива се провеждат и в Германия, Япония, СССР, Франция, Белгия, Чехия, Полша, Югославия и др.

Важен въпрос е този за законността на Народния съд. Трябва да се отбележи, че самата Наредба–закон е в нарушение на редица текстове от Конституцията (към 1944 г. все още действа Търновската конституция). Сред тях следва да се отбележи забраната на изпълнителната власт да създава извънредни съдилища със специален статут, недопустимостта за подвеждане на регентите под съдебна отговорност, изискването министрите да бъдат дадени на съд само след решение на парламента при съставянето на Държавен съд, фактът, че депутатите не могат да бъдат осъждани за изказвания и гласувания в парламента и др.

В интерес на истината новите управляващи дават обяснение за нарушаването на Конституцията при съденето на висшия държавен елит и то е, че правителствата преди 9 септември също са нарушавали основния закон и изоставили неговата природа, какъвто е например случаят с назначаване на регентството след смъртта на цар Борис III. Те също така се позовават на чл. 47 от Търновската конституция, чрез който използвайки участието на България във войната и отсъствието на парламент, дават право на Министерския съвет да издава наредби със силата на закон.

Горните причини лесно обясняват и безпроблемното приемане на Наредбата-закон от страна на представителите на всички ОФ партии в правителството. В това отношение позицията им е последователна. Подобни мерки са ясно застъпени в манифеста от август 1944 година на Националния комитет (НК) на ОФ. Под документа стоят подписите и на бъдещи министри като Кимон Георгиев, Никола Петков, Григор Чешмеджиев, Дамян Велчев, Петко Стоянов, Димо Казасов, Ангел Държански и Добри Терпешев. В програмата на правителството от 17 септември 1944 година също се предвижда подобна стъпка. Обединението на ОФ партиите по въпроса за прилагането на Наредбата-закон е впечатляващо. Дори тогавашният лидер на БЗНС д-р Г.М. Димитров призовава за неговото провеждане.

Народният съд действа в 13 върховни и специални състава, както и 68 областни състава, от декември 1944 до април 1945 година. Общият брой на подсъдимите е 11 122 души в 135 процеса. От тях оправданите или тези с прекратени дела са не повече от 2000. Осъдени са 9155 души – една изключително висока цифра спрямо аналогичните съдебни процеси в Европа. Смъртните присъди са 2730, 1305 за доживотен затвор. Около данните няма единно мнение и някои изследователи посочват, че дори в официалните документи има разминаване.

За главен обвинител е определен Георги Петров, бивш участник в Септемврийското въстание от 1923 година и защитник на изправени пред съда комунисти – още едно, макар и символично, доказателство за реваншистките намерения на новата власт.

Смъртна присъда получават тримата регенти: проф. Богдан Филов, княз Кирил Търновски и ген. Никола Михов. Заедно с тях 22 министри, 67 депутати, 47 генерали, полковници, други офицери и културни дейци също са осъдени на смърт. Има и изключения, като например бившият кмет на София инж. Иван Иванов, който впоследствие е върнат на работа след препоръка от Москва поради уменията и компетенциите му.

На 20 декември 1944 година в Тържествената зала на Съдебната палата Първи върховен състав на Народния съд започва своя процес, след като е решено, че не може да се търпи повече отлагане или изчакване. Започва се с разпити на служители в Дворцовата канцелария и царски съветници.

Разпитите по време на целия период, в който действа съда, са придружени и от редица процесуални нарушения. Достатъчно е да споменем обстановката, в която служебните защитници на подсъдимите трябва да работят. Така например служебният защитник на княз Кирил и Добри Божилов, проф. Николай Долапчиев (който е член на Звено), настоява за отмяна на разпита на принц Кирил поради простия факт, че едва половин час преди неговото насрочване е имал възможност да се срещне с него.

Очевидно от юридическа гледна точка е трудно да се намери легитимно основание за съществуването на Народния съд. Много от споровете по неговата същност и резултати обаче са фокусирани върху морални съображения.

Привържениците на Народния съд твърдят, че той е справедливо възмездие за особено жестокия начин, по който са убити много партизани – чрез отрязване на глави (като случаите на Желязко Кърлов – Йозо, Стойчо Аврамов–Миневски и Иван Пашинов от отряд ,,Христо Ботев"), убиване и излагане ,,за назидание" в населени места (понякога и пред дворове на училища). Също така убийства на ятаци, допълнителни възнаграждения на онези отличили се в убийствата, убийства на деца (случаят в село Ястребино), младежи. Отбелязват се справедливо издадени присъди като тази на Александър Белев, бившият комисар по еврейските въпроси, който работи активно за изпращането на българските евреи в лагерите на  Третия райх.

Но от друга страна противниците на Народния съд посочват неговата несъстоятелност в същата линия. Непосредствено след 9 септември започват масови репресии – арести на хора, принадлежащи към органите на властта, интелектуалци, обикновени граждани. Организират се  убийства и побоища без съд и присъда, чиито точен брой е трудно да бъде установен. Същевременно контролираните от БРП(к) милиция и съд не реагират срещу тези действия, дори срещу онези елементи, за които е ясно, че преследват личния си интерес, а не осъществяват някаква партийна програма. От комунистическата партия посочват, че ,,революционната активност на масите не само не представлява никаква опасност за реда и спокойствието в страната, но напротив, е най-надеждна опорна на новата народна власт".

