Емилиянъ Станевъ

[Hatshepsut]

Емилиян Станев

Емилиян Станев е литературният псевдоним на българския писател Никола Стоянов Станев, автор на анималистични разкази, социална и нравствено-философска проза, исторически романи и повести, както и на произведения за деца и юноши. Той е роден на 28 февруари 1907 г. в Търново. Прекарва детството си основно там и в град Елена. От малък баща му го води със себе си на лов из Еленския балкан, което намира отражение още в ранните му творчески изяви. В София известно време изучава живопис при проф. Цено Тодоров, записва финанси в Свободния университет (днес УНСС), но призванието му е да бъде писател.

През 50-те години Емилиян Станев сътрудничи на списанията ,,Съдба", ,,Завети", ,,Златорог", ,,Изкуство и критика", ,,Венец", ,,Българска реч" и др. В София се запознава с много интелектуалци – писатели, художници и журналисти, които оказват голямо влияние върху творчеството му. Първата му книга – сборникът с разкази ,,Примамливи блясъци" –  е издадена през 1938 г. Последвана е от сборника ,,Сами" (1940 г.), с който се поставя началото на цикъл от произведения за природата и човека като ,,Вълчи нощи" (разкази, 1943 г.), ,,Делници и празници" (разкази, 1945 г.), ,,Дива птица" (повест, 1946 г.), ,,В тиха вечер" (повест, 1948 г.). В тези творби Станев изобразява с голямо майсторство дивия и прекрасен свят на природата. През 1948 г. излиза едно от най-известните му произведения – повестта ,,Крадецът на праскови". Това е разказ за трагичната любов между Елисавета, съпругата на български офицер, и сръбския военнопленник Иво Обретенович, която пламва на фона на Първата световна война. Войната, болката и липсата на човечност се противопоставят на стремежа към свобода и копнежа за чиста любов и щастие, разкрити чрез образа на главната героиня. През 1964 г. повестта е екранизирана от режисьора Въло Радев, като ролята на Елисавета е поверена на великолепната актриса Невена Коканова.

Портрет на Емилиян Станев. Художник: Георги Ковачев

В продължение на 14 години Емилиян Станев работи върху първия си роман ,,Иван Кондарев", издаден през 1964 г., който представлява епическо платно на живота и борбата на българския народ по време на Септемврийското въстание от 1923 г. Произведението съдържа дълбоки художествени послания за обществото от 50-те и 60-те години на ХХ век. В литературна анкета Емилиян Станев казва: ,,Който го изследва, трябва фактически да изследва нашето общество от него време и доколко аз съм го отразил вярно, обществените сили, които действат тогава." Романът ,,Иван Кондарев" е филмиран през 1974 г. под режисурата на Никола Корабов. Нравствено-етични проблеми, философски въпроси и борбата между доброто и злото са в основата на историческите романи на писателя ,,Легенда за Сибин, преславския княз" (1968 г.) и ,,Антихрист" (1970 г.), както и на повестите ,,Търновската царица" и ,,Тихик и Назарий" (1985 г.).

Едни от най-известните произведения на Емилиян Станев за деца са ,,Лакомото мече", ,,Страшната птица", ,,Къщичка под снега", ,,Повест за една гора", ,,Приказка за хитрата сврака", ,,Пролетна разходка", ,,Чернишка" и др. През 1979 г. писателят е удостоен с престижната международна награда ,,Ханс Кристиан Андерсен". Носител е и на националната награда ,,Йордан Йовков" (1975 г.). Емилиян Станев завършва житейския си път на 15 март 1979 г. на 72-годишна възраст в София.

http://archives.bnr.bg/3143/emiliyan-stanev/

[Hatshepsut]

ЕЗИЧЕСКИЯТ КОРЕН ИЛИ НЕХРИСТИЯНСКИ МОТИВИ В ДВА ОБРАЗА НА ЕМИЛИЯН СТАНЕВ

"...а никой дух, който не изповядва
Спасителя не е от Бога;
и това е духът на Антихриста,
за когото сте чули,
че иде и сега е вече на света"
/Йоан 4,3/

