100 години фашизъмъ

[Hatshepsut]

100 години фашизъм


Бенито Мусолини и Адолф Хитлер в Мюнхен, 1940 г. Хитлер е на върха след поредицата победи на армията му и завладяването на Западна Европа

Когато фашистките черноризци маршируваха по улиците на Рим в края на октомври 1922 г., техният лидер Бенито Мусолини току-що беше станал министър-председател. Докато последователите му вече се бяха организирали в милиции и започнаха да тероризират страната, пише историкът Робърт О. Пакстън, те "ескалираха от разграбване и опожаряване на местни социалистически щабове, редакции на вестници, трудови борси и домове на социалистически лидери до насилствената окупация на цели градове, без да срещнат пречки от страна на правителството". Тогава фашисткото насилие подхранва безредици, които Мусолини, подобно на рекетьор, обещава да разреши.

Но докато Мусолини ръководи първия истински опит на фашизма в политическата власт, неговото движение не е първото по рода си. За това трябва да се погледне към Съединените щати. Както Пакстън обяснява: "Възможно е най-ранният феномен, който може да бъде функционално свързан с фашизма, да е американският "Ку-клукс-клан" - първата версия на клана (1865 - 1871) е може би забележителен предвестник на начина, по който по-късно фашистките движения функционират в междувоенна Европа".

Великата раса към дъното

На нивото на идеологията се открива общият знаменател, споделян от американските и европейските (особено германските) варианти на фашизма. През 1916 г. американският евгеник Мадисън Грант публикува книгата си "Залезът на Великата раса" (The Passing of the Great Race), която заклеймява предполагаемото заместване на белите в Америка от черни хора и имигранти, включително "полски евреи". Според Грант тези групи представляват екзистенциална заплаха за "нордическата раса" - американската "местна класа".

Грант не възразява срещу присъствието на чернокожи в Америка, но настоява, че те трябва да бъдат подчинени. Книгата му е упражнение по научен расизъм, твърдейки, че "нордическите бели" превъзхождат всички други раси интелектуално, културно и морално и следователно трябва да заемат доминираща позиция в обществото. Неговият мироглед е расова версия на американския национализъм: белите са единствените "истински" американци, но са изложени на риск да бъдат "заменени" от други раси.

Грант се вписа в мощно политическо течение на своето време. През следващите години ще се появи движението "Америка на първо място" (America First), което ще се противопостави на "интернационализма" и имиграцията. През февруари 1921 г. вицепрезидентът на САЩ Калвин Кулидж написа есе, озаглавено "Чия е тази държава?". Отговорът му е недвусмислен: "Нашата страна трябва да престане да бъде сметище и трябва да приеме само правилния вид имиграция", имайки предвид нордическата северноевропейска раса.

През 1921 г. Вторият "Ку-клукс-клан" (1915-1944 г.) приема "Америка на първо място" като част от официалното си кредо, прогласяващо превъзходството на бялата раса и традиционните роли на половете. Вторият клан се фокусира върху разпалването на параноя по отношение на еврейските марксисти и техните опити да използват профсъюзите за насърчаване на расово равенство. Междувременно американският индустриалец Хенри Форд финансира издаването и разпространението на "Международният евреин" ( The International Jew) - компилация от статии, които поставят евреите в центъра на глобална конспирация. Евреите, твърдеше Форд, контролират американските медии и културни институции и са решени да унищожат американската нация.

Парад на "Ку-клукс-клан" в щата Ню Йорк през 1924 г.

Същият вид расов национализъм минава през Mein Kampf ("Моята борба"), затворническия манифест на Адолф Хитлер от 1924 г. Хитлер също започва да сочи евреите като върховен враг, представяйки ги като членове на чужда раса, които са се внедрили в Германия, за да я превземат. Това, твърди той, ще бъде постигнато чрез разхлабване на имиграционните закони, за да се "отворят границите", насърчаване на смесените бракове за унищожаване на арийската раса и използване на контрол върху медиите и културните индустрии за унищожаване на традиционните германски ценности. Според нацистката пропаганда евреите са били силата зад международния комунизъм и източникът на митичния "нож в гърба", който уж бил причината Германия да загуби Първата световна война.

Хитлер черпи вдъхновение от САЩ, където след възхода на движението America First се налагат имиграционни политики стриктно в полза на северноевропейците. В геноцида на ранните американски заселници над местните народи на континента той намери модел за собствените си действия в преследване на Lebensraum (териториално разширение). И както посочва историкът Тимъти Снайдер в книгата си от 2015 г. "Черната земя: Холокостът като история и предупреждение", Хитлер се е надявал да пресъздаде робския режим на американския Юг в Украйна.

Закони със специално предназначение

Фактът, че американският расов нативизъм и германският фашизъм въплъщават споделени практики, а не само вярвания, заслужава по-голямо внимание. Кимбърли Креншоу, Дерик Бел и други учени са изследвали как правните практики затвърждават дискриминацията - понякога като страничен ефект от решения на властимащите, а понякога като целенасочена политика. Според изведената от тях правна концепция, позната като Критична расова теория, целта на антидискриминационните закони не е да предлагат специални защити за която и да е конкретна група, а да се гарантира, че законът не възпроизвежда дискриминационни социални, политически и исторически ценностни йерархии. И тъй като тя се превърна в един от най-важните теоретични инструменти в антифашистката практика, стана също и новото страшилище, сочено от бялата националистическа десница.

Критичната расова теория разглежда закона като основна проява на политическа идеология. В примера с фашизма гражданството се основава на расова идентичност, която от своя страна се основава на основополагащ мит за йерархия и превъзходство. Основаната на расов признак концепция за национална идентичност беше движещата сила на нацизма. С Нюрнбергските закони от 1935 г. германското гражданство се обосновава с арийското превъзходство. Само тези с "германска кръв" можеха да бъдат германски граждани с политически права. Евреите - поради това, че не са арийци, бяха изключени от гражданство и лишени от политически права.

Не случайно чернокожите американци отдавна са били подложени на подобно отношение в американския Юг след Гражданската война. Както Джеймс К. Уитман от Юридическия факултет на "Йейл" документира в "Американският модел на Хитлер", нацистката идеология е заимствана директно от правната практика на режима на Джим Кроу за гражданството. И докато победата на съюзниците в крайна сметка сложи край на германския расов фашизъм през 1945 г., американският режим на Джим Кроу щеше да оцелее още едно поколение.

Фашистките големи шатри

Драконовските имиграционни политики, вдъхновени от изолационисткото движение "Америка на първо място" през 20-те години на миналия век, бяха все още в сила и през 30-те години, когато Америка позорно отхвърли много еврейски бежанци, опитващи се да избягат от Европа преди холокоста.

В свое есе в Reader's Digest от 1939 г. водещият говорител на America First, летецът Чарлз Линдберг, пише: "Време е да се отвърнем от нашите кавги и да изградим отново нашите Бели крепостни стени. Този съюз с чужди раси не означава нищо друго освен смърт за нас. Нашият дневен ред е да пазим наследството си от монголците, персите и маврите, преди да бъдем погълнати от безкрайно чуждо море." Линдберг се застъпва за неутралитет във войната между Великобритания и Германия, смятайки и двeтe за съюзници срещу имиграцията в Европа и САЩ на небели хора.

В Германия по това време фашистите бяха влезли в правителството в резултат на бързо нарастващата им популярност след 1928 г. Германската икономика беше преживяла серия от ужасни шокове - от хиперинфлация до рязко нараснала безработица. Нацистите на Хитлер естествено обвиняваха за тези проблеми евреите, комунизма и международния капитализъм. Подобно на черноризците на Мусолини, те яростно атакуваха левичарите и провокираха открити улични сблъсъци, а след това се представиха като единствената сила, която може да възстанови реда.

Нацистката идеология се хареса на множество избиратели. С обещанието си да укрепи нацията чрез подкрепа на традиционните роли на половете и създаването на големи арийски семейства тя се хареса на религиозните консерватори. И с враждебността си към комунизма и социализма обеща да защити големия бизнес от организираните работници. Нацистите се противопоставят на капитализма само като универсална доктрина, тоест, която предоставя на евреите правото на собственост, и се представят като защитници на арийската частна собственост от "юдео-болшевизма".

Не е изненада, че фашистите винаги са намирали обща кауза с религиозните консерватори. Докато фашизмът и християнството изковаха съюз по сметка в Италия и Германия, те почти се сляха в една идеология на други места. В Румъния например Легионът на Архангел Михаил беше едновременно най-християнската и най-яростно антисемитската от европейските фашистки партии.

В Бразилия една католическа интегралистка форма на фашизъм е внесена директно от Италия от Плинио Салгадо. Ролята на религията е очевидна и в структурата на възходящия днес руски фашизъм. Руснаците и Русия са изобразени като последните защитници на християнството срещу езическите сили на упадъчния западен либерализъм. Белият християнски национализъм е идеологическото ядро и на американския фашизъм.

От пуча до парламента

До края на 20-те години на миналия век нацистите успяха да се харесат на множество групи, които не се смятат за нацисти. И поради широко разпространеното недоверие към традиционните политически партии и институции те стават втората по големина парламентарна партия след изборите от 1930 г., а след това и водещата партия след изборите през 1932 г. в Германия.

Германските консерватори гледаха накриво нацистите, но смятаха, че Хитлер е за предпочитане пред всяка опция отляво. По този начин, с подкрепата на консервативния истаблишмънт, Хитлер е назначен за канцлер от президента на Германия през 1933 г. Въпреки че яростната му опозиция срещу демокрацията е много ясно изразена в неговите речи и писания, германските консерватори все пак му дават властта, демонстрирайки - в най-добрия случай - непростима наивност.

Всъщност всеки каноничен пример за успех на европейските фашисти през ХХ век включва политически партии, дошли на власт с нормален изборен процес, след като са изразили своите антидемократични идеи и понякога дори конкретните си намерения. В тези случаи избирателите предпочетоха фашизма пред демокрацията, вярвайки, че в крайна сметка ще спечелят.

За да триумфира една фашистка партия, тя трябва да привлече подкрепа и от хора, които, ако бъдат попитани, ще отрекат, че споделят нейната идеология. Това не е толкова трудно - избирателите просто трябва да бъдат убедени, че демокрацията вече не служи на техните интереси.

Фашизмът днес

Ако мислим за фашизма като набор от практики, веднага става ясно, че все още е с нас. В САЩ например, за разлика от много други демокрации, законът лишава затворниците в 48 американски щата от правото да гласуват. Само във Флорида от избирателни права са лишени един милион души с досиета за минали престъпления.

Трябва да признаем това, което е: завръщането на тактиката на Джим Кроу, предназначена да сплаши чернокожите избиратели. За разлика от Третия райх, режимът на Джим Кроу никога не претърпява поражение. Вместо това неговите практики тихо се запазват в различни форми, често служейки като модел за закони като тези във Флорида. В повечето случаи те са направени така, че да изглеждат расово неутрални, но всъщност са дискриминационни.

Тази тактика не е ограничена до САЩ. В Индия хиндуистката националистическа управляваща партия създаде национален регистър за кодифициране на гражданство и експулсиране на "нелегални имигранти", използвайки факта, че значителен брой индийски мюсюлмани нямат официални документи. В същото време промененият през 2019 г. Закон за гражданството дава на немюсюлмански мигранти от Афганистан, Бангладеш и Пакистан бърз път към гражданство.

Манипулирането на законите за гражданството, за да се даде привилегия на една група като истински представители на нацията, е характеристика на всички фашистки движения. Както отбелязва Тобиас Хюбинет от Карлсбадския университет, крайнодясната партия на Швеция - "Шведските демократи", има "организационна линия, която директно се връща към нацизма от ерата на Втората световна война". Нейната платформа отстоява расово хомогенна шведска национална идентичност и нейните кандидати призовават открито за въвеждане на програма за репатриране с изричната цел да накара незападните имигранти да се върнат в страните си на произход. На изборите през септември 2022 г. "Шведските демократи" станаха втората по големина партия в парламента - повтаряйки постиженията на нацистката партия през 1930 г.

Крайнодесните лидери на други места в Европа също водят открита кампания срещу многорасовата демокрация. В Унгария премиерът Виктор Орбан използва съдилищата и закона, за да запуши устата на опозиционните медии и да разпространи християнска националистическа носталгия по изгубената "Велика Унгария". Подклаждайки страхове по отношение на сексуалните и религиозните малцинства, Орбан показа как един лидер може да печели избори отново и отново, като същевременно води открита кампания срещу пресата, университетите и самата демокрация.

Нова вълна?

В изминалия век от похода на Мусолини към Рим лидери и партии, които открито се противопоставят на демокрацията, твърде лесно надделяват на изборите. В Бразилия президентът Жаир Болсонаро (току-що изгубил изборите - бел. ред.) призова за премахване на демократичните институции и многократно похвали бившата военна диктатура в страната. А в САЩ Републиканската партия се превърна в култ към личността на бял националистически лидер, който поведе усилията - за повечето от които той заговорничи открито - за премахване на американската демокрация.

Фашистите могат да спечелят, когато социалните консерватори решат, че фашизмът е по-малкото зло. Те могат да спечелят, когато достатъчно граждани решат, че прекратяването на демокрацията е разумна цена за постигане на някаква заветна цел - като криминализирането на аборта например. Те могат да спечелят, когато доминиращата част от гражданите избере да сложи край на демокрацията, за да запази своето културно, финансово и политическо предимство. Те могат да спечелят, когато привличат гласове от онези, които просто искат да накажат системата заради свое недоволство. И могат да спечелят, когато бизнес елитите решат, че демокрацията е просто заменим инструмент.

Фашистките партии подхранват илюзията за национална невинност с разкази за национална слава, които заличават минали престъпления. Днес, както и в миналото, фашистките движения често имат мощно символично измерение, което ги прави заразни в международен план. В лицето на Джорджа Мелони Италия има първия си крайнодесен лидер след Мусолини. След като отдавна насърчава възхищението от наследството на Мусолини и омразата към имигрантите и сексуалните малцинства в преследването й на партийни и правителствени позиции, възкачването на Мелони на премиерския пост е мощен символ на глобалния фашизъм.

И накрая, светът има своя най-открит фашистки лидер след Хитлер в лицето на руския президент Владимир Путин, който демонстрира защо никога не трябва да се пренебрегва тази идеология и нейните последици. Геноцидната война на Путин срещу Украйна показва, че той не е прагматичен играч, а по-скоро фанатик, който се стреми да пресъздаде изгубената руска империя. Събирайки такава ефективна съпротива, украинците пък потвърдиха древната истина от известната надгробна реч на Перикъл в чест на загиналите воини: Демокрациите се бият по-добре от тираниите, защото демократичните граждани се бият по свой собствен избор (в "История на Пелопонеската война" на Тукидид - бел. ред.).

Когато институциите са делегитимирани по отношение на справянето с огромни икономически различия, корупция и кризи на поколенията, става възможна масивна социална промяна. Понякога тя е положителна, както когато работническото движение помогна за установяването на уикенда, за подобряване на безопасността на работното място и за премахване на детския труд. Но такива моменти по своята същност са опасни. Фашизмът е тъмната страна на пътя към свободите и историята показва, че често и демократичните държави могат да залитнат към нея.

https://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/redakcionni_komentari/2022/11/01/4410133_100_godini_fashizum/


Хвърляйки един бърз поглед по диагонала към статията си личи, че авторът е привърженик на нео-либерализма, той е тенденциозен и го бива в лепенето на етикети. Освен това той е привърженик на "многорасовата демокрация" (признавам, че за пръв път чувам такъв термин)    а и неговият критерий за фашизъм явно е доста непрецизен, щом като смята, че лишаването на затворниците от право да гласуват на избори е някаква фашистка практика.

Както и да е, темата е отворена за дискусия по тези въпроси 

[Hatshepsut]

Там, където още почитат Мусолини


Родната къща на Мусолини в Предапио

Предапио - родното място на Мусолини - е култово за последователите на италианския диктатор. Сто години след идването му на власт той продължава да бъде представян там в най-добрата му светлина.