Навсякъде се гони целта за унищожаване на ,,фашизма", но без да се изяснява какво точно е фашист. Това позволява разправия с невинни хора или такива, които са или могат да бъдат заплаха за управляващите. Възниква въдворяването в лагери, важен елемент от новата репресивна система. По време на процесите Политбюро на комунистическата партия не пропуска да се намеси и фактически определя размера и характера на наказанията за най-важните подсъдими.

Издадени са присъди на лица, които нямат почти никаква връзка със стария режим.


Сватбен портрет на Райко Алексиев и съпругата му Весела Грънчарова, 1939 г.

Най-показателен пример е този на карикатуриста Райко Алексиев, осмиващ както предишната, така и новата власт. Той е осъден посмъртно (след като загива при неизяснени обстоятелства през октомври 1944 г.). Партизаните също се проявяват като не по-малко жестоки в борбата си срещу институциите. Най-показателен е убийството на капитан Багрянов, който първо е бит и след това разчленен.

Този цикъл от репресии и отмъщения на едната страна срещу другата кара бившия председател на ХХІV ОНС Стойчо Мошанов да възкликне: ,,Нима за престъпленията на едни трябва да се отплаща с престъпленията на други?!"

Най-тежки обаче са последиците от Народния съд, които се простират далеч след неговия край. Към присъдите са добавени високи парични глоби и конфискуване имуществото на осъдените (също забранено по конституция). Техните близки са принудени да носят стигмата от присъдите и правата им биват ограничавани, а наред с това стават жертви на тормоз.

След демократичните промени в България, част от издадените присъди са отменени. С решение №172 от 26 август 1996 г. Върховният съд  отменя присъдите, произнесени от Първи върховен състав, а с решение №243 от 12 април 1996 г.  се отменят тези на Втори върховен състав. През 2010 година, с приемането на законопроекта за изменение и допълнение на Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица, са реабилитирани осъдените от Трети върховен състав. На 19 януари 2011 г. правителството взима решение датата 1 февруари официално да се отбелязва като ,,Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим".

https://bulgarianhistory.org/narodniat-sud/

[Panzerfaust]

Централен държавен архив

Доклад до ЦК на БКП на главния обвинител на Народният съд Георги Петров:

"И, наистина, вече месеци – близо година от как в Румъния бе смъкната фашистката власт, а Народният Съд там остава само на книга – резултати никакви!
В УНГАРИЯ, така изстрадала и разорена от агресията на кървавия фашизъм, Народният Съд там издава такива меки присъди, че може смело да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.
В ФРАНЦИЯ бяха осъдени съвсем малко политически престъпници и знаем как вяло бе проведена акцията на Народния съд, че може да се квалифицира като една гавра над революционния француски народ.
В ГЕРМАНИЯ – главната централа на кървавия фашизъм и хитлеризъм, се вече приготовлява от Съюзниците не един истински международен Съд, а по-скоро един възмутителен фарс. Даде се възможност на главните бандити на фашизма да се приютят в Испания на кръволока Франко, Швейцария, пък даже и в самата Англия. Тези, които парадираха толкова време с международния съд над фашистките бандити и сатани, днес стават техни закрилници.
Всички тези престъпници бягаха – като дявола от
тамян, от областите, в които действуваше славната Червена армия на великия маршал Толбухин, гдето действуваха югославянските армии на Тито с нашите армии и се предаваха към армиите на съюзниците. Може ли днес някой да каже где се намират Хитлер и Цанков и техните сътрудници? И днес надеждата за провеждането на една сравнително основна чистка над фашистките палачи в Германия се възлагат на възобновената вече германска Комунистическа Партия.
В ИТАЛИЯ – всеопрощението на съюзниците отдавна са покрили чудовищните престъпления на фашистките престъпници

Пък нека не се боим да се спрем и на братска ЮГОСЛАВИЯ. Вече от дълги месеци заседава там Народният Съд, а резултатите са почти незабележителни. И там акцията на Народния Съд върви извънредно вяло и в никакъв случай не обещава резултатите от нашия Народен Съд. Този резултат можеше да се предвиди още от самото начало - не говоря за първоначалната чистка, която бе направена там в самото начало и която коства живота на около 100 души главни виновници, агенти на фашизма. Дума става за чистката, която се провежда чрез Народния Съд. Югославянският Закон за Народния Съд е много по-консервативен от нашия закон – с него аз имах възможност да се запозная при един разговор с югославянския Главен Народен Обвинител, който подири среща с мен за да го запозная с нашия опит, да му услужа с някои обвинителни материали от нашите централни процеси.
От разговора с него разбрах, че се предвижда смъртно наказание само за опожаряване на населени пунктове, избиване на мирно население и партизани заловени в плен /значи, не и за тези паднали в сражение/.
А за всички останали престъпления – се предвиждат
наказания тъмничен и строг тъмничен затвор от 1-5-6-10-15 години, обаче, преобладават по-малките наказания. Докато нашият Закон за народ. съд чл.2 -предвижда наказание от 1-15 год. или доживотен строг тъмничен затвор или смърт и глоба до 5.000.000 лева, без да се уточняват санкциите за отделните случаи на престъпност, изброени в чл.2 п.п. 1-10 включително. Югославянския закон предвижда още никоя смъртна присъда да не бъде изпълнявана без подписа на Тито т. е. без нейното утвърждаване, докато нашият закон в чл.10, предвижда изрично, че присъдите на Народния Съд не подлежат на обжалване и утвърждение и се изпълняват незабавно. Нашият законодател, очевидно, разчитайки на високото политическо съзнание на нашия народ и имайки пълно доверие към неговия Народен Съд, е дал пълна свобода на последния при определяне наказанията за отделните престъпни деяния, с право да провежда съдебното дирене по разум и съвест. Тази свобода на Народния Съд е изключена по югославянския закон, който предвижда за всеки конкретен случай – с изключение на цитираните по-горе случаи, сравнително едни по-меки наказания от временен строг тъмничен затвор.
Ясно е от постановленията на самия югославянски закон, а това се потвърждава и от практиката на Народния Съд там, че резултатите от тази голяма народна акция в никакъв случай няма да достигнат резултатите на Нашият Народен Съд.
Прочие, примерът, който даде нашият Народен Съд остава и ще остане ненадминат в международен мащаб, ще остане да блести като едва скъпоценна корона в историята на нашия героичен народ.

