Богомилъ Райновъ

[Hatshepsut]

Богомил Райнов

Богомил Николаев Райнов (1919-2007) е български писател и професор по естетика.

Биография

Син е на писателя, философ и художник академик Николай Райнов и брат на скулптора Боян Райнов. Участва в Съпротивително движение през Втората световна война. Членува в марксически кръжоци. Член е на БКП от 1944 г.

Бил е главен редактор на в. „Стършел“. Известно време е доцент във Висшия институт за изобразителни изкуства „Николай Павлович“.

От 1953 до 1960 г. е аташе по културата в българското посолство в Париж, като по това време закупува различни произведения на изкуството, изложени в Националната художествена галерия.

Член на ЦК на БКП от 1976 г. Подпредседател от 1967 г. и заместник-председател от 1972 г. на СБП. Член-кореспондент на БАН от 1974 г.

Заедно със Светлин Русев участва в подбора и закупуването на картини на Националната галерия за чуждестранно изкуство. Парите са държавни, отпуснати по настояване на Людмила Живкова.

Творчество

Сътрудничи на вестниците „Вестник на жената“, „Ученически подем“, „Светлоструй“, „Литературен живот“ и „Литературен критик“, на списание „Изкуство и критика“ и др. За първи път негови творби са публикувани през 1936 г. във в. „Вестник на жената“.

Има научни публикации в областта на естетиката, изкуствознанието и културологията. Автор е на многобройни монографии за изобразителното изкуство, история на теософията, криминални и шпионски романи, чийто главен герой е Емил Боев, както и романизирани автобиографии. Романите му са много популярни, издават се по няколко пъти в големи тиражи.

В една от последните си книги – „Людмила“, дава интересни сведения за задкулисието в българския културен и политически живот през 80-те години на 20 век и опитът да се разчупи тесногръдието и отвори врата към света на свободната култура.

След смъртта на Богомил Райнов са публикувани книгите му „Лека ни пръст“ и „Писмо от мъртвец“, изпълнени с груби нападки срещу Александър Жендов, Борис Делчев и Радой Ралин.

Като феномен в литературознанието шпионските повести на Богомил Райнов са изследвани от доцент Морис Фадел през 2022 година.

Признание и награди

Заслужил деятел на културата (1965), народен деятел на културата (1971), герой на социалистическия труд (1976). Носител на „Димитровска награда“ (1952, 1969).

През 2006 г. е удостоен с държавната награда „Св. Паисий Хилендарски“.

На Богомил Райнов е наречена улица в квартал „Манастирски ливади“ в София.

Критика на дейността му

Богомил Райнов е силно противоречива фигура в българската култура. Дългогодишен заместник-председател на Съюза на българските писатели и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия, той изиграва голяма роля за налагането на социалистическия реализъм в българската литература и в идеологическия разгром на много „идеологически заблудени“ български писатели, като Александър Жендов, Христо Радевски, Атанас Далчев и други, по време на ранните години на комунистическото управление до падането на Вълко Червенков от власт, както и по-късно.

Известният български литературен критик Борис Делчев го нарича в дневника си „подлец и полемист от висока класа“, „човекоядец“, „дясната ръка на култа и негова ударна сила, един от моралните убийци на Жендов“. Българската поетеса и преводачка Невена Стефанова го нарича „талантлив угодник“. Радой Ралин му лепва прословутия прякор „Погодил Номерайнов“.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Богомил Райнов

[Hatshepsut]

Богомил Райнов

Райнов, Богомил Николаев (София, 19.06.1919 – София, 8.06.2007). Син на Николай Райнов (писател и художник). Завършва гимназия в София (1938) и философия в Софийския университет (1943). През 1944–1946 работи във в. „Работническо дело“, радио „София“, радио „Родина“ към Военното министерство. Хоноруван доцент (1947), редовен доцент (1951), професор по естетика (1954–1986) в Националната художествена академия в София. Заместник главен редактор на в. „Стършел“ (1947–1953), главен редактор на сп. „Художник“ (1949–1950). През различни периоди от своя живот е редактор и в сп. „Септември“, сп. „Изкуство“ и в. „Литературен фронт“. През 1953–1960 е културен аташе в Париж. Член-кореспондент на БАН (от 1974).

