Тончо Жечевъ

[Hatshepsut]

Тончо Жечев

Тончо Жечев е български писател, хуманитарист и литературен критик, оставил запомнящи се следи в националната култура с Българският Великден или страстите български. Тълкувател на българското духовно наследство и на българската същност.

Биография

Тончо Жечев е роден на 6 юли 1929 г. в Дивдядово, днес квартал на Шумен. 9 септември 1944 г. го заварва 15-годишен. Той е син на антифашисти, става ремсист, след това член на Комсомола и комсомолски деятел. През 1954 г. завършва право в Софийския държавен университет.

Съществува мнение, че заради критични изказвания около събитията в Унгария е отстранен от кариера в Комсомола и изпратен на работа в сп. „Родна реч“, където е редактор между 1957 и 1959 г. Изданието е за прохождащи в литературата средношколци и учебни студии по българска и чужда литература. Близкото приятелство на Тончо Жечев със Здравко Петров, Васил Джерекаров и Кръстьо Куюмджиев го превръща в част от прочута четворка по бридж и естетски кръг на изследователи на българската литература със сходни виждания. По-късно към тях се присъединява и Цветан Стоянов.

През 1959 – 1962 г. е аспирант в Москва. След това работи като редактор в списание „Септември“. Там излиза първата му статия, разбунила партократските духове – „Съдбата на критика“. В нея той развива идеята за отказ от задължението на литературната критика да бъде идеологическо оръжие и я призовава да бъде художество като всяко творческо слово. Става завеждащ отдел критика на списанието, което под ръководството Христо Радевски и Никола Фурнаджиев се е превърнало в център на трезво, критично мислене.

През 1965 г. статията му „Иво Андрич или краят на един призрак“ поставя под въпрос вихрещия се по това време интернационализъм, според който националните характеристики трябва да отстъпят пред идеята за всепоглъщаща интеграция със Съветския съюз.

От 1974 до 1983 г. е директор на Института за литература при Българска академия на науките, като става член-кореспондент на академията. На 5 – 8 август 1985 г. изнася лекция с почетната покана на Нобеловия симпозиум.

През 90-те години е главен редактор на списание „Летописи“.

От 1991 г. е член на съвета на Международната фондация „Св. св. Кирил и Методий“.

През 1993 г. заедно с Тома Томов и режисьора Здравко Драгнев в продължение на 21 дни снима на Златния рог документалния филм „Страстите български: Цариградски разговори с Тончо Жечев“.

От 1997 г. е член на Съвета за национално развитие на президента Петър Стоянов и член на обществения съвет на фондация „Отворено общество“.

От 1998 г. е член на Националния съвет за радио и телевизия (НСРТ) от президентската квота.

Умира на 23 февруари 2000 г. след много тежка сърдечна недостатъчност в Правителствена болница в София.

Творчество

„Българският Великден или страстите български“ (1975) е фундаменталният труд на Тончо Жечев, с няколко издания и преведен на няколко езика. В него той „изследва Цариградския кръг и ролята му в борбите за църковна независимост като важен етап в Българското възраждане. В последвалите полемики и разисквания около монографията авторът пише редица статии, чрез които обосновава тезата си, че борбите за църковна независимост са важна и неотделима част от целокупния български литературен и културно-исторически процес от Възраждането до съвременността.“

„Навръх Великден, 3 април 1860 г., цариградските българи проведоха акция, която стана една от връхните точки във възрожденските борби. Още тогава Г. С. Раковски оценява толкова високо станалото, че смята този ден свят в новия български календар, ден, който трябва да се празнува всяка година. Националният календар на българите по това време е почти бяло поле, по него още няма онези кървави точки, с които отбелязваме празниците. Раковски е искал да прикове вниманието на българите към един от най-важните дни в новото ни летоброене. Но дойдоха други събития, личности, постепенно българският календар се запълни с много червени точки…“ – начални думи в книгата.