Безспорно, този резултат се дължи най-вече на нашата славна Партия, която пое тази акция, почти, изцяло в своите ръце и даде една здрава организация на това голямо народно дело, като се постави на крак и целият български народ и държеше будно неговото съзнание през време провеждането на тази акция. В това отношение нашата Партия издържа един бляскав изпит в процеса на своето развитие."

[Hatshepsut]

Никола Шайков разказва от първо лице за мъченията на Народния съд – каква е дефиницията на фашист според заловените

Никола Шайков е име, което ще откриете само с една книга в интернет. Няма много информация за него, не съществува дори страница в Уикипедия. Съществуват няколко страници, в които се посочва, че единствената му биографична книга ,,Пътят" дори не среща интерес на издатели. Шайков може да се смята за забравен, макар и в определени дни от годината да виждаме един особен цитат от неговата книга ,,Ти, фашист ли си, бай Димитре?". Както се досещате, тези думи са използвани по време на народния съд и издадените присъди след 9-и септември. Това очевидно е бил най-важният въпрос, но нека разберем и каква точно е неговата присъда.
Никола Шайков отказва да подпише декларация, с която да се признае за македонец. Роден е в Солженицин и като жител на Пиринска Македония не може да приеме тази съдба. Почти целият му живот минава в битката и надеждата, че Македония ще получи своята справедливост. За съжаление тази надежда е кратка, присъединяването на Македония към България ще просъществува само няколко години и след това ще изчезне завинаги. Историите за болшевишки терор започват след 9-и септември. Шайков разказва една много дълга и подробна история за всичко, което се случва в така наречените вартоломееви нощи. Скромният сборник ,,Бурна епоха 1941-1950 г." е отдавна изчезнал, но знаем, че съществува и още една книга с името ,,Пътят".

Никола Шейков е роден в семейство на земеделски стопани, бежанци от Егейска Македония. Бащата на Никола участва в Илинденското въстание. Никола успява да изучи различни търговски курсове, а след това работи и в общинската администрация. След 9-и септември, всички участници във ВМРО започват да се преследват по изискване на гръцките и югославки комунисти. Всеки един симпатизант трябва да бъде елиминиран по бързата процедура. Преди да успее да избяга, Никола е заловен и изправен в съда в Неврокоп. Преди това е достатъчно дисциплиниран, за да знае какъв е правилният отговор. Неговите записки разказват за следните възпитателни и нормиращи мерки:

,,Най-напред те свиват така, че раменете и колете да се допрат, а ръцете ги връзват за краката. След това прекарват едно дърво под свивките на коленете и четирима милиционери, по двама от двете страни, те повдигат над пода. Останалите, кой с бич, кой с тояга започват да те налагат, придружавайки всеки удар с по една цветиста псувня. Много скоро физическите болки надделяват и ставаш безчувствен към псувните, а след известно време и към ударите. Тази процедура продължава, докато се изморят, състоянието на жертвата изобщо не се взима под внимание.

След това те пускат долу на цимента за провеждане на втората процедура. Тя се предпочита от милиционерите, тъй като за тях е нещо като почивка, но за жертвата е ад. За провеждането ѝ най-напред те събуват бос, а след това връзват краката ти на един стол. Първият започва да те налага с бича, а другите спокойно изчакват своя ред, почивайки си след първата процедура. Боят продължава докато изпаднеш в безсъзнание или ако се случи някой по-издръжлив, докато се наситя. Решили, че са ти отделили достатъчно внимание, двамата от тях те звличат обратно в килията, слагайки краката ти в студена вода.

От затворниците, които аз заварих в околийското управление при попадането ми в него, на 4 октомври в 22 и 35 часа изведоха една група от 13 човека. Всички до един са избити, но точно къде – въпреки усилията ни – не можахме да разберем. В тази група повечето бяха членове на Македонската организация, начело с нейния водач в Гоце Делчевско – Стоян Филипов. Единственото, което научихме за тях е, че първо са били подложени на бой и мъчения, от които двама души починали, а след това избили всички.

