Константинъ Павловъ

[Hatshepsut]

ЕЛЕГИЧЕН ОПТИМИЗЪМ

Дявол да го вземе,
цяла вечност
съм запънат на ръба на пропастта.
Ще се вкоренят краката ми в скалата.
И ще заприличам на ония
криви, жилави и грозни храсти,
дето никнат даже там,
където кози крак не смее да пристъпи.

Но от тоя миг нататък
неудобството ще се превърне в качество.
В причудливи краски ще разцъфвам.
Непознати плодове ще раждам.
(Всеки плод с различен вкус и форма.)
Някои ще предполагат, че са сладки,
други ще твърдят, че са отровни.

Ах, посредствени художници ще ме рисуват,
фотографки ще ме снимат
контрaжур.

[Hatshepsut]

КРАХ НА МИТОЛОГИЯТА

Ранени девойки и юноши
се миеха в горските извори.
Кръвта им прогони русалките,
преди да пропеят петлите.
Побягнаха голи русалките.
И скриха се бели и приказни,
в обятията на стражарите.

Девойки и юноши срещнаха
с прегракнала песен куршумите.
А онзи юнак що бозаел там
петнадесет, двадесет, тридесет...
не помня годините вече,
умря върху сухата цицка
на своята предана майка.

[Hatshepsut]

ВТОРО КАПРИЧИО ЗА ГОЙЯ

Омръзна ми да бъда нощна смяна.
От тъмнината станах суеверен.
Приятел ми е,
враг ли е,
еднакво го отбягвам.
С точността на прилепи се разминаваме.

Станал съм несигурен и подозрителен.
Вече по инстинкт налучквам само
кой ми се усмихва в тъмното
и кой се мръщи.

... Иска ми се бодър да посрещам слънцето.
Може в първия момент да зажумя.
Ще свикна.
Някаква си птица сутрин пеела -
славей ли, какво ли го наричали...
Казват че било приятно.

[Hatshepsut]

СПОМЕН ЗА СТРАХА

1. Спомен от детството

Детският страх е невинен.
Детският страх има име.

За да дам очилата на баба ми,
тя ме плашеше с мечките.
Аз се плашех от мечките.

Страх ме беше от мечките.

Но наскоро край селото
спря катун черни цигани
и под звуците на дайретата
заигра кротко тромав звяр -
моят страх дотогавашен
с две вериги на бърните
и прокапала козина.

Бях и радостен,
и нерадостен.
С отмъстителна веселост
шепа косми отскубнах аз,
без да видят мечкарите...

Детският страх е невинен.
Детският страх има име.
Аз растях непослушен
и безстрашен,
и радостен.

Много хора ме плашеха
по-коварно от баба ми,
но поучен от мечката,
унизявах страха.

(Самият сатана дори
направи опит да се пошегува.
Но аз
откъснах четвърт от опашката му
и си направих дяволско камшиче.)

И растях непослушен
и безстрашен,
и радостен!

Като птица -
но ястреб!
С крила на ястреб
и очи на ястреб.

Плашилата градински ме само разсмиваха -
от сламените им глави
гнезда за кукувици правех.

Тогава
дребните стопани
изтръпнаха от правилно предчувствие -
ако разкъсам всички чучула,
одързостените врабци
ще накълват
закръглените зелки.

Бях обявен за вредна птица.

А аз
детински иронично заявих,
че смелостта,
най-мъжката от всички добродетели,
през някои сезони
се превръща
в национално бедствие.

2. Бутилката с Безименния страх

Аз израснах безстрашен,
непокорен
и радостен!

В деня,
когато станах пълнолетен,
дойдоха моите приятели.
Най-смелите,
най-честните.

И ядохме,
и пихме
до среднощ...

Среднощ.

В минутата,
която отбеляза
началото на мъжките ми дни,
една човешка сянка влезе в стаята.
- Наздраве! - каза тя
и ми подаде
бутилка с непознато питие.

Надигнах я с пиянско умиление
и ужасèн се строполих на пода.
Усетих как в кръвта ми се промъква
като олово тежък,
като гущер гаден,
смразяващ жилите ми страх.

А сянката, надвесена над мен,
изрече странно заклинание:

- О, Безименний,
скрий се в кръвта му,
скрий се в устните, дето целува,
скрий се в сянката, дето го следва,
в хляба, който яде,
във водата
и в мечтите му,
и в съня му,
в радостта му,
и в мъката.
О, Безименний,
скрий се...