В своята анкета с писателя Емилиян Станев проф. Иван Сарандев задава следния въпрос: ,,Вие сте принципиален противник на лекомислената и повърхностна критика, нали?".
А ето и отговорът: ,,Разбира се, разбира се. Защо само ще ме хвалиш? Кажи ми и какво не съм успял да направя, онова, което стои пред мене, което не съм достигнал. Кажи ми това, да те уважавам като критик, за да мога и аз с твоята помощ, дето се казва, да се покача едно стъпало по-горе".
Сега, разбира се, аз нямам намерение да се превръщам в идеалния "критик" и да поучавам без време творец като автора на "Крадецът на праскови", но ми се иска все пак да се вгледам отново поне в неговите "Легенда за Сибин, преславския княз" и "Антихрист". След толкова вече отшумели спорове и след обществените промени напоследък, да се опитам да потърся и нови щрихи към вече познатата характеристика на техните водещи герои. А защо, заедно с това, да не се преоткрие и личността, художественотворческия облик на писателя, след като от самия него знаем, че до голяма степен тези два образа са автобиографични.
За жалост, Емилиян Станев вече не може да ни види и чуе, да се съгласи или да отрече онова, което ще бъде казано, и затова в настоящата интерпретация на литературно художествените факти аз съм се старал да бъда не само искрен, но и да не забравям за уважението, което всички му дължим. И съм далече от мисълта да му помагам "да се покачи едно стъпало по-горе". Това просто не е възможно. Особено пък сега, с късна дата.
Давал съм си сметка при това, че изглежда и приживе отношението на Станев към критиката не ще да е било особено почтително. Уж, само заради хвалбите, но не толкова заради тях, естествено. Кому не е приятно да го хвалят? Колкото и самият автор да ни убеждава в противното: ,,Съжалявам, все са ме хвалили. Но ако вземете писаното за "Сибин" и "Антихрист", то е доста повърхностно. Нито един не написа по-задълбочена рецензия за "Антихрист"...
Истината за "Антихрист" – това май ще се окаже ключът към душата и характера на Емилиян Станев. И неговата съкровена тайна, "ахилесовата" му "пета", останала недоразкрита пред несъвършенството на природния човешки разум. Или, кой знае, може би само подминавана с такт, от "добронамереност"?
В тая книга, в която има "много автобиография" и "вътрешен, личен, душевен мой живот" и която "най-високо ценя", може да се каже, че писателят най-ярко е демонстрирал своя професионализъм. И обратно – в интимночовешката си същност той като че ли съзнателно е приел риска да се принизи до публичното самоокайване. И дръзко да застане пред изгарящия самосъд на съвестта си, да "нарисува" своята душа. Или, с други думи, да се опита да достигне върха, "непостижимото" в изкуството.
,,За мен изкуството – твърди той, – това е животът на душата. Ако някой умее да нарисува душа, той ще нарисува всичко у човека". Лесно е да се изрече, но не е толкова лесно да се направи, нали! Затова сякаш, подобно да Гьотевия Фауст, като никой друг, струва ми се, у нас, ако изключим Яворов, писателят сключва своя договор със сатаната. И му става роб срещу илюзорната надежда да властва над света и в изкуството, да овладее глъбините на човешката душа, да подчини световните тайни на своята необикновена, ненаситна жажда за познание. На прокълнатата, на богохулната си жажда, би могло, уви, още да се каже. На греховния и безумен копнеж да се разгадаят изворите на мирозданието.
Но, посегнал към забранения плод, отрекъл като своя герой Божия закон, Емилиян Станев вече е обречен. И той го чувства най-добре, защото сам е направил своя съдбовен избор. Нищо, че понякога обича да се шегува и да твърди, че "изкуство с дявола не се прави". И "Легенда за Сибин, преславския княз", и "Антихрист", пък и недовършеният роман "Тихик и Назарий" очевидно го опровергават.
И ето, змийският глас на бунтовния разум изкусително му нашепва, че след като е отрекъл Бога в себе си, сигурно няма да му е по-трудно да се справи и с неуспелия срещу Него архибунтовник. Той вече е в плен на суетата и на гордостта.