Рекламни табели насочват към някогашната вила на Мусолини - към висока желязна порта с развети италиански знамена отляво и отдясно. Доменико Морозини, който се представя като "пазител на италианската история", приветства и приема посетителите. През 2000-та година предприемачът от Ломбардия и съпругата му купуват вилата, която Бенито Мусолини навремето построява за своето семейство.

Голяма част от оригиналното обзавеждане е запазена, обяснява домакинът. След това показва бюрото на Мусолини, неговото брачно ложе, дневната, една от неговите униформи. Самият Морозини не крие, че е почитател на Мусолини - обича историята и "великите мъже". Според предприемача Мусолини е именно един от "великите" - изпреварил духовно времето си със 100 години.

Фашизмът - минало, което не изчезва

Предапио, който се намира в северната част на Апенините, има 6000 жители. Родният град на Мусолини е култово място за поклонение на десни екстремисти, стари и нови фашисти.

Носталгията към Мусолини води редица италианци към Предапио

По случай 100-годишнината от идването на Мусолини на власт, Франческо Минутило е организирал в града изложба с над 200 експоната: бюстове на Мусолини, медали, шлемове, оръжия и фигури с човешки ръст, облечени във фашистки униформи. Организаторът казва, че всичко това се съхранява в частни домове. Според него в Италия "процъфтява страстта към колекционирането на всичко, свързано с 20-те години фашизъм".

Миро Гори е от род на партизани, сражавали се срещу Мусолини и германските окупатори. Той оглавява местния клон на ANPI - националната асоциация на партизаните. Целта на организацията е престъпленията на фашизма да не бъдат забравени никога. В Италия фашизмът е "минало, което не изчезва", казва Гори. Коментира, че германците са "преосмислили по-добре миналото си".

Амнистия с последствия

Непосредствено след края на войната в Италия е обявена широка амнистия за фашистите и сътрудниците на нацистите - с идеята така да се постигне помирение. На практика обаче голяма част от фашистките висши кадри се вливат в администрацията, съдебната система, полицията и образованието.

Италианските власти не санкционират изложби като тази в Предапио. По решение на Върховния съд забрана за показването на "история" няма.

Същевременно, както казва Гори, в Италия все още е широко разпространено мнението, че по времето на Мусолини не всичко е било лошо. Той пресушава Понтийските блата, осигурява автономно снабдяване с храни и въвежда национална образователна система. Така поне гласят широко разпространените тези, посочва Гори. Според него това е показателно за държава, в която има не само екстремисти и фашисти, но и хора, които просто се отнасят по-толерантно към миналото.

Завръщане към символите на Мусолини

В момента една партия с неофашистки корени жъне сериозни политически успехи в Италия. Според допитванията Fratelli d'Italia - "Италианските братя", е най-силната политическа сила в страната. Партийният символ е пламък в зелено, бяло и червено, напомнящ пламъка на гроба на Мусолини. Начело на партията е Джорджия Мелони, която отговаря с досада и уклончивост на въпросите за отношението на партията ѝ към фашизма.

Спалнята на италианския диктатор в Предапио

В десния спектър проучванията отреждат първо място на 45-годишната партийна лидерка, която дори успява да измести Матео Салвини. Самочувствие не ѝ липсва - наскоро тя заяви, че нейната партия е "напълно готова да управлява". Всичко това става 100 години след началото на фашизма в Италия.

https://www.dw.com/bg/

[Hatshepsut]

Поход към Рим


Бенито Мусолини и Черните ризи, 24 октомври 1922г.

Походът към Рим (на италиански: Marcia su Roma; 28–31 октомври 1922 г.) е организирана масова демонстрация през октомври 1922 г., която води до идването на Бенито Мусолини и Националната фашистка партия на власт в Кралство Италия.

Към края на октомври 1922 г. водачите на фашистката партия планират въстание. На 28 октомври 1922 г. колони от черноризци маршируват в поход към Рим, настоявайки за разпускане на парламента, избирателната реформа и нови избори.

Два дни по-късно крал Виктор Емануил III, под натиска на обществените настроения, назначава Бенито Мусолини за министър-председател, макар фашистите да са само 35 от общо 527 депутати.

Монархията е запазена като форма на държавно устройство.

Походът

На 24 октомври 1922 г. Мусолини заявява пред 60 000 военни на фашистки митинг в Неапол: „Нашата програма е проста: ние искаме да управляваме Италия.“ На следващия ден, Емилио Де Боно, Итало Балбо, Микеле Бианки и Чезаре Мария де Веки са избрани от Мусолини да бъдат начело на марша, когато той отива в Милано. Мусолини не участва в похода, въпреки че са направени снимки, на които той марширува заедно с черните ризи, и спокойно пристига в Рим на следващия ден. Генералите Густаво Фара и Санте Чекерини подпомагат подготовката от 18 октомври. Други организатори на похода са маркиз Дино Пероне Компани и Улисе Иглиори.

На 26 октомври бившият министър-председател Антонио Саландра предупреждава тогавашния министър-председател Луиджи Факта, че Мусолини настоява за оставката му и че се готви да потегли към Рим. Факта обаче не вярва на Саландра и смята, че Мусолини ще стане само министър в своето правителство. За да отговори на заплахата, породена от фашистките паравоенни, които вече се събират извън Рим, Луиджи Факта (който подава оставка, но продължава да държи властта) нарежда за извънредно положение в Рим. След като е имал предишни разговори с краля за потискане на фашисткото насилие, той е сигурен, че кралят ще се съгласи. Крал Виктор Емануил III обаче отказва да подпише заповедта. На 29 октомври кралят предава властта на Мусолини, който е подкрепен от военните, бизнес класата и десните.

Самият поход е съставен от по-малко от 30 000 мъже, но кралят отчасти се страхува от гражданска война. Мусолини е помолен да състави свой кабинет на 29 октомври 1922 г., докато около 25 000 черноризци маршируват из Рим. Така Мусолини законно достига до властта в съответствие с италианската конституция. Походът към Рим не е завземане на властта, което по-късно празнува фашизмът, а по-скоро ускоряваща сила за прехвърлянето на властта в рамките на конституцията. Този преход става възможен благодарение на капитулацията на публичните власти пред лицето на фашистките заплахи. Много бизнес и финансови лидери вярват, че би било възможно да се манипулира Мусолини, чиито ранни речи и политики наблягат на свободния пазар и икономика. Това се оказва прекалено оптимистично, тъй като корпоративисткият възглед на Мусолини подчертава пълната държавна власт над бизнеса, както и над физическите лица, чрез управляващи индустриални органи („корпорации“), контролирани от фашистката партия, модел, при който предприятията запазват отговорностите за собственост. До 1934 г. Мусолини твърди, че е национализирал „три четвърти от италианската икономика, индустриална и селскостопанска“, повече от която и да е друга нация с изключение на Съветския съюз.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Поход към Рим


...и днес

Хиляди неофашисти организираха поход в Италия

Хиляди неофашисти организираха поход в Италия. Те се събраха в градчето, в което е роден и погребан Бенито Мусолини. С типичните поздрави с изпъната ръка и знамена с фашистки символи, те организираха шествие.

Неофашистите отбелязваха 100 години от историческо събитие. В края на октомври 1922 г. облечените в черно привърженици на Мусолини маршируват до Рим, за да вземат властта.

В Германия подобни демонстрации са забранени със закон. В Италия правилата са много по-либерални и неофашистите често отбелязват рождения ден на Мусолини или други дати, които считат за важни.

https://trud.bg/?p=article&id=5457911

[Hatshepsut]

Реших да потърся в интернет бографията на Мусолини, попаднах на няколко статии, преведени с машинен превод, но те не ме удовлетвориха. Оказа се, че статията в Уикипедия е най-подробна, затова реших да я препубликувам тук. По-добре да я има тук, защото може някой като Вени Марковски да реши да я изтрие или цензурира в Уикипедия, според мен тази вероятност не е малка.


Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Бенито Мусолини

Бенито Мусолини


Бенито Мусолини (1883-1945)

Бенито Амилкаре Андреа Мусолини (на италиански: Benito Amilcare Andrea Mussolini) е италиански политик и журналист, лидер на Националната фашистка партия (Partito Nazionale Fascista, PNF).

Той управлява Кралство Италия като министър-председател от 1922 до 1925 г., когато отхвърля демокрацията, и като диктатор до 1943 г., след като установява първата фашистка диктатура.

Известен като Дуче („Лидерът“), Мусолини е създател на италианския фашизъм. През 1912 г. Мусолини е водещ член на Националното ръководство на Италианската социалистическа партия (ИСП), но е изключен заради застъпничеството си за военно участие в Първата световна война, противоположно на позицията на партията за неутралитет. Мусолини служи в Кралската италианска армия по време на войната, докато не е ранен и освободен през 1917 г. Мусолини осъжда остро ИСП, а възгледите му вече се съсредоточават върху национализма вместо социализма, и по-късно основава фашисткото движение, което се противопоставя на егалитаризма, а вместо това проповядва революционен национализъм, надхвърлящ класовите граници. След похода към Рим през октомври 1922 г., Мусолини става най-младият министър-председател в италианската история до назначаването на Матео Ренци през февруари 2014 г. След отстраняването на цялата политическа опозиция, чрез тайната си полиция и забрана на трудовите стачки, Мусолини и последователите му консолидират властта си чрез редица закони, които превръщат нацията в еднопартийна диктатура. В рамките на 5 години Мусолини установява диктаторска власт както с правни, така и извънредни средства, и се стреми да създаде тоталитарна държава. Мусолини остава на власт, докато не бива свален от крал Виктор Емануил III през 1943 г., но няколко месеца по-късно става лидер на Италианската социална република, германска марионетна държава в окупирана Северна Италия – Мусолини заема този пост до смъртта си през 1945 г.

В началото на Втората световна война Италия запазва неутралитет, но с напредъка на битката за Франция официално влиза във войната на страната на Германия на 10 юни 1940 г., макар и да е наясно, че не разполага с военния капацитет и ресурси за провеждане на дълга война с Британската империя. Мусолини разчита, че след сключването на очакваното френско примирие Италия би могла да получи териториални отстъпки от Франция, а след това да съсредоточи войските си върху голяма офанзива в Северна Африка, където италианските сили превъзхождат британските. Британското правителство обаче не приема предложения за мир, които биха включвали признаването на победата на Оста в Източна и Западна Европа, плановете за германско нахлуване в Англия се провалят и войната продължава. През лятото на 1941 г. Мусолини изпраща италиански войски за нахлуването в Съветския съюз, а през декември Италия обявява война на САЩ. През 1943 г. Италия претърпява тежки загуби: до февруари Червената армия напълно унищожава италианския контингент в СССР, през май силите на Оста губят в Северна Африка, на 9 юли съюзниците нахлуват в Сицилия, а след Битката при Курск става ясно, че германската офанзива върви към провал. В резултат на това в началото на 25 юли Големият съвет на фашизма сваля доверието си от Мусолини. По-късно същия ден кралят го уволнява като глава на правителството и нарежда да бъде затворен. На 12 септември 1943 г. при Операция Дъб Мусолини е спасен от плен от германски парашутисти и командоси от Вафен-СС, водени от майор Ото-Харалд Морс.

Адолф Хитлер, след среща с освободения бивш диктатор, поставя Мусолини на власт на марионетния режим в Северна Италия, известен като Република Сало. В края на април 1945 г., след почти пълната загуба, Мусолини и неговата любовница Клара Петачи се опитват да избягат в Швейцария, но и двамата са заловени от италиански комунистически партизани и са екзекутирани чрез разстрел на 28 април 1945 г. край езерото Лаго ди Комо. След това тялото му е отнесено в Милано, където е окачено с главата надолу на бензиностанция, за да се потвърди публично смъртта му.

Ранен живот


Родното място на Бенито Мусолини Предапио, сградата е музей

Мусолини е роден на 29 юли 1883 г. в Предапио, малък град в провинция Форли-Чезена в Романя. По-късно през епохата на фашизма Предапио е наричан „градчето на Дучето“, а Форли – „градът на Дучето“, като последователи ходят там на поклонение.

Семейството е не толкова бедно, колкото твърди по-късно самият Мусолини, когато се гордее, че е „човек от народа“. Бащата Алесандро Мусолини, е ковач, журналист и социалист, а майка му Роза Малтони е благочестива католическа учителка. Поради политическите си убеждения, бащата го кръщава Бенито на мексиканския ляв президент Бенито Хуарес, а средните му имена Андреа и Амилкаре са на италианските социалисти Андреа Коста и Амилкаре Чиприани.

Бащата и майката на Мусолини - Алесандро и Роза

Бенито е най-голямото от трите деца; неговите брат и сестра са Арналдо и Едвиджи. Като малко момче Мусолини прекарва известно време като помощник на баща си в ковачницата му. Ранните политически възгледи на младежа са силно повлияни от баща му, който идеализира италианските национални фигури от 19 век като Карло Пизакан, Джузепе Мацини и Джузепе Гарибалди. Политическите идеи на баща му съчетават възгледите на анархисти като Карло Кафиеро и Михаил Бакунин, военния авторитаризъм на Гарибалди и национализма на Мацини. Конфликтът между родителите му относно религията означава, че за разлика от повечето италианци, Мусолини не е кръстен като дете, а по-късно през живота си. Като малък Мусолини е буйно момче и учителите не успяват да го контролират. Затова е изпратен в интернат, ръководен от салезиански монаси във Фаенца. Там продължава с неподчинението и е изключен. Преместен е в друго училище във Форлимпополи, откъдето също е изключен. Все пак Мусолини постига добър среден успех и се дипломира като начален учител през 1901 г.


Емиграция в Швейцария и военна служба

Започва работа като учител, но скоро разбира, че това поприще не е за него. През 1902 г. емигрира в Швейцария, отчасти за да избегне военната служба. Той работи за кратко като каменоделец в Женева, Фрибур и Берн, но не успява да намери постоянна работа.

През това време той изучава идеите на философа Фридрих Ницше, социолога Вилфредо Парето и синдикалиста Жорж Сорел. Мусолини по-късно приписва на християнския социалист Чарлс Пегуи и на синдикалиста Хуберт Лагардел част от неговите влияния. Акцентът на Сорел върху необходимостта от свалянето на либералната демокрация и капитализма чрез насилие, директни действия, обща стачка и използване на нео-макиавелийски апел към емоциите, впечатлява дълбоко Мусолини.

Мусолини става активен член в италианското социалистическо движение в Швейцария, работейки за вестник L'Avvenire del Lavoratore, организирайки срещи, изнасяйки речи на работниците и като секретар на италианския работнически съюз в Лозана. Анджелика Балабанова го представя на Владимир Ленин, който по-късно критикува италианските социалисти, че са загубили Мусолини за каузата си. През 1903 г. той е арестуван от Бернската полиция поради агитация за насилствена обща стачка, прекарва две седмици в затвора и е депортиран в Италия. Там е освободен и се завръща в Швейцария. През 1904 г. отново е арестуван в Женева и експулсиран за фалшифициране на документите си, но се връща в Лозана, където посещава катедрата по социални науки в Университета в Лозана, присъствайки на лекциите на Вилфредо Парето. През 1937 г. университетът в Лозана връчва на Мусолини почетна докторска степен по повод 400-годишнината от създаването си.

През декември 1904 г. той се завръща в Италия, за да се възползва от амнистията за дезертьорство, заради което има задочна присъда.

Тъй като условието за опрощаване е служба в армията, на 30 декември 1904 г. той постъпва в корпуса на Берсаджлери във Форли. След като служи в армията две години (от януари 1905 г. до септември 1906 г.), той се завръща към преподаването.


Политически журналист, интелектуалец и социалист

През февруари 1909 г. Мусолини отново напуска Италия, този път за да поеме поста секретар на трудовата партия в италианскоговорещия град Тренто (по това време част от Австро-Унгария. Той работи в офиса на местната социалистическа партия и редактира вестник L'Avvenire del Lavoratore („Бъдещето на работника“). Завръщайки се в Италия, прекарва кратко време в Милано, а след това през 1910 г. се завръща в родния си град Форли, където издава седмичника Lotta di classe („Класовата борба“).

