Тема за птици

[Hatshepsut]

Малка белочела гъска

Малката белочела гъска (Anser erythropus) е сравнително едър представител на семейство Патицови, разред Гъскоподобни, но за отбелязване е, че от своя страна е сред най-дребните членове на род Гъски. Тежи между 1,6 и 2,5 kg. Дължина на тялото 60 cm, размах на крилете около 127 cm. Няма изразен полов диморфизъм.

Има възрастов диморфизъм. Възрастните са сиво-кафяви с голямо бяло петно на челото, което достига задния край на окото; гърдите са с черни препаски. При младите петното на челото и препаските липсват. При всички възрасти има жълт кръг около окото.

Среща се, но изключително рядко в Азия и Европа (включително и България). Прелетна птица, едно от местата и за зимуване е Балканският полуостров. През есенно-зимния период се среща на ята в обработваемите площи и обширни водоеми, понякога с голямата белочела гъска.

Приема предимно растителна храна, зърнени култури.

Моногамна птица. Гнездото си строи директно на земята, често скрито под някой храст. Снася 4–5 бледокремави яйца с размери 76 х 49 mm и средна маса от 100 g. Мъти само женската в продължение на 25–28 дни. Малките се излюпват достатъчно развити за да могат да се придвижват и хранят самостоятелно.

Рядък, недобре изучен вид, включен в Червената книга на застрашените видове.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Малка белочела гъска


Anser erythropus (L., 1758)

Anser brevirostris Koch: Христович, 1890: 222.

Разред Гъскоподобни (Anseriformes)

Семейство Патицови (Anatidae)

Природозащитен статус: в България: критично застрашен CR [B1+D+E].; ЗБР-II, III; международен: IUCN [VU A2bcd+3bcd], ECS-sреc 1, уязвим; ДП-I; БеК-II; БоК-I,II.

Общо разпространение. Монотипен палеарктичен вид с гнездови ареал от Скандинавския полуостров до полуостровите Ямал, Таймир и Чукотка. Световната популация е 28 000–30 000 птици, а европейската – 30–50 двойки [1]. Зимува в Източна и Мала Азия, около Каспийско и Черно море, Унгария и на Балканите. В Северна Гърция е рядък и нередовен зимен посетител с 30 документирани зимовища [2].

Разпространение и численост в България. Зимуващ и преминаващ вид. Установен в Добруджа, по Черноморското и Дунавското крайбрежие [3, 4], рядко във вътрешността на страната (яз. "Пясъчник") [5]. Сега общата численост е от 30–40 до 100 индивида [6, 7], най-голяма около Дуранкулак и Шабла, най-много до 15 птици в 8 отделни наблюдения [8]. Съобщенията за големи концентрации в Добруджа [9], при Дуранкулак–Шабла [10] и в близост до с. Морава, Свищовско [11], в яз. "Овчарица", Бургаските езера и морето край Варна [12] не са потвърдени от следващите проучвания [6, 7, 13, 14].

Местообитания. Kрайбрежни водоеми с различна соленост и морската акватория до брега, сладководни езера и язовири, зимни посеви и др.

Биология. Гнезди в тайгата и в арктичните и субарктичните райони между Скандинавия и Далечния изток. През зимата се храни заедно с другите видове гъски най-вече в посеви от зимна пшеница и с остатъчни царевични зърна след прибиране на реколтата.

Близки видове. Голяма белочела гъска (Anser albifrons).

Отрицателно действащи фактори. Отстрел или отравяне от повърхностно поставени родентициди и пестициди; безпокойство в местата за нощуване и в местата за хранене. Смяната на зърнено-пшенични култури със зеленчукови или овощни, туристическата инфраструктура около ключовите влажни зони, вероятно и масовото изграждане на вятърни електроцентрали в Добруджа. Потенциални мащабни фактори са глобалната промяна на климата и птичия грип.

Предприети мерки за опазване. Основните места за нощуване са защитени територии с готови Планове за управление. Определени са важните места за хранене, част от които са закупени от природозащитни организации. Провеждат се акции за намаляване на безпокойството от лова около Шабла и Дуранкулак. Извършва се ежегоден среднозимен мониторинг в цялата страна и по-детайлен - около Шабла и Дуранкулак. Има осведоменост в ключовите места. Изградени са два природозащитни центъра в общините Шабла и Каварна, както и наблюдателна кула край Дуранкулашкото езеро.

Необходими мерки за опазване. Приемане на Национален план за опазване на вида. Обявяване на нови защитени територии в места за хранене и нощуване (Шабленска тузла). Включване на важни места в мрежата НАТУРА 2000. Мерки за предпазване от родентициди и пестициди. Ограничаване на строежа на вятърни електроцентрали в Добруджа и забрана лова на водоплаващи птици около езерата Шабла и Дуранкулак.

Основна литература за вида. 1.Lorentsen et al., 1999; 2. Handrinos, Akriotis, 1997; 3. Боев, 1985; 4. Нанкинов и др., 1997; 5. Костадинова, 1997; 6. Aarvak et al., 1997; 7. Petkov et al., 1999; 8. Дерелиев, 2000; 9. Зьомер, 1987; 10. Baumgart, 1984. 11. Nankinov, 1993; 12. Timmerman et al., 1976; 13. Костадинова, Дерелиев, 2001; 14. Michev, Profirov, 2003; 15. Cramp, Simmons, 1977.

Автори Павел Симеонов, Сергей Дерелиев

http://e-ecodb.bas.bg/rdb/bg/vol2/Anerythr.html

Lesser White-fronted Goose --- Husa malá (Anser erythropus)

[Hatshepsut]

Сива гъска

Сивата гъска (Anser anser) е едър представител на семейство Патицови, разред Гъскоподобни. Тежи между 2,5 и 6 кг. Дължина на тялото 83–98 cm, размах на крилете около 160 cm. Няма изразен полов диморфизъм. Възрастните птици имат черни петна по гърдите и корема. Лети бързо, маховете с крилете са нарядко, но силни. По време на прелетите понякога се издига на значителна височина, от порядъка на километри. Гласът ѝ е подобен на този на домашната гъска.

Разпространена, но с ниска плътност на популацията в Европа и Азия. Среща се и в България, в резервата Сребърна, където гнездят около десетина двойки, няма сведения за други гнездящи двойки на наша територия. Прелетна птица.

Придържа се към открити местности и обширни водоеми, като езера, язовири и големи реки. По време на гнезденето се насочва към блатисти или силно обрасли с водна растителност участъци.

Много често можем да наблюдаваме Сивата гъска на ята. При този вид са силно изразени социалните контакти, между отделните индивиди и ятата. Установено е от редица учени етолози, като Конрад Лоренц, че Сивата гъска е високо интелигентна птица, разполагаща с развит език за общуване и живееща в сложни социални структури. Тя е едно от малкото животни способно да брои (до 3–4, дори и до 5 в определени случаи).

