Добруджанскиятъ въпросъ и Крайовската спогодба

[Nordwave]

На 7 септември 1940г. в румънският град Крайова е подписан договор, по силата на който в територията на Царство България е върната Южна Добруджа. Това е единствената българска придобивка плод на политиката на мирния ревизионизъм водена от българските правителства между двете световни войни. Именно този факт предопределя и запазването на Южна Добруджа в българските предели след Втората световна война, за разлика от Вардарска и Ег......ска Македония и Западна Тракия. Разглеждането на Крайовската спогодба в светлината на отношенията между великите сили ще ни позволи да разберем и защо още един договор, достигнат при различни обстоятелства – този за връщането на Трансилвания на Унгария по-късно е обявен за невалиден.

Според Сан-Стефанския предварителен мирен договор, който поставя начало на Третата българска държава, Северна Добруджа е включена в рамките на Кралство Румъния. Това е компенсация за придобиването на Бесарабия, до тогава в пределите на Румъния според Парижкия мирен договор от 1853г., от страна на Русия. И след Сан Стефано и по време на обсъждането на Берлинския договор румънското общество и политици протестират срещу това решение. Причините са няколко. В Бесарабия, за разлика от Северна Добруджа живее компактно румънско население. В последната инфраструктурата е крайно неразвита и доколкото съществуват съобщения, те са с бившите османски територии – т.е. с тогавашните и сегашни земи на България. Румънските политици си дават ясна сметка, че румънската държава трябва да вложи огромни усилия за колонизацията на новите земи. Там българите съставляват около 55% от общото население, като след тях се нареждат турците, татарите и известен брой германци. Румънското население е незначително малцинство. По този повод е любопитен за отбелязване факта, че указът на румънския крал за присъединяването на Северна Добруджа към Румъния е написан на български и турски език. Пред великите сили се излага и още един факт – чрез включването на български земи и население в румънските предели ще се създадат пречки за установяването на приятелски отношения между двете страни.

Така или иначе посредством Берлинския договор България е намалена за сметка на своите съседи и преди 1912г./като се изключи Съединението поради специфичните условия/ на Балканите няма условия за промяна на границите. До Балканските войни отношенията между България и Румъния не стават приятелски, но не са и враждебни. За това спомага и ориентацията за решаването на македонския и тракийския въпрос, като Северна Добруджа е плод само на спорадични коментари от страна на българските власти.   

Кризата в Балканския съюз след военната победа над Турция през Балканската война дава възможност на Румъния да извлече твърде много ползи за себе си. Докато българската войска се бие срещу бившите си съюзници, румънската, под благосклонния поглед на всички велики сили, навлиза в българските предели и достига почти до София. В Букурещ през 1913г. и Южна Добруджа е присъединена към Румъния. Това става при положение, че в Северна Добруджа румънският елемент след дългогодишната колонизация все още не е достигнал преобладаващо мнозинство, а в Южна Добруджа никъде не са регистрирани компактни маси румънци. Опитите за оправдаването на анексията с куцовлашкото/аромънско/ население на Македония, влязло в българските предели не издържа на проверка.

Първата световна война и намесата на Румъния на страната на Антантата позволява на България да си възвърне Южна Добруджа по границата от 1913г. Според Букурещкият мирен договор от 1917г. между Румъния и Централните сили, Южна Добруджа влиза в български предели. В северната част, главна поради претенциите на Турция заради турското население в областта и участието на турските войски на Добруджанския фронт /въпреки уговорката с германското командване, че тези войски ще бъдат считани за немски/, се установява кондоминиум, т.е. съвместно управление.

Уви след поражението на България и Централните сили победителите диктуват мира. Букурещкият/този от 1917г./ и Брест-Литовският мирни договори са анулирани. Въпреки, че Румъния, противно на съюзническите си задължения е сключила сепаративен мир, отношението към нея е благосклонно. Заслугите и в борбата с болшевиките в Русия и Унгария също и носят допълнителна подкрепа. Като цяло САЩ и Великобритания/до някъде/ признават българските претенции за Северна Добруджа никоя от тези държави не желае да разруши Антантата заради проблемите на България. Общото мнение, което се формира сред победителите е, че една държава съюзник не може да отстъпва територии на победена противникова държава. Около Парижката мирна конференция се заформя и една нова идея, която помага на румънските стремежи - тази за формирането на "санитарен кордон" от силни държави, ползващи се с подкрепата на съюзниците, които да бъдат преграда срещу разпространението на болшевизма в Западна Европа. Така Ньойският мирен договор от 27 ноември 1919г. узаконява оставането на цяла Добруджа в рамките на кралство Румъния.

След Първата Световна война България е в прекалено окаяно състояние, за да може да постигне ревизия на мирните договори. За разлика от своите съседи, снабдени от силите на Антантата с модерни за времето си оръжия, България е практически лишена от тежко въоръжение. Армията е негодна за военни действия. За това спомага и практическата международна изолация на страната и формиралата се между двете световни войни Малка/или Балканска/ Антанта, в която влизат всички български съседи, и която си поставя за цел гарантиране на статуквото. При тези условия българските правителства си поставят за цел преодоляване на изолацията, без обаче да влизат в договорености, които биха означавали отказ от идеята за национално обединение. Умерената политика води до постигането на определени успехи и то благодарение на усилията върху дипломатическата маса. Въпреки идеите на някои правителства за включване в интегрална Югославия, този въпрос реално никога не се поставя на сериозно обсъждане. Така, без да се отказва от своя ревизионизъм, България, чрез преговори затопля отношенията си със своите съседи, поне на дипломатическо ниво. Реален резултат от това е първата ревизия на Ньойския договор – Солунското споразумение от 31 юли 1938г., според което отпадат военните ограничения спрямо България.Въобще промяната на международното положение през 1938г., свързано с Аншлуса и Мюнхенското споразумение, дават нов тласък на ревизионизма в Европа. Специфичните условия предопределят и разликите в подхода на различните държави. Като пример може да послужи политиката на Унгария и тази на България. Въпросът с Трансилвания и Южна Добруджа е разглеждан в пряка връзка. Но докато унгарската държава може да си позволи по-рязка политика, стигаща и до военни заплахи, то обкръжената от държави с български земи и население България трябва да действа изключително предпазливо. Действията на българската дипломация през периода 1938-1940г. могат с право да бъдат определени като блестящи. Те се отличават със спокойствие и в същото време с твърдост и поне по отношение на позициите си спрямо въпросът с Южна Добруджа България не отстъпва нито на сантиметър.