Мусолини смята сам себе си за интелектуалец и за добре начетен. Той много чете европейски философи: любимия си Сорел, италианския футурист Филипо Томазо Маринети, френския социалист Густав Ирве, италианския анархист Ерико Малатеста, германците Фридрих Енгелс и Карл Маркс, основатели на марксизма. Мусолини научава френски и немски език и превежда извадки от Ницше, Шопенхауер и Кант.

По това време той публикува в радикалния вестник La Voce статия „Трентино през погледа на социалист“ (на италиански: Il Trentino veduto da un Socialista). Той също така пише няколко есета за немската литература, няколко разказа и един роман с антиклерикална насоченост: L'amante del Cardinale: Claudia Particella, romanzo storico.

Към този момент Мусолини е един от най-известните социалисти в Италия. През септември 1911 г. Мусолини участва в бунт, воден от социалистите, срещу италианската война в Либия. Той остро осъжда италианската „империалистическа война“, действие, което му носи петмесечен затвор. След освобождаването си той помага да бъдат изгонени от Социалистическата партия двама ревизионисти, които подкрепят войната, Ивано Бомони и Леонида Бисолати. За награда става главен редактор на вестника на Социалистическата партия „Аванти“. Под негово ръководство, тиражът му скоро се повишава от 20 000 на 100 000. Джон Гънтър през 1940 г. го нарича „един от най-добрите живи журналисти“; той е работещ репортер, докато се готви за похода към Рим, и пише за „Hearst News Service“ до 1935 г. Мусолини е толкова запознат с марксистката литература, че в своите собствени творби той цитира не само добре познати, но и сравнително неизвестни марксистки произведения. През този период Мусолини, подобно на всички революционери, се смята за марксист и нарича Маркс „най-великия от всички теоретици на социализма“.

Мусолини като директор на вестник l'Avanti!

През 1913 г. публикува Истинският пророк Ян Хус (на италиански: Giovanni Hus, il veridico), историческа и политическа биография за живота и мисията на чешкия религиозен реформатор Ян Хус и неговите войнстващи последователи – хуситите. В този период ползва псевдонима Vero Eretico (Истински еретик).

Мусолини отхвърля егалитаризма, основна доктрина в социализма. Той е повлиян от антихристиянските идеи на Ницше и отричането на Божието съществуване. Мусолини смята, че социализмът се е поколебал с оглед на неуспехите на марксисткия детерминизъм и социалдемократичния реформизъм и вярва, че идеите на Ницше ще засилят социализма. Макар и свързани със социализма, трудовете на Мусолини в крайна сметка показват, че е изоставил марксизма и егалитаризма в полза на антиегалитаризма и „Свръхчовека“ на Ницше.


Изгонване от Италианската социалистическа партия

С избухването на Първата световна война през август 1914 г. редица социалистически партии първоначално я подкрепят. Австрийски, британски, френски, немски и руски социалисти следват нарастващите националистически тенденции, като подкрепят участието на страната си във войната. Избухването на войната води до ръст и на италианския национализъм и различни политически фракции подкрепят войната. Сред тях е Габриеле д'Анунцио, който популяризира италианския иредентизъм и помага на италианската общественост да подкрепи намесата във войната. Италианската либерална партия под ръководството на Паоло Босели насърчава намесата във войната на страната на съюзниците и използва Società Dante Alighieri за популяризиране на италианския национализъм. Италианските социалисти са разединени дали да подкрепят или да се противопоставят на войната. Преди Мусолини да заеме някаква позиция, редица революционни синдикалисти се обявяват за намеса, включително Алчесте Де Амбрис, Филипо Коридони и Анджело Оливиеро Оливети. Италианската социалистическа партия решава обаче да се противопостави на войната, след като антимилитаристични протестиращи са убити, което води до обща стачка, наречена „Червена седмица“.

Първоначално Мусолини официално подкрепя решението на партията и в статия от август 1914 г. пише „Далече от войната, оставаме неутрални“. Той вижда войната като възможност както за собствените си амбиции, така и за тези на социалистите и италианците. Той е повлиян от антиавстрийските италиански националистически настроения, вярвайки, че войната предлага на италианците в Австро-Унгария шанс да се освободят от управлението на Хабсбургите. В крайна сметка той решава да подкрепи войната, като привлича вниманието към нуждата на социалистите да свалят монарсите Хоенцолерн и Хабсбург в Германия и Австро-Унгария, които според него последователно са потискали социализма.

Мусолини допълнително оправдава позицията си, като осъжда Централните сили като реакционни сили, които имат империалистически намерения срещу Белгия и Сърбия, както и исторически претенции спрямо Дания, Франция, а и срещу италианците, тъй като стотици хиляди италианци са под управлението на Хабсбург. Той твърди, че падането на монархиите Хоенцолерн и Хабсбург и репресирането на „реакционната“ Турция ще създадат благоприятни условия за работническата класа. Макар да поддържа страните на Антантата, Мусолини реагира на консервативната природа на царска Русия, заявявайки, че мобилизацията за войната би подкопала реакционния авторитаризъм в Русия, и войната ще доведе Русия до социална революция. Той казва, че войната ще завърши процеса на Рисорджименто за Италия, като присъедини италианците от Австро-Унгария. По този начин той твърди, че огромните социални промени, до които би довела войната, я характеризират като революционна война и тя заслужава подкрепа.

Тъй като подкрепата на Мусолини в полза на намесата се втвърдява, той влиза в конфликт със социалистите, които са срещу войната. Той ги атакува като твърди, че онези пролетарии, които подкрепят пацифизма, не са в крак с пролетариите, присъединили се към нарастващия интервенционистки авангард, който подготвя Италия за революционна война. Започва да критикува партията, че не е успяла да признае националните проблеми, довели до избухването на войната, а и самия социализъм. В резултат през 1914 г. Мусолини е изключен от Италианската социалистическа партия.

[Hatshepsut]

Начало на фашизма и служба през Първата световна война

Мусолини като италиански войник, 1917 г.

След като е изключен от Италианската социалистическа партия, заради подкрепата си за италианската интервенция, Мусолини прави радикална трансформация, като прекратява подкрепата си за класов конфликт и се присъединява към подкрепата за революционния национализъм, превъзхождащ класовите линии. През октомври 1914 г. той формира вестник Il Popolo d'Italia и Fasci Rivoluzionari d'Azione Internazionalista. Неговата националистична подкрепа на интервенцията му позволява да набере средства от Ansaldo (фирма за въоръжение) и други компании, за да създаде Il Popolo d'Italia, за да убеди социалистите и революционерите да подкрепят войната. По-нататъшното финансиране на фашистите на Мусолини по време на войната идва от френски източници, започвайки през май 1915 г. Основен източник на това финансиране от Франция се смята, че е от френски социалисти, които изпращат подкрепа на дисидентите социалисти, които искат италианска намеса от страна на Франция.

На 5 декември 1914 г. Мусолини осъжда ортодоксалния социализъм, защото не признава, че войната е направила националната идентичност и лоялността по-значителни от класическото отличие. Той напълно демонстрира трансформацията си в реч, която признава нацията като същество, понятие, което е отхвърлил преди войната, като казва:

„    Нацията не е изчезнала. Вярвахме, че концепцията е абсолютно без съдържание. Вместо това ние виждаме нацията да възникне като истинска сърцевинна реалност пред нас!... Класът не може да унищожи нацията. Класа се разкрива като колекция от интереси, но нацията е история на настроения, традиции, език, култура и раса. Класът може да стане неразделна част от нацията, но човекът не може да засенчи другия.
Класовата борба е суетна формула, без ефект и последица, когато се намери народ, който не се е интегрирал в правилните езикови и расови ограничения – когато националният проблем не е окончателно решен. При такива обстоятелства класовото движение се оказва нарушено от неблагоприятен исторически климат.."

Мусолини продължава да насърчава необходимостта от революционен авангарден елит, който да води обществото. Той вече не се застъпва за пролетарски авангард, а за авангард, воден от динамични и революционни хора от всяка социална класа. Въпреки че той отхвърля ортодоксалния социализъм и класовия конфликт, той твърди, че е националист социалист и поддръжник на наследството на националистически социалисти в историята на Италия, като Джузепе Гарибалди, Джузепе Мацини и Карло Писакан. Що се отнася до Италианската социалистическа партия и нейната подкрепа за ортодоксалния социализъм, той твърди, че неговият провал като член на партията признава съвременната реалност, и разкрива, че ортодоксалния социализъм е остарял и провал. Това възприемане на провала на ортодоксалния социализъм в зората на избухването на Първата световна война не е единствено от Мусолини; други про-интервенционистки италиански социалисти като Филипо Коридони и Серджо Паунцио осъждат класическия марксизъм в полза на интервенцията.

Тези основни политически възгледи и принципи формират основата на новосъздаденото политическо движение на Мусолини, Fasci Rivoluzionari d'Azione Internazionalista през 1914 г., които се наричат фашисти. По това време фашистите нямат интегриран набор от политики и движението е малко, неефективно в опитите си да провежда масови събрания и редовно е тормозено от правителствени власти и социалисти. Антагонизмът между интервенционистите, включително фашистите, срещу антиинтервюристичните социалисти, води до насилие между фашистите и социалистите. Опозицията и атаките на социалисти срещу фашистите и други интервенционисти са толкова насилствени, че дори демократичните социалисти, които се противопоставят на войната, като Анна Кулишчиф, заявяват, че Италианската социалистическа партия е отишла твърде далеч в кампанията за заглушаване на свободата на речта на привържениците на войната. Тези ранни военни действия между фашистите и революционните социалисти оформят схващането на Мусолини за природата на фашизма в подкрепа на политическото насилие.

Мусолини става съюзник с иредентисткия политик и журналист Чезаре Батисти и подобно на него – влиза в армията и служи във войната. „Той е изпратен в зоната на операции, където е сериозно ранен при експлозия на граната“.

Военният опит на Мусолини се разказва в неговата работа „Diario di guerra“. Като цяло той служи около девет месеца в активна военна операция. През това време е с паратипоидна треска. Неговата служба приключва през 1917 г., когато е ранен случайно от експлозията на бомба със скрап в окопа. Мусолини е с най-малко 40 парчета метал в тялото си. Той е изписан от болницата през август 1917 г. и отново е главен редактор в новия си вестник Il Popolo d'Italia. Той пише положителни статии за чехословашки легиони в Италия.

На 25 декември 1915 г. в Тревильо сключва брак с Ракеле Гиди, която му ражда дъщеря Еда през 1910 г. През 1915 г. той има син с Ида Далсер, родена в село близо до Тренто. Мусолини признава това дете на 11 януари 1916 г.

Изкачване на власт


Членове на италианските ардити през 1918 г. Техните черни униформи и шапки са използвани от Мусолини при създаването на фашисткото движение.

Формиране на Националната фашистка партия

Когато се връща от служба при съюзническите сили от Първата световна война, остава много малко от социалиста Мусолини. Всъщност, той вече убеден, че социализмът като доктрина до голяма степен е провал. През 1917 г. Мусолини стартира в политиката с помощта на седмична заплата в размер на £100 от британската служба за сигурност MI5, за да държи антивоенните протестиращи кротки и да публикува провокативна пропаганда. Тази помощ е разрешена от сър Самуел Хоър. В началото на 1918 г. Мусолини призовава за появата на хора „безмилостни и достатъчно енергични, за да направят прочистване“, и да съживят италианската нация. Много по-късно Мусолини заявява, че през 1919 г. усеща „Социализмът като мъртва доктрина, но тя продължава да съществува само като недоволство“. На 23 март 1919 г. Мусолини преобразува Миланското фашо като Fasci Italiani di Combattimento (Италиански съюз на борбата), състоящ се от 200 членове.

Идеологическата основа на фашизма идва от редица източници. Мусолини използва произведенията на Платон, Жорж Сорел, Ницше и икономическите идеи на Вилфредо Парето за развитието на фашизма. Мусолини се възхищава на Републиката на Платон, която той често чете за вдъхновение. Републиката разяснява редица идеи, които пропагандира фашизмът, като например управление от елит, насърчаващ държавата като крайния край, противопоставяне на демокрацията, защита на класовата система и насърчаване на класовото сътрудничество, отхвърляне на егалитаризма, насърчаване на милитаризацията на нацията чрез създаване клас на воини, изискващи гражданите да изпълняват гражданските си задължения в интерес на държавата и да използват държавната намеса в образованието, за да насърчат развитието на воините и бъдещите управници на държавата. Републиката се различава от фашизма, тъй като не насърчава агресивна война, а само отбранителна. Също така за разлика от фашизма, той насърчава много комунистически възгледи за собствеността. Платон е идеалист, съсредоточен върху постигането на справедливост и морал, докато Мусолини и фашизмът са реалисти, съсредоточени върху постигането на политически цели.

Идеята зад външната политика на Мусолини е тази на Spazio vitale (жизнено пространство), концепция във фашизма, която е аналогична на Lebensraum в германския националсоциализъм. Концепцията за spazio vitalale е обявена за пръв път през 1919 г., когато цялото Средиземноморие, особено така наречената Венеция-Юлия, е предефинирано, за да изглежда като единна област, принадлежала на Италия от времето на древната римска провинция Италия. Правото да се колонизират съседните словенски етнически области и Средиземноморието, обитавани от онези, които се твърди, че са по-слабо развити народи, е оправдано въз основа на твърдението, че Италия страда от пренаселеност.

Заемайки идеята, разработена от Енрико Корадини преди 1914 г. на естествения конфликт между „плутократични“ нации като Великобритания и „пролетарски“ нации като Италия, Мусолини твърди, че основният проблем на Италия е, че „плутократичните“ страни като Великобритания блокират Италия от постигането на необходимите spazio vital, което би позволило италианската икономика да расте. Мусолини приравнява потенциала на един народ за икономически растеж с териториален мащаб, като по този начин според него проблемът с бедността в Италия може да бъде решен само чрез спечелването на необходимото жизнено пространство.

Въпреки че биологичният расизъм е по-слабо изразен във фашизма, отколкото в националсоциализма, от самото начало концепцията за spazio vital има силно расистко нападение. Мусолини твърди, че има „естествен закон“ за по-силните народи да подчиняват и доминират „низши“ народи като „варварските“ славянски народи на Югославия. Той заявява в реч от септември 1920 г.:

„Когато се занимаваме с раса като славянската – слаба и варварска – ние не трябва да им даваме морков, а политиката... Не бива да се страхуваме от нови жертви... Италианската граница трябва да преминава през прохода Бренер, Монте Невосо и Динарските Алпи... Бих казал, че можем лесно да жертваме 500 000 варварски славяни за 50 000 италианци...“

- Бенито Мусолини, реч в Пула, 20 септември 1920 г.

По същия начин Мусолини твърди, че Италия е права да следва империалистическа политика в Африка, защото вижда всички черни хора като „низши“ на белите. Мусолини твърди, че светът е разделен на йерархия на расите, и че историята не е нищо повече от дарвиновата борба за власт и територия между различни „расови маси“. Мусолини вижда високата раждаемост в Африка и Азия като заплаха за „бялата раса“ и често пита реторичният въпрос: „Има ли черни и жълти на вратата?“, като му отговарят: „Да, има!“. Мусолини вярва, че Съединените щати са обречени, тъй като американците чернокожи имат по-висока раждаемост от белите, което прави неизбежно чернокожите да превземат Съединените щати, и принизят на нивото си. Самият факт, че Италия страда от пренаселеност, се разглежда като доказателство за културната и духовна жизненост на италианците, които по този начин са оправдани да се опитват да колонизират земи, които Мусолини твърди – на историческа основа, че са принадлежали на Италия и Римската империя. В мисленето на Мусолини демографията е съдба – народите с нарастващо население са народи, които трябва да се завладеят, а народите със западащи популации заслужават да умрат. Следователно важността на родствеността за Мусолини, тъй като само чрез увеличаване на раждаемостта може да се гарантира Италия и нейното бъдеще като велика сила, която би спечелила своето spazio vital, ще бъде гарантирана. По мнението на Мусолини, италианското население трябва да достигне 60 милиона, за да даде възможност на Италия да се бори в голяма война – оттук и неумолимите искания италианките да имат повече деца, за да достигнат това число.