"Бунт! Богоборство! Аз съм единствен – няма друг! Нещо такова. Излязох горд и захванах да гледам хората с презрение. Има неща, които човек извършва, без да може да си даде ясна сметка защо" – така писателят изразява своето преживяване в руската църква на бул. ,,Цар Освободител" – "Отидох зад една колона, както тоя Еньо, и станах сатана. Тогава бях просто обхванат от сатанизъм".
Това неочаквано признание на Емилиян Станев може да се приеме и само като интелектуално предизвикателство, като метафора на отрицанието и безнадеждността. Но то ни дава някаква представа и за пълнотата на вживяването между герой и автор, помага ни да си обясним "рисунката" на душата. На поруганата душа, лишена от упованието на вярата, от смирението и любовта.
Или, както пише Тончо Жечев, "в "Антихрист" ние виждаме цялото това мятане на човека между двете страни на своята природа, между небето и земята, между ниските подземни и високите надземни страни на своята двойствена природа. И тъкмо целият този душевен хаос у героя Еньо-Теофил /неслучайно с двойно, ниско и високо име/ е самият страшен "Антихрист", който предварително е подготвил заробването". Разбира се, казаното би могло да се отнесе само към "заробването" ни от османлиите, но ако си послужим с естествената аналогия, не е трудно да схванем мисълта на критика за "целият този душевен хаос" и в друга посока. Сиреч, да видим трагизма на човешката душа, загърбила изкуплението и сама подготвила своето поробване от греха. И избрала "разума", природната мъдрост пред вярата в Бога, пред невидимото, но обективно съществуващото.
Защото, както се знае, Христовата вяра не е нищо друго, освен "даване твърда увереност в ония неща, за които се надяваме, – убеждение за неща, които не се виждат" /Евреи 11,1/.
И пак там, в апостолското слово, оказало се несъвместимо с позитивния разум на "грешника и смешника" е скрито истинското свидетелство за нейната всепобедност, пренесено през времето и времената от библейските патриарси Авел и Енох, Ной и Аврам, Исаак и Яков, Йосиф и Мойсей. Както и от пророците, които "с вяра побеждаваха царства, раздаваха правда, получаваха обещания, затуляха устата на лъвове, угасваха силата на огъня, избягваха острото на ножа, оздравяха от болести, ставаха силни във война, обръщаха в бяг чужди войски" /Евреи 11,33-34/.
Всички те, "за които светът не беше достоен", заради вярата си в Божиите обещания "изпитаха присмехи и бичувания, а още и окови и тъмници; с камъни биваха убити, с трион претрити, с мъки мъчени; умираха заклани от нож, скитаха се в овчи и кози кожи и търпяха лишения, бедствия и страдания"... /Евреи 11,36-37/.
Но устояха и не изневериха на своята вяра, потвърдена след тях от самия Божи син: "А Исус в отговор им каза: Имайте вяра в Бога. Истина ви казвам: Който рече на тая планина: Дигни се и хвърли се в морето, и не се усъмни в сърцето си, но повярва, че онова, което казва, се сбъдва, ще му стане. Затова ви казвам: Всичко каквото поискате в молитва, вярвайте, че сте го получили, и ще ви се сбъдне" /Марко 11,22-24/.
Тъкмо вярата, обаче, християнският дух го няма у Теофил-Еньо, макар уж да казва, че "тайнство и чудо е молитвата". Но в крайна сметка този предварително обречен герой пак ще предпочете не своето спасение чрез молитва, а онова, познаваемото, достъпното за естествения си разум. И мъчейки се да избяга от безумието на света в себе си, той сам става жертва на собственото си безумие: "Но не чакайте, братя, да разбуля тая тайна и потребност человеческа! Свойствена е тя на детински чисти души, навестява предстоящите пред гроба и е близко до изкуствата, па като такава крие и безумие"...
А ето как това последното се съчетава и с една друга мисъл на самия Емилиян Станев: ,,Истинската литература, истинското изкуство – споделя той, – започва от душевните кладенци, в които са се опитвали да влезат хора като Кант, като Хегел, като Лайбниц, като Ницше, като Маркс, както и религиозните гении. Там е изворът на голямото изкуство. А то изисква, както ви казах вчера, големи душевни сили. Затуй някои хора на изкуството се самоубиват, други полудяват. Трети пък искат да станат светци като Толстой".