През периода 1938-1940г. румънската позиция е тази, която изглежда водеща, но в същото време непрекъснато отстъпва от своите позиции, често въпреки желанието си. Това се определя и от изменението на баланса на силите в европейски мащаб. Бидейки на границата на Съветския съюз, особено след руското навлизане в Полша на 17 септември 1939г. Румъния се счита за пряко застрашена държава. Това се предопределя от факта, че въпросът с Бесарабия и Буковина не се счита за приключен от страна на болшевиките. Това и общата загуба на доверие на Средно и Източно Европейските държави към Франция и Великобритания предопределя ориентацията на Румъния към силите на Оста. Ангажирането на Германия във войната със съюзниците обаче, предопределя и пасивното и положение спрямо руските амбиции. Това кара държавите от Балканския съюз, особено Румъния и Турция да започнат сондажи за формирането на Балкански блок от неутрални държави, който обаче е ориентиран срещу Германия и се ползва с подкрепата на Англия и Франция. Нежеланието на балканските страни, особено на България и Югославия предопределя неуспеха на начинанието. За задълбочаване на румънските притеснения служи и факта на обвързването на съдбата на Трансилвания, Южна Добруджа и Бесарабия. Едновременно с това, преместването на германските военни части на запад предопределя и активността на СССР, свързана със "Зимната война" с Финландия и анексията на Прибалтийските държави. При това положение, въпреки мирната политика от страна на България, всичките и съседи, а и силите на Оста и съюзниците я предупреждават, да се въздържа от военно решаване на Добруджанския въпрос.

Решаващата година за съдбата на Южна Добруджа е 1940. Тогава всички съседни държави, освен Гърция, както и великите сили са съгласни, че за запазване на българския неутралитет трябва да се направят отстъпки и то в територията, която всички смятат за безспорно българска – Южна Добруджа. Повратният момент, който служи като катализатор за процесите, свързани с ревизионизма към румънската държава е започналата на 10 май 1940г. германска офанзива на Западния фронт. Катастрофалното поражение на съюзниците до голяма степен унищожава международния им престиж. В същото време, докато германските войски са на запад, СССР се чувства с развързани ръце и на 26 юни 1940г. предава нота до румънското правителство, с която иска предаване на Бесарабия на Съветска Русия. В противен случай ще започнат военни действия. При това положение единствената помощ за Румъния може да дойде от страна на силите на Оста. Румънските власти дори предвиждат окупация на държавата от германски войски, за да се запази териториалната цялост на страната. Нито Третият Райх, нито Италия могат да се ангажират във война срещу Съветският Съюз. Те съветват Румъния да отстъпи. В същото време на Унгария е дадено да се разбере, че Оста не може да подкрепи военно разрешаване на въпроса с Трансилвания. Предварително са отправени и предупреждения към България. Турция намираща се под английско влияние също отправя заплахи за военна намеса в случай на нарушаване на българския неутралитет.Българската дипломация, за разлика от унгарската не смята, че моментът ще бъде изпуснат. Започва изключителна активност пред представителите на великите сили. Съветският съюз отдавна е признал българските претенции. Добрите отношения със САЩ датиращи още от времето преди Първата световна война и непострадали от нея, както и разбирането от страна на американското общество и управляващи към българския национален въпрос също са налице. С оглед на застрашеното си положение Румъния се обвързва изключително със силите на Оста. С това идва и отхвърлянето на английското покровителство, а от там признаването от страна на Великобритания на българските искания спрямо Южна Добруджа. Остава да се убедят Германия и Италия. Последната е в изключително добри отношения с България и българските дипломати своевременно я уведомяват за всяка своя стъпка. За спечелване на германската подкрепа допринася успешното разиграване на "руската карта". Претенциите на Русия за доминация в България, предложенията за пакт за взаимопомощ и неимоверното увеличаване на руското влияние при евентуално получаване на Южна Добруджа с руско посредничество притесняват Германия. Това важи с пълна сила, при положение, че и Третият Райх и СССР виждат в своя пакт за ненападение само временна мярка преди неизбежния сблъсък. Тези германски опасения успешно се подхранват от българските официални власти, които шантажират Германия, но с оглед на обстоятелствата желаят получаването на Южна Добруджа именно чрез съдействието на Райха. Последният разбира последствията за своята сигурност при установяването на руско "влияние" в България и в множество разговори, включително в личен такъв между министър-председателя Б.Филов и Адолф Хитлер дава гаранции за връщането на Южна Добруджа на България.

Въпреки своето нежелание Румъния е принудена да прави отстъпки – тя е под изключително германско влияние. Постигната е договорка за започване на българо-румънски преговори на 19 август 1940г. в Крайова. Двете страни не отстъпват от своите искания. Основният проблем е желанието на Румъния да запази Балчик, със съответен коридор край морския бряг, и Силистра. Противоречия възникват по отношение на срока на опразването на Северна и Южна Добруджа съответно от българското население и румънските колонисти. Румъния поставя и твърде високи финансови изисквания, които според нея трябва да обезщетят румънските колонисти. В същото време нищо не се предлага по отношение на живеещото поне от век в Северна Добруджа българско на селение, при положение че земята на румънските колонисти на юг, преди това е била отнета от коренното българско население. Тези причини, както и решението на втория Виенски арбитраж, което връща Трансилвания на Унгария фактически прекъсват преговорите, въпреки гаранциите на румънското правителство че двата процеса текат независимо един от друг.

