Димитъръ Мариновъ

[Hatshepsut]

Димитър Маринов - основоположникът на Българската етнография

Димитър Маринов е български етнограф, основател и първи директор на Етнографския музей.



Семейство 

Роден е като Петко в с. Армалуй, днес част от гр. Вълчедръм, в семейството на Върбан и Наца Мъцанкови. В резултат на кратко боледуване непосредствено след раждането майката Наца умира. Бащата решава да даде детето "хранениче" на бездетно семейство. Ломският гражданин Марин Банов и съпругата му Вълкана осиновяват новородения Петко, когото прекръстват на Димитър.

Марин Банов е крупен търговец, който прекарва 20 години в Цариград, като 19 от тях служи в конака на Хюсеин паша, заемащ висока длъжност при Дивана. През 1840 г. Марин Банов се връща в родния си град Лом, където се залавя за търговия, а по-късно се жени.

На 24 април 1854 г. Димитър постъпва в ломското училище. Под наставленията на своя учител Кръстьо Пишурка преминава успешно всички нива и през 1858 г. вече е "калфа". Като награда за отличното си представяне баща му Марин Банов му подарява няколко книги. Те са: "Аделаида, алпийската пастирка" (1857), ,,Житието на Алексий, человек Божи" и ,,Чудесата на Пресветая Богородица", като последната оказва такова въздействие върху него, че решава да се посвети на Бога и да замине за Света гора.

Междувременно през 1858 г. майка му Вълкана изпада в нервно разстройство и през следващата година умира. Под влияние на тази печална случка и по препоръка на първия учител на М. Димитров — Пишурката, Марин Банов решава да изпрати сина си в Белградската гимназия. Още през 1863 г. Димитър Маринов овладява гръцки, немски и френски език, но смъртта на баща му на 27 декември същата година осуетява тези планове. Изхвърлен от алчните си роднини и оставен без наследство и подслон, Димитър Маринов се насочва към Света гора и по-точно към Хилендарския манастир, за да служи на Бога.

Обществено-политическа дейност преди Освобождението 

Мразовитата зима е причина Д. Маринова да остане в продължение на десет месеца в Рилския манастир като ученик и послушник на отец Неофит Рилски. Будната му личност не остава незабелязана и той отново се проявява с отличен успех и завидни качества и умения. Провокиран от възможността да си възвърне изгубеното наследство, Д. Маринов се завръща отново в Лом. Впоследствие решава да постъпи отново в Ломското училище, където преподава Н. Първанов, един от най-активните деятели на просветното дело.

На обществено-политическата дейност Д. Маринов се отдава през 1867 г., когато се създава ломския таен революционен комитет под влиянието на Тайния революционен комитет в Букурещ. Основна цел на Ломския комитет е подготовката на въоръжено въстание, като за постигането и Д. Маринов изготвя възвание към българите от северозападните краища. Тази революционна дейност в Лом е разкрита от турските власти и са арестувани голяма част от активистите на комитета. През 1868 г. Д. Маринов напуска Лом и с помощта на Иванчо Хаджи Пенчович постъпва във Военното-медицинско училище в Цариград. В периода на своето пребиваване там българската цариградска колония наброява около 40 000 души. Тя поддържа просветното и културно дело със значителни парични средства. Приятели на Д. Маринов от Военно-медицинското училище са: Стефан Бобчев, Павел Бобеков, Атанас Шопов, Сава Муткуров. Обкръжението на младия Д. Маринов представлява ново поколение българи, решени на всяка цена да се борят за свободата на своето отечество и своя народ. Поради здравословни проблеми той се завръща отново в Лом, за да се лекува и прекъсва своето обучение във Военно-медицинското училище в Цариград. Така изправен за пореден път пред избор, Д. Маринов приема съвета на екзарх Антим I да продължи своето образование в Полтавската военна гимназия, но поради редица лични съображение за Русия заминава С. Муткуров, а Д. Маринов – за Белград. Впечатлявайки със своите знания и култура изпитващата комисия, той постъпва в последния клас на Белградската семинария.

След Лом и Цариград в сръбската столица той преминава истинска политическа школа и едновременно с бившите участници в двете български легии поддържа тесни връзки с клуба на създаващата се сръбска радикална партия. Освен републиканските идеи на радикалите твърде много му допада тяхната мисъл, че българското отечество се разпростира върху областите: Мизия, Тракия, Македония. Според неговото собствено признание това са причините да публикува в сп. ,, Освобождение" статии в защита на по-тясното сръбско-българско сътрудничество и на републиканската форма на управление в двете страни. Във връзка с един скандал относно подготовката на учителите за Македония, които ще проповядват сърбизъм там той е отстранен от Семинарията, а издръжката му е отнета.