Мусолини и фашистите успяват да бъдат едновременно революционни и традиционалисти, защото това е много различно от всичко друго в политическия климат на времето, понякога се описва като „трети път“. Фашистите, водени от един от близките довереници на Мусолини Дино Гранди, формират въоръжени военни отряди, наречени Черни ризи (или squadristi), с цел да възстановят реда със силна ръка по улиците на Италия. Черните ризи се бият с комунисти, социалисти и анархисти при паради и демонстрации – всички тези фракции също участват в сблъсъци един срещу друг. Италианското правителство рядко се намесва в действията на черните ризи, дължащо се отчасти на нарастващата заплаха и широкия страх от комунистическа революция. Фашизмът бързо нараства и в рамките на 2 години се превръща в Национална фашистка партия на конгрес в Рим. През 1921 г. Мусолини за първи път печели изборите за Камарата на депутатите. Междувременно, от 1911 до 1938 г., Мусолини има различни дела с еврейската авторка и академик Маргарита Сарфати, наречена „Еврейската майка на фашизма“ по онова време.


Поход към Рим

Мусолини и Черноризци през 1922 г.

През нощта на 27 между 28 октомври 1922 г. в Рим отиват около 30 000 фашистки черни ризи, за да поискат оставката на либералния премиер Луиджи Факта и назначаването на ново фашистко правителство. На сутринта на 28 октомври, крал Виктор Емануил III, който според статута на Албертине държи върховната военна власт, отхвърля искането на правителството да обяви военно положение, което води до оставката на Факта. След това, кралят предава властта на Мусолини (който остава в централата си в Милано по време на разговорите), като го моли да създаде ново правителство. Спорното решение на краля е обяснено от историците като комбинация от заблуди и страхове – Мусолини се радва на широка подкрепа в армията и сред индустриалните и аграрните елити, докато кралят и консерваторите се страхуват от възможна гражданска война и накрая смятат, че могат да използват Мусолини за възстановяване на закона и реда в страната, но не успяват да предвидят опасността от тоталитарна държава.

[Hatshepsut]

Назначаване за министър-председател

Мусолини през 20-те години на ХХ век

Като министър-председател, първите години на управление на Мусолини се характеризират с дясно коалиционно правителство, съставено от фашисти, националисти, либерали и двама католически духовници от народната партия. Фашистите съставляват малко малцинство в първите си правителства. Вътрешната цел на Мусолини е евентуалното създаване на тоталитарна държава със себе си като върховен лидер (Il Duce), послание, което е изяснено от фашисткия вестник Il Popolo, който вече е редактиран от братът на Мусолини Арналдо. За тази цел, Мусолини получава от законодателната власт диктаторска власт за 1 година (законна според италианската конституция на времето). Той благоприятства цялостното възстановяване на държавната власт с интегрирането на Fasci di Combattimento във въоръжените сили и прогресивната идентификация на партията с държавата. В политическата и социална икономика той приема законодателство, което благоприятства богатите индустриални и аграрни класове (приватизации, либерализация на наемните закони и унищожаване на синдикатите).

През 1923 г. Мусолини изпраща италиански сили да нахлуят в Корфу по време на гръцко-италианския диспут. В крайна сметка, Лигата на нациите се оказва безсилна и Гърция е принудена да се съобрази с италианските искания. Пишейки за външната политика на Мусолини, американският историк Герхард Уайнбърг казва:

"Ако новият режим на Бенито Мусолини, създаден през 1922 г. върху руините на стара прославена война, е знак за жизненост и отхвърлен пацифизъм като форма на гниене, урокът от ужасните битки срещу Австрия на река Изонцо, където италианците се сражават далеч по-добре, отколкото често позволява въображението – е, че огромната материално-техническа подготовка, необходима за модерна война, просто е извън съвременния капацитет на страната. Това със сигурност е правилно възприемане, но предвид идеологията на фашизма с акцента си върху моралните ползи от войната, това не води до заключението, че Италия без голяма пръчка най-добре да говори много, много тихо. Напротив, новият режим извежда обратното. Шумна красноречия и зловеща журналистика може да заменят сериозната подготовка за война, процедура, която е достатъчно безобидна, ако никой не приеме сериозно, но е някакъв път към бедствие, след като някой отвън и Мусолини в страната вярват, че "осемте милиони байонети „от въображението на Дучето действително съществуват.“

Закон Ачербо

През юни 1923 г. правителството приема Закона Ачербо, който превръща Италия в държава с един национален избирателен район. Той също така предоставя мнозинство от две трети от местата в Парламента на партията или коалиция от партии, които са получили поне 25% от гласовете. Този закон е приложен при изборите от 6 април 1924 г., където Национална листа, състоящ се от фашистите, повечето от старите либерали и други, печелят 64% от гласовете.

Насилие на черноризците

Убийството на социалиста Джакомо Матеоти, който иска анулирането на изборите поради нередности, предизвика моментна криза в правителството на Мусолини. Мусолини нарежда да се прикрие, но свидетели виждат колата, която отнася тялото на Матеоти, извън домът му, което свързва Америго Думини с убийството.

Мусолини по-късно признава, че няколко решителни мъже биха могли да променят общественото мнение и да започнат преврат, който би отстранил фашизма. Думини е затворен в продължение на 2 години. При освобождаването си, твърди, че е казал на други хора, че Мусолини е отговорен, за което той е продължава да е в затвора.

Опозиционните партии реагират слабо или като цяло не го правят. Много от социалистите, либералите и умерените бойкотират парламента в северния район на Авентина, надявайки се да принудят крал Виктор Емануил да премахне Мусолини.

На 31 декември 1924 г. консулите на черноризците се срещат с Мусолини и му отправят ултиматум: да смажат опозицията или да го направят без него. Страхувайки се от въстание от собствените си бойци, Мусолини решава да отхвърли всички претенции за демокрация. На 3 януари 1925 г. Мусолини отправя реч пред камарата, в която поема отговорността за насилието от страна на черните ризи (макар да не споменава за убийството на Матеоти).

Фашистка Италия

Организационни нововъведения

Американският историк Конрад Ярауш твърди, че Мусолини е отговорен за интегриран набор от политически иновации, които правят фашизма в мощна сила в Европа. Първо, той се отклонява от неясното обещание за бъдещо национално обновление и доказва, че движението всъщност може да заграби властта и да управлява цялостно правителство в голяма държава по фашистки линии. Второ, движението твърди, че представлява цялата национална общност, а не фрагмент като работническата класа или аристокрацията. Той полага значителни усилия, за да включи преди това отчуждения католически елемент. Той определя обществените роли за основните сектори на бизнеса, вместо да му позволи да работи зад кулисите. Трето, той развива култ на едночленно лидерство, насочено към медийното внимание и към националния дебат за собствената си личност. Като бивш журналист, Мусолини се оказва много вещ в използването на всички форми на средства за масова информация, включително такива нови форми като филми и радио. Четвърто, той създава масова партия за членство, със свободни програми за млади мъже, млади жени и различни други групи, които следователно биха могли да бъдат мобилизирани и наблюдавани по-лесно. Той забранява всички алтернативни политически формации и партии (но тази стъпка не е никакво нововъведение). Подобно на всички диктатори, той използва либерално заплахата от извънсъдебно насилие, както и действителното насилие от неговите черни ризи, за да изплаши опозицията си.

Полицейска държава

Между 1925 и 1927 г. Мусолини постепенно премахва почти всички конституционни и конвенционални ограничения на своята власт и изгражда полицейска държава. Законът, приет на 24 декември 1925 г. – Бъдни вечер за предимно римокатолическа страна – променя официалната титла на Мусолини от „Президент на Министерския съвет“ до „Ръководител на правителството“, въпреки че той все още е наричан „министър-председател“. Той вече не отговаря пред Парламента и може да бъде отстранен само от краля. Докато италианската конституция заявява, че министрите са отговорни само пред суверените, на практика става невъзможно да се управлява против изричната воля на Парламента. Законът за Бъдни вечер прекратява тази практика и също така прави Мусолини единствения човек, компетентен да определи дневния ред. Този закон прави правителството на Мусолини в де факто юридическа диктатура. Местната автономия е премахната, а подестата, назначени от италианския Сенат, заменят избраните кметове и съвети.

На 7 април 1926 г. Мусолини преживява първия си опит за убийство от страна на Вайълет Гибсън, ирландка и дъщеря на лорд Ашбърн, която е депортирана след ареста ѝ. На 31 октомври 1926 г. 15-годишният Антео Замбони се опитва да застреля Мусолини в Болоня. Замбони е линчуван на място. Мусолини оцелява и в неуспешен опит за убийство в Рим от анархиста Джино Лучети и в планиран опит на италианския анархист Микеле Ширу, който завършва със залавянето и екзекуцията на Ширу.

Всички останали партии са забранени, след опита за убийство от Замбони през 1926 г., макар че на практика Италия е еднопартийна държава от 1925 г. През същата година, избирателен закон премахва парламентарните избори. Вместо това, Големият фашистки съвет избира списък от кандидати, които да бъдат одобрени от референдум. Великият съвет е създаден 5 години по-рано като партиен орган, но е „конституционализиран“ и става най-висшият конституционен орган в държавата. На хартия, Великият съвет има право да препоръчва отстраняването на Мусолини от длъжност и по този начин теоретично е единствената заплаха за неговата власт. Само Мусолини обаче може да свиква Великия съвет и да определя дневния му ред. За да получи контрол над Юга, особено Сицилия, той назначава Чезаре Мори като префект на град Палермо, който е длъжен да изкорени мафията на всяка цена. В телеграмата Мусолини пише на Мори:

„Ваше Превъзходителство има карт бланш; авторитетът на държавата трябва напълно, повтарям – напълно да се възстанови в Сицилия. Ако все още действащите закони ви възпрепятстват, това няма да бъде проблем, понеже ще напишем нови закони.“

Мори не се поколебава да обсажда градовете, да използва мъчения и да държи жени и деца като заложници, за да накара заподозрените да се предадат. Тези груби методи му носят прякора „железен префект“. През 1927 г. се доказва тайно споразумение между мафията и фашисткото управление, а през 1929 г. Мори е освободен от длъжност, като броят на убийствата в провинция Палермо намалява от 200 на 23. Мусолини номинира Мори за сенатор и фашистката пропаганда твърди, че мафията е победена.

„Пацификацията на Либия“

През 1919 г. италианската държава прави редица либерални реформи в Либия, които позволяват образование на хората от арабски и берберски произход и позволяват на либийците да станат италиански граждани. Джузепе Волпи, който е назначен за губернатор през 1921 г., е задържан от Мусолини и оттегля всички мерки, предлагащи равенство на либийците. Политиката за конфискация на земя от страна на либийците, която да се предаде на италиански колонизатори, дава нова сила на либийската съпротива, водена от Омар Мухтар, и по време на последвалото „Помиряване на Либия“ фашисткият режим извършва близо до геноцидна кампания, предназначена да убие колкото се може повече либийци. Повече от половината от населението на Киренайка е тикнато в 15 концентрационни лагери до 1931 г., докато Кралските италиански военновъздушни сили провеждат химически бойни атаки срещу бедуините. На 20 юни 1930 г. маршал Пиетро Бадолио пише на генерал Родолфо Грациани:

„    Що се отнася до цялостната стратегия, е необходимо да се създаде значително и ясно разделение между контролираното население и бунтовническите формации. Не крием значението и сериозността на тази мярка, която може да е унищожение на покореното население... Но сега курсът е поставен и ние трябва да го изпълним докрай, дори ако цялото население на Киренайка трябва да загине.    “

На 3 януари 1933 г. Мусолини казва на дипломат Барон Помпей Алози, че французите в Тунис са направили „ужасяваща грешка“, като са разрешили секс между французи и тунизийци, което според него би довело до фрагментирането на французите в нация от „мелези“ и за да предотврати същото нещо, което се случва на италианците, дава заповед на маршал Бадолио, смесените връзки да станат престъпление в Либия.

Икономическа политика

Мусолини стартира няколко обществени строителни програми и правителствени инициативи в цяла Италия за борба с икономическите неуспехи и равнища на безработица. Най-ранната му (и една от най-известните) е „битката за пшеница“, с която са създадени 5000 нови ферми и 5 нови селскостопански града върху земя, рекултивирана чрез отводняване на Понтийските мочурища. В Сардиния е създаден модел на селскостопанско градче, наречено Мусолиния, но отдавна е преименувано на Арбореа. Този град е първият от които, Мусолини се надява да създаде хиляди нови селскостопански селища в цялата страна. Битката за пшеницата отклонява ценните ресурси за производството на пшеница от други икономически по-жизнеспособни култури. Земеделските производители отглеждат пшеница на неподходяща почва, като използват всички постижения на съвременната наука и макар че реколтата от пшеница се увеличава, цените се покачват, потреблението пада и се налагат високи тарифи. Тарифите насърчават широко разпространената неефективност, а държавните субсидии, отпуснати на земеделските стопани, поставят страната в дълг.

Мусолини също така инициира „битката за земята“, политика, основаваща се на рекултивация на земята, очертана през 1928 г. Инициативата има смесен успех, докато проекти като отводняването на Понтин Марш през 1935 г. за земеделие са добри за пропагандни цели, осигуряват работа на безработните и позволяват на големите собственици на земя да контролират субсидиите, други райони в „битката за земя“ не са много успешни. Тази програма е в противоречие с „битката за пшеницата“ (малките парцели не са разпределени за мащабно производство на пшеница). По-малко от 10 000 селяни се преселват на преразпределената земя, а бедността на селяните остава висока. Инициативата „битка за земя“ е прекратена през 1940 г.

През 1930 г. в доктрината за фашизма Мусолини пише: „Така наречената криза може да бъде решена само чрез държавна намеса и в орбитата на държавата“. Той се опитва да се бори с икономическата рецесия, като въвежда „Злато за отечеството“, насърчавайки обществеността доброволно да дари златни бижута на правителствени служители в замяна на стоманени гривни, носещи думите „Злато за отечеството“. Дори Ракеле Мусолини дарява своя сватбен пръстен. Събраните злата са разтопени в златни пръчки, които са разпределени в националните банки.

Държавният контрол върху бизнеса е част от политическото планиране на Мусолини. До 1935 г. той твърди, че три четвърти от италианските предприятия са под държавен контрол. По-късно през тази година, Мусолини издава няколко укази, които допълнително контролират икономиката, например принуждавайки банките, предприятията и частните граждани да предадат всички чуждестранни емитирани акции и облигации на банката на Италия. През 1936 г. той налага ценови контрол. Той също така се опитва да превърне Италия в самодостатъчна на себе си, като поставя големи бариери пред търговията с повечето страни, с изключение на Нацистка Германия.

През 1943 г. Мусолини предлага теорията за икономическата социализация.

Пропаганда и култ към личността

Лично знаме на Мусолини

Основният приоритет на Мусолини е подчиняването на умовете на италианския народ и използването на пропаганда за това. Изпълнен е богат култ към личността, съсредоточен върху фигурата на Мусолини.

Мусолини се представя за въплъщение на новия фашистки „свръхчовек“, насърчавайки естетиката на култа към личността, които му приписват квази-божествени способности. По различно време след 1922 г. Мусолини лично поема министерствата на вътрешните работи, външните работи, колониите, корпорациите, отбраната и обществените работи. Понякога има седем отдела едновременно, както и премиер. Той е и ръководител на всемогъщата фашистка партия и въоръжената местна фашистка милиция, Черни ризи, които тероризират началните съпротиви в градовете и провинциите. По-късно той формира ОВРА, институционализирана тайна полиция, която е с официална държавна подкрепа и цел да смачка антифашизма. По този начин той успява да запази властта в собствените си ръце и да предотврати появата на съперник.