На 31 октомври в затворът докараха двама нови арестанти: подпоручик Илия Иванов Глебаров от Гоце Делчев и школник Васил Василев от село Долен, Гоце Делчевско. Още същата вечер и двамата ги отделиха от нас, а по-късно ги отвеждат зад градските гробища, завързват ръцете им един за друг и така ги убиват. Не са си направили труда да скрият дори труповете им, хората минаващи оттам на следващия ден видели как кучетата ръфали месата им, но лицата били добре запазени."

Ташев осъзнава, че свещеното дело за затриването на българите в Македония ще бъде завършено от Сталин, с огромното съдействие на Георги Димитров. Делото започнато от сърби, гърци и сега от новата власт, окончателно ще завърши. Никола Шайков разказва в книгата си ,,Пътят" за делата на срещу членове на ВМРО. Там попада и толкова познатия Димитър Търлянов от село Гърмен.

След като го попитали дали е фашист, той отговорил, че най-вероятно е такъв, след като всички тук, които се съдят, трябва да бъдат фашисти. За себе си ще разкаже, че не само не е фашист, но се е стремял да помогне на всеки, който е имал нужда, не е убивал никого и не е ограбил никого. Оказва се, че Димитър Търлянов дори не знае значението на тази дума. Ето какъв е отговорът:

,,До момента на моето арестуване аз не я знаех тази дума каква е и откъде е дошла, и никога не бях я чувал. Преди да дойдете вие на власт, никой на никого не викаше фашист. Но когато дойде на власт вашата партия разбрах, че аз и много други хора сме фашисти, така ни именуваха онези, които казваха за себе си, че са комунисти. Те ни се закнваха, че ще ни изтребят, биеха и псуваха на фашистка майка. Вие, откакто взехте властта, започнахте да делите хората на фашисти и комунисти, а аз след като не съм комунист – значи съм фашист. Толкова разбирате вие, толкова разбирам и аз.

Според вашите разбирания фашисти са тези, които са добри стопани, не пиянстват, не крадат, не пребиват хората за нищо, не закачат чуждите жени, а работят от тъмно до тъмно. А комунистите са тия, дето не им се работи, които крадат, които пребиват имотните, за да им вземат имота, а нямат нищо, защото никога през живота си не са работели. Те са тези, които псуват, бият, пиянстват и викат, заканвайки се: ,,Смърт на фашистите!". Ето това разбирам аз под думата ,,фашист"."

Шайков получава смъртна присъда, но преди това ще трябва да бъде сломен в един от многото трудови лагери. В един момент се надява, че екзекуцията ще го избави от мъките, но пък упоритата съпротива на всички задържани вдъхва някаква надежда, че няма да се пречупат толкова лесно. Близките му помагат да избяга от трудовия лагер и скоро успява да се срещне с брат си Иван в планината. По думите на Никола, неговият роден брат е екзекутиран пред неговите очи. В последствие успяват да стигнат до Гърция, където отново са настанени в лагер. През 1948 г. става ясно, че американската администрация също се намесва и групата от българи. Ето какво се споделя в сборника:

,,Дойде една комисия в лагера да ни разпитва какво политическо убеждение имаме. Ние от Македония завихме, че сме за свободна и независима Македония. Благодарение на американеца (по народност хърватин) ни помогна, иначе нито един от нас жив нямаше да излезе от Гърция."

Шайков успява да емигрира в Торонто, Канада. Продължава да посреща и други българи, които са намерили начин да избягат от новите мъчители. Живее скромно и работи в местната църква. През целият си живот записва всичко на магнетофонна лента, а след това разказва за всичко случило се в Пиринска Македония. Той не е единственият, който ще говори по тази тема. Иван Хаджииванов пише следното:

,,Убийци, прощавам ви причинените от вас трагедии на семейството ни – убийството на брат ми, Кръстьо, побоят над сестра ми Веска в МВР и аборта ѝ от това, подлудяването и косвеното убийство на баща ми, изселването на цялото ни семейство, концлагерите в Бухово, Белене, Богданов дол, Бобов дол, Губислав, безработицата, моя затвор... Всичко бих ви простил и не бих го разказал на децата си, ако това не беше съдбата на целия ни народ!"

Шайков никога не успява да се върне в България, нито да я види след падането на комунизма. Не може дори да се запознае с повдигнатото дело. За Македония не говори толкова много. Не успява да види своята съпруга повече, нито сина си и внуците си. След смъртта си, роднините изискват неговите останки. Днес Никола е погребан в град Гоце Делчев, в квартала, където някога е било неговото село.

https://chr.bg/istorii/lichnosti/nikola-shajkov-razkazva-ot-parvo-litse-za-macheniyata-na-narodniya-sad-kakva-e-definitsiyata-na-fashist-spored-zalovenite/

[Hatshepsut]

Комунистическият режим създава Народния съд, превръща избиването на българи в държавна политика

През 1943 г. в село Ястребино са разстреляни 18 партизани, сред които и 6 деца като техни помагачи. Само година по-късно установената в страната комунистическа власт създава така наречения Народен съд. От 20 декември 1944 г. той започва да действа, като фактически орган на червения революционен терор.

