• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

08 April 2020, 10:39:47

Login with username, password and session length

Theme Select





Members
Stats
  • Total Posts: 13075
  • Total Topics: 1237
  • Online Today: 70
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 30
Total: 31

Антибългарска кампания относно депортацията на евреите от Македония през ВСВ

Started by Hatshepsut, 31 October 2018, 05:32:18

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Тази информация е от 2009г.



Народът ни е казал "Храни куче да те лае". В духа на тази мъдра мисъл е и вчерашната случка, която се разигра в Израел. Там бюрмският президент Георге Иванов се срещна с представители на евреи изселници след ВСВ от географската област Македония. Може би се чудите за какво са си говорили? Първото нещо, което може би ще Ви хрумне е, че отново някой е намерил повод да плюе по България. И веднага улучвате в десетката.

Срещата протекла по следния начин. В началото, равина на БЮРМ изразил благодарност за първото посещение в ционистката държава на президента Георге Иванов. Веднага след това, г-жа Рашел Леви (македонска еврейка), изнесла "покъртително" си слово, в което споменала, че изселените в Израел евреи все още имали двойно гражданство и се чувствали и антични македонци. Това е напълно логично, тъй като днешните евреи имат почти толкова общо с библейските евреи, колкото и днешните македонци имат с античните македонци. След това г-жа Леви продължила с думите:

    ,,Израелците и македонците са много близки и подобни като хора. Най-важното е, че македонците бяха сред малкото народи, които по време на Холокоста бяха добри към евреите. Евреите от Македония пострадаха от българите, а не от македонците"

Нека се опитаме да поразмишляваме над мъдрите и слова. От първото изречение си правим извода, че  омразата към България и българския народ може би е нещото, което прави бюрмците и ционистите близки и подобни като хора. След като прочетем второто изречение разбираме, че македонски народ е съществувал през ВСВ и следователно е бил окупиран от нас – българите. И разбира се, благодарение на нас, са пострадали евреите, които са живяли по това време на територията на днешен БЮРМ. Ще си позволим да коментираме тези твърдения след малко.

След тези си думи, г-жа Леви изразила гордост, че тя и нейни съмишленици са попречили да се постави паметник на цар Борис III в Израел, на който той трябвало да бъде представен като спасител на евреите в България, което е вярно с историческата истина.

Интресно е, дали нашият посланик в Израел и въобще външното ни министерство ще реагират по някакъв начин? Съмняваме се. Но нека на кратко  оборим лъжите на г-жа Леви.

Македонски народ не съществува и не е съществувал в Македония през ВСВ. Нашите и германските войски не поробват, а освобождават македонските българи от сръбската окупация. За това са писани предостатъчно книги и има предостатъчно документи, фотографии, филми и все още живи свидетели. Ние, от Altermedia България, сме публикували и ще продължаваме да публикуваме факти, статии и фотографии, които недвусмислено доказват българския произход на македонското население. Мнението на ционистката Леви за пореден път доказва неприязанта, която хранят някои хора към нашия народ. Нещо, което ни най-малко сме заслужили по някакъв начин.

Нашата държава е една от малкото държави (заедно с Дания), която запази своите евреи и не ги предаде на германците. Става въпрос за около 50 хиляди човека. 65 години след войната, ние все още продължаваме да слушаме лъжи, обвинения и да виждаме как някои хора въщност не изпитват и грам благодарност към нашия народ и към България. Ясно е, че нашите управници не са можели да направят нищо, за да спасят 11-те хиляди евреи, които са населявали територията на Македония и Беломорска Тракия и ние не мислим, че те по някакъв начин носят вина за тяхното изселване.

Това е вторият случай (тази година), след скандалът с улицата, която трябваше да носи името на проф. Богдан Филов, в който някой се опитва да вменява несъществуваща вина на нашия народ. Нещо повече, директно ни обвиняват, че имаме нещо общо със спорната, от историческа гледна точка, съдба на евреите през ВСВ. Нещо, което противоречи на историческите факти – България е една от двете държави, които не депортираха евреите си. И за финал, присъстващите на тази среща ционисти заемат про-македонистки позиции и твърдят, че съществува македонска нация, която била различна от българската. Ако това е вашата благодарност, за това че не позволихме депортирането на 50 хиляди ваши съплеменници господа, по-добре я запазете за себе си!

Altermedia България

Hatshepsut

Тази информация е от 2011г.

В Скопие бе открит Мемориал, посветен
на ,,депортираните евреи по време на българската фашистка окупация"



Церемонията бе уважена от най-високо държавно присъствие в лицето на президента Георге Иванов и премиера Никола Груевски, а сред гостите бе израелският вицепремиер Моше Яалон, както и президентите на Албания и Черна Гора Бамир Топи и Филип Вуянович.

Мемориалът е в памет на 7148 евреи от Македония, убити в нацисткия концлагер Треблинка.

Според видния наш историк акад. Георги Марков това е поредната антибългарска кампания.

Поводът е твърде печален, за да остане необяснен, добави Маркав и припомни, че в периода 1941-1944 година България е съюзник на хитлеристка Германия, че още в края на 1940 година под германски натиск в България се приема антисемитски закон - Закон за защита на нацията.

Той разясни въпроса защо не бяха спасени евреите от Западните покрайнини, от Вардарска Македония и Беломорска Тракия по време на форум в БАН, посветен на 68-годишнината от спасяването на българските евреи.

Марков изтъкна разликата между Южна Добруджа и така наричаните ,,новоосвободени земи" като Западна Тракия, Вардарска Македония, Западните покрайнини. Тези наричани ,,новоосвободени земи" са под българско управление, но тези земи са завоювани с германско оръжие след разгрома на Югославия и на Гърция, посочи Марков.

В същата тази 1942 година у нас е била приета наредбата за българско поданство на всички жители на тези земи, с изключение на лицата с еврейски произход. Парламентът възлага на правителството да изпълни решението на Ванзейската конференция (съвещание на представители на министерствата и други властови структури на Трети райх, проведено в Берлин на 20 януари 1942 г.) за окончателно решаване на еврейския въпрос, създава се комисариатство. Важният фактор тогава е цар Борис III, подчертава Марков.

На участниците в дискусията в БАН беше припомнена с признателност петицията на заместник-председателя на 25-то НС Димитър Пешев, подкрепена от 43-та български депутати, срещу депортирането на българските евреи:

,,Експулсирането на българските евреи ще опетни репутацията и мястото на България. Този акт ще злепостави България пред света и ще метне върху нея петно, което тя не заслужава".

https://news.bg/politics/skopie-ni-zahapa-i-za-evreite.html

Hatshepsut

Тази информация е от 2011г.

Леа Коен громи Цар Борис; изкарва българите шовинисти и войнолюбци


Цар Борис ІІІ

Какво означава "европейска версия" и кой има право да дава "правилната" версия за българската история, да налага нечия "друга" трактовка за съдбата на българите в България и съседните ни държави?, пита по този повод историкът Пламен Павлов.

В рубриката "Special History" на сп. "Биограф" съвсем скоро се появи интригуващ текст, озаглавен, очевидно провокативно, "Апокриф за цар Борис ІІІ". Текстът е на Леа Коен, утвърдено име в българското музикознание, след 1989 г. и в политиката и дипломацията, чиито няколко романа бяха приети благосклонно от читателите и критиката. Текстът на Леа Коен е своеобразно историко-публицистично есе, което не би следвало да бъде подминато с мълчание, още повече че в една или друга форма тезите на писателката намират място и в други нейни медийни изяви. "Апокрифът..." още от самото си заглавие се прицелва в дискутираната в продължение на десетилетия роля на монарха за спасяването на българските евреи – по нейните думи "митът на всички митове" в новата ни история. Тъкмо по този повод Frognews.bg се обърна към историка Пламен Павлов, който с факти и научна вещина отговаря на въпроса:

МОЖЕ ЛИ ДА ИМА "ЕВРОПЕЙСКА", "ПРАВИЛНА" ВЕРСИЯ НА ИСТОРИЧЕСКАТА ИСТИНА?

