Димитъръ Талевъ

[Hatshepsut]

Издъхва Димитър Талев – превърнал любовта по Македония в най-романтичната мъка на България

На 20 октомври 1966 г. умира един от най-големите наши писатели – Димитър Талев. Българинът, който запали “Железния светилник” и превърна любовта по Македония в най-романтичната мъка на съвременна България.

Неговият безспорен талант е най-необичайното доказателство, че в българската култура се е родил велик творец, оцелял от безчинствата и страданията на комунизма.

Роден в Прилеп, Талев издъхва на 68 години, но успява да разлюлее Преспанските камбани, които продължават да бият и носят ехото на националната ни идентичност. Като главен редактор на вестник “Македония”, орган на дясното крило на македонското движение на Ванче Михайлов, той се превръща във враг за комунистическия режим след 1944 г. Политиката на България по Македонския въпрос изцяло е променена и започва активна македонизация на Пиринския край. Талев е обявен за националист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор (до края на март 1945 г.) После е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол (до края на август 1945). Талев отново е арестуван през октомври 1947. След тази случка здравословното състояние на Талев се влошава и той получава тежка язва. Въпреки това е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциян“ (до февруари 1948). Там големият родолюбец и писател е трябвало да се храни с варени кочани зеле без никаква мазнина. В тежките условия е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците /анархиста Христо Колев Йорданов-Големия/.

Талев сам описва освобождаването си от мините пред българина от Македония – Христо Огнянов:

„Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх“

„… Един ден – продължи Талев – бях крайно изненадан, когато ми съобщиха да се приготвя и да се върна в София. Бил съм освободен. Придружаваше ме човек от милицията. При всичката си немощ с последни сили закретах… Бях повече сянка, отколкото човек. Минахме по една улица. Зави ми се свят, прилоша ми, щях да падна, ако не бях се . опрял на една врата, която неочаквано се отвори… Отвътре изтича една жена. Когато ме видя, изпищя като ухапана от змия и изчезна в къщата. Толкова съм я изплашил с окаяния си вид. Не бях се оглеждал в огледало и не знаех как изглеждам. Когато се огледах, едва не изписках като жената. Лицето ми бе обрасло като че ли със зелен мъх. Слаб, кожа и кости.

Съпровождащият ме милиционер ме отведе в Дирекцията на „народната“ милиция. Вървим през разни коридори, а на мене ми тъмнее пред очите… Спряхме пред една врата. Почука, отвори, бутна ме в стаята и каза: „Ето го!“ Стоя ни жив, ни мъртъв, едва се държа на краката си. В дъното на стаята голяма маса, зад нея мъжага. Седи с наведена глава, тъй че му се вижда вра-тът, дебел като на пехливанин. Повдига бавно главата си поглежда ме, потръква очите си, пак се навежда над масата и започва да се смее или по-добре да се кикоти. Отново вдига глава, сякаш не вярва на очите си, пак се навежда, но този път издава гръмлив смях. А аз стоя безпомощен, мъча се да не падна. Пак вдига главата си, но вече не се смее, а гръмко извика: „За тебе се застъпва другарят Георги Караславов! Махай се!“ Излязох унизен, съкрушен. Не си спомням как съм стигнал, или по-точно. как съм бил заведен в къщи. Тогава именно видях лицето си и разбрах защо изписка жената в Дупница. Разбрах, че тоя бикоглав чиновник не е могъл да си обясни защо Георги Караславов се застъпил за подобно човече.“

След 1948 семейството му е изселено от София в Луковит, където в условията на обществена изолация, през следващите 10 години Талев доработва романа „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“. Трилогията се превръща в литературния отговор на антибългарската политика на комунистическа България към Македония и остава най-светлият порив на съвременното национално самоосъзнаване.

Христо Огнянов, емигрант след 9 септември, творец и почитател на Димче (както са наричали македонците Талев) разказва в спомени за него потресаващи факти. „Железният светилник“ е бил готов за публикуване още през 1946 г. (писателят го е нахвърлил още през 1942 г.). Книгата обаче остава в чекмеджето на Пантелей Зарев до 1952 година. В страшните времена, в които животът дори и на най-талантливите не струвал пет пари, никой не смеел да издаде книгата.