Мусолини също се представя като верен спортист и квалифициран музикант. Всички учители в училищата и университетите трябва да положат клетва, за да защитават фашисткия режим. Редакторите на вестници са избрани лично от Мусолини, а само онези, които притежават сертификат за одобрение от страна на фашистката партия, биха могли да практикуват журналистика. Тези удостоверения са издадени в тайна. Така Мусолини умело създава илюзията за „свободна преса“. Профсъюзите също са лишени от всякаква независимост и са интегрирани в така наречената „корпоративна“ система. Целта (никога не е напълно постигната), вдъхновена от средновековните гилдии, е да се поставят всички италианци в различни професионални организации или корпорации, всички под нелегален държавен контрол.

[Hatshepsut]

Култура

Националистите в годините след Първата световна война се смятат за борци срещу либералните и доминиращи институции, създадени от кабинети – като тези на Джовани Джолити, включително традиционното образование. Футуризмът, революционно културно движение, което би послужило като катализатор на фашизма, спори за „училище за физически кураж и патриотизъм“, изразено от Филипо Томазо Маринети през 1919 г. Маринети изразява своето пренебрежение към „праисторическия и троглодитски древногръцки и латински курс“, като се застъпва за заместването им с упражнения, моделирани на войниците на Ардити. През тези години се формират първите фашистки младежки крила: през 1919 г., Avanguardia Giovanile Fascista и Gruppi Universitari Fascisti през 1922 г.

След похода към Рим, който изкачва Мусолини на власт, фашистите започват да обмислят начини да политизират италианското общество с акцент върху образованието. Мусолини възлага на бившия ардито и заместник-секретар по въпросите на образованието Ренато Ричи задачата да „реорганизира младите от морална и физическа гледна точка“. Ричи търси вдъхновение с Робърт Баден-Пауъл, основател на скаутите, среща се с него в Англия, както и с художници в Германия.

Според Мусолини: „Фашисткото образование е морално, физическо, обществено и военно: има за цел да създаде пълен и хармонично развит човек, фашист според нашите възгледи“. Мусолини структурира този процес, вземайки предвид емоционалната страна на детството: „Детството и юношеството не могат да се хранят само чрез концерти, теории и абстрактно учение. Истината, която се стремим да ги научим, трябва да се хареса най-вече на тяхната фантазия, сърцата и само тогава в ума им.“

„Образователната стойност, определена чрез действие и пример“, трябва да замести установените подходи. Фашизмът се противопоставя на неговия вариант на идеализъм до преобладаващия рационализъм и използва Националната опера „Балила“ за заобикаляне на образователната традиция чрез налагане на колективната йерархия, както и на собствения култ към личността на Мусолини.

Друга важна съставна част на фашистката културна политика е римокатолицизмът. През 1929 г. е подписан конкордат с Ватикана, който приключва десетилетната борба между италианската държава и папството, която датира от 1870 г. (приемането на папските държави от Савойската династия по време на обединението на Италия). Според Латеранските договори, италианската държава най-сетне е призната от Римокатолическата църква, а независимостта на Ватикана е призната от италианската държава. Те са толкова добре приети от църковната йерархия, че папа Пий XI признава Мусолини за „човекът на провидението“.

Договорът от 1929 г. включва законова разпоредба, според която италианското правителство ще защитава честта и достойнството на папата, като преследва нарушителите. През 1927 г. Мусолини е отново покръстен от римокатолически свещеник. След 1929 г. с антикомунистическите си доктрини Мусолини убеждава много католици активно да го подкрепят.

Външна политика

Мусолини инспектира войници в Италианско-етиопската война

Във външната политика Мусолини е прагматичен и опортюнистичен. В центъра на визията му е мечтата да се създаде нова Римска империя в Африка и на Балканите, за да се защити така наречената „осакатена победа“ от 1918 г., наложена от „плутодемокрациите“ (Великобритания и Франция), които предават Договора от Лондон и узурпират предполагаемото „естествено право“ на Италия да постигне върховенство в Средиземноморския басейн. През 1920-те години обаче, предвид слабостта на Германия, проблемите на следвоенното възстановяване и въпроса за репарациите, ситуацията в Европа е твърде неблагоприятна, за да се застъпи за открито ревизионистичен подход към Версайския договор. През 1920-те външната политика на Италия се основава на традиционната идея на Италия да поддържа „еднаквостояща“ позиция от всички големи сили, за да упражнява „определена тежест“, която независимо от властта, която Италия е избрала да приведе в съответствие, решително ще промени баланса на властта в Европа, а цената на такова привеждане в съответствие би била подкрепа за италианските амбиции в Европа и/или Африка. Междувременно, тъй като за Мусолини демографията е съдба, той провежда безмилостна родствена политика, предназначена да увеличи раждаемостта; например през 1924 г., като се застъпва или дава информация за контрацепцията като престъпление и през 1926 г. заповядва на всяка италианка да удвои броя на децата, които е готова да роди. За Мусолини тогавашното население на Италия от 40 милиона не е достатъчно за борба в голяма война и трябва да увеличи населението на най-малко 60 милиона италианци, преди да е готов за война.

В ранните години от управлението си Мусолини действа като прагматичен държавник, опитвайки се да постигне някои предимства, но никога не поема риска за война с Великобритания и Франция. Изключение е бомбардирането и окупацията на Корфу през 1923 г. Това става след инцидент, при който италиански военни, изпратени с мисия от Лигата на нациите за уреждане на граничен спор между Гърция и Албания, са убити от бандити с неизвестна националност. Тогава Мусолини е готов да се впусне във война с Великобритания и само отчаяната съпротива на ръководството на италианския военноморски флот, което твърди, че не може да се сравнява с британския кралски флот, убеждава Мусолини да приеме дипломатическо решение. Отразявайки обсебеността му от демографията, Мусолини продължава да казва, че Италия няма достатъчна работна ръка, за да спечели война срещу Великобритания и/или Франция и, че времето за война ще дойде някъде в средата на 1930-те години, когато високата италианска раждаемост най-накрая ще даде на Италия необходимите войници. Впоследствие, Мусолини участва в Договорите от Локарно от 1925 г., които гарантират западните граници на Германия, начертани през 1919 г. През 1929 г. Мусолини нарежда на генералния щаб на армията да започне планиране на агресия срещу Франция и Югославия. През юли 1932 г. Мусолини изпраща послание до германския министър на отбраната генерал Курт фон Шлайхер, което предполага антифренско италианско-германско обединение, на което Шлейхер отговаря благосклонно, макар и с условието, че Германия трябва да се задържи цяла на първо място. В края на 1932 г. – началото на 1933 г. Мусолини планира да започне изненадваща атака срещу Франция и Югославия през август 1933 г. Планът е изоставен, когато става известно, че френското Второ бюро е разбило италианските военни кодове и французите, предупредени по този начин за италианските планове, са добре подготвени.

След като Адолф Хитлер и НСДАП идват на власт, заплашвайки италианските интереси в Австрия и Дунавския басейн, Мусолини предлага „четворен пакт“ с Великобритания, Франция и Германия през 1933 г. Когато „австрийско-фашисткия“ канцлер Енгелберт Долфус с диктаторска власт е убит на 25 юли 1934 г. от националсоциалистически поддръжници, Мусолини дори заплашва Германия с война в случай на германско нахлуване в Австрия. Мусолини за известно време продължава строго да се противопоставя на всички немски опити за Аншлус.

Въпреки задържането на Мусолини за противопоставяне на италианско-турската война в Африка, след кризата на Абисиния от 1935 – 1936 г. във Втората италианско-етиопска война, Италия нахлува в Етиопия свързани с италианските инциденти, над неясната граница между Етиопия и италиански Сомалиленд. Историците все още са разделени за причините за нападението над Етиопия през 1935 г. Някои италиански историци като Франко Каталано и Джорджо Рохат твърдят, че нашествието е акт на социален империализъм, като твърди, че Голямата депресия сериозно е накърнила престижа на Мусолини и че той има нужда от чужда война, за да разсее общественото внимание. Други историци като Пиетро Пасторели твърдят, че нахлуването е стартирано като част от една експанзионистична програма, за да превърне Италия в основна сила в района на Червено море и Близкия изток. Средно интерпретиране е предложено от американския историк Макгрегър Нокс, който твърди, че войната е започнала както от чужди, така и от вътрешни причини, като и двете са част от експанзионистичните планове на Мусолини и са предназначени да дадат на Мусолини триумф във външната политика, за да прокара фашистката система в по-радикална посока у дома. Италианските сили са много по-добри от абисинските сили, особено във въздушната власт, и те скоро побеждават. Императорът Хайле Селасие е принуден да напусне страната, а Италия влиза в столицата Адис Абеба, за да провъзгласи империя през май 1936 г., което прави Етиопия част от италианска Източна Африка.

Всъщност, въпреки че Франция и Великобритания вече са колонизирали части от Африка, борбата за Африка приключва до началото на ХХ век. Международното настроение е против колониалистическото разширяване и действията на Италия са осъдени. Освен това Италия е критикувана за използването на синапения газ и фосген срещу враговете си. Между 1936 и 1941 г. по време на операциите за „успокояване“ на Етиопия, италианците убиват стотици хиляди граждани на Етиопия и се смята, че са убили около 7% от цялото население на Етиопия. Мусолини нарежда на маршал Родолфо Грациани да „инициират и систематично да провеждат политика на терор и унищожение срещу бунтовниците и населението в съучастие с тях. Без политика от десет очи на един не можем да излекуваме тази рана своевременно“. Вярвайки, че източноправославната Църква е вдъхновила етиопците да се противопоставят, Мусолини разпорежда на православните свещеници и монаси да бъдат цели в отмъщение за партизански атаки. Мусолини внася закон за междурасовия секс, който се наказва с 5 години затвор, тъй като Мусолини е напълно наясно, че не иска войниците и служителите му в Етиопия да се срещат с етиопски жени при каквито и да е обстоятелства, многорасовите отношения правят хората му по-малко склонни да убиват етиопците. Мусолини се възползва от политиката на бруталност, отчасти защото вярва, че етиопците не са нация, защото черните хора са били твърде глупави, за да имат чувство за националност и затова партизаните са просто „бандити“. Другата причина е, че Мусолини планира да доведе милиони италиански колонисти в Етиопия и трябва да убие голяма част от населението на Етиопия, за да направи място за италианските колонисти точно както прави в Либия.

Санкциите срещу Италия са използвани от Мусолини като претекст за съюз с Нацистка Германия. През януари 1936 г. Мусолини казва на германския посланик Улрих фон Хасел, че „ако Австрия на практика стане германски сателит, той няма да има възражения“. Като признава, че Австрия е в германската сфера на влияние, Мусолини отстранява основния проблем в италианско-германските отношения.

На 11 юли 1936 г. е подписан австро-германски договор, според който Австрия се обявява за „германска държава“, чиято външна политика винаги би била съгласувана с Берлин и позволява на пронацистите да влязат в австрийския кабинет. Мусолини налага силен натиск върху австрийския канцлер Курт Шушвинг да подпише договора, за да подобри отношенията си с Хитлер. През януари 1937 г. Великобритания подписва „Споразумение за джентълмени“ с Мусолини, което има за цел да ограничи италианската намеса в испанската гражданска война, и се разглежда от британското външно министерство като първа стъпка към създаването на англо-италиански съюз. През април 1938 г. Великобритания и Италия подписват Великденските споразумения, според които Великобритания обещава да признае Етиопия като италианска в замяна на изтеглянето на Италия от Испанската гражданска война. Чуждестранната служба разбира, че испанската гражданска война дърпа Рим и Берлин по-близо и смята, че ако Мусолини може да бъде убеден да се махне от Испания, той ще се върне в съюзническия лагер. За да изтеглят Мусолини от Испания, британците са готови да платят такива цени, като например да признаят крал Виктор Емануил III за император на Етиопия.

Отразявайки новата прогерманска външна политика на 25 октомври 1936 г., Мусолини се съгласява да формира ос Рим-Берлин, одобрена със споразумение за сътрудничество с Нацистка Германия и подписано в Берлин. Освен това завладяването на Етиопия струва живота на 12 000 италианци, и други 4000 – 5000 либийци, еритрейци и сомалийци, борещи се с италианската власт. Мусолини вярва, че завладяването на Етиопия ще струва между 4 и 6 милиарда лири, но истинските разходи за нахлуването се оказват 33,5 милиарда лири. Икономическите разходи за завладяването се оказват ужасяващ удар за италианския бюджет и сериозно забавят италианските усилия за военна модернизация, тъй като парите, които Мусолини е отделил за военна модернизация, са изразходвани за завладяването на Етиопия, нещо, което помага Мусолини да се тласне към Германия. За да помогне за покриването на огромните дългове по време на Етиопската война, Мусолини девалвира лирата с 40% през октомври 1936 г. Освен това разходите за завладяването на Етиопия струват на италианската съкровищница още 21,1 милиарда лири между 1936 – 1940 г. Италия е загубила 4000 мъже, убити в испанската гражданска война (брой на населението на Италия е пропорционално два пъти по-голям от американските загуби във Виетнам), докато италианската интервенция в Испания струва на Италия още 12–14 милиарда лири. През 1938 и 1939 г. италианското правителство влага 39,9 млрд. лири по данъци, докато целият италиански брутен национален продукт е бил 153 млрд. лири, което означава, че етиопските и испанските войни налагат икономически разходи за Италия. Много по-големият размер на германската икономика позволява на Хитлер едновременно да модернизира Вермахта и да се намеси в испанската гражданска война в същото време – вариант, който Мусолини няма. Между 1935 – 1939 г. войните на Мусолини струват на Италия еквивалента на $500 милиарда щатски долара през 1999 г., което е дори и пропорционално по-голяма тежест, тъй като Италия е била бедна държава. В същото време, когато италианските военни попадат зад останалите големи сили, настъпва пълна надпревара във въоръжаването, тъй като Германия, Великобритания и Франция харчат все по-големи суми пари за военните си сили през 30-те години на ХХ век – ситуация, в която Мусолини признава сериозно ограничената способност на Италия да води самостоятелна война и по този начин изисква огромен съюзник, за да компенсира нарастващата италианска изостаналост.

От 1936 до 1939 г. Мусолини предоставя огромна сума на военна подкрепа на националистите в испанската гражданска война. Тази активна намеса от страна на Франко допълнително дистанцира Италия от Франция и Великобритания. В резултат на това, връзката на Мусолини с Адолф Хитлер се задълбочава и той решава да приеме германското анексиране на Австрия през 1938 г., последвано от анексията на Чехословакия през 1939 г. Споразумението с Германия от 1936 г. е укрепено с подписването на Стоманен пакт на 22 май 1939 г., който свързва Фашистка Италия и Нацистка Германия в пълен военен съюз.

[Пешо]

Кой е този Вени Марковски и как така ще трие информация от Уикипедия?

[Hatshepsut]

Кой е този Вени Марковски и как така ще трие информация от Уикипедия?

Вени Марковски е внук на Венко Марковски - комунист, македонист и създател на македонската азбука. На Венко Марковски има посветена специална тема във форума: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?topic=1795.0

Вени Марковски е председател на Българското интернет общество и един от редакторите в българската Уикипедия. Освен това той е редактор и в македонската, английската и руската уикипедия:

Spoiler

Как се създава, натрупва и редактира информацията в най-голямата световна енциклопедия? Как свободно достъпното познание онлайн е защитено от недобросъвестни действия и какъв е механизмът за справяне с войната от интерпретации по дадена тема?
"Уикипедия е по-скоро енциклопедия. Целта на Уикипедия при създаването й е да стане най-голямата енциклопедия и тя всъщност се превърна точно в това", каза в предаването "Хоризонт до обед" Вени Марковски, съосновател на първото в България Интернет общество у нас и един от хилядите автори и редактори в Уикипедия.