Пламен Павлов
 
             Когато писатели пишат и разсъждават върху теми от далечната или по-близката история, особено върху най-болезнените въпроси от българския и европейския ХХ в., това няма как да не провокира интерес. Не са редки случаите, в които писателите в някакъв смисъл "изпреварват" историците, а творческата им интуиция и особена "свръхсетивност" им дават предимство в разбирането на духа на историческите процеси, явления, личности... А и нали за древните елини, римляни и византийци историята не е просто знание за миналото, а изкуство, литература от най-висок ранг! Изкуството на музата Клио е път към постигането на познание от дълбините на епохите, в които са живели нашите предци. Изкуството, наречено история, трябва да служи на истината и е призвано да бъде "учителка на живота". Стефан Цвайг, Анри Троая, Морис Дрюон, Александър Солженицин и редица други представители на световната литература са белязани от пристрастието си към "чисто историческите" изследвания, есета, биографии на знаменити люде, историко-документални книги. Подобни примери съществуват и в българската литература, да не говорим за многобройните художествени интерпретации на исторически събития и личности от различни епохи.
           Като демонстрира познаване на проблема, включително редица негови малко известни детайли, Леа Коен категорично и безапелационно отрича каквато и да било, дори и най-нищожна заслуга на цар Борис ІІІ, напротив – за нея той "... всъщност е бил съюзник и съмишленик на Фюрера в плана му за унижожаването на евреите..." Този генерален и безпощаден извод, изведен още в началото, се гради върху "... умишлено укривани документи и записи...", а, както излиза от  разсъжденията на Леа Коен, и от някакво особено българско националистичесто, "имперско" мислене, присъщо даже и на представителите на комунистическата историография!
                Не съм монархист и не изпитвам никакви "по-специални" чувства към фамилията Сакс-Кобург-Готски. Що се отнася до един техен овластен представител от нашето съвремие, вероятно бих могъл да бъда и още по-краен... Обективният подход към интересуващата ни тема обаче изисква да надскочим личните си пристрастия, симпатии и антипатии.
                Споровете за ролята, мнима или действителна, на цар Борис ІІІ в спасяването на българските евреи, убеден съм, няма да приключат с "Апокрифа" на Леа Коен. Напротив, когато нейните тези получат повече известност, неминуемо ще се появят отговори и критики, далеч по-пространни и полемични от моята скромна реакция. А и, поне за мен, патосът, с който писателката се стреми да демитологизира последния реално управлявал български монарх остава на втори план в сравнение с други твърдения във въпросния "Апокриф". За тях ще стане дума малко по-късно. И все пак, справедливостта и стремежът към приближаване до историческата истина изискват да се кажат  няколко думи за набедения за "съмишленик" на Хитлер български цар.
            Далеч съм от мисълта да отричам и оспорвам фактите, изложени от Леа Коен във връзка с т.нар. Закон за защита на нацията и други, по същество дискриминационни мерки, прилагани от българските власти спрямо еврейската общност в България в годините на Втората световна война. Леа Коен поставя специален акцент на злощастната съдба на евреите от "новите земи" в Тракия и Беломорието, която впрочем в последно време е любим рефрен на антибългарската пропаганда в Скопие, а и не само в Скопие...   Голямата част от тези факти са добре известни, многократно анализирани и дискутирани – и преди, а и след 10 ноември 1989 г. И затова е странно да се твърди, че има "умишлено укривани документи и записи". Наред с редица публикации през последния половин век нека посочим издадения от Българската академия на науките сборник "Обречени и спасени (България и антисемитската програма на Третия райх). Изследвания и документи"(София, 2007), по-конкретно студиите на Давид Коен и Иванка Гезенко. Там са цитирани и достатъчно много заглавия на научни изследвания, спомени и т.н., свързани с темата. С други думи, да се говори за укриване на факти, документи и други свидетелства е най-малкото пресилено.
          Борис ІІІ вероятно е правил антисемитски изказвания, цитирани с особен, "хладен" патос от Леа Коен... В една или друга форма царят би могъл да бъде класифициран като съюзник и "колаборационист" с нацистите, но фактите са си факти – трите опита за депортиране на българските евреи от държавната територия на Царство България са осуетени, и то не без знанието, меко казано, на самия монарх.  Не е тук мястото за претеглянето на всички "за" и "против" ролята на Борис ІІІ в спасяването на нашите сънародници евреи от нацистките лагери на смъртта, но нека припомним заключенията на някои уважавани изследователи на темата. Ето какво например споделя проф. Михаел Бар-Зоар, автор на издадената в Израел и САЩ книга "Извън хватката на Хитлер", пред в. "Труд" (17 март 2011 г.) на въпрос за международната известност (или, по-скоро, неизвестност...) на съдбата на българските евреи и за ролята на монарха:
"Знаете, аз съм малко болен по този въпрос. Написах книга, направихме и документален филм по нея, но този подвиг на българския народ, пример за толерантност и за хуманност, за помощ на по-слабия и на гонения - това е нещо, което целият свят трябва да знае. Сега не го знае.
- А защо е така?
- Комунистите бяха в много неудобно положение. Защото - кой спаси българските евреи? Църквата, профашисткото мнозинство в парламента и царят. А кои са най-големите врагове на комунизма? Монархията, църквата и фашистите (...) Аз съм горд, че съм български евреин и за мен е дълг да осъществя тази идея.
- България обаче не е спасила евреите от Тракия и Македония...
- И никога не го е крила. Тези евреи не са получили българско поданство. Много тъжно е било. Единственият, който е надигнал глас, е бил митрополит Стефан. След като видял преминаващите през България влакове с онези нещастници в тях. Обърнал се към цар Борис. А той му отговорил, че е с вързани ръце. Не забравяйте, че за Германия тези земи никога не са били анексирани от България. В немските карти оттогава за Тракия и Македония пише "Unter Bulgarische verwertung", т. е. "Под българска администрация". За тях тези земи не са били част от България. Затова, според мен, и да се беше опитала тя да спре тази депортация, нямаше да успее... "
             Друг изследовател, който в продължение на много години се занимава с темата за спасяването на българските евреи, е Самуил Ардити, автор на книгата "Човекът, който изигра Хитлер: Цар Борис III - гонител или приятел на българските евреи" (Русе, 2008). Ето една кратка анотация на самия Ардити за съдържанието на неговото изследване: "За окупирана България; за взаимната дружба между цар Борис и евреите в страната; за решителната роля, която той играе в спасяването на българското еврейство. Дали можеше той да спаси евреите от Тракия и Македония? За коварното убийство на цар Борис в самолета, който го върна в София след съдбоносната среща с Хитлер в "Бърлогата на вълка". За тези въпроси много българи и евреи мислят и шепнат, но не смеят да говорят. Самуил Ардити, български евреин, живеещ в Израел най-после вдига завесата..."       
                Правил съм телевизионно предаване с г-н Ардити, който настояваше да го представя с думите "благодарен български евреин" – благодарен на българския народ, на духовните му водачи, митрополитите Стефан и Кирил, на Димитър Пешев (заместник-председател на Народното събрание), на Владимир Куртев (член на Централния комитет на ВМРО, обявен през 2010 г. за "праведник на света" от израелския държавен институт "Яд Вашем"), на други достойни българи. Благодарен и на цар Борис ІІІ – право, което никой не може да му отнеме, в крайна сметка... Поне според мен г-жа Леа Коен не би следвало да игнорира с лека ръка гласове като тези на Бар-Зоар, Ардити и други български евреи, както и на автори, които защитават диаметрално противоположни позиции. Струва си да запитаме какво е "апокрифното" в "Апокрифа" на Леа Коен? В общи линии той преповтаря тезите от преди 10 ноември, разбира се, без твърденията (и слава Богу!), че българските евреи са спасени от от БКП, Тодор Живков и Цола Драгойчева...
                За да приключим с основната теза в "Апокрифа" на Леа Коен, нека цитираме казаното не от някой друг, а от нацисткия палач Адолф Айхман - един от главните организатори на Холокоста, натоварен с  изпълнението на масовата депортацията на евреите към лагерите на смъртта. Както е известно, след войната Айхман се укрива в Аржентина. През 1960 г. израелските тайни служби го залавят, той е съден в Ерусалим за престъпления срещу човечеството и екзекутиран. По време на процеса, запитан от прокурора Хаузнер и помощника му Бар-Ор за българските евреи, Айхман отговаря: "Царят саботира нашата политика спрямо евреите в България", прилагайки "хитри български прийоми..."
                Така или иначе, конкретното поведение на цар Борис ІІІ може да е морално укоримо, да бъде критикувано, анализирано в едни или други детайли и т.н., но презумпцията, че той е "военнопрестъпник", "съмишленик" на Хитлер и т.н. не се покрива с историческите факти. Далеч съм от мисълта,  че отношението към цар Борис ІІІ трябва да бъде пропито от сантименти, милозливост и идеята за "добрия цар и бащица"... Предлаганата от Леа Коен линия на преднамерена демитологизация обаче е още по-неприемлива. Подобен подход игнорира трудната ситуация, в която са се намирали царят и правителството – ако не точно на "окупирана страна", поне де юре, то на държава - сателит, в която влиянието на немските служби и агентура в никакъв случай не е за пренебрегване! Времената на "доктрината Брежнев" не са чак толкова далечни, за да не можем да проумеем какво означава да си "съюзник" на една тоталитарна империя...
           В края на краищата, разбира се под натиска и на църквата, на изявени политици, интелектуалци, граждани, с едни или други аргументи, българските власти на три пъти отлагат, на практика отменят настойчиво исканата от нацистите депортацията на българските евреи. И тяхното спасение е факт. В други европейски страни, където също управляват "съюзници" и "съмишленици" на Хитлер това не се случва, нали?
       Както стана дума, в текста на Леа Коен има и други твърдения, които за мен са напълно неприемливи. Ако въпросът с ролята на цар Борис ІІІ е все пак по-конкретен, "частен", независимо от неговата важност, на няколко места авторката прави внушения, които не могат да бъдат подминати без коментар.
                На царската династия, на Фердинанд и Борис ІІІ, Леа Коен приписва "имперска" идеология, която е превърнала нас, българите, "... в една от най-войствените нации на Балканите". България не случайно, според Леа Коен може би заслужено (?!), е загубила войните през ХХ в., тъй като е "третирала съседите си като териториални "донори" (...), което се е харесвало на част от българското общество..."  По-нататък се споменава разочарованието от Ньойски договор, но няма нито думица за етническите прочиствания в Македония и Източна Тракия, за политиката на геноцид в продължение на десетилетия, извършвана със садистична последователност от нашите едва ли не злощастни съседи... Нищо и за българската етнокултурна характеристика на населението в тези области, още по-малко за трагедията на един изтерзан народ след разпокъсването на многовековното му единство от "Великите сили" с Берлинския договор (1879 г.), нито дума!
           Етнокултурното единство на Добруджа, Мизия, Поморавието, Тракия и Македония е фундаментален факт още през Средновековието. Съвременниците, независимо дали са от Византия, Сърбия, Унгария, страните от Западна Европа, чертаят границите на българското пространство от Белград и Браничево на Дунава до Черно море и Одрин, от Дунавската делта до Бяло море и планините на днешна Албания. С едни или други промени българската етническа територия се запазва и във вековете на османската власт. Такава е оценката на европейските географи, историци, етнографи, политически наблюдатели от ХІХ в.
         Какво общо имат Фердинанд и Борис ІІІ с естествения стремеж на един народ да живее в своя национална държава? На кого някой е внушавал "имперски" амбиции? И защо да са именно "имперски"? За Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Гоце Делчев, за писатели и поети като Иван Вазов, Пейо Яворов, Димитър Талев и т.н., на практика за цялата ни интелигенция  въпросът за националното единство и свободата на "брата роб" беше не "мит на митовете", а национален идеал и стремеж за прогрес не само на българите, но и на останалите балкански народи... Да припомням ли думите на Левски, че не "искаме чуждото, но не си даваме своето"?
            Може би българската писателка и дългогодишен посланик на България в други страни не си спомня за Българската екзархия, в която по демократичен начин още преди Освобождението (1878 г.) българите изявяват своето национално чувство и осъзнато единство? За национално-освободителното движение, в което, независимо дали става дума за Легията на Раковски, за четите на Хаджи Димитър и Христо Ботев, за българското опълчение в Руско-турската освободителна война или за комитетите на Вътрешната Македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), участват българи от цялото ни етнокултурно пространство. Нима се налага да припомням за решенията на Цариградската посланическа конференция от края на 1876 г. (от гледна точка на днешните ни понятия нещо от рода на резолюциите на ООН!), предложила създаването на две български автономни области, съвпадащи по принцип с границите на Българската екзархия? Впрочем, именно тези международно признати граници, потвърдени от "Великите сили" през декември 1876 г., стават основата на мира от Сан-Стефано на 19 февруари / 3 март 1878 г. Те са и националната програма, следвана от Освобождението до времето на Втората световна война, включително.
              Далече съм от мисълта да изнасям публични уроци по история. Такава е историческата истина. Истината, която се съдържа в стотици хиляди документи, етнографски, езикови, фолклорни и т.н. свидетелства, е точно обратната на твърденията на Леа Коен – по силата на историческите превратности и геополитическите дадености не някой друг, а именно България бе превърната в "донор" на своите съседи. Войните за национално обединение през 1912 – 1918 г., които г-жа Коен вероятно не признава за такива (искрено се надявам, че не е така), не са плод на нечия грандомания, а естествено следствие от израстването на една модерна европейска нация.
             Българите в онази епоха не са аморфна маса, която да се нуждае от мисловно моделиране от страна на своите монарси в духа "... на последния пруски монарх кайзер Вилхелм Втори..." Българският народ не е изпитвал необходимост от примера и политическата мисъл на нечий кайзер, защото отдавна е имал своята национална доктрина в скромната "Историйца" на монаха Паисий, в "Мати Болгария" на мъченика за българска църква Неофит Бозвели, в живописта на Захарий Зограф, в проповедите на Иларион Макариополски, във вестник "Македония" на Петко Славейков, в огнената поезия, публицистика и живот на Раковски, Каравелов, Ботев... Не в примера на някой кайзер или цар, а в онзи на национални водачи, български или европейски, от ранга на Джузепе Гарибалди и Васил Левски.
Как да тълкуваме твърденията на г-жа Коен, че и днес имаме "... патриотично-шовинистични маршове от рода на "Велик е нашият войник" и "Шуми Марица"? Или че "... цялото тълкувание в учебниците на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война е съществено различно от европейската версия на същите събития..."
              Трудно ми е да повярвам, че маршът на българските опълченци, отразяващ трагедията на Априлското въстание (1976 г.), по-късно държавен химн, може да бъде окачествен като "шовинистичен"! В такъв случай "Марсилезата" каква е? Нищо шовинистично и агресивно няма и във "Велик е нашият войник", стига някой да не е решил преднамерено, че българският народ – и в миналото, а и днес, е облъчван с "войственост", "... внушавайки правото на справедливост чрез оръжие и издигайки в култ цялата символика, свързана с него, част от която е актуална и днес..."  В тези и други маршове, неотменна част от българската музика и дух, няма ксенофобия, расизъм, призиви към заграбване на чужди земи и унищожение на себеподобни нам човешки същества. Ако г-жа Коен смята, че трябва да бъдат заклеймени и захвърлени нейде в килера на историята, нека не разчита на мълчаливо съгласие – мое и на огромен брой хора в България! Защо тогава отново, по примера на партийните ментори и блюстители на "правдата" от 50-те години на ХХ в., не заклеймим "шовиниста"  Вазов и цензурираме военните разкази на Йовков...
           В заключение, какво означава "европейска версия" и кой има право да дава "правилната" версия за българската история, да налага нечия "друга" трактовка за съдбата на българите в България и съседните ни държави? Има ли такава "версия" за френската, американската, руската, британската, израелската, арабската, сръбската, гръцката, турската, румънската и т.н., и т.н. история? Или, както е в нашия случай, да се утешаме с противната максима, че историята се пише от победителите... И да приемем "версията" на създателите на Берлинския или Ньойския договор, обрекли българите на страдания и реки от кръв, посрещнати с вълни, с цунами от справедлив гняв от собствените ни предци?
          Надявам се, че ни най-малко не изпадам в българоцентризъм или "неевропейска" самодостатъчност, още по-малко съм склонен да отричам правото на някого да изследва българската история, да разсъждава върху нейните проекции в нашата съвременност. Мерило за успех обаче може да бъде едиствено обективността, а изводите да се градят върху фактите, поставени в техния собствен исторически контекст. В историята не може да има нещо "специално", нито "европейско"... Същото важи и за истината.