За първи път печата през 1936 в сп. „Ученически подем“ очерка „Философия на суфите“. Сътрудничи на вестниците „Светлоструй“, „Вестник на жената“ и др. Участник е в младежкия ляв литературен кръжок „Христо Смирненски“. Дебютната му стихосбирка „Стихове“ (1940) и следващата „Любовен календар“ (1941) са проява на урбанистично култивираното му скептично светоусещане. От това произтичат иронично-пародийните деформации на предметния градски декор, които придават необичайни, „очуднени“ очертания на неговата поезия. Усвояването на градската тема продължава и в романа „Пътуване в делника“ (1945), написан в жанра на т.нар. репортажен роман. Фрагментарно-мозаечната композиция скрепява десетки житейски истории и човешки образи, чиято нарицателност е знак за безликото съществуване в модерния град.

Райнов принадлежи към поколението поети, което израства между двете световни войни и разкрива творческите си възможности в навечерието на Втората световна война. То създава поезия на протеста, на надеждата и тревогата от настъпилия световен катаклизъм под влиянието на комунистическите идеи, на съвременната европейска литература и на лявата поезия от 20-те и 30-те години. В ранната лирика на Райнов се чувства влиянието на предметния стих на Атанас Далчев. Характерните ѝ белези са огрубяване на езика, опредметяване и материализиране на всеки душевен порив, приземяване на „високото“ и „възвишеното“, иронията по отношение на сантиментализма и стилизацията. С тези отлики поезията му се вписва в облика на поетическото поколение на 40-те години на ХХ в.

След войната Райнов превежда стихове от Вл. Маяковски, съставя антологии, печата в подлистника на сп. „Стършел“ пародии на криминални сюжети (в съавторство с Валери Петров, Петър Незнакомов, Павел Вежинов и др.).

Стиховете и теоретичните занимания на Б. Райнов от периода на култа към личността са силно повлияни от догматичната естетика. След края на 50-те години се насочва изцяло към белетристиката. Сборниците „Човекът на ъгъла“ (1958) и „Дъждовна вечер“ (1960) срещат читателя със западноевропейската действителност. Въпреки че изобразителният фокус улавя предимно нейните социални противоречия и драми в духа на идеологическото противопоставяне Изток – Запад, социално детерминираните човешки истории са разказани с психологическа задълбоченост. Проблематиката им бележи важния етап към овладяване на съвременната градска тема след Априлския пленум (1956).

Автобиографичен характер имат есеистичните сборници „Магичен фенер“ (1982) и „Тайната“ (1984), обобщаващи изкуствоведския и литературнотворческия опит на Райнов, както и монографията „Тайното учение“ (1991) – изложение на теософските възгледи на Е. Блаватска, които бащата на писателя е споделял. Лирическият сборник „Краят на пътя“ (1988) е житейска равносметка, белязана от резигнация и автоирония. Лирическият аз размишлява за миналите победи и тяхната човешка ценност, за догмите, в които е вярвал, за разминаването между поривите на младостта и автоматизма на всекидневието, за собствената историческа вина.

Богомил Райнов е автор на сценарии за филми („Бялата стая“, „Господин Никой“, „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ и др.). Превежда лирика от А. Пушкин, Фр. Вийон, П. дьо Ронсар, Ш. Бодлер, Е. Верхарн и др.

Творчеството на Райнов е представено с над 80 преводни издания на англ., исп., итал., и други езици в почти всички европейски страни и много страни от Латинска Америка. Герой на социалистическия труд (1976), Заслужен деятел на културата (1965). Връчена му е Димитровска награда (1952, 1969).

https://dictionarylit-bg.eu/

[Hatshepsut]

Невъзпитаната поезия и възпитателните романи на Богомил Райнов

„Човешката природа, читателю, е днес дълбоко скрита под костюмите, позите и благоприличните маниери на съвременния гражданин. Тя се появява само в редки мигове, когато под напора на необичайното безбройните наслойки рухват, за да разкрият неприличната голота на нагона. В делника обаче ти ще срещнеш хората облечени в своята втора природа, тази банална, но тъй удобна дреха, изтъкана от личните навици и привичките на общественото съжителство.“

Това необичайно обръщение към читателите на този късно публикуван роман — „Пътуване в делника“, отправя Богомил Райнов преди да разкаже необичайната история на книгата. След дълги години на забрава романът отново е подготвен за печат, след това прередактиран, за да се появи през 1982 година в книжарниците.

Тази „мрачна литературна атмосфера“ Богомил Райнов описва и в интервю за Българското национално радио (БНР) през 1984 година. Разказът е съхранен в аудиоархива на БНР, а интервюто е записано по повод 65-годишнинaта на автора.