Приема предимно растителна храна. Напролет кълнове на различни растения, плодове и листа на водната растителност, а към есента преминава на семена и ако има възможност се храни и със зърнени култури.

Моногамна птица, двойките са постоянни. Полова зрялост настъпва на 3–4 година. Гнезденето започва по-рано от това на другите видове гъски, понякога още в заснежени местности. Гнездото си построява в близост до обрасли с тръстика и друга растителност водоеми. То е голямо, изградено от суха растителност и покрито с пух. Снася от 2 до 15, но най-често 4–5 бели с лек жълтеникав или зеленикав оттенък яйца. Мъти 27–29 дни, като по време на мътенето и отглеждането на малките, мъжкия се държи заедно с женската. Малките се излюпват достатъчно развити за да могат да се придвижват и хранят самостоятелно. Родителите при заплаха, ги отбраняват яростно и самоотвержено.

Сивата гъска е родоначалник на Домашната гъска, като се счита, че одомашняването е протекло сравнително неотдавна, за него е способствал социалният начин на живот воден от тези птици. При кръстоска с Домашната гъска се получава здраво и жизнеспособно поколение. Дълголетен вид, продължителността на живота ѝ достига няколко десетки години. Поради намалялата си численост в природата Сивата гъска е включена в Червената книга на застрашените видове в България.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Сива гъска


Разпространение

Видът е повсеместно разпространен в Азия и Европа, от Манджурия до Шотландия и Испания. Есента прелита на големи ята в южните райони на Азия, Европа и в Северна Африка, където зимува. У нас сивата гъска се среща по време на прелетите. Отделни двойки остават да гнездят на Беленските острови, резервата „Сребърна” и езерото Дуранкулак, но общата численост на гнездовата популация не превишава 25 двойки.

Описание

Сивата гъска е най-едрата птица от този род, срещаща се у нас. На дължина мъжките достигат до 90 cm. Женските са по-дребни. Теглото варира от 2,5 до 4,1 kg.
Общият тон на оперението й е сив. Предната част на гърба и плешките са кафеникави. На корема си има черни петна, които липсват при младите екземпляри. Подопашието и краят на опашните пера са бели. Клюнът е светлочервен с бял нокът.
За разлика от белочелите гъски тя няма бяло петно на главата и е по-едра. Отдолу тялото е светло без тъмнокафяви напречни препаски.
От посевната гъска се отличава по светлия клюн и по-едрите размери, като на опашката има тясна черна препаска. Главата и шията са по-светли. Издава кратки, високи тръбни звуци, подобно на домашната гъска. По-шумна е от посевната гъска.

Местообитания

Сивата гъска обитава сладководните водоеми, обрасли с блатна растителност, като избира глухи и недостъпни участъци. Тя плува много добре, но не обича да се гмурка. По земята се движи с люлееща се походка, а при прелетите се нарежда в клин.
По време на линеенето през лятото сивата гъска е много безпомощна. Около един месец тя не е в състояние да лети. По това време се крие в най-недостъпните и богати на храна места, като води много скрит живот.

Биология и гнездене

Половата си зрелост сивата гъска достига в третата или четвъртата година. Гнездото си прави по сухи издатини или купчини, разположени във водата и обрасли с блатна растителност. То е доста голямо. В по-южните райони гнезденето започва през април, а в по-северните - дори през юни. Женската снася от 4 до 12 (най-често 4-6) мръсно-бели яйца, които мъти в продължение на 27-28 дни. Малките са отлични плувци и веднага следват родителите си. През деня те се крият в гъстата растителност, а привечер и сутрин излизат да се хранят.
Сивата гъска използва разнообразна храна, предимно растителна. Предпочита посевите на зимниците. Когато малките израснат и започнат да летят заедно с възрастните, образуват големи ята. При залез слънце и сутрин те излитат и отиват на места за хранене. През зимата птиците се хранят през целия ден.

http://ebox.nbu.bg/loventurizam/index4e9f.html?cat=birds&p=ggoose

The greylag goose (Anser anser)

[Hatshepsut]

Късоклюна гъска

Късоклюната гъска (Anser brachyrhynchus) е едър представител на семейство Патицови, разред Гъскоподобни. Тежи между 2,5 и 3,5 kg. Дължина на тялото 60–70 cm, размах на крилете около 130–170 сm. Няма изразен полов диморфизъм. Женската е малко по-дребна от мъжкия.

Разпространена в Европа, но с много ниска плътност на популацията. Среща се и в България.

Приема предимно растителна храна.

Снася от 3 до 7 мръсно бели яйца. Мъти 27–28 дни, като по време на мътенето и отглеждането на малките, мъжкия се държи заедно с женската. Малките се излюпват достатъчно развити за да могат да се придвижват и хранят самостоятелно.

Вписана в Червената книга на застрашените видове.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Късоклюна гъска

Kurzschnabelgans, Pink-footed goose, Heiðagæs, (Anser brachyrhynchus) auf Island

[Hatshepsut]

Снежна гъска


Снежна гъска (бяла фаза)

Снежната гъска (Chen caerulescens) е едър представител на семейство Патицови, разред Гъскоподобни. Плътно набито телосложение с къса шия. Тежи между 2,5 и 3,5 кг. Дължина на тялото 60–70 cm, размах на крилете около 130–170 cm. Няма изразен полов диморфизъм. В бялата ѝ фаза, оперението ѝ е напълно бяло с изключение на черните махови пера, а в тъмната фаза, тъмно сиво със синкав оттенък и бяла глава. На север се среща предимно бялата фаза, а на юг тъмната. По-често се срещат двойки в една фаза.

Снежна гъска (тъмна фаза)

Разпространена е предимно в Северна Америка, но неголям брой птици живеят и в Азия и Европа. Среща се и в България.

Приема предимно растителна храна, зърнени култури. Живее и гнезди на ята. Прелетна птица.

Моногамна птица, гнезди в колонии от понякога няколко хиляди двойки. Малките се излюпват достатъчно развити за да могат да се придвижват и хранят самостоятелно.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Снежна гъска

SNOW GOOSE Chen caerulescens

[Hatshepsut]

Посевна гъска

Посевната гъска (Anser fabalis) е едър представител на семейство Патицови, разред Гъскоподобни. Тежи между 1,7 и 4,5 kg. Дължина на тялото 75–82 cm, размах на крилете около 160 cm. Няма изразен полов диморфизъм. От Сивата гъска се отличава по двуцветния си клюн, оцветен в черно и оранжево. Плува и се гмурка добре.

Разпространена, но с ниска плътност на полулацията в Европа и Азия. Прелетна птица, зимува в южните части на Европа и Азия.