https://frognews.bg/kultura/cherno-bqlo/lea-koen-gromi-tsar-boris-izkarva-balgarite-shovinisti-voinoliubtsi.html

Hatshepsut

Тази информация е от 2012г.

Прелюбопитна конференция под наслов:  ,,Да опознаем миналото си" започва на 5 октомври 2012 г. в София. Организаторите от ,,Хелзинкския комитет" са си поставили за цел да представят разработки за съдбата на евреите от Вардарска Македония и Беломорието по време на Втората световна война.

В програмата фигурират известни имена на български изследователи, както и на изследователи на Холокоста от различни институти по света. Интерес предизвиква името на Тодор Чепреганов от скандално известния Институт за национална история в Скопие.

В предварителната програма присъства и името на някой си Майкъл Бринбаум. По всяка вероятност става дума за противоречивата фигура на Майкъл Беренбаум, авторът на Мемориалния център на Холокоста в Скопие и Мемориалния център на Холокоста във Вашингтон, който миналата година издаде книга на тема ,,Евреите в Македония по време на Втората световна война" и предизвика разнопосочни реакции с изказванията си за ролята на България по отношение на македонските и беломорските евреи.

Конференцията идва на фона на дискусиите около филма ,,Трето полувреме", в който съдбата на евреите от Вардарска Македония е централна тема.

Според ВМРО това съвсем не е случайно. Тази конференция е част от цялата добре планирана антибългарска кампания, която тече в Македония и която вече се изнася и на наша територия.

В същото време българският изследовател Спас Ташев публикува неоспорими доказателства за редица фалшификации на исторически материали, с които се хвърля измислена вина върху България. Неговото име обаче не е сред гостите в програмата на конференцията. За сметка на това приветствие ще произнесе Цецка Цачева, а се очаква официален представител и от Министерство на външните работи.

Редактор: Петър Проданов

https://society.actualno.com

Hatshepsut

Тази информация е от 2013г.