Не помня повече.

..........................................

Махнете този хляб!
Страхувам се.
Водата е отровна!
Пийте вие.

Моята сянка ме шпионира -
след мене винаги върви.
Но аз ще я прищипна на вратата.
Или не -
ще я изтрия с гумичка.

Луната искаше да се стовари по главата ми.
Не ме умери
и цамбурна в локвата.
Няма да я вадя.
Там да си стои.

3. Разказ на мой приятел за мене, след като съм изпил бутилката с Безименния страх

Страхът обезличи душата му.
Пред всяка вдигната ръка
главата си за удари подлагаше.
Фрази, кухи като змийски зъби,
тровеха с безсмислие кръвта му.

Намрази хората.
И себе си намрази.

Страхлив и озлобен
забягна в планината.
При мечките.
Живееше при тях
и почна да им подражава.

Човешките си очертания изгуби.

От отчаяние и страх
Извършваше безсмислени жестокости.

Легенди се понесоха за него...

Тогава друга истина научихме -
че не безстрашните,
а истински страхливите
внушават истинския страх у другите.

... В дъждовна утрин
черни цигани
запъплиха към планината.

Три дена го преследваха от връх на връх.
Той спеше върху клоните на гъстите дървета.

Стипчиви ябълки
и недозрели круши
в гримаси изкривяваха лицето му.
А черните беснееха отдолу,
защото мислеха, че той им се надсмива.

От глад и преумора бе заспал.
Когато се събуди,
той усети
на бърните си две халки студени.

С дайрета го подкараха надолу.
Събра се любопитно множество.
Разглеждаха го,
както се разглежда мечка.
Изгубил бе човешките си очертания.

Наоколо -
детински същества,
с глави, безформено големи
на гении
и идиоти,
протягаха несигурно ръце
и скубеха фъндъци от косите му.

Обезумял от болки,
той играеше,
разсмиваше ги с глупаво ръмжене.

Край.

[Hatshepsut]

ПЕТИМА СТАРЦИ

Днеска слънцето навършва сто години...

Старците са точно пет
и са точно по средата на площада.

В сухата им кожа се синеят
счупени хоботи на бълхи.

Старците си разкопчават ризите.
Стартови площадки са гърдите им -
тъмен облак от бълхи излита
и изчезва в улиците криви.
Кучетата с вой веригите прегризват,
втурват се към лятната къпалня,
презглава се мятат в най-дълбокото.
(Пет и половина метра!)

Четиримата старчоци се засмиват.
Петият не се усмихва даже.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

През площада бавно преминава
тридесет и две годищен мъж.
Уморено дрехите си къса,
с непохватни пръсти се опипва
и повтаря все едни и същи вопли:
"Ах, къде ми е тялото!
Ах, върнете ми тялото!"

Ах!
Красивото му тяло се извива.
Мускулите като ослепени лъвове
скачат
всеки сам за себе си.

Първият старец разказва:
"Спомням си, когато хванах жива
жълтата лисица
и когато
жива я одрах,
и тя, когато
заквича
и тръгна подир мене,
сигурно горката е квичала:
- Ах, къде ми е кожата!
Ах, върнете ми кожата!

Кокошките на голо я кълвяха,
а кучетата виеха от ужас."

Четиримата връстници се засмиват.
Петият не трепва даже.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Сигурно е станало дванадесет,
защото
братът на милиционера крачи
върху разкривения перваз
на двуетажната им къща.

Той е дневен сомнамбул, горкият!

Иначе е крайно симпатичен -
нощно време свири на китара
и се носи, носи песента му,
от която помня само думите:
"Пепето е Кюрасо."

Крачи братът на милиционера
върху покрива на двуетажната им къща,
а отдолу крачи брат му,
брат му - милиционера,
дето го наричат още Вилхелм Тел.
(Карал брат си върху ябълка да стъпи.
Казвал, че от двеста крачки
щял да го уцели.)

Брат на брата отдолу говори:
"Братко, братко,
време ще се мине,
стоетажни сгради ще издигнем.
Пак ли ще се люшкаш по первазите
и с ненужния си тропот ще смущаваш
обедния сън на гражданите!"