По повод на стегнацията Б.Филов и Ив. Попов/външен министър/ предлагат окупация на Южна Добруджа. Цар Борис III отклонява тези предложения и се обръща към Рим и Берлин. От там следват телеграми до Букурещ/съответно на 6 и 5септември/, в които румънското правителство е обвинено в неспазване на договореностите и саботиране на преговорите.

По това време, особено след Виенския арбитраж /30 август/ режимът на Карол II е загубил всичките си поддръжници в румънското общество. Това дава повод на новия министър-председател генерал Йон Антонеску да поиска абдикация на краля  в полза на неговия малолетен син Михай. На 6 септември 1940г. той подписва абдикацията си.     
След приложеният германски и италиански натиск на 7 септември 1940г. е подписан Крайовският договор, по силата на който Южна Добруджа се връща на България. Предвижда се размяна на равен брой румънски колонисти от Южна и българи от Северна Добруджа. Това показва, че не всички български поселения на север са ликвидирани. Към тази размяна трябва да се пристъпи в срок от три месеца. Българската държава трябва да изплати 1 милиард леи обезщетение за румънската собственост в Южна Добруджа. А българските "преселци" от Северна Добруджа могат да вземат със себе си само това, което могат да носят, но не и злато.

Но несправедливите от финансова гледна точка условия нямат значение за българите. На 21 септември добруджанското население посреща възторжено българската войска.

Г.Цвятков http://www.elbetica.org/istoriq.htm

[Nordwave]

На 25 септември е годишнината от освобождението на изконните български земи, подарени от руския император на северната ни съседка срещу парче от Молдова.

Предишните ни управници отстъпиха Северна Добруджа в името на социалистическия интернационализъм, сегашните ни държавници мълчат заради общото ни европейско бъдеще с Румъния.

Вече свикнахме да приемаме проблемите около отнетите ни след различни войни и договори земи като исторически. И логично, аналитично, дори обективно - въпреки личното отношение - разсъждаваме върху несправедливостите, стоварили се върху народа ни.

Без дори да си помислим за някакви претенции към съседите ни. Камо ли пък да изразяваме щения за връщането им или за възстановяването на България от времената царете Симеон и Иван Асен. Това не означава, че трябва да забравяме миналото и уроците му. Нито пък да пренебрегваме паметта на падналите борци за свободата ни и невинните жертви на чуждите агресии срещу нас.

Миналата година инициативен комитет от Добрич се обърна с молба към патриарх Максим 15 август да бъде обявен за траурен ден за Добруджа

На тази дата през 1916 година се слага началото на трагичните събития, довели до отвличането на 25 000 добруджанци в концлагери в Молдова. Малцина от тях се завръщат по родните места.

"Няма неудобни истини в историята, които трябва да бъдат спестявани заради криворазбрани съседски отношения" - казва координаторът на инициативния комитет Радослав Марков, внук на оцелял от лагера на ужасите "Биволаре".

И изважда на бял свят документи за скривания досега геноцид в книгата си "Кървавата бразда на Добруджа или румънските жестокости в Молдова - 1916/1918 година".

На 25 септември ще честваме освобождението на Южна Добруджа от румънска власт.

На всяко честване се канят ръководителите на основните институции у нас, но досега никой не е приел поканата.

Сякаш този отдалечен от София край не е български.

Като че ли не именно оттук е тръгнала историята на нашата държава. Тази земя, предизвикваща апетитите на неканени гости, от 1913 г. до 1916 г. и сетне чак до 1940 г. е под румънско иго.

Преди години, покорно съобразявайки се с "големия брат", българските историци мълчаха по неудобния въпрос за размяната на Северна Добруджа с Молдова, направена между Русия и младата румънска държава. С чужда земя императорът купува разширението на държавата си на юг.

Сред историците се носят слухове, засега непотвърдени документално, че размяната била за срок от сто години - както Британия владееше Хонконг.

Ако е така, това означава, че през 1978 г. Николае Чаушеску - партиен лидер и държавен глава на Румъния по онова време, е трябвало да върне изконните български земи. В името на социалистическия интернационализъм обаче проблемът е забравен.

Подобни истории се разказват и за документите, удостоверяващи собствеността върху плодородни земи в Северна Добруджа. Според очевидци, в Констанца има архив, в който са блокирани нотариални актове на български имена.

Излязат ли на бял свят, доста харчове ще струват на северните ни съседи. Но ние сме модерни хора, разбираме, че в Евросъюза граници няма да има и не желаем миналото да хвърля сенки върху настоящето и бъдещето. Поне така твърдят родните политици, отдавна отписали и тези български имоти, както умело забравят за дължимите от Турция милиарди по Ангорския договор. Това обаче не им пречи да изпълняват съвременни ангажименти, твърде фриволно поети по един или друг повод.

Неотдавна в Добруджа възникна интересен случай. Въпреки постановките на Крайовския договор, съдийка от Балчик "върна" на наследниците на румънски чокой сградата на кметството и още два имота, в единия от които има детска градина.

Добре че се намесиха по-горните инстанции, та ликвидираха опита да се създаде казус.

Но това несбъднато "решение" отвори апетитите на някои съседи и те започнаха да атакуват българските съдилища с нагли претенции за хиляди декари земя, градски имоти, парични обезщетения.