Отличия

1995 – лауреат на наградата на Факултета по славянски филологии на „Св. Климент Охридски“ за принос в литературознанието.
През 1999 г. е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен.
Почетен доктор на Шуменския университет

Библиография

„Съвременни образи и идеи“ (1964)
„Идеи на прозата“ (1967)
„Критически погледи“ (1971)
„Българският Великден или страстите български“ (1975)
„Литература и общество“ (1976)
„История и литература“ (1979)
„Митът за Одисей“ (1985)
„Род и родно място“ (1983)
„Историята и теориите на един Пигмалион“ (1983)
„Въведение в новата българска литература“ (1990)
„Лебеда и смъртта“ (1993)
„Болки от текущото“ (1994)
„Какво иска свободата“ (1999)

Памет

По името на книгата му Българският Великден или страстите български е кръстена инициативата „Българският Великден“.

На 20 ноември 2009 г. в Шумен е организирана национална конференция „80 години от рождението на Тончо Жечев“, с материали от която през 2011 г. е издаден едноименен сборник.

На професор Тончо Жечев е наречена улица в квартал „Драгалевци“ в София

https://bg.wikipedia.org/wiki/Тончо Жечев

[Hatshepsut]

Тончо Жечев

Жечев, Тончо (Тончо Жечев Тонев) (с. Дивдядово, дн. квартал на Шумен, 6.07.1929 – София, 23.02.2000). Завършва гимназия в Шумен (1947) и право в Софийския университет (1954). В периода 1956–1959 е заместник главен редактор на сп. „Родна реч“; оттогава започва и активното му участие в българския периодичен литературен и научен печат (сп. „Родна реч“ и „Пламък“, 1958; сп. „Септември“, в. „Литературен фронт“, 1962, „Литературна мисъл“, 1968 и т.н.). Става аспирант в Москва (Академия за обществени науки и социално управление, 1959–1962); защитава дисертация на тема „Проблеми на съвременния български роман“ (1962). Завежда отдел „Критика“ в сп. „Септември“ (1962–1963); научен сътрудник в Института за литература при БАН (1963); старши научен сътрудник II степен (1972) и старши научен сътрудник I степен (1976); член на Научния съвет; директор на Института за литература (1974–1982). През 1977 защитава докторска дисертация в Москва на тема „Българското възраждане и проблемите на българската литература през ХХ век“. Става инициатор и пръв главен редактор на излизащото от 1977 в Института за литература сп. „Литературна история“. Избран е за заместник-председател на Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет на НР България (1979–1982); три мандата е председател на Специализирания научен съвет по литературознание при ВАК (1978–1991), член е на Комисията по хуманитарни науки (1986–1990) и на Президиума на ВАК (1990); член-кореспондент на БАН (1989). Чете лекции по история на новата българска литература във Висшия педагогически институт в Шумен, днес ШУ „Епископ Константин Преславски“ (1985–1990) и спецкурс „Литература и история“ в Софийския университет (1991–1992). Главен редактор на сп. „Септември“ (1990–1998), което от 1991 е преименувано на сп. „Летописи“. Избран е за член на Съвета за култура и наука към Президентството на Република България (1997–1999).

Тончо Жечев участва активно в литературния и културния живот през втората половина на ХХ век – в множество национални и международни симпозиуми и научни конференции, в I и II конгрес по българистика (София – 1981, 1986), в Х Международен конгрес на славистите (София – 1988) и т. н. Ръководи научни проекти, член на издателски редакционни колегии и на художествени съвети; учредител и многократно избиран за член на различни фондации: фондация „Св. Стефан“, която се грижи за църквата на цариградските българи, фондация „Св. св. Кирил и Методий“ и др.; член на Програмния съвет на БНТ (от 1997), на Националния съвет за радио и телевизия (1998–2000).