И главата навежда под олука
(сто и два милиметрово дуло!),
и нагоре гледа през олука.
Вижда само слънцето
и брат си.
Примижава срещу светлината,
само с лявото око,
а в кръста
чувства гъдел, чувства сладка тръпка
именно
от тежестта на пистолета.

Вторият старец разказа:
«Спомням си, когато чичо му
беше четник в Македония,
чул, че свако му
насън
пее македонски песни.
За да се запази в тайна четата
взел, че го заклал. -
И него,
и жена му,
и децата му.
После се на турците предал от мъка
и приел мохамеданска вяра.

Четиримата отново се засмиват.
Петият не се усмихва даже.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Лицето му е още аскетично,
но тялото му вече се закръгля.

Копринени вериги на краката му
го карат да пристъпва грациозно.

Ялови светкавици
се стрелкат над главата му
и чертаят прости фигури
с грубо символичен смисъл.
С озарено лице
две-три стъпки направи
и прошепне:
«Върти се. . .»

Идва вторият миг,
пада той по очи
и пълзи,
и крещи:
«Не върти се!»

Засмее се -
«Върти се...»
Заплаче -
«Не върти се!»

Въртисеневъртисевъртисеневъртисе
върт. . .

Третият злорадо се обади:
«Спомням си, когато бог
бе изпаднал в творческа депресия
и когато ме попита
как
от умния човек
би могъл да сътвори трагичен шут,
спомням си,
че без да се замислям, казах:
-Дай му забранени плодове,
но не го гони от рая.»

Четиримата се смеят.
Петият защо мълчи?

. . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Ето ме и мене-
чист и спретнат,
млад и умен,
талантлив и честен,
гален от народната любов и
от държавното доверие,
пътят ми е ясен,
вярна е посоката,
никога не ще се отклоня...

Четвъртият старец започна:
Спомням си,
когато бяхме по далечни краища,
гонени от глад и липса на патриотизъм,
срещнах разни непознати животинки.
Имаше сред тях една безкрайно беличка.
Спомням си,
че Хермелин й беше името.
Трудно я улавяш -
много пъргава!

Само че
калчица срещне ли,
спира и не мърда по-нататъка -
ако искаш, казва, трепай ме,
но не цапам космите си аз.

Само че
веднъж все пак ѝ пръснало
кална капка върху кожата.
Оттогава търси локвички.
Скача в тях
и се въргаля в тях.
Не че удоволствие изпитвала,
но не можела да си прости за капката.

Правят опит четиримата да се засмеят.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Крача си по пътя
все така -
чист и спретнат,
талантлив и честен, -
а от края на площада полетя към мене
облак от стрели.
(Децата си играеха.)

Сред стрелите
имаше една особена.
Ах, една съвсем, съвсем особена -
пратена преди дванадесет столетия,
тя осъществи летежа си многовековен
сантиметър под сърцето ми.

Спомен стар събуди тя в гърдите ми
(отпреди дванадесет столетия),
спомен стар,
но цялостно запазил
свежестта на болката тогавашна.

Носеше стрелата две бележчици.

Първата бе епитафия за старците.
Втората -
пророчество за мойто появяване.

Четиримата старчоци се изправят.
Петият е вече мъртъв.

Върху устните му е застинала
ненаказана отровна мъдрост.

Може би
след хиляди години
някой млад и вдъхновен антрополог
по извивката на устните
и дължината на езика
може би
ще разгадае смисъла.

Няма вече кой да се засмива.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Слънцето залезе.
Стана хладно.
Ето ги, бълхите се завръщат.
Всяка си знае стареца.

[Hatshepsut]

БЕЗКРАЙНА ПОЕМА
откъс

Колко пъти -
вече съм забравил -
бях изгаряй назидателно,
а с праха ми,
в четири посоки,
наторяваха
изнемощели бурени
и подхранваха раздрипаните карамфили-бройлери,
от ония,
дето ги поднасят
на щастливите ни юбилейиицн.

Става ми досадно смешен вече
цикълът от смърт и възкресяване...
Всеки, който е умирал много пъти,
знае, че смъртта е безобидна бабичка.
Карнавалната ѝ маска само
предизвиква суеверен трепет.
Страшно е обаче всяко възкресяване!
Болките на всяко възкресяване...
ужасът на всяко възкресяване...
Рискът да посмееш да възкръснеш пак...
Сам на себе си да бъдеш инженер,
да сглобиш от атоми и хромозомн
нещото,
което ще наподобява,
уродливо и комично,
бившото ти «аз».