Обитава блата, езера и реки, разположени в планински и гористи местности, а също така и заблатените делти на големи реки, обрасли с храси и друга растителност.

По време на линеенето и отглеждането на малките се държи на семейни групи, и избягва образуването на големи ята, но все пак при хранене, понякога се срещат групи от по над 100 птици.

Приема предимно растителна храна. По време на прелета често посещава селскостопанските обекти и се храни със зърнени култури.

Моногамна птица. Снася от 3 до 8, бели с лек жълтеникав или зеленикав оттенък яйца. Те имат размери 84 х 55,5 mm. Мъти само женската в продължение на 27–29 дни, като по време на мътенето и отглеждането на малките, мъжкия се държи заедно с нея. Малките се излюпват достатъчно развити за да могат да се придвижват и хранят самостоятелно. Характерна особеност е, че по време на разможителния период се държи на семейни групи.

В България е защитен вид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Посевна гъска

Metsähanhi Anser fabalis Tyrnävä Finland 13.4.2016

[Hatshepsut]

Гълъб хралупар

Гълъбът хралупар (Columba oenas) е птица от семейство Гълъбови, срещаща се и на територията на България. По оперение и размери е подобен на скалния гълъб, но в по-тъмни тонове и със слабо изразени напречни ивици на крилете.

В недалечното минало гълъбът хралупар е бил сравнително широко разпространен, но изсичането на горите и унищожаването на естествения му биотоп предизвикват значително намаляване на популацията, до степен да се превърне в застрашен от изчезване вид. Традиционно е бил широко разпространен в почти всички видове гори на Европа, Азия и Северна Африка. В районите с по-студен умерено-континентален климат е прелетен вид и се среща само лятото в периода на гнездене, в южния край на умерения пояс и в субтропичния пояс води предимно уседнал начин на живот или по-рядко е зимуващ вид. За примери могат да се посочат южните части на Италия и Гърция, където се среща само извън размножителния период, въпреки че повечето изследователи считат, че това се дължи на високата степен на обезлесеност и липсата на подходящи места за гнездене. Основната причина за намаляването на числеността му се счита липсата на подходящи хралупи с които живота му е тясно свързан. Когато отгледа едно люпило в дадена хралупа, гълъба хралупар я оставя силно замърсена и негодна за повторна употреба, което налага наличието на втора за да може да отгледа второ люпило през същата година. От друга страна нощем предпочита да спи в дупки и хралупи и извън размножителния период, поради липсата на такива дори са намирани спящи гълъби в дупките на зайци подземници. В райони, където проблемът с гнезденето и спането е отпаднал, благодарение на изкуствени къщички или защитени райони в горите, гълъбът хралупар сравнително бързо може да възстанови своята численост, защото хранителната му ниша е доста подобна на тази на скалния гълъб и обикновено не страда от липса на храна. Храната му в дивата природа се състои от зърна, семена, кълнове и плодчета, но в близост до хора се храни с тестени отпадъци и други.

Моногамни птици. Гнездото се намира в хралупа с достатъчни размери да побере птицата, но не е нужно да е прекалено голяма. Застила я с тънки клонки, слама, сухи листа и оформя сравнително плитко гнездо, напомнящо това на скалния гълъб. Мъжкият мъти обикновено от 10 часа сутринта до 15 часа следобед, а женската през останалото време. Снася две бели яйца, неразличими от яйцата на скалния гълъб. Малките също много си приличат, но тези на гълъба хралупар са винаги оцветени монотонно в тъмносиво. Излюпват се слепи и покрити с рядък жълт пух, който опада постепенно в процеса на поникването на перата и обикновено изчезва напълно при излизане от гнездото. Малките прекарват първите 8 дни топлени непрекъснато от родителите си и са хранени с така нареченото гълъбово мляко – кашица от смлени и размекнати зърна и гушен секрет.

На територията на България е рядък и защитен от закона вид.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гълъб хралупар

Описание:
Дължина на тялото: 28 – 32 см. Размах на крилата: 60 – 66 см
Прилича на домашните гълъби. Оперението е сиво-синьо с черна ивица по краищата на крилата и черна ивица на върха на опашката. За разлика от домашните гълъби, кръстът е сив без бяло петно, подкрилията са също сиви и контрастират с черния външен ръб на крилото. От гривяка се отличава по липсата на бяло петно на врата и бели ивици на крилата.

Храна и местообитания:
Храни се по земята със семена, пъпки, коренчета, листа и плодчета. Обитава широколистни, смесени и иглолистни гори с хралупести дървета.

Гнездене:
Гнезди в хралупи на стари дървета, включително в дупки на черен кълвач. Снася най-често 2 яйца, има до 3 поколения годишно.

Разпространение в България:
У нас се среща в горски райони на Странджа, Родопите, Рила, Пирин, Стара планина, Предбалкана, Осогово и Средна гора. Има отделни находища в равнините, където има запазени гори.

Миграция и зимуване:
Мигриращ вид, пролетната миграция е през февруари-април, а есенната – през октомври-ноември. У нас зимуват птици от по-северните страни. По време на миграция и през зимата се събира на ята, понякога заедно с гривяка.

Заплахи:
Интензификация на горското стопанство, изсичане на старите гори, безпокойство през периода на размножаване, отстрел.

Природозащитен статус в България:
Застрашен.

https://bspb.org/ptici/Гълъб хралупар

Stock dove | Columba oenas | Holub doupňák

Paloma zurita (Columba oenas) Stock Dove

[Hatshepsut]

Гривяк

Гривякът (Columba palumbus) е един от едрите представители на семейство Гълъбови (Columbidae) (най-едрият в България).

Дължината на тялото му е 41 – 43 cm, размахът на крилете около 75 cm, а теглото 300 – 650 g. Няма изразен полов диморфизъм, но мъжкият е малко по-едър и с метален блясък на гушата. Оперението му е синкаво-сиво с бяло петно от двете страни на шията, а гушата и гърдите са с червеникав оттенък. Краката са червени, човката със светъл цвят.

Среща се в цяла Европа и по-голямата част от Азия. Силно разпространен е в България. Обитава гористите местности до 1800 m н.в.

Живее в различни типове сравнително редки гори, храната си търси по земята и дърветата. Растителнояден, храни се със зърна, семена от културни растения, плодове, млади филизи, бурени и др.

В България е прелетен и в страната се завръща рано напролет. Заселва се основно в широколистните гори. Изкачва се и високо в планините. В Рила е установен и на 2000 m н.в. Лесно се опитомява. Живее до 15 години.