"Шалом" иска България да поеме моралната отговорност за евреите
от Вардарска Македония и Егейска Тракия



Председателят на организацията на евреите в България "Шалом" Максим Бенвенисти

Организация на евреите в България "Шалом" призова в четвъртък правителството "по време и на място, което то прецени", да поеме моралната отговорност за действията на пронацистката българска власт спрямо евреите през периода 1941 - 1943 година.

 От организацията посочват, че българските евреи са спасени от депортация в нацистките лагери на смъртта, но в същото време отбелязват, че "депортирането на евреите от Беломорска Тракия, Вардарска Македония и град Пирот по време на Втората световна война е исторически факт, който не може да се отрече".

 "Вина за депортирането на евреите от тези територии имат германските власти, заедно с българското пронацистко правителство, както и отсъствието на съпротива на местното население", посочват от "Шалом".

В същото време от организацията смятат, че историческите факти за съдбата на евреите по време на Втората световна война в България и в земите, администрирани от българското пронацистко правителство, не могат "да са повод за антибългарска пропаганда днес и в бъдеще".

 Позицията е приета от най-висшия управителен орган на "Шалом" - Отчетно-изборната конференция на организацията на 4 декември 2011 г. и потвърдена от Изпълнителното бюро на ОЕБ "Шалом" на 31 януари 2013 година.

Тази година България почита 70 година от спасяването на българските евреи със серия събития в страната и извън нея. България спасява 48 000 евреи, но не успява да спре депортирането на 11 000 евреи от придадените към България по време на войната територии във Вардарска Македония и Егейска Тракия.

 Темата бе коментирана от президента Росен Плевнелиев в края на януари с думите: "Светът ще ни уважава тогава, когато покажем фактите, а не когато премълчаваме един или друг аспект".

 "Истината е категорична и показва, че България не е била в състояние и не е имала предпоставки да спаси живота и на евреите във Вардарска Македония и Беломорска Тракия, но от друга гледна точка е постигнала нещо изключително, което никой друг не е направил - да спаси над 48 600 живота", каза Плевнелиев.

 До момента не е известно друга официална еврейска организация да е предявявала претенции към България за депортирането на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия. Държавата Израел, с която българското правителство си сътрудничи изключително активно в последните години, признава, че страната ни е спасила евреите си.

 Официалната българска историография категорично поддържа тезата, че България е спасила всичките си евреи. Отделни учени и общественици, застъпващи обратната теза, са обвинявани в антибългарска кампания. Така или иначе, както по повечето спорни теми от историята ни, в България няма сериозна, задълбочена и цивилизована научна дискусия и сблъсък на обосновани тези. Публичният дебатът пък е сведен до патриотарско-идеологически сблъсъци и пропагандни лозунги "който не се с нас е против нас".

 За това спомогна и кампанията, подета в Македония, целяща да докаже на света истината за неспасяването на всички български евреи. С такава цел бе направен и филмът "Трето полувреме", който разказва за футболния отбор Македония (Скопие), участвал между 1941 и 1944 година в Държавното първенство по футбол в Царство България. Борбата на футболния отбор е представена като борба на македонските националисти срещу българските окупатори.

 В началото на февруари скопският вестник "Вечер" представи архивни документи, които според изданието ясно показват, че българските власти в Скопие през 1943 г. не само са знаели, но и са организирали транспорта на евреите с крайна дестинация построения от германските нацистки окупатори концентрационен лагер "Треблинка" в Полша.

 България реагира остро на подетата от Скопие пропагандна акция, която плъзна из Европа и САЩ. Филмовият българският "отговор" е телевизионният сериал "Недадените", който в момента се снима по поръчка на правителството и предстои да бъде излъчен през март по БНТ.

 Искането на "Шалом" България да поеме морална отговорност за действията на пронацистката българска власт спрямо евреите през периода 1941 - 1943 г. обаче е сериозно предизвикателство за правителството, тъй като е отправено от традиционна еврейска организация.

https://www.mediapool.bg/


Искането на "Шалом" е антибългарско, така евреите в България пригласят на македонистите, които вече оплюха България за депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорска Тракия.
Според мен България не трябва да поеме тази вина и трябва да противодейства на всички тaкива антибългарски кампании, независимо дали са от страната (Шалом и Хелзинския комитет) или идващи от чужбина (Македония).
От друга страна, никак не съм убеден, че евреите ще се задоволят само с поемането на морална отговорност от страна на България, нищо чудно да поискат и парични компенсации
  :devil-1:

Hatshepsut

Без комунистически лъжи - българската истина за македонските и бeломорските евреи

https://www.faktor.bg/bg/articles/politika/hlyab-i-pasti/e38853


Снимка от депортирането на евреите от Беломорска Тракия на пристанище в Лом

Д-р Георги Боздуганов, специално за Faktor.bg

През годините на Втората световна война българските власти не се поддават на германския натиск и запазват в пределите на страната всички евреи с българско гражданство. Техният живот е съхранен, България получава всеобщо признание за това благородно дело. Напоследък обаче все по-често се отправят упреци към държавата ни за изселването на еврейското население от териториите под българска окупация в Беломорието и Македония и тяхното последващо унищожение в нацистките концлагери.

През този изключително мрачен период почти цяла Европа е подвластна на Хитлер. Това е историческата обстановка, в чийто контекст трябва да се оценява отношението към евреите в България и реалните възможности за действие на управлящите като се основаваме на документите, с които разполагаме.