Ровя в поразената сн
Докато...
Докато събудя мисълта,
докато си спомня думите,
докато разсвиря гласните си струни.
Докато успея, без запъваме,
неусетно за самия себе си,
да кзпея думата-разковниче:
Персифедрон.

Ура!

Тялото ми постепенно си възстановява болките -
значи, вече съм нормален,
оцелял съм, дявол да ме вземе.
Радостно ми е!
Персифедрон! Ура!

Сляп ли?
Зная, че съм сляп.
И за красотата, и за грозотата -
сляп!
Но къде са моите оченца, а?
Моите оченца днес красят
на пауна красните пера.
А перата на пауна украсяват
капите на стройните гвардейци.
Колко обезопашатенн пауни
за една гвардейска рота.

Затова съм сляп.
Рапорт. Музика. Перата се полюшват,
А в перата трепкат моите оченца:
някой е пристигнал,
друг си заминава...
Моите оченца цял живот,
посрещат-изпращат,
изпращат - посрещат...
Гледката е красива.
Аз обаче съм сляп.
Персифедрон!

[Hatshepsut]

ОЩЕ МЪНИЧКО... ОЩЕ МЪНИЧКО...

Ако електрическите крушки почнат да ме изтезават
и усетя, че се приближава ОНОВА,
аз започвам да си мисля за бушоните.
Задължително е да се мисли в образи.
Образите трябва да са противоестествени
и обидни за бушоните.
Времето протича неусетно, а бушоните - кога да е -
изгарят.

В тъмното настъпва миг успокоение.

И отново се задава ОНОВА.
Бързам да го изпреваря.
Хващам двете котки - мъжката и женската -
и започвам да им трия гърбовете:
гръб о гръб.
Бързо, като ваксаджиите.
А гръбначните им стълбове потракват.
Електрически искри се разпиляват.
Радва ме обърканият им летеж.
Мъжките искри са ненадейно тромави.
Женските са нервни, но внимателни.
При случайните съприкосновения
следват платонически експлозии.
А когато ОНОВА отново го усетя,
не изпитвам ужас,
а си мисля:
колко е смешен задният двор на ада...
Палми протягат стройни снаги,
благоухания струят от водоскоци,
хорали звучат в съвършена акустика.
Малки дяволчета с ангелска лекота
подскачат от палма на палма,
късат едри кокосови орехи,
изпиват част от млякото,
останалото дават на птичките.
И когато кажа «здрасти» на някое дяволче
и се здрависаме,
дланите ни се слепват от кокосовия нектар
и се разсмиваме.
И после се замислям в тъмното-

кога н как онази кукувица
успява да снесе яйцата си в ръчния ми часовник?
Кога и как, та все не мога да я видя?
От пулса на ръката ми яйцата се измътват
и ето - на всеки шестдесет секунди
изхвърча по едно кошмарно пиле.
Толкова кошмарно, че дори ОНОВА,
дори ОНОВА се дръпва уплашено.
И това ми е ползата в случая.

Или стискам в юмрука си
малко стъклено топче.
И започвам да мисля за топчето.
Но навярно ОНОВА е успяло да докосне топчето за миг,
защото то започва да расте в юмрука ми -
все повече н повече.
Достига размер на планета.
Ръката ми обаче си остава същата.
И ие изпитвам болка, а изпитвам лугава сласт
от несъразмерния юмрук и топчето-планета.
В последния миг се досещам
и гласно заявявам нещо много познато и много наивно,
като например:
«Вижте там, направете каквото можете, но ако
може, да не се разбере, че все едно, че сам
е паднал и си е счупил черепа...»
Глупостта на фразата и иронията на интонацията
като пружини блъскат ОНОВА.
И ТО се дръпва с отвращение,
разбрало, че е прибързало, че още не съм готов,
че...
Преди да имам стъкленото топче,
държех в ръцете си момиче -
дребно момиче с големи гърди и тънки плешки.
И резултатът беше същият.
Но ОНОВА...