В Уикипедия може да пише всеки, няма редакторски екип на щат, напомни Марковски.

"Така че всеки, който знае нещо по дадена тема, може да отиде в Уикипедия и да "сложи" своите знания в Уикипедия, за да бъдат те споделяни, четени. Милиарди хора по света четат Уикипедия, тъй като там намират информация за нещо, което ги интересува", допълни Марковски.

За Уикипедия пишат доброволци. Вени Марковски редактира българската, английската, руската и македонската версия на Уикипедия.

"Тъй като по много теми, които съм се занимавал професионално или съм събирал информация има статии, които не са достатъчно пълни или са неточни и моите знания допринасят за това статиите да станат по-добри. По същия начин действат всички останали редактори в Уикипедия. С някои от тях се познавам от социалните мрежи или от интернет, с други въобще не сме се виждали, но сме в една общност, която е общност на доброволци. Нито един от нас не получава пари за тази работа и ние използваме свободното си време, за да вкарваме знания и да подреждаме знанията, които вече ги има в Уикипедия, като например търсим източници за тази информация, която се намира в статиите".

"Има редактори с дългогодишен опит, които получават известни привилегии, които се издигат в "йерархията", като администратори например, които имат възможност да заключат статия, за да не бъде тя редактирана", посочи Вени Марковски.

Има изискване за статиите, които могат да се появят в Уикипедия. Ако някой мисли, че определена информация е важна, може да създаде статия по дадена тема.

"Но след като една статия бъде създадена, други хора, които могат да преценят, че това не е достатъчно значима тема, имат право да я предложат за изтриване. При подобно предложение има обсъждане, публично обсъждане, което е налично в Уикипедия и може да се следи, да се види кой какви позиции е заемал и в него гласуват обикновено хора, които имат все пак някакъв опит с работа с Уикипедия."

Участниците в подобни съвети трябва да са регистрирани потребители от 75 дни и да са направили поне 400 редакции. "Те имат право да гласуват "за" или "против" и всичко това е публично и се вижда", подчерта експертът.

[затвори]

https://bnr.bg/horizont/post/101238147/nama-redaktorski-ekip-na-shtat-pri-pisaneto-na-tekstove-v-uikipedia


От време на време следя неговият фейсбук-профил и впечатленията ми са, че той е нео-либерал и адепт на политическата коректност. Примерно той твърди, че цар Борис III е военнопрестъпник, че в България е имало холокост, за него партизаните шумкари са положителни герои, а пък Димитър Списаревски е бил на страната на нацистите и не заслужава почит и т.н.

Затова споменах неговото име, но е възможно измежду останалите редактори и администратори на българската уикипедия да има и други подобни личности. А като пример за изтрити страници ще посоча страниците за арх.Миломир Богданов и Мико Вълчев-Кавхана (останали са само техните снимки) 

[Hatshepsut]

Продължавам с биографията на Мусолини...

Втора световна война


Портрет на Мусолини с каска и униформа

Нарастваща буря

Към края на 1930-те години обсебването на Мусолини с демографията го води до заключението, че Великобритания и Франция са свършени като велики сили и че Германия и Италия са тези, на които е отредено да управляват в Европа, ако не за друго, то заради демографската си мощ. Мусолини заявява своето виждане, че намаляващите нива на раждаемостта във Франция са „абсолютно ужасяващи“ и че Британската империя е обречена, тъй като четвърт от британското население е застаряло. Той вярва, че съюз с Германия е за предпочитане пред съюз с Великобритания и Франция, тъй като е по-добре да има силните, а не слабите на своя страна. Мусолини гледа на международните отношения като социална дарвинистка борба между „възмъжалите“ нации с високи нива на раждаемост, които са предопределени да унищожат „хилавите“ нации с ниски нива на раждаемост. Той смята, че Франция е „слаба и стара“ нация, тъй като ежеседмичната ѝ смъртност надхвърля раждаемостта с 2000 души. Мусолини до такава степен вярва, че Италия е предопределена да владее Средиземноморието заради високата си раждаемост, че той пренебрегва голяма част от сериозното планиране и подготовка, които са нужни за война със Западните сили. Единствените аргументи, които държат Мусолини назад от пълно подравняване с Берлин, са осъзнаването му на италианската икономическа и военна слабост, което означава, че му е нужно повече време да се въоръжи, и желанието му да използва Великденското съглашение от април 1938 г. като начин да раздели Великобритания от Франция. Военен съюз с Германия, за разлика от вече съществуващия по-свободен политически съюз с Райха под формата на Антикоминтернов пакт (който няма военна обремененост), лесно може да сложи край на шансовете на Великобритания да имплементира Великденското съглашение. От своя страна, Великденското съглашение има за цел да остави Франция сама срещу Италия, като значително подобрява отношенията между Италия и Великобритания, която би останала неутрална в случай на Френско-италианска война (Мусолини има имперски планове за Тунис, където среща подкрепа). Британците гледат на Великденското съглашение като начин да отдалечат Италия от Германия. На 8 ноември 1938 г. граф Чиано, доведеният син на Мусолини и министър на външните работи, пише в дневника си относно външната политика на диктатора спрямо Франция: „Джибути ще трябва да се управлява заедно с Франция; Тунис с горе-долу подобен режим; Корсика, италианска и никога пофранцузена и следователно под наш пряк контрол, като границата ще преминава по река Вар“. Колкото до Савоя, която „нито исторически, нито географски е италианска“, Мусолини твърди, че няма интерес в нея. На 30 ноември 1938 г. Мусолини кани френския посланик Андре Франсоа-Понсе да присъства на отварянето на Италианската камара на депутатите, по време на което събранието от депутати, по негов знак, започват шумна демонстрация против Франция, викайки, че Италия трябва да анексира Тунис, Ница, Корсика и Савой, което е последвано от депутатски марш на улицата, носейки знаци, изискващи Франция да даде Тунис, Савой и Корсика на Италия. Френският министър-председател Едуар Даладие отхвърля италианските искания за териториална концесия и през по-голямата част от зимата на 1938 – 1939 г. Франция и Италия са на ръба на война.

През януари 1939 г. британският министър-председател Невил Чембърлейн посещава Рим, като по време на визитата му Мусолини научава, че макар Великобритания много да иска да подобри отношенията си с Италия и е готова на отстъпки, тя не би отрязала връзките си с Франция в полза на по-добри англо-италиански такива. С това Мусолини развива все по-голям интерес към немското предложение за военен съюз, което за пръв път е отправено към него през май 1938 г. През февруари 1939 г. Мусолини изнася реч пред Големия фашистки съвет, по време на която той обявява, че силата на една държава е „пропорционална на нейната морска позиция“ и че Италия е „затворник на Средиземноморието и че колкото по-многобройна и силна става тя, толкова повече ще страда от затварянето си. Решетките на затвора са Корсика, Тунис, Малта и Кипър, а пазителите на затвора са Гибралтар и Суец“.

Новият курс не остава без критики. На 21 март 1939 г., по време на заседание на Големия фашистки съвет, Итало Балбо обвинява Мусолини в „лизане на ботушите на Хитлер“, сравнява про-немската външна политика на Дучето като водене на Италия към беда и отбелязва, че отварянето към Великобритания все още съществува и че не е неизбежно за Италия да се съюзи с Германия. Въпреки че много членове на фашистката партия като Балбо не желаят близки отношения с Берлин, контролът на Мусолини над машината за външна политика означава, че това разногласие има малко значение. Мусолини има водеща позиция във Фашистката партия, но не я доминира напълно, тъй като нападките на Балбо и сравнително ограничения отговор на Мусолини показват, че Нацистката партия няма еквивалент във Фашисткия голям съвет и е немислимо за един от гаулайтерите на Хитлер да го нападне по същия начин както Балбо критикува Мусолини. През април 1939 г. Мусолини нарежда нахлуване в Албания. Италия побеждава Албанското кралство само за пет дни, принуждавайки крал Зог I да избяга и да се установи период на италианска окупация в Албания. До май 1939 г. силите на Оста не са изцяло официални, но през този месец е подписан Стоманения пакт, очертаващ дружбата и съюзничеството между Германия и Италия и подписан от външните министри на страните. Този пакт е нападателен и защитнически военен съюз, макар Мусолини да подписва пакта едва след като получава обещание от немците, че няма да има война за следващите три години. Италианският крал Виктор Емануил III също е предпазлив относно пакта, като е по-благосклонен към традиционните италиански съюзници като Франция и се страхува от последствията на един нападателен военен съюз, който на практика означава предаване на контрола над военни въпроси на Хитлер.

Хитлер има намерение да нападне Полша, въпреки че Галеацо Чано предупреждава, че това най-вероятно ще доведе до война със Съюзниците. Хитлер отхвърля коментара на Чано, предсказвайки че Великобритания и другите Западни сили ще се оттеглят, и предлага на Италия идеята да нападне Кралство Югославия. Предложението е съблазнително за Мусолини, но на този етап световна война би била бедствие за Италия, тъй като ситуацията с въоръжението на Италианската империя е слаба. Виктор Емануил апелира за неутралитет в диспута. Така, след като Втората световна война избухва в Европа на 1 септември 1939 г. с нахлуването на Германия в Полша, Италия не се включва в конфликта. Обаче, когато немците лишават от свобода 183 професори от Ягелонския университет в Краков на 6 ноември 1939 г., Мусолини лично се противопоставя на това действие на Хитлер, което води до освобождаването на 101 поляци.

Обявяване на война

Мусолини в официален портрет

Когато Втората световна война започва, Чано и Едуард Ууд водят тайни телефонни разговори. Британците искат Италия на тяхна страна срещу Германия, както е и през Първата световна война. Мнението на френското правителство клони повече към действие срещу Италия – те са склонни да нападнат Италия в Либия. През септември 1939 г. Франция отива в другата крайност, предлагайки на Италия да дискутират проблемите, но тъй като французите не искат да говорят за Корсика, Ница и Савой, Мусолини не отговаря на предложението. Към края на ноември 1939 г. Хитлер обявява: „Докато е жив Дучето, можем да бъдем сигурни, че Италия ще се възползва от всяка възможност да постигне своите имперски цели“.

Убеден че войната ще свърши скоро, с най-вероятна победа за Германия, Мусолини решава да влезе във войната на страната на Оста. Италия обявява война на Великобритания и Франция на 10 юни 1940 г. Мусолини гледа на войната срещу Великобритания и Франция като на борба на живот и смърт между противоположни идеологии – „фашизма и масонския, демократичен, капиталистически свят“ – описвайки войната като „борба между плодородните млади хора срещу стерилните хора, тръгнали към залеза; това е борба между два века и две идеи“.

Италия се присъединява към германците в Битката за Франция при алпийската граница. Само след единадесет дни Франция и Германия подписват Компиенското примирие. Включени в територията на Италия са повечето земи около Ница и други югоизточни райони. Междувременно в Африка силите на Италианска Източна Африка на Мусолини нападат британците в Судан, Кения и Сомалия в т.нар. Абисинска кампания. Сомалия е завладяна и присъединена към Италианска Източна Африка на 3 август 1940 г., след което настъпленията към Судан и Кения продължават.

Пътят към загубата

През септември 1940 г. италианската 10-а армия, командвана от Родолфо Грациани, прекосява от Италианска Либия в Египет, където се намират британските сили. Този ход става известен в историята като Западна пустинна кампания. Напредването е успешно, но италианците спират при Сиди Барани, за да изчакат логистична подкрепа. На 24 октомври 1940 г. Мусолини изпраща Италианския въздушен корпус в Белгия, където участва в Блица до януари 1941 г. През октомври Мусолини изпраща италиански части в Кралство Гърция, започвайки Итало-гръцката война. След първоначален успех това постига обратен ефект, когато гърците контраатакуват безмилостно, при което Италия губи една четвърт от Албания.

Събитията в Африка се променят в началото на 1941 г., докато Операция Компас принуждава италианците да се изтеглят обратно в Либия, причинявайки тежки загуби на италианската армия. В Абисинската кампания е започната атака срещу италианските сили. Въпреки съпротивата, те са победени в битката при Керен и италианската защита започва да рухва, като е крайно победена при битката при Гондар. Мусолини е напълно отворен за събитията към италианската публика, заявявайки: „Ние наричаме хляба хляб и виното вино и когато врагът победи в битка, е ненужно и нелепо да се търси, както англичаните правят в своето несравнимо лицемерие, начин това да се отрече или омаловажи.“. Част от коментара му е във връзка с по-ранния успех на италианците в Африка, преди да бъдат победени от Съюзниците по-късно. При опасността да се загуби контролът над всички италиански притежание в Северна Африка, Германия накрая изпраща своя Африкански корпус в поддръжка на Италия. Междувременно Операция Марита започва в Югославия, за да сложи край на Итало-гръцката война, водейки до победа на Оста и окупация на Гърция от Италия и Германия.

Генерал Марио Роботи, командир на италианската 11-а дивизия в Словения и Хърватия, издава заповед в съответствие с директива, получена от Мусолини през юни 1942 г.: „Няма да възразя срещу това всички словенци да бъдат затворени и заменени от италианци. С други думи, трябва да предприемем стъпки към осигуряването на еднакви политически и етнически граници.“.

Мусолини за пръв път чува за Операция Барбароса чак след нахлуването в Съветския съюз на 22 юни 1941 г. и не е питан от Хитлер да се включи. Мусолини предприема инициативата да нареди на италианската армия да се насочи към Източния фронт, където се надява Италия да отбележи лесна победа, за да възвърне блясъка на фашисткия режим, който е опетнен от загубите в Гърция и Северна Африка. Мусолини казва на Министерския съвет на 5 юли, че единствената му тревога е, че Германия може да победи Съветския съюз, още преди италианците да са пристигнали. В среща с Хитлер през август, Мусолини предлага и Хитлер приема въвличането на допълнителни италиански части, които да се бият в Съветския съюз. Тежките загуби, претърпявани от италианците на Източния фронт, където службата е изключително непопулярна сред обществото, поради виждането, че това не е война на Италия, уронват престижа на Мусолини сред италианския народ. След японското нападение над Пърл Харбър, той обявява война на САЩ на 11 декември 1941 г. Следното е запис от дневника на външния министър Чано относно отговора на Мусолини към нападението над Пърл Харбър:

Нощно телефонно обаждане от Рибентроп. Той е много зарадван от японското нападение над САЩ. Той е толкова щастлив от това, че и аз се радвам с него, въпреки че не съм много сигурен за крайните последствия от това. Едно нещо е вече сигурно – САЩ ще се включи в конфликта и конфликтът ще е толкова дълъг, че те ще могат да осъзнаят всичките си потенциални сили. Тази сутрин казах това на краля, който е зарадван от случая. Той заключи, че в края на краищата, аз може да се окажа прав. Мусолини също е щастлив. Дълго време той искаше изясняване на отношенията между САЩ и Оста.

Освободен и арестуван

В началото на 1942 г. италианската военна ситуация вече е безнадеждна. След загубата при Ел Аламейн в края на 1942 г., силите на Оста трябва да се изтеглят и в началото на 1943 г. са окончателно победени. Италия страда от големи неуспехи и на Източния фронт. Съюзническото настъпление в Сицилия довежда войната до вратите на държавата. Италианският домашен фронт също е в лоша форма, докато съюзническите бомбардировки вземат своите жертви. Заводите в Италия са доведени до застой, тъй като суровините като въглища и нефт спират. Освен това има хроничен недостиг на храна и каквато храна е налична се продава на почти конфискационни цени. Някогашната повсеместна пропагандна машина на Мусолини губи ефекта си върху хората. Голям брой италианци се обръщат към Радио Ватикана или Радио Лондон за по-точно отразяване на новините. Недоволството достига връх през март 1943 г. с вълна от трудови стачки в промишления север – първите мащабни стачки от 1925 г. Пак през март някои от големите заводи в Милано и Торино спират производството си, за да осигурят евакуационни надбавки за семействата на работниците. Немското присъствие в Италия също рязко обръща общественото мнение срещу Мусолини. Например, когато Съюзниците нахлуват в Сицилия, по-голямата част от населението ги приветства като освободители.