В тази ситуация с помощта на Ильо Марков и Панайот Хитов Д. Маринов започва практика като частен учител по френски и математика в заможни сръбски семейства- Пачич и Живадинович. По-късно му е отпусната ежемесечна стипендия в размер на десет австрийски жълтици от Добродетелната дружина. Осигурен материално Д. Маринов завършва през 1872 г. Белградската класическа гимназия, а една година по-късно вече е студент във Филологическия отдел на Белградската велика школа. В тази среда той се оформя като славянофил и противник на робството.

С юношески жар той възприема идеята на Панайот Хитов да организират една юношеска дружина и да осъществят ,, бунтовническа екскурзия" до Сливенския балкан. След като турската легация обръща внимание на сръбското правителство за направената демонстрация по главната улица на Белград, Панайот Хитов е задържан. Идеята пропада, но 15-членната дружина от младежи е твърдо решена да се завърне в България, за да ,,сее семето на просвещението, семето на народното пробуждане и свестяване". Във връзка с една инициатива на Д. Маринов за създаване на българско дружество в Белград, за което той е обвинен в българска пропаганда срещу Сърбия и династията.

По това време в Сърбия покрай консервативната и либералната партии се образува нова партия – радикалната, начело с Адам Богославеевич, които печелят мнозинство на провелите се избори. Д. Маринов се свързва с лидера на радикалите и дори взема участие в подготовката на в. ,,Освобождение" (вестник на радикалите с редактор Светозар Маркович), като за една своя статия той е съден в Белград.

На Петровден 1875 г. Д. Маринов се завръща отново в Лом и е назначен за главен учител в местното училище. Бунтовната атмосфера, която открива в града го провокира да се откаже от научните си занимания и да се отдаде с огромна енергия на просветното дело. Въпреки че до сформирането на революционен комитет в Лом не се стига, някои от ломските революционери поддържат тесни връзки с врачанските активисти. Учителската практика на Маринов се прекъсва от настъпването на 1876 г., когато на 1 май избухва Априлското въстание. Младият ломски учител не остава настрана от революционното дело, за което свидетелства един трагичен епизод, описан обстойно в биографията му. След гибелта на Ботевата чета двама от войводите Иваница Данчев и Кирил Ботев, изостанали от четата с големи премеждия се добират до Лом, където със съдействието на Д. Маринов се опитват да минат от другата страна на Дунава. След като получават фалшиви тескерета за легалното си преминаване те закъсняват за пристанището и по-късно са арестувани. Двамата четници разказват всичко на турските власти като не забравят да споменат и за благодетеля им в Лом — Д. Маринов. Последва потресаващо описание на разпитите и затворите, където е държан Маринов. След многократните разпити, мъчения и изтезания в Лом, Видин и Русе Д. Маринов е осъден на 3 години затвор.

Обществено-политическа дейност след Освобождението 

Докато е в Ломския затвор, той научава вестта за Освобождението на България. Димитър Маринов е противник на руската окупационна администрация. Той излага на показ и описва непрофесионалното поведение на руските гвардейски офицери. На първите избори за управителни общински и окръжни административно-съдебни органи той е избран за председател на Ломско-Белоградчишкия окръжен съд. След като е избран като депутат, по право участва и в Учредителното събрание през 1879 г. Когато е представен проектът за Конституция, Димитър Маринов застава на страната на младите - ,,либералите", които се застъпват за по-широки права и свободи на българските граждани. Д. Маринов е един от най-ревностните защитници на идеята за поставяне на суверенната власт в ръцете на народа и за пълната зависимост на княжеската власт от парламента.

След завръщането си в Лом той е преместен на същата длъжност-съдия в Силистра, а след това и в Русе. Пред Д. Маринов се разкрива широко поле за изява още повече, че след създаването си на 27 юни 1879 г. зад него стои силната и популярна Либерална партия, чийто печатен орган е ,,Целокупна България", в който Маринов сътрудничи най-активно. Д. Маринов ратува за демократични идеи и порядки, които ще увлекат народа по пътя на парламентарното управление. Въпреки успехите си в юриспруденцията Д. Маринов се отказва от администраторската си кариера и през 1883 г. решава да се отдаде изцяло на просветното и научно дело. Той напуска съдилището в Русе и постъпва на работа в Ломската гимназия, продължавайки своите научни изследвания в областта на българския фолклор и етнография. От страниците на неговата биография ще забележим изключителната му подкрепа и твърдата му позиция на страната на Стамболов, които го ангажират за кратък период с управлението на окръг Лом.