Измислените думи много ми помагат.
Например - Персифедрон.
Всяко повторение донася ново съдържание.
Персифедрон - опашка на комета.
Персифедрон - убийство на древен грък.
Персифедрон - удар в слънчевото сплитане,
което от момента на удара е престанало да бъде слънчево сплитане,
а е станало сплитане на влечуги.
Персифедрон, Персифедрон, Персифедрон...
Докато изчерпам всеки смисъл
и остане в устата ми вкус на метал.
В случая на бронз.
Бронзовият ми език като езиче на камбана
удря в бронзовото ми небце.
И ечи оглушителен звън.
Чувам си го само аз.
Ако думата бъде Йоланта,
(Йоланта, Йоланта, Йоланта...)
ще получа сребърна камбана.

Обикновено толкова е времето,
за което
някой лицемерен садист поправя бушоните.
И когато светнат електрическите крушки,
срамувам се да погледна предметите в стаята -
знам, че със всеки от тях съм развратничил
по непозволен за същността им начин.
Макар и в името на схватката ми с ОНОВА.
Ако можеха да се изчервяват,
щях да прехвърля част от чувството си за виновност върху тях.
ВСЕ ПАК утешава ме мисълта,
че и днеска победих ОНОВА.

Само да не беше този писклив гласец
от неизвестен източник:
- Още мъничко... Още мъничко...
толкова смислен и утешителен,
колкото Йоланта и Персифедрон.

Или Фреска,
или Фрещи,
или Фритоли,
или Фретон,
или Жиг.
Особено Жиг!

И ВСЕ ПАК!
И ВСЕ ПАК.

[Hatshepsut]

НАФТАЛИН

Уви, панталоните на жокея
ми напомнят жокей
повече от самия жокей, защото
нали той... о, боже, като си представя...
Но за него по-нататък.
Крачолът е издут в колената
напред и встрани,
лъщи подплатеното с кожа седалище.
Това е достатъчно,
за да видим отново:
стойката,
старта,
финиша.
И най-вече победата,
завършила с катастрофа
в последното състезание.
Конкур ипик!

О, нафталин!
Съзвездие от кристалчета!
Ти го боцваш!
Ти го боцваш молеца,
дето хищно пълзи ...
върху крачола на жокея.
В слабините!
Молецът процвилва!
Подскача от болка!
През стъклото на гардероба,
като през лупа:
див кон,
хванат от ласо мустанг,
необязден звяр,
скок нагоре - изгърбено,
скок встрани,
скок в обратна посока,
на задните крака.
Ще утихне той,
ще се предаде.
Но защо потрепервам аз!
И защо е това сластно желание
да пробия със скок
витрината на гардероба?
И да сграбча за шията кончето?
Да вбия пети в слабините му?
Не бива да гледам.

Но разбирам сега лаборантката.
Разбирам нейния срам,
безпричинното ѝ изчервяване:
Върху екрана на микроскопа -
огромен микроб:
скокове - нагоре, встрани, обратно.
Див кон! Хубав кон!
Еротичен ток разтърсва лаборантката -
поривът да укротиш неукротимото -
да го яхнеш тоя микроскопен кон,
да го подчиниш между бедрата си...
Трепват бедрата на лаборантката,
Трепва фокусът на микроскопа.
Няма конче,
има непонятен срам:
Не! Не срамът на хвърлен ездач,
не! -
действието не опозорява.
Нещо друго -
всички го разбираме,
но това ни прави двойно срамежливи.

Всичко дотук -
между другото.
Да си спомним сега за жокея:
последният старт
и победата,
завършила с катастрофа.
Името на коня беше Нафталин.
Що за хрумване!
Що за съвпадение!
На терена - с походка на тигър!
Над препятствията - с летеж на птица!
И когато закова на финиша,
и когато запрати в праха жокея,
сам обра аплодисментите!
Стар кон беше!
Опитен кон беше!
Хитър беше!
Нафталин!
И когато...
Какво?
На погребалната процесия,
с черно кадифе наметнат,
най-отпред красиво пристъпваше,
никой не мислеше за жокея -
всички те него гледаха!
А трофеите на победите
така му подхождаха!
Бяха негови!
Единствено негови!
Вече.
Ето това е понятно.
Всичко е, както трябва.
Конят убива ездача -
не е за първи път.

Гардеробът е пантеон:
гащите на жокея,
куртката на полковника,
лампазите на генерала,
бельото на монахинята,
кърпата на предателя,
торбата на просяка,
ръкавицата,
чорапът копринен,
н банкнотата, скрита в чорапа
и...
И е ясно, че това не е безсмъртие,
не е дори дълголетие.