В послеслова на книгата Богомил Райнов прави равносметка на „написаното двайсет и две години по-късно“, което компромисно е преработено в „практичното проучване на опаката страна на делника“. За да се превърне героят на този роман (може би преднамерено) в един от „хилядите пътешественици, които се блъскат из бетонените улеи на делника, които търсят и които са намерили по своему разрешение на делничните тайни“:

„Най-сетне в тази книга, при всичките недостатъци на един младежки труд, струва ми се, е отразено нещо от спарения, саждив еснафски бит на някогашна София, нещо от грижите и драмите на нейните тогавашни жители, нещо от задухата на онова минало, в което навремето се давехме и търсехме пътя си. И може би с тия свои страни произведението, поне в известни свои пасажи, ще събуди интерес у читателя като човешки документ.“

Първите учители — кабинетът и улицата
„В най-ранните ми детски спомени обитава един строг мъж, висок и слаб, с мургаво тютюнево лице, облечен в дочена престилка с тютюнев цвят и хванал димящата цигара между пожълтелите си от тютюна пръсти. Един тютюнев човек, наведен от заран до вечер над бюрото и зает с писане.

— Деца, по-тихо! Баща ви работи — предупреждаваше полугласно мама, когато почнехме да се боричкаме с брат ми.

Предупреждението беше почти излишно. Живеехме в едно-единствено малко помещение, служещо едновременно за спалия, кабинет и детска стая, но баща ми не се безпокоеше от шума и суетнята, защото когато пишеше, просто не чуваше и не виждаше това, което ставаше наоколо му. Много по-късно забелязах, че тютюневият мъж съвсем не бе висок на ръст и че изразът на строгост върху лицето му е само отпечатък на една постоянна съсредоточеност.“

С това описание на „тютюневия човек“ — бащата на Богомил, академик Николай Райнов, започва биографичната повест „Тютюневия човек“, която е част от сборника „Този странен занаят“.

Богомил Райнов е поет, романист, новелист и документалист, наследил от баща си интереса към изкуствознанието. Той е член-кореспондент на Българската академия на науките (БАН) и дългогодишен професор в Художествената академия, достигнал до високото академично звание благодарение на дългогодишната си научна и педагогическа работа. Той е плодовит, жанрово и тематично многообразен автор — теоретик и критик, преводач и публицист. Богомил Райнов е и един от създателите на новата за страната криминално-приключенска литература, като със своите над 30 произведения е един от най-плодовитите ѝ творци.

„Уникалният му жанров синтез на научно изследване и художествена проза нямат равен на себе си в нашата култура, макар този синтез да не е единственият, нито най-важният принос на изкуствоведа Богомил Райнов.

Цялото му многообразно творческо дело в различните му периоди внушава доста сложна представа за неговия създател. Дръзкия до хулиганство образ на поета от ранните му стихотворения и поеми съжителствува с образа на кабинетния ерудит, а в късната изследователска проза четем смайващи с дързостта си оценки и отрицания“, пише литературният критик Светлозар Игов в едноименната книга, посветена на твореца Богомил Райнов.

Богатите художествени и литературни сбирки в библиотеката, в кабинета на баща му, оформят младежката ерудиция на Богомил Райнов, докато уличната контракултура оформя поведенческата му — „гаменска“ и битова пъстрота.

Той има „навици на интелектуалец и жестове на бохем“, а в него съжителстват светът на словото и светът на образите. Така, докато „чисти прахта от книгите на баща си“ и слуша разговорите, разсъжденията на интелектуалците, „анархиствуващите комити и принципните революционери, които посещават дома на баща му“, младият Райнов развива и своите културни интереси и обогатява жизнените си впечатления.

В поемата си „Автобиография“, Богомил Райнов описва чертите на растящото ново градско литературно поколение:

Не са ме приспивали никога в шарени люлки,
далечното детинство кавали не са огласявали,
не помня разцъфнали сливи и плач на гъдулки,
не знам и до днеска как пеят прочутите славеи.

… …

На града изтърсаци растехме…

В града се родих и градът бе ми родното селище.
Лежах във стандартна количка, превързан с каиши,
и плачех над целулоидни животни и бебета
от лютия пушек, от трескането на колите.

Извеждаха ме на разходка в градини подстригани,
колите с бензинови пари коварно ме давеха,
и песните улични, пети от нашта слугиня,
заместваха приказките на селяшките баби.

Помниш ли дългите нощи по пустите улици,
сините облаци, лампите в ленти безкрайни?
В тежките сенки на къщите, малък, загубен,
ти със другари рушеше световните тайни.

… …

Колко бе малък светът и безкраен животът:
щяхте в далечни и топли морета да скитате,
щяхте гори, континенти, реки да кръстосвате,
щяхте огромни, велики поеми да пишете.

Това постоянно напрежение между мечтите му и унилата действителност, която е в непрекъснат конфликт с пъстрата екзотика на широкия свят, повеждат младия поет по пътя на идеализма и борбата за един нов и по-справедлив свят.

