Димитъръ Талевъ

[Hatshepsut]

Патриотичните и нравствени идеали на българина в романа "Железният светилник" от Димитър Талев
автор: Ивайло Дичев



    Димитър Талев е един самобитен представител в българската литература, а романите му са истински бестселър в българската историческа проза. След прекрасната трилогия за великия Самуил Д. Талев създава четирилогия, обхващаща по-новата история на страната ни, а именно – националното събуждане на народа срещу османското робство и борбата за българска църква и светско образование.
    Първият роман от четирилогията – "Железният светилник" се възприема като самостоятелно художествено произведение, което се дължи на всеобхватното разглеждане на всички проблеми, поставени като цяло в поредицата. В романа витае патриархалният дух и господства патриархалният ред, въпреки че от всички страни вече се прокрадват новите възрожденски идеи, появява се събудената за нов исторически живот българска народност. Затов аи сюжетното действие се развива чрез съдбите на героите в творбата.
    В една епоха, пълна с драматизъм и напрежение, непрекъснато застават един срещу друг двата свята – тъмното, но уютно и устойчиво царство на Султана и новите смейни порядки, дошли още с другоселеца Стоян Глаушев.Стоян влиза в дома на Султана, контролиран и строго напътстван. Той се отдава на тая чужда власт доброволно и съвестно изпълнява задълженията си на продължител на рода и грижовен стопанин. Султана, която е събрала всички представи на автора за жена и стопанка, бди над всичко. Властна и упорита, тя носи у себе си стремежа да издигне западналия род на дедите си и да го поведе на върха на вълната на бъдещето. Затова тя няма време за разнежване и успокоение. Всичко върши със зорко наблюдение и остър ум и никога не позволява чувствата и да излязат навън от привидната и студенина.
    Султана е преизпълнена със скрити жизнени сили, невероятни за дребното и незрачно тяло, съхранило в себе си дълбоки морални и нравствени ценности. Израстнала в нужда, тя е горда с родовата си традиция и отстоява решенията си като застава срещу целия град и срещу всеки, който се опита да я отклони от набелязаните цели.
    Нейният сложен и праволинеен характер изпъква още когато везе бялото платно за чеиза си в строги симетрични линии и без нито едно възелче, без нито един грешен бод. Дори в подбора на багрите и в неумолимата им хармония се прокрадва нейната сподавена скръб, а проблясъците на червеното доказват смелите и надежди и непобедимата и вяра в бъдещето. Това платно е като нейната душа – то е скрита изповед на мислите и, родени в студения полуизоставен дом на хаджи Серафим всред уникалната и самота. И времето на нейното мъжество наистина идва. Тя устоява на мълвата, отхвърля роднинската иерархия, преборва се с общината, но Стоян Глаушев остава в дома и и става неин законен съпруг – продължител на хаджи Серафимовия род. От този момент Султана застава като остен за него, непрекъснато го тласка напред, докато не го вмести в новото му жизнено пространство и не го нареди до най-изтъкнатите майстори на преспанската чаршия. Нищо не може да я спре в издигането на семейството, нищо не може да я изкара от равновесие, дори смъртта на първородното и дете. Само душата и знае какво чувства тази силна и несломима жена. След мъжа си Султана се заема да отгледа, възпита и изгради като личности своите деца. Безкомпромисна към идеята за онаследяване на бащиния занаят от големия син, тя отстъпва пред желанието на малкия Лазар да учи. Макар и да не показва, тя истински се радва на неговите успехи в училище и с готовност го изпраща със сина на преспанския учител Климент Бонков да учи в Охрид. Тя зорко бди над семейнататрадиция и чест. Направлява избора на синовете си за съпруги и с цялото си същество застава срещу любовта на Каторина и зографа Рафо Клинче. Дори когато се налага да отстъпи, тя пак проявява своята безкомпромисност като заставя Катерина да пометне, заченатото в момент на грях дете. Така, защитавайки моралните ценности и християнските закони, тя се опълчва срещу майчината си любов и без да иска убива единствената си и любима дъщеря. От този момент, сложила завинаги черната забрадка, тя потъва в спомена за своето престъпление и усмивката и завинаги напуска дребното и сурово лице. Но животът и, който е една непрестанна борба продължава своя ход и грижите за дома и семейството е поглъщат изцяло. Съсредоточила майчината си любов към Лазар, тя несъзнателно става поддръжничка на идеите му за освобождение от турско робство, за изгонването на гръцките духовници и за утвърждаването на българските народни ценности. С каква преданост бди над леглото му, когато го раняват. Два дни две нощи тя е неотстъпно до леглото му, изживявайки за втори път ужаса да гледа своя свидна рожба да се бори със смъртта. Съдбата бъркаше в нараненото и сърце за втори път, а там все още гореше болката и бликаше кръвта на майчиното страдание. Нейната смелост обаче е несломима и тя със сигурна ръка прави всичко възможно, за да облекчи страданията на сина си. Вместо да проклина, тя е горда от възвишените дела на най-разумното си чедо. Борбата на Лазар става и нейна борба. От престъпница и грешница Султана се превръща в ентусеизирана българка, опора на нацията си в труден исторически момент.
    Закрилница на патриархалния домашен храм, Султана не иска да приеме новите порядки и докрай остава като една антитеза на напредъка. Това най-рядко проличава във взаимоотношенията и с Ния – желаната от нея снаха. Младата жена внася някаква нова светлина в мрачния дом на Султана. Създадена за обич и радост, със своето ново виждане за живота, Ния застава в противоречие със закостенелите патриархални порядки в Глаушевия дом и с жизнените принципи на властната и сурова Султана. Деспотичната героиня всячески се опитва да пречупи волята на младата жена, но този път не успява. С горда кротост и без нито една лоша дума срещу свекърва си, Ния издига ледена стена помежду им. Носителка на нов вид семейни взаимоотношения, Ния не остава зад големия зид на дома им и навсякаде следва мъжа си, стараейки се да му помага и да го вдъхновява в трудните моменти на борбата. Така, без да притежава суровата енергия на Султана, Ния доказва една силна и всепобеждаваща воля, умело скрита зад нежността и.
    Носител на най-ярките възрожденски идеи в романа безпорно е Лазар Глаушев – достоен наследник на патриотичните борби на Климент Бенков. Старият и болен учител поставя основите, а Лазар и синът на Бенков Андрея продължават свещената борба за съхраняване на българщината. Замаян от вдъхновеното слово на монаха, гостувал в дома им, Лазар сам избира своя жизнен път, извиквайки в себе си : "Аз ще поведа народа, аз, аз!" И още на първата служба в църквата той се изправя и говори пред хората, а племенното му вдъхновение е сигнал за започнатото строежа на новата българска църква. Пак той организира изгонването на гръцкия наместник и въвеждането на българското благослужение. Проводник на новото, Лазар застава начело в борбата за избор на нов общински съвет, за неговото демократизиране и подчиняване дейността му на народните интереси. Пак той е в създаването на наредба за еснафите, която да въведе ред и спокойствие в трудовото им ежедневие. Героят заедно с младите хора от Пресна създават читалище "Просвета", откъдето тръгват всички борчески и революционни идеи по-късно. На неговата твърдост и непоколебимостпреснанци дължат своето първо българско училище.
    Порядъкът от своя дом, той пренася и в обществените си дела.
    Но и непокорството срещу волята на майка си, той пренася в противопоставянето си на консервативните чорбаджии като Аврам Нештур, който заповядва да го убият.
    Лазар печели любовта и уважението на всички хора, защото целият му живот е посветен на грижите за тези хора и когато се занимава с народните дела, той проявява изключителна изрядност и честност. Няма човек в Пресна и околностите, който да го превъзхожда, да разбира повече от него какво е нужно на народа и обществото.
    И чрез образа на Лазар, и чрез образа на Рафе Клинче Талев разкрива един основен конфликт на епохата: сблъсъка между свободолюбивата и честна личност със заобикалящата я консервативна и робска действителност.
    Финалът на романа представлява една метафора за непоклатимостта на родовия корен, за приемствеността между поколенията, но и за тяхна обособеност във времето на новото историческо пространство.
      Затваряйки цикъла от жизнени случки и събития в дома на Султана и Стоян Глаушевски и на хората от Пресна, Димитър Талев чрез този роман оставя трайна диря в съзнанието на читателите, покорявайки ги с високото си художествено майсторство при изграждането на цяла плеяда от стари патриархални и нови възрожденски образи.
    Романът е непресъхващ извор на родолюбие и възвишен национален дух, пред който и враговете плахо отстъпват.

[Hatshepsut]

Димитър Талев Петров-Палисламов
(1.09.1898, Прилеп - 20.10.1966, София).

Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. На 9 г. остава без баща. Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война определят безсистемното му образование - учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора, завършва гимназия в Битоля (1920). Следва по 1 семестър медицина и философия в Загреб и Виена (1920-1921); завършва славянска филология в Софийския университет (1925), където слуша лекции при професорите Ив. Д. Шишманов, И. Иванов, Б. Пенев, М. Арнаудов, Л. Милетич и Ст. Младенов. Коректор (от 1927), член на ред. колегия (1929), главен редактор (1930-1931) и директор (1933-1934) на в. "Македония", който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение (на Ив. Михайлов). Сътрудник (1935) и редактор в културния отдел (1938-1944) на в. "Зора". Изключен от СБП (1944). През октомври 1944 е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за "прояви на великобългарски шовинизъм" е задържан в Софийския централен затвор (до края на март 1945). Изпратен е в "трудово-изправително селище" (лагер) в Бобовдол (до края на август 1945). Отново е арестуван през октомври 1947, тежко болен е въдворен на работа в мина Перник, рудник "Куциан" (до февруари 1948); оцелява с усилията на сълагерници. Семейството му е изселено (1948-1952) от София в Луковит, където в условията на обществена изолация Талев доработва романа "Железният светилник", създава "Преспанските камбани" и "Илинден". Посвещава се на свободна писателска практика. Народен представител в V НС.

За пръв път печата като ученик в Скопската гимназия (1917) разказа "В очакване" (в. "Родина"), написан по подражание на Иван Вазов, под чието влияние впоследствие укрепва дарованието му. През първата половина на 20-те г. Талев публикува социални разкази и импресии - плод на временни леви умонастроения, във вестниците "Работнически вестник", "Работническо единство", "Лъч" и в сп. "Нов път". През 20-30-те години се ориентира към македонския периодичен печат (излизащ в България), обнародва разкази, пътеписни очерци, легенди, импресии във вестниците "Македонска трибуна", "Свобода или смърт", "Вардар", в сп. "Родина" и др. Като редактор и директор на в. "Македония" публикува всекидневно уводни (програмни) статии, полемични материали, коментари, очерци, спомени, разкази, "поетическа география на Македония", отразяващи героичното минало и трагичното настояще на македонските освободителни борби. Публицистиката му разкрива фактическа осведоменост и идейно-политически противоречия, полемичен темперамент, лични пристрастия и самозаблуди; но неизменно е пронизана от дух на страстно българолюбие и синовна обвързаност със съдбата на родния край. Във в. "Зора" (30-те и нач. на 40-те години) печата разкази, пътеписи, спомени, театрални отзиви, портрети на писатели, статии по културни и обществено-политически въпроси. От 1957 публикува в централния периодичен и литературен печат по проблеми на художественото творчество, историческа белетристика, творческия процес, за личности и явления от националната литтературна история. Първата книга на Димитър Талев "Сълзите на мама" - приказки за деца, носи белезите на неизживян социален сантиментализъм.