През 1952 г. настъпва обрат. В Луковит пристигат писмо и пари. Властта кани Талев да се завърне в София, защото политиката е променена. Комунистическото правителство застава на патриотични позиции спрямо Македония. Талев е реабилитиран. Именно това дава шанс тетралогията да види бял свят и да се пвевърне в най-силното духовно доказателство за българското минало на Македония.

https://faktor.bg/bg/articles/izdahva-dimitar-talev-prevarnal-lyubovta-po-makedoniya-v-nay-romantichnata-maka-na-balgariya-1

[Hatshepsut]

Студенти призовават България да откупи къщата на Димитър Талев в Прилеп


Къщата на Димитър Талев в Прилеп

Къщата на Димитър Талев в родния му град Прилеп в Северна Македония се руши. Легендарната къща, която е описана в "Железния светилник" като дом на семейство Глаушеви, е собственост на семейството на Снежана Аческа от 1926 г. Жената иска да я продаде само и единствено на българската държава, която да съхрани историята в нея и да я превърне в културен център, тъй като самата тя няма възможност да я поддържа. Но държавата ни не проявява интерес вече две десетилетия, съобщава БГНЕС.

Във вторник членове на студентски клуб “Кан Кубер” организират национална пресконференция на тема “Къщата на Димитър Талев в Прилеп - възможности и решения”, в която ще призоват българската държава да направи нужното, за да запази този паметник на българщината в Македония.

В нея ще вземат участие собственичката на къщата в Прилеп Снежана Аческа, наследници на писателя, патриотични организации и общественици.

https://bnr.bg/post/101796384

[Hatshepsut]

Позор: Руши се къщата на Димитър Талев в Прилеп

Защо България не може да намери 100 хиляди евро, за да купи родната къща на великия писател Димитър Талев?
Разговор с Димитър Панчев от сдружение "Куберовъ воинъ" и Владимир Чешмеджиев, председател на клуб "Родолюбие и Отечествознание".
Родната къща на писателя Димитър Талев в Прилеп е вековна, тя е в типичен възрожденски стил, но се руши, защото собственичката на къщата Снежана Аческа не е в състояние да я поддържа. От 20 години Снежана Аческа се обръща към българската държава с молба да бъде купена от нея къщата на Димитър Талев и да бъде превърната в културна институция или музей... Но уви!
И все пак... Млади българи подеха инициативата да бъде спасена тази светиня на българската памет!

[Hatshepsut]

"Говори...": Димитър Талев – летописецът на борбите на македонските българи!

"Животът ни дава неизчислимо количество от теми, които винаги биха могли да вдъхновят един писател, но нали тия теми можем да намерим не само в нашия сегашен живот? Но все пак смятам, че писателят с оглед на своята природа, с оглед на своите интереси, може да потърси теми в миналото и в най-далечно или в по-близко минало".

С тези думи, съхранени в Архивния фонд на Българското национално радио, се обръща Димитър Талев към слушателите на Радио София.

И сякаш неизброимото количество теми, събрани в неговите 15 тома със съчинения, обхващат всички сфери на живота: от журналистическите му публикации във вестник "Македония", през аналитичните му статии за съвременната българска проза, както и ранните му научни изследвания за развитието на училищната мрежа в Македония, а също така и върху ранните извори, свидетелства и документи за българския език на македонските славяни.

Затова и той много съвестно се занимава с историческите извори, за да създаде своите епически исторически романи: "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Гласовете ви чувам", трилогията "Самуил", едни от най-верните образи на "Гоце Делчев" и Паисий Хилендарски в "Хилендарския монах".

Във втория епизод на видеопоредицата "Говори...", която екипът от дирекция "Дигитални програми" на БНР разработва, ще чуем гласа на Димитър Талев, а за неговата революционна публицистика, за проникновения му разказвачески талант – авторът на епизода Милен Димитров разговаря с издателя и изследовател на творчеството на писателя - Иван Гранитски.

Говори... Димитър Талев | 2 серия

Във видео подкаста "Говори..." ще бъдат представени интересни, любопитни и по-слабо коментирани моменти от живота и дейността на най-известните български интелектуалци, както и да чуем гласовете на тези личности, които се съхраняват в Архивния фонд на БНР.

Целта на поредицата е да обогати информираността на широката общественост за тях и да бъде полезна както за образователната, така и за обучителната дейност в средното и висше образование у нас.

Епизодите се излъчват два пъти месечно, във вторник (всеки първи и трети вторник на месеца), от 20:30 ч. в YouTube.

https://bnr.bg/post/101964574/govori-dimitar-talev-letopisecat-na-borbite-na-makedonskite-balgari

[Hatshepsut]

Фондация купи къщата на Димитър Талев в Прилеп

От днес две-трети от родната къща на Димитър Талев в Прилеп, частта, към която поех личен ангажимент преди година, два месеца и два дни, са българска собственост. Това съобщи във фейсбук Манол Пейков, цитиран от БГНЕС.