I.Законодателство

Приетият през есента на 1940 г. Закон за защита на нацията (ЗЗН) не допуска даване на българско поданство на евреи от други държави, но защитава по своеобразен начин живота на тези, които вече го притежават. При опасността от очаквано навлизане на Вермахта и принуждаването на страната да се присъедини към Тристранния пакт, компромисният характер на приетия закон е характеризиран сполучливо от цар Борис III : "по-добре да се направи от нас, отколкото да ни го наложат".(1) Антиеврейски мерки са въведени във Франция, Румъния, Словакия, Унгария и всички територии под германска окупация. Въвежда ги дори неутрална Швейцария, не защото хората там са обладани от антисемитизъм, а за да не дойдат хитлеровите войски и да им ги наложат. Българският закон и последващите постановления на МС налагат репресивни мерки на еврейското население, но не предвиждат две особено важни санкции – първо – отнемане на българското гражданство, на лица живещи в царството и второ – тяхното насилствено изселване извън пределите на страната.(2) Не се предвижда и настаняването на евреите в гета. Точно обратното, впоследствие те са разпръснати на малки групи в множество населени места, с цел максимално да се затрудни тяхното евентуално събиране и изпращане в чужбина в случай на държавен преврат или германска окупация. Няма никакви основания да се предполага, че ЗЗН, отказващ предоставяне на поданство на евреи – чуждстранни граждани, е целял регламентиране или улесняване на изселването на част от гръцките и югославските евреи. То започва повече от две години по-късно, след решенията на конференцията от Ванзее и няма как да бъде категорично предвидено от управляващите в София. Още повече, че земите в Македония попадат под българска окупация поради случайно стечение на обстоятелствата, след излизането на Югославия от хитлеровия троен съюз и последвалата война с Райха. ЗЗН е създаден, когато преселването изобщо не е на дневен ред и всъщност ограничава възможността за навлизане на евреи от други държави в България, което би могло да предизвика конфликт с Берлин. В случай че нацистката върхушка там определи България като регламентирано убежище за евреите от чужбина, царят и правителството не следва да очакват нищо добро за държавата при съществуващата военнополитическа обстановка. А тя създава изключителни трудности за българската политика през есента на 1940 г. Въпреки че си възвръща с помоща на Германия Южна Добрджа от Румъния, през септември 1940 г., страната се стреми да запази своя неутралитет и да не влиза в хитлеровия Тристранен пакт. Тя устоява на германския шантаж, когато в рамките на един месец Унгария, Румъния и Словакия се присъединяват безпрекословно. Не се поддава и на италианския натиск за участие във войната срещу Гърция, която се развива твърде неуспешно за Мусолини. През ноември Сталин търси съгласието на Хитлер да въведе войски в България, да изгради военни бази и да започне впоследствие война с Турция за завземане на Босфора и Дарданелите. Срещу това предлага Съветският съюз да се включи в Тристранния пакт и той да се превърне в четиристранен. (3) Едва когато на Дунав застава половинмилионна германска армия устремена да се сражава с гръцките и британските войски в Гърция цар Борис и правителството приемат България да се присъедини към пакта, но без участие в бойни действия. Междувременно Румъния също струпва войски на границата и е готова да си вземе обратно Южна Добруджа. Управляващите са изправени пред дилемата – окупация с нова национална катастрофа или преминаване на Вермахта през една съюзена страна. При тази ситуация определението на американския посланик Джордж Ърл за приетия ЗЗН като "един реверанс към германците" не е особено сполучливо. Надали може да става дума за "реверанси", когато една държава е изправена пред избора да бъде нападната и лишена от суверенитет или все пак да запази възможността да провежда собствена политика, макар и ограничена от участието си в Тристранния съюз. Безспорно ЗЗН е репресивен и налага редица ограничения, но дава възможност да бъде запазен живота на българските евреи и не може да се сравнява с нюрнбергските закони. Репресивни по същество са и функциите на създаденото през август 1942 г. Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ), такива са и постановленията на МС от март 1943 г., но това не променя главното – всички български евреи остават в страната. (4) В тяхна защита се обявяват видни интелектуалци, творчески съюзи, висши духовници и група от 43 депутати, водени от подпредседателя на Народното събрание Димитър Пешев. (5) Пешев е съветник и доверено лице на Борис III и едва ли е действал по собствена инциатива. Страната постепенно е обхваната от протести, те добиват необходимата масовост, а Дворецът и правителството ,,се съобразяват" с обществените нагласи, макар че още на 9 март, преди разгръщането на протестните акции са спрели първия опит за изселване на български евреи. Намесата на царя е решителна, без да бъде афиширана. Папският нунций монсеньор Ронкали, бъдещият папа Йоан XIII, e отбелязал в своите записки: ,,Той е действал" и за да не остава никакво съмнение е написал собственоръчно ,,Повтарям. Царят е действал."(6) Самият монсеньор Ронкали успява да спаси от ръцете на нацистите стотици хиляди евреи и бе канонизиран от Ватикана за светец на 27 април 2014 г. България дава своят принос и за спасяване на множество евреи от различни европейски държави чрез своите дипломатически служби. Българските легации успяват да издадат транзитни визи за пътуване към Палестина на евреи от Словакия, Унгария, Румъния и Полша, въпреки германското противопоставяне. За тези благородни дела са запазени малко документи, но монсеньор Ронкали е отбелязал в своите записки спасяването на хиляди хора с директната намеса на цар Борис. (7) За действителната роля на Борис III свидетелстват и дворцовите съветници в показанията си пред Народния съд.(8) Германският пълномощен министър в София Адолф Бекерле записва в дневника си на 10 март: ,,От Данекер и Випер научих, че Габровски е наредил да бъдат незабавно освободени всички евреи от стара България и че след това комисарят по еврейските въпроси е подал оставката си." (9) В обобщено донесение на германската легация от 5 април се добавя: "Може да се предположи, че министърът на вътрешните работи е получил указания от най-високо място да се преустанови планираното извозване на евреи от стара България."(10) Най-високото място в страната е едно – българският монарх. За да предотврати нови германски опити, Борис III повиква на разговор по еврейския въпрос премиера и вътрешния министър Петър Габровски. За тази среща Богдан Филов отбелязва на 13 април: ,,Царят е на мнение да вземем работоспособните в работни групи и по този начин да избегнем изпращането на евреи от старите предели в Полша." (11) В доклад на Службата за сигурност на Райха от 17 май 1943 г. e записано: "Като най-важен аргумент срещу тяхното изселване на Изток цар Борис III изтъква необходимостта те да бъдат използвани в българската трудова повинност. ...В заключение трябва да се каже, че българското правителство твърде прозрачно използва трудовата повинност на евреите в България единствено като претекст срещу желаното от нас изселване." (12) Израелският заместник главен прокурор Яков Бар-Ор проучва множество германски документи във връзка със съдебния процес срещу главния нацистки екзекутор на евреите Адолф Айхман през 1961 г. Неговото заключение за ролята на българския монарх е недвусмислено: ,,Борис е бил герой. Той напълно е блокирал Айхман и е защитавал българските евреи." (13) Да се твърди че в онова военно време някой друг може да вземе решение за съдбата на десетки хиляди хора вместо държавния глава е повече от несериозно.

II.Статут на "Новите земи"

В резултат на германското нападение срещу Гърция и Югославия през април 1941 г., техните армии са напълно разгромени и двете победени държави прекратяват своето суверенно съществуване. Германия и Италия, която започва война срещу Гърция още през 1940 г., установяват своя върховна военна власт и назначават марионетни правителства: в Гърция – Логотетопулос – Ралис и в Сърбия – Милан Недич. Българските въоръжени сили не взимат абсолютно никакво участие във военните действия срещу двете държави.

Райхът по своя воля и в резултат на българско искане предава части от Западна Тракия и Македония на България за временна окупация до края на войната. Това са територии, населени предимно с лица от български произход, принадлежали на Гърция и Югославия (Сърбия), за които България неизменно претендира като несправедливо откъснати в резултат на Балканските войни и Първата световна война. Временната окупация (използваната немска дума е "besetzten" ) е уредена с подписването на "спогодба" на 24 април 1941 г. (14) Двата хвърчащи листа подписани от треторазрядния германски чиновник Карл Клодиус (заместник-началник на търговско-икономически отдел във Външното министерство на Райха) и министър Иван Попов не само не са съставени в обичайната дипломатическа форма – липсват държавни печати, подписи на държавни глави, или последваща парламентарна ратификация, но нямат дори заглавие. Остава ни да гадаем какво е това – споразумение, спогодба или някаква записка за намерения. Двете страници по нищо не приличат на сключения преди това договор за присъединяване на България към Тристранния пакт, нито на спогодбата с Румъния за връщането на Южна Добруджа. Тази нова, така наречена "спогодба" с Берлин, никога не е последвана от междудържавен договор, регламентиращ окончателния статут на тези земи. Оформеният по този начин "документ" е изключително удобен за германците. Той е своеобразна гаранция за българската лоялност в Пакта с обещанието, че след войната царството ще получи нещо, и същевременно възможност за Берлин да действа в тези територии според собствените си интереси. Въведени са български войски и администрация, но Вермахтът и германските военни власти никога не ги напускат изцяло. Присъединяването им към България не е признато от нито една държава, включително от Райха. В германските печатни издания и географски карти те са означени като зони "Под българско управление". (15) Публикациите в българските вестници за "национално обединение" отразяват желания и намерения новите територии да станат неразделна част от царството. Редица историци изтъкват, че в "новите земи" е установено фактически двойнствено управление. Това е така, с едно уточнение –по време на война върховната власт в завладяни земи се упражнява от главното командване и администрацията на армията, която ги е завладяла. Райхът споделя тази власт, предавайки територии за временно окупиране от България без да се отказва от своя военен примат. Въпреки че огромно количество български държавни документи са откраднати от армията на СССР след окупацията на България през 1944 г., можем да разберем каква е била германската позиция относно статута на тези земи според малкото запазени писмени дипломатически свидетелства. В своя служебна бележка Главният секретар на българското Министерство на външните работи и изповеданията Димитър Шишманов е записал: "На 11 август 1942 г. ме посети съветникът при Германската легация Морман. Той ми предаде съдържанието на една телеграма на Германското командване "Зюд-Ост" ("Югоизток", бел. авт.), с която се протестира против постановленията на наредбата за поданство в новоосвободените земи от 5 юни т.г. В телеграмата се казва преди всичко, че е въпрос, дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един договор за мир, засягащ съдбата на тия земи. ...Германското военно командване "Зюд-Ост" настоява да се отмени наредбата за поданство в новоосвободените земи." Документът е парафиран от министър-председателя Богдан Филов на 12 август 1942 г.(16) В случая германският протест визира лицата с гръцки и югославски произход, защото тази наредба не се отнася до евреите, но ясно показва несъгласието на Райха българските окупационни власти да се разпореждат самостоятелно дори с тях. Опасявайки се от съюзнически десант на Балканите, Хитлер показва, че няма намерение да отслабва своя контрол над полуострова. В издадената през декември 1942 г. Директива № 47, той ще напише: "Командващият на Група армии "Е" (Група армии "Зюд-Ост", бел. авт.) ще бъде подчинен директно на мен"(17)
 :arrow:

Hatshepsut

:arrow:
III.Изселване на евреите от новите земи

На нацистката конференция във Ванзее, където е прието "Окончателното решение" за изселване на евреите в Европа, за България е посочено числото 48 000 души.(18) Решението, което става част от националната програма на Райха и предвижда изпращане на всички евреи от европейските държави в новите германски територии на изток, не е изпълнено от цар Борис III и правителството. Въпреки оказания натиск нито един български евреин не е изселен. В това число не са включени евреите от Македония и Беломорието, т.е. те не са изискуеми от България за предаване на нацистите. Те са считани за население, подвластно на Райха, чиято съдба се определя в Берлин. Евреи, които са граждани на Гърция и Югославия не могат да получат българско поданство не само защото приетият преди две години ЗЗН не го допуска. За Райхът е важен не българският закон, а обстоятелството, че тези земи са завзети със силата на германското оръжие, което дава правото на победителя да се разпорежда с тях и населението им по своя воля. Именно по волята на Берлин териториите са предоставени за окупация, настанява се българска администрация и се въвеждат български правни норми, но същевременно нацистите си запазват възможността да се произнасят от позицията на последна инстанция по въпросите на поданството дори когато става въпрос за гръцки и сръбски граждани, които не са евреи. Служебната бележка на Д. Шишманов достатъчно ясно предава германското становище.