Интересното е, че те тарикатски забравят как са заграбени тези имоти. И по-специално прословутата "третина" - така се нарича отнеманата от всеки българин част от земите му, дарявана сетне на преселваните тук куцовласи с цел колонизиране на Добруджа.

Впрочем румънският закон за реституцията не позволява връщане на имоти на собственици-чужденци.

Засегнати от действието му наши сънародници твърдят, че в МнВР има списък на незаконно отнети български имоти в Румъния. В Констанца, например, според споменатите документи, почти всички сгради по главната улица "Стефан чел Маре" са били законна собственост на българи.

От 160 номера на къщи там, срещу 129 стоят български фамилии, свидетелства Георги Манев, внук на убития от тайната румънска полиция депутат в румънския парламент Йордан Манев. Споровете по този въпрос продължават до 1954 г. и са приключени със съгласието на Вълко Червенков пак в името на социалистическото братство.

За нас, българите, това е история, която трябва да се помни като пример и поука. Така, както днешните румънски националисти не забравят годините, когато - въпреки разгрома си от българската армия на бойното поле - с помощта на великите сили държавата им успява да открадне наши земи.

Януарският брой от 2003 г. на списание "Досиета на историята", издавано в Букурещ, е пълен с пейзажи от Добрич, Балчик, Калиакра, Силистра и с въздишки по "изгубените земи" на "румънска" Добруджа.

Авторите не са дейци на печално известната шовинистична организация "Румания маре" ("Велика Румъния"), а учени от Института по история на Добруджа, разположен в Констанца. Професорите Г. Збучи, Й. Нистор, М. Сучу, Г. Збигня и други уважавани историци от северната ни съседка се опитват да докажат ненаучни твърдения за принадлежността на българските части от Добруджа към Румъния.

Истинските историци се присмиват на подобни напъни, защото след римското нашествие през III век никъде не се споменава за автохтонно население на север от Дунав. В румънските музеи има великолепни сбирки за периода II - IV век. Следващите по датировка са чак от ХIV век. Всъщнос за хората, живели там, най-добре говорят имената - Александър, Тудор, Стефан, Дан (Йордан).

Това обаче не попречи на фанатиците от "Легия Велика Румъния" преди 10 години открито да поискат завладяването на добруджанските земи.

"Главнокомандващият" Р. Дима известява:"Интензивно работим по организацията на отряди за териториална защита, както в Румъния, така и в Молдова, и в регионите на Украйна, Унгария, Сърбия и България, където живее румънско население." Това, според шовиниста, е начин на борба " за освобождение", а българските "Добруджанска революционна организация" и "Вътрешна добруджанска революционна организация", дали много свидни жертви за съединението на Южна Добруджа с майка България, са терористични групи.

Историята не може да се скрие. И българите трябва да знаят какво са преживели братята им в един далечен ъгъл на България, изстрадали робството на свои съседи.

Трябва да се изнесе истината за ограбването на населението, за зверствата на румънската власт, за колонизиращите чужда земя арумъни и за "третината".

А също така за убийствата на видни българи като това на депутата в румънския парламент Димитър Стефанов през 30-те години, за екзекуциите на невинни хора в селата Богданово, Конак, Белица и други, за стотиците селяни, изправени в окови на прословутия навремето Силистренски процес.

Години наред вече в добруджанските селища се появяват провокационни надписи, предизвикващи само насмешки и учудване от изостаналото мислене на някои наши уж добри съседи.

Близка цел на малцината сепаратисти е официализиране на румънския език. А далечната - откъсването на Добруджа. За целта се използват дори модерния днес опити децата да се обучават на още един, съседски език. Още повече, че определени кръгове у нас са заинтересовани от това и напират да променят и конституцията с цел разрешаване на продажбата на земя на чужденци - класически път към сепаратизъм.

На земята, на която живеем, е пуснала корени днешна България. Не бива да допускаме от криворазбрани добросъседски отношения да се посегне върху нея. Още повече, че претендиращите нямат никаква историческа, законова или морална аргументация. Освен, разбира се, избиващият в истерия шовинизъм. При това и двете държави уж вървим по един път, към една цел - обединена Европа. Добре е да се замислим над това, когато на 25 септември отбележим 64-та годишнина от завръщането на Южна Добруджа в пределите на България.

Публикувано от: ВМРО-ВАРНА

[Hatshepsut]

 Роди се плаха надежда България да получи част от отнетите й от бившия СССР архиви и възкраснаха отколешни тези, обосновани исторически. Докато се спекулира има ли сензации в документите, "Дневник" избра да разкаже тази седмица няколко от историите отпреди повече от половин век, върху които може да хвърли светлина пазеното от Москва.

Днес е трудно да си представим, че Добрич, Силистра, Балчик, Тутракан от 1918 до есента на 1940 са румънска територия. Но това е резултатът за победената в Първата световна война България, наложен с Ньойския мирен договор през 1919 г. Тази територия е с несигурен статут още от втората балканска война (или Междусъюзническата, както я знаем от учебниците), когато през юни 1913 г. Румъния се възползва от ангажираната със Сърбия и Гърция българска армия, за да нахлуе в гръб и да стигне почти до София.После идва катастрофата от 1918 и въпреки че "добруджанският въпрос" се поставя на парижката мирна конференция, Южна Добруджа е оставена на Румъния.

Северна Добруджа още със Санстефанския договор е предадена на Букурещ за участието му в Руско-турската война и като компенсация за анексираната от освободителката Русия Бесарабия. Но именно за съдбата на Северна Добруджа през 1940 г. може би се крият непознати подробности в държаните до днес в Русия български архиви, за връщането на които настоява София.За възстановяването на българската власт над Южна Добруджа с Крайовския договор между България и Румъния от 7 септември 1940 г. са запазени най-много документи. Нови данни обаче биха могли да хвърлят светлина върху хипотезата, че тогава българската управляваща класа е можела, но се е страхувала да поиска цяла Добруджа.