Моногамна птица е. Гнезди по дърветата. Гнездото е изградено от тънки клонки и сламки, плоско. Снася 2 бели яйца, които мътят и двамата родители в продължение на 17-18 дни. Малките се излюпват покрити с рядък пух, слепи и безпомощни, родителите им ги хранят със специална кашичка от гушата си, която се нарича „гълъбово мляко“. Малките напускат гнездото след около цял месец и родителите ги хранят известно време след това.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Гривяк

Това е относително широко разпространен у нас вид. За разлика от Западна Европа, където той се среща предимно в земеделските земи и паркове в градовете, в България той е основно горски вид.

Описание

Видимо по-едър от домашните гълъби. Това е най-едрият наш представител на семейство Гълъбови - достига на дължина до 41 см и на тегло до 600 гр. Отгоре е сиво-пепеляв, с метален блясък, коремът му е белезникав. Гушата и гърдите му имат бледо-червеникав отенък. Възрастните гривяци имат по едно бяло петно, симетрично разположени отстрани на шията. При младите птици тези петна липсват, като то се появява постепенно след 6 месечна възраст. В полет ясно се вижда широка бяла напречна ивици по средата на крилото. Първостепенните махови пера са черни. При кацнали птици ясно се вижда, че ирисът на окото е светъл за разлика от Гълъба хралупар, който е с тъмен ирис.

Разпространение и численост

Гривякът е широко разпространен гнездящ вид в цяла Европа, което представлява > 75% от световния гнездови ареал на вида. Европейската популация на този вид е много голяма (> 9000000 двойки) и е със стабилна тенденция между 1970-1990. Основните гнездови популации в Германия и Обединеното кралство са се увеличили през 1990-2000 г. и вида леко повишава числеността си като цяло. У нас числеността му се оценява на 15-35 000 дв. Разпространен в цялата страна, особено чест в планинските и предпланинските райони. Липсва в отделни райони на Дунавската равнина. Плътността му е ниска между 1 до 10 дв на кв.км. През есенно-зимния период се събират на ята, които може да достигнат от няколко десетки до няколко стотици птици.

Гнездене

Гнезди поединично или в рехави групи. Гнездовият сезон започва в средата на април-началото на май. Гнездата са най-често в разположени на 3-5 м над земята, но понякога и доста по-високо от над 25м. Те правят гнездата си по върховете на високи дървета, като самите гнезда са доста небрежно направени и прозират. В тях женските снасят по две бели яйца, които мътят и двете птици в продължение на 15-18 дни. Малките излитат от гнездото след около месец след излюпването, и стават напълно самостоятелни след около седмица след излюпването. Едва около 40-45% от двойките успяват да излюпят малки. Основна причина за загубата на яйцата се счита хищничеството на различни видове. У нас гривякът мъти два пъти годишно.

Местообитание

У нас се среща предимно в широколистни и смесени гори, ивици и групи дървета в равнините и обработваемите площи, алувиални и лонгозни гори, като достига до близо 2000 м надморска височина в планините в иглолистния пояс. През есенно-зимния период обитава по-открити пространства, като често може да се види да се храни в обработваеми земи.

Хранене

Храни се с основно със семена, зелени части на растения и плодове, пъпки на растенията. Основно се храни на земята. През есента се храни често в ожънати ниви с разпиляно зърно по полетата.

Значение

Гривякът е със стопанско значение като ловен обект, включително и на международен ловен туризъм. Ловът му е разрешен от втората събота на август  до втората неделя на февруари. В някои страни от Европа при струпване на големи ята през есента може да нанесе значителни щети на слънчогледовите насаждения. Видът е включен като индикаторен за горските местообитания в МОВП.

https://www.bspb.org/monitoring/bg/product-view/3/24.html

Colombacci equilibristi - Balancing Wood pigeons (Columba palumbus)

[Hatshepsut]

Странстващ гълъб


Марта – последният странстващ гълъб

Странстващият гълъб (Ectopistes migratorius) е изчезнал вид гълъб.

През XIX век странстващите гълъби вероятно са били най-често срещаните птици в източната и централната част на Северна Америка.

Странстващите гълъби са се събирали на огромни ята и техните миграции затъмнявали небето с часове.

На пазарите в Ню Йорк са се продавали заклани и почистени странстващи гълъби по едно пени парчето.

Орнитологът Александър Уилсън е пресметнал, че едно наблюдавано от него ято е съдържало повече от 2 млрд. птици. Около 100 години по-късно, на 1 септември 1914 г., последният странстващ гълъб на земята – птица на име Марта – е умрял в зоологическата градина в Синсинати.

Видът е бил станал жертва на най-смъртоносния хищник на планетата – съвременните хора. Никой не се е заел специално да изтреби странстващите гълъби; и едва ли някой в началото на деветнадесети век е могъл да си помисли, че изобилно присъстващ вид е възможно да бъде унищожен за толкова кратко време. Но две високоефективни технологии – електрическият телеграф и пушката – дали възможност на ловците да издебват в засада ятата по време на тяхната миграция. В крайна сметка големият им брой въобще не се е оказал способен да ги запази.

Има предложения за клониране на Странстващия гълъб в бъдеще. Първо се сглобява ДНК на странстващия гълъб. И след това се инжектира в сперматозоиди и яйцеклетка с премахната ДНК. Осъществява се оплождане. Имплантира се в женския скален гълъб. Снася се яйце. След известно време странстващия гълъб се излюпва.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Странстващ гълъб


Последният известен странстващ гълъб, женска на име Марта, умира в зоопарка в Синсинати на 1 септември 1914 г., след като бе най-разпространеният вид птици в Северна Америка през 19-ти век.

Странстващите гълъби се събирали на огромни ята и техните миграции затъмнявали небето с часове. Видът е бил най-многобройната птица в Северна Америка само преди 150-200 години, наброяващ около 3 до 5 милиарда, а  може да е бил и най-многобройната птица на Земята.

Американски изследовател от онова време описва ято в южната част на Онтарио с размери с ширина от  1,5 км и 500 км дължина, а са били нужни 14 часа, за да премине ятото. Самият той го изчислява на над 3,5 милиарда птици. Такъв брой вероятно е представлявал голяма част от цялата популация по това време, а може би цялата. Повечето оценки на броя са базирани на единични мигриращи колонии и не е известно колко от тях са съществували в даден момент. Американският писател Кристофър Кокинос разказва, че ако птиците прелитат една по една, колоната би обиколила Земята около 22 пъти.

Странстващ гълъб (илюстрация)

Коренните американци векове са ловували странстващи гълъби, но с идването на европейците ловът се засилва неимоверно. Гълъбовото месо е било лесно добивана и евтина храна, били са продавани заклани и почистени за по едно пени парчето.