От казаното може да се съди, че наред с имената на споменатите "гении", религиозни или светски, а защо не и над тях дори, писателят си е поставил амбициозната цел да подреди и своя герой от "Антихрист", сиреч себе си. Това не би било неестествено за един Емилиян Станев, нали. Пък и героят му Теофил-Еньо не по-малко от тях упорито и предизвикателно се взира в кладенците на душата. И съвсем не се бои, че би могъл и да пострада, ако ги размъти, да се удави в "извора на голямото изкуство", ако той се окаже без край и без начало. Тоест той вече сам се е превърнал в част от сатанинската измама – колкото земна и близка до човешкия разум, толкова и отдалечена от истината, гибелна за всичко живо, което й е станало подвластно. Ала в своето заслепение, обладан от нечовешката воля да надделее над света, в който живее, този герой започва да презира всичко, да му се присмива, да го опорочава. Всичко наоколо той намира за несъвършено, за неистинско и привидно. Той непрекъснато се съмнява, вече не е сигурен и в себе си дори. На път е да загуби и самоуважението си, след като толкова често се иронизира: ,,В ада бях, гледах безумията на човешкия род и мъките му. А много от жените ме диреха с погледи. Не телесната ми хубост и младост, ами моята осанка на светец ги привличаше. Като агнец между вълци съм изглеждал, обаче друга бе истината – по-окаян бях, защото тия люде не познаваха дълбочината на греха, нито я търсеха с отчаянието на Искариот. Горко на падналите ангели, но по-горко на този, който сам влиза в ада за мъдрост!"...
Почти победен след съда над еретиците, тук Теофил-Еньо сякаш е готов да се окайва, забравил за миг своя доброволен избор. Но и тогава, както през целия си живот, той пак не е докрай искрен. Само че това едва ли е най-големият му грях, ако въобще грехът би могъл да се степенува. Защото над неговата измъчена душа тежи и бремето на убийствата, на прелюбодейството, на кражбата и идолопоклонството, на осквернената синовна обич и признателност. Теофил-Еньо отдавна вече живее с греха. Той даже го търси, иска да го предизвиква. И то не как да е, а в лицето на самия патриарх Евтимий, "търновското светило", заради когото са избити толкова невинни българи.
Въобще, след като с пълно основание отрича канона и лъжливата святост на официалната църква, низвергнатият монах вече няма опора в нищо. И затова го привлича дяволът, владетелят на видимия свят, който се е оказал не само "баща" на природата, но сякаш се е вселил и в душите на всички хора – боляри, богомили, духовници. От владетеля цар Иван Александър до стареца Теодосий. И най-вече в душите на жените, разбира се. А над всички тези "осъдени души" струи студеният блясък на Таворската светлина, която ги сковава още повече, вместо да ги дарява с благодат. Дори и тя сякаш служи на злото, понечило да унищожи България чрез покварата на местната власт и фалшивите кумири на византизма, да я превърне в прах и пепел чрез множество мерзки ереси, робуващи на богопротивни заблуждения и догми.
Все в тоя дух е и анализът на Атанас Натев, който вижда романа на Емилиян Станев и неговия герой в контекста на модерния някога, а може би продължаващ и сега в Европа, вечен спор за същността и съдбата на хуманизма. Той пише:
,,Романът "Антихрист" завършва със стародавния въпрос "Камо грядеши" /"Къде отиваш, човече?"/. Вътрешната драма на героя не е приключила. Емилиян Станев, верен на реалистичния си усет, не се е решил да бъде наставник. Ала той не се е поколебал да заеме недвусмислена идейна позиция в злободневния спор за съдбата на хуманизма. В съвременната чуждестранна литература настойчиво се търси "загубеният път на човека към себе си". Драматичната съдба на антихриста отговаря по категоричен начин на този въпрос: човек не може да налучква пътя към себе си, ако не намери пътя към хората".