Съветският съюз, който има решаващо мнение за конкретния район, е гледал не само благосклонно на такава претенция, но дори я поощрявал, според запазените документи. Нито един историк не оспорва, че връщането на Южна Добруджа е звездният миг на българската дипломация, но решаващата си остава благоприятната международна обстановка още към 1938 г., когато България започва да подготвя по дипломатически път събитието. Парижката система от договори (1919) в Европа вече е разклатена с Мюнхенското споразумение, с което по ирония на съдбата първата ревизия е направена с посредничеството на Великобритания и Франция именно в полза на нацистка Германия с предаването на Судетската област от Чехия.

Това дава кураж на останалите наказани в Европа да надигнат глава и българското правителство, оглавявано от потомствения дипломат Георги Кьосеиванов, решава, че е настъпил и "нашият час".Първите сондажи из европейските столици обаче са обезсърчителни. Италия се интересува повече от Южните Балкани и в съответствие с интереса си опитва да насочи активността на България към Македония. Правителството и най-вече царят обаче се мъчат да решат първо наглед най-безспорния пред европейските велики сили въпрос - добруджанския. Германия опитва да привлече Румъния на своя страна заради петрола й (макар че войната на изток все още изглежда далече) и остава резервирана.

Ситуацията се запазва чак до 1940 г. Тогава София предприема стъпки, изглеждащи за неизкушения в дипломатическите маневри доста рисковани. "Българските дипломати внушавали на Германия, че не е в неин интерес въпросът за Добруджа да се урежда чрез съдействието на Англия и СССР; в Рим направо плашели, че ако Италия не прояви разбиране, българското правителство ще се обърне с молба към Русия; а по отношение на Англия и Франция била лансирана главно съветската заплаха", пише проф. Николай Генчев.

Към лятото на 1940 г. и английската, и френската дипломация все по-отчетливо признават легитимността на българското искане, а Румъния, притискана от Германия, от една страна, и от от СССР, от друга, дава знак, че е готова да обсъжда въпроса.Къде стои в тази плетеница от интереси СССР. Сред дипломатическите и военните среди в Москва от дълго време се говорело, че България поради тежкото положение на Румъния имала най-добър шанс да си възвърне цяла Добруджа (не само Южна), да излезе на делтата на Дунав и да има обща граница със СССР.

През май 1939 г. българският посланик в Москва Антонов съобщава, че благосклонното отношение на Съветския съюз е официално засвидетелствано пред него от комисаря за външните работи. "Длъжен съм да призная, пише посланикът, че Литвинов (тогава комисар по външните работи, предшественик на Молотов - бел. ред.) е проявявал винаги много насърчително разбиране за положението на България. И в това отношение трябва да ви донеса, че и в навечерието на падането си той се е застъпвал твърде настойчиво пред английския и френския представител за нашата страна по добруджанския въпрос, като е намирал най-убедителния от съветско гледище аргумент за обосноваване връщането на Добруджа от Румъния на България, че не само национално, а още повече стопански Добруджа като житница е необходима за България, за възстановяване на стопанското й равновесие." (Николай Генчев, "Външната политика на България").

Прекалената съветска благоразположеност е подозрителна обаче за българското правителство и двореца. Въпреки готовността на Москва да застане зад връщането на цяла Добруджа на България, българското външно министерство изготвя инструкция до дипломатите си за засилена подготовка за "връщането на Южна Добруджа в границите от 1913 г.". Нищо повече. Наивно е да смятаме, че дипломатите са решавали каквото и да било без санкцията на царя, казва историкът проф. Стефан Дойнов и добавя: "Трябва да знаем, че за абсолютно всичко, което е засягало външната политика, последната дума е имал цар Борис ІІІ."

Що се отнася до формалните механизми, по които да се върне тази територия, добре е, че не са решавали дипломатите и мнозинството от политиците, смята проф. Георги Марков, директор на Института по история на БАН. Защото повечето от корифеите по международни въпроси настоявали връщането да стане с арбитраж на Германия и Италия, както Унгария си върнала тогава Трансилвания от Румъния - тази процедура била най-бърза. Докато не получи България подкрепата на всички големи европейски сили, няма да предприемем нищо, настоявал царят.

Кой е проявил повече прозорливост ще се разбере безпощадно ясно след края на Втората световна война. "При последвалия дележ на Европа Сталин, Рузвелт и Чърчил денонсират всички договори, гарантирани от победените Рибентроп и граф Чано, и два милиона унгарци остават и днес под румънска власт", обобщава проф. Марков. България обаче успява да си запази Южна Добруджа след войната, въпреки че е третирана като победена държава, благодарение на това, че договорът от Крайова е признат едновременно от Англия, Франция, Германия, Италия, а и от Съветския съюз. И днес все още има различия между историците дали събитието е безспорен звезден миг от историята, или е едновременно с това предателство към населението на Северна Добруджа.

Актът е аплодиран тогава от всички български партии, включително и от работническата - нещо невиждано от десетилетия. А за Добрич, Силистра и Балчик липсват думи - там населението пощурява от възторг, когато ритуално влизат представителни части на българската войска и администрация. Тържествената сесия на Народното събрание обаче отразява различни политически настроения. Правителството е нападнато остро, и то не само от леви депутати, нито само от крайните националисти, но и от политици като Никола Мушанов и Петко Стайнов.