Само от 20 декември 1944 до 2 април 1945 г. са организирани 135 масови процеса в цялата страна. Арестувани са 28 630 души. Срещу 10 919 от задържаните са повдигнати обвинения, съдбата на много от останалите е неизвестна. Процесите се извършват в Софийския университет, в съдебната палата и в цялата страна. За около 4 месеца са издадени 9550 присъди, с които осъдени на смърт са 2 730 души, а 305 получават доживотен затвор. Така спасителят на българските евреи Димитър Пешев е осъден от Народния съд на 15 години затвор ,,за фашистка дейност и антисемитизъм", а Константин Муравиев е единственият оцелял министър-председател на България от преди 9 септември 1944 г. За сравнение на Нюрнбергския процес са осъдени 19 души, от които на смърт 12.

Чрез Народния съд е ликвидиран политическият, военният и част от интелектуалния елит на България. Най-зловещата ирония е, че присъдите се произнасят в името на ,,Симеон Втори, цар на българите", тъй като все още действа Търновската конституция, въпреки че тя не позволява извънредни съдилища, какъвто е народният съд. Днес същият този Симеон Сакскобургготски, в името на който са избити хиляди, за трети път е част от управляващата комунистическа мафия в България.

20 декември 1944 г. носи още един черен спомен - Министерският съвет приема Наредба-закон за създаване трудововъзпитателните общежития за политически опасните лица - Белене, Куциян, Слънчев ден, край Ловеч, станали по-късно известни като лагерите на смъртта.

33 години след неслучилите се промени у нас БСП продължава да почита убитите на днешния ден 6 деца на партизани от Ястребино, но цинично забравя невинната кръв на хиляди жертви на комунизма. А на България всички жертви са и свидни.

https://faktor.bg/bg/articles/komunisticheskiyat-rezhim-sazdava-narodniya-sad-prevrashta-izbivaneto-na-balgari-v-darzhavna-politika-1

[Hatshepsut]

102-годишна съди Петър Волгин заради думите му - да се върне Народният съд

Жена, родена през 1921 г., и загубила мъжа си, убит от т. нар. Народен съд, е завела граждански иск срещу журналиста Петър Петров Георгиев, по-известен в обществото като Петър Волгин.

Поводът са думи на радиоводещия, известен със своя пиетет към... ясно коя държава, написани във Фейсбук (между другото - американска платформа, б.а.) на 1 февруари тази година:

"Достатъчно е да погледаш само десетина минути някой нахален и неумен богаташ като Хампарцумян, за да разбереш защо е трябвало да има Народен съд."

Сред изключителната му фейсбук "акция" имаше дори протести пред БНР (както и контрапротести в негова подкрепа).

Искът е за непозволено увреждане по Закона на задълженията и договорите, частично 1000 лв. от бъдещи 5001 лв. А ищцата признава, че може да си позволи държавната такса 4% само върху 1000 лв.

С дата 12 април се иска от съда да допусне предварително обезпечение на тази стойност. Иначе казано - да се запорират 1000 лв. от заплатата на Волгин от БНР.

Жената е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в "душевни болки и страдания", твърди тя.

"Родом съм от с. Сталийска махала, което преди 9.09.1944 г. е било едно от най-проспериращите села в страната, а околия Лом е била вратата на България към Западна Европа.

През 1939 г. се ожених за любовта на моя живот Георги Иванов Горанов, който беше директор на училището... Мъжът ми беше запасен офицер, разпределен в Охрид, днешна Северна Македония", започва невероятната си изповед жената.

Детенцето им се ражда на 3 юни 1942 г.

"На 5 октомври 1944 г. (непосредствено след нахлуването на Съветската армия в Република България и установяването на правителството на Отечествения фронт) мъжът ми, заедно с още десетима първенци от селото е извикан привечер в кметството от новата власт "за справка". Георги отиде, защото си помисли, че го викат, за да върне униформата..."

Нататък описаната върху няколко страници от столетницата история ужасно - и ужасяващо! - наподобява стотици и хиляди такива. Току-що върнал се от Македония, още непорадвал се на тогава 2-годишния си син, жената повече никога не вижда Георги. Само разбира от стражарина, че е натоварен на камионетка от "новата власт".

С малко дете на ръце и сама, тя опира до техен първи братовчед - партизанин, който после става активен борец. Търси го за информация какво е станало с Георги.

"Той се поинтересува и получи информация от другарите си, че Георги и всички първенци в селото са били убити и хвърлени в масов гроб, без съд, без присъда и без каквото и да е деяние от тях, освен че са изпълнили дълга си да се явят на повикватeлна в армията", пише столетницата в исковата си молба до съда.

Близо 2 години по-късно - на 11 юли 1946 г. с протоколно определение на Ломския районен съд мъжът е обявен за "безследно изчезнал". За дата на предполагаемата смърт е записана 6 октомври, членовете на семейството са дамгосани като "врагове на народа", а през 1953-та дори бива спряна земеделската пенсия на бащата на младата вдовица (фактически - тъст на убития) Борис Горанов.

Исковата молба срещу Волгин е 6 страници.

"Синът ми отрасна без баща, в нищета и в условията на пълна репресия от страна на комунистиеския режим. Не беше приеман в Димитровския комунистически младежки съюз, не му разрешаваха да се запише като студент, беше разпределен в Строителни войски, защото бе окачествен като "неблагонадежден" заради баща си, който той така и не познаваше.