По време на директорската си служба в Русе през 1888 г., подпомогнат от министъра на просвещението започва подготовката на поредицата ,,Жива старина", която излиза през 1891-1894 г. Наред с научните си занимания все по-активно се включва в политическия живот на страната, като изпраща кореспонденции, пише политически брошури, в които осъжда великосръбския шовинизъм и многократно отрича с неоспорими факти сръбския характер на Македония.

През 1893 г. Д. Маринов е назначен на работа първоначално като директор на Софийската девическа гимназия, а по-късно и на Народната библиотека. Година по-късно е уволнен от този пост, като причините за това са свързани с ,,най-тъжните спомени от неговия живот", а именно ,, изтребление на Стамболовщината". Като ревностен поддръжник на Стамболов Маринов също попада под ударите на тази чистка. За известен период от време той се оттегля от политиката и се отдава изцяло на книжовна дейност, а през 1899 г. приема поканата на Българската екзархия и поема длъжността на главен редактор на екзархийския вестник ,,Вести", който се издава в Цариград. След като за министър на просвещението се назначава проф. Иван Шишманов, Д. Маринов се захваща с организирането на институт – център на българската духовна и материална култура и традиция и уреждането на Етнографския музей. През 1904-1906 г. той на кон обикаля всички краища на България и откупува много предмети за музея. Той създава и печатен орган, наречен "Известия на Етнографския музей".

След Освобождението Д. Маринов заема различни административни постове и упражнява професиите журналист, етнограф и учител. Той приема монашество в Рилския манастир, където умира на 10 януари 1940 г.

Със своето богато творчество и обществено значимо дело Димитър Маринов заема важно място както в културната, така и в политическата ни история.

https://bg.wikipedia.org/

[Hatshepsut]

Димитър Маринов - основоположникът на Българската етнография

Димитър Маринов е роден през 1846 година в село Армалуй Ломско.  Още от малък, той губи майка си. Баща му Върбан Мъцанков, поради невъзможност да отгледа детето, го дава в семейството на Марин и Вълкана Бонови – заможни търговци от град Лом.

След осиновяването си е прекръстен на Димитър (кръщелното му име било Петко) и е отгледан с много обич. На 24 април 1854 година той постъпва в ломското училище. Много бързо успява да се справя с всички нива в училище и скоро става ,,калфа". В резултат на отличните си успехи баща му Марин му подарява три книги, които оказват много силно влияние върху него. През 1858 година домът им е постигнат от нещастие, след тежко нервно разстройство майка му Вълкана умира. Скоро след смъртта на майка му умира и баба му. Останал без майчината обич, още от малък той пише :" Това ми повлия така силно, щото аз остарех с години и разбрах всичката грозотия на положението в къщата". Малкият Димитър остава с баща си и дядо си Боно.

По препоръка на даскала Кръстьо Пишурка, Димитър е изпратен да учи в Белградската гимназия.  През 1863 година той вече владее свободно гръцки, немски и френски език, но през месец декември е принуден да напусне гимназията и да  се върне в родния Лом,  за да се заеме със семейния дюкян, поради тежкото заболяване на баща му.  На 27 същия месец, баща му е на смъртния си одър.Тогава той казва на Димитър, че не му е истински син, че любимата му и обичаща го майка не му е истинска майка и че след смъртта му той остава без никого, защото е взет храненик. Тези думи дълбоко нараняват неговата душа. Младият Димитър Маринов получава 100 жълтици и скоро същия ден баща му издъхва. Пророческите думи се сбъдват и няколко дни след смъртта на Марин Боновия, Димитър чувства отчуждение от страна на своите роднини, единствено дядо му Боно продължава да твърди, че Митко е тяхно дете, въпреки че истината отдавна се е знаела. Един ден вуйчо му Илио му заявява, че трябва да напусне бащината къща и да си търси място, че той не е никакъв и няма право на наследство. Въпреки, че обичащия му го дядо  е наследник, той не е в състояние да го защити заради физическата си и психическа изтощеност. Димитър Маринов трябва да напусне и да тръгне да си търси късмета. За зла беда, посред нощ той е хванат от нощния караул и отведен в конака, където трябва да обясни, защо ходи посред нощ и то без фенер. Той получава пълно разбиране от страна на Исмаил чауш и дори е поканен да пренощува в конака на топло.