"Добруджанският въпрос - казва Н. Мушанов от трибуната - бе един узрял плод. Оставаше само да бъде откъснат. Изтървахме го от ръцете си, натърти се и изгни. Само поради нашето неумение ощетихме държавните интереси."Важно е какво мисли българското население в Северна Добруджа. Уви, и за него няма думи, но не както за Добрич и Силистра. Петиции от населението, смятащо се за изоставено и предадено, подписки, вопли на надежда и отчаяние летят към София...Ако беше налице цялата документация на българското външно министерство и на българската легация в СССР от онова време, може би днес щяхме да си отговорим по-ясно дали има зрънце правота у онези, които и днес смятат, че връщането на Южна Добруджа (а не на цялата), е само етап от приобщаването на българските земи към Стария Край.

Автор: Петя Владимирова, В-к "Дневник".

[Hatshepsut]

Добруджа е свободна

[Hatshepsut]

"В земята на Златна Добруджа пристигат величествени и горди, нашите бойни коли – танковете. Народът избухва в неудържим възторг и размахва радостно ръце. Величествена и грандиозна е картината, която представят тези огромни стоманени пълзящи чудовища. Народът с притаен дъх следи техния бодър марш. Драги слушатели, днес вие чухте нашето последно предаване от новоосвободена Добруджа. Радостните манифестации, които станаха в продължение на повече от петнадесет дни тук показват, че Добруджа е свещената българска земя, в която са изградени основите на Първото българско царство. Добруджа е била и си остава люлката на българския род и всяка стъпка в нея, носи следите на нашето славно минало, на нашето възродително дело, на нашата жизненост и на нашите светли бъднини. В Добруджа лежи не само гаранцията за нашата северна безопасност, но там е и пантеона на нашата минала национална мощ."


Крайовската спогодба 07.09.1940г.

[Hatshepsut]

Щрихи от миналото: Възвръщането на Южна Добруджа към България през 1940 г.

[Hatshepsut]

Крайовската спогодба или как Добруджа остана в пределите на България

След Освобождението на България и установяването на границите ѝ от Берлинския договор, през годините те неведнъж са били изменяни в резултат на различни външни фактори. В началото на ХХ в. на Балканския полуостров, а и в европейски и световен мащаб се случват събития, които неминуемо оказват влияние върху държавите – били те малки или големи, победителки или загубили.

Каква е съдбата на областта Добруджа обаче? Очевидно е, че тя е ценена и оспорвана от две съседки територия – България и Румъния. Населявана е както от румънци, така и от българи и е безспорно желана придобивка и за двете страни. Безспорно обаче българите в областта са мнозинство, за което ще стане дума по-долу.

Географското ѝ разположение на бреговете на Черно море и фактът, че е пресичана от р. Дунав, правят Добруджа стратегическа територия. Същевременно нейните земи са изключително плодородни и са гарантиран източник на продукция.

Още Санстефанският мирен договор предвижда земите на Северна Добруджа да останат в Кралство Румъния. Впоследствие това е и една от малкото клаузи, които Берлинският договор запазва. Интересното тук е, че Румъния не предявява никакви претенции за тези територии – те се явяват като компенсация за отнетата ѝ от Русия Южна Бесарабия. Това е компенсация, която Кралство Румъния дори не пожелава сама. По това време Северна Добруджа е слабо заселена с румънци и е с неразвита инфраструктура. Придобивката е неравностойна на загубените територии. Въпреки това малките новосъздадени държави от Балканския полуостров нямат право на мнение пред Великите сили. Берлинският договор е подписан с тази клауза и статуквото не се променя близо 30 години.

До Балканските войни няма и намек между двете страни за оспорване на граници и територии. По време на Междусъюзническата война Румъния, без никой да ѝ е обявил война, се намесва в конфликта с неоправдани искания. Настоява България да се откаже от Южна Добруджа, търсейки компенсации с оглед бързите ѝ победи в Източна Тракия през есента на същата година. След като това не става, на 29 април се провежда конференция в Санкт Петербург, на която румънският крал Карол настоява за териториални компенсации поради страха от увеличаващите се територии на България. Под ръководството на руския външен министър Сазонов се правят корекции на българо-румънската граница, като България предава на Румъния Силистра. Но това се оказва недостатъчно. Румънците искат целия район и цяла Добруджа да бъде тяхна, но тези техни претенции за по-сериозните териториални размествания обаче са отхвърлени.

След като не може по дипломатичен начин да вземе това, което смята че ѝ се полага, Румъния грабва оръжието и се намесва в Междусъюзническата война. На 28 юни 1913 година румънската армия, подкрепяна от Франция, преминава границата в Добруджа. На 1 юли тя скъсва двустранните дипломатически връзки с България.

Вражеските войски продължават настъплението си към вътрешността на страната. Под надвисналата заплаха на 4 юли цар Фердинанд се обръща към румънския крал Карол с молба да прекрати нахлуването и предлага териториални придобивки в замяна на искания мир. За да опази каквото може от България,  той обещава, че териториалните претенции на Букурещ ще бъдат задоволени. На следващия ден – 5 юли, българският външен министър Никола Генадиев уведомява официално румънския министър-председател Майореску, че България отстъпва Южна Добруджа. В отговор Румъния иска от българите да спрат бойните действия срещу сърби и гърци.

На 22 юли 1913 година между България, бившите ѝ съюзници и Румъния е сключен мирен договор, който задоволява етнически и исторически неоправданите претенции на Румъния към Южна Добруджа. Това става при положение, че в Северна Добруджа румънският елемент след дългогодишната колонизация все още не е достигнал преобладаващо мнозинство, а в Южна Добруджа броят на регистрираните компактни маси румънци е нищожен.

Не минава много време и Добруджа отново е обект на преговори. След избухването на Първата световна война на 24 август 1915 година министърът на външните работи Радославов подписва с германския посланик Михаелес  тайна конвенция, според която ако Румъния нападне България, Турция или някой от другите съюзници, Германия е съгласна България да си върне част от загубените територии. В крайна сметка Румъния се намесва на страната на Антантата, срещу която България воюва.