Аз и семейството ми бяхме следени от Държавна сигурност, като не искам да влизам в подробности за това, защото се разстройвам още повече (дори когато го разказвам на адвоката си)", пише жената по повод на времената, които си мечтае да върне Волгин.

Днешната баба разказва, че дори се били събрали със сина си на 1 февруари, т.г. - деня на почит на жертвите на комунистическия режим, когато я запознал с поста на радиожурналиста във фейсбук.

"Когато дойдоха промените, се надявах, че ще има някаква справедливост за жертвите на комунизма. И ако не извинение от палачите и техните наследници, то поне признание от обществото, че това, което ни е било причинено, е несправедливо, нечовешко и жестоко.

За съжаление, в обществото са налице противоположни мнения, като все по-гласовити стават някои граждани, които не само, че не признават престъпния характер на комунистическия режим, но дори го и възхваляват.

Един от тези хора е ответникът по бъдещия иск - Петър Петров Георгиев", казва столетницата.

Ищцата признава, че изобщо не познава г-н Хампарцумян (банкера Левон Хампарцумян - бел. ред.), но това, което не разбира, е как е възможно при каквито и да било обстоятелства да посочиш, че "трябвало да има Народен съд". И дава пример - какво би се случило, ако в Германия човекът с псевдоним на руска река каже, че "само като погледнеш някого, разбираш защо е трябвало да има Холокост".

Жената заявява, че въпреки изминалите 75 години от изчезването на съпруга ѝ, казаното от Волгин изключително много я е разстроило. Както и описва - характерно за такива дела - състоянията, които ѝ е причинил с думите си.

А самият размер на иска говори дали парите са целта на предстоящото съдебно дело.

Засега казусът мигрира между Софийския районен съд, Монтана и обратно - в София. Предстои да се развие тепърва.

https://clubz.bg/137951

[Hatshepsut]

Памет за потомците на баба Тонка и злодействата на Народния съд


Баба Тонка Обретенова

Огнян Стамболиев

Колкото и парадоксално да звучи: зловещите събития от 9 септември 1944 г. унищожават само за 24 часа един дом, събиран повече от сто години, дом на светли личности – потомците на легендарната българска майка-героиня от Русе, които стават

жертва на изстъпленията комунистическите лумпени,

 чиито алчни и нагли потомци  ни управляват  все още  днес.

Книгата на известната русенската историчка Веселина Антонова, посветена на тази тема е изградена върху разказа на Лиляна Балканска, правнучката на Баба Тонка, и върху малко познати архивни материали, които е използвала и коментирала умно и задълбочено.

По идея на Веселина Антонова през май 2000 г. в София бе организирана голяма изложба под надслов ,,Потомците на Баба Тонка и ,,Народният съд". В нея за първи път чрез снимки, документи и картини, събрани от различни фондохранилища, бе проследена двувековната житейска съдба на прочутите възрожденски български родове Обретенови, Просеничкови и Балкански от средата на 18 век до наши дни. Част от живота на Обретенови е позната на българската културна общественост – това е участието на Баба Тонка и на смелите й синове и дъщери в национално- освободителното движение. Но през годините на комунизма съдбата на другите й наследници беше упорито премълчавана.

Портрет на Лиляна  Просеничкова- Балканска от нейния знаменит съпруг Ненко Балкански

За нея разказва Лиляна Просеничкова- Балканска. Една красива, духовно извисена, смела и умна жена, съхранила своя дух и достойнство, въпреки преживения ужас. Разговорите с правнучката на Баба Тонка – Лиляна, са записвани през 90-те години на ХХ в., по време на нейните гостувания в родния й град Русе. Именно родителите на Лиляна стават

жертва на зверските ,,мероприятия на народната власт"

 и остават без гроб, без следа за ужасната им участ. Опитите да бъде заличена паметта на тези достойни хора води до поругаването и разграбването на техния фамилен дом, съхраняващ национална памет с неоценима стойност. Сред вещите в семейство Обретенови е и черепът на големия български войвода Стефан Караджа, който Баба Тонка извадила една нощ от безименния гроб, съхранявала и предала на децата и внуците си, чак до средата на ХХ в., когато той бива дарен от тях на българския народ.

Книгата на историчката Веселина Антонова

Ето и откъс от предговора към книгата:

,,На 2 срещу 3 ноември 1944 г. внучката на Баба Тонка – Тонка Просеничкова и съпругът й Нико Просеничков, директор на Мъжката гимназия ,,Княз Борис Първи" в Русе, са застреляни, според най-широко разпространената версия, заедно с още десетки русенски граждани на полянката в местността Балюв дол между селата Щръклево и Нисово. Досега не са намерени официални документи, участници или очевидци, които да потвърдят, че са ги разпознали там. Местни овчари, след махането на милиционерската охрана, са посетили лобното място на нощната стрелба и са видели кървавите следи по земята и следите от куршуми по дърветата. Дни по-късно подивели кучета разровили пръстта на масовия гроб и оставили след себе си разпилени части от човешки тела и кървави дрехи. Единствената цяла вещ, която овчарите намерили и прибрали, била мъжка кадифена жилетка, закачена на клон преди разстрела...
От преживения ужас дъщерята на Просеничкови Милкана заболяла от менингит и след кратко боледуване умира на 1 февруари 1945. Другата им дъщеря, Лиляна, още ученичка в Девическата гимназия, и днес носеща името на баба й, е изпратена в комунистически концлагер. По-късно Втори състав на Русенския ,,народен съд" по второто дело с председател Димитър Цонев и членове Момчо Крумов, Дачо Войнов, Нено Илиев и Цоню Цоневски на заседание от 30 март 1945 осъжда на смърт, конфискация на три четвърти от имота и 50 000 лв. глоба ,,Нико Просеничков, бивш гимназиален директор, сега в неизвестност/!/, загдето писал статии във всекидневника ,,Русенска поща" със съдържания, които, раздухвали великобългарския шовинизъм на гражданите, унищожавали престижа на съюзените народи и възвисявали качествата на националсоциализма, насърчавали борбата срещу прогресивните елементи... като с тези свои действия и писания, допринесъл дейно и съществено за извършване и провеждане на противонародна политика от ръководните лица на България..."
Разбира се, истината е съвсем друга – съпругът на внучката на Баба Тонка, Нико Просеничков, е сред най-уважаваните и обичани русенци. Истински интелектуалец, българин – патриот, меценат и благодетел, дълбоко уважаван и обичан от своите съграждани, изключително честен и принципен и заради това станал трън в очите на некадърни, полуграмотни и нечестни люде, които унищожиха страната ни след злокобния Девети..."

Ето още какво четем в книгата: ,,Съдебно дело и присъда за евентуални ,,противодържавни и противонародни престъпления" на съпругата му Тонка Обретенова Просеничкова всъщност няма. Тя е просто разстреляна, тъй като станала свидетел на масовото убийство на русенски граждани в местността Балюв дол..."

Убитите русенци само в дните около злощастния Девети са повече от стотина. И това е част от елита на този най-европейски град на България. Със или без съд. Ако техният ,,съд" можеше да се нарече с тази дума. Сред тях е и братът на моят дядо, известният в цяла България, учен – агроном, журналист и издател Христо Стамболиев. През 30-те и 40-те години той списва с голям успех първото и най-популярното у нас месечно списание за агрокултура ,,Модерно земеделие". Главорезите от т. нар. народен съд, начело с комуниста- адвокат Моско Мъсев, го осъждат на смърт, защото бил ,,пропагандирал" тогава постиженията на... германската агрономическа наука! А тя, макар и чиста и полезна наука, все пак била немска, а това значи ,,фашистка"... Нали след злощастния Девети всичко германско беше заклеймено и другарите предлагаха на Кремъл да ни пороби официално като ,,16-та република", за каквато ни броеше неофициално цивилизованият свят.
Предполагам, че ако не беше починал през октомври 1939 г. синът на Баба Тонка, Никола Обретенов, щеше

да  бъде убит  и той от комунистите

Защо ли? Защото подобни честни и смели герои щяха да им бъдат като трън в очите, а те, слугите на Кремъл, бързаха да заграбят властта, която за нищо на света не искат да оставят и днес, въпреки че заедно с агентите на Анкара вече провалиха и загробиха България...

Музеят ,,Баба Тонка" в Русе е съхранил паметта за нейното велико време

https://faktor.bg/bg/articles/pamet-za-potomtsite-na-baba-tonka-i-narodniyat-sad

[Hatshepsut]

Пророческите думи на осъдения на смърт Тодор Кожухаров: ,,Не трябва да плачем за нас, а за България!"


Кожухаров пред Народния съд, снимка: Тодор Славчев

Нася Кралевска, Филаделфия, САЩ, специално за Faktor.bg

Четиринадесет дни ,,напрегната работа" били достатъчни на Първия върховен състав на Народния съд и на Втория върховен състав на Народния съд да издадат следобеда на 1 февруари 1945 г. над 100 смъртни присъди.
Според разказа на депутата от Двадесет и петото обикновено народно събрание Петър Шишков - получил на този ден доживотна присъда, осъдените парламентаристи с общ обвинителен акт и без доказателства за вина на най-тежкото наказание – отнемане на живота, образували още в съдебната зала отделна група. С ругатни и псувни милиционерите в миг се захванали да завързват ръцете им откъм гърба. Няколко души, приготвили тайно прощални листчета за семействата си, успели да ги пъхнат в ръцете на надживяващите ги колеги. Други прошепнали в ушите им молбата да прегърнат близките им.
...
В дългия списък на осъдените на разстрел 67 народни представители от Двадесет и петото обикновено народно събрание чул името си петдесет и три годишен мъж с подчертано интелигентно лице и осанка, излъчваща достойнство. Той се навел към стоящия пред него съратник и с тих глас му рекъл: ,,Но искам да ти кажа: не знам кои са по-щастливи, ние ли, които отиваме на смърт, или вие, които оставате живи. Аз мисля, че вие има много да патите." След тези думи човекът се отдалечил накуцвайки от осъдените да гният по затвори българи и се отправил към пейката, определена за

поелите към смъртта

Този мъдър мъж бил не друг, а видният политик и общественик, героят от трите войни в началото на двадесетия век – два пъти раняван в битки и останал инвалид, кавалерът на ,,Свети Александър с мечове", на два ордена ,,За храброст" и на близо двадесет медала за граждански заслуги Тодор Кожухаров.