Навсякъде където върховната власт е в ръцете на Райха започва терор, изселване и тайно умъртвяване на евреи в концлагери. Това се случва без значение дали в отделните страни са поставени марионетни правителства или се формират територии под директно управление на Берлин като в Австрия, Чехия и Полша. Прочистването в съседна Сърбия е бързо – през 1942 г. тя е обявена за зона свободна от евреи. През същата година започва и подготовката за разправа с гръцките евреи в германската окупационна зона. В европейските страни след настъпващите дивизии на Вермахта пристигат специални отряди на СС и Гестапо, създават се и организации от местни колаборанти. Освен тях, навсякъде където има германски войски, се разполага военна комендатура и военна полиция. Тя също следи както за поведението на германските военнослужещи, така и за всички действия на населението и особено за тези, представляващи обект на специален интерес – на първо място за дейността на съпротивителните движения и евреите.

Често се изтъква, че евреите от Италия и Унгария, както и тези от териториите на други държави под италианска окупация, са съхранени. Това твърдение е относително вярно само за първите години на войната, докато там не се настанява германска армия и властта не преминава под диктата на фюрера. През 1941 г. италианските войски използват настъплението на Вермахта на Балканите и завземат територии от Гърция и Югославия, които остават под пълен техен контрол до есента на 1943 г. През юли кралят Виктор-Емануил и маршал Бадолио свалят Мусолини, а през септември сключват примирие със западните съюзници, които напредват на полуострова след успешен десант. Войските на Райха реагират с контрапреврат, връщат Мусолини начело на новообявената марионетна република Сало и незабавно привеждат в действие "Окончателното решение". Размерите на изселването остават сравнително ограничени главно поради обстоятелството, че германските сили водят тежки сражения на Апенинския полуостров и не са в състояние да отделят значителен ресурс за тази дейност – към лагерите на смъртта са изпратени около 12% от еврейското население, други са избити на място. Масовото унищожение започва и в бившите италиански окупационни зони в Гърция и Югославия. След неуспешен опит на Унгария да премине на страната на западните съюзници през март 1943 г. хитлеровите войски нахлуват в страната, свалят управлението на адмирал Хорти, поставят на власт нацистко правителство и разправата започва. Въпреки намесата на герои като шведския дипломат Раул Валенберг, католическата църква и някои интелектуалци, до края на годината са изпратени и умъртвени в концлагери стотици хиляди евреи, хиляди други са избити и хвърлени в Дунав. Тези събития са широко известни и обстойно документирани. Те ясно показват тоталната безцеремонност на Хайнрих Химлер, Адолф Айхман, Теодор Данекер и компания, когато се касае за изпълнение на "Окончателното решение".

България успява да съхрани дипломатическите си отношения със Съветския съюз въпреки германския натиск за тяхното прекратяване и през пролетта на 1943 г. цар Борис започва тайни сондажи със САЩ за сключване на примирие и цялостно излизане от войната с евентуално признаване от страна на западните съюзници на земите в Македония и Тракия за български. (19) Осъдителното отношение на американското правителство към политиката на Райха по еврейския въпрос е добре известно на българския монарх и той не би могъл да разчита на благоприятен резултат от преговорите, в случай че предаде българските евреи на нацистите. Сондажите се развиват обнадеждаващо въпреки несъгласието на Вашингтон за признаване на български приоритет върху "новите територии" след края на войната. Ръководителят на американското Управление на стратегическите служби генерал Уилям Донован изготвя "План за изваждане на България от войната", получил впоследствие одобрението на Държавния департамент и президента Рузвелт. Тръгвайки да търси помощ от Вашингтон за сключване на примирие, цар Борис едва ли би искал предварително да се злепостави с тежки антиеврейски репресии или с изпращане на хора в хитлеровите лагери, където може да се предполага, че ще бъдат подложени на ужасяващ терор. В становището на Държавния департамент, подписано от Държавния секретар Кордел Хъл и предадено чрез легацията на Швейцария, ясно се казва , че българското правителство "не би трябвало да регистрира факти, които в бъдеще биха застанали трайно против неговата репутация".(20) Показателно е, че в американската нота се визират единствено евреите с българско поданство. Същевременно царят е длъжен да се съобразява с германската политика, ако не иска да види танкове и войници, окичени със свастики да маршируват пред двореца. По това време, както и през цялата война, главното опасение на Борис III и управляващите в София е нова национална катстрофа, която неминуемо би настъпила в три случая: прогермански преврат с евентуална окупация, съветска окупация или превръщане на страната в театър на бойни действия. През март 1943 г. ситуацията на Източния фронт е патова, Червената армия остава далеч от българските граници, усилено се говори за сепаративен мир между Хитлер и Сталин. Западните съюзници не разполагат с реални възможности за десант на Балканите, така че в София трябва да се съобразяват преди всичко с опасността от хитлеристка агресия. Доколко е възможна подобна заплаха може да се съди от предупрежденията към царя и правителството да не допускат прогермански настроените генерал Луков и полковник Пантев да правят посещения в Берлин.(21) За тази опасност съветското разузнаване в София своевременно уведомява Москва. Известни са амбициите на генерала да бъде провъзгласен за национален фюрер и неговите контакти с хитлеристката върхушка са крайно нежелателни.

Когато се разглежда злощастната участ на изселените 11 343 евреи от Беломорието и Македония в контекста на политическата и военна обстановка през последните месеци на 1942 и първите на 1943 г., трябва задължително да се потърси

отговор на поне три въпроса:

1. Разполагала ли е България с възможности да предотврати изселването от окупираните земи?

2. Знаели ли са управляващите каква ще бъде съдбата на предадените на германците евреи?

3. Какво е участието на българските длъжностни лица в насилственото изселване?

1. Инициатор на изселането не е България, а Райхът. В среща на Йоахим Рибентроп с министър Попов през ноември 1941 г., германския външен министър заявява: "Още от сега той може да му каже, че в края на войната всички евреи трябва да напуснат Европа. Това било неотменимо решение на фюрера, а също и единственият път за решаване на този проблем, които изисквал цялостно решение и частичните мерки малко помагали."(22) Както е казано в записка на германското Външно министерство от 3 април "България се отзова на нашата инциатива за изселването на живеещите там евреи в източните райони и се съгласи с нашата помощ."(23)На следващия ден в строго поверителна телеграма германският министър на външните работи Рибентроп съобщава на посланик Бекерле за проведените разговори с цар Борис: "Относно еврейския въпрос в България царят каза, че досега той е дал съгласие само за прехвърлянето на евреите от Македония и Тракия в Източна Европа".(24) След края на войната, на разпит в мазетата на съветската НКВД, плененият посланик Бекерле заявява: "По указание на Химлер, което получих по телеграфа, съвместно с пълномощника на германското правителство по еврейските работи – Данекер и чрез министъра Габровски успях да изселя от Македония и Тракия евреите (14–15 000 човека), които съгласно моето искане бяха изпратени в Полша".(25) Бекерле недвусмислено определя себе си като отговорното действащо лице за насилственото изселване. Впоследствие съдът във Франкфурт предявява обвинение срещу него и легационния съветник фон Хан за това престъпление без да включва участие на български длъжностни лица.

В резюме – инциативата е германска, а царят е дал съгласие, остава да се изясни могли ли са управляващите в София да се противопоставят. Възможностите за протвопоставяне са две – по дипломатически път или със сила. Дипломатическите възможности се основават на правата, които България получава върху тези територии. По същество тя има временно отстъпени права за ползване – окупация до края на войната. Държавата не придобива право на собственост. Чия е в такъв случай отговорността за населението в завладяните земи? Отговорът е привидно ясен - на завоевателя, но той се усложнява от обстоятелството, когато завоевателят е предоставил право за временна окупация на част от завладяната територия. Българската държава се опитва да разшири своите правoмощия чрез споменатата Наредба за поданство в освободените през 1941 г. области и да намали по този начин правото на завоевателя да се разпорежда с населението, но среща сериозна съпротива.(26) Германската реакция е срещу чл. 4 от наредбата, определящ срок, в който гръцките граждани могат да поискат българско поданство. Под натиска на Берлин, документиран в три срещи на Морман с главния секретар Шишманов и разговор на премиера Филов с Бекерле, правителството е принудено да отстъпи и да удължи срока до 1. 11. 1943 г. Освен на коментираната вече среща, когато Морман съобщава становището на Райха "че е въпрос, дали България има право да урежда поданството в новоосвободените земи преди да има един договор за мир, засягащ съдбата на тия земи", дипломатът е достатъчно ясен пред Шишманов и на 9 декември 1942 г. : "В Берлин се смята, а също се смята и от страна на командващия "Зюд-Ост" и на германския представител в Атина, че е наложително българското правителство да измени чл. 4 от наредбата за поданството в освободените земи като продължи предвидения в него срок с още една година. ...Г-н Морман отбеляза, че според него е за предпочитане още сега да продължим срока и то доброволно, отколкото да бъдем принудени да го продължим по-късно поради невъзможността да изселим оптиралите в полза на старото си поданство гърци. А тая невъзможност ще настъпи неминуемо по простата причина, че германското командване "Зюд-Ост" ще откаже да пусне изселващите се в областта Солун-Егея."(27) Тези дипломатически разговори не касаят евреите - гръцки поданици, защото те са изключени от Наредбата, но категорично показват кой диктува там, където е преминал Вермахтът дори когато се дискутира единствено поданството на етнически гърци. Необходимо е да се поясни, че изразяващият германската позиция Морман е дипломат от кариерата, който винаги подбира думите си, не е злонамерен към България, не е националсоциалист, не се е замесвал във военни престъпления, а след войната става посланик на ФРГ в Колумбия. Германската настойчивост по-късно е ясно изразена и в писмо на началника на СД - група Инланд II до заместника на Химлер Ернст Калтенбрунер: "Централната служба на сигурността на Райха е внушила на няколко пъти на Министерството на външните работи да увеличи натиска върху българското правителство относно еврейския въпрос, за да добием едно решение колкото бързо толкова и възможно, в смисъл на евакуация на тези евреи към териториите на изток."(28)