"По-точно – собственост са на регистрираната в обществена полза фондация "Манол Пейков и приятели" – благодарение на 1374-мата дарители, които повярваха в каузата и в моята способност и годност да я осъществя, и през последната година преведоха по сметките на фондацията 215,797 лева и 58 стотинки", съобщава още той.

"Когато миналия петък до мен стигна неприятната новина, че част от покрива на Талевата къща е рухнала, току-що, след поредното многомесечно чакане, бях получил оценка от прилепска община за дължимия данък – който задължително трябваше да бъде преведен, преди да се купи къщата", разказва Пейков.

Ето какво написа във Фейсбук:

„Уви, документът беше с досадна печатна грешка, която го правеше неизползваем. И макар адвокатът на Снежана (довчерашната собственичка на къщата – бел.ред.) да ме увери, че проблемът ще бъде решен незабавно, реших, че не мога – пък и нямам право – да чакам повече.

В неделя звъннах на Чило – на когото имам пълно доверие и с когото сме добре стиковани още от времето, когато купувахме генератори за Украйна – и го попитах готов ли е да тръгне с мен. Той се съгласи без никакви уговорки.

Условихме са тръгнем рано сутринта във вторник и да останем толкова, колкото е необходимо, за да приключим сделката. Така и направихме.

Ето някои от нещата, които ни се случиха от тогава:

Наложи ни се да прережем катинара на къщата с огромен резач, взет назаем от местна железария – след като нито един от двата ключа, дадени ни от стопанката, не сработи. (После сложихме на негово място чисто нов, разбира се.);

Успяхме да проникнем (Чило, не аз) в подпокривното пространство през една от капандурите и да установим, че покривът е рухнал вследствие на естествено стареене, а не на злонамерен акт – а дупките в стената (и в пода на приземния етаж, която не се вижда на снимката), са плод не на някакъв саботаж, а на иманярски попълзновения (по различно време са разбити и претърсени и трите камини на къщата, в която никой не живее повече от десетилетие);

Наехме си хотел за два дни, които след това удължихме на три, а накрая – на четири (а вероятно щяхме да останем и повече, ако не беше дошъл уикендът и не бяхме форсирали нещата до дупка, за да приключим сделката);

В типичен за себе си стил, Чило адски се раздразни от увисналата пластмасова тръба в двора, от която в основите на къщата течеше вода. В още по-типичен за себе си стил той купи от водопроводния магазин специална тапа със силиконово уплътнение, след което извади от багажника на колата солиден набор от инструменти и внимателно и методично спря теча;

Посетихме прилепското данъчно управление и саморъчно заплатихме дължимите данъци (новият документ наистина беше готов!), а сетне си взехме обратно подпечатаните документи, необходими за нотариалната сделка;

Отидохме до кадастъра и поръчахме всички необходими скици, свързани с имота (оказа се, че са цели 10 – и се наложи да чакаме до следващия ден, защото беше невъзможно да се извадят всичките в рамките на деня);

Издирихме специалисти по геодезия, които да дойдат (дойдоха!) и да замерят целият имот, парцел по парцел и етаж по етаж (замериха го!) – а сетне да сравнят замерванията си със скиците от кадастъра и да потвърдят верността им (сравниха ги и потвърдиха);

Изпихме десетки кафета (надявам се няма нужда да споменавам, че всички разходи по престоя са си от нашия джоб, не на сметка на фондацията) и проведохме десетки разговори на най-различни теми с най-разнообразни хора – и в частност с адвоката на Снежана, който беше неотлъчно до нас и ни консултираше и съдействаше за всичко – данъчни документи, преводи, легализации, връзки с всевъзможни експерти, съвети от най-различен характер;

Подписахме (аз и Снежана) договор за покупко-продажба, въз основа на който да имам основание да преведа парите, след което да бъде нотариално заверен;

Занесохме договора при нотариус, за да го подготви за заверка. Там научихме, че сделката не може да бъде осъществена без 1) ново актуално състояние на фондацията с м о к ъ р печат и 2) удостоверение с м о к ъ р печат от моята банка в България, че ц я л а т а сума е надлежно преведена;

След като от България ни казаха, че най-кратката доставка от Пловдив до Прилеп (с DHL) отнема 48 часа (което щеше да отложи нещата за другата седмица, а ние не можехме и не искахме да си го позволим), намерихме човек (благодаря, Ангеле!), който да докара документите от Пловдив до границата късно вечерта, а ние с Чило отидохме да го посрещнем (три часа от Прилеп до границата и още четири обратно от границата до Битоля, където бяхме отседнали);