На 7 май 1917 година в Букурещ е подписан договор, според който земите на юг от линията Черна вода – Кюстенджа са предадени на България. Над Северна Добруджа е установен кондоминиум – територията е управлявана съвместно от Централните сили (Германия, Австро-Унгария, Турция и България). На 24 септември 1918 година Берлинският протокол за кратко време установява българския суверенитет над цяла Добруджа. След определени обстоятелства обаче в края на ноември месец земите са върнати на Румъния. Тя управлява тази територия до 1940 година и я заселва с десетки хиляди арумъни и румънци, а голяма част от българското население е репресирано, прогонено или асимилирано.

Добрич, посрещане на освободителите на Южна Добруджа, септември 1940г.

През въпросната 1940 година в резултат на определени външнополитически обстоятелства по време на Втората световна война, Румъния се оказва в международна изолация, което я принуждава да започне преговори с България. Между останалите участнички във войната се заражда конфликт относно границата, която трябва да се установи в Добруджа. Българското правителство се обръщат с писмо до Хитлер, в което подчертава колко важно е за германската политика на изток България да получи Южна Добруджа чрез посредничеството на Германия.

Като краен резултат от натиска Румъния се съгласява да подпише Крайовската спогодба на 7 септември 1940 година, с която Южна Добруджа е върната на България и фактически е възстановена границата, определена от Берлинския договор (1878 г.). След подписването на Крайовския договор румънската власт за 48 часа гони от Северна Добруджа по-голямата част от българското население, което е изявило националното си самосъзнание, като конфискува и имотите му.

Връщането на Южна Добруджа се счита за един от върховете на българската дипломация и в частност на действията на цар Борис III. Това става в условията на една бушуваща Втора световна война, в която България успява по мирен път да си върне изконна територия, без да се пролее нито капка кръв. Днес населението там е предимно българско, на второ място е турското население, а малцинствата са съставени от гагаузи и кримски татари.

https://bulgarianhistory.org/kraiovskata-spogotba/

[Panzerfaust]

Много важен фактор за успешния край на преговорите за възвръщане на Добруджа е разгромът на Франция от немските войски през юни 1940 г. Франция е главният покровител на Румъния и версайското статукво, без нея наядената като кърлеж Румъния няма как да запази придобивките.
Трябва да се спомене специално и търпението на цар Борис ІІІ да се уреди двустранно проблема, поради което запазихме тази територия и след войната. Изключително мъдро! Унгарците не са толкова търпеливи и прибягват до арбитраж от германците и италианците, поради което след войната губят полученото.

[Panzergrenadier]

Странен народ са румънците. С Крайовската спогодба им се отнема южна Добруджа, а по настояване на Райха на 30 август 1940 г. се сключва споразумение във Виена, с което Румъния връща на Унгария северната част на Трансилвания... И въпреки тези орязани територии Румъния се сражава на страната на Оста на изток, въпреки, че тези територии са й отнети по настояване и на Оста... Това става разбираемо, ако се види каква територия получава Румъния на изток.

[Panzerfaust]

Нищо странно няма. Румъния между двете световни войни се е наяла като кърлеж и може да съществува само ако някой крепи Версайското статукво. След краха на Франция 1940 г., още на другия ден СССР иска Бесарабия и Северна Буковина. Това добре, но от запад чакат Унгария, а от юг България. И всичко това в дипломатическа изолация.
Да, можеха да се бият със СССР като Финландия, но власите винаги са били страхливи.

[Hatshepsut]

Към майката отечество / To the Motherland (1940)

Документален филм за присъединяването на Южна Добруджа към България на 21 Септември, 1940 г.

[Hatshepsut]

bTV Репортерите: 1940 сълзите на възвръщането

[Hatshepsut]

Мирното освобождение на Южна Добруджа като военна операция


Посрещане на армията в Добрич на 21 септември 1940 г.

Автор: Проф. Пламен Павлов

Българското политическо и военно ръководство разглежда присъединяването на Южна Добруджа като държавно-творчески акт

За възвръщането на областта през септември-октомври 1940 г. е създадена настъпателна армейска групировка, включваща авиация и флот

Мирното възвръщането на Южна Добруджа в пределите на Родината по силата на Крайовския договор (7 септември 1940 г.) e един от немногото, за съжаление, "звездни мигове" в нашата история през бурния XX в. В случая, благодарение на политиката на т. нар. мирен ревизионизъм, е постигнато безкръвно решение на наболелия Добруджански въпрос - един от външнополитически приоритети на България в периода между двете световни войни. В едно интервю историкът Радослав Симеонов изтъква, през 1940 г. Добруджанският въпрос е сложен дипломатически възел от геополитически противоречия, а не двустранен българо-румънски спор. В неговото решаване участват водещите европейски сили, вкл. Германия и Съветският съюз. На свой ред проф. Людмил Спасов отбелязва: "България си връща отнетата є с Букурещкия договор от 1913 г. Южна Добруджа в рамките на чл. 10 и чл. 19 от Пакта на Организацията на народите (ОН), със съгласието на заинтересованата страна - Румъния..."

Крайовският договор визира само южната част на географско-историческата област, люлката на нашата многовековна държавност. Радостта на хората в Добрич, Балчик, Силистра, Тутракан и другите градове и селища е съпътствана от бежанската участ на българското население от Северна Добруджа, което в голямата си част (над 67 хиляди души) е преселено в държавните ни граници. Следва да признаем обаче, че е постигнато онова, което е било възможно в конкретната международна ситуация. При това дипломатическият успех е осъществен в условията на избухналата на 1 септември 1940 г. световна война. От гледна точка на международното право принадлежността на Южна Добруджа към България е утвърдена в максимална степен, което предотвратява ново откъсване от Отечеството след края на Втората световна война. Както четем в чл. 2, ,,... Въз основа на настоящия договор високодоговарящите страни заявяват тържествено, че установената между тях граница е окончателна и вечна. Всяка от договарящите страни се задължава следователно да не предявява никога претенции от териториално естество срещу другата високодоговаряща страна."