Първото му голямо начинание - трилогията "Усилни години" ("В дрезгавината на утрото", "Подем", "Илинден") е смел опит на младия автор да създаде епическо романово повествуване за прелюдията, кулминацията и поражението на Илинденско-Преображенското въстание (1903), озарило с пожарите си детството му, породило в младостта убеждението, че "требва да напише нещо големо за Македония". Свидетелство за творческо дръзновение (Талев. няма предходници и значителни съперници в илинденската романова проблематика), трилогията е документ за ранната целенасоченост, за обречеността на писателя на една съдбовна тема - революционноосвободителните борби нз Македония, за полувековното изстрадване на една идея - свободата на родината. В стремежа към всеобхватност и изчерпателност авторът изгражда повествуване, изпъстрено с епизоди на илюстративна доказателственост, самоцелно битоописателство и сензационни фабулни ефекти. Въстанието е представено като дело на учители-просветители; не се прониква в неговите исторически закономерности, в същината на социалнопсихологическите, националните и локалните му характеристики. Но в "Усилни години" се съдържат моменти, подсказващи появата на бъдещия писател сърцевед, народопсихолог и историописец: съзрява концепцията му за човешкия образ като средоточие на историческия живот на нацията, индивидуализацията на героите (убедителна или тенденциозно преднамерена) става основен изобразителен принцип на художника, а отделни сцени са симптоматични за значителни пластико-изобразителни възможности. Романистът се движи с по-голяма сигурност в света на второстепенните герои, носители на нравствените добродетели на българина, на историческия му скептицизъм и съзнателна жертвеност. Набелязват се доминантите в типологията на Талевата историко-психологическа романистика: намалена до минимум историческа дистанция, историзъм, подвластен на стихията на носталгичните пориви, на изгарящата съпричастност и възрожденското патосното преклонение пред героичното в неговите национални и индивидуално-човешки измерения. От обект на художествени изследване и реставрация историческите събития се преврьщат в субективно изстрадани, премислени събития в собствената емоционална памет и човешко самосъзнание. Съзрява Талевият продуктивен автобиографизъм от възрожденски тип, при който биографията на художника съвпада с национталната одисея на родния край, а трагизмът на историческите превратности се изживява като съкровена, неизразима лична болка. Прибързан опит за многопроблемно епическо сюжетостроене. "Усилни голини", е подготвителен етап, "генерална репетиция" за бъдещия четиритомен илинденски романов летопис.

През 30-те години нараства пиететът на писателя към моралните устои на българина, към поезията в делничните взаимоотношения и етичния смисъл на човешкото битие. Създава разкази с битово-психологическа патриархална тематика, включени в книгите "Златният ключ", "Старата къща" и "Завръщане". Интертекстуално обвързани с късното му творчество, те съдържат постижения в областта на психологическия реализъм и приобщават писателя към нациналната повествователна традиция - Т. Влайков, Й. Йовков, К. Петканов, Ст. Загорчинов. Книгата. "Великият цар" е свързана с дълголетия интерес на Талев към драматизма на Самуиловата епоха, към властната привлекателност и трагичната обреченост на личността на средновековния български цар. Писателят оценява по-късно тези книги като необходими "стъпала към големото" - същинското му художествено-историографско дело. Извороведски характер имат биографичния очерк "Гоце Делчев" и историческо-географското, политическо описание "Град Прилеп. Борби за род и свобода", съдържащи част от проучената информативно-документална, фактологичиа основа на илинденската тетралогия. Отклонение от тази идейно-тематична линия е романът "На завой", посветен на съвременната проблематика, оправдаващ напускането на политическата сцена в името на частнособственическата реализация, на любовта към земята и нейните пречистващи истини. Но Талев вече живее, съсредоточен в мащабния си замисъл да напише многотомна романова поредица за Илинденската епопея и трагизма на Балканите по време на войните.

В началото на 40-те г. създава първия роман - "Железният светилник", отпечатва завършени глави от него под формата на разкази във в. "Зора" (№7398, 7403, 7410, 7418, 7437, 7443, 7447, 7453, 7479, 7498, 7540 от 1944). По-късно - при наложената и съзнателно следвана самоизолация от обществено-политическия и литературен живот, при максимална концентрация и воля за самоотстояване Талев написва следващите 2 книги от останалата незавършена (по авторски замисъл) романова серия. Тетралогията - "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам" е първият и уникален по обхват и дълбочина в българската литература романов епос за подготовката, зенита и епилога на Илинденско-Преображенското въстание, изобразено като исторически закономерен, неизбежен етап от многостепенния процес на рагръщане на Българското национално възраждане и национално-демократична революция. С епически замах и възрожденска влюбеност Талев пресъздава борбата на българския народ за независима национална черковна организация, за демократизация на учебното дело в антидогматичен, антиклерикален дух, за превръщането на българското училище от светско в общонародно. Възстановява процеса на организиране и утвърждаване на революционните комитети като характерна национална форма и своеобразен принос в развитието на европейските народноосвободителни движения и национални борби. Проследява извисяването на българската революнионно-демократична мисьл до водещите тенденции във философско-светогледните системи на времето. Успоредно с това Талев отразява могъщите ренесансови процеси, протичащи в недрата на една локално ограничена освободителна борба. Летописът прераства в история на разкрепостяването и консолидацията на ренесансовата личност, усложнени и обременени от сгъстения исторически трагизъм, от абсурдите в националните, политически, етнопсихологически драми и конфронтация на балканските народи на един географски и исторически кръстопът (края па XIX и нач. XX в.). Усвоил класическия изобразителен идеал за триединство на морално съвършенство, физическа красота и жизнеустойчивост, писателят изгражда човешки образи - въплъщение на ренесансова хармоничност и цялостност. Изобразява Илинденската епопея като време на активно изграждане на бълг. народностна етична култура, на ускорено формиране на националния характер и ценностна система с устойчив, общочовешки смисъл.

Етичната култура на българина той открива в проявите на масов подем и героизъм, на библейски стоицизъм (нарисувани с резки щрихи, напластявания на боите във фактурата на епичното платно - "Гласовете ви чувам"), но етичната окриленост на духа съзира преди всичко във върховите моменти на самостоятелен избор и самоидентификация на личността, когато участието в революцията се изживява като персонален аксиологичен акт и желана екзистенциална реализация. Ангажиран с широк времепространствен обхват на събитийното изображение, авторът концентрира вниманието си и върху верижната обвързаност на поколенията от една фамилия, за да проследи унаследяването и еволюцията на родовото начало, духовното единение на генерациите и тяхната обособеност, психологическа отличителност и нови функции в протичащото историческо време. Така, следвайки традиционното линейно-постъпателно сюжетофабулиране, където историята детерминира човешките характери и социалнопсихоогическа атмосфера, Т. сьздава и първата в нац. литература семейна хроника (сага), възведена до епична хроника на обществения живот. Единна образна, идейно-тематична и нравствено-философска система, тетралогията предлага съществени различни в поетиката и стилистиката на съставящите я романи. Камерното повествуване, прецизната композиция, колоритно-пластичното портретуване, старинната декоративна живопис и народното сладкодумие на "Железният светилник" извеждат делничното човешко битие до внушителността на историческото битие на нацията в "Преспанските камбани". където доминират многоперсонажният психологизъм и психологията на масовите умонастроения, многоаспектното разгръщане на персонажа в територията на разширени времепространствени пластове. В "Илинден" художествената фикция отстъпва място на "суровия факт", на документалното и споменното свидетелство, на действителните истор. лица, романистът - на историографа-идеолог и политик, който иска да внуши директно "целата правда" за времето, събитията, героите. В "Гласовете ви чувам" Талев се насочва към моноперсонажно структуриране и концепиране на романовия текст, полага акценти върху антропоцентричната интерпретация на усложнената екзистенциална проблематика, извежда към размисъл за човешкото самопознание и познание в истор. прогрес, кьм прозрения за психологията, етиката и философията на историята. Променливо е наративното поведение на повествуващия "аз", интензифициран е психологическият рисунък, нараства ролята на разнообразни по форма интроспекции и ретроспекции, а изображението се отличава с графична, черно-бяла експресивност.

В същото интензивно изживяно творческо десетилетие (50-те години) Талев създава и тритомния роман "Самуил" - летопис за края на Първата българска държава. Отново демонстрира авторското си предпочитание към преломни епохи, наситени с историческо напрежение, към героикотрагични личности, средоточие на драматична екзистенциална, социалнопсихологическа и историческа проблематика. Чрез образа на Самуил - цар и обикнат народен вожд с човешко обаяние, авторът проследява историческата участ на средновековната югозападна българска държава в навечерието на покоряването й от Византия; с епическа широта разкрива сепаративните тежнения, социалните брожения сред народните маси и болярството - проекция на международните борби, асимилаторски планове и съперничества на Балканите.

Чрез Самуил третира въпроса за ограничените възможности на индивида в историческия процес, за трагичната вина на историческата фигура, недооценила реалностите, изпреварила времето си с реформаторски помисли и дела, обременила съвестта си с огромна историческа отговорност. Интерпретира съвременната проблематика с предистория и предпоставки в далечното минало: на деформиращата роля на всяка заслепена, фанатична отдаденост на една идея, за невъзможността да се постигнат благородни цели с антихуманни средства (образът на Рун). Социалният реформизъм. държавническата реорганизация, управленското новаторство са несъвместими - внушава авторът - с незачитането на личността, с жестокостта и безцеремонното заличаване на уникалния човешки живот. Тези дръзки за 50-те години послания (със съвременен адресат) на "традиционния епик" Димитър Талев осигуряват актуалността на романовия летопис за времето на Самуил, утвърждават десетилетното авторово убеждение, че "корените на съвременността" са в миналото. Това концептуално схващане писателят прокарва и в "Хилендарският монах", "Кипровец въстана", "Братята от Струга", илюстриращи траен интерес към вьзрожденската епоха, но и прекомерно осъвременяване на конкретноисторическата проблематика. Като цяло художественото дело на Талев, самобитно и смело противопоставящо се на идеологемите и предписанията на нормативната догматична естетика, е фундаментален принос в развитието на националната историко-психологическа проза: създава традиции в тълкуването на българската душевност, характер и поведение в тяхната устойчивост и динамика в истор. процес, в мащабното изображение на върхови събития от националната история в нейната диалектика и социалнопсихологически параметри. Произведения на Талев са преведени на над 20 езика.

[Hatshepsut]

Димитър Талев - "Железният светилник"



Всичките образи в романа са вплетени в сложна плетеница на лични и обществени отношения. Любовта и дългът се борят в сърцето на Лазар Глаушев, когато трябва да избира между сестрата на приятеля и съмишленика си и чорбаджийската дъщеря Ния. Човешкото и майчинско начало се съпротивлява срещу суровите традиции на вековната нравственост в душата на Султана, когато старата майка сама трябва да отведе детето си към гибел. Димитър Талев е успял да постави в определени отношения всеки един от образите в повествуванието.
Затова всички те са функционални. Затова и романът е една излята монолитна цялост - една от най-завършените и композиционно съвършени романистични структури в нашата балетристика.

"Железният светилник" първата книга от известната тетралогия на Димитър Талев (,,Железният светилник", ,,Преспанските камбани", ,,Илинден" и ,,Гласовете ви чувам")

[Hatshepsut]

"Забранен и забравен"

За светеца на Българско Димитър Талев На първи септември т. г. се навършват 112 години от рождението на големия български писател Димитър Талев. Той е роден в град Прилеп през 1898, умира през 1966, а в историята на българската литература ще остане известен най-вече с тетралогията "Железният светилник", "Преспанските камбани", "Илинден" и "Гласовете ви чувам"  – уникален по своя обхват епос, който пресъздава подготовката, избухването, епилога на Илинденско-Преображенското въстание като закономерен етап от Българското национално възраждане.

За сметка на неговите творби като писател, публицистиката му остава забравена. Тя е напълно непозната на българския читател поради факта, че той я създава във връзка със сътрудничеството му във в. "Македония". Този вестник излиза като орган на македонската емиграция в България, а Талев започва да му сътрудничи към 1927, а по-късно вестникът минава под контрола на лидера на ВМРО Иван Михайлов. През 1929 писателят започва рубриката "Из ден в ден", а вече като директор на вестника пише и в рубриката "На свободни теми", в която се подписва под псевдонима Димо Болгарин. През 1934 ВМРО е забранена от властите, а в. "Македония" съответно е спрян като неин легален орган, а работата на Талев в него потъва в дълбините на забравата.

Основната тема, която вълнува Талев в публицистиката му, както впрочем в художественото му творчество, е съдбата на Македония и българите там. В неговите работи се "чува" гласът на един измъчен от историческата действителност народ, един народ, който има нужда от помощ, моли за помощ, който има нужда от цяр за своята мъка. Талев критикува и най-висшите политически български институции, разкривайки тяхната вина за липсата на решение по Македонския въпрос. Неговата публицистика няма съобщителен характер, в нея той влага много повече емоция, вдъхва вяра на читателите, в творби, които имат за цел само едно – ново духовно пробуждане на народа, нещо, от което впрочем се нуждаем и днес.

"Будителската" дейност, както и сътрудничеството с ВМРО става причина за арестите на Талев сред 1944, изселването на семейството му, заточенията и мъченията по затвори, мини, концлагери, наред с много други видни български дейци от всякакви области на науката и културата. Така творбите му стават негласно забранени, след това съответно забравени, а родната му къща в Прилеп е известна на малцина.