Още на другия ден Димитър Маринов тръгва без пукната пара за Света гора. Но сред студения вятър и сняг той се губи из Балкана, където е принуден да нощува до дънера на едно криво дърво. По-късно се буди от звука на преминаващи торлаци. За негов късмет единият от тях е много добър приятел на баща му Петра Падиов. С негова помощ Маринов стига до Рилският манастир, където остава до пролетта. Там, той се запознава с Неофит Рилски , който му става духовен баща. С негова препоръка той отново се заема с учението.

Никола Първанов и Кръстьо Пишурка дават препоръките си на Маринов, за да учи безплатно в Истанбул. От училището му се осигурява храна и квартира, което донякъде решава проблемите му с лошото материално положение. Скоро след това се разболява и е пуснат в безсрочен отпуск въпреки, че лекарите не му дават шанс да оцелее още дълго. В Лом живее при един овчар, който успява да го излекува.

През 1870 година отново заминава за Белград за да продължи образованието си. Първата му задача е да открие българските революционери живеещи там : Панайот Хитов, Ильо Марков и дядо Цеко. През всички години на своето обучение той е отличник, но е принуден да живее много скромно и често да гладува. През 1875 година се връща в Лом и става главен учител.

На следващата година, кипи усилена подготовка за въстание, но този край не е особено подготвен и за това няма никаква съпротива. След разбиването на Ботевата чета, двама четници отиват да търсят помощ в Ломското училище от известния даскал. Той като един истински патриот и родозащитник успява да ги скрие за няколко дни в дома си, след което им урежда превоз през Дунав към Влашко. Четниците обаче са хванати и решават да кажат за укриването им от Димитър Маринов, дори лъжат, че той е създал революционен комитет, на който е секретар. Наклеветен Димитър Маринов е изпратен в томрука, където три дни и три нощи е подложен на глад и мъчение, за да си признае. Виждайки, че няма да изкопчат информация от него, турците го пращат в Ломския затвор и скоро след това го местят във Видинската крепост. Престоят там отново е мъчителен, но не продължава дълго, защото е преместен този път в Русенския затвор. Там отново е разпитван и осъден на три години затвор.

След обявяването на Руско-турската освободителна война Димитър Маринов е освободен на 15 ноември 1877 година от Исмаил чауш и е избран за председател на съдебния съвет и общината. През това време той се жени за дъщерята на вече покойния Кръстьо Пишурка – Виктория.

Виктория Пишурка – съпругата на Димитър Маринов

Но неволите му не свършват с Освобождението. През руското управление  окръжен началник на Лом е капитан Нечаев в чиито образ Маринов вижда:"Същински турски бей, но не с чалма, а руска военна униформа". Маринов не търпи никакви нередности, с което си навлича гнева на Нечаев и по негово нарежда е арестуван за 20 дни във Видин. Скоро след това обаче Нечаев е уволнен, а Маринов освободен.

Димитър Маринов взема дейно участие в изработването на Търновската конституция, след което отново се отдава на учителската професия. През 1893 година е преместен като директор на девическата гимназия в София, а на следващата година става директор на Народната библиотека. След свалянето на Стамболов, той е назначен през 1900 година за директор на мъжката гимназия.

През 1904 той се заема със създаването и ръководеното на Етнографски музей на България . Обикаля села и градове, за да събира експонати за музея.  През 1908 година се пенсионира. През следващите години Димитър Маринов се занимава с различни дейности и развива своята журналистична  кариера. Изпратен е през 1921 година в Кремиковския манастир като уредник. След смъртта на съпругата му през 1929 година той се оттегля в Рилския манастир и там изживява последните си години. Умира на 10 януари 1840 година на преклонна възраст.