Към това време българската политика, водена от цар Борис е да продължава да поддържа дипломатически отношения със СССР въпреки многократното настояване на Берлин за тяхното прекратяване, да запази армията от участие в бойни действия и не показва готовност да предаде българските евреи на Хитлер. Всичко това предизвиква недоволство и подозрения в нацистката върхушка. На 25 януари 1942 г. райхсминистърът на пропагандата Йозеф Гьобелс записва в своя дневник: ,,Няколко доклада показват, че антигерманските настроения в българските управляващи кръгове се увеличават. Специално за цар Борис се казва, че е започнал да играе някаква (двойна) двулична игра. Той е хитър и потаен човек, който, очевидно впечатлен от тежките отбранителни битки на Източния фронт, търси някаква задна врата, през която би могъл евентуално да избяга.(29) През пролетта на 1943 г. в Берлин получават ново основание за подозрения. Германското разузнаване засича контакти на пътуващия с дипломатически паспорт търговец Любен Пулев със специално пристигналия бивш американски посланик Ърл. Пулев изпълнява поръчение на царя, сондирайки възможностите за излизане от войната и монархът е принуден да омаловажава случая, когато въпросът му е поставен директно от Рибентроп.(30)

След демонстрирания натиск по въпроса за гражданството на гърците и съществуващите подозрения на Берлин, логично е да се предположи как биха реагирали в Райха по свръхважния за тях "еврейски въпрос", в случай че България реши да отмени ЗЗН и се опита да даде поданство на евреите с гръцко и югославско гражданство в зоните, които са й дадени за временна окупация по германско благоволение. Би ли допуснал някой здравомислещ, че нацистите биха признали и приели даването на такова гражданство при съществуващите обстоятелства. Изводът, че царят и правителството се опитват да изселят гърците от окупираните земи, а евреите да направят български поданици и да ги оставят там, вероятно би предизвикало нещо повече от нервна криза у параноичния фюрер. Чашата на търпението му е преливала и при по-незначителни прояви на своеволно противопоставяне. Ответната реакция на Берлин едва ли би се ограничила само с отнемане на предоставените територии, когато танковите колони на Вермахта могат да изминат разстоянието от западната граница до София за малко повече от час, а самолетите на Луфтвафе за 15 минути. В столицата без съмнение би се намерил необходимият брой привърженици на националсоциализма готови да поемат властта в служба на Хитлер. Българските управляващи очевидно са си давали сметка за собствените си възможности. При съществуващото съотношение на силите воененният отпор би бил самоубийствен.

Няма нито един основателен аргумент, поради който да се смята, че ако частите от Тракия и Македония бяха завзети обратно от Вермахта или изобщо непредоставени за окупация от България, там евреите щяха да бъдат съхранени и нацистите нямаше да ги изселят. Напротив, те недвусмислено показват какво се извършва в европейските страни под тяхно господство. В този контeкст даденото от царя съгласие е един формален акт за нещо, което така или иначе не е в състояние да предотврати. Той предпочита да стимулира въвеждането на антиеврейско законодателство, чиято тежест остава предимно на хартия и да запази българските евреи в страната, отколкото да влезе в директен сблъсък с Хитлер и да предизвика ново откъсване на територии или национална катастрофа. И в двата случая съдбата на евреите би останала изцялов германски ръце с всички известни последствия. Борис III споделя с царица Йоанна, Иван и Марион Станчови: ,,Ще ви кажа какви бяха тези нещастни хора, за които не бях в състояние да сторя нищо. Това бяха бивши гръцки поданици от Солунско, върху които нямам никаква юридическа власт и затова ръцете ми бяха вързани. Но знайте, никой от нашите няма да бъде откаран. Боях се, че това може да се случи, затова взех мерки: нашите евреи са разпръснати навсякъде в България, и то в най-отдалечените райони, в които ще бъдат на сигурно, вероятно ще им се наложи да поживеят известно време с ограничения и лишения. Но друг изход нямаше!" (31)

Аналогията с Италия

и нейната въздържана политика към евреите е неуместна, защото Италия е основоположник на Тристранния пакт, считана по тогавашните критерии за Велика сила, завзела с война окупационни зони в Гърция и Сърбия. Италианските войски се сражават заедно с германските по всички фронтове и нейната дума има коренно различна тежест в сравнение с тази на България, която е присъединена насила в пакта, и не е участвала дори с един войник в завладяването на земи от своите съседи.

2. В публичните изявления на Хитлер и цялото националсоциалистическо ръководство се говори единствено за изселване на евреите на Изток, извън Европа, където ще бъдат настанени на работа. Дори в "Ончателното решение" от Ванзее няма и дума за тяхното изтребление. "Ню Йорк Таймс", в броя си от 24 март, пише: "Съгласно съществуващите планове, около половината от депортираните български евреи ще започнат работа в селското стопанство на Голяма Германия, на една четвърт като полуквалифицирани работници ще им бъде позволено да се откупят чрез "доброволна работа" във военната индустрия в най-много бомбардирания Рур. Останалата една четвърт ще бъде транспортирана до Генералната губерния (Полша) за "работа, директно свързана с войната".(32) Райхът отчаяно се нуждае от работна ръка, вoенната промишленост е преминала ръба на възможностите си, непрекъснато се наемат хиляди работници от всички европейски страни включително от България и е напълно логично да се счита, че изселените ще бъдат използвани рационално. Обществото в Европа не е наясно какво се случва в лагерите на смъртта, дори не знае за тяхното съществуване. Те са управлявани от Химлер и СС при строго секретен режим и ужасяващите слухове, които се промъкват понякога, обикновено са приемани за антигерманска пропаганда. Изказваните мнения за изтребление на евреите в лагерите на изток не са подкрепени с нито един достоверен факт и са оприличавани на обвиненията от времето на Първата световна война, когато съюзническата преса приписва на германските войници всевъзможни злодейства. Впоследствие се оказва, че нищо от публикациите за разпаряне на бременни жени, рязане на ръце на децата и пр., не отговаря на истината.

Всички участници в запазването на 48 000 български евреи на територията на страната са действали с разбирането, че спасяват свои съотечественици от от робски труд при крайно тежки условия, които вероятно мнозина няма да понесат, но не и от смърт в газови камери. Дори инциаторът на парламентарната подписка Димитър Пешев е достаъчно доблестен да напише в своите мемоари: "...известни бяха и строгите мерки, взимани от германските власти в окупираните от тях страни, макар че далеч нямахме представа за размера на преследванията, за концентрационните лагери и това, което е ставало и вършено в тях – за всичко това ние научихме едва след края на войната." (33) Следователно е неоснователно да се говори за съзнателно спасяване от смърт на българските евреи, нито за съзнателно изпращане на смърт на гръцките и югославските, защото заплахата за тяхното умъртвяване е била неизвестна на спасителя. Обстоятелството, че нацистите са излъгали българските власти, многократно заявявайки, че преселените евреи ще бъдат настанени на работа, а не, че е планирано да бъдат умъртвени почти веднага след тяхното пристигане в Полша, по никакъв начин не може да вмени на управляващите в София вина за съучастие в убийство. Отвъд възможностите ми е да си представя как някой български държавник би се изправил срещу Хитлер, Химлер или Рибентроп с обвинението, че се готви незабавното им избиване, без да има конкретни доказателства за подобни престъпни намерения.Лесно е обаче да си представим, какви биха били последствията за страната ни от подобно изявление при съществуващото съотношение на силите. Италия съхранява евреите в своята окупационна зона, но не си и помисля да се противопостави на германците, като предложи убежище на беломорските и македонските евреи, въпреки че се ползва със статута на Велика сила. Дори Мусолини, който е близък приятел на Хитлер, не е в известност за смъртоносните измерения на Окончателното решение. Новоназначените от Берлин правителства в бившите кралства Гърция и Югославия изобщо не проявяват някаква загриженост, макар че според притежаваните лични документи това са техни граждани и те би следвало да носят отговорност за тях.