Талев оцелява след цялото унижение, на което е подложен, макар и като умира няколко години по-късно, но чрез действията си показва силата на Непреходното – на надеждата и на човешкия дух.

Богдан Млъчков http://nationalistbg.com

[Hatshepsut]

Македонци крадат "Железният светилник"


Климент Талев

Задава се шумен съдебен процес, в който ще бъдат защитени авторските права на българския литературен класик Димитър Талев. По закон авторските права са валидни в срок от 70 години след смъртта на автора и техни носители са наследниците на писателя, един от които е неговият внук Климент Талев. Неотдавна Климент научава, че издателство от Република Македония е изпиратствало част от тетралогията на Д. Талев. ,,Железният светилник" и ,,Преспанските камбани" са били издадени с финансовата подкрепа на македонското Министерство на културата, без да бъдат платени авторските права. Но по-големият проблем е, че македонистите са ,,превели" романите на своя измислен по нареждане на Коминтерна ,,македонски език", който писателят Талев приживе отричал. Най-фрапираща обаче е фалшификацията на оригиналния литературен текст, в който думите ,,българи" и ,,български" са били подменени с ,,македонци" и ,,македонски", а цели пасажи, в които литературните герои изповядват българското си национално самосъзнание, просто са отрязани.
С проблема са запознати българските евродепутати, които вече сезираха със специална декларация Европарламента и по-специално комисията, следяща за напредъка на Македония в стремежа й за присъединяване към ЕС. Конкретно Ангел Джамбазки потвърди, че се е ангажирал с проблема и в скоро време в български съд ще бъде заведен съдебен иск срещу македонските фалшификатори на творчеството на Талев. Има и друг въпрос - как и защо българските дипломати в Скопие са ,,проспали" излизането на скандалните фалшифицирани издания, при положение че ,,Преспанските камбани" са публикувани през 2010 г., а ,,Железниот светилник" - няколко години преди това?!
Климент Талев: Книгите са преведени на сърбомански
Мои братовчеди от град Прилеп ми изпратиха снимки, от които разбрах, че в Македония са издали ,,Железният светилник" и ,,Преспанските камбани". Ясно е, че ,,Гласовете ви чувам" няма да я издадат, защото съдържанието й не е изгодно на техните лъжи. Книгите са преведени на този сърбомански език, който дядо ми никога не е признавал. Това каза в интервю за агенция ,,Фокус" Климент Талев, внук на известния български писател Димитър Талев. ,,Историята е малко по-стара. През 2001 г. познати на моя баща му изпратиха писмо, че книгата ,,Илинден" е преведена на македонски език без неговото знание и я продават чак в Австралия. Баща ми написа едно писмо до Агенцията по авторските права, но му отговориха, че щом се касае за друга държава, трябва да си наеме адвокат от България, адвокат от Македония и да си защитава правата там", посочи Климент Талев. По думите му, имайки предвид законодателството в Македония, подобно действие е безсмислено. Той уточни, че при издаването на книгите има липсващи текстове. ,,Казаха ми, че местата, на които Султана говори за българщината, са премахнати. Аз не съм го виждал, така ми е предадено, но сигурно е така", коментира още Климент Талев.

https://trud.bg/article-5391686/

[Hatshepsut]

На завой: Роман от Димитър Талев

Колко от вас знаят, че авторът на прочутата тетралогия ,,Железният светилник", ,,Преспанските камбани", ,,Илинден" и ,,Гласовете ви чувам" Димитър Талев е минал през трудовия лагер Бобовдол и пернишкия рудник Куциян в първите години на ,,народната власт" и едва оцелява там? Причината за това вероятно са позициите, които Талев не се колебае да заявява категорично на страниците на в. ,,Зора" преди преврата – отдаденост на българската идея и националния идеал и критика на болшевизма. Малко известно е обаче, че освен в периодичния печат, Талев дава изява на тези идеи и в един роман, излязъл през 1940 г. и забранен веднага след установяването на комунистическата диктатура. ,,На завой" остава забравен далеч в сянката на монументалните произведения на Талев от следващите години – чак до днешни дни, когато изд. ,,Захарий Стоянов" го връща на литературната сцена в ново издание. Предисловието на новото издание е озаглавено ,,Романът, заради който Талев беше изпратен в лагерите ,,Бобовдол" и ,,Куциян" и загатва, че именно някои от пасажите в него са причина за озлоблението, с което завзелите властта комунисти се разправят с писателя. Става дума за един цитат, който намираме още в началото на романа:

,,Знаеш ли, Милке, последният правоверен комунист ще умре в България. И тогава, когато никъде по света няма да има правоверни комунисти, нито дори в болшевишка Русия, тук, у нас, все още ще се намери някой. Ах, какъв народ сме ние!...".

Подобна дързост, само че под формата на карикатура, коства живота на Райко Алексиев, прочутия автор на хумористичния вестник ,,Щурец". Талев се ,,отървава" с лагер, а романът му – със забвение, продължило повече от 70 години. След такава история, разбираемо е, че интересът ми към ,,На завой" бе провокиран.

В една тънка за стандартите на автора си книга от около 200 страници Талев ни въвежда в несигурните времена след Първата световна война и последвалото я Септемврийско въстание. Краят на 20-те години е белязан от униние и пълен крах на идеалите. Мъжете, оставили младостта си по бойните полета в три поредни войни, са изгубили илюзиите си. Това звучи най-ясно от думите на главния герой Крум Кошеров, току-що завърнал се в България от странство: ,,Рухнаха всичките ми идеали, разбулиха се всички илюзии пред очите ми. Всичко, до което смятах, че се издигам, всичко, до което се докоснах в устрема си към висини и светлина, се превърна на прах в ръцете ми. За мене вече няма никакви тайни, не съществуват никакви недостигнати върхове и не защото всичко съм постигнал, а защото намерих ключа на лъжата и самоизмамата, която владее света и нашия живот".

В родината Крум намира семейството си, изправено пред трудности, а народа си – разделен, обезверен, заменил разбитите идеали с егоизъм и лични стремления към дребните насъщни блага. Възрастната му майка е изпаднала в дългове, банката заплашва да вземе семейния чифлик, а братът и сестрите на Крум са тръгнали по различни пътища – ,,новите хора", както често ги нарича авторът. Семейната къща отново е средище, в което се пресичат пътищата на всички, но това вече не е онова огнище, сплотяващо и обединяващо под общата воля на патриархата. Различията са твърде големи. В този нов свят Крум няма да намери търсената утеха, напротив – ще се изправи пред много повече въпроси, на които сам ще търси отговор. Самият той – бивш идеалист, залитнал по комунистическите идеи и бързо разочарован от тях – ще трябва да изясни ролята си на този кръстопът и ще трябва да реши накъде да поеме – по стръмното, накъдето го тегли нещо дълбоко в душата му, или по равното – както много от някогашните му приятели вече са направили.

Романът се чете бързо, а историята – побрана в рамките на едва 200 страници – препуска към, за съжаление, предвидимия си край. ,,На завой" по нищо не прилича на по-късните творби, в които Талев влага сърцето и душата си и изгражда мащабни картини и запомнящи се образи. Сюжетът е като съшит с бели конци, между които прозира всяка авторова идея – оголена, недобре развита, схематична. Талев е взел различни измерения на ,,новия човек" и ги е ,,пришил" към всеки от образите в романа – младия идеалист, залитнал по комунистическите идеали, високомерния партиец, разкрепостената девойка, умната и ученолюбива млада жена, носителка на добродетели, преследващия печалбата инженер... Срещу тях са хората от старото време, най-вече в лицето на възрастната госпожа Кошерова. А между тях – разкъсван от противоречия, е Крум. Но нито един образ не е достатъчно завладяващ, нито един персонаж не успява да развълнува. Диалозите са изкуствени, нереални  – Талев се е опитал в тях да даде воля на собствените си схващания, които обаче висят във въздуха именно като чужди размисли, неприсъщи за самите герои. Разочарованието от съдбините на българския народ, покрусата, отчаянието и сляпото търсене на път; отрицанието на комунизма и развенчаване на мита за идеалистите-революционери, борещи се за благото на милионите; намирането на упование в земята, в традиционните ценности на семейството, бащината къща, приемствеността.

Лично аз мисля, че трудно можем да разглеждаме романа извън контекста на времето, в което е писан и публикуван. Началото на 40-те години е време, в което се преосмисля междувоенния период с безкрайното лутане, партийни боричкания и подмяна на ценности, и се търси нова посока, изцяло в духа на тенденциите в Европа през онези години (на които Талев съвсем не е чужд) – връщане към националното, към родината, семейството, традициите. От тази гледна точка ,,На завой" е любопитно свидетелство за края на една мътна епоха от българския ХХ век и за противоречията, с които тази епоха е изпълнена. Но в никакъв случай не е роман, блестящ с някакви литературни качества. И със сигурност не е Димитър Талев във вида, в който сме свикнали да го виждаме.

https://bibliotekata.wordpress.com/2016/09/12/na-zavoi/

[Hatshepsut]

Може да свалите четирилогията на Димитър Талев "Железния светилник" от нашата Download-секция:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7262


Може да свалите също и трилогията на Димитър Талев за цар Самуил:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=7283

...а също и романа "Братята от Струга":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3498

[Hatshepsut]

Димитър Талев: ,,Български национализъм, това е непрекъснат устрем
към национално обединение, духовно и политическо"

Димитър Талев е роден на 1 септември 1898 година в град Прилеп, Македония. Расте в семейството на майстор железар и ковач. Негов брат е революционерът от ВМОРО Георги Талев. На 9 г. остава без баща. Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война определят безсистемното му образование; учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора; завършва гимназия в Битоля през 1920 г. След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и по философия. Следва по 1 семестър в Загреб и Виена през 1920–1921 г. Изучава и завършва българска филология в Софийския университет през 1925 г.

През 1927 е привлечен като коректор във в. ,,Македония".През 1929г. поема поста редактор, а  на следващата година става главен редактор. Димитър Талев става сътрудник към вестник ,,Зора" - най-авторитетният вестник по това време, вестникът на интелигенцията.

След 9 септември 1944 е обявен за националист и е изключен от Съюза на българските писатели.

През октомври 1944г.  е арестуван без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за ,,прояви на великобългарски шовинизъм". Задържан е в Софийския централен затвор ,след това е изпратен в ,,трудово-изправително селище" в Бобовдол . През октомври 1947г. Талев отново е арестуван . Здравословното състояние на Талев се влошава и той получава тежка язва. Въпреки това той е въдворен на работа в мина Перник, рудник ,,Куциян" (1948). Там Талев е трябвало да се храни с варени кочани зеле без никаква мазнина. В тежките условия е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците/анархиста Христо Колев Йорданов-големия/.  След 1948г. семейството му е изселено от София в Луковит.

В края на 50-те и началото на 60-те години Талев е реабилитиран напълно.Той се посвещава на свободна писателска практика. Преодоляно е и враждебното отношение от страна на властта. Талев е отличен със званията ,,Заслужил деятел на културата", ,,Народен деятел на културата", става лауреат на Димитровска награда за 1959 г. Избран е дори за народен представител в V-то (31-то) Народно събрание през 1966 г.  Умира на 20 октомври 1966 г. в София.

По повод 120 години от рождението на изтъкнатия български писател и публицист Димитър Талев публикуваме неговото есе ,,Български национализъм". Есето е поместено в сборника ,,Неиздавани страници", издаден през 2009 г. от ,,Литературен форум" под редакцията на Марин Георгиев.


БЪЛГАРСКИ НАЦИОНАЛИЗЪМ

В прекия смисъл на думата национализмът има нещо, което е общо за всички народи по света. Но доколкото национализмът е чувство, мисъл, обединителна сила, стремеж към общ идеал, към обща цел и пр., между национализма на отделните народи има разлика. В това всеобщо понятие всеки народ за себе си влага отсенки и дори смисъл според своите душевни разположения, нравствени качества, раса, темперамент, историческа съдба, политическо положение, културно равнище. Следователно и българският национализъм не е като национализма на други, по-близки и по-далечни народи – по-особен е, български.

Как е било в старо време, когато се е образувала българската народност, то е малко по-друг въпрос, който може да бъде предмет на историческо изследване. В сегашния български национализъм има някои съществени елементи и от онова далечно време – и сега още славянската и прабългарската кръв в нашите жили не се е смесила напълно в нова, българска кръв. Сегашният български национализъм се е породил като съзнание и чувство в същия момент, в който започва и нашето национално възраждане. И редом с неговата чисто българска основа той носи белега на историческия момент, в него са се отразили чужди влияния, които са намерили благоприятна или сродна почва в душата на българина. За някои от тия влияния не дължим никому благодарност.