Оставил след себе си огромно творчество, Димитър Маринов се явява основоположник на българската етнография.  Неговият най-обемен труд за Северозападна България  е списанието ,,Жива старина" като автор, редактор и издател. Списанието излиза от 1891 до 1914 година, като през този период са издадени общо 7 броя. То публикува различни сведения за народните обичаи, вярвания и суеверия, за възрожденски родове от Северозапада приказки, песни и пословици. Автор е и на други трудове като:"История на българската литература"," Трите разделения на Полша", "История на град Лом и Ломска околия", ,,Никола Първанов", ,,Из спомените ми. Цариград" ,"Стефан Стамболов и новейшата ни история"и много други.

https://bulgarianhistory.org/dimityr-marinov-etnograf/

[Hatshepsut]

Откъс от "Стефан Стамболов и новейшата ни история" на Димитър Маринов
Книгата е задължителна за всеки, който се интересува от личността на Стамболов, а и изобщо от тези моменти от историята на България, когато започва да се строи Третата българска държава.

ПРОЛОГ

Общата корупция в древно време, в навечерието на нашето политическо крушение, която беше обзела цялото наше тогавашно общество – от царския палат и болярските замъци, па до последната колиба; от патриаршеските и владишки конаци и дворци, па до иноческата килия на отшелника, - тая корупция беше убила в народа ни и вяра в бога, и надежда в себе, и обич към държавата и земята, а бе донесла безбожие, развала, алчност за обогатявание, продажност и измяна и най-накрай докара петстотингодишното черно, тежко и тъмно робство, за което ние знаем от нашите летописи и народни песни и чиито следи виждаме в нашето обезлюдено отечество, покрито с пепелища и руини, и чуем в тъжните наши песни с още по-тъжните напеви.
   През тая тежка за българската нация епоха нашият народ беше обезличен не само като политическа, но и като етнографическа единица и бе социално доведен до положение на роботен добитък.
   Но и в това тежко положение нашият народ е успял да събере в себе си достатъчно енергия и доблест национална, та е раждал синове, които са напомняли за неговото славно политическо минало. Тия български синове с оръжие в пъка излизали са по нашите планини и оттам борили са се с бездушния властител и поддържали са надеждата и жизнеността в народа. Тия велики наши мъже, възпети в нашите народни песни, са прочутите ни народни хайдути и техните войводи, които в борбата си са издъхнали мъченически: или на бесилките и коловете, или по усоите, занданите и томруците турски, или паднали са под ятагана.
   Те са нашите велики мъже, и техните велики дела и велики подвиги е възпял нашия нярод в своите обредни и седални песни.
   Тия мъже не са били паднали от небето. И тях е майка родила, както всичките други съселяни. Но в тях е имало нещо  велико, нещо необикновено, което не е можало да бъде сломено от легналото робство и ги е издигнало, давало им е сила, енергия, безстрашие и ги е тласкало към борба и самопожертвувание.
   И те, както всички люде, не са били безгрешни: имали са грехове, грешки и недъзи. Но техните славни подвиги, извършени за благото на народа и запечатани с тяхната мъченическа кръв и смърт – били са по-силни от тия техни грехове, та са ги заличили за потомството и историята. И днеска и народът, и историята ни ги представляват пред нас великани, чиито светли и обкръжени със сияние на слава и величие.
   И в тях се клел нашият народ в тая минала тежка епоха; па и днес те ни служат за гордост, назидание и поука.
   Това същото виждаме и през последните епохи. От втората половина на осемнадесетото столетие се начиня нашето историческо и национално пробуждание, за което знаем повече.
   Когато се пробудихме от вековната летаргия, ние се видяхме оковани във веригите на двойно робство: политическо и духовно. Трябва туй робство да е било много тежко, защото то е довършило нашето национално съзнание, което било недовършено от миналите векове.
   Но и в това си двойно робство българската нация пак бе запазила нещо енергия и доблест, та и през тая епоха се родих макар и малцина велики мъже, които продължиха борбата. Но тъй като сега борбата се водеше на две полета – духовно  и политическо, - заради това и новата ни история е забележила борци и деятели от две категории: духовни и политически.
   На духовното поле пред на са издигнати такива великани, каквито са Йосиф Брадати, Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, х. Йоаким, Неофит Бозвели, Неофит Рилски и цяла редица от сеятели на семки от национално свестяване и духовно пробуждание.