Безогледният лов и масовото обезлесяване, което унищожава естествените местообитания на вида, както и изключително социалният начин на живот на птицата, което я прави силно уязвима, довежда бързо до унищожението му. Смята се, че последният див екземпляр е убит през 1901 г., а в началото на миналия век са направени снимки на последните уловени птици. На 1 септември 1914 г. умира Марта, последната птица от скитащите гълъби.

Странстващ гълъб (препариран екземпляр)


Странстващ гълъб, отляво млад, в средата - мъжки, отдясно - женски

Естествено да се унищожи вида не е била крайната цел на американските заселници, но никой в началото на 19-ти век не е предполагал, че този многоброен вид би могъл да изчезне толкова бързо.

Съдбата на американския странстващ гълъб е предупреждение как съвременният човек би могъл да унищожи докрай и най-голямата популация.

Тази птица е един от символите на Америка и има може би най-добрата възможност за "възкресение". В рамките на проекта "Съживи и възстанови" (Revive & Restore), изследователи от Университета на Калифорния дешифрират и сравняват геномите на странстващия и неговия близък роднина гълъба Patagioenas fasciata. След това изследователите преобразуват ДНК на съвременните птици, добавяйки към нея гените, отговорни за ключови външни белези на изчезнали тип. Модифицираният геном се планира бъде въведен в ядрото на стволови клетки на гълъба Patagioenas fasciata, и след това да ги принуди да се превърнат в клетки на зародиш, от които по-късно се формират половите органи  на птицата. След въвеждането на такива клетки в яйцата от тях ще се появи птица, която изглежда неразличима от Patagioenas fasciata, но половите им продукти ще съдържат само новата ДНК, което означава, че след кръстосване ще се излюпи първият екземпляр с външните признаци на странстващ гълъб. В последния етап тези птици ще е чифтосват за постигане на максимална прилика с първоначалния изглед на птицата.

В различни музеи по света се пазят повече от 1532 кожи и 16 скелета на странстващи гълъби. Клонирането на странстващия гълъб технически вече е възможно, но се критикува самата идея за пресъздаване на изчезнали видове, тъй като тези големи средства могат да бъдат пренаспчени за опазване на застрашените в момента от унищожаване  видове и местообитания.

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Na-tazi-data-umira-posledniiat-izvesten-stranstvasht-galab_155670.html

Why Billions of Passenger Pigeons Died in Under a Century

[Hatshepsut]

Короновани гълъби

Белокичурест венценосен гълъб

Белокичурестият венценосен гълъб (Goura victoria) е вид птица от семейство Гълъбови (Columbidae). Видът е почти застрашен от изчезване.

Разпространен е в Индонезия и Папуа Нова Гвинея.

Дължината на тялото му е 66 — 74 см, теглото до 2,5 кг.

Размножителният сезон е в средата на есента. Гнездото е голямо и изградено от клонки, на височина 6 — 10 метра над земята. Снасят едно, по-рядко 2 яйца, които мътят и двамата родители в продължение на 28-29 дни. Самката лежи в гнездото предимно нощем, а самеца през деня. Родителите хранят новоизлюпените пиленца в продължение на 30 — 40 дни.

Венценосен гълъб

Венценосен гълъб, още коронован гълъб (Goura cristata), е вид птица от семейство Гълъбови (Columbidae). Видът е световно застрашен, със статут Уязвим.

Видът е разпространен в Индонезия.

Дължината на тялото достига 80 см, теглото — до 2,5 кг. Продължителността на живота му е около 20 години. Полов диморфизъм липсва. Самките са малко по-малки от самците.

Южен венценосен гълъб

Южният венценосен гълъб (Goura scheepmakeri) е вид птица от семейство Гълъбови (Columbidae).

Разпространена е в южните низинни части на остров Нова Гвинея.



Това е сравнително едра птица и достига на дължина до 75 cm, на тего до 2,5 кг.


За градските жители гълъбите отдавна са станали част от пейзажа. Свикнали сме със специфичния вид на тези птици и е трудно да си представим, че роднини, далеч от традиционните гълъби, живеят в далечни земи. Запознайте се с екзотичната птица Увенчан гълъб.
Продължителността на живота им е до 20 години. Коронованият гълъб е най-големият представител на семейството си и прилича повече на голям паун.

Основната част от диетата на тези птици са растенията и насекомите. Живеейки сред дивата природа, крилатите с удоволствие кълват плодове и плодове, семена, зърнени храни, ловуват охлюви и червеи. В зоологическите градини и частните ферми такъв гълъб се храни със зърнени смеси, както и с "човешка храна", дава му се нарязано месо, мляко, варени яйца, извара и навлажнен хляб. Калцият трябва да се приема в достатъчни количества.

https://bg.farmafans.ru/ptici/27583-harakteristika-na-koronovanijat-g%D1%8Al%D1%8Ab.html

Венценосный Веероносный Голубь-Очень Редкая Невероятно Красивая Птица

The world's largest pigeon : Blue crowned pigeon (Goura cristata)

[Hatshepsut]

Соломонов коронован гълъб

Този гълъб спада към предишната група короновани гълъби, но за съжаление е вече изчезнал 

Соломоновият коронован гълъб (Microgoura meeki) е изчезнал вид птица от семейство Гълъбови (Columbidae), единствен представител на род Microgoura.

Видът е изчезнал в началото на XX век. Това е бил ендемичен вид, населяващ остров Шуазел. Има непотвърдени сведения, че е обитавал и съседните острови от Соломоновия архипелаг.





Соломоновият гълъб е бил около 31 см на дължина. Дължината на крилото на самеца е било 195—197 мм, опашката — 100—105 мм, клюна — 34 мм и пръстите на краката — 60 мм. Дължината на крилото на самката е било 180—190 мм, опашката — 100 мм, клюна — 33 мм и пръстите на краката — 60 мм.

Относно поведението на тези птици няма много данни, понеже до тяхното измиране не са провеждани сериозни полеви наблюдения. Предполага се, че птицата е пребивавала предимно на земята и е снасяла по едно яйце годишно. Птиците са гнездили по двойки или на малки групи по 3-4 екземпляра. По сведения на очевидци птиците били много доверчиви и допускали да бъдат хващани с ръце.

Соломоновият гълъб живеел в равнинните гори, най-вече в крайбрежните заблатени участъци, където липсвала мангрова растителност. Птицата е била описана единствено от Алберт Стюарт Мик, събрал през 1904 г. шест възрастни екземпляра и яйца в северната част на острова. Предполага се, че Мик е  събрал тези шест екземпляра по време, когато птицата се е срещала вече много рядко. Местните жители са съобщили, че вида е бил на границата на изчезване заради бездомните котки, тъй като гълъбите на острова не са били застрашени преди от месоядни хищници. Последното непотвърдено съобщение за находка на такъв гълъб е от началото на 1940-те години, след което видът е бил обявен за изчезнал.