Мъртвите дни и надеждата

В непубликувания си белетристично-есеистичен ръкопис „Париж“, който излиза посмъртно, Богомил Райнов описва годините, в които работи като културно аташе в посолството на България във френската столица. Преди да започне разказа за тези седем години Райнов ни въвежда в духа на българската столица в края на Втората световна война:

„В развалини бе превърнато и собственото ми скромно семейно гнездо. Но времената бяха такива, че това не ме наскърбяваше особено. Не усещах мъка даже от факта, че фаталният взрив бе унищожил и единственото ми ценно имущество — библиотеката. Какво значение можеха да имат разните там жилища и библиотеки, щом в борбата се решаваше бъдещето на света.“

В книгата си „Третият път“ Райнов аргументира увлечението си по социализма, като резултат не от опознаване на марксизма, а от съчувствието му към бедните и от надеждата за бъдещо братство между хората:

„Съзнавам, че много по-сериозно и тържествено би прозвучало, ако кажа, че съм разрешил съдбоносния проблем за житейската позиция подир задълбочени размишления върху основния философски въпрос или върху законите на общественото развитие. Но в ония години аз още не бях размишлявал по тия неща и ако почнех да говоря по тях, навярно бих говорил не като комунист, а като пълен невежа.

И колкото да звучи обидно за интелекта ми, налага се да призная, че бях се насочил към третия път не по повелята на интелекта, а по призива на това съвсем обикновено и лишено от всякаква научна квалификация нещо — сърцето.“

Този порив за справедливост е провокиран и от яркото неравенство, което оформя обществените прослойки в страната между двете световни войни.

„Картините на човешката мизерия, с които тази безкрайна галерия — улицата, изобилстваше… простолюдието, натъпкано в миризливите ахчийници… дрипавата навалица от селяни по пазарищата… човешките отрепки, ровещи се в кофите за боклук, работниците, излезли на демонстрация и носещи като единствено оръжие табелките с несръчно написани лозунги… такива бяха дреболиите, които караха сърцето ми да се свива и неусетно ме насочваха към мисълта за избавлението, за равенството и братството между хората.

Едва по-късно ми обясниха, че всичко това съвсем не е комунизъм, а обикновена дребнобуржоазна сантименталност. И че комунизмът се основава не на емоционални реакции, а на една строго научна теория за света и за обществото. Само че изглежда не бяха успели да ми го обяснят твърде убедително или пък аз бях се оказал не особено схватлив, понеже у мене докрай си остана подозрението, че нещата не стоят точно така.

И тъй аз стигнах до социализма, следвайки пътя на човеколюбието. Но приобщаването към едно движение, а още повече към партия или секта, крие нещо коварно, за което рядко си даваме сметка. Особено в периоди на остра борба приобщаването предполага пълна убеденост и единомислие. А известно е, че пълната убеденост лесно прераства във фанатизъм, както и единомислието — в сляпо подчинение. Така твърде често участието в една партия представлява форма на духовно заробване, даже когато партията изписва на знамето си думата свобода.“

Независимо от тези заключения, направени през 1976 година в романа „Третият път“, само три години по-късно Райнов изнася доклад на Националната писателска конференция на тема „Социалистическият начин на живот и литературата”. В него той убедено заявява, че „Героиката на реалния социализъм се състои в това, че никакви препятствия не могат да го отклонят от пътя към комунизма”.

„Стиховете и теоретичните занимания на Богомил Райнов от периода на култа към личността са силно повлияни от догматичната естетика. След края на 50-те години се насочва изцяло към белетристиката. Сборниците „Човекът на ъгъла“ и „Дъждовна вечер“ срещат читателя със западноевропейската действителност. Въпреки че изобразителният фокус улавя предимно нейните социални противоречия и драми в духа на идеологическото противопоставяне Изток — Запад, социално детерминираните човешки истории са разказани с психологическа задълбоченост. Проблематиката им бележи важния етап към овладяване на съвременната градска тема след Априлския пленум през 1956 година“, пише в анализ на творчеството му Елена Борисова, главен асистент в Института за литература към БАН.

Един от най-известните образи от неговите криминални романи е разузнавача Емил Боев, за „интелектуализирането“ на когото актьорът Коста Цонев изразява своята удовлетвореност в интервю за БНР през 1981 година.

