Радосвѣта Аврамова

[Hatshepsut]

Скитница

Като бръшлян пропълзявам по тебе -
със устни, с коси и със пръсти.
Замлъкват щурците. Настава беззвездие.
Месечината, в бяло, се кръсти.

Тръпчив аромат на треви и на билки,
окосени във утро безветрено.
И пух от глухарчета. В криле пеперудени
омагьосвам си устните. Временно.

Запалвам искрици по твоята кожа
и после, в роса се превръщам.
Подмамва ме Вятърът. Вкусът му опива.
Подгонвам го. После се връщам.

И сгушвам се в теб - на котка приличам,
бездомна, нахална. И сита...
Заспивам така. Душата ми - скитница...
Хукна след вятъра...
Без да попита...

[Hatshepsut]

Опустели небета...

Приличам на нощ, когато в очите ми
заспиват отблясъци на тъжни мечти.
Изгубвам Луната си. Ставам индигова.
И дъжд от звезди във мене вали.

Не сбъдват желания. Те просто умират -
простреляни мънички слънчица.
Не знам този дъжд как изобщо се спира.
И просто валя, и валя, и валя...

[Hatshepsut]

Първата звезда (преди да падне мракът)

От залеза баирите са с ореоли.
Над тях небето - в тъмносиня риза.
Събличат се смутените тополи
под смаяните погледи на бриза.

Неделя Вечер. Много грациозна.
Със дълга рокля, с голи рамене.
Ухае ми от някъде на рози.
А пък е есен. И не зная от къде.

Но някак ми е нежно. И въздушно.
В такива вéчери пак вярвам в любовта.
Венера се усмихва добродушно
във тъмните коси на есента...

[Hatshepsut]

Можеш ли..?

Усети ме... Днес ще бъда вятър.
Вятър, с хиляди лица.
Ту ще галя бризово водата,
ту ще съм тайфун. И ураган.

Ту за миг ще кротвам във косите ти,
ту ще вдигам прах около тебе.
Ще довявам Слънце и лъчите му,
после на инат ще си ги вземам.

Ту ще бягам дива над дърветата,
ту по улиците бавно ще подтичвам.
Ако можеш, хайде, улови ме!
Да съм твое вятърно момиче...

[Hatshepsut]

Почти на време...

Небето сяда бавно върху покрива
между една антена и един комин.
Дърветата са тежки, като котви
в морето на пропуканата зима.

А Слънцето приличаше на кораб,
но май му стана скучен този бряг.
Прибра лъчите си. Избра посока
и вдигна избелелите платна.

На мене изведнъж ми стана тихо.
Поисках дъжд. Поисках да вали.
В сърцето ми покълна малко стихче
и осъзнах, че си ми липсвал ти...

[Hatshepsut]

Оставѝ ме да вярвам...

Денят се ражда. Следващият ден.
Излиза от морето мълчаливо.
Въздушен, розов, хладен и солен
върви по пясъка. Луната си отива.

Денят достига моя дом от тишина.
Рисува с пръсти изгрев по стъклата.
По тялото ми пръска светлина -
прашинки от разсъмване и злато.

Най-първият от всичките лъчи
трепти по скулите ми. Влюбена целувка.
Представям си, че може би си ти.
Не си. Аз знам. И само се преструвам...

[Hatshepsut]

Дъжд по момчешки

Слънцето цопна с краче във морето.
Малък облак от вятъра кихна.
Смешни гларуси сричаха букви от лятото.
А небето се диплеше в синьо.

И внезапно Дъждът се провикна от някъде.
След това си подсвирна нахално.
Със ръце във джобовете и с разгърдена риза
скочи ловко във жълтото пладне.

Беше кратък и шумен. Беше топъл и тежък.
Гръмогласен и пролетно-летен.
На един крак подскачаше с почернели петички
и със някаква тътенна песен.

Зад пресечката сви, съвсем несмутено.
А след него остана ухание.
На дъждовна земя. На поникващо лято.
На едно наобичано пладне...

[Hatshepsut]

Небетата не се нуждаят от чадъри...

Всяка капчица дъжд е Вселена,
скрила в себе си късче от теб.
И валиш... Ти валиш върху мене,
а пък аз се превръщам в Небе.

Имам облаци, тежки от Лято.
Имам птици. Луна. И звезди.
Имам изгреви, точно когато
под очите ми бавно валиш.

Имам всичко, което е нужно
да докосна Земята със длан.
Тези капчици дъжд ме събуждат.
Ти ме правиш Небе. И Жена.

[Hatshepsut]

Нестихващо

Да срещнеш някого е чудо –
два свята срещат се така.
Неволно тръгваш ти към другия,
вървиш, не знаеш вече страх.
Света забравяш, всяка грубост...

И помниш само красотата,
без колебания, без нищо,
но имаш себе си, раздаваш:
усмивки, малко свобода,
през разстояния невидими.

Светът променяш и незнайно
е всяко бъдеще и минало.