О, нафталин!
Съзвездие от кристалчета!
Боцни го!
Боцни го молеца!
Да подскочи!
Да изцвили!
Да се запремята лудо -
върху гащите,
върху лампазите,
върху пагоните, върху скрижалите!
Превърни го във вихър,
от агонизиращ живот.

Или?
Всъщност?

[Hatshepsut]

АДАПТАЦИЯ

Бързо!
Трябва да отидем на площада,
на площада с мощните фонтани,
мощните фонтани, дето бликат
розови благоухания и бензаалдехид.
Трябва да сме точно в пет и тридесет.
Точно, както е написано в поканата -
пет и половина!
(Кръговете очертаха тази нощ.
Видях ги.)
Точно в пет и половина ще потеглим.
Както е написано в поканата -
точно в пет и тридесет.
Кротка музика ще ни разтапя костите;
кротък глас ще ни подканя меко:
«Отпуснете се...
съвсем се отпуснете...»
Всеки в очертания си кръг ще крачи,
всеки кротки удари ще си самонанася.
И разнежени до самоубийство,
миналите престъпления ще си разказваме,
Точно в центъра,
в самия център точно,
девствени девойки в бели туники
ще танцуват, скъпа, ще танцуват
като символи на очищение.
След това, ще се окаже (сигурно),
сигурно ще се окаже (след това),
че са доброволно преоблечени мъже,
а не девици.
Но нима е важен полът -
символът! -
символът е важен, скъпа.
И
разнежени ще си разказваме
миналите престъпления;
с облекчение ще изповядаме
най-ужасните си помисли.
Няма никой никого да слуша -
всеки сам на себе си ще си говори. .
И ще се отпускаме,
съвсем ще се отпускаме.
Шествието в кръг ще продължава
до момента,
до момента, в който всичките усетим,
че не са ни нужни вече думите,
и че не мислим двойствено,
и че мислите не ни измъчват,
че са ни достатъчни две, три желания.
И тогава ще ми стигне,
ако ти ми кажеш: бу-бу-бу...
И тогава ще ти стигне,
ако аз ти кажа: ву-ву-ву...
А едно мучене на щастлива крава
най-добре ще изрази
това, което
двадесет и толко века ни вълнува
А сега -
да легнем на площада
и да дремнем колективно
два-три-пет-шест века.
Даже сънищата са излишни вече.
Някой друг от мое име ще сънува...
Собствените ми кошмарни сънища ще ги сънува...
И ще ги тълкува на света.
Изопачено.

[Hatshepsut]

ИНТЕРВЮ В УТРОБАТА НА КИТА

- Къде беше -
питат ме -
повече от три десетилетия?

- Бях в утробата на Кита.
Всички виждате,
нарочно питате.

- Как прекара -
питат ме -
три десетилетия в търбуха му?

- И това го знаете -
комар играх
с оня комарджия... Йон библейския.

- Ама Йон излезе -
викат ми, -
теб защо те няма -
питат ме.

- Йон излезе -
господ го откупи,
а за мене дявола не даде пукнат грош.

- Страшно ли ти беше -
питат ме -
толкова десетилетия?

- Страшно беше,
скучно стана -
пушех и мълчах,
мълчах и пушех...

- А сега какво ще правиш -
питат ме -
следващото тридесетилетие?

- Аз ли?
Аз не знам,
но знам, че Кита
фасове ще плюе
три десетилетия
и ще замърсява океанската среда.

[Hatshepsut]

БЕЗКРАЙНА ПОЕМА
(втори откъс)

Събуждам се.
И:
ужас:
установявам, че съм жив.
За кой ли път...
И докога?
Омръзна ми!

Лъщи пореден ден -
като подарък-наказание.
А некролозите около мен се размножават:
снимка н стих, снимка и стих...
(Стнх! Стих! Стих!)
Все другите! Все другите!...
А Коста (сиреч аз) -
не го печатат. Не го печатат...
А съблазнителна е перспективата-надежда:
"Нашият скъп... От вечно скърбящите."

Защо скърбящите се смятат вечни?
Умира вечния скърбящ
и със смъртта си ражда нов скърбящ:
"От вечно..."