Ако трябва с една дума да определим характерната същност на българския национализъм, можем веднага, без всякакво колебание да изречем думата свобода. И после също тъй веднага можем да прибавим: български национализъм, това е непрекъснат устрем към национално обединение, духовно и политическо. От някое време насам към тия предимно духовни, нравствени елементи се прибавя и друг, материален, но той все си остава чужд, второстепенен към общата, предимно духовна същност на българския национализъм.

Една света дума бе написана на знамената, под които загинаха стотици хиляди най-достойни български синове през време на въстанията и войните, откакто народът български се роди за нов живот, една свята дума и тя самата знаме: свобода! Никога през тия въстания и войни българското оръжие не бе дигнато за чужда земя, за чужди блага, за чужда кръв. Нашият народ винаги е наричал своята национална кауза българска правда и към другите народи той е бил винаги справедлив. Позната е българската търпимост спрямо чужденците, а има страни и по-културни от нашата, дето думата чужденец се произнася с презрение. Българската пък търпимост към чужденците, към чуждите елементи между нас, често пъти стига до мекушавост.

Видимото въплъщение на национализма е, на първо място, националната държава, нейната уредба и в това отношение блянът, идеалът на всеки български родолюбец е една държава на реда, законността, справедливостта, на всестранния напредък, благоденствието и свободата, държава силна и обединяваща всички българи. Тъкмо за такава българска държава са се борили нашите народни ратници преди освобождението на сегашна България, тъкмо такава е представата за българското царство на всички българи, които живеят вън от нейните граници и тъкмо към създаването на такава държава се стремят всички истински български родолюбци.

В българския национализъм може да намери широк простор и най-свободолюбивият дух, може да намери широко поле за работа всяка творческа воля и всеки борец за свобода, за правда, за повече радост на земята.

В. ,,Зора", 23 юли 1940 г.

[Hatshepsut]

10 емблематични цитата на Димитър Талев

Димитър Талев е български писател, родом от град Прилеп, Македония. Най-известен е със своята тетралогия ,,Железният светилник", ,,Преспанските камбани", ,,Илинден" и ,,Гласовете ви чувам". Темата за Македония заема централно място в неговото творчество и той пише множество статии и книги, посветени на съдбата ѝ.

Неговият брат Георги Талев е член на ВМРО, а през студентските си години Талев слуша лекции при някои от най-големите учени като Михаил Арнаудов, Боян Пенев, Любомир Милетич и Иван Шишманов. Житейският път е изпълнен с обрати – от известен писател, до затвор след 9 септември и реабилитиране през 50-те години, когато излиза и прочутата му тетралогия.

На вашето внимание предлагаме някои от най-интересните мисли на прочутия български писател:

1. ,,Орелът лети към небето със свободни крила, а нашите крила са сковани и трябва да пречистим сърцата си от вража, гибелна отрова."

2. ,,Човек не бива и не може да живее само за себе си."

3. ,,Но имаме и свой народ и колкото сме слаби сами, толкова сме силни всички заедно, братя по кръв и по вяра."

4. ,,Което човек не може да види с очите си и да чуе с ушите си, намира го с душата си."

5. ,,Като е чужд пастирът, той ще откара стадото в чужда кошара и ще го мълзи, ще го стриже без милост."

6. ,,Мъжът като е за жена, слабо нещо е, лесно се предава и обърква."

7. ,,Кои са по-добри от нас? Дали гърци, или турци, или власи, или сърби, или немци, или франки, или ингилизи? Те не са по-добри от нас, а ние не сме по-лоши от тех."

8. ,,Не е достоен за свобода, който не е готов да се жертвува за нея!"

9. ,,Любовта към родината, към поробената родина, към нейната правда не може да има степени, не може да има граници, да се дели на драмове."

10. ,,Во секо нещо требва да има чест и човещина."

https://bulgarianhistory.org/deset-citata-dimitar-talev/

[Hatshepsut]

"НАРАНЕНА ГОРДОСТ" - ДИМИТЪР ТАЛЕВ


Портрет на Димитър Талев от 1914г.

Тежки изпитания преживя българския народ в Македония през последните 20-30 години под сръбско и гръцко робство. Ала най-жестоко, най-болезнено бе наранявана нашата народна и лична гордост, човешкото ни достойнство. Всичко друго - и опустошеният имот, и раната по тялото може по-лесно да преболее, да се забрави. Само отвореният веднъж гроб и поруганата чест и гордост не се забравят, не преболяват никога.

Помня много скръбни случки от черни робски дни и ще разкажа тук някои. Много повече знаят нашите братя, които преживяха там робството до последния му ден и нека ги помнят, нека ги разказват нa децата си. Така ние всички ще знаем да ценим по-добре и винаги свободата - тоя божи дар за човека.

То започна още в самото начало и ставаше все по-грозно, все по-страшно. Скоро след нахлуването на сръбски войски в родния ми град Прилеп пришелци и натрапници сърби пред очите на целия град замазваха надписите по училищата ни, сваляха и унищожаваха образите на народните ни люде, изкъртиха мраморните плочи по стените на старата ни църква, заличаваха издълбаните по тях све­ти и родолюбиви слова за вяра и име българско. Църквата опустя - нека сега Бог се грижи за своя дом - вярата ни бе поругана, името ни бе отречено, ние бяхме роби безправни и безсилни.

Беше през лятото на 1913 година, веднага след Междусъюзни­ческата война. По-старият ми брат беше в неизвестност. Той беше български учител и отказа да стане сръбски. Държаха го в затвор и, заедно с други негови другари, български учители цяла Македо­ния, отведоха го някъде в тъмна и страшна неизвестност. Другият ми брат, беше в ноктите на ,,Црна рука".
Не стигаше, види се, това и, един ден, в бащината ми къща нахълтаха сръбски войници. Из­пратили ни бяха на квартира, за наказание, цели два взвода. Бяхме сами със старата ми майка и се заключихме в най-отдалечената стая. Къщата, двора и градината ни се изпълниха с нечистотии и смрад. Денонощно чувахме тропот и глъчка, псувни и безсрамни песни, някъде из стаите се чупеха стъкла, къртеха се врати, дъски от подовете. На втория или на третия ден, наредникът-главатарят на тия неканени гости в къщата ни, повика майка ми в гостната, дето се бе настанил без да ни пита. Отидох и аз с мама. Посрещна ни настръхнал звяр с кръвясали очи.
В ръцете си държеше широко разгърнат календар на осигурителното дружество ,,България", с ликовете на тогавашния наш цар Фердинанд, царица Елеонора и Престолонаследника. Бяхме си украсили преди гостната с него, а като почнаха сръбските насилия, мама го бе потулила някъде и сега сърбинът, тършувайки, бе го намерил.

- Какво е това? - попита той, като се напрягаше да сдържа гнева си.
- Кадро, господине. От турско е останало - отговори майка ми спокойно, ала аз забелязах как побледня леко лицето й.
Наредникът не можеше да се сдържа повече. Той бързо нави като мокра дреха календара и ругаеше мръсно всичко българско, а от устата му пръскаха капчици слюнка.

- Българи... цар Фердинанд! - изрева той и удари с календара старата ми майка.
- Хей! - изпищях аз с незакрепналия си юношески глас, обез­умял от болка. Тогава мама ме сграбчи с две ръце и заедно се от­дръпнахме към вратата, а сърбинът, изпаднал в бясна ярост, разкъса календара, хвърли го на пода и започна да го тъпче ту с едната, ту с другата си нога.

Ние побързахме да се скрием в стаята си и мама ми даде студена вода, за да не ми прилошее - моето детско сърце не можеше лесно за понесе жестоката обида.
Пак по тия дни беше, на някакъв празник. Беше късно следобед, наизлязли бяха люде тук-там пред портите си и тихо си приказваха, изплашени и тъжни. По улиците сновяха четници от ,,Црна рука" - въоръжени, усмирителни команди, дошли от Сърбия, та мъжете не смееха да се отдалечават от домовете си, дори и децата бяха тихи в игрите си.

Изведнъж, по една от главните улици, стана съвсем тихо. Откъм горния й край се зададе малка група - трима сръбски четници и, пред тях Аце Янов, един от видните прилепски граждани. Той беше човек уважаван от всички, доста просветен за времето си и един от малцината в прилепската чаршия, които неотдавна бяха отказали да подпишат една верноподаническа декларация до сръбския крал, която сръбски четници с ножове на пушките си разнасяха от дюкян на дюкян за подпис. Сега той вървеше по улицата със спокойната си походка, гологлав, с побелелите си коси. Единият от четниците вървеше по петите му и безмилостно го шибаше с бич по гърба, по главата. Зловещо плющеше бичът в тишината, все по-силно и по-често, но гордият родолюбец нито веднъж не подигна ръка да се защити, да обърше кръвта, що бе потекла по лицето му. Така той мина по цялата улица, следван от тримата злодеи. Никой не се реши да му се притече на помощ - това би значило сигурна смърт, ала целият град изтръпна от болка, от една обща, люта болка.
Като наближи краят на това незабравимо лято и началото на учебната година, събраха ни с барабан, под страх от тежки глоби, всички ученици, които бяхме учили преди в български гимназии от Битоля, Солун и Скопие. Събраха ни да ни записват за сръбски­те училища, които се готвеха да отворят вместо многобройните български училища.

- Как се казваш? - попита ме някакъв си директор или инспек­тор сърбин.
- Димитър.
- По баща?
- Талев.
- Няма вече Талев, чуваш ли? - чукна с молива си по масата сърбинът. - Ти се казваш Димитрийе Талевич. Запомни добре!

Аз не знаех значи името си, знаеше го той - сърбинът, дошъл тук в родния ни град, от дивите усои на Шумадия. Той отхвърли нашите имена - имената, които ни бяха дали нашите бащи и, под страха на тежки глоби и наказания, ни наложи други, чужди.
ВСЕ ТАКИВА СИ ОСТАНАХА СЪРБИТЕ ДО КРАЯ НА ТЯХНОТО ГОСПОДСТВО В МАКЕДОНИЯ.

След световната война трябваше да продължа образованието си за още една година. Явих се в една тамошна сръбска гимназия и понеже идвах с българско свидетелство, подложиха ме на приемен изпит по сръбски език и сръбска история.
Изпитваше ме млад учител и бяхме сами в стаята си. Мина изпитът по сръбски, мина и по история. Накрая той ме погледна някак особено и каза:

- Още един, последен въпрос. Какъв цар е бил Самуил?
- Самуил? - попитах аз, като да не бях дочул, а знаех много добре каква цел преследваше коварният сърбин.
Обля ме студена пот. Да кажа, както твърдяха сърбите, че Са­муил е бил сръбски цар - не можех, а да кажа, че е бил български цар - не смеех. Тъкмо между тия два огъня бе ме поставил да се пека господин учителят и, очаквайки отговора ми, по устните му се бе изписала тънка, лукава усмивка.
- Самуил - се опитах да се измъкна аз - царувал по тия места...
- Да, но какъв е бил: български или сръбски цар?
- Ами... тукашен. Тукашен цар е бил - отговорих аз и очите ми се напълниха със сълзи.
- Хм - изкриви ехидната си усмивка учителят. - Добре. Стига.
Тоя сръбски учител беше социалист.

Вестник "Зора", 8. IV.1941г.

[Hatshepsut]

Димитър Талев ни говори

"Офанзива": Внукът на Димитър Талев

[Hatshepsut]

Димитър Талев и историята на поробена Македония


Димитър Талев и майка му

Творчеството на Димитър Талев е не само огромно по обем и тематично всеобхватно, но е и ключ към вратата, зад която се крие душата на известния писател. Често Талев споделял с читателите следното: ,,Ако някой иска да знае нещо за мен и моите убеждения, нека чете книгите ми".

През 1925 година Димитър Талев публикува първата си самостоятелна книга. Сборникът излиза под заглавие ,,Сълзите на мама" – разкази и приказки за деца. Историята е за непослушно дете, което в съня си отпива глътка вода от извор от сълзите на своята майка, пролети заради него, и това го променя изцяло. ,,В тях има нещо много меко и нравствено", споделя синът му Братислав Талев, ,,за отношението към дома, към майка, към Бог."