Тончо Жечев е един от най-видните български хуманитаристи. Пише в различни жанрове – литературноисторически очерци, критика, проза, публицистика, есеистика, като изследователският му подход е предимно културноисторически. Особено типични са неговите публицистични есета („Какво иска свободата“, 1994; „Понеделнишки проповеди“, 2002; и др.). С верен усет за литературните процеси и явления и със задълбочените познания на историка на културата, Т. Жечев се насочва към автори и творби с погледа на критик, който познава законите на литературния развой. Още с първите си значими публикации („Романът през 1962“ – „Септември“, 1963, № 7; „Критически погледи“, 1971) или последвалите статии, очертали методологически проблеми за съвременната литературна история, като „Откритието на Войников“, „Загадката на Димитър Талев“, „Безподобният Николай (лебедова песен на българския индивидуализъм)“ и др., Т. Жечев доказва изследователските умения на историка на културата да прозре зад видимите качества на творбата същностното, до чиято дълбочина достигат малцина. Изрази като „Откъде произлиза подражателният дух?“, „Духът на отрицанието в нашата история“, „Цариград е най-големият български град през XIX век“ и още много други отразяват неговите занимания върху философията на културата и размислите му върху скептицизма и съмнението като белег на традиционното българско световъзприемане. Задълбочен познавач на закономерностите в социалното битие на културния и литературния факт, в своите студии Т. Жечев преминава отвъд конкретния литературен или културен феномен, за да очертае неговия контекст и така да открои неговата същност. Изследвайки драмата и вдъхновението на духовните водачи през XIX век, криволиците на възторга и резигнацията в търсене на пътя, по който да тръгне българското общество след април 1860, Т. Жечев написва „Българският Великден или Страстите български“ (1975) – една книга за уроците на миналото като мяра за настоящето, една „консервативна утопия“ (Я. Милчаков). Онасловяването на книгата „Български Великден“ става емблема на промените след 1989 в България. Същевременно тя доказва верния културноисторически усет на Т. Жечев за възможния избор на пътя, за надеждите, но и за драмата на разочарованието и несбъднатите очаквания на една социална общност.

Наблюденията на Тончо Жечев се опират на проницателно вглеждане в традицията, но и на дълбинно проникване в същността на явленията, изградили образи емблеми в българското мислене. От такава перспектива той създава своята „най-субективна книга“ – „Митът за Одисей“ (1985), породила множество полемични реакции; написва запомнящия се анализ на Славейковата поема „Изворът на Белоногата“, провокирал нови интерпретации; внася в езика на времето призива „Напред към традицията!“, в който се вплитат неговите философски идеи за ценността на културната памет, опазването на традицията и същевременно съхраняването на националния образ въпреки нелекия български исторически път. Чрез тази своя „есеистична културология“ (Б. Богданов) Тончо Жечев набелязва знаците, които изграждат в голяма степен образа на родното в съвременната хуманитаристика. Значими със своята проникновеност и дълбочина са и неговите представяния на житейската участ и творческата драма на немалко от авторите и ярките личности на Българското възраждане (Ст. Богориди, Г. С. Раковски, Г. Кръстевич, Д. Войников, П. Р. Славейков, Хр. Ботев, Т. Икономов и др.).

Тончо Жечев е носител на множество награди и отличия, сред които Юбилеен медал 1300 години България (1980), наградата на Международната академия на изкуствата (Париж, 1995), Стара планина – I ст. (орден с лента) (1999), Почетен знак на БАН Проф. Марин Дринов (1999) и др.

Творби на Т. Жечев са превеждани на фр., нем., англ., исп., итал., рус. и др. езици.

Румяна Дамянова

https://dictionarylit-bg.eu/

[Hatshepsut]

Тончо Жечев | Избрано от Златен фонд (26.10.2013)

[Hatshepsut]

Страстите български I и II части

Тончо Жечев, за времето си безспорен духовен водач на България в края на 20 век. Той пише знаменитата си книга „Българският Великден или страстите български“, която става настолно четиво във всяко българско семейство. Лятото на 93 година, Наблюдател отвежда Тончо Жечев в Цариград и той като един български Кенет Кларк, разказва пред камера за най-съкровените моменти от духовното пробуждане на нашия народ.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Тончо Жечев "Българският Великден или страстите български":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5670