The Choiseul Pigeon, Microgoura meeki

[Hatshepsut]

Никобарски гълъб

Никобарският гълъб (Caloenas nicobarica) е вид птица от семейство Гълъбови (Columbidae) и единствен жив представител на род Caloenas. Някои учени смятат, че тази птица е роднина на изчезналата птица додо.

Както подсказва името му, този вид обитава Никобарските острови, както и съседните Андамански острови, разположени като дъга от югозападните брегове на Мианмар до северния край на остров Суматра. Видът обаче не е ендемит за този архипелаг и се среща на множество малки острови край западното крайбрежие на Суматра, на част от Филипините, Нова Гвинея, Соломоновите острови и Палау. Никобарските гълъби обитават предимно малки острови, където липсват хищници и отдалечени региони, далеч от населените места.

Дължината на възрастните птици е около 40 cm. Никобарските гълъби се отличават с ярката цветова гама, в която са обагрени перата. Наричан е още гривест гълъб, заради синьо-сивите пера около главата, които образуват нещо като лъвска грива. Кожата на главата има същия цвят. Оперението на крилата е в синьо, светлозелено, зелено. Част от перата имат цвета на есенни листа. Опашката е предимно бяла.

Птицата се храни предимно със семена и плодове. Тези гълъби често прелитат между съседни острови и това спомага за разпространението на някои видове плодни дървета.

Заразлика от повечето видове гълъби, никобарските често прелитат на ята. Някои биолози считат, че белия цвят на опашката помага на гълъбите да се ориентират при полет в ято над моретата при разсъмване или привечер, когато светлината е по-оскъдна. Тази хипотеза обаче не е напълно потвърдена. Птиците често гнездят на колонии, като всяка двойка прави свое гнездо, в което отглежда 1, по-рядко 2 малки.

Тъй като видът обитава само ненаселени или слабо населени острови, човешката дейност има пагубен ефект върху никобарските гълъби. Въпреки че обитават широк ареал, популациите им не са особено големи, а местата, които обитават (с изключение на Нова Гвинея) са предимно малки острови, които по принцип са много уязвими екосистеми. Обезлесяването, все по-честите горски пожари, предизвикани умишлено с цел разчистване на земя за земеделски цели, замърсяването на околната среда и дори масовият туризъм принуждават птиците да напускат своите местообитания и да търсят други. В новите места положението рядко е по-добро. Освен това заради прекрасното си оперение, тези птици често стават жертви на търговията с пера за модната индустрия. Видът е вписан като „почти застрашен“ в Световната червена книга на застрашените видове.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Никобарски гълъб

Nicobar pigeon (Caloenas nicobarica) a species of many beautiful pigeon

[Panzerfaust]

Никобарски гълъб

Интересен гълъб!
Винаги съм възприемал гълъбите като птици основно от умерения климат. А имало и тропически.

[Hatshepsut]

Горски бекас

Горският бекас (Scolopax rusticola) е птица от семейство Бекасови населява Европа, Сибир и Япония, среща се на Британските острови, в Мала Азия и Хималаите. Зимува от Западна и Южна Европа и Северна Африка, до Югоизточна Азия. В България се среща по време на прелетите – ранна пролет и късна есен (октомври – ноември). Отделни екземпляри рядко остават да мътят и да зимуват в България.

Възрастният горски бекас достига дължина до 38 cm, а размахът на крилете му до 65 cm. Теглото му достига до 440 g. Дългият прав клюн достига дължина до 7 cm. Гръбната част е оцветена в кафяво, черно и сиво и служи за прикритие. Очите са черни и имат зрителен ъгъл до 180°, тоест птицата може да вижда и назад. Има къси крака. Индивидите от мъжки и женски пол са с еднаква окраска.

През гнездовия период горският бекас предпочита влажните, запустели гори, обрасли с подраст и храстова растителност, папрати, с паднали дървета, изпъстрени с открити пространства и полянки. Избягва горещите и сухи местообитания. Храни се край извори и потоци във влажни и блатисти места. В извънгнездовия период обича да странства в разнообразни местообитания – гори, храсталаци, овощни градини, край реки, мочури, блата и езера. Предпочита биотопи с рохкава почва. В България се среща от морското равнище до високопланинските пасища. По време на прелетите числеността им е по-голяма. Прелита нощем, а през деня почива. За една нощ може да прелети 400 – 500 km.

Начинът на живот на горския бекас е в процес на изучаване. Убежище му е ниската растителност. В горещите дни търси влажността и прохладата на силно засенчените места за почивка. В хладно време, често се спотайва на затоплените от слънцето склонове, особено такива обрасли с рядка растителност. При дъжд се крие в храсти, ниски дървета и тръни по ръбовете на планинските била. Блатата са често срещани местообитания, както и блатистите полета, където земята е богата на червеи. Понякога се среща на обработваема земя, ниви, в непосредствена близост до елша или подобно покритие. В овощни градини, където падналите плодове обогатяват почвата през есента. Обрасли пасища, където има изпражнения от крави. Храни се със земни червеи, които изважда с дългата си човка от меката почва, насекоми и други дребни безгръбначни. Употребява и растителна храна, най-вече през пролетно-летния период и то ягодовите плодове. Активен е при здрач. Има много неприятели, които унищожават яйцата, малките и понякога възрастните птици. Особено опасен за възрастните е ястребът.

В България зимата прекарва в устията на реките в Странджа, Санданско-Петричко и други южни области в страната. Към края на април повечето бекаси в България вече са напуснали страната.

Бекасът е полигамна птица. През годината горския бекас има две люпила. След оплождането на женската мъжкият напуска и започва да търси друга партньорка. Сватбува веднага след пристигането в местата за гнездене. Брачният ритуал е много интересен – мъжкият лети стремително, издава специфични звуци, наподобяващи „хор-хор“ и свисти с крилете си. Женските се намират на земята. Когато чуят мъжките, излитат и техният призивен звук „цик-цик“ примамва мъжките. Звуците, които издават птиците, са достатъчно надеждни за разграничаването на двата пола. Това става привечер след залез и сутрин, 2 – 3 часа до разсъмване. Мъжкият е активен и токува няколко месеца – до средата на юни. Женската прави гнездото направо на земята под паднало дърво, край пън или в храсти. Снася от 2 до 6, най-често 4 яйца и ги мъти в продължение на 20 – 23 дни. Малките са гнездобегълци. Напускат гнездото веднага след излюпването си, но не се отдалечават. Остават с майка си до есенния период. Бекасът рядко гнезди в България.

През 2011 г. е установен да гнезди на Витоша.