Бил на два пъти министър през 1935 г. и 1936 г. и депутат в четири народни събрания, Кожухаров бил известен в цяла България с псевдонимите си Щабскапитан Копейкин и Федя Чорни. Той бил публицист с блестящо перо и остър ум, вещ издател, талантлив фейлетонист и ненадминат с разказите си военен писател. Цели две десетилетия оглавявал като директор авторитетния вестник ,,Слово" – ежедневник за политика, стопанство и културен живот.
Страж на конституционните права на българските граждани, Тодор Кожухаров

участвал енергично в спасяването на българските евреи

 от лагерите на смъртта на Адолф Хитлер. Прочул се бил с демократичните си убеждения, със силната си обич към отечеството и с ангажимента си към неговия просперитет. Но тази богато дарена личност имала смъртен грях в очите на комунистите – Кожухаров бил враг на терора, упражняван от болшевиките, и на въоръжената им нелегална борба за власт. Идеалът му бил свободна и независима България.
Силният патриотизъм на Щабскапитан Копейкин му попречил да напусне страната преди преврата на червените. Той останал в родината си
с ясното съзнание, че вероятно ще бъде убит.
 Затова написал: ,,Мои деца, преди пет минути взех съдбоносно решение, с което се осъдих на смърт, а вас на много страшни изпитания... за което ви моля от сърце да ми простите...  Бе ми предложено да вляза в състава на задграничното правителство на Александър Цанков, да стана емигрант... но аз не мога да стана спикер на радио ,,Донау" и да лая срещу моя народ и страна."
Очевидци твърдят, че пред лицето на смъртта големият българин Тодор Кожухаров извикал:

,,Не трябва да плачем за нас, а за България!"

Отново изрекъл жестоката истина.
...
Груповата екзекуция на регентите, царските съветници, министрите и народните представители през нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. поставила само началото. Последвали още сто тридесет и пет процеса ,,на народните съдилища" – сред които тринадесет на върховни състави - срещу над 11 000 подсъдими. Престъпната им дейност приключила чак през април 1945 г.
Антинародните псевдосъдилища издали общо 2730 смъртни присъди без право на обжалване. Екзекуциите били незабавно изпълнявани с изключителен садизъм. Без граждански и съдебен контрол. Без присъствие на свещеник. И без право на сбогом със семействата на обречените на унищожение личности.   
Така партията на българските комунисти само за няколко месеца

обезглавила нацията от елита й

 Пострадали не само екзекутираните първенци, а и наследниците им. Синовете и дъщерите на осъдените от антинародния съд  прекарали живота си без граждански права, подложени на постоянни репресии и ограничения.
Малцина от тях днес са сред живите.
Нека бъде вечна славата на мъртвите и на живите български мъченици от комунистическия строй!

https://faktor.bg/bg/articles/politika-hlyab-i-pasti-prorocheskite-dumi-na-osadeniya-na-smart-todor-kozhuharov-ne-tryabva-da-plachem-za-nas-a-za-balgariya

[Hatshepsut]

Проф. Алтънков изнесе лекция за жертвите на комунизма след 9 септември

В щаба на БНС, като част от кампанията за Луковмарш, професор Никола Алтънков изнесе лекция за "Народния съд" и жертвите на комунистическия терор след пагубната дата 9 септември 1944 г. Професор Алтънков не само е написал един от най-подробните трудове за историята на комунизма в България, книгата ,,История на БКП'', но е и личен потърпевш от репресиите на тази идеология, бивайки заточен в лагера Белене на едва 17 годишна възраст.

Началото на лекцията беше малко след 18 часа в препълнения от посетители щаб на БНС. Професорът накратко въведе присъстващите в събитията довели до идването комунистическата власт в България и първите месеци след това, основните участващи лица и партии. Следващата част от лекцията разгледа така наречения "Народен съд" и главните обвинители, обвинените и всички състави. Разбира се, професорът не пропусна да подчертае многобройните абсурди покрай този набързо скалъпен ''процес'' по ликвидиране на неудобните за новата власт лица.

След това бяха представени пред публиката мрачните сцени, теории и подробности около убийствата на почти целия царски елит. Професор Алтънков припомни за абсурда, че липсва каквато и да е достоверна информация за това  къде и как са убити най-знатните личности от царска България. Не само тяхната гибел не е изяснена, но и останки им не са открити и до днес, а и никога не е оптивано да бъдат намерени, припомни професора.

Към края на лекцията Алтънков направи няколко статистически сравнения на убитите и осъдените в други държави от подобни на нашия "народни" съдилища. Той разказа и за това по какви критерии са съдени потърпевшите, какво се е случило в повечето страни победителки, колко процеса са се състояли и даде бройка на убитите от тях и посредством тях.

В края на лекцията професорът разказа и за част от неговите спомени и лични премеждия от престоя му в лагера Белене. Несъмнено професор Алтънков грабна присъстващите със своя присъщ патос и красноречие, което бе доказано и от множеството въпроси след лекцията, на които той отговори с удоволствие.

https://www.lukovmarsh.info/

[FELDMARSCHALL]

Този човек е на 92г ! Поздравления за издръжливостта да продължава да изнася лекции пред млади хора.