Първата голяма Талева творба – трилогията ,,Усилни години" (,,В дрезгавината на утрото", ,,Подем", ,,Илинден") е вдъхновяващ опит на писателя да създаде епическо повествование за подготовката, избухването и поражението на Илинденско-Преображенското въстание (1903). В ,,Усилни години" Димитър Талев за пръв път развива своята тема за Македония и Обединена България. Тази трилогия писателят пише на възраст, която е на границата между младежката емоционалност и житейския опит.

Друга известна негова трилогия е ,,Самуил, цар български". Тя е една от най-известните в родната литература. Състои се от следните книги: ,,Щитове каменни", ,,Пепеляшка и царският син" и ,,Погибел", които излизат съответно през 1958 година, 1959 година и 1960 година. В този роман-летопис Талев разказва за епичния двубой между България и Византия в края на X и началото на XI век. В центъра на действието е боляринът Самуил, който ръководи борбата за запазване на българската държава. Написването на трилогията е породено от започналото фалшифициране на историята за цар Самуил в Социалистическа Република Македония, по това време част от Югославия, където македонските комунисти активно създават новата македонска нация.

Централно място в миналото на тази изкуствена нация е дадено на ,,царот на македонците Самоил", който владеел ,,Самоиловото царство". Ето какво казва самият Талев по въпроса: ,,За своя роман ,,Самуил-цар български" аз използвах почти всички факти, които са установени в историческата наука. Исках моят роман да има познавателно значение, да бъде щит на историческата правда и съкрушително оръжие срещу някои лъжеисторици в Скопие, които се опитват да фалшифицират историята...".

Безспорно обаче гениалният Талев остава в съзнанието на българските читатели с уникалната си тетралогия, включваща романите ,,Железният светилник", ,,Преспанските камбани", ,,Илинден" и ,,Гласовете ви чувам".

,,Железният светилник" излиза чак през 1952 година. Действието се развива в град Преспа, чийто прототип е родният град на Талев – Прилеп. Разказът започва през 1833 година, след голямата чума в македонските земи. Стоян Глаушев е млад, силен и добродушен момък, избягал от своето родно село Гранче, защото неволно убива хрътката на местния бей. Момъкът решава да напусне селото от страх, че беят ще си отмъсти и в едно студено зимно утро, Стоян и кучето му Шаро се озовават в големия и пълен с живот град Преспа.

Докато се скита безцелно по улиците, Стоян изведнъж чува името си от 25-годишната мома Султана, наследница на приказно богатия Хаджи-Серафимов род. Името му е случайно налучкано, защото по това време всеки втори жител на Преспа се казва Стоян. Султана дава задача на момъка да нацепи дърва, а след това да помогне в градината около рушащата се къща. Тъй като няма покрив над главата си, Стоян моли да преспи в плевнята. Така минават няколко седмици и Гранчевският добродушко започва работа при казанджията Кочо. Прибира се късно вечер, а това подхранва злите езици на преспанските клюкарки, според които Султана е пристанала на Стоян. Това, естествено, не е вярно, особено ако вникнем в сърцата и умовете на двамата ни главни герои.

Султана остава пълен сирак едва шестгодишна. Отгледана е от баба си – Хаджи Серафимица. По-правилно е да кажем, че Султана отглежда баба си. Старата чорбаджийка е прахосница, която не пести жълтици за скъпи бижута и накити, от които няма нужда. След като Султана пораства и става, както казва народът, ,,мома за женене", тя поема къщата и грижата за остатъците от семейното богатство в свои ръце. Когато била на шестнадесет години, Султана отказала предложение за брак. В града започнали да приказват, че тя е ,,горделива мома". Така предишното предложение за брак останало единствено в живота й. Социалното положение на младата преспанска хубавица било странно като характера ѝ. От една страна, Султана се родила в богатия род на Хаджи Серафим, за който десетилетия наред, ,,по сборове и по седенки" се разправяли легенди за несметното му богатство. От друга страна обаче, след като всички роднини на Султана се споминали и тя останала сама със своята баба, парите започнали да намаляват с всеки изминал ден. За бедните момци Султана била много богата, а за заможните – прекалено бедна. В такъв момент Стоян става единственият избор на Султана и въпреки клюкарстването от страна на дребните преспански душици, двамата млади се венчават и започва съвместният им съпружески живот. Според Султана Стоян трябва да работи на чаршията. Самата тя урежда място на мъжа си като майстор в преспанския еснаф, въпреки несъгласието на останалите, заблудени от клюки и слухове майстори.

След време им се раждат деца – Кочо, Лазар, Манда, Нона и Катерина. Малкият Кочо започва да работи заедно с баща си. По-късно и той се жени, създава свое семейство, като остава да живее в бащината къща. Тъй като Лазар се очертава като по-неопитното момче в бащиния занаят, майка му решава да го изучат на четмо и писмо. Самата тя е останала неука, но се възхищава на знаещите и просветените.

Димитър Талев през 1958 година

Лазар става най-добрият ученик в местното българско училище. Преспанските гърци, начело с богатия търговец Аврам Немтур, виждат умствените заложби на момчето и му предлагат обучение в гръцко училище. Тогава се намесва майстор Климент Бенков и заради неговата съпротива предложението на гърците е отхвърлено. Лазар и синът на Бенков – Андрея заминават да учат в Охрид. Тук трябва да отбележим, че навремето в къщата на Глаушеви отсяда рилски монах, който вижда, че Лазар е по-специален от другите деца. Монахът съветва момчето да се учи, за да разбере, че нашият народ е много по-различен и могъщ от останалите. С този тайнствен образ на църковното лице се появява и един малък железен светилник, чиято светлина не само осветява стаята. Един ден тази светлина ще грее в сърцето и ума на Лазар, неговите другари и съратници, както и в цялото българско землище...

След две години Лазар се връща в Преспа. Той е най-красивият и образован момък в околността. Всички девойки въздишат по него. Една от тях е неземно красивата Ния, дъщеря на Аврам Немтур и приятелка на Лазаровата сестра Катерина. Младият момък стои начело на църковния строеж в Преспа и това не е случайно – чрез образа на Лазар авторът ни показва смелия борец за църковна независимост в Македония – протосингел Методий Кусев.

Любовта между Ния и Лазар Глаушев е невъзможна, тъй като младият момък се е врекъл на Божана Бенкова, сестрата на приятеля му Андрея. За нещастие, Божана се разболява от туберкулоза и умира, а Ния принудително е изпратена при леля си в Битоля. След време в Преспа пристига Рафе Клинче – недодялан, прост човек, който е роб на алкохола, но в същото време надарен от Бога с талант да твори и създава изкуство. Тъй като е натоварен със задача да издяла иконостас за новата църква, а няма къде да отседне, Клинче временно се нанася в Глаушевата къща. Там 16-годишната Катерина се влюбва в 30-годишния майстор и тайно му се отдава. Лазаровата сестра забременява, а единствената, която разбира за станалото е Султана, стопанката на дома. За да избегне срама, Султана дава билка за помятане на Катерина, но момичето умира.

Аврам Немтур продължава да изпитва неистова омраза към младия Лазар. За да навреди на момъка, Немтур плаща на един беден турчин да убие Лазар. Опитът за убийство се проваля, а за капак на всичко дюкяните на Аврам Немтур изгарят до основи. След случката злият гъркоман получава удар и в края на лятото умира.

След смъртта му, Лазар и Ния се женят. Специално за сватбата им Рафе Клинче довършва иконостаса на новата преспанска църква. Тук обаче читателят ,,вижда" тайната, която Клинче е оставил в памет на починалата си изгора – под прекрасните преплетени клонки на иконостаса с чуруликащи птички са изваяни неговият образ и този на Катерина. Нейното лице се вижда само когато към него се поднесе светлина от свещ или светилник. Светилник, който може да отвори заслепените очи и да разтопи вледенените сърца...

В ,,Преспанските камбани" авторът продължава разказа си за семейния живот на Лазар и Ния. В Преспа пристига учителят Райко Вардарски, ,,сух, но с буен пламък в окото". Вардарски носи лента, покриваща изваденото му от турци око. Той започва работа като учител в местното ново школо, а в сърцето му като малък, но силен пламък набира скорост любовта му към Ния Глаушева.

Отначало всичко в къщата на Султана и Стоян върви чудесно. От време на време се появяват спречквания между старата Глаушева стопанка и Ния. Младата снаха носи в къщата малка газена лампа, която със светлината си успява да се наложи и да измести железния светилник, станал символ на семейството. Ния е прекрасна и мила и се разбира с всички в къщата, но има един проблем – младата жена не може да забременее. В  края на книгата обаче, щастието се усмихва на Лазар и Ния младата Глаушева съпруга ражда син, когото наричат Борис.

В ,,Преспанските камбани" България дочаква своето Освобождение. Възторгът от всички българи в Преспа е силен, но не за дълго. На политическата сцена се появява Княжество България, но Македония остава част от Османската империя и борбата за независимост на тази изконна българска земя не приключва. В края на книгата възрастният Стоян умира, а по-късно старата Глаушица го последва. Виждайки, че животът на децата ѝ ще премине на място, различно от родната Преспа, Султана изрича през сълзи последните си думи: ,,И тебе те вика там. По-хубав живот ще живейш. Жали той за Преспа, ама забравил я веке, излязла е от сърцето му, виждам. Ами тука кой ще остане бре! – напрегна се да викне тя и се задави в кашлица, но тъй през кашлицата продължи: Само нашите гробове ли...".

Иконостасът в прилепската черква, описан в ,,Железния светилник"

В третия роман – ,,Илинден", авторът ни представя главно политическите събития в Македония. Издевателствата на турците над българското население зачестяват, а животът става нетърпим. В детските си години Борис Глаушев никога няма да забрави потресаващата гледка, как пред дюкяна на баща му освирепял турчин бие Атанас Кривиот, а Атанас дори не смее да се защитава. Когато Борис пораства, тази сцена често се появява пред очите му и определя бъдещото на борец за свобода. ,,Илинден" е интересен и завладяващ, тъй като в него се появяват едни от светилата в родната история – Гоце Делчев, Даме Груев и др.

В организираната борба за постигане на свободна Македония участват не само националните ни герои със своите поддръжници, но и цялото българско население в Македония. Действието на романа се развива ту в София, ту в поробеното ,,дете" на България – Македония. Настъпва нов етап от живота на Борис Глаушев. Синът на Лазар и Ния се сгодява за селската девойка Ружа, която му ражда син. След едноименното въстание, Борис е затворен в битолския затвор, а след това и в Йеди куле в Солун. Там, зад дебелите стени, Борис разбира за смъртта на своята прекрасна годеница.

,,Гласовете ви чувам" е последната книга от знаменитата Талева тетралогия. Тя е завършена през лятото на 1965 година и излиза през пролетта на 1966 година. В този роман авторът ни представя Борис Глаушев като учител в Битоля, членуващ в окръжния комитет на ВМОРО. От прозореца на стаята в която живее под наем, Борис вижда младата гъркиня Ангелика Милонас, излязла да полива цветята на балкона си в отсрещната къща. Хазяйката на Борис – Фотини – е гъркиня, женена за българин, която посредничи между двамата млади и тяхната обща среща се осъществява. За кратко време любовта, която Ангелика и Борис изпитват един към друг става очевидна, но и двамата не разкриват чувствата си.

На Бъдни вечер Борис заминава за Преспа, където освен възрастните си родители, той ще види и прегърне своя малък син. След завръщането си в Битоля, Борис разбира, че Ангелика е много болна. Пречка между двамата млади са бащата и братята на гъркинята. Костас Милонас е баща на младата Ангелика, който иска да предпази дъщеря си от ,,българско зловредно влияние". Той кара Фотини да изгони Борис, в чието лице вижда смъртен враг. След всички заплахи и нападки, младият Глаушев постъпва като истински смел и горд българин и заявява кротко на хазяйката си: ,,Е, щом не ме пъдиш и аз нема да си отида. Тук ще стоя. И ще си взема Ангелика, Ангелика ще бъде моя".

За кратко двамата влюбени не се срещат, но в един прекрасен ден Борис намира Ангелика в дома си и младата гъркиня му се отдава. След като разбират за станалото, братята на момичето са твърдо решени да убият Борис.

Младият Борис продължава да се занимава с революционно дело в поробена Македония. Българинът решава да убие братята на своята любима, които винаги са били бариера между двете влюбени сърца. След като Ангелика разбира за плановете на Борис тя се връща в дома си, взема нож и върху чист бял чаршаф на пода се пробожда смъртоносно... Борис научава и отива в къщата на мъртвата си възлюбена, където опечаленият и изстрадал Костас Милонас казва на гръцки: ,,Стани, Ангелика... Дошъл е твоят жених, стани да го посрещнеш...".