През април 1943 г. Мусолини умолява Хитлер да сключи мир със Сталин и СССР и да изпрати немски части на запад, за да защитят Италия от вероятно нахлуване на Съюзниците. Мусолини се страхува, че със загубите в Тунис и Северна Африка, следващата логична стъпка за Айзенхауер е да пресече Средиземноморието и да нападне Италия. Няколко дни след съюзническия десант на Сицилия през юли 1943 г., става ясно, че армията на Мусолини е на ръба на рухване. Това кара Хитлер да извика Мусолини на среща във Фелтре на 19 юли 1943 г. По това време Мусолини е толкова разтресен от напрежението, че повече не може да търпи гордостта на Хитлер. Настроението му се влошава още повече, когато на същия ден Съюзниците бомбардират Рим – първият случай в историята, когато този град е обект на бомбардировки.

Към този момент, някои висши членове на правителството на Мусолини се обръщат срещу него. Сред тях са Дино Гранди и Галеацо Чано. Няколко от колегите му са на ръба на бунт и Мусолини е принуден да привика Голям съвет на 24 юли 1943 г. Това е първият случай, когато този орган е извикан от началото на войната. Когато обявява, че немците обмислят евакуация на юга, Гранди отприщва нападки срещу него. Гранди придвижва резолюция, изискваща краля да продължи с всичките си правомощия – де факто вот на недоверие срещу Мусолини. Тя е приета с 19 гласа срещу 8. Въпреки това рязко порицание, Мусолини се появява на работа на другия ден както обикновено. Той гледа на Големия съвет като на съвещателен орган и не си помисля, че вотът ще има някакъв ефект. Този следобед той е извикан в кралския дворец от Виктор Емануил III, който планира от по-рано да отстрани Мусолини. Когато Мусолини се опитва да каже на краля за събранието, Виктор Емануил го прекъсва и му казва, че ще бъде заместен от маршал Пиетро Бадолио. След като Мусолини напуска палата, той е арестуван от карабинери по нареждане на краля. По това време недоволството от Мусолини е толкова интензивно, че когато новината за падането му е обявена по радиото, няма никаква съпротива. Хората се радват, защото си мислят, че това означава край на войната.

Маршал Пиетро Бадолио

С цел местонахождението на Мусолини да се скрие от немците, той е преместван от място на място, преди да бъде затворен в Кампо Императоре, планински курорт в Абруцо, където е напълно изолиран. Бадолио обявява, че войната ще продължи в съюз с Германия. Макар че Бадолио поддържа вид на лоялност към Оста, той разпуска Фашистката партия след два дни и започва да преговаря за примирие със Съюзниците, което е подписано на 3 септември 1943 г. Обявяването му пет дни по-късно хвърля Италия в хаос. Немски войски се втурват, за да поемат контрола над Италия в Операция Ахзе. Докато германските войски наближават Рим, Бадолио и кралят напускат града, оставяйки италианската армия без заповеди. След период на анархия, Италия накрая обявява война на Нацистка Германия на 13 октомври 1943 г. от Малта. Хиляди войници са доставени, за да се бият срещу немците, други отказват и се присъединяват към тях. Правителството на Бадолио държи политическо примирие с партизаните от левицата, за да изчисти страната от нацистите

[Hatshepsut]

Италианска социална република


Италианската социална република към 1943 г. в жълто и зелено. Зелените зони са под немска пряка военна администрация

Два месеца след като Мусолини е освободен и арестуван, той е спасен от затвора в Кампо Императоре в Операция Дъб на 12 септември 1943 г. от фалширмйегери (парашутисти) и командоси на Вафен-СС, водени от майор Харалд Морс. Ото Скорцени също присъства. Спасяването на Мусолини попречва на Съюзниците да го заловят по сила на примирието. Хитлер прави планове да арестува Умберто II, Бадолио и останалата част от правителството и да възвърне властта на Мусолини в Рим, но бягството на правителството на юг парира тези планове.

Герб на Италианска социална република

Три дни след спасяването си, Мусолини е изпратен в Германия за среща с Хитлер в Растенбург във Източнопруската му щаб-квартира. Въпреки подкрепата, Хитлер е шокиран от развълнувания и раздразнен вид на Мусолини, както и от нежеланието му да преследва хората в Рим, които са го свалили. Чувствайки, че трябва да направи каквото може, за да притъпи острието на нацистката репресия, Мусолини се съгласява да установи нов режим, т.нар. Италианска социална република, която неформално е известна като Република Сало, тъй като администрацията ѝ е установена в град Сало. Новият режим на Мусолини среща многобройни териториални загуби: освен че губи италианските земи, държани от Съюзниците и правителството на Бадолио, провинциите Южен Тирол, Белуно и Тренто са поставени под пряка администрация на Германия.

Освен това немската армия окупира Далматинските провинции на Сплит и Котор, които впоследствие са анексирани от хърватския фашистки режим. Италианските придобивки в Гърция и Албания също отиват в полза на Германия, с изключение на някои острови в Егейско море. Мусолини се противопоставя на всякакви териториални съкращения на италианската държава и казва на сътрудниците си:

Аз не съм тук за да се отрека дори и от квадратен метър държавна земя. Ще се върнем във войната, заради това. И ще се бунтуваме срещу всекиго, заради това. Там където се е вяло италианско знаме, ще се върне италианско знаме. И където не се е свалило, сега като съм тук, никой няма да го свали. Тези неща съм ги казал на Фюрера.

Мусолини преглежда млади войници в Северна Италия, края на 1944 г.

В продължение на около година и половина Мусолини живее в Гарняно, на брега на езерото Гарда. Въпреки че настоява пред обществото, че има пълна власт, той съзнава, че не е нищо повече от марионетка на немците, гаулайтер на Ломбардия. След като се поддава на натиск от Хитлер и останалите лоялни фашисти, образуващи правителството на Република Сало, Мусолини помага да се организират ред екзекуции на някои от фашистките водачи, които са го предали при последното събрание на Големия фашистки съвет. Единият от екзекутираните е доведения му син, Галеацо Чано. Като глава на републиката, Мусолини използва голяма част от времето си да пише мемоари. В интервю през януари 1945 г., няколко месеца преди да бъде заловен и екзекутиран от партизани, Мусолини заявява равнодушно: „Преди седем години аз бях интересна личност. Днес аз не съм нищо повече от труп.“. След това продължава:

Да, госпожо, с мен е свършено. Моята звезда угасна. Няма останала борбеност у мен. Аз работя и се опитвам, но знам че всичко това е само фарс... Очаквам края на трагедията и не се чувствам вече като актьор. Чувствам, че съм последният от зрителите.

Смърт

На 25 април 1945 г. съюзнически войски напредват в Северна Италия и предстои рухване на Република Сало. Мусолини и любовницата му Клара Петачи тръгват към Швейцария с цел да се качат на самолет и да избягат към Испания. Два дни по-късно, на 27 април те са спрени близо до Лаго ди Комо от комунистическите партизани Валерио и Белини и са идентифицирани от комисаря на партизаните, Урбано Лацаро. По това време братът на Клара се представя за испански консул. След няколко неуспешни опита да бъдат отведени до Комо, те са отведени в Мецерга. Прекарват последната си нощ в къщата на семейство Де Мария.

На следващия ден Мусолини и Петачи са безцеремонно застреляни, заедно с повечето членове на техния влак с 15 души, основно министри и служители на Република Сало. Стрелбата е произведена от партизанския лидер с псевдоним Колонело Валерио. Неговата истинска самоличност е неизвестна, но често за извършител се смята Валтер Аудизио, който твърди, че е извършил екзекуцията, макар друг партизанин да твърди, че Колонело Валерио е Луиджи Лонго, комунистически политик в Италия след войната. Мусолини е убит два дни преди Хитлер и Ева Браун да се самоубият.

Трупът на Мусолини

На 29 април 1945 г. телата на Мусолини, Петачи и другите екзекутирани фашисти са натоварени във ван и се преместени южно от Милано. Към 3 часа сутринта са хвърлени на земята на площада Пиацале Лорето.

След като биват ритани, телата са овесени с главата надолу от покрива на бензиностанция. След това телата са замеряни с камъни от гражданите. Това е направено както за да се обезкуражат фашистите да продължават борбата, така и като акт на отмъщение за обесването на много партизани на същото място от властите на Оста. Трупът на Дучето след това е обект на подигравки и злоупотреба. Видният фашист Акиле Стараче е заловен и осъден на смърт, след което е отведен до площада Пиацале Лорето, за да му се покаже тялото на Мусолини. Стараче, който веднъж казва за Мусолини, че е Бог, поздравява останките от лидера си, преди да бъде застрелян. След това тялото му е овесено до това на Мусолини.

След смъртта на Мусолини, той е погребан в необозначен гроб в гробището северно от Милано. На Великден през 1946 г. тялото му е намерено и изровено от неофашисти.

Тялото на Мусолини накрая е отново намерено през август в манастира Чертоза ди Павия, близо до Милано. Двама францисканци впоследствие са обвинени в укриването на трупа, но по-късно се установява, че той постоянно е бил местен. Несигурни какво да правят, властите държат останките в политически затвор за десет години, преди да позволят да се върнат в родното му място, Предапио в Романя. Той е погребан в крипта, гробницата му е оградена с мраморни фасции и над нея е поставен голям мраморен бюст. Това е единствената посмъртна чест, отдадена на Мусолини и е направена от текущото правителство с цел да се спечели поддръжката на крайната десница.

Гробът на Мусолини в семейната крипта, Предапио

[Hatshepsut]

Личен живот

Първата съпруга на Мусолини е Ида Далсер, за която се жени в Тренто през 1914 г. На двойката ѝ се ражда син на следващата година и е кръстен Бенито Албино Мусолини, на баща си. През декември 1915 г. Мусолини се жени за Ракеле Гуиди, която му е любовница от 1910 г. Поради политическото му издигане, информацията относно първия му брак е скрита и първата му жена и син по-късно са подложени на гонения. С Ракеле, Мусолини има две дъщери, Еда (1910 – 1995) и Ана Мария (1929 – 1968), и трима сина, Виторио (1916 – 1997), Бруно (1918 – 1941) и Романо (1927 – 2006). Бенито Мусолини има няколко любовници, сред които Маргарита Сарфати и последната му партньорка, Клара Петачи. Мусолини има множество кратки сексуални срещи с женски поддръжници.

Затварянето на Мусолини вероятно му причинява клаустрофобия. Той отказва да влиза в пещери и предпочита широки стаи, като неговия офис в Палацо Венеция с размери 18 × 12 × 12 m.

Религиозни възгледи

Атеизъм и антиклерикализъм

Мусолини е отгледан от набожна католическа майка и антиклерикален баща. Майка му, Роза, го покръства в Римокатолическата църква и води децата си на църковна служба всяка неделя. Баща му никога не присъства. Мусолини гледа на времето в религиозното училище като на наказание и веднъж отказва да отиде на меса, като се налага да бъде заведен там насила.

Бидейки антиклерикален като баща си, Мусолини се обявява за атеист и няколко пъти се опитва да шокира зрителите, като моли Господ да го убие на място. Той вярва, че науката е доказала, че Бог не съществува, и че историческият Исус е луд. Той счита религията за болест на духа и обвинява християнството в окуражаване на страхливостта. Мусолини обаче е суеверен. След като научава за проклятието на фараоните, той нарежда незабавното премахване на египетската мумия от Палацо Киджи, която получава като подарък.

Мусолини е почитател на Фридрих Ницше. Той цени идеята за свръхчовека на Ницше, „върховният егоист, който не се поддава нито на Господ, нито на народа, който презира равенството и демокрацията, който вървя, че слабите трябва да да се бутат, ако не вървят достатъчно бързо“. За 60-ия си рожден ден, Мусолини получава подарък от Хитлер – пълен 24-томов пакет от работите на Ницше.

Той отправя нападки срещу християнството и Католическата църква и осъжда социалистите, които са толерантни към религията. Според него, Католическата църква не позволява свобода на мисълта. Мусолини държи вестника La Lotta di Classe, който е с антихристко настроение.

Латерански договори

Въпреки че отправя такива нападки, Мусолини се опитва да спечели подкрепата на народа, като се помирява с католическото мнозинство в Италия. През 1925 г. той извиква свещеник, който да сключи църковна брачна церемония за него и Ракеле, с която сключва граждански брак 10 години по-рано. На 11 февруари 1929 г. той подписва Латеранските договори, според които Ватикана е призната за независима държава и е поставена под закона на Църквата, а не под закона на държавата, а католическата религия е призната като официална държавна религия на Италия. Църквата, също така, си възвръща властта над брака, католицизмът може да се преподава в училищата, контролът на раждаемостта и масонството са забранени, а духовенството получава субсидии от държавата. Папа Пий XI възхвалява Мусолини, а официалният католически вестник обявява: „Италия беше дадена на Господ и Господ беше даден на Италия“.

След това помирение, Мусолини твърди, че Църквата е подчинена на държавата и че католицизмът в корените си е малка секта, която се е разпространила отвъд Палестина, защото се захваща за организацията на Римската империя. След договорите, той конфискува повече издания на католически вестници за три месеца, отколкото през последните седем години. По това време Мусолини е на прага да бъде отлъчен от Католическата църква.

Мусолини публично се помирява с папа Пий XI през 1932 г., но се постарава да се изключи от пресата всякакви снимки на него, коленичещ или показващ почит към папата. Той иска да убеди католиците, че фашизмът е католически и че самият той е вярващ, който прекарва известно време на ден в молитва. Въпреки опитите си да бъде благочестив, по нареждане на партията му, местоименията, отнасящи се до Мусолини „трябва да бъдат изписвани с главна буква като тези, отнасящи се за Бог“.

През 1938 г. Мусолини започва да затвърдява отново своя антиклерикализъм. Понякога заявява, че е „категорично невярващ“, а веднъж казва на кабинета си, че „ислямът е, може би, по-ефективна религия от християнството“ и че „папството е злокачествен тумор в тялото на Италия и трябва да бъде изкоренено веднъж завинаги“, тъй като няма място в Рим за него и за папата едновременно.

На Мусолини е предоставено католическо погребение през 1957 г.

Расови възгледи

Мусолини и Хитлер в Берлин, 1937 г.

Въпреки че Мусолини първоначално пренебрегва биологичния расизъм, той твърдо вярва в националните чести и прави няколко обобщения относно евреите. Все пак, Мусолини счита италианските евреи за италианци. Антисемитските забележки на Мусолини към края на 1910-те и 1920-те години се дължат на моментно състояние и не толкова на откровено вярване в тях. Той определя Октомврийската революция в Русия като „еврейско отмъщение“ срещу християнството. След няколко седмици, обаче, той си променя мнението и отбелязва, че „болшевизмът не е еврейски феномен“ и че „той води до пълна разруха на евреите в Източна Европа“.

В началото на 1920-те години Мусолини заявява, че фашизмът никога няма да повдигне Еврейския въпрос и пише в статия, че „Италия не знае какво е антисемитизъм и вярваме, че никога няма да узнае“. През 1932 г., по време на разговор с Емил Лудвиг, Мусолини описва антисемитизма като „германски порок“ и че такъв не може да присъства в страна със здрава система на управление. Понякога, Мусолини говори положително за евреите и ционисткото движение, въпреки че фашизмът остава с подозрения за ционизма. До 1938 г. Мусолини отрича какъвто и да е антисемитизъм във фашистката партия.

Връзката между Мусолини и Хитлер е спорна от самото начало. Докато Хитлер цитира Мусолини като влияние и лично изразява голямо възхищение от него, Мусолини обръща малко внимание на Хитлер, особено когато нацистите убиват неговия приятел Енгелберт Долфус, австрофашисткия диктатор на Австрия през 1934 г.

След убийството на Долфус, Мусолини се опитва да се дистанцира от Хитлер, като отхвърля повече от расизма и антисемитизма му. Той заявява, че идеите на евгениката и расово натоварената концепция за арийската държава са невъзможни. Мусолини отхвърля идеята за господарска раса като „безсмислени глупости“.

