Българскиятъ фолклоръ

[Hatshepsut]

Когато "100 каба гайди" заручат в един глас, времето спира

Преди 60 години се ражда една легенда. Тогава за първи път над билата на Родопите отеква нечувана музика.

Едновременното ручене на 100 каба гайди буквално взривява публиката на Първия национален фолклорен събор-надпяване „Рожен“, а новосформираният оркестър „100 каба гайди“ е обявен за „Чудото на Родопите“.

Годината е 1961-ва. Стоте гайдари от град Смолян, събрани от Апостол Кисьов /1924-2007/ в уникалната формация, завладяват сърцата и въображението на десетки хиляди ценители на българската народна музика не само у нас, но и по света!



Заручат ли 100-те инструмента в един глас, хората настръхват и притаяват дъх, а времето спира. Така е до ден днешен.

Защото гайдата е знаков инструмент в българския фолклор. А неговата разновидност, каба гайдата, е типична за Родопите и представлява звуковата картина на планината, с нейните загладени била и разпръснатите по тях стари каменни села.

Думата „каба“ идва от турски език и означава „дебел“, „плътен“. Именно в тази особеност се крие очарованието на родопската каба гайда. Нейният глас е плътен, дълбок и … благороден.



Вече шест десетилетия 100-те каба гайди от Смолян пеят в един глас, а талантливите инструменталисти редовно обират първите награди на Международни фолклорни фестивали и надсвирвания.

Не случайно съставът е вписан в Националната система „Живи човешки съкровища“, като част от българското нематериално наследство.

В наши дни оркестърът репетира към смолянското читалище „Орфееви гори – 1870“ и е горд притежател на свидетелство за запазена марка и знак от Патентното ни ведомство.



The Rhodopes Bulgaria (100 каба гайди - Сос ма караш майчинко)

Сред изявените представители на формацията „100 каба гайди“ е и майсторът гайдар Христо Топчиев от смолянския квартал Райково, който се прочу с неговите причудливи изобретения на най-малката и на най-голямата гайда в света.

„100 каба гайди“ си има и „бодра смяна“ в лицето на детския гайдарски оркестър от град Девин, създаден в далечната 1956 г. от Апостол Кисьов, за да популяризира старинната каба гайда.



100 каба гайди Бела съм,бела юначе

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101511328/kogato-100-kaba-gaidi-zaruchat-v-edin-glas-vremeto-spira

[Hatshepsut]

„Заблеяло ми агънце“ и историята на Борис Машалов

Народният певец Борис Машалов е роден в град Севлиево на 30 януари 1914 г. Той израства в семейството на потомствени занаятчии и певци. Певческият талант на Машалов проличава още в ученическите му години, когато заедно със сестра си има участия на празници на училището, в което учат. Изучава бояджийски занаят и заедно с братята си се мести в София.

Докато върши работата си из софийските улици, пее – изпълнява еднакво добре народни песни, италиански канцонети, песни от градския фолклор. Това кара много любопитни минувачи да се спират и да слушат изпълненията му, а често го викат на бис и го подканят да не спира да пее. Така се запознава с оперния певец Събчо Събев, който му дава основите на вокалното пеене.

Любопитен факт за Борис Машалов е, че заедно с братята си участва в спортна борба и в кеч мачове. През 1934 г. клубът на българските борци – аматьори организира ежемесечни състезания по аматьорска борба на колодрума в София. Мачовете се рекламират като “свободна американска борба“. Те не привличат множество хора, но поставят началото на кеча в България. Всяко състезание завършва с демонстративен сблъсък между Борис и Серафим Машалови. Братята са перфектни професионалисти и добри българи. Най–големи постижения в борбата има Борис. На държавния шампионат през 1942 г. става шампион. За Машалов обаче спортът не е начин за изкарване на прехрана, именно за това избира песента, защото в нея се чувства най-силен.

През 1937 г. в Прага записва първата си плоча. В същата година гласът му прозвучава за първи път в ефира на Радио София – слушателите са впечатлени от внушителното изпълнение на песните: „Денчо буля си думаше”, „Заблеяло ми агънце”, „Зън, зън, Ганке ле”. Този дебют в радиото кара Борис да свали от репертоара си градските и шлагерни песни и да се насочи към народните.

Това поставя началото на творческата му дейност като певец на народни песни. През 1949 г. е назначен от Сирак Скитник за солист на Ансамбъла за песни и танци на армията. С тях обикаля по концерти, както в България, така и в чужбина. През 1954 г. пътуват на турне Урал – Сибир – Китай. За едно от участията в Пекин научава „Заблеяло ми агънце“ на китайски и я изпълнява пред 50 хиляди души. Когато свършва изпълнението, целият стадион става на крака.

По-късно напуска ансамбъла и създава популярната група за народни песни „Наша песен”. Тук заедно с Гюрга Пинджурова, Лалка Павлова, Ика Стоянова, Славка Секутова, Радка Кушлева и Борис Карлов обикаля цяла България и изнася концерти по села и градове. Репертоарът на Борис Машалов наброява около 400 песни, като преобладават хайдушките и семейно-битовите.

Песните си Борис Машалов изпълнява с виртуозно майсторство. Дейността му като изпълнител е неделима от работата му на събирач. По време на пътуванията си – лични или служебни, той винаги търси народни песни. Всеотдаен е в работата си, не жали нито време, нито сили, нито средства. На много от участията си изпълнява песни по желания на публиката. Пее без микрофон, заради силния си, внушителен глас.

Песните в репертоара му са тъжни и хуморески, способни да разплачат и разсмеят всекиго. Сред най-известните от тях са „Заблеяло ми агънце“; „Мятало Ленче ябълка“; „Провикнал си е Никола“; „Недо ле, Недке хубава“; „Либе, ако дойдиш, сега да ми дойдиш“; „Вино пият петдесет юнака“; „Китка ти падна, Дено“. За изключителния му талант е награден със званието “Майстор на естрадното изкуство”, орден “Кирил и Методий” II-ра степен, а посмъртно с орден “Кирил и Методий” I-ва степен. Около 60 негови песни са включени в „Златния фонд“ на БНР.

Борис Машалов и неговите незабравими песни ще останат завинаги в българската фолклорна съкровищница. Днес ви представяме „Заблеяло ми агънце“, песента, която когато Машалов пеел, публиката слушала в захлас – просълзявала се. Останала незабравима, тя е способна да разчувства всеки слушател дори и днес.



ЗАБЛЕЯЛО МИ Е АГЪНЦЕ Борис Машалов


Заблеяло ми агънце

Забеляло ми агънце
във Тодорови кошари,
като му агне заблея,
цяло му стадо разблея.

Тодор на агне продума,
„Агънце байно рогато,
защо ми жално заблея,
та ми стадото разблея?

Дъл не ти трева зелена,
или ти вода не стига?“
Агънце жално продума,
„Байно ле, бачо Тодоре,
къде е мойта майчица?“

Тодор на агне продума,
„Агънце байно рогато,
таз сутрин рано в ниделя,
дойдоха трима търговци,
шепа алтъни дадоха,
Рогуша на тях продадух.“

Агънце жално продума,
„Помниш ли байно Тодуре,
кугато Тунджа придойде,
синджир мостови събори,
твоето стадо шарено,
отвъд реката остана.

Ти покрай бряга ходяше,
жално си милно плачеше,
моята майка Рогуша,
тя ти стадото преведи.

Помниш ли какво убеща,
каква ти беши думата?
Ругата ше и позлатиш,
краката ше и посребриш,
Защо я байно продаде,
на тези върли касапи?“

Тодур си жално нажали,
с медян си кавал засвири,
като си с кавал свиряши,
сълзи му кавал убливат.

https://bulgarianhistory.org/zableqlo-mi-agance/

[Hatshepsut]

Международен конкурс издирва съхранени български везбени мотиви


Зашив с възпроизведени оригинали на мотиви от автентични мъжки ризи от гр. Алфатар. Началото на ХХ век. Снимка: НЧ „Български искрици 2016“ – град Добрич

Народно читалище „Български искрици 2016“ в град Добрич организира международен конкурс за автентичен или възпроизведен оригинал на везбен мотив. До 15 декември 2021 г. участниците трябва да представят образец, който е част от орнаменталната украса на различни части на традиционните ни мъжки, женски или детски народни носии.

Целта на конкурса е да се възстанови за́шивът като начин за съхранение на старинните везбени български мотиви.

„Зашивът е парче платно, върху което са извезани мотиви, характерни за конкретното селище – обяснява организаторът Магдалена Петрова. – Обикновено са го изработвали върху тъкани от естествени материали – лен, памук, коноп. Така са запазвали и предавали от поколение на поколение мотиви, чрез които жените са композирали своите шевици върху ризи, сукмани, престилки и други елементи от народното ни облекло. По тази причина имаме толкова голямо богатство и разнообразие в наследените шевици и в народното облекло като елементи.“

Автентичен зашив. Парче конопено платно с извезани орнаментални мотиви. Различни везбени техники. Шоплука, края на ХІХ век.

Партньори на конкурса „Мотивът – основен елемент в българската шевица, пазещ родовата ни памет“са организации и асоциации на българите в чужбина, а за участие са поканени български читалища, неправителствени организации и частни лица от България, Молдова, Украйна, Румъния, Сърбия, Македония, Турция, Гърция и др., които имат афинитет в съхранението на българската шевица. Организаторите се надяват всички те да спомогнат за откриването на старинни образци, скътани в семейните ракли или в музейните експозиции.

Ръкав на женска риза от Софийско. Края на ХІХ век

Защо е важно да се съберат тези мотиви и да се съхрани чистотата и автентичността на българската шевица?

„Първо, ще отдадем заслуженото уважение и почит към творчеството на българката. Българската шевица е произведение на изкуството и изключително добре обрисува историческата картина на селището като географско разположение, бит, поминък и култура. Предава ни силата на духа и надеждите за добруване на българката, чрез наименованията на мотивите и скритите пожелания в нея. Запазвайки я в достоверен вариант, ще продължим да се радваме на красотата и съвършенството ѝ и ще можем да я предадем на нашите поколения в автентичен или неподправен вид. Няма нищо лошо в съвременните авторски разработки, но има сериозен конфликт с думите „шевица“ и „мотив“, защото интуитивно ги свързваме с автентичните оригинали, които са изработени в периода от Възраждането до 30-те години на миналия век. Нужно е да се направи разграничение между съвременна авторска композиция с фолклорна насоченост и шевицата, която е носител на историческа информация. Трябва да пазим мотива като част от шевицата и шевицата като част от народното ни облекло“ –  категорична е Магдалена Петрова.

За победителите в конкурса са предвидени парични награди, а от получените мотиви ще бъде съставен възможно най-пълният каталог на съхранените до днес образци от различни краища на България, на преселниците в Бесарабия, на таврийските българи в Украйна, на банатските българи в Румъния и пр.

„Предвидено е да включим везани мотиви, които имат ясен произход и история, с описана техника на изпълнение, цветове, които са ползвани, наименования, ако има запазени. Разбира се, ще бъдат вписани имената на участниците, които ги предоставят. Вярвам, че съставянето на каталога ще даде правилна посока за развитие на българската шевица с наследен мотив, характерен за определеното селище – убедена е Магдалена Петрова. – Нашето читалище също ще се включи, ще изработим зашив с мотиви от нашия регион. Няма да участваме в конкурсната надпревара, но ще добавим информация в каталога с мотиви, характерни за нашето селище. Така ще се предадат на идващите поколения везбени реликви с български мотиви, от които да изработват изящните си шевици и творби с тях.“

Зашив с възпроизведени оригинали на мотиви от добруджанска женска носия от с. Стожер. Началото на ХХ век

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101541819/mejdunaroden-konkurs-izdirva-sahraneni-balgarski-vezbeni-motivi

[Hatshepsut]

ЮНЕСКО призна високото пеене от селата Долен и Сатовча за нематериално културно наследство на света

Кандидатурата за високото пеене от селата Долен и Сатовча беше вписано в Представителния списък на ЮНЕСКО на елементите на нематериалното културно наследство на човечеството. Това съобщиха от Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей - БАН /ИЕФЕМ-БАН/

Решението е било взето на заседание в рамките на 16 сесия на Междуправителствения комитет за опазване на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО, която се провежда присъствено в Париж и онлайн. Кандидатурата за високото пеене е подготвена от експертите от ИЕФЕМ-БАН проф. д.изк. Лозанка Пейчева, доц. д-р Николай Вуков и гл.ас. д-р Лина Гергова.

Високото пеене или пеенето на високо е традиционно многогласно пеене, уникално за селата Долен и Сатовча, Благоевградска област. В миналото песните "на високо" са били известни като летни песни, изпълнявани на открито от жените по време на полската им работа. Докато копаели или жънели, между другото пеене жените се "извикват" - от една нива една група "ика", от друга нива друга група отвръща. Днес основните изпълнителки на високо са жените и момичетата от певческите групи в двете села, като традицията в с. Долен е силно застрашена и повлияна от обезлюдяването му.

Високото пеене се нарича от местните певици "пеене на високо", "рукане", "викане", "икане". Характерни са три типа многогласни песни: на ниско, на високо, комбинирани между ниско и високо. Комбинирането между ниско и високо многогласно пеене е четиригласно. То съчетава бурдонираща двугласна песен и песен на високо. На територията на България подобна особена комбинация между бурдонна полифония и афективни провиквания е уникално локално музикално явление. Пеенето на високо не за пръв път получава международно признание - през 1988 г. певиците от Сатовча стават лауреати на престижната Хердерова награда.


Visoko multipart singing from Dolen and Satovcha, South-western Bulgaria

Това е шестото вписване на България в Представителния списък след Бистришките баби (2008), нестинарството (2009), традицията на чипровското килимарство (2014), народния празник Сурова в Пернишко (2015) и първомартенските културни практики (съвместна кандидатура със Северна Македония, Румъния и Молдова, 2017).

https://impressio.dir.bg/noti/yunesko-prizna-visokoto-peene-ot-selata-dolen-i-satovcha-za-nematerialno-kulturno-nasledstvo-na-sveta-video

[Hatshepsut]

Тодор Кожухаров: Народната песен е вселена и винаги ще ни омайва

С „Магията на песента“, както е озаглавил репертоарната си книга, Тодор Кожухаров одухотворява и своя 50-годишен творчески юбилей. Великолепен кадифен глас, изящно овладян орнамент, вдъхновение и верен изпълнителски стил го нареждат сред песенните емблеми на Тракия. Идиличната среда на родното свиленградско село Мустрак, в която израства сред песни, хора, обичаи, е импулсът за професионалното му посвещение в музиката. Още ученик, Тодор Кожухаров ежегодно участва на традиционния фестивал „Китна Тракия пее и танцува“ и неизменно е отличаван със златен медал. Пословични са соловите му изяви по неизброимите тракийски многочасови сватби, концерти из цялата страна под съпровода на прочутите оркестри „Тракия“, „Орфей“, „Ямбол“, „Авлигите“, „Димитровград“, „Конушенската група“ и др., за да стигне до идеята за свой оркестър.

Основава го през 1989 г. с името „Южни ритми“, заедно със съпругата си – певицата Донка Кожухарова.

А през 1994 г. вече са лауреати на фестивала „Тракия фолк“. Многобройни са отличията на Тодор Кожухаров на наши и международни конкурси: две първи награди на Надсвирванията в Стамболово (1985 и 1986 г.), певческият конкурс във Варна – 1996 г., златен медал на Световната музикална олимпиада в Лос Анджелис, САЩ – 1998 г. и др. За фонда на БНР Тодор Кожухаров е записал над 200 традиционни тракийски песни. Има издадени 5 албума, включващи старинни образци, авторски песни в духа на традицията, но и македонски хитове и шлагери, така необходими за сватбарския му репертоар. Много българи запяха неговите песни, благодарение на ежегодните конкурси „С песните на Тодор Кожухаров“, провеждани в Хасково. Гостувал е с концерти в Европа, Азия, Америка.



Тодор Кожухаров - Провикна са Стоян

Наскоро Тодор Кожухаров отбеляза своя 65-и рожден ден и половин век на сцената.

„Още от детската градина пея – разказва известният изпълнител. – Спомням си, когато ме качиха на едно столче и запях „Злато моме“, повлиян от чичо ми Иван, който също изпълняваше тази песен (добре позната от репертоара на известната тракийска певица Пенка Павлова). Участвах и в танцовите състави на родното ми село Мустрак, Свиленградско. Там самодейността беше много добре развита. Имахме два танцови състава, участвал съм и в двата. Пазя хубав спомен и от концерт в Раднево с „Конушенската група“, точно бях направил първите си записи за БНР-Пловдив, после и за БНР-София. Участвах и в програмите на Концертна дирекция. Получи се затворен кръг: от студиото с хубави записи до концертния подиум, където видях как хората от градове и села  приемат моите песни. Та в Раднево срещнах един мой голям любител – бай Нено от с. Знаменосец. През годините се сприятелихме, пял съм на сватбите на неговите деца. Веднъж ми каза: „Тошко, ако нямах деца, щях да те осиновя, за да ми пееш по цяла седмица“. Ярък спомен за мен е едно участие в международен фестивал в Ню Йорк, които се провежда всяка година през януари. Имаше участници от Сърбия, Република Македония, Гърция и много други страни. Най-голямо впечатление направиха българските изпълнители. Самата зала беше украсена с български черги, престилки, национални костюми, губери. По време на нашите изпълнения се зави едно голямо хоро, от 3-4 ката, заловиха се хора от всякакви националности – американци, китайци… Като гледах тази картина си казах: „Наистина Господ е българин, за да се хванат всички на българското хорото и така да се възхитят от народното ни творчество“.“



Тодор Кожухаров "Андоне, бяло бакалче"

В навечерието на Коледните празници певецът сподели и спомени от участието си в коледарските чети:



Тодор Кожухаров- Сън сънувах /Син бял зюмбюл/

„В с. Мустрак имахме много добри коледарски групи. Бях около 11-годишен, когато мой комшия ме покани да участвам като „котка“. В коледуването в нашия край „котката“ има специална роля. Моята задача беше да се обаждам след всяка песен на коледарите и с мяукане да подсещам с какво да ни дарят стопаните: „Мяу, луканка! Мяу, кравайче!“ След това ме караха да им изпея някоя хубава тракийска песен.“



Тодор Кожухаров "Събрали ми се набрали"

„В навечерието на коледно-новогодишните празници – каза още известният народен изпълнител – пожелавам на слушателите преди всичко здраве и доброта. Нека българският дух да е винаги в сърцата и душите ни, както е и сега. При своите срещи с публиката, виждам как българската песен омайва слушателите. Тя е вселена и ще ни омайва завинаги.“

https://bnr.bg/radiobulgaria/post/101575593

[Hatshepsut]

Доц. д-р Вихра Баева: Фолклорът дава принадлежност и корен на съвременния човек


Доц. д-р Вихра Баева

Във фолклорните текстове реалните личности се преплитат с митичното и вълшебното

"Фолклорът запазва особена историческа памет. Той е по-различен от историческата наука, която борави с факти и конкретни източници. Във фолклорните текстове реалните личности и събития се преплитат с митичното и вълшебното, така че се получава особено знание за историята, народен поглед към нея", каза за БНР доц. д-р Вихра Баева.

По думите ѝ фолклорът дава принадлежност и корен на съвременния човек:
"Дава тази връзка с мястото, със собственото село или град, с околния пейзаж. Помага ни да се свържем с това усещане за принадлежност не само към националното, но и към локалното, което е особено важно и което дава близък, конкретен образ на родното. Това се оказва много важно и ценно за съвременния човек, тази връзка с родното. Неслучайно често използваме тази метафора на корена, на това, което ни свързва със земята и ни подхранва, дава ни сили", допълни в предаването "Нощен хоризонт" доц. Вихра Баева.

"Голяма книга - Предания и легенди от България" с автори Весела Тончева и Вихра Баева ще бъде представена отново на 24 март от 18 ч. в Големия салон на Българската академия на науките.

Доц. д-р Вихра Баева работи в секция „Антропология на словесните традиции“ към Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей към Българска академия на науките. Чела е лекции в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“, в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, в университетите в Краков, Лодз, Палермо, Прага, Братислава. Автор е на монографиите „Разкази за чудеса. Локална традиция и личен опит (2001; 2013) и „Нишката на живота. Между коланчето за рожба и Богородичния пояс“ (2012), както и на научнопопулярната „Голяма книга на българските празници и обичаи“ в съавторство с Веселка Тончева (2019). Публикувала е над 50 студии и статии в български и международни издания.

https://bnr.bg/horizont/post/101612601/doc-d-r-vihra-baeva-folklorat-dava-prinadlejnost-i-koren-na-savremennia-chovek

[Hatshepsut]

Националният събор на народното творчество в Копривщица бе тържествено закрит

България пее в Копривщица: Дух, традиции и история

Дванадесетото издание на Националния събор на народното творчество в Копривщица приключи със заключителен концерт. Музикални изпълнения на различни състави закриха фестивала, събрал множество участници и посетители.

Тазгодишното мероприятие премина под надслов „България пее в Копривщица“.

„Тези събития са безкрайно важни. Културно-историческото наследство и туризъм трябва да вървят ръка за ръка, подчерта служебният министър на туризма Илин Димитров и припомни, че градът има дълга история с фестивала. От моя страна и от страна на Министерството на туризма мога да ви уверя, че ще направим всичко по нашите сили да популяризираме и подкрепим подобен тип събития“, допълни той.

Министър Димитров поднесе наградата „Златна роза“ за особени заслуги, която бе приета от кметицата на Община Копривщица Бойка Дюлгярова. Той пожела „два пъти повече участници и ти пъти повече усмивки“ на следващия събор.

„Значението на фестивала е огромно, тъй като той е с традиции и комбинира културно-историческо наследство и фестивален туризъм“, уточни за БТА министърът на туризма Илин Димитров.

„Благодаря, че направихте този тридневен празник на българския дух, традиции и фолклор по-цветен, по-красив и по-пълноценен. Седемдесет и два часа Копривщица и местността Войводенец бяха най-пъстрата и шарена българска черга“, каза Бойка Дюлгярова.

На 5, 6 и 7 август в Копривщица се проведе дванадесетото издание на Националния събор на българското народно творчество. Организатори са Министерство на културата, Община Копривщица, областна администрация на Софийска област, Института за етнология и фолклористика с Етнографски музей при БАН. Българска телеграфна агенция е сред медийните партньори на форума.

Националният събор на българското народно творчество в Копривщица съществува от 1965 г. Той е вписан в Регистъра на добрите практики за опазване на нематериалното културно наследство на ЮНЕСКО от декември 2016 г.

https://www.vesti.bg/bulgaria/nacionalniiat-sybor-na-narodnoto-tvorchestvo-v-koprivshtica-be-tyrzhestveno-zakrit-6148922

[Hatshepsut]

Слядно хоро...

Интересно е описанието на "слядното" хоро. "Напомня робска верига, защото играчите се нареждали един след друг: момчетата отпред, с дясната ръка всеки държал рамото на предния, а момите след тях наредени една след друга так че дясната ръка на следващото момиче, държало лявата на предното. Лявата ръка при момчетата била сложена на хълбока.
При това хоро нямало отсечени стъпки. Краката влачели стъпка по стъпка. Песента е с провлачен такт и също напомня движение на роби във верига. На това хоро се пеели песните: „Илю пуд смоква сидеше. . .”, „Пръстен ми падна, убава Стано льо. . .”. Хорото се играело само на Великден. ", пишат д-р Илия Славков и Боряна Димитрова в книгата си "Сачанли. Историческо и етнографско проучване." На първа страница авторите са поставили посвещение, което гласи: На скъпата памет на Мара Попилиева Славкова и Димитър Славков Георгиев, на паметта на всички сачанлийци, паднали жертва
по кървавия път за запазване на българщината,
посвещаваме труда си за село Сачанли - Гюмюрджинско"

През периода 1920 – 1926 г. в Кърджали са настанени 263 семейства от Беломорска Тракия и 12 семейства от Източна Тракия. Те са от селищата Козлукьой, Чадърли, Еникьой, Кушланли, Карачкьой, Дерекьой, Горно Дерекьой, Ходжалар, Каракурджали, Евренкьой, Денизлер, Ерджалъ, Суфлар, Сачанли, Кючюк кьой, Меселим, Чобан кьой, Доган хисар, Макри, Бадома, Калайджидере, Манастир, Ени махле, Терлис, Дедеагач, Лъджакьой, Гюмюрджина, Ксанти и други. До края на 1930 година в Кърджалийска околия пристигат над хиляда семейства от Беломорска Тракия.

На снимката: Самодейната група при Тракийското дружество по време на изпълнението на т.н. ”слядно хоро”. Отляво на дясно: Пею Андреев, Илко Димитров, Пенчо Палазов, Иван Митев, Марин Стоянов, Васил П. Николов, Стойо Янев - графа, Мара Михайлова, Мара Ковачева Димитрова, Русана Иванова Митева, Елена Атанасова, Станка Войводова. Кърджали, 1926 г.

Снимката е експонат на ДА Кърджали

[Hatshepsut]

ГЕРГАНА СТОЯНОВА: ВДИШАШ ЛИ ВЕДНЪЖ ОТ МАГИЯТА НА ЖЕРАВНА, ВРЪЩАШ СЕ ОТНОВО И ОТНОВО

В началото заобичахме гласа й - повече от 25 години го чуваме навсякъде в ефира. Филми, телевизионни и радио реклами, телефонни централи, детски играчки, речници и самоучители - Гергана Стоянова е гласът в ежедневието ни. По-късно я видяхме като водеща на обичани телевизионни и радио предавания. „Знаете ли български?“, „Свят за двама“, „Природата в нас“, „Чудото с българина“, „Иначе“, “По-иначе”, “Усещане за жена”, “Малки истории”. Била е сценарист и водещ на предаването "Огледала". Организира ПР и имиджови събития за известни компании. Сценарист е на реалити шоу програми, корпоративни събития, партита и благотворителни кампании. Гледахме я в “Откраднат живот” в образа на анестезиолога доктор Грънчарова.

Стоянова е завършила ВИТИЗ, работила е в театрите в Перник, Пазарджик, Театър Барбуков и "Сълза и смях" в София. Управлява своя продуцентска къща и продуцира музикални и рекламни видео и радио клипове, документални филми и различни филмови и телевизионни проекти. Носител е на наградата "Икар" за Златен глас за постижения в дублажа. Вече втори мандат е председател на Гилдията на актьорите, работещи в дублажа (ГАРД) и е първата жена председател на гилдията. Тя е тази, която дава своя глас и на българския текстов синтезатор за незрящи на Българската асоциация за компютърна лингвистика. В края на 2019'та година се завърна в театъра с постановката "Джакпот" на режисьора Андрей Калудов. А миналата година направи премиера на моноспектакъла си “Частица любов” със същия режисьор.

Стоянова е и дългогодишната водеща на фестивала на фолклорната носия в Жеравна. И тъй като той започва след броени дни (на 19,20 и 21 август), решихме да поговорим с нея за самото събитие; едно от най-големите и със сигурност най-автентичното в българския фолклор. Ето какво ни разказа тя в рубриката "Пазачът на традиции".

С какво фестивалът в Жеравна е по-различен от останалите големи фолклорни събития?

Идеята за този фестивал е очарователна. Всички на територията на фестивала да се лишат от удобствата на съвременния свят - от комуникацията, от удобството на днешните дрехи, от технологиите.

Минаваш 50 метра, попадаш на петричките зурни, минаваш още 50 и вече си при омайните звуци на Иво Папазов-Ибряма, по-нататък те повлича вихъра на хорото под звуците на гъдулката на Васко Денев и оркестър “Гергьовден”... Виждала съм с очите си как от цяла България се стичат хора, които с трепет и вълнение носят и показват пред всички оригиналните носии, запазени в рода им. На Жеравна има от бебета на възраст 40 дни до възрастни на 90 години. Всички се усмихват и се отдават на пълна почивка и радост в рамките на тези три дни.

Хората, които веднъж са чули тъпаните и гайдите по баирите на Жеравна се връщат задължително отново. Затова публиката и аудиторията там се увеличава всяка следваща година. В един момент интересът към фестивала започна да се увеличава като снежна топка - от уста на уста се разпространяваше мълвата за него, което, както е известно, е най-добрата и най-ефективна реклама.





Кои са най-важните моменти за вас от фестивала? Картините, които съзнанието ви извиква най-често? 

Първото, за което се сещам, е големият огън - “Олелията”, както се нарича обичаят. Но в много мащабен вариант. Там танцуват млади и стари, хванати за ръце, виждаш силуетите и усмихнатите лица…Музиката гърми в диафрагмата, човек се издига над земята от щастие. Виждала съм как някои на хорото танцуват със затворени очи, толкова дълбоко се потапят в изживяването. Имали сме и дрон, който снима отгоре - сигурно сте виждали тези снимки на хилядите хора, танцуващи заедно. И са ме питали дали не е колаж - толкова невероятно изглежда. А е истина.

В съзнанието ми изплува и как към поляната, нагоре по баира тръгват петричките зурни и аудорията започва да им прави път. Разделят се наляво и надясно. Тогава си казваш “аз съм щастлив, че съм българин, щастлив съм, че съм тук!”

Второто нещо - ваденето на чеверметата. Само по себе си е много атрактивно и не всеки е виждал как се случва на живо. А това е бил често срещан сюжет в нашите градове и села по Гергьовден преди години.

Третото - млади семейства, които си носят бебетата, облечени в носии - има ли нещо по-красиво от това?

А ако знаете колко момчета с трепет са идвали при мен и са ми казвали “Искам сега да предложа на приятелката си тук пред всички”. И заедно измисляме начина, по който да го направим, така че да бъде атрактивно както за аудиторията, така и за девойката…

Като водеща не си спомням колко много хора съм срещнала в Жеравна - те са повече от 20 000 за този дълъг период. Но когато отида там започвам да си припомням лицата им, да си припомням, че съм танцувала с някого, или сме разучавали нов танц… На Жеравна можеш да напълнеш окото си с гледки, можеш да опиташ вкусни ястия по рецепти, достигнали до нас от миналото, запазили се с точните съставки; може да танцуваш до припадък, може да разучаваш нови хора, да видиш как работят занаятчии по начина, по който са работили преди 150 години, може да вкусиш хляб направен на жар под земята…



Как се промени самото място с годините; как местните се отнасят към фестивала и неговите гости?

Целият резерват “Жеравна” се събуди покрай фестивала. Самите жители на селцето вече го чакат през цялата година, а гостите ангажират престоя си за следващата година 12 месеца по-рано, веднага щом обявим финала на последния ден. Това е забележително.

Аз добре разбирам защо става така. Жеравна е ритъм, който пали земята под краката и лично на мен ми помага да поддържам ежедневните си работни ангажименти, защото ми дава енергията, която ми е необходима през цялата година. Много хора са ми казвали, че идват в Жеравна, за да се заредят за година напред. И това е факт, колкото и невероятно да звучи.



Какво ви срещна с ансамбъл “Българе”? 

Може би още през 2000-2001 г. се запознах с ансамбъла. Тогава работех в предаването за изкуство и култура по бТВ “Иначе”. В едно от изданията направих интервю със създателя на “Българе” Христо Димитров, за първия им спектакъл - “Това е България”.

И още тогава ансамбълът и Христо Димитров ми се явиха като вдъхновители. Самата аз съм танцувала 10 години народни танци и не можех да си представя, че в онези времена, в които бяхме толкова обезверени и ни бе толкова необходимо вдъхновението във всякакви форми, се появява един човек, който тресе земята под краката си с танците и хореографиите си и го следват още 50 други, които правят същото.

Година след това започнах работа като приятел, съмишленик и PR на ансамбъла. А само след няколко години той вече нямаше нужда от PR, защото цяла България го знаеше. Видях, че Христо Димитров умее да прави бизнес от идеите си. Прави го със стил и успява. Досега не съм видяла негова идея, която да не е осъществена. Защото влага такъв жар, такова желание и вдъхновение, че няма как да не се върнеш отново на негов концерт или спектакъл.

Как самата вие изградихте връзка с фолклора? 

Oт детството ми до ден днешен всички в моя дом танцуват. Баба ми беше танцьорка, майка ми и баща ми танцуват много хубаво и ние нямаме семеен празник, на който да не танцуваме и до сега. Но някак си заради работа и ангажименти бях престанала да танцувам както в професионални, така и в любителски състави. И ансамбъл “Българе” ме върнаха отново към вихъра на фолклора (както става във фантастичните филми, точно така се почувствах). То е като центрофуга, която се завърта и знаеш, че си попаднал на точното място. Когато човек танцува и усеща българския ритъм, винаги се свързва с корените си - ако въобще си е въобразил, че може да се откъсне от тях…

https://www.actualno.com/missionbulgaria/pazacha-na-tradicii/1797576-gergana-stojanova-vdishash-li-vednyj-ot-magijata-na-jeravna-vryshtash-se-otnovo-i-otnovo

[Hatshepsut]

Лидия и Бисера: Фолклорната песен се нуждае от душа, това е нашият път към успеха

Българският фолклор се радва на възраждане и все повече млади изпълнители се обръщат към корените на красивата българска народна мелодия, превъплъщавайки я в ново звучене – такова, което да достигне до всякаква аудитория, включително трудната за печелена млада публика. Доказателство за това е новоизгрелият талант Петя Панева, спечелила последното издание на „Гласът на България“.

Сега на българската сцена се появява ново явление – две млади и изключително красиви изпълнителки, жънещи успех след успех със своите новаторски аранжименти на известни фолклорни мелодии. Това са Бисера Иванова и Лидия Ангелова, свеж и амбициозен дует – нещо изключително рядко в музикалното фолклорното поприще.

Двете имат записани песни с нов аранжимент на популярни фолклорни творби, както и видеоклипове към тях, отличаващи се с атрактивна и провокативна визия. Сега младите певици се готвят за издаването на първата си авторска песен с видеоклип към нея, който се снима в момента. За тях, за бъдещите си проекти, докъде стигат мечтите им и за магията на българския фолклор, Лидия и Бисера разказаха в студиото на БГНЕС.

Преди 5 години Лидия и семейството ѝ решават да строят вила в покрайнините на София и се спират на локация в село Драговищица. Оказва се, че Бисера живее в съседство. По-късно при общуване между двете момичета става ясно, че Бисера е ръководител на самодейна певческа група в местното читалище. Един ден съпругът на Лидия организира среща с нейния добър приятел народния певец Петър Георгиев от Северна България в читалището, за да се запознае с местните таланти. И понеже Лидия е севернячка и не знае нито една шопска песен, тя получава голяма подкрепа от Бисера в запознаването с шопския фолклор. Именно шопската фолклорна област преобладава и в бъдещите музикални продукти на певиците.

Талантливите и обичащи българския фолклор момичета решават да работят заедно и скоро резултатите не закъсняват. Получават първата си награда, която всъщност ги вдъхновява да направят дует. Това е призът от конкурса „Орфееви таланти“ в град Пловдив. Момичетата изпяват две песни без съпровод или каквато и да е чужда помощ, объркват дори песента си, с което развеселяват журито, състоящо се от популярни имена в бранша и университетски преподаватели, но в крайна сметка печелят наградата - Златен медал.

Не след дълго младите певици стават и лауреати на XV-тия Международен фолклорен конкурс, „Пауталия" 2021 г. в гр. Кюстендил.

„Точно преди конкурса се запознахме с голямата българска певица Олга Борисова и случайно разбрахме, че тя е в журито. Ние не ѝ се обадихме. Решихме да я изненадаме, изпявайки нейната песен – „Рано ми е“. Всъщност по този повод ние се запознахме – за да поискаме разрешението ѝ“, разказа Бисера.

Това е и последната среща с известната певица, тъй като си отива от този свят само два месеца след това.



Лидия и Бисера: Фолклорната песен се нуждае от душа, това е нашият път към успеха

Традиционната шопска песен е обработена и е представена по един нов начин от ANP Music Production - Петър Алексиев, Атанас Борисов и Алекс Нушев. В съвременния ритъм на автентичната народна песен се включва и първата цигулка на „Софийски Солисти“ - Стоимен Пеев. Клипът е заснет и монтиран от Радостин Събев – Шошо.

Мистиката на видеото е постигната не само чрез уникалните гласове на Бисера и Лидия, но и чрез модерната визия на двете дами и самите места, на които са направени снимките. Различните кадри са снимани в гората над село Балша. Красивите зелени гори, заснети с дрон са край загадъчното с. Царичина. Има и кадри от емблематичната пещера „Божиите очи“. Черни връх също е част от пейзажа. Загадъчност внасят и два сокола участници във видеоклипа, специално обучени за състезания.

Провокативност е търсена и в клипа към следващата песен на певиците, „Сияйна месечина“. Както и в съвсем новата им песен, която трябва да излезе скоро под името „Сърце“. Това е и първата им авторска песен.

„С Бисера решихме следващата ни песен да бъде с по-ориенталско звучене и отново с модерен аранжимент. Затова в нея има специален инструмент, който допринася за това звучене“, сподели Лидия.

„За аранжимента се погрижиха отново момчетата от ANP Music Production. Те са невероятно талантливи и толкова добре разбират това, което искаме да предадем на публиката, че се разбираме без думи“, допълни и Бисера.

Новата песен е на основата на българска легенда. За да напишат текста, момичетата са изчели няколко книги с цел да се придържат към оригинала. А клипът към нея отново ще предложи изненада – ще бъде в стил „фентъзи“ – нещо, правено от малко изпълнители в този жанр.

Момичетата възнамеряват да експериментират в бъдеще с различни стилове и аранжименти. Двете слушат и много чуждестранна музика и следят новите тенденции, не само във фолклора.

А къде се крие магията в звученето на гласовете им и хармонията между тях, двете изпълнителки споделят с малка доза самокритичност: „Ние сме дует и пеем винаги заедно, защото гласовете ни поодтелно са изключително различни. Лидия има един прекрасен лиричен глас, с който изпълнява основната мелодия, а пък моят е по-остър, по-силен и стабилен и аз съм изключително подходяща за хармонията в нашия двуглас“, каза Бисера.

„Пробвали сме да се разменим, но не се получава – звучим ужасно и я няма магията“, добави и Бидсера.


Bisera & Lidia - Rano mi e / Бисера и Лидия - Рано ми е

Мечтите на Лидия и Бисера са смели, но облечени в адекватността на много труд.

„Нашата мечта е да излезем извън границите на България“, признават те.

„Ключа за един такъв напредък е емоцията и мисля, че аз и Лидия предаваме това, което чувстваме чрез песента“, смята Бисера. „Защото една песен, колкото и добре да е изпята, ако няма душа в нея, тя звучи по съвсем различен начин“.

На въпрос на БГНЕС в какво се съдържа магията на българската фолклорна песен, така че когато я чуем да настръхваме, двете отговарят убедено.

„Лиричните мелодии, както и комбинацията от тонове, които създават много висока вибрация“, смята Лидия.

„Освен това всеки следващ изпълнител на даден музикален продукт влага частица от себе си. Така че ние също влагаме от себе си за бъдещите поколения“, допълни Бисера.

Двете красиви изпълнителки атакуват българската музикална фолклорна (и не само) сцена с амбиция, чар, новаторство, влагане на много сърце и душа, и, не на последно място – с много талант. В последното се убеди и лично екипът на агенция БГНЕС, когато, съвсем импровизирано, в края на интервюто двете млади певици извисиха гласове в красива шопска мелодия. /БГНЕС

https://bgnes.bg/news/lidia-i-bisera-folklornata-pesen-se-nuzhdae-ot-dusha-tova-e-nashiat-p-t-k-m-uspekha/

[Hatshepsut]

Разлог. Старчевата

Филмът "Разлог. Старчевата" ще ви срещне с Елица и Димитър Парапунови - баща и дъщеря, които разказват за обичая "Старчевата", с който цял Разлог посреща Нова година. Димитър Парапунов е един от малцината днес майстори по обработка на кожи и на костюми за чаушите.
Филмът е част от проекта „Изследване на спецификата и богатството на национални костюми от Разложкия край, в светлината на културното многообразие“ на фондация "Живите български корени".

[Hatshepsut]

РАДОСТИНА ЙОВКОВА И ДЪЛГЪТ КЪМ ФОЛКЛОРА

Радостина Йовкова е една от най-популярните и харесвани народни певици в страната. Носител на десетки призови места в конкурси за фолклорно пеене и с характерен, собствен почерк. Йовкова е част от хора на ансамбъл "Филип Кутев", има и свои авторски проекти, а години наред тя обикаля различни фолклорни области, за да разказва за тях и традициите им в собственото си предаване. Детството й, преминало в Странджа, остава отпечатък на всичко, което прави и разбира се, тайните на гласа й. Ето какво ни разказа тя в рубриката "Пазачът на традиции".


Какво си спомняте за детството в странжданския край? Първите докосвания до фолклора, до местните обичаи и животът там?

Почти няма човек, който да живее в Странджа и да не харесва народната музика. Моята баба, баба Марулка, пееше много хубаво. И винаги, когато сме се събирали на гости, по празници, в Малко Търново са се пеели хубавите странждански песни. Майка ми също пееше много, тъй че народната музика е дълбоко вкоренена в моя род. И по естествен път тази любов се предаде и на мен: наследих традицията.

Първите ми опити започнаха в първи клас, още в село Звездец, където живеехме тогава. Учителката по музика видя, че имам заложби и афинитет към родната музика и започна да се занимава с мен по-сериозно. Бях на седем години, когато за пръв път се явих в Малко Търново на един преглед на художествена самодейност и спечелих моята първа награда. А иначе първата песен, която изпях през живота си беше "Станка баба си думаше“.

По-късно интересите ми към фолклора се разшириха. Започнах да играя народни танци, да свиря на пиано, тамбура, и разбира се, продължавах с народното пеене. Родителите ми внимателно следяха талантите ми и ме насърчаваха. След това през 1993-та година попаднах в музикалната паралелка в Бургас, в СОУ "Добри Чинтулов". Това беше експериментална и много силна паралелка, аз бях вторият випуск в нея. Там се учих на народно пеене от Мария Маркова, Жечка Сланинкова, Пенка Петрова - невероятни изпълнители и педагози.

Кое е най-характерното за странджанския фолклор, което вие самата най-много обичате?

Ще го кажа така: странжданските песни просто се леят. Имат едно много характерно странжданско вибрато, което прави пеенето много полегато. Докато например шопските песни са по-игриви, по-закачливи, по-стакати. Странжданският фолклор е малко по-тъжен, тъй като все пак България в тази част се освобождава малко по-късно от турско робство. Та така: мекотата, лиричността, бавността, тъгата - това е най-хубавото на странджанския фолклор, който до днес нося в сърцето си.

По какъв начин вие самата съхранявате местната традиция?

Това е дълг и радост за мен - защото ако един народ няма минало, няма и бъдеще. Хубаво е да се съхраняват тези неща, иначе в един момент забравяме кои сме, откъде сме тръгнали. Макар и толкова време да живея в София заради работата ми в НФА "Филип Кутев", се чувствам странжданка, това е моята идентичност. Когато съм в моя край дишам най-добре.

Mъчно ми е, че регионът се обезлюдява и да виждам стари порутени сгради. Но това се наблюдава в цяла България - докато работих девет години в телевизията и снимах предаване за фолклора в страната (казваше се "Затупали тъпане" към "Дестинация България", разрухата се забелязваше навсякъде.

Но от друга страна, където и да съм ходила, се намират сърцати българи, които да се стараят да съхраняват местните традиции и обичаи. Защото разбират колко е важно да оставим отпечатък в тази сфера и да запазим отпечатъка на онези преди нас. Почти 9 години обикалях страната, имам близо двеста предавания за фолклор из нея и срещнах невероятни хора и техните истории.

А как се променя с времето "фолклорната карта" в страната и отношението към него?

От една страна новото време, особено в последните години, отприщи погледът на нашенеца към народната музика и наистина има засилен интерес към традициите. В същото време няма как да не забележа и някои неприятни факти: например, че чалга певиците ни изведнъж се сетиха, че едно бяха народни певици и когато видяха, че фолклорът отново е популярен, се прикрепиха към него.

През 90'те нямаше толкова масов интерес към народната музика, но от друга страна конкуренцията в миналото беше жестока. Нямаше как на конкурс за народно пеене да се явят хора, които просто пеят вярно и от няколко месеца - много често, като жури, съм се натъквала на такива. Във фолклорното пеене трябва да има и някаква суровост, да има сериозна цедка, понеже само така истинските таланти могат да блеснят: в състезанието. Не казвам, че в момента няма качествени изпълнители - разбира се, има. Но ако започнем да раздаваме грамоти на всички, които се явяват по конкурсите, критерият за качество ще стане по-нисък, а оттам и самото качество ще спадне.

А коя е всъщност онази мярка за качество, която прави една народна певица истински добра?

Всяка певица се учи от друга - пеенето започва с подражaние. Но истинското предизвикателство е да изградиш собствен личен профил. И да не казваме "тя пее като Янка Рупкина“, а да казваме - тя пее като себе си. Затова и аз цял живот съм се опитвала да пея като Радостина Йовкова - въпреки, че съм се учила от най-големите гласове на България.

Добрата народна певица има "визитка" и "почерк", а не само идоли. Тя е самостоятелна личност. За мен това винаги това е било е най-важното. И се радвам, че който е чул моят глас, го е разпознал по-късно пак. Не ми се е случвало да ме бъркат с някой друг.

Аз се учих от моята баба - тя имаше един невероятен кадифен топъл глас, но колкото и да се стараех да я имитирам, нейният е такъв, моят различен. Така че по-скоро съветът ми към бъдещите изпълнители е, когато правят някоя песен просто да я изпеят така, както я чувстват отвътре, а не да имитират оригинала.

Другото важно: има толкова много песни в сборниците, които са написани и са оставени от хората преди нас. И е хубаво тези сборници да се разгръщат и да се изваждат от тях не толкова познати мелодии. В момента се пеят едни същи фолклорни песни в различни аранжименти от различни имена. А това, мисля, е излишно: самата аз винаги съм се старала да намирам песни, които са били нечути до днес и незаписани. Те са и по-трудни за популяризиране, хората обичат познатите неща. Но е наш дълг да разнообразим и прибавим към вече създаденото и нещо непознато за широката публика. Иначе тези песни ще загинат с всичките хора, които са ги писали.

Как традициите ви помагат в житейски план, каква сила черпите от тях?

Аз изключително много се гордея, че съм българка. За мен България е една много силна страна. Никога не съм съжалявала, че живея тук. Българинът е силен човек и това най-ясно личи във фолклора и историята ни. Устоявал е на много бури и дори малко да зачетем история и да се върнем назад във времето, ще видим какви сърцати българи е имало. И когато сама съм изправена пред трудности, си казвам – след като онези българи са преодоляли изпитанията и са ги преборили, значи няма невъзможни неща и аз също ще мога. Много обичам да чета исторически книги, в момента чета "Последните шишмановци" на Вера Мутафчиева и винаги с гордост се връщам и давам примери с нашите владетели в миналото.

Какво ви предстои в най-скоро време?

Тъй като телевизията ми липсва, в края на миналата година започнах да готвя. Направих си кулинарен канал “Радост в кухнята”. Снимам рецепти от тефтера на мама. Така те няма да останат на белите листа, а и намерих още един начин мама да е край мен. Също така ще представям и рецепти, които съм научила през годините не само от нея. Обичам да готвя. Времето в кухнята ми носи спокойствие, удоволствие и още един начин да развивам своето въображение.

Предстоят ми звукозаписи с нови авторски неща с моя колега и приятел - тамбуриста Петър Славов. Той пише музика за песни, аз - текстове.

На 17 март ще участвам в концерта на Краси Аврамов,който ще е в София лайф клуб. Заедно ще представим моя авторска народна песен с негови импровизации. В момента работим по нейния звукозапис и сценария за видео клип към нея.

Благодарение на нашия общ мениджър - Мишел Джахова, двамата с Краси Аврамов на връх Великден - 15.04. 2023г, ще радваме с хубави песни публиката на Валенсия.

През 2023 няма да липсват концерти и с НФА “Филип Кутев”, разбира се, защото това е моята основна работа като певица.

https://www.actualno.com/missionbulgaria/pazacha-na-tradicii/1901936-radostina-jovkova-i-dylgyt-kym-folklora

[Hatshepsut]

Събор Рожен 2015 филм

[Hatshepsut]

Момичетата от "Видинска китка" на първо място в арт фестивал

Трупата по народни танци "Видинска китка" към ППМГ "Екзарх Антим Първи" -Видин завоюва първо място в арт фестивала "Новите звезди на България", провел се в Ловеч. Момичетата заеха престижното място в категория "Танцово изкуство", за български народни танци, възраст 15-19 години. Това е тяхната първа изява на сцена и е резултат от едногодишното им обучение под ръководството на  художествен ръководител Деян Славчев. Групата е създадена след спечелен проект по Националната програма "Заедно в изкуствата и спорта". Съставът включва 10 момичета.

Тереза Халачева, Владислава Котларска, Вероника Йорданова, Мартина Ванкова, Никол Живкова, Виктория Спасова и Марта Сълова разказаха за фестивала:

"Имаше над 150 участници и успяхме да вземем първа награда в нашата категория, аз от малка обичам народните танци и се включих... Повечето от нас отскоро танцуваме, сформирахме групата и след цяла година упорит труд се изявихме в Ловеч и се представихме много добре... "Пайдушко" и "Граовско" представихме... Народните танци ме влекат... Носиите ни носят цветовете на нашата гимназия... Започнахме да учим танци с батут миналата година, обичам да танцувам... Много ми харесва... Новите хора са "Ситно шопско", и подготвяме още много изненади..."

Деян Славчев е хореограф-педагог на трупата по народни танци "Видинска китка":

"Моята мисия е да уча хората да танцуват, от малки до големи, обичам да работя с деца. Стремя се да ги заинтригувам, да запаля искрицата в тях и да бъдат запленени от магията на фолклора", казва той.

https://bnr.bg/vidin/post/101835896/vidinska-kitka-kam-matematicheskata-gimnazia-vav-vidin-zavouva-1-masto-v-art-festival

[Hatshepsut]

ПЕТИ Църногорски събор „В сърцето на Граово“

Църногорският събор „В сърцето на Граово“ е празник на граовските фолклор, традиции, бит, култура и дух. Провежда се всяка година през вторите почивни дни на юли на поляните край Светата обител. В сърцето на Граово – така местните хора определят местоположението на Църногорския манастир. Точно с това име, неслучайно беше наречен и масовия народен събор, състоял се за първи път през 2018 година. Миналогодишното издание на събитието /бел. 2022/ с право се нарежда сред най-значимите в страната ни, събрало над 18 хиляди посетители. Манастирските ливади наистина са прекрасно място за народно веселие и България, в частност региона,  заслужават да има такъв голям народен фолклорен празник, за да си спомнят, покажат и празнуват своите ценности.

По традиция, от учредяването си,  Църногорският събор „В сърцето на Граово“ стартира с колоквиум – среща на духовници,  висши държавници, архиереи от БПЦ, властимащи, представители на културните, политическите и бизнес средите. И тази година традицията ще бъде спазена. Неправителствената организация „Краищенско Светогорие“ организира форума на 7 юли (петък) от 16:00 часа в официалната трапезария на манастира.  Темата на тазгодишното издание на форума, избрана от Сдружението е „Пътешествие, което се прави само с един багаж – Сърцето“ – туризъм в реално действие – пътеки за пътешествия и места за настаняване из Краищенско Светогорие“.

Музикално-танцовата програма ще бъде в дните 8 и 9 юли (събота и неделя) на Голяма сцена на манастирските поляни – богата фолклорна програма, една   феерията на ритмите и цветовете на българския фолклор. Очаква се да вземат участие над 850 индивидуални и групови изпълнители. Изложенията ще включват земеделските и животновъдни традиции, представени от Обединени български животновъди, Алея на занаятите, майсторските и кулинарните традиции на региона, „Граовско село“, представящо етно културата на Граово и Алея на манастирските производители.

Организаторите на събитието – Църногорския манастир, КРИБ – Перник и НПО Краищенско Светогорие подготвят още много изненади и акценти за Петото издание на Църногорския събор.

Събитието се провежда и с общите усилия на Министерство на земеделието, Обединени български животновъди, Общините Перник, Радомир, Брезник, Трън, Земен и Ковачевци.

Входът е свободен, достъпът, паркирането и комуникационно – логистичните дейности са  и обезпечени с необходимата организация.

https://festivali.eu/

[Hatshepsut]

Герасим Герасимов от Кутово: С носията се чувствам горд, че съм българин

Герасим Герасимов от видинското село Кутово спечели първо място в конкурса за автентична мъжка носия на Събора за народно творчество и животновъдство „Рожен 2023“. Над 90 са участниците в надпреварата за автентична мъжка, женска и детска народна носия.

Музиката и танците са в кръвта на 64-годишния самодеец, който над 50 години е танцьор. Днес активно участва в танцовия състав на Народно читалище „Просвета 1937“ при с. Кутово. Казва, че се гордее с наградата и за това, че е прославил Северозападния край и селото си.

"Носията ми е наследство от дядо ми, роден 1905 година. Той получава тази носия, когато става пълнолетен и това е подарък от неговите родители, и оттогава я съхраняваме... Платното е фин кенар и е риза и панталон. Ризата е обшита с шабак от двете страни, яката и ръкавите - с мъниста, панталонът също е от същия кенар... Имам пояс - вълнен, боядисан в различни цветове, калпакът е от астраган от младо агне и също е над 100 години... Като облека носията се чувствам горд като българин... Въобще не съм очаквал да получа това призово място, горд съм, че прославих село Кутово в цяла България... Автентичният фолклор трябва да се съхрани и да се предава на младото поколение, защото един народ без история не е народ."

https://bnr.bg/vidin/post/101852983/gerasim-gerasimov-ot-kutovo-kato-obleka-nosiata-se-chuvstvam-gord-kato-balgarin