След това Борис участва в битката при Стражица. Там храбрите български четници водят сражения с Йосиф от Рапа и неговите хора. Йосиф е сърбоманин, чиято цел е посърбването на българското население в Македония. Прототип на този герой е Глигор Соколов – необразован сърбомански четник, убиец на десетки българи и противен точно толкова, колкото Йосиф от книгата. В битката нашият любим Борис е ранен смъртоносно, но не умира, защото ,,тоз, който падне в бой за свобода, той не умира."

С този роман завършва историята за славния род на Глаушевци.

Димитър Талев разгръща своя писателски талант, като проследява съдбата на бележитото семейство в продължение на близо цяло столетие. Действието започна с бягството на Стоян през 1833 година и завърши малко преди войните за национално обединение в началото на XX век.

Погребението на Димитър Талев, 1966 година София. Поклонение в Народния театър

По мащабите на историческите събития, по броя на лицата, въведени от Талев в сюжета на посочените 4 романа, тетралогията придобива епически размери. Чрез съдбата на едно обикновено семейство от македонския край, вълнуващо е представен политическият, духовният и социалният живот на българите, останали извън границите на България. Безспорно, заради своята възхитителна тетралогия, Димитър Талев е сред авторите в новата българска литература (заедно с Иван Вазов, Стоян Загорчинов, Фани Попова-Мутафова, Емилиян Станев, Вера Мутафчиева, Яна Язова и др.), които постигат върхове в развитието на историческия роман.

Чрез всички свои произведения, греещи от страниците на българската литература, Димитър Талев се превръща в икона на създателите на българския роман; в символ на българския патриотизъм и в емблема на несломимата желязна душа, издържала на терора в Народната република. И днес той не е забравен, а делото му ще пребъде, защото искрената обич и отдаденост на Родината-майка са били и ще бъдат характерни черти на българите хилядолетия наред.

https://bulgarianhistory.org/dimitar-talev/

[Hatshepsut]

Димитър Талев: С укротена скръб гласовете ви чувам

55 години от смъртта на големия ни писател

Наричат го летописец на Македония. Писателят, вложил сърцето и душата си в белия лист, изпълвайки го с картини, образи и силуети от любимия и непрежалим роден край.

Прилепчанинът, облякъл в думи огромната си любов и носталгия към отминали времена, хора и събития. Димитър Талев пише естествено, човечно, без търсена образност и измамна маниерност и по чуден начин съумява да увлече читателите си.

На 20 октомври се навършиха 55 години от неговата кончина.

През април 1941 г., след близо три десетилетия под властта на сърби и гърци, Македония се връща в пределите на общото българско Отечество. Много македонски българи, напуснали родните си места след втората национална катастрофа и отделени с години от тях, се завръщат там. Сред тях е и Димитър Талев.

В поредица от статии, публикувани на страниците на в. "Зора", с огромна обич, топлина и нежност той споделя детските си спомени за дома, семейството, майка си, другарите си, родните улици и скъпите на сърцето му места.


Завръщане

1. Бащиният дом

Навлизаме в малката уличка, дето някога протекоха безгрижните дни на моето детство. Води ме по-старият ми брат, който през тия двадесет и три усилни, кървави години не напусна родния край. На устните му трепти усмивка на доволство и тиха гордост:

- Ето, всичко е тук и такова си е, каквото го остави. И ние всички сме тук, стари и млади, и децата, които се родиха по-късно - неизменно верни чеда на родната земя, на бащино огнище.

Отсреща, сред мъничкия площад, играят купчина деца. Негли себе си виждам и своите връстници там, сред малкия площад, дето всяко камъче ми е познато и всяка тревичка край стените, всеки праг по дървените порти наоколо. Чувам познати гласове в припряния детски говор - това не е ли гласът на Ицето, който надуваше гуша като патарок в детския си гняв? Бих искал да приседна там, при тях, с боси нозе, с изподраскани колена и с догоре пълни джобове със зелени сливи. Ще дойде и Къндакот с опитомена чавка на рамото си.

- Къндак, жи'ти майка, дай да я подържа малко!

Къндакот не дава чавката. Избухва свада. Тогава на прага на портата се показва тетка Манда, с чорап в ръце и дълги, лъскави игли между пръстите ѝ.

- Що се карате бре, колобани? Ха́ играйте!

Спираме се пред родната ни къща. Прозорците на горния кат са затулени негли със същите бели завеси. За миг, в унес, дигам поглед към високите прозорци и търся, чакам да се помръдне бялата завеса, да се покаже там скъп образ. Никой не ме очаква и все пак тук се връщам аз, след двайсет години, след дълги години в мъка, в борба и копнеж неутолим. Не се помръдват белите завеси - през тия двайсет години смъртта покоси пътя на мнозина мои близки люде; стопани в тоя дом сега са други, чужди люде.

Град Прилеп, началото на ХХ век

Прекрачвам стария, протъркан праг - о, колко висок бе някога и колко пъти съм си очуквал голите палци на нозете в лудешки бяг за по-голям комат сладък пшеничен хляб след игрите! В двора е тихо, само чешмата шурти в мраморното корито. Мама е вече покойница, но аз очаквам да се покаже тя на каменните стъпала пред входа, както някога - с шарена престилка и със запретнати ръкави - да ме посрещне и да ме попита:

- Върна ли се, сине?

Плочите са измити тая сутрин, дворът е грижливо пометен, чиста зелена тревичка расте между камъните, старата лоза е подкарала нови ластари. Пристъпвам към чешмата - коритото и стълбът са наскоро изтъркани със ситен пясък и там, на белия мрамор, все още стои издълбан надписът: "Тале П. Палисламов, 1889". Това е името на баща ми; благородните нови стопани на родната ми къща не са заличили тоя скъп за мене спомен, не са изтрили тоя опасен през черните робски години български надпис.

Ето и градината с каменна ограда и там, под навеса, хамбара и същия тайнствен полумрак, там се криехме в дъждовни дни и сгушени един до друг в сгъстилия се мрак, тихо си разказвахме чудни приказки за надземни и подземни люде и царства. Там бе колибката на моето куче, там негде криех гълъбите си и ето чувам в тишината гласа на старата ни кираджийка баба Безцена:

- Иди учи, Димче, иди учи! Стига с гълъбите от сутрин до мрак!

В двора се показва възрастна жена - сегашната стопанка на къщата. Тя е превързана с черна кърпа, както мама някога, и приветливо ни кани:

- Повелете, влезте!

Къщата на Талеви - Палисламови

Нашата някогашна дневна стая е същата: с долапите, с мусандрите и с двата прозореца към двора. През тия прозорци виждах за пръв път света и помня, когато трябваше да се подигна на пръсти, за да погледна вън, после, когато рамката стигаше до брадичката ми, до гърдите ми и как всяка година ставах по-висок. Пролетно време току пред самите прозорци цъфтяха едри алени рози. Тук обичаше да седи татко в празнични дни, с разтворено Софроние на коленете си. Тук седеше той когато заболя и еднаж каза на мама развълнуван:

- Видях там, на клончето, чудно птиче. Не съм виждал досега такова шарено птиче! Чакам го да дойде пак, но не идва.

Около един месец по-късно татко умря. Ала и сега го виждам аз, все тъй седнал до прозореца, виждам го ясно в тоя блажен час на завръщане в родната къща.

Но нека идем и при мъртвите. Ние няма да ги видим тук, дето всяка вещ и тишината дори в празните стаи ни свързва със спомен за тях, за отминали дни. Напразно се ослушвам да чуя познати гласове, познати стъпки горе по чардака, да чуя познато хлопване на врата. Шумове и звуци, заглъхнали завинаги в бащиния дом и все пак завинаги ще звучат в душата и в спомени най-скъпи.

Светлият юнски ден бавно гасне. Белите кръстове греят неподвижни в привечерния зрак, негли сега по-ярко блестят буйно разцъфтелите се треви край гробовете, аленият див мак и нежните розови цветчета на шипките отсреща, ниско над главите ни тъмнеят разлистените гранки на благоуханни акации. Ето гробовете на татко, на мама, на сестра ни любима и непрежалена, и други още гробове на скъпи близки, стопили се вече в тая света земя. Присядаме смирено на дървената пейка - без сълзи, без думи.

По белия мрамор потрепва сяй от запалени свещи - светла, неуловима сянка, бързо пробягващи лъчи от незнайни далечини. Това е може би споменът незаличим за най-хубавата усмивка и топлия блясък на мили очи, които са бдели над люлката ми и винаги са ме гледали с еднакво силна, всеотдайна любов.

Семейството на Димитър Талев – седнали от дясно наляво: бащата Тале Палислама, майката Донка Палисламица, най-големият брат Георги. Прави от ляво надясно: съпругата на Георги – Антина, вторият брат на Димитър – Алекса (Александър) и сестрата Мария. До скута на Донка Палисламица – малкият Димче

- За вас - чувам гласа на брата си - те скърбяха най-много, и мама, и Мария. За вас двамата: най-големия и най-малкия. Не можаха да ви видят в последния си час, в часа на последните желания.

А ние и двамата бяхме тъй близо - разделяше ни само непреодолимата ненавист на потисника.

В гърдите ми напират синовни думи, сърдечни братски думи, и с трепет слагам ръка върху хладния мрамор. Искам да им кажа, че съм вече тук, че се върнах при тях. Зная - те няма да ме чуят, но нали са ме очаквали до последния си час, нали са копнели за мене с обич и скръб, в дни мъчителни, в часа черен на вечна раздяла?

Покой цари над гробовете, светъл и дълбок като ведрото родно небе над нас. Покой обладава душата и сърцето ми разтуптяно, в спомени светли мисъл след мисъл се роят, мъдри и чисти, молитва смирена, благодарност стопля гърдите ми в тая тиха среща с милите покойници. Скърбях за тях, както и те са скърбили за мене приживе, ала ето и тая болка стихна в утехата, че най-сетне запалих свещица на техните гробове.

Брат ми стана от ниската дървена пейка.

- Живяха честно, трудиха се, отгледаха деца... Нека и ние живеем и умрем като тях.

"Нека и ние..." - повтарям в ума си аз. И гробовете са опора и подтик в живота: да бъдем като тия, които са живели честно и са умрели храбро, като тия, чиито гробове ни викат и ни привличат с неотразима сила.

Високата трева шуми в стъпките ни. Изкачваме се на височинката над гробищата и оттук се разкрива необятен простор: широка Пелагония и сините планини наоколо. Далеч нататък, между зелените гънки на полето, е селото на дедите ми, а тук, съвсем близо пред мене, е Прилеп и родната ми къща. Небето все още светлее над главите ни и ето за този светъл привечерен час копнеех двадесет години - цял един живот.

2. Утринни звуци

Днес обходихме с моя по-стар брат много места и свидни кътчета в родния ни град. Минахме по нашата малка уличка, влязохме в старата ни родна къща, обходихме двора, спряхме се пред бялата мраморна чешма и погледахме как шурти безспир водата от лъснатия пиринчен чучур. Ходихме и при мъртвите - там, на ниския, потънал в зеленина хълм край града. Бързо отлетя дългият юнски ден. О, тоя първи ден в родния град, след двайсет години мъчителна раздяла...

Тая вечер се събрахме всички на трапезата в братовия ми дом. Децата и по-старите - всички, които стояха тук и пазиха родното огнище, и аз сред тях, дошъл от Горна земя. Нямаше ги само мъртвите - Мария, мама... негли и те бяха тук преди и ни чакаха толкова дълго, с болка, с надежда, с тревожна радост.

Върху бялата покривка на трапезата греят два пшеничени хляба с едва загоряла червеникава кора, благословената наша храна от векове. Редом пред нас са наслагани тежки лъжици и чинии с топло ядене, сложени са на трапезата и два отскоро калайдисани сахана, догоре пълни с първите ранни плодове от нашите градини. Сладък е всеки залък, ала скоро насищаме глада си, само душите ни остават ненаситни.

Бързо се роят спомен след спомен - и мисълта дори не може да ги догони, езикът не може да ги доизкаже. Това, което остава недоизказано и неспоменато, гори в погледите ни, в топлината на ръцете ни, които час по час, в сладостната забрава на разговора, се докосват и се милват с нежност. Да можеше - тъй, три дни и три нощи да се слеят наедно. Децата слушат унесени и очите им блестят - те никога не са чували по-хубави приказки. Ние помним всичко и разказваме сладкодумно.