Вече стана дума за отношението на писателя към неговите критици, но този извод на проф. Натев по никой начин не би могъл да бъде оспорен. Ще ми се, обаче, след двадесет и толкова години, да можехме да заменим "пътя към хората" с пътя към бога. При това, то не е и чак толкова различно. Е, не е "идейно" наистина, но струва ми се, само тогава всичко би си дошло на мястото. Защото как иначе човекът, който е толкова безпомощен, би могъл да победи изкушенията, да се спаси от всичко онова, което му е съдено да преживее. Няма друг начин, освен пиейки с вяра "живата вода" от кладенеца на Яков и следвайки неотклонно кръстния пример на своя единствен Спасител.
Но какво да се прави, даже и да си го е мислел, Емилиян Станев едва ли е можел в ония години да ни го каже открито. И точно затова, може би, отчаян от всичко и най-вече от себе си, той сам е бил принуден да повлече крак подир гласа на рогатия. Но въпреки това, дирейки сетната си опора в своя необикновен талант, той все пак е успял, макар и с обратен знак, почти докрай да го разобличи. И пак да ни вдъхне, макар и под сурдинка, макар и само мъничко надежда в доброто чрез трагичната участ на своите толкова съвременни герои.
Пък и чрез своята собствена участ. Да ни поучи, ако щете. Именно затова, мисля си, той не завършва не само "Тихик и Назарий", но и "Антихрист" – този колкото биографичен, толкова и народопсихологически роман.
А и в неговия край поставя въпроси. Към птицата и звяра, но и към човека преди всичко, към венеца на природата, който е сътворен от бога, за да властва над нея. "Къде отиваш и ти, човече?... Ако е казано в евангелието – ще погледнат тогова, когото прободоха, кой ще погледне мене, поругания българин?"
За жалост и досега, ние, българите, не сме намерили точния отговор. И едва ли толкова скоро ще го намерим. Никак не е случайно, обаче, че нелепата историческа съдба на "поругания българин" и тревогите на писателя за неговото неясно историческо бъдеще са толкова пряко свързани с "Тогова, Когото прободоха".
Макар и не толкова директно, финалният въпрос от "Антихрист" преди това е заложен и в образа на Сибин, преславския княз от едноименната "легенда". И у него, по почти общото мнение на критиката, воюват два свята. И той, като Теофил-Еньо, се лута между доброто и злото, между истината и лъжата. И това е една принципна теза, която звучи убедително.
Но само на пръв поглед, защото ако се запитаме и помислим кое, всъщност, е доброто в психологическия сблъсък, пресътворен от Емилиян Станев, къде е истината, то ние трудно бихме могли да си отговорим еднозначно. Защото нея я има и на едната, и на другата страна.
Доброто, макар и условно, съществува както в света на Тангра с неговите примитивни представи за връзката на човешкия живот с природата, така и в тотално отричащия го свят на религиозната аскеза. Така е и със злото. Или, иначе казано, заедно с "истината", която в тоя случай се оказва относителна, в тези два свята властва и лъжата. При това тези две исконни състояния на световната действителност и в двете култови системи не живеят сами за себе си, не са обособени, а взаимно се наподобяват, прониквайки една в друга, превъплъщавайки се в своята противоположност. И ни заблуждават, както заблуждават и героите, които се лутат почти без никакъв шанс да ги отличат едно от друго, да ги проумеят и в крайна сметка да се спасят.
За този мъчителен дуализъм на Сибин, на Теофил-Еньо и не само на тях, разбира се, са писали повечето от най-известните български критици. Тук може да се посочат Драган Ничев, Пантелей Зарев, Здравко Петров, Огнян Сапарев...
И наистина героите на Емилиян Станев са трагично раздвоени. Те са жестоко разяждани от съмнения и гордост, от своята самота, от невярата си. Те, в крайна сметка, са дълбоко нещастни. Както едва ли е бил щастлив и техният автор. Но той, като че ли именно затова ги е направил такива. Сякаш само за да ни покаже своето "божествено" превъзходство, да ни убеди – нас, но повече себе си, може би, че стои над тях и тяхното нещастие, че ги владее, че писателят трябва да е господар над световната, а оттам и над своята иначе незавидна участ и драма.
Емилиян Станев е използвал цялата мощ на своето въображение, голямата си дарба, за да ни внуши, че и Сибин, и особено "антихриста" са само игра на един неповторим и непостижим талант, че са съвършеният плод на творческата свобода. Той иска да му повярваме, че тя, свободата на художника, може да е абсолютна и независима, неограничена от каквато и да било обективна норма. Макар очевидно сам да не е сигурен в това. Не знае и дали читателите биха му повярвали, та затова, наред с другото, се е постарал да завладее нашето внимание като ни залиса с невероятното учение на отец Силвестър, с познатата теория за двете риби, които крепят с гърбовете си земята, с историята на света, създаден от сатанаил за седем века...