Когато дискутира нацисткия декрет, според който германците трябва да носят паспорт с арийска или еврейска расова принадлежност, през 1934 г., Мусолини отговаря:

Но коя раса? Съществува ли германска раса? Някога съществувала ли е? Дали някога ще съществува? Реалност, мит или мистификация на теоретиците?
Добре, ние отговаряме, германска раса не съществува. Учените казват така. Хитлер казва така.

В реч, изнесена в Бари през 1934 г., той утвърждава отношението си към германската идеология за господарската раса:

Тридесет века история ни позволяват да гледаме с върховно съжаление към някои доктрини, изповядващи се отвъд Алпите от потомци на тези, които са били неграмотни, когато Рим има Цезар, Вергилий и Август.

Макар италианският фашизъм да си променя официалните позиции относно расата от 1920-те до 1934 г., идеологически погледнато италианският фашизъм по естество не дискриминира евреите – Мусолини признава, че малка част от тях живее в Италия още от дните на Седемте царе на Рим и че трябва да останат необезпокоявани. В самата Национална фашистка партия също има евреи.

Към средата на 1938 г. огромното влияние на Хитлер върху Мусолини води до въвеждането на Расов манифест. Манифестът, който е съставен по модел на Нюрнбергските закони, свалят италианското гражданство от евреите в страната и с него и съответните позиции и професии. Расовите закони обявяват италианците за част от арийската раса и забраняват сексуални контакти или бракове между италианци и тези, които се смятат за „нисша раса“, основно евреи и африканци.

Дори и след въвеждането на расовите закони, Мусолини продължава да отправя противоречиви коментари относно расата. Много правителствени служители, твърдят, че антисемитизма в Италия скоро ще свърши. Хитлер е разочарован от липсата на антисемитизъм у Мусолини. Мусолини и армията в окупираните райони открито опонират на немските усилия да се депортират италиански евреи в нацистки концлагери.

През септември 1943 г. полу-автономни въоръжени отряди от фашистки фанатици се появяват в Република Сало. Тези отряди сеят терор сред евреите и антифашистите в продължение на година и половина. Италианските фашисти, най-често фанатични граждани или паравоенни доброволци, искат бързо да спечелят доверието на нацистите, като предават евреите на немските СС.

Широко се спекулира, че Мусолини приема Расовия манифест през 1938 г. поради чисто тактически причини, за да се затвърдят отношенията между Италия и Германия. Той и армията му не следват строго законите, приети в Манифеста. През декември 1943 г. Мусолини намеква в интервю, че съжалява за приемането на Манифеста.

Мусолини се докосва и до мюсюлманите в империята си. През 1937 г., либийските мюсюлмани го определят като „Меча на исляма“, а фашистката пропаганда го обявява за „Защитник на исляма“.

[Hatshepsut]

Национална фашистка партия в Италия


Лого на Националната фашистка партия

Националната фашистка партия (ПНФ) (на италиански: Partito Nazionale Fascista, PNF) е крайнодясна политическа партия в Кралство Италия. Партията управлява Италия от 1922 г., когато фашистите взимат властта с Поход към Рим, до 1943 г., когато Мусолини е свален от Големия фашистки съвет.

Предшестваща ПНФ е първата партия, основана от Мусолини, известна като Фашистка революционна партия (Partito Fascista Rivoluzionario, PFR), основана през 1915 г. според Мусолини. След лошите резултати от изборите през ноември 1919 г., ПФР в крайна сметка се преименува на Национална фашистка партия по време на Третия фашистки конгрес в Рим на 7 – 10 ноември 1921 г.

Националната фашистка партия се корени в италианския национализъм и желанието да възстанови и разшири италианските територии, които италианските фашисти считат за необходими за нацията да утвърди превъзходството и силата си и да не се поддава на разпад.[4] Италиански фашисти твърдят, че съвременна Италия е наследник на Древен Рим и неговото наследство и исторически подкрепя създаването на Италианска империя, за да осигури спацио витале („жизнено пространство“) за колонизация от италиански заселници и да установи контрол над Средиземно море.

Фашистите насърчават корпоративната икономическа система, при която синдикатите на работодателите и служителите са свързани помежду си в сдружения, за да представляват заедно икономическото производство на страната и да работят успоредно с държавата, за да определят националната икономическа политика. Тази икономическа система има за цел да разреши класовия конфликт чрез сътрудничество между класите.

Италианският фашизъм се противопоставя на марксисткия социализъм, поради типичната си опозиция срещу национализма[8], но също така се противопоставя на реакционния консерватизъм, разработен от Жозеф дьо Местр.[9] Той вярва, че успехът на италианския национализъм изисква уважение към традицията и ясното чувство за общо минало между италианския народ, заедно с ангажимента към модернизирана Италия.

Националната фашистка партия заедно с нейния наследник, Републиканската фашистка партия, са единствените партии, чието възстановяване е забранено от Конституцията на Италия: „Забранено е да се реорганизира под каквато и да е форма разпуснатата фашистка партия“.

История


Знаме на Националната фашистка партия

Предпоставки

След Първата световна война (1914–1918), въпреки че Кралство Италия е пълноправен партньор на Антантата срещу Централните сили, италианският национализъм твърди, че Италия е измамена в Сенжерменския договор (1919 г.), като по този начин съюзниците възпрепятстват развитието на Италия, за да стане „Велика сила“. Оттогава ПНФ успешно използва онова, което се възприема като близко до италианския национализъм, като представя фашизма като най-подходящ за управлението на страната, като твърди, че демокрацията, социализмът и либерализмът са неуспешни системи.

През 1919 г. на Парижката мирна конференция, съюзниците принуждават Кралство Италия да предаде на Кралство Югославия хърватското пристанище Фиуме (Риека), предимно италиански град с малко националистическо значение.

През септември 1919 г. националистическият отговор на възмутения герой от войната Габриеле Д'Анунцио, обявява създаването на италианската регентска област Карнаро. За своята независима италианска държава той се самоназначава като Регент Дуче (лидер) и обнародва Carta del Carnaro (Харта на Карнаро, 8 септември 1920 г.), политически конституционен амалгамат на десни и леви анархисти, протофашисти и демократична републиканска политика, която много повлиява на политико-философското развитие на ранния италиански фашизъм. Следвайки Договора от Рапало (1920 г.), италианската армия отхвърля неговото регентство на Коледа 1920 г. В развитието на фашисткия модел на управление Д'Ануцио е националист, а не фашист, чието наследство политическата практика е стилистична (церемония, униформа, хармония и пеене), а не по същество, което италианският фашизъм умело се развива като правителствен модел.

Основана в Рим по време на Третия фашистки конгрес, провел се между 7 – 10 ноември 1921 г., Националната фашистка партия отбелязва превръщането на паравоенната Fasci Italiani di Combattimento в по-съгласувана политическа група.

Фашистката партия спомага за насочването и популяризирането на подкрепата за идеологията на Мусолини. В ранните години, групи в рамките на ПНФ наречени Черни ризи (squadristi), изграждат основа на власт чрез насилие срещу социалисти и техните институции, като по този начин получават подкрепата на собствениците на земя. В сравнение с предшественика си, ПНФ изоставя републиканския режим, за да се насочи решително към дясната страна на политическия спектър.

Поход към Рим

На 22 октомври 1922 г. Мусолини се опитва да извърши държавен преврат, наречен от фашистката пропаганда, поход към Рим, в който взимат участие почти 30 000 фашисти. Квадрумвирите, водещи фашистката партия, генерал Емилио Де Боно, Итало Балбо, Микеле Бианки и Сезар Мария де Веки, организират марш. Генералите Густаво Фара и Санте Сечерини помагат за подготовката на марш на 18 октомври. Другите организатори на марша са Маркиз Дино Пероне Компани и Улис Иглиори.

На 24 октомври 1922 г. Мусолини обявява пред 60 000 души на Фашисткия конгрес в Неапол: „Нашата програма е проста: искаме да управляваме Италия“. Междувременно черните ризи, които са окупирали равнината на Пон, заемат всички стратегически точки на страната. На 26 октомври бившият премиер Антонио Саландра предупреждава настоящия министър-председател Луиджи Факта, че Мусолини настоява за оставката му, и че се готви да тръгне към Рим. Той обаче, не вярва на Саландра и си мисли, че Мусолини ще управлява тихо от своя страна. За да посрещне заплахата, породена от групите фашистки войници, които сега се събират извън Рим, Факта (който подава оставка, но продължава да държи властта) нарежда Рим да бъде обсаден. Имайки предишни разговори с краля за репресиите срещу фашисткото насилие, той е сигурен, че кралят ще се съгласи. Крал Виктор Емануил III обаче отказва да подпише военна заповед. На 28 октомври кралят предава властта на Мусолини, който е подкрепен от военните, бизнес класата, дясната част от населението.

Самият поход се състои от по-малко от 30 000 души, но кралят отчасти се страхува от гражданска война, тъй като войниците вече са поели контрола над равнината на По, и повечето от страната, докато фашизмът вече не се смяташе за заплаха. Мусолини е помолен да състави кабинета си на 29 октомври 1922 г., докато в Рим идват около 25 000 черни ризи. Така Мусолини достига законно до властта в съответствие със Statuto Albertino, италианската конституция. Походът към Рим не е идването на власт, което фашизмът по-късно чества, а по-скоро натиск за предаването на властта в рамките на конституцията. Този поход става възможен, чрез предаването на публичните власти в лицето на фашистката заплаха. Много бизнес и финансови лидери вярват, че ще бъде възможно да манипулират Мусолини, чиито ранни речи и политики подчертават свободния пазар и икономиката на laissez-faire. Това се оказва прекалено оптимистично, тъй като корпоратисткият възглед на Мусолини подчертава общата държавна власт над бизнеса, както и над отделните индивиди, чрез контролираните от фашисткия орган на управляващата индустрия („корпорации“) модел, при който предприятията запазват отговорностите на собствеността, както и всяка от свободите.

Макар че превратът не успява да даде правомощия директно на фашистката партия, той все пак води до паралелно споразумение между Мусолини и крал Виктор Емануил III, което прави Мусолини ръководител на италианското правителство. На 15 декември е основан Голям съвет на фашизма и той става върховният орган на ПНФ.

Фашистко правителство

След драстично изменение на избирателното законодателство, фашистката партия печели изключително спорните избори през април 1924 г. В началото на 1925 г. Мусолини отхвърля всички претенции за демокрация и създава обща диктатура. От този момент нататък, ПНФ всъщност е единствената законно разрешена партия в страната. Този статут е формализиран от закон, приет през 1928 г., а Италия остава еднопартийна държава до края на фашисткия режим през 1943 г. Новите закони са силно критикувани от лидера на Социалистическата партия Джакомо Матеоти, по време на речта му в парламента и няколко дни по-късно Матеоти е отвлечен и убит от фашистки черни ризи.

След като налага еднолична власт, фашисткият режим започва да налага фашистката идеология и нейната символика в цялата страна. Партийното членство в ПНФ става необходимо за търсене на работа или за получаване на държавна помощ. Фашистите украсяват обществени сгради, в изкуството са изложени фашистки мотиви и символи, а култът към личността е създаден около Мусолини като спасител на нацията „Il Duce“, „Дуче“. Италианският парламент е заменен от Камарата на фашистите и корпорациите, изпълнена само с членове на фашистката партия. ПНФ насърчава италианския империализъм в Африка и категорично насърчава расовата сегрегация и бялото превъзходство на италианските заселници в колониите.

На 27 май 1933 г. членството в партията е обявено за основно изискване за публична длъжност. На 9 март 1937 г. става задължително, ако някой иска достъп до някоя обществена служба, а от 3 юни 1938 г. тези, които не се присъединяват към партията, не могат да работят. През 1939 г. Еторе Мути заменя Стараче начело на партията, което свидетелства за нарастващото влияние на Галеацо Сано, министъра на външните работи и зет на Мусолини.

На 10 юни 1940 г. от балкона на Палацо Венеция, Мусолини обявява влизането на Италия във Втората световна война на страната на Нацистка Германия.

Падане на Мусолини

На 25 юли 1943 г., след искане на Дино Гранди, поради провала във войната, Големият съвет на фашизма сваля от власт Бенито Мусолини, като иска от краля да възобнови пълната си власт в официалното отстраняване на Мусолини като министър-председател, което той прави. Мусолини е вкаран в затвора, а фашистите бързо се сриват и партията е официално забранена от правителството на Пиетро Бадолио на 27 юли 1943 г.

След нацистката Операция Дъб, Мусолини е освободен от затвора през септември, а ПНФ е възобновена като Републиканска фашистка партия (Partito Fascista Repubblicano – PFR, на 13 септември), като единствена партия в марионетната Италианска социална република, наречена още Република Сало. Нейният секретар е Алесандро Паволини. Републиканската фашистка партия не отлага екзекуцията на Мусолини и изчезването от картата на тази република през април 1945 г.

Наследство

Макар че Националната фашистка партия е забранена от следвоенната конституция на Италия, известен брой наследници неофашистки партии се появяват, за да продължат идеите на партията. Исторически, най-голямата неофашистка партия е Италианското социално движение (Movimento Sociale Italiano, MSI), чийто най-добър резултат е 8,7% от гласовете, спечелени през 1972 г. МСИ е разпусната през 1995 г. и е заменена от Национален алианс, консервативна партия, която се дистанцира от фашизма (основателят ѝ, бившият външен министър Джанфранко Фини, заявява по време на официално посещение в Израел, че фашизмът е „абсолютно зло“). Националният алианс и редица неофашистки партии са обединени през 2009 г., за да създадат кратко просъществувалата партия Народът на свободата, ръководена от тогавашния министър-председател Силвио Берлускони, която в крайна сметка се разпада след поражението на парламентарните избори през 2013 г. След това много бивши членове на МСИ и НА се присъединяват към партията „Братя италианци“, водена от Джорджа Мелони.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Национална фашистка партия

[Пешо]

Вени Марковски е внук на Венко Марковски - комунист, македонист и създател на македонската азбука. На Венко Марковски има посветена специална тема във форума: https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?topic=1795.0

Вени Марковски е председател на Българското интернет общество и един от редакторите в българската Уикипедия. Освен това той е редактор и в македонската, английската и руската уикипедия:

От време на време следя неговият фейсбук-профил и впечатленията ми са, че той е нео-либерал и адепт на политическата коректност. Примерно той твърди, че цар Борис III е военнопрестъпник, че в България е имало холокост, за него партизаните шумкари са положителни герои, а пък Димитър Списаревски е бил на страната на нацистите и не заслужава почит и т.н.

Затова споменах неговото име, но е възможно измежду останалите редактори и администратори на българската уикипедия да има и други подобни личности. А като пример за изтрити страници ще посоча страниците за арх.Миломир Богданов и Мико Вълчев-Кавхана (останали са само техните снимки) 

Мерси, че ми каза. Знаеш ли нещо за възгледите на арх. Маломир Богданов и Кавхана? Какви статии са писали?

Но да се абстрахираме от левичарите (Вени). Много информативна тема си направил! Ако намеря някакъв материал и аз ще допълня.

[Hatshepsut]

Мерси, че ми каза. Знаеш ли нещо за възгледите на арх. Маломир Богданов и Кавхана? Какви статии са писали?

И двамата са националисти, и двамата са покойници - Мико Вълчев почина през 2015г., а Миломир Богданов през тази година.
И двамата са били членове на форума - стария форум имам предвид.
За Мико Вълчев не мога да кажа какво точно е писал, но Миломир беше публикувал във форума много ценни негови разработки - български народни песни, както и български и немски военни маршове.

[Шишман]

Мерси, че ми каза. Знаеш ли нещо за възгледите на арх. Маломир Богданов и Кавхана? Какви статии са писали?

Кавхана пишеше статии главно на тема : колко е велик и какъв велик народен водач е. Беше ненормален човека.
п.п. Глупака не знаеше че аз съм най-великият.