Нещастни мои, тъжни и добронамерени
Все пак поетът е красив безсрамник:
когато къса дрехите си,
(псувайки),
когато ви се разсъбличва,
(псувайки),
не предизвиква лоши помисли
(освен у покварените).
И нека се окаже, че сте прави,
и нека се окаже, че е изрод
душата-тяло разсъблечена;
красиво е самò по себе си
безсрамното му разсъбличане;
утеха е:
за изродите с хубави сърца
и назидание
за съвършените мръсници.
Ох,
ето свечерява се отново,
и ще заспя с измамата,
че моята душа е чиста.

Когато дойде утрешният ден,
аз завещавам като клетва:
не ми къпете тялото!

И:
никакви дисекции -
направих си ги сам:
"Смъртта е неестествена!"

[Hatshepsut]

ВЪЗДУШНА ЦЕЛУВКА

...А когато урурунгелите* капнат от умора,
аз самичък си измервам лакът разстояние
и поставям две купчинки габъри
(обърнати нагоре).
После коленича върху остриетата,
умолително ръце напред протягам
и прошепвам влажно с дън душата си:
«Хайде да се обичаме...
Хай-де да се о-би-ча-ме...»
И започвам да бера с обезноктени пръсти
алените рози,
цъфнали върху лицето ми.

...А когато урурунгелите гребнат от оловото
и налеят в неразумното ми гърло,
за да запечатат гласните ми струни,
аз докосвам обгорелите си устни с длан,
и протягайки след миг напред ръката,
им провождам моята целувка...
Тя по въздуха към тях полита
(затова «въздушна» я наричам),
плахо ги докосва по челата,
но преди това,
като ефирна ласка,
нежно-нежно набраздява
разтопеното в казаните олово.

* Разликата между урунгелите и урурунгелите е, както при ангелите н арахангелите.

[Hatshepsut]

ЖЕСТОКО ПЛОДОРОДИЕ

Гъба до гъба.
Дърво до дърво.
Слънце до слънце.
Луна до луна.
(Челюсти, цици,
кореми, юмруци,
космически сонди,
досадни поети.)
И още, и още.
И още, и още!

И -
сред всичко това -
размножено до вечност -
едничък,
Някой -
оцелял случайно -
обречен като нафора
за милиардоглавата ламя.

[Hatshepsut]

ХЛАДНА ИЗПОВЕД

Късно е вече.
Лекомислено пропилях живота си -
нямах воля дори за престъпник.
А талант -
точно такъв! -
беше ми дал,
Господи.
(Твоят поглед не ме смразява.)

Късно е вече.
Нито Ти,
Господи!
Нито -
Дявола!
Идвам при вас,
както в старчески дом:
по-младият старец -
на посещение.
(Твоят поглед не ме изгаря.)

Нито топъл,
нито студен
се явявам пред Тебе,
Господи.
Пожали хладния.
(А ми е все едно.)

88 г.

[Hatshepsut]

ПОЛУВЕК

Полудостойно
и полуобратно,
за своя
и за чужда изненада,
аз доживях до полувек.
С което огорчих мнозина,
а не зарадвах себе си, уви.

Наздраве, колебливи врагове
и вие, истински приятели.
Не притежавам дар за равносметки -
било каквото е било...
А по-натам?
Ще продължавам,
както съм живял -
приемам бъдещите скромни дни
като подарък, даден на шега.
И нищо повече не си въобразявам.
Ще бъда, просто, най-любезен зрител
на, просто, най-бездарната пиеса.
Без ръкопляскане обаче.

83 г.

[Hatshepsut]

ТОЧНО ТОГАВА

На Валери Петров

Когато мракът влезна вътре в мен
и се превърна в режещи кристали...

И когато...

И след това.

И бездната, когато.

И мъката душевна.

И болката физическа.

И кучката-съдба.

Все пак, над всичко - мракът!

Тогава точно -
слънчев лъч
(случаен?, преднамерен?, честен?, подъл? Все едно!)
с копринена гальовност
и метална якост
провисна в тъмнината.

Благодаря ти, слънчев лъч. Безценен дар!
Божествен знак!

Искра от обич!
Избавител!
Благодаря! Благодаря! Благодаря!

Сега вися. -
Успокоен.
Щастлив.
Не чувствам мъка.
Няма болка.
И не съм отчаян!
Полюшвам се
на слънчевия лъч.
Копринена гальовност
и метална якост -
около моя жилав врат.

87 г.