Писателят иска да ни стъписа и с магическите ефекти на Таворската светлина, с гротесковата метафоричност на един безбожен сън, в който отрича даже Възкресението! Този особен стил на иронично дистанциране от текста не е нещо ново в литературата. Даже напоследък той има вече своите многобройни епигони и последователи, защото лесно постига целения "художествен" резултат. За щастие не за дълго.
А Стоян Каролев, например, го е отбелязал още на времето. И с умело прикрита нотка на разочарование много точно отбелязва: ,,Това е "мефистофелската" усмивка на писателя, който се забавлява като своя Сатанаил чертаейки противоречията и драмите на живота, който току ни повежда към големи, мамещи и комай страшни тайни, но не ни довежда до най-дълбокото и най-страшното, отклонява погледа ни към нови "изненади", към нови случки и изображения, за да ни възхити и очарова с несравнимата си палитра".
Но такъв се оказва и Сибин, чийто образ също е много близък до Сатанаил. И няма нищо общо с Бога. Затова с радост ще се съгласим с твърдението на критика, че "авторът, Сибин и Сатанаил образуват понякога някакво особено мирогледно-психологическо триединство".
Нещо повече, би могло да се поясни, че душевната борба, нравственият конфликт у княза в такъв случай не ще да е между доброто и злото или между вярата в Бога и безверието. Тук Божието присъствие не съществува, то е отречено изцяло, а може би и въобще не е било познато. Тук просто е налице една ненужна и самоцелна борба, една колизия вътре в сферите на греха, един неразумен и на практика манипулативен сблъсък между различните превъплъщения на злото.
Точно както може да се очаква, при това ожесточението в него нараства, задълбочават се отчаянието, безизходността. Тук изход действително няма, защото смъртта не е изход. Тя е присъда за нашите грехове. И край – нелеп, безсмислен, страшен.
Ето защо князът не се чувства на своето място нито в дома си, нито в столицата, нито сред еретиците. Дори ловът, както и жертвената любов на Каломела не са в състояние да го изтръгнат от ужаса на греховете и бездуховността. И той остава неудовлетворен, залутан и изтерзан, с душа сломена от хаоса на безплодните си стремления.
Вместо да се смири и прогледне, той обожествява ту себе си, ту любовта, ту природата. И се прекланя не пред Твореца на онова, с което живее и което го заобикаля, а пред творенията Му. Колкото и тъжно да е всичко това, то не би трябвало да ни изненадва с оглед предпоставеността на авторовата идея за силата на човешкия разум, стоящ над всичко. За това, че човекът сам е в състояние да се справи със своето нещастие като не спира да си задава и най-трудните въпроси. И като търси техните отговори до смъртта си, противопоставяйки се чрез това на световния ред, въздигайки се над него. Митологизирайки себе си в крайна сметка.
Но заедно с всичко това, макар и някак между другото, писателят се е постарал да формулира и тези, които недвусмислено и директно внушават безсилието на истината, човеконенавистничество и месианизъм на злото. Внушения, които най-меко казано, са нехуманни и даже опасни. Само че, майсторски вплетени в зловещата естетика на предопределеността и станали неделима част от художествената природа на текста, те неизбежно въздействат на читателя. И го развращават, което едва ли би могло да се каже, че прави чест на литературен творец от ранга на Емилиян Станев. Пък и на всеки друг, разбира се.
"Подлец е човекът, от слабост е подлец! А щом е тъй, насилвай го за негово добро и за доброто на всички". Или на друго място: ,,О, неразумни, не си ли разбрал, че като оставиш човека сам да избира, той ще се обърка в доброто и злото, ще плюе на твоето съвършенство и ще заживее скотски".
Макар тия два почти произволни цитата да са от "Тихик и Назарий", те дообясняват вече казаното за другите две книги. И добре се вписват, струва ми се, в контекста на образите, за които говорим. Те изразяват езическото, а защо не и "идеологическото" в тях, заместват недоизказаното. Те, може да се каже, са невидимата част от обобщената характеристика на онова безбожно време, в което заедно с писателя Емилиян Станев, живяхме и всички ние. А комай и продължаваме да го правим – волю или неволю!