Вече за втори или за трети път питам как умря старата, за нейната горест по нас, другите ѝ деца, които не можа да види край смъртното си легло. Сетне отново се връщаме в часа на раздялата и отново минаваме през тия двайсет години до днешния щастлив ден.

Колко много време - не може всичко да се доизкаже, всичко да се спомене. Копнежът остава неутолим, празнина все още зее в душите ни, издълбана от годините, и ние бързаме, бързаме да я запълним, усърдно търсим всяка скъсана нишка и здраво я завързваме, събираме усърдно, троха по троха, нашата обща душа.

Полунощният час ни заварва все още на трапезата и скоро се разделяме за почивка. Въвеждат ме в широка стая и ме оставят сам. В ъгъла е разтворило обятия широко бяло легло. По стените - познати шарки и портрети; аз се спирам тук-там, взирам се в избледнелите черти и в паметта ми бързо оживяват забравени образи на близки люде.

Душата ми се връща в далечно време, което е спряло, като стар часовник, на часа на раздялата, спряло е в моите спомени, в малката уличка край родната ми къща, в тия избелели фотографии, в тия шарки по стените, в тая тишина, що ме обгръща в късния час, тъй добре позната още с първите детски страхове и със смелите мечти на ранна младост.

"Дан!" - прозвучава в нощта камбаната на стария градски часовник както някога.

Късно е вече. Отпущам се в широкото меко легло и ме облъхва познатият мирис на чистите постилки и завивки. Нежно притваря натежалите ми клепки най-сладък сън и тъй, в сънен унес, с укротена скръб се ослушвам - няма ли да чуя тихите стъпки на мама, която всяка нощ идва да види дали съм заспал и дали съм се завил добре. Както някога.

Негли нови спомени ще бликнат, ала и тяло, и душа жадуват почивка - почивка не от дългия път, а от горести, неволи, от кървави беди, от борби изтощителни през тия дълги, черни години.

И затуй е така радостно утрото, първото утро в родния край. Пробуждам се още преди зори. Скачам бодро от леглото - чудото на щастливото завръщане отново започва и аз не искам да загубя нито миг. От широко разтворения прозорец струи и облива затопленото ми тяло свеж утринен хлад, тихо шушнат вън, до прозореца, полюшвани от утринния ветрец листата на лозата и на крушата отсреща. Навътре в къщата е съвсем тихо, по всички стаи и ъгли цари покой, познатите предмети се спотайват в мрака - това е часът на светлите сънища, предутринният час, в който се зараждат надеждите за новия ден.

Ослушвам се нетърпелив в тая спокойна тишина. Заглъхнали са вече всички нощни гласове и звуци, негли и ветрецът е утихнал в листата на лозата до отворения прозорец. В тишина започва пробуждането на новия ден и всички радости, които ме очакват.

Чува се плясък на криле и негде из съседните дворища изкукурига петел. Веднага се обажда и друг негде по-далеч. Еква целият град от бодрата песен на тия ранобудни вестители, които прогонват нощните сенки в пусти гори. Сетне пак всичко утихва, ала небето над Селечка планина вече бледнее.

Негде в къщата скръцва врата и се отваря; през цепнатината под вратата на моята стая трепва за миг колеблива светлина, чуват се предпазливи стъпки по дървената стълба вън. Мама е станала и със свещ в ръка слиза долу, в зимника; тя ще замеси днес прясна погача за мене - скъпия ѝ гост. Не, това не е мама, но - ето, всичко започва както някога, и песента на ранобудните петли, и тихите стъпки вън, и бледнеещото небе над Селечка.

Обличам се бързо и заставам до прозореца. Една след друга изчезват далечните звезди в светлеещите дълбини на небето, а отсреща високо се издига тъмният силует на планината. Над покривите пред мене все още тежи дрезгавина, ала все по-ясно се открояват високите бели комини. Далече негде тракат обковани колела - усърден работник тръгва към полето и сякаш го виждам как се кръсти набожно, после замахва с ръка и кончето му дръпва колата, която се клатушка и подскача по неравния калдъръм.

Все още сънливо птиче изписука, свито в топлото си гнездо, ето и друго се обажда между клонките на близкото дърво. Цял рояк сиви, рошави врабчета се изсипват на отсрещния покрив и, мълчали цяла нощ, започват да цвърчат едно през друго; и тъй ще бъде през целия ден, от клон на клон, от покрив на покрив, или там, край кокошарника, ще подскачат, ще цвърчат, неуморни и ненаситни. Някой минава край затворената ни порта, приближават се и други двама откъм горния край на улицата, дочувам гласовете им.

Неусетно става съвсем светло, негли изеднаж се разтварят врати и прозорци, по улиците и дворищата отекват гласове и стъпки, крякат кокошки, на площада отвъд лае куче, надига се и детска глъчка, а далеч отсреща, върху голия лоб на Будимаж слънцето слага златна корона.

С разтуптяно сърце наблюдавам пробуждането на родния ми град и пламналите в слънчев блясък планински върхове насреща. В това светло лятно утро, сред тая весела глъчка и тропот, и птичи песни, душата ми се пробужда ликуваща след тъмна нощ от двайсет години.

На вратата на стаята ми се показва моята малка племенница. Тя е в светла дрешка и ми се усмихва:

- Добро утро, чичо!

- Добро утро, мило! Днес пак ще се разхождаме, нели? От улица в улица, ще излезем и вън от града, ще отидем навсякъде, дето съм играл и лудувал през най-щастливите дни в живота си. Искам всичко да си спомня, щастлив, както през ведрите дни на моето детство.

Прилеп, часовниковата кула, 1943 г.

3. Родният град

По улиците на Прилеп - моя роден град - на всеки ъгъл, на всеки кръстопът ме пресрещат спомени. Те ме спират на всеки кръстопът като весели посрещачи, с приветливо усмихнати лица. Стари и млади люде и деца - мои връстници от преди двайсет и повече години. В празнично рухо са облечени и бледите багри по облеклото им, нежно румените им лица и ръцете им са тъй чисти, дори прозрачни в топлия сяй на свежото юнско утро. Малка, бледа ръка притиска на млади, все още детски гърди клонче току-що разцъфнал йоргован и няколко стръка бели благоуханни зюмбюли, две очи ме гледат радостно учудени.

- Добре дошъл, добре дошъл! - кимат ми те всички дружелюбно и аз чувам познати гласове, които не бях чувал тъй отдавна.

Неусетно изчезват едни, други ме посрещат по-нататък.

- Добре дошъл!

Аз ги познавам един по един, назовавам ги по име в паметта си, на устните ми напират незабравими думи, ръката ми потрепва, искам да ги докосна с плаха радост - да не би изеднаж да прекъсне тоя прекрасен сън в далечни спомени.

Не, още не са преболели раните на раздялата. Не изглеждаше ли безкрайна мъката през последните години? Към отсрещния край на улицата се спира някаква сянка. Аз се взирам и не мога да позная в нея никого, не зная и дали ме чака тя, като тия весели посрещачи, които изчезнаха някъде с тих, твърде далечен шум. Взирам се с болка и не смея да пристъпя - боя се, че няма да я стигна никога, няма да я позная никога.

Край старите стени от двете страни на тясната улица безшумно се плъзгат други такива сенки, усещам ги как отминават едвам видими и бързо изчезват. Няма да ги видя вече никога, няма да ги позная дори и тук, по тия стари улици, дето съм ги срещал преди и може би съм ги обичал. Ето и болката по туй, което е загубено завинаги. Чувствувам се безмилостно ограбен от времето, което минава и никой не може да го спре, руши, повлича в безкрая, заличава всяка следа и в нашата памет, и в сърцето ни.

За един миг или кой знае за колко време оставам съвсем сам на улицата. Сърцето ми тежи като нагорещен камък. Но не искам, не искам да скърбя в тия неповторими дни на моето завръщане в родния град!

- Хайде... - чувам изеднаж далечен глас.

Та това е нашата улица!

Прекрасният сън продължава. От нашата порта излиза мама. Тя е пременена празнично, оглеждам се и аз - и аз съм облечен в най-хубавите дрехи, които съм носил в живота си. Донесоха ми ги направо от Солун: сиво палтенце и панталонки, с бял нагръдник и синя пантлика, а вчера ми купиха и алено фесче, което стои малко несигурно на остриганата ми глава. Мама ме улавя за ръката и казва:

- Хайде, ще идем на гости у тетка ти Йоанка.

Предстои ни чудесно пътуване почти през целия град. Едва-що сме излезли на улицата, насреща се задава татко с неколцина свои приятели. Те се събират всеки празничен следобед и по цели часове говорят неясни думи за далечни страни и държави, които воюват или се готвят да воюват, и най-вече говорят за най-хубавата, най-милата от тях - Бугария. Татко ни поглежда с гордост, мама му кимва едвам забележимо усмихната и бърза да отмине, че не е прилично да се спира насред улицата при толкова мъже.

Минаваме през църковния двор. Тихо е тук през тоя празничен следобед. Листата на старите тополи шумолят, трите чешми под камбанарията шуртят в мраморното корито, прозорците на църквата ме гледат тъмни и тайнствени, навътре негде в мрака проблясва една-единствена свещица или кандило като око и сякаш следи зорко всяка наша стъпка. Мама набожно се прекръства три пъти, кръстя се и аз в неясна тревога и подръпвам ръката ѝ - да излезем по-скоро от тоя страшно тих двор.

Улиците на другата страна на църквата и людете, които срещаме тук, ми са по-чужди. Заглеждам се с любопитство във всяка къща, във всяка отворена порта, в някое куче, изправено с предните си нозе на високия праг, и мама на свой ред подръпва ръката ми. Ето и реката. Дълго вървим покрай самия високо иззидан бряг, а водата долу шуми, клокочи примамливо, непоносимо горещо става в новите ми обувки. Аз зная, във водата долу има мънички сребърни рибки и е тъй приятно да шляпаш в нея с боси нозе. От планината иде тая вода - какво ли е там? - и тече, тече, непрестанно, а понякога приижда със страшна сила, прелива над високите брегове, събаря мостовете, потича по улиците, мътна и студена.

Тетка Йоанка ни посреща, въвежда ни в широката полутъмна стая и аз тихо сядам на миндера между нея и мама. Отсреща се зеленеят прозорците - вижда се градината на тетка Йоанка. Тая градина винаги ме привличаше с голяма сила, може би защото беше и страшно там, зад къщата, между високите стени, сред гъста зеленина. В тая малка джунгла никога не се чуваше човешки глас, а в сплетените треволяци и бурени все току шушнеше нещо тайнствено и застрашително. Ала по провисналите гранки на дървесата тежаха китки и цели гердани зрели плодове, и там, в гъсталаците, имаше птичи гнезда.

Сега чакам друго нещо, чакам мълчалив и смирен. Най-сетне тетка Йоанка рече:

- Много ти е послушен Димче, много!

Мама се усмихва и слага ръка на главата ми. Аз привеждам клепки и бузите ми пламват - съвестта ми не беше съвсем чиста.

Тетка Йоанка става, дига края на фустана си, дига края на втори фустан и сетне мушва ръка в бездънния джеб между диплите на трети фустан. Следя с крайчеца на окото движенията ѝ. Подава ми, както винаги, шепа леблебии и зърна сухо грозде - малко мекички, затопленички, но това бяха най-вкусните стафиди, които съм ял в живота си.

Докато двете жени са залисани в разговора си, незабелязано се вмъквам в тайнствената градина. И се връщам със скъсани панталони. Мама надава вик:

- Боже! Новите панталони... от Солун! Все така ти се случва. Боже, ами сега!

На връщане, през тихия църковен двор, пред тъмните прозорци и мъждукащото кандило навътре в тъмнината, с горест произнасям първата си молитва:

- Боже, все така ми се случва!

Та и сега, и сега все така ми се случва, Боже.

Някога стените на старата църква бяха от бигорлив камък и с двойни ивици от червени тухли. Сега са бели. Загрозила ги е невежествена ръка. Насреща стърчат опушените стени на училището, в което учих някога. Прозорците му зеят празни, зее и широката му сводеста врата, която винаги си спомнях с венец от пролетни цветя, както я украсявахме за Свети Кирил и Методий. Влизам вътре по едно купище пръст и изпочупени тухли. Гробовно глъхне грозната празнина между четирите обгорени стени. Не се чува детска врява, нито гласовете на любимите ни учители. Вражеска ръка унищожила с огън тая гордост на Прилеп.