В крайно сложната обстановка България успява да направи максимално възможното. Запазва своя суверенитет, избягвайки окупация или преврат. Запазва своето политическо достойнство, като страна способна да отстоява собствени решения, макар и зависима от Райха. Запазва своите евреи, но не е в състояние да направи същото и с евреите - гръцки и югославски поданици.

3. Остава да бъде изяснен въпросът участвали ли са български длъжностни лица в изселването на евреите от окупираните територии. За да бъдат избегнати спекулации, трябва веднага ясно и категорично да се каже – да, участвали са. Това твърдение обаче задължително изисква внимателно да се разгледа тяхната роля. Създаденото на 29 август 1942 г. към Министерството на вътрешните работи и народното здраве Комисарство по еврейските въпроси (КЕВ) е основен регулаторен орган, на който се възлага прилагането на всички мерки по отношение на евреите (с изключение на тези по закона за едократния данък и закона против спекулата). (34) Оглавено е от Александър Белев. Той е наполовина италианец, завършва право в Софийски университет и специализира за кратко в Германия по прилагането на Нюрнбергските антиеврейски закони. Акцията по изселването започва след пристигането на хауптщурмфюрера от СС Данекер. В доклада си до министъра на вътрешните работи Петър Габровски комисарят Белев пише: "На 2. II. 1943 г. дойде при мен г-н Данекер придружен от полицейското аташе при германската легация. Данекер се представи като упълномощен от германските власти да уговори изселването на евреите от Беломорието и Македония." В доклада се отбелязва готовността на Райха да приеме това еврейско население, сроковете за изпълнение, събирането на евреите в лагери в близост до определени гари откъдето ще бъдат предадени на германците, "разписанието на специалните влакове, които ще дойдат от Райха", количеството багаж, което могат да носят със себе си (50–60 кг. само дрехи, завивки и храна) и др. На 8 февруари Данекер от своя страна докладва с телеграма до Адолф Айхман за разговора си с Габровски, че министърът "изрази готовността си с помощта на Германия да бъдат изселени на Изток евреите, живеещи в Тракия и Македония. ...Габровски недвусмислено даде да се разбере, че в момента и дума не може да става за изселване на евреи от територията на стара България. Той възнамерява да използва интензивно тези евреи за извършване на обществени работи. Според Габровски има около десет-дванайсет хиляди евреи (заедно с членовете на семействата), които не притежават българско гражданство. ...Задачата е изселването на евреите от Тракия и Македония, какато и на нежелателни еврейски елементи от централна България. Според данните от преброяването на евреите за двете области се предвиждат 14 000 евреи. Предварително Белев е планирал изселването на 20 000 евреи. ...Твърде желателно е приемането да се извърши от германски караул на българска територия."(35) От написаното става ясно, че още към 8 февруари царят и правителството са решили, "че в момента и дума не може да става за изселване на евреи от територията на стара България", но Белев е планирал да допълни броя на изселваните 14 000 евреи от окупационните зони с около 6000 души от България. Данекер потвърждава тези намерения на комисаря, възникнали по негово внушение, в нов доклад до Берлин от 16 февруари: "За да се достигне числото 20 000, в съответствие с моето предложение, Белев ще прибегне към така наречените "нежелани евреи". И добавя - "Още преди решението на Министерския съвет Белев по собствена инициатива изпрати пълномощници в Тракия и Македония, за да проучат възможностите за събирането на евреи в лагери."(36) С цел да поставят правителството пред свършен факт, Данекер и Белев предварително подписват на 22 февруари "Споразумение по изселването най-първо на 20 000 евреи от новите български земи Тракия и Македония в германските източни области", като принудят по този начин кабинета да приеме впоследствие "допълване" с още 6000 български евреи.(37) Според данните от преброявнето е добре известно, че в двете области еврейското население не надхвърля 14 000 души.

Германците обаче, с помощта на Белев, се опитват да пробият неотстъпчивата българска позиция, изразена от Габровски, като фиксират бройката на 20 000 и впоследствие настояват за нейното спазване, независимо за какви евреи става дума. Правителството успява да излезе от поставения капан и на 2 март приема 127 ПМС в което е записано: "Възлага се на комисаря по еврейските въпроси да изсели от пределите на страната в споразумение с германскиите власти до 20 000 души евреи, заселени в новоосвободените земи."(38) Ключът е в думите "до 20 000 души", чиито смисъл е коренно различен от записаните в споразумението Данекер-Белев конкретно "20 000 евреи". С тази разпоредба на постановлението на практика се отнема възможността за добавяне на български евреи към изселваните от окупационните зони. Смисълът на разпоредбата обаче остава сякаш "неразбран" от Данекер, Бекерле и българския комисар. Белев спешно организира лагери за събиране на български евреи в Пловдив, Кюстендил, Русе и Варна с цел тяхното изселване в Полша. Неговите действия не остават в тайна и на 9 март Габровски, без да го уведоми, издава заповед за освобождаване на всички евреи, намиращи се в лагерите, която е изпълнена още на следващия ден.(39) Необходимо е да се отбележи, че протестната подписка на Пешев и неговите колеги от парламента, която дава началото и на останалите протести, е направена на 17 март - т. е. 7 дни след нареждането на вътрешния министър, направено по указания на цар Борис III. В този смисъл тя и останалите действия в защита на българските евреи изиграват единствено превантивна роля срещу евентуална нова нацистка инициатива.

Усилията на германците се съсредоточават върху изселването на гръцките и югослвските евреи. С помоща на Белев, агенти на комисарството, полицейски и административни служители те са предадени на германците на изходните гари. Българските власти успяват да освободят няколко десетки лекари и аптекари. В края на март и началото на април останалите 11 343 души заминават за Полша. (40)

Антисемитизмът на Белев едва ли е от някакво съществено значение за изселването на евреите от Беломорието и Македония, защото на негово място дори да стоеше служител с коренно противоположна емоционална нагласа това по никакъв начин не би променило германските планове. В Берлин са напълно уверени, че съдбата на евреите с гръцко и югославско поданство им принадлежи, със или без съгласието на София, и именно поради това те не са записани като изискуеми от българската държава в текста на "Оконателното решение" от Ванзее.

Белев не е знаел за предстоящото убийство на изпратените в лагера Треблинка, не е знаел дори името на лагера. Той не е сред кръга на посветените - държавното ръководство на Райха, висшите офицери от СС и оперативния персонал в лагерите на смъртта. Усърдието на комисаря обаче е повече от срамно. Несполучливият му опит да манипулира държавно решение, за да угоди на нацистите, като добави и 6000 български евреи за изселване, е отвратително престъпление в морален и юридически аспект. Въпреки неговите тесни връзки с германците той не успява да се задържи на този пост. Освободен е от длъжност през септември 1943 г.

В запазения екземпляр на български език от споразумението Данекер-Белев пасажът "от новите български земи Тракия и Македония" е зачеркнат с мастило. Доколко самият документ е фалшифициран от Белев, за да аргументира прибавянето към изселваните и евреи с българско поданство остава неясно. Тази поправка предизвиква множество спорове, но едва ли е направена от комисаря по следните съображения:

1. В екземпляра на немски език няма зачеркнати пасажи.(41)

2. Споразумението е написано на пишеща машина от неговата секретарка в КЕВ и комисарят спокойно би могъл да нареди да бъде написана наново първата страница без споменаване на зачеркнатия текст.

3. Данекер не знае български език, а и охотно би се съгласил с всяка промяна, която му дава възможност да изсели по-голям брой евреи.

4. Самият Белев няма пред кого да показва документ с нескопосно зачеркване, което би могъл да постави под съмнение изобщо неговата валидност.

5. При проведените разпити пред VII състав на Народния съд служителите на КЕВ не споменават за подобно задраскване.

Поправката най-вероятно е направена след установяването на отечественофронтовската власт, за да се дискредитира допълнително комисарският образ.

Всички следващи искания на Райха за окончателно решаване на еврейския въпрос в България, чрез изселване на еврейте от страната, категорично са отхвърлени от царя и правителството. На 18 август Бекерле пише до Берлин: "Българското правителство обаче засега отхвърля решително всяко наше предложение в тази насока и понастоящем дори при един силен натиск от наша страна в никакъв случай няма да се съгласи, още повече че с това дава израз на политиката, която следва сега." (42) България става единствената държава член на Тристранния пакт, в която еврейското население нараства през годините на войната.

БИБЛИОГРАФИЯ

1. Д.В. Бр. 16, 23 януари 1941 г. ; ЦДА, Ф. 95, Оп. 1, а.е. 1, л. 120.
2. Д.В. бр. 16, 23 януари 1941 г.
3. АВП