Тъй като армията играе важна роля при връщането на Южна Добруджа, нека припомним Солунското споразумение (31 юли 1938 г.), с което падат военните ограничения, наложени на България след Първата световна война. На свой ред известното Мюнхенско съглашение (30 септември с. г.) между Великобритания, Франция, Германия и Италия позволява на страната ни да действа активно за ревизия на грабителския Ньойски договор. Тогавашният ни политически елит разсъждава трезво, а връщането на Южна Добруджа е изведено като най-постижимата цел в конкретния исторически момент. Политиката на правителствата на Георги Кьосеиванов и проф. Богдан Филов, при личната ангажираност на цар Борис III, води до наложеното на Румъния решение да отстъпи на България нейната изконна област. След трудни преговори, започнали на 19 август 1940 г., въпреки опитите за протакане от румънска страна, целта е постигната. И все пак, нека поясним - документът, сключен в Крайова, е договор (!), а не "Крайовска спогодба", както по инерция е наричан неточно през годините, а спорадично и днес.
Няма съмнение, че успехът в Крайова е дело на дипломацията, но да припомняме ли максимата "Ако искаш мир, готви се за война"? Военното осигуряване е отбелязвано от изследователите, но целенасочено този важен проблем е разгледан от полк. Мануш Христов в книгата "Дейности на формирования от българската войска и флота на Негово Величество по присъединяването (окупирането) на Южна Добруджа през септември - октомври 1940 г.", издадена от Висшето военновъздушно училище "Г. Бенковски" - Долна Митрополия (2020 г.). Нека читателят не се "стряска" от термина "окупиране", който има военно-организационно съдържание. Затова и основният документ за задачите на армията в новоосвободената област е "Упътване за окупиране на Добруджа".

Вземайки под внимание възможните "изненади" от румънска страна, още в хода на преговорите българските дипломати и военни експерти полагат максимални усилия за точна регламентация на сроковете и всички "подробности" по предаването на областта. Тонът е категоричен - ,,... да се завземе възможно най-бързо територията на Южна Добруджа, за да се запази населението и уговорените за предаване средства, материали, съоръжения..." С основание полк. М. Христов пише, че за правителството и българското военно ръководство присъединяването на Южна Добруджа е ,,... важен държавно-творчески акт, който има значение и ще окаже съществено влияние върху по-нататъшния развой на събитията в значителен период от време и ще промени съдбата на няколко поколения..."

Възстановяването на българската власт в Южна Добруджа е една по същество... военна операция! Естествено, нямаме предвид понятието "специална военна операция", тенденциозно използвано в наши дни от руската страна при агресията є срещу Украйна, а истинското му съдържание. За реализацията на поставената цел са предвидени значителни военни ресурси - Трета армия под командването на ген. Георги Попов, подсилена с пехотни, конни и артилерийски части, авиация, флот и свързочни подразделения. На практика е създадена настъпателна армейска групировка, а командването следи стриктно за провеждането на операцията. В крайна сметка, решителните действия на армията, проведени тактично, но и достатъчно твърдо, преодоляват опитите на румънската страна да протака изпълнението на поетите ангажименти. В указанията към военните категорично е заповядано, че при ,,... съпротива от румънска страна се препоръчва бързо и безкомпромисно преустановяване и унищожаване на подобни прояви..." На армията е дадена заповед ,,... за своевременно и безпощадно смазване на всякакви размирни прояви, които имат за цел да внесат смут в окупираните територии или да тормозят мирното население..." Неслучайно ген. Попов отбелязва: "Заемането на Южна Добруджа се извърши без никакви инциденти между нашите и румънски военни и административни власти. Добруджанското население посрещна възторжено и с радост синовете на тези, които през Първата световна война пожертваха живота си за тази страна..."

Мащабната военна операция за присъединяването на Южна Добруджа към територията на Царство България постига пълен успех. По тази причина е възприемано от добруджанските българи, но и от цялото общество, именно като освобождение. Многобройни са свидетелствата за възторженото посрещане на армията от населението в изтерзаната добруджанска земя... В случая паралелът с есента на 1916 г. е показателен, още повече че през 1940 г. добруджанци са чакали своите освободители не три години, както е било във времето между Втората Балканска и Първата световна война... Надеждата за свобода и връщане в пределите на Родината не изчезва повече от две десетилетия, въпреки бруталната политика на дебългаризация, провеждана от румънските власти.

 Нека припомним неповторимата атмосфера на онези славни дни и силната патриотична мотивация на участниците в събитията, отразена в документи, спомени, тогавашния български печат, къде ли не... В случая нека се обърнем към заповедта на цар Борис III, по силата на която освобождението на Южна Добруджа се превръща в реалност.

"Офицери, подофицари и войници! Заповядвам частите от Трета армия да минат днес, 21септември, 9 часа, границата и да завземат територията на Добруджа в старите є предели /.../ Вам се падна щастието да настъпите мирно през старите бойни полета, по следите на вашите бащи, които покриха българските знамена с безсмъртна слава. Вие влизате днес в тая земя, която бе откъсната от Държавата ни, но остана жива и неразделна в сърцата ни. Влезте в нея с братска обич към свои и чужди, за да разберат всички, че това е наш роден край, който е бил люлка на българщината и ще бъде и пребъде вечно като българска земя..."

https://trud.bg/