Отново тръгвам по тесните улици на родния град да търся следите на първите ми радости и на първите скърби, които ни правят по-силни и ни обогатяват с мъдрост. Срещам дружина млади люде, които ме гледат недоверчиво. Те са се родили, израснали са през тия двайсет робски години. Не ме познават и ме гледат като пришелец.

— Деца, деца, аз съм бил преди вас тук и останах верен на тоя град, на всички, които са се родили и умрели в него. Посрещнете ме и вие с доверие, с обич в моя град, в нашия град.

https://impressio.dir.bg/izgubenata-balgariya/dimitar-talev-s-ukrotena-skrab-glasovete-vi-chuvam

[Hatshepsut]

Как македонистите в Македония фалшифицират Димитър Талев от Прилеп

Роденият в град Прилеп (Вардарска Македония) Димитър Талев е един от най-обичаните български писатели. В своите книги той описва борбите на българите в Македония за свобода.

Обявен е от македонизма за "великобугарски шовинист" и затова не се споменава в македонските учебници по литература и история. След разпадането на Югославия в Македония започват да го издават преведен на македонски. В съгласие с македонизма творбите му са фалшифицирани.

Журналистът от БТВ Иван Георгиев (роден в Пиринска Македония и считан за "етнички македонец" и част от "етничкото македонско малцинство во Пиринска Македониjа" според македонизма) ни показва един от случаите, в които Талев е фалшифициран от македонистите.

Линк към статия разкриваща подробно фалшификацията:

https://sbornikstrumski.com/makedonisti-falshifikuvat-dimitar-talev/

[Hatshepsut]

Любомир Талев: За Димитър Талев Македония е България

Когато пише за Македония големият наш писател Димитър Талев възкликва: това е България.

Абсолютно недопустимо е през ХХI век да се фалшифицира творчеството на писателя от страна, която се стреми да стане член на европейското семейство.

Това заяви пред БГНЕС юристът и доктор по конституционно право Любомир Талев, родственик на писателя.

На 1 септември 1898 г. в град Прилеп, тогава в рамките на Османската империя, се ражда Димитър Талев, авторът на ,,Преспанската тетралогия".

Талев=Прилеп

Роднинската връзка на Любомир Талев е по сватовска линия. За него той е научил от разказите на своята баба.

,,Родът ни произхожда от село Локва, Прилепско. На диалект Талев означава Прилеп. Т.е. фамилията Талев означава човек, който е родом от Прилеп или Прилепско. От там е и нашето родство с писателя", обясни той.

,,Баба ми е разказвала, че писателят е гостувал на нейния свекър, дядото на баща ми. По време на тези гостувания са си говорили за Македония", добави Любомир Талев.

Любомир Талев: Талев=Прилеп

,,Червеният сатана" и сърбите срещу българщината в Македония

Особено трудни за големия писател стават годините след преврата на 9 септември 1944 г. Тогава той попада под ударите на така наречената ,,народна власт" заради борбата си за българска Македония.

,,На младини Димитър Талев се увлича от левите идеи. Първите му разкази са на социална тематика, но доста бързо се насочва към християнството и патриотичната тематика, по-конкретно българската кауза в Македония", каза д-р Любомир Талев.

Той припомни, че още през 20-те и 30-те години писателят се изказва много критично както към комунистическата идеология, така и за ролята на Комунистическата партия и Коминтерна по отношение на борбата в Македония. ,,Това негово отношение е много добре документирано и в един от моите любими романи ,,На завой", откъдето е и прословутият израз, че ,,последният комунист ще умре в България", каза д-р Талев.

Писателят се отнася много критично и към македонисткия комитет със седалище във Виена.

,,Нарича го ,,Червения сатана", обяснява как комунистите и сърбите работят заедно срещу българите", добави д-р Любомир Талев.

Димитър Талев е част от десницата във ВМРО в качеството си на главен редактор на вестник ,,Македония", един от приближените на Иван Михайлов. След затварянето на вестника от 19-майците, започва да работи във вестник ,,Зора", чийто издател е един крупен български журналист от Прилеп Данаил Крапчев, убит от комунистите. Заради тази му дейност и позиции след 9 септември Димитър Талев е изключен от Съюза на българските писатели, заедно с още 29 души, сред тях са Фани Попова-Мутафова, Богдан Филов, Чавдар Мутафов, Змея Горянин, Любомир Владикин.

,,Димитър Талев е арестуван и прекарва в лагери в Свети Врач, Перник, Дупница до 1945 г., когато е освободен. През 1947 г. по повод на визитата на югославския диктатор Йосип Броз Тито и по повод на актуалната тогава идея за създаване на южнославянска федерация, което на практика означава България да се включи в Югославия и да се откаже от своя суверенитет, отново е прибран. Обвиненията срещу него са, че е виден михайловист, великобългарски шовинист", разказа Любомир Талев.

Любомир Талев: Димитър Талев наричаше македонистите ,,Червения сатана"

Това е много тежък период за писателя. Той прекарва много тежки месеци в лагерите Богдановдол, Куциян, развива тежка язва и е на крачка от смъртта. ,,Бил е принуден да яде варени зелеви кочани – диетата на концлагеристите. Непосилни за неговата физика и здраве са трудовите норми. Неговите сълагерници са му помагали да ги изпълнява. Семейството му се отказва от всички сладки храни и му ги е изпращало в буркани, надписвайки колетите като лекарства. Така е успял да оцелее", заяви юристът.

Димитър Талев е освободен от лагерите, но изпитанията не свършват. Цялото му семейство е изселено в Луковит, поставено е в изолация и следено. Неговите книги не се издават, няма средства за нормален живот и лечение. В резултат на всичко това писателят ще отключи раково заболяване, от което ще почине по-късно през 1966 г.

С промяната през 50-те години на политиката на БКП по македонския въпрос Димитър Талев е реабилитиран, става член на СБП, народен представител. ,,Това не може да му да възмезди всичките години на репресии, на които е бил подложен, и които в крайна сметка съкращават живота му", заяви Любомир Талев.

Любомир Талев: За Димитър Талев Македония е България

,,Преспанската тетралогия" - Opus magnum на Талев

Четирите книги – ,,Железният светилник", ,,Преспанските камбани", ,,Илинден", ,,Гласовете ви чувам" – са останали в нашата литература с прозвището ,,Преспанската тетралогия".

,,Този Opus magnum на Димитър Талев има своя предшественик в периода преди 9 септември, когато той пише трилогията ,,Усилни години". В нея за пръв път той се опитва да създаде едно монументално изображение на живота на българите в Македония в навечерието, по време и след разгрома на Илинденското въстание. Когато пише ,,Преспанската тетралогия", след освобождението му от лагера, той е в разцвета на творческите си сили, изключителна зрялост като писател. Тя представлява мащабно описание на бита на българите в Македония от онова време, на техните борби, на тяхната непримиримост и отдаденост на българската кауза. Освен изключително майсторски изваяните образи и картини от живота на българите, тя е свидетелство както за българския характер на населението на Македония, така и за самите виждания на Талев. Тези виждания са много добре изразени в неговата публицистика преди 9 септември, когато, пишейки за Македония, той възкликва: ,,Тук е България", заяви в интервю за БГНЕС д-р Любомир Талев. /БГНЕС

https://bgnes.bg/

[Hatshepsut]

Родната къща на Димитър Талев чака България в Прилеп

Родната къща на гения на българската литература Димитър Талев има риск да бъде загубена, ако българската държава продължава да проявява безразличие и липса на национални сетива. Наследниците молят българските политици и държавници да вземат единственото правилно решение и да съхранят родната къща на смятания от всички наши сънародници за един от най-достойните македонски българи.

Най-голямото ми желание е къщата на Димитър Талев да стане българска, да стане културен дом на България. Не мога да разбера, защо България спи. Може и плоча да поставят, но България трябва да бъде държава. Да се прояви в светлината на истинска държава и да се преклони пред делото на Димитър Талев. Нека той се върне там, откъдето е тръгнал. Той е излязъл от тази къща и от Прилеп – нека се върне обратно. И неговият дух да бъде спокоен.

Това заяви в ексклузивно интервю за БГНЕС Снежана Аческа, сегашен собственик на къщата на Димитър Талев в Прилеп. Днес се навършват 124 години от неговото рождение.


"В момента аз съм собственичка на къщата (на Димитър Талев – бел. ред.), тъй като законният собственик – съпругът ми, почина. Имам сериозни проблеми: Изгонени сме от нашата къща, изгони ни нашата държава, към която не изпитвам повече чувства като към държава, в която съм се родила, и заради определени хора съжалявам, че съм се родила. Проблемите ми са големи. Съпругът ми почина тъжен, защото беше изгонен от къщата, в която се е родил, и това е много тежко. Няма да кажа кой ни изгони – казала съм го там, където трябва. Този човек в момента е в затвора и му пожелавам да остане там до края на живота си. Целта беше той да я вземе и той да я продаде. Аз не позволих това да се случи, реагирах бързо и всичко това беше прекратено. Най-голямото ми желание е (къщата) да бъде българска, да стане културен дом на България.

България да откупи къщата на Талев и да я превърне в културен дом в Прилеп

Тук възниква още един проблем: Питам къде е България? Защо спи?! Не мога да разбера защо България спи. От години го повтарям: Сумата за една държава е смешна и да не се погрижи държавата да събере минимум 100 000 евро за къща с 10 стаи, която може да се превърне и в хотел... Създадена беше фондация ,,Димитър Талев", но пак нищо не беше направено. Хората не дават пари. Смятам, че това е срамота. Да има България културен дом в центъра на Прилеп е голяма работа", каза Аческа и подчерта: Очаквам българската държава да дойде и да си я купи. Да им предам ключовете, докато съм жива. Мъжът ми почина тъжен и ми каза: Живей, за да осъществиш това, което си си наумила. Ето, все още съм жива, скоро ще навърша 72 години, и моля българската държава да ускори този процес, защото не знам кога ще си отида. Тази държава ми изгони и децата – и трите са в чужбина, а аз останах сама. Поне да довърша онова, което започнах преди 20 години. Започнах със Стефан Данаилов и Първанов и досега няма нищо.

Снежана Аческа: България да купи къщата на Талев

На въпроса дали идват често хора от България да разгледат къщата Аческа отговори: Разбира се. Идват цели автобуси или поединично, влизаха, разхождаха се из къщата. Сега вече не пускам никого, защото къщата се руши – това е стара къща и ако не се поддържа, а 10 години бяхме изселени от нея, няма кой да я поддържа вече. Нормално е тя да започне да пада.Аз можех да я ремонтирам, но трябваше да се остави едно или друго в нея в автентичния му вид. Къщата остана автентична, но ще падне, ако почака още малко. Започва да капе от различни места, а ако си бяхме ние в нея, това нямаше да се случи. За да поддържаме старата къща, изхарчихме пари колкото за две нови. Няма човек, който да каже: Върна ме Снежана или свекървата. Свекърва ми пускаше всички, а ние се чудехме защо идват толкова много хора. Тук беше директорката на гимназия ,,Димитър Талев" от Пловдив.И тогава попитах: Ще ми обясни ли някой защо идват толкова много хора, защо оставят цветя на чешмата, какво се случва, каква е причината за всичко това? Жената ми обясни.

Цели автобуси с българи посещават къщата на Талев в Прилеп

Още при първото си пътуване в София - а по-рано пътувах много често, двете снахи, жените на братята ми, са българки, ходех в Плевен, минавах и през София, където имам приятелки, от площад ,,Славейков" си купих всички книги от Димитър Талев. Прочетох ги и разбрах за какво става въпрос. Едва тогава разбрах кой е Димитър Талев и колко възвишено е онова, което пише в книгите си. Бях във възторг, особено от ,,Железния светилник". И точно това ми даде повод да се обърна към Стефан Данаилов. Той положи много усилия, но не направи нищо. Вероятно е имало друг фактор, който правеше спънки нещата да се задвижат.

"България трябва да бъде държава. Да се прояви в светлината на истинска държава и да се преклони пред делото на Димитър Талев. Нека Димитър Талев се върне там, откъдето е тръгнал. Той е излязъл от тази къща и от Прилеп – нека се върне обратно. И неговият дух да бъде спокоен. Мисля, че щом се върне, духът му ще намери покой", каза още Снежана Аческа. /БГНЕС

Снежана Аческа: България да се преклони пред делото на Талев

https://bgnes.bg/