Вечеряхме с българския консул в Битоля и човек от неговия екип (това – преди изявлението на Главчев!), които изказаха подкрепата си за нашето начинание и готовността си да съдействат със съвети, административна и чисто физическа помощ – в рамките на възможностите и правомощията си, разбира се;

След внезапната пиар-акция на правителството на Главчев ("Държавата ще я купи-и-и-и-и!"), която ни хвана няколко часа преди финализирането на сделката, ми се наложи да водя дълги и напоителни разговори с поне ч е т и р и национални медии, в които да им обясня защо точно в този момент е крайно н е у м е с т н о да давам становище за думите на премиера и да разказвам от първа ръка за случващото се на терен (слава богу, в с и ч к и до един ме разбраха и влязоха в положение – затова и най-вероятно не сте чули нищо за нас и нашите усилия по която и да е медия);

Разговаряхме (неформално) с няколко строителни бригади, с цел да сондираме дали притежават необходимите умения и опит, за да ремонтират подобна сграда (и дали имат интерес да се захванат с нещо подобно);

Преди да отидем при нотариуса за финално "солемнизиране" на сделката (както го наричат тук), намерихме време да се срещнем и с проектантско бюро, с което да обсъдим надълго и нашироко какви са следващите стъпки, които трябва да се предприемат за 1) спасяване и 2) възстановяване на сградата;

Наехме местен адвокат, който 1) да ни представлява пред властите при нужда, 2) да започне преговори със собствениците на останалата 1/3 от къщата, за да установи дали и при какви условия са склонни да се разделят с нея, и 3) да регистрира клон на фондацията в Прилеп с адрес "Пере Темелкоски" 4 (който е и адресът на родната къща на Димитър Талев);

"Само аз вярвах в теб от началото до края", рече ми Снежана на раздяла, след като се похвали, че кръвното й най-сетне е спаднало и докато ми подаваше торбичка с дребни армагани в знак на благодарност. Успокоих я, че далеч не е само тя – просто малцината хейтъри като правило са далеч по-гласовити от многобройните поддръжници;

Навсякъде, във в с я к а институция или заведение, както и при случайните ни срещи на улицата, хората ни посрещаха с усмивки, с и м п а т и я и готовност (не само на теория, но и на практика) да ни съдействат. Във всичките си десетки формални и неформални разговори не срещнахме н и т о едно подозрително или намръщено (па камо ли враждебно!) лице.

Какво предстои:

1) Авариен ремонт на покрива с цел подсушаване и обезопасяване. Срок: до няколко седмици. (Вече са предприети действия за издаване на разрешително за въпросния ремонт.)

2) Подготвяне на план и екип за реконструкция и възстановяване с експерти и строители от България и Македония. Срок: няколко месеца, може би година.

3) Влизане в преговори със собствениците на останалата 1/3 от къщата с цел нейното придобиване (което, освен всичко останало, ще ни развърже ръцете за мащабна, детайлна и внимателна реставрация). Срок: безсрочно.

4) Назначаване на човек с постоянен ангажимент, който да поддържа и стопанисва къщата, да посреща хора и да организира събития. Срок: дългосрочно (начало: след приключване на ремонта).

Няколко заключителни думи.

Бих искал да се извиня на всички вас, които не спряхте да ме подкрепяте – задето не успях да се справя по-бързо; Още веднъж, за кой ли път благодаря ви за доверието и подкрепата! Ще ви държа в течение. Главното тепърва предстои.

П.П. Сумата за придобиване на къщата е 82,500 евро (като 2,500 са за плащане на местния данък). Към това следва да се прибавят адвокатски разходи (по разписка) за 1,050 евро, сиреч – общо 83,550 евро, или 163,410 лв.

Това означава, че от събраните от вас средства остават още 52,388 лева, които ще ползваме (при пълна отчетност, разбира се) за предстоящите ремонти и (евентуални) придобивания на останалите дялове от къщата.

(Тези средства са достатъчни за сега, но в дългосрочен план за ремонта и [евентуалната] покупка на оставащия дял ще са нужни доста повече. Ще ви информираме надлежно за тези ни нужди.

https://faktor.bg/bg/articles/novini-balgariya-manol-peykov-kupi-kashtata-na-dimitar-talev-v-prilep

[Hatshepsut]

Димитър Талев Биография

[Hatshepsut]

Наум Боляр (разказ на Димитър Талев)