Мрачният защитник на социалистическата праволинейност

„Богомил Райнов никога няма да успее да изтрие петното от предателството към баща си“, пише за него изкуствоведът Иво Милев и разказва историята, с която Богомил Райнов завинаги ще опетни името си:

„През 1951 година, Богомил Райнов е избран за шеф на катедра „Теоретични дисциплини“, но по неговото собствено признание положението му в Академията остава нестабилно. По това време му е възложено да изнесе пред катедрата доклад „За значението на теоретичните дисциплини“ и да даде конкретна оценка за нивото на преподаването им в Академията. Като шеф на катедра именно на него се пада задачата да разкритикува остатъчните буржоазни влияния в Академията и конкретно своя баща. Това се случва на факултетно заседание през същата година. Бащата стои на първия ред в залата, навел глава не от срам или гняв, а за да не смущава сина, който от трибуната е подел своите обвинения в „идеализъм“, „формален анализ“ или „еклектизъм“. Докато ги произнася, докладчикът усеща как под ризата по гърба му лази струйка пот. „Стария“, както го нарича сина му, става да отговори с няколко думи, за да изложи сегашните си възгледи и да увери аудиторията, че приема критиката. После облича вехтия си балтон, който носи на гърба си вече четвърт век, и напуска залата. Малко по-късно подава молба за пенсиониране, а синът му става професор по естетика.“

В своето интервю за БНР от 1989 година, критикът Яко Молхов говори за повестта на Богомил Райнов „Пътища за никъде”, по която е сниман филмът на Методи Андонов „Бялата стая”. В него той посочва словото на писателя като „поразяващият меч, с който той извършваше екзекуцията, той пишеше страшните текстове на обвинения”. Описва и „унищожителните думи на критика Кръстьо Куюмджиев“ за лицемерието на Райнов.

Творчеството на Райнов е представено с над 80 преводни издания на английски, испански, италиански и други езици в почти всички европейски страни, както и в редица страни от Латинска Америка. За своя принос към българската литература писателят е награждаван двукратно с Димитровска награда, Герой е на социалистическия труд и Заслужил деятел на културата.

https://archives.bnr.bg/bogomil-rainov/

[Hatshepsut]

Избрани цитати от романите на Богомил Райнов

Богомил Райнов е автор е на двайсет и два романа и повести, девет стихосбирки и множество книги в областта на есеистиката, издавани многократно и в големи тиражи.

По тринайсет негови книги са създадени филми, превърнали се в шедьоври на българското кино, сред които: "Денят не си личи по заранта", "Черните лебеди", "Голямата скука", "Господин Никой", "Няма нищо по-хубаво от лошото време" и др. Нарежда се сред големите майстори на криминални и шпионски романи. В девет от тях -  главен герой е Емил Боев.

Представяме ви незабравими цитати от романите на Богомил Райнов:

"Животът нерядко ни изправя пред трудни положения, но никога - пред безизходни. Което съвсем не значи, че изходът бездруго е в желаната от нас посока и непременно встрани от гробищата. Макар че наше човешко право е да търсим изхода тъкмо в желаната посока и - според собствения ми девиз - да умираме само в краен случай." ("Умирай само в краен случай")

"А това е самата истина: жената е стихия, ураган. И съвсем не е случайно, че тайфуните винаги носят женски имена - Клео, Фифи, Флора... Тая Флора!... Тайфуни с нежни имена... Нахлуват и обръщат всичко наопаки." ("Тайфуни с нежни имена")

"Не знам как е по другите етажи на този живот, но отдавна съм се убедил, че на нашия етаж историите, които почват добре, са доста повече от ония, които завършват добре. Изобщо на нашия етаж поговорката, че денят се познава от заранта, не е много на почит." ("Денят не си личи по заранта")

"Щастливата случайност не е въпрос на късмет, а на чакане: тя винаги идва, ако умееш достатъчно дълго да чакаш." ("Няма нищо по-хубаво от лошото време")

"Има време за чакане. И има време за действие. Важното е да не се объркат времената." ("Няма нищо по-хубаво от лошото време")

"Това е добрата страна на песимизма, че и малките успехи ти носят радост." ("Няма нищо по-хубаво от лошото време")

"Равностойния противник винаги се усеща, защото тутакси забелязваш някои общи черти на мисъл и действие между себе си и другия." ("Няма нищо по-хубаво от лошото време")

"Това е лошото на дългата връзка с един човек, че с течение на времето започва да ти чете мислите. Такива като нас трябва да избягват дългите връзки." ("Няма нищо по-хубаво от лошото време")

https://impressio.dir.bg/bukvi/lyubimi-tsitati-ot-romanite-na-bogomil-raynov

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Богомил Райнов "Тайното учение":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=8894

[Panzerfaust]

Чисто като писател, за мен е един от най-добрите български романисти. Вече като морални качества очевидно е силно противоречив, да не кажа по-силна дума.