Камелия Кондова

[Hatshepsut]

Мама се превръща във дете

Мамо, чакай, сняг ще завали.
Той не е последният ти, мамо.
Има още много зимни дни.
Аз не съм достатъчно голяма

да посрещна зимата сама.
Не и тази нелюбовна зима.
Имам десет летни имена,
само че без теб си нямам Име.

Как да ме нарича този мъж?
Може само: Тя, Онази, Нея.
Няма да си тръгваш изведнъж.
Научи ме първо да старея.

Аз опитвам, само че в снега
смисъл търся, а не го намирам.
Няма да умираш. Не сега!
Научи ме първо да умирам.

А на най-безснежното небе,
без артрит, без кръвно и без нерви,
мама се превръща във дете.
И със снежна топка ме замерва.

[Hatshepsut]

Родопи

Такава планина не е за всеки.
По-мъдра е от мен, а по-зелена.
Протягам се и ставам на пътека -
да минат по-невежите от мене.

Такава планина не е за вчера -
да я обиждам със невръстни дати.
Аз първо трябваше да се намеря,
а после да се губя в красотата й.

Такава планина не е за после.
Тогава някой друг ще я живее.
Сега съм аз. Със поглед я докосвам.
Не се смалявам, а раста пред нея.

И толкова голяма вече ставам,
че тебе с този поглед те прекрачвам.
На равното все някак ти прощавах.
Но днес е планина. И няма начин.

[Hatshepsut]

НОМЕРЪТ Е ИЗВЪН ОБХВАТ

Занимавам се с някакви срички.
Те без ритъм – са пълна измама.
Аз съвсем не разбирам от всичко.
Просто... трябва да звънна на мама...

На любимия  правя салата,
после правя от дресинга – драма.
Шепа сол ли духа ми разклати?!
Значи – трябва да звънна на мама!

Телевизор трещи агресивно.
Луди хора горят в жега – слама!
Аз не съм насред жегата  силна,
затова и ще звънна... на мама.

Сея вятър и жъна пустиня.
Знам, че вече съм твърде голяма,
но когато миражът  отмине,
просто искам да звънна на мама.

А сълзят заскрежени улуци.
Нищо страшно във зимата няма.
Даже чакам във преспите – внуци.
Но не мога да звънна на мама...

[Hatshepsut]

РЕЦИДИВИСТКА

Внезапна нежност тече по вените.
Ще изтече.
В онзи живот беше Ана Каренина.
В този - не е!
В този си купи прежда и куки,
да си плете,
за да затупка в гърдите скука -
вместо сърце.
И даже Господ точно в неделя
да тръгне пръв,
тя се научи да се разделя
съвсем без кръв.
Тя се научи да се разхожда
из есента,
но - без възторзи. И без тревожност.
И без тъга.
Вижда, но никак не ѝ е важно -
с какви очи.
Тя си научи болката даже
да не боли.
Но я прониза проклетата нежност -
в петите чак.
Оттук нататък е неизбежно,
че идва влак.

[Hatshepsut]

ПИСМО ДО БЯЛАТА ЛЯСТОВИЦА

Не се боя, че може да те няма.
Че жицата доникъде отвежда.
Дървета тръгват. Проговаря камък...
Щом има мъка - има и надежда.

Боя се от това да не излезеш
от разказа и в някоя тетрадка
поредният глупак, език изплезил,
да отбележи: срещнах бяла патка!

Боя се да не литнеш помежду ни
за да спасяваш вярата ни боса.
Съседът има пушка и куршуми.
А пийне ли едно - съвсем не носи.

Перата ти тогава ще поникнат
по шапката на някоя кокетка.
И не една патриотична тиква
ще я почерпи - но за твоя сметка.

Откакто го написах ми се струва,
че все по-тъжно вече ще живея.
Реших: писмото няма да пътува.
Пристигне ли - и ти ще почернееш!

[Hatshepsut]

ИЛЮЗИЯ

Художнико, така и не успя
да нарисуваш светлото ми рамо.
Сега съм у дома. Спокойно спя.
А ти си бил със сянката ми само.

Със нея си говорил цяла нощ.
И с нея си се любил - не със мене.
Художнико, ти никак не си лош,
ала картината ти е студена.

А сянката навярно ще мълчи.
И сигурно ще ѝ хареса много.
Ако това са моите очи -
забравил си да нарисуваш огън.

Забравил си да нарисуваш ден.
Да, аз разбирам - сянката не свети.
Ала защо я припознаваш в мен.
Приличаш ми на всичките поети,

които ме измислят в някой стих.
И запомни, преди да кажа сбогом -
на теб и на поетите простих.
На сянката, художнико, не мога!

[Hatshepsut]

БОГОМИЛСКО

Добрите хора лесно се обичат.
Магията е да обичаш лошите.
С един от тях — най-лошият от всички,
да споделиш пробитите си грошове.

Да ти почерни погледа и празника.
Да ти преседнат глътката и залъкът.
А в нощите, в които му е празно,
да те вини, че си му дала ябълка.

Да те обича, ала само тялото.
Да го откъсва хищно от душата ти.
И да те иска — прокълнато ялова —
да не родиш на някой друг децата му.

А ти сама да се затвориш в клетката.
Да му подхвърлиш ключа на победата.
И нежно да го милваш през решетките,
когато е дошъл да те погледа.

И да мълчиш. Дори да се запали,
дори да се взриви над тебе здрачът.
Додето не реши да те погали
най-лошият човек… и не заплаче.

Веднъж сълза проронил, е обречен
добър и свят, пред теб да коленичи.
Тогава можеш да си тръгваш вече.
Добрите хора лесно се обичат.