https://literaturensviat.com/?p=13281

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите романа на Емилиян Станев "Антихрист":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=662

...както и неговите повести и разкази за деца и юноши:

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=5473

[Hatshepsut]

Емилиян Станев. Той и другите

Част 1


Част 2

[Hatshepsut]

Емилиян Станев – между болезнените истини и красивите лъжи

,,Правото да лъжат имат само тези, които лъжат красиво", казва писателят Емилиян Станев. Че успява да го прави красиво, спор няма, именно защото и самият той вярва във всичко, което ражда въображението му, а то е безбрежно.

Никола (Емилиян) Стоянов Станев (28 февруари 1907 – 15 март 1979) е роден във Велико Търново, а детството му минава под знака на трите войни – Балканската, Междусъюзническата, Първата световна и го белязват завинаги. През 1922 година семейството му се премества в Елена, където момчето учи до десети клас. Градът го пленява със своето минало и настояще, с природата и хората си. В пазарния ден то се заслушва в мекия, напевен, малко развлечен говор на планинците, за да сподели след години: ,,И може би тъкмо еленският говор ми помогна да усвоя ритъма на българската реч, без който словото губи своята красота и сила."
Младежът завършва средното си образование през 1928-ма, като частен ученик в гимназия в град Враца. Следва живопис в Художествената академия в София в класа на проф. Цено Тодоров, а по-късно се прехвърля финанси и кредит в Свободния университет (дн. УНСС). От 1932 до 1944 година Станев работи като чиновник в Столичната община. Следващите две години е управител на горското стопанство край хижа ,,Буковец" в Елено-Твърдишкия балкан. После е завеждащ отдел ,,Белетристика" във вестник ,,Литературен фронт" (1950 – 1955). Емилиян Станев е народен представител в VI и VII народно събрание. През 1974-та е избран за академик от Българската академия на науките и членува в Съюза на българските писатели.

Авторът публикува първите си съчинения през 1931 година. ,,Примамливи блясъци" е заглавието на първата му книга – сборник разкази, която излиза седем години по-късно, а през 1940 година се появява и следващата – ,,Сами", поставяща началото на цикъл от произведения за природата и човека. Друго негово достижение са самобитните анималистични разкази ,,Вълчи нощи" (1943), които пленяват с блестящо художествено изображение на природните чудеса, на концентрираната разумност на инстинктите, завладяващи със загадъчно спокойствие в описанията на нестихващата борба за живот.
Емилиян Станев обожава лова, животните и природата. Това е друга причина, освен творческите предизвикателства, за дълбокото му приятелство с Йордан Радичков. Заедно ловуват, пътуват и често се събират на раздумка в ,,дядовата ръкавичка", както писателят сам нарича кабинета си. Стаята е заета изцяло от библиотеката и ловните му трофеи. Сред тях са елен-лопатар, глиган, изящни рога от сръндак. Като страстен пушач той притежава колекция от английски и френски лули, а цигарите му са пръснати върху всички шкафове. Но бъркотията не му пречи, даже напротив.
Според Радичков този ,,мечтателен човек е един от малцината българи, видели и рая, и ада".

Древната ни история също интригува Емилиян Станев и той ѝ посвещава немалко страници. За успешното му пътуване из миналото свидетелстват книгите ,,Легенда за Сибин, преславския княз" (1968) и ,,Антихрист" (1970). В същността си ,,Антихрист" е насочен срещу тъмната и разрушителна стихия в националния характер. Писателят ,,търси причината за нашето национално поробване, а заедно с това и на робския комплекс въобще. И я открива в душевния хаос на ,,бунтуващия се" средновековен човек, в разрушителните, необуздани от вяра и разум инстинкти, в безпрепятственото разпространение на всякакви ереси, в липсата на вътрешен закон у човека и за човека", пише по-късно проф.Тончо Жечев.

През 1948 година излиза едно от най-известните му произведения, шедьовър на литературата ни – повестта ,,Крадецът на праскови". Тук Емилиян Станев успява чрез елегичното повествование за една чиста, горчива и трагично прекършена любов да се извиси до мащабната тема за войната като убиец на доброто и красотата, като мрачна антитеза на всяко съзидание и всякаква органична форма на живот. В ония години темата за мира и войната се тълкува от мнозина в публицистично-тезисна светлина (участници – време), а Емилиян Станев я разкрива с дълбочината и философската мощ на истинското изкуство. Произведението надхвърля регионалната си ограниченост и едва ли би могло да има такъв живот, ако отразяваше само историческата събитийност, без да се докосва до вечните човешки болки и радости. През 1964-та повестта е екранизирана от режисьора Въло Радев, като главната роля е поверена на великолепна наша актриса.
,,Крадецът на праскови", драматизиран откъс с участието на Невена Коканова – Елисавета и Васил Михайлов – Иво Обретенович.