   На политическото поле – на полето на кръвта, бесилките, коловете, занданите и томруците – пред нас се издигат още по-смели, още по- велики гиганти борци. Те вече се борят и умират за политическата свобода на своето отечество. Димитраки х. Тошев от Враца, Георги Стойков Мамарчев- Буюклу, от Котел, Раковски, Любен, Левски, Хр. Ботев, Ангел Кънчев, х. Димитър, Стефан Караджа и други – цяла нескончаема броеница от смели и решителни борци, които се бориха и мъченически паднаха.
   И всички тия великани – духовни и политически – през тая епоха бяха родини от майки, както хиляди, хиляди други. Но както и другите борци през по-предишната епоха, в тях е имало, обитавало е нещо велико, което ги издигна високо над обикновените други хиляди, дало им е крепост, сила, решителност и безстрашие, та са повели борба срещу угнетителите народни и паднали са в тая борба. Те се бориха и разклатиха из основа  духовната и политическа тиранщина, които рухнаха пред народната национална свяст.
   Те се бориха не само срещу Фенер и Турция, но и срещу нашите чорбаджии, които поддържаха туй двойно робство – и победиха, па дори те измениха и хода на нашата история.
   И тия борци днес са нашите велики мъже.
   И те бяха грешни, бяха с недъзи, както всеки човек. Дори едни недостойник неотдавна не опита ли се да насили историята, като печаташе цели статии в едно наше списание, за да опорочи славните дела на Любен, Раковски и др.? Но неговите хули не паднаха по-далеко от неговото недостойнство и от редакцията на туй списание, което бе дало гостоприемство на тоя недостойник.
   Но всичките техни грехове, всичките тия недъзи пред техните велики дела и подвиги са изчезнали и за нас днес, пред нас и пред потомството, пред народа и пред нашата история, стоят само техните подвиги и заслуги; за нас днес те са светли и чисти и обкръжени с ореола на славата и безсмъртието.
   И тия велики наши мъже са нашите фарове в нашия националнополитически и духовен път; те са нашите светила; в тях се кълнем ние; в тях ще се кълне и нашето бъдещо поколение.Те служат за възпитание, назидание и поучение днес; те ще служат и на всичките грядущи поколения.
   Освободихме се. Заживяхме пак политически живот. По неизпитаните определениа на божия промисъл тоя наш нов политически живот, макар и многобурно, тревожно и препълнен със съдбоносни събития. Тия събития бяха довели нашето отечество отново до зиналата провала на ново политическо робство. Но то бе спасено. Кой спаси отечеството от туй ново робство? Обикновени люде не са и не можеха да бъдат тия спасители, защото един такъв подвиг не е и не може да бъде извършен от обикновени хора; трябва българското отечествода е родило пак велики свои синове, препълнени с патриотизъм, национална доблест и себеотрицание – и на челото на тия велики синове стоеше един великан
   Кои са тия велики синове? Кой е тоя великан?
   Рдовете, които пишем, ще ги посочат.
   Заслужават ли те да бъдат увековечени техните имена?
   Ние казваме: да. А това го повтаря новейшата ни история. Техните дела и подвиги спасиха отечеството ни от ново робство; тия техни дела и подвиги са високо назидателни и поучителни и в тях нашето днешно и грядуще поколение ще черпи не само поука и назидание, но още и национална крепост и сила  и ще им вдъхне воля за себеотрицание и борба, ако отечеството бъде заплашено от когото и да било, бил той освободител или приятел. Ние абстрахираме лицата, които написаха тия славни редове в новейшата ни история ; ние запазваме за поколенията само техните дела и подвиги, а така също и техните имена. Както всичките наши велики мъже през всичките наши минали епохи , и тия мъже не са без грехове , без грешки, без недъзи; но трябва ли да бъдат игнорирани техните подвиги и заслуги към отечеството само за това, защото са били греховни?
   И кой е безгрешен? Дали тия, които като всички обикновени хорица стояха настрана, бяха вън от борбата; или пък ония, които послужиха на вънкашния неприятел да пороби отечеството ни и срещу които се водеше тая славна борба.
   Нито едните, нито другите. И тям не принадлежи думата на българската нация, на българското отечество и на българската история.
   И в тия редове , които ние пишем, ще говорят българската нация, българското отечество и българската история. Тия редове посвещавам на днешното младо наше поколение, а нагрядущите генерации ги предавам за оценка, за присъда.

Д. Маринов

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите седемте тома на етнографското проучване на Димитър Маринов "Жива старина" (книгата е със стария правопис):

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3010

...както и книгата на Маргарита Василева -"Димитър Маринов. Изследователят на живата народна старина":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3544

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Димитър Маринов "Народна вяра и религиозни народни обичаи":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7069