Видът е включен в Червената книга на България с категорията „Рядък вид“, но при определени благоприятни години числеността му позволява отстрел на квотен принцип. Разрешен за ловуване в периода от 15 август до 28 февруари.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Горски бекас

Описание:
Дължина на тялото: 33 – 38 см. Размах на крилата: 55 – 65 см
С размерите на гълъб, оперението е кафяво с по-тъмни напетнявания. На главата има напречни широки и тъмни ивици.

Храна и местообитания:
Храни се основно с червеи и ларви и възрастни насекоми, които събира сред паднали листа и мека влажна почва. Яде и семена и други части на растения. Обитава широколистни, смесени и иглолистни гори.

Гнездене:
Гнезди на земята. Снася 4 яйца, има едно поколение годишно през периода март-август.

Разпространение в България:
У нас има разпръснато разпространение в планините Западни Родопи, Средна гора, Стара планина, Рила, Пирин, Осоговска планина, Странджа и др.

Миграция и зимуване:
У нас се среща целогодишно. Гнездящите в България птици вероятно мигрират на юг, а тук зимуват птици от Северна Европа. Пролетната миграция е през февруари-април, а есенната през октомври-ноември.

Заплахи:
Интензификация на горското стопанство, изсичане на старите планински гори, прекомерен лов, безпокойство през периода на размножаване.

Природозащитен статус в България:
Застрашен.

https://bspb.org/ptici/Горски бекас

Tanz der Waldschnepfe (Scolopax rusticola) 13.04.2020

[Hatshepsut]

Черноопашат крайбрежен бекас

Черноопашатият крайбрежен бекас (Limosa limosa) е птица от семейство Бекасови. Среща се и в България. Черноопашатият крайбрежен бекас е сравнително голяма, дългокрака и дългоклюна птица, която е описана за първи път от шведския природоизпитател Карл Линей през 1758 година. В рамките на вида се разпознават три подвида, но при всички специфичната окраска на главата, гушата и гърдите е сходна.

Размножителния ареал започва от Исландия, през Европа до централна Азия. Черноопашатият крайбрежен бекас прекарва зимата в области като Австралия, западна и южна Европа, както и западна Африка. Видът гнезди около езера, блата, мочурища и речни естуари. Световната популация на черноопашатия крайбрежен бекас наброява между 634 000 и 805 000 индивида, поради което природозащитния статус на птицата е почти застрашен.

Черноопашатия крайбрежен бекас е сравнително голяма птица с дълга човка (от 7,5 до 12 cm), дълъг врат и крайници. По време на размножителния сезон, цвета на клюна се променя в жлътеникав или дори оранжев с много тъмен връх, докато през зимата цвета на клюна е розов. Краката са тъмно сиви, кафяви или черни. Няма изявен полов диморфизъм, но по време на размножителния период мъжките са малко по-светли, с по-наситени оранжеви гърди, глава и шия. През зимата, възрастните екземпляри оформят сиво-кафяво оперение. Малките имат светли оранжеви области по врата и гърдите.

На размери достига до 42 cm от клюна до опашката, с размах на крилата от 70 до 82 cm. Мъжките тежат около 280 g, докато женските са около 340 g. Женските по правило са и малко по-големи на размери от мъжките, средно с около 5%, с малко по-дълъг клюн (средно с 12 – 15%).

Черноопашатите крайбрежни бекаси от исландската популация прекарват зимата в малко по-топлите части на Великобритания, Ирландия, Франция и Холандия, но някои достигат и значително по-южни области като Испания, Португалия и дори Мароко. Птиците от подвида L. limosa limosa от западна Европа мигрират до Мароко, Сенегал и Гвинея-Бисау, а представителите на вида от източна Европа мигрират към Алжир, Тунис, Мали и Чад. Младите индивиди от европейските популации прекарват първата си зима в Африка и се завръщат в Европа едва на втората си година. Азиатските популации прекарват зимата в Австралия, Тайван, Филипините, Индонезия и Папуа Нова Гвинея.

Черноопашатият крайбрежен бекас е много по-вероятно да бъде намерен във вътрешноконтинентални мочурливи места, в сравнение с пъстроопашатия крайбрежен бекас, който предпочита крайбрежия. Като правило черноопашатите крайбрежни бекаси са миграционни птици, които летят на ята през зимата към западна Европа, Африка, южна Азия и Австралия. Въпреки че птици от вида черноопашат крайбрежен бекас се забелязват във Великобритания и Ирландия през цялата година, това не съща едни и същи екземпляри. Местните отлитат на юг за размножаване, докато на тяхно място идват индивиди от Исландия. Отделни индивиди от черноопашат крайбрежен бекас са забелязвани на Алеутските острови и много рядко по атлантическото крайбрежие на Северна Америка.

Изчисленията за световната популяция на черноопашатия крайбрежен бекас варира между 634 000 и 805 000 индивида в ареал с обща площ 7 180 000 km. През 2006 година БърдЛайф Интернешънъл класифицира тези черноопашатите крайбрежни бекаси като вид почти застрашен от изчезване, тъй като числеността е намаляла с 25% през последните 15 години.

Нормалното местообитание на черноопашатия крайбрежен бекас включва речни долини, разлетите части на езерата, наводнени тревни площи, блата и мочурища. Част от европейската популация се среща и в ниски тревисти местности, крайбрежни блата, пасища, водни площи около рибарници и отводнителни канали. В Холандия и Германия, бекасите обитават и земеделски площи от оризища и картофени полета.

През пролетта, черноопашатите крайбрежни бекаси се местят в места с високи треви, където намират храна, но също така и в глинести речни естуари. В зимните местообитания в Африка, птиците се заселват в блата, наводнени площи и напоителни системи. В Индия черноопашатия крайбрежен бекас обитава басейни на реки, езера и тресавища, много рядко около бракични води на езера, речни естуари и потоци.

Черноопашат крайбрежен бекас в полет

Черноопашатите крайбрежни бекаси се хранят с безгръбначни, но също така и с водни растения през зимата или по време на миграцията си на юг. През размножителния сезон се хранят с бръмбари, мухи, скакалци, водни кончета, стоножки, прешленести червеи и мекотели. Много рядко поглъщат хайвер от риби, както и яйца на жаби и попови лъжички. Във водата метода на хранене е чрез потапяне на клюна и опипване, с много висока честота. На земята черноопашатия крайбрежен бекас отново опипва земята с клюна си и поема храна предимно от повърхносния слой почва.

Черноопашатият крайбрежен бекас е предимно моногамен, въпреки че в рамките на четиригодишно изследване на 50 – 60 двойки са наблюдавани случаи и на бигамност (двама брачни партньори за една птица) и е възможно това да е нормално. Проучване сред исландската популация показва, че ако единия от партньорите не пристигне навреме, се наблюдава своеобразен „развод“. Птиците от вида гнездят в относително рядко населени колонии. Самотните мъжкари защитават определена територия и се опитват да привлекат женска с показване на оперението си. Няколко гнездови дупки се издълбават далеч от територията за чифтосване, като се защитават от други бекаси. Когато се положат яйца в една от дупките, територията от 30 до 50 m около гнездото започва да се охранява. Самото гнездо представлява плитка дупка в земята, обикновено на място с малко растителност. Яйцата могат да се покрият с растения от мътещия родител.