Изпод перото на разказвача Емилиян Станев излизат още ,,В тиха вечер" (1948), ,,Повест за една гора" (1948), ,,Иван Кондарев" (1950-1964), ,,Търновската царица" (1974), ,,Тихик и Назарий" (1977), ,,Скот Рейнолдс и непостижимото", ,,Язовецът", ,,Лазар и Исус" и други. Сред тях има редица театрални постановки и филмови екранизации.
Творчеството на Станев е пропито от духа на природата в еленския край. В много от произведенията му живеят литературни герои, чиито прототипове са оригинални личности от Елена. В едноименния роман, в ярките образи на Иван Кондарев, учителя Георгиев, д-р Янакиев, Колю Рачиков, са вложени черти от характерите на учителите Йордан Грънчаров, Никола Георгиев, д-р Христо Момчилов и на автора като гимназист. Пишейки за тях Емилиян Станев плува в свои води, чувства се ,,у дома си", затова и дистанцията между него и онова, което пише, се губи.
Не го наричат детски писател, но няколко поколения са израснали с неговите приказки, повести и разкази: ,,Лакомото мече", ,,Слънчевото зайче", ,,През гори и води", ,,Чернишка", ,,Когато скрежът се топи", ,,Къщичка под снега"...

Малко писатели работят едновременно като него поне две произведения, съвършено различни жанрово, стилово с различна тематика и исторически период. ,,Какъв широк диапазон от тематични, композиционни и езикови похвати у Емилиян! И те не се смесват, не се сблъскват. Като си помисля, че едновременно с ,,Антихрист" той писа ,,Търновската царица", че работейки върху пиесата ,,Насън и наяве" (която не можа да довърши), създаде ,,Лазар и Исус" – толкова противоположни по време и място произведения", отбелязва съпругата Надежда Станева, която след смъртта му подрежда летописите си в мемоарните книги ,,Дневник с продължение" и ,,Ден след ден".
,,В него едновременно живееха и детето, и мъдрецът. Невъздържан, но никога фалшив, той не се побираше в рамки", казва Станева.

Неизтощимата му жизненост, вечната противоречива подвижност на неговото съзнание, го тласкат постоянно към нови теми и идеи, дават импулси на необикновения му талант да изявява все нови свои черти и страни. Може би затова е приеман като спорна личност, понякога безцеремонна, нерядко засягаща събеседника. ,,Обичаше да спори, защото – диалектик по природа – виждаше ,,опакото", обратната страна, противоречията във всичко, пък имаше и навика да изпробва, да изпитва ,,каузата" на характерите, които сътворяваше, тяхната относителна в най-различна степен ,,правда". Склонен беше, от все по-спонтанни, често подсъзнателни художнически цели да предизвика събеседника си да отиде докрай. С чиста съвест твърдя, че колкото и възпламенчива натура да беше, той обичаше да му противоречат. Това даваше храна на безкрайно гъвкавата му, находчиво-образна мисъл. За да се насладя на нейните лупинги, понякога съм оспорвал и това, с което съм съгласен...", доверява проф. Стоян Каролев.
За Радичков Станев ,,е като възпламенен барут в барутница, трудно може да бъде обгърнат и обяснен с думи".
Носител на много отличия, сред които Националната награда ,,Йордан Йовков" за 1975 година, орден ,,Народна република България" I степен, престижната международна награда ,,Ханс Кристиан Андерсен", той – романистът и новелистът – е един от най-забележителните български писатели на XX век. Творбите му са преведени на повече от 20 езика, а 2007-а е обявена от ЮНЕСКО за годината на Емилиян Станев заради приноса в световната литература и стотния юбилей от рождението му.

Заслушан в звуците на своя вътрешен свят, колкото и красиво да ,,лъжеше" Емилиян Станев имаше основание да заяви: ,,Ти струваш толкова, колкото истини можеш да понесеш", защото той самият бе готов, а и можеше, да понесе безброй истини.

https://archives.bnr.bg/emiliyan-stanev/