В едно гнездо има обикновено от три до шест яйца, на цвят маслинено-зелени до тъмно кафяви. Размерите им са от 55 на 37 m, а на тегло достигат до 39 g. Инкубацията трае от 22 до 24 дни и мътенето става и от двамата родители. След излюпването си, малките се прикриват в околните местообитания сред гъста растителност или в редица укрития. Малките се сдобиват с пера за около 25 до 30 дена.

В Европа черноопашатия крайбрежен бекас е обект на лов единствено във Франция, където годишно се убиват от 6000 до 8000 екземпляра. Това дава допълнителен стрес в западноевропейските популации, което е и причина за намесата на Европейската комисия с план за опазването на птиците от този вид. В Англия дълги години месото на черноопашатия крайбрежен бекас се е считало за деликатес.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Черноопашат крайбрежен бекас

Black-tailed Godwit calling

[Hatshepsut]

Пъстроопашат крайбрежен бекас


Пъстроопашат крайбрежен бекас (брачно оперение)

Пъстроопашатият крайбрежен бекас (Limosa lapponica) е птица от семейство Бекасови. Среща се и в България много рядко по време на миграцията или като зимен посетител.

Пъстроопашат крайбрежен бекас (оперение извън размножителния период)

https://bg.wikipedia.org/wiki/Пъстроопашат крайбрежен бекас

Птица летя 11 дни без кацане, поставяйки световен рекорд


Kрайбрежен бекас в полет

Проследена е птица, извършила гигантско пътешествие от над 12 000 километра от Аляска до Нова Зеландия без почивка, поставяйки нов световен рекорд за най-дългия непрекъснат полет на птица.

Въпросният рекордьор е от вида пъстроопашат крайбрежен бекас (Limosa lapponica), мъжки бекас на име 4BBRW (идентификационни пръстени - син, син, червен и бял).

Маршрутът й е проследен от Global Flyway Network, природозащитна група, която изучава морските птици, които извършват миграции на дълги разстояния.

Малкият шампион полетя от Югозападна Аляска на 16 септември и пристигна на брега на залив, близо до Окланд, Нова Зеландия, само 11 дни по-късно, движейки се с максимална скорост от около 89 км/ч.

Птицата е оборудвана с малък сателитен маркер, който позволява GPS проследяване. Според учените общата дължина на пътешествието вероятно е по-близо до 12 200 км след отчитане на грешки в закръгляването.

Това са изключителни птици, извършващи невероятно дълги миграционни маршрути. Пъстроопашатите крайбрежни бекаси прекарват лятото си в арктическите райони на Северното полукълбо, където се размножават, и след това летят на юг за зимата, в някои случаи чак до Австралия и Нова Зеландия. Пъстроопашатите крайбрежни бекаси са бързи и леки, с размах на крилата с дължина около 70 до 80 cm.

Учените не са съвсем наясно как успяват тези птици да летят толкова дълго, без да ядат или да спят, но има някои хипотези на изследователи от Университета в Лунд от 2011 г.

Едно от обясненията е, че те консумират необичайно малко енергия в сравнение с други видове птици. Андерс Хеденстрьом (Anders Hedenström), еколог от Университета в Лунд, е изчислил, че пъстроопашатият крайбрежен бекас изразходва 0,41% от телесното си тегло всеки час по време на дългия си полет.

„Тази стойност е изключително малка в сравнение с други мигриращи птици“, отбелязва Хеденстрьом.

Ято каца в Тасмания – вижда се шарката на опашката

Има и други фактори, които играят роля. Важно е да има правилно съотношение между телесно тегло и размер, за да има птицата достатъчно енергия за целия полет. Енергията се състои главно от телесни мазнини и до известна степен и протеини. С тегло между 190 и 400 грама, тези птици имат невероятно ефективен процент на преобразуване на горивото в енергия.

Допълнителен фактор за успеха е скоростта на полета. Пъстроопашатият крайбрежен бекас е бърз летец, което означава, че може да измине големи разстояния за разумно време.

Характеристиката, която най-много впечатлява учените, е способността на пъстроопашатите крайбрежни бекаси да намаляват обема на вътрешните си органи, за да намалят общото съпротивление, което ги облекчава при дългия полет. Също така е важна аеродинамичната форма на тялото, така че въздушното съпротивление да бъде сведено до минимум.

Що се отнася до навигацията, птиците може да използват топографски особености като острови, които да ги насочат към дестинациите си. Те могат да имат и вътрешни компаси, с които да усещат магнитното поле на Земята.

За съжаление, пъстроопашатите крайбрежни бекаси са определени от Международния съюз за опазване на природата IUCN като почти застрашен вид, тъй като популацията им намалява. Основната заплаха за птиците е унищожаването на местообитанията от урбанизация до аквакултури, нефтени и газови сондажи и замърсяване.

Предишният рекорд за полет без прекъсване принадлежи на женски пъстроопашат крайбрежен бекас, прелетял 11 658 км при подобно пътуване през 2007 г. Полярните рибарки (Sterna paradisaea) изминават повече от 80 000 км, те имат най-дългите миграционни пътища на която и да е птица, но правят много спирки по пътя си.

https://nauka.offnews.bg/news/Novini_1/Ptitca-letia-11-dni-bez-katcane-postaviajki-svetoven-rekord_158323.html

MYRSPOV Bar-tailed Godwit (Limosa lapponica) Klipp - 2177

[Hatshepsut]

Голяма бекасина

Голямата бекасина (Gallinago media) е вид птица от семейство Бекасови (Scolopacidae).

Видът е разпространен в североизточна Европа, включително северозападна Русия. Обитава блатата и влажните ливади с къса растителност. Големите бекасини са прелетни и зимуват в Африка.

Среща се и в България.

Голяма бекасина (илюстрация)

Дължина на тялото: 28 см, Размах на крилата: 49 см.

Оперение: Възрастните и младите през цялата година отгоре са кафяви с многобройни охристи и кафяви пъстрини; главата е охриста с две надлъжни черни ивици през темето; отдолу са жълтеникави с тъмнокафяви петна; крайните опашни пера са бели с тесни черни препаски. Излита с праволинеен полет. Биотоп: При миграции се среща в ливади, мочурища, разливи и други.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Голяма бекасина

https://www.birdsinbulgaria.org/birds.php?l=bg&semeystvo=22&vid=142&type=bird

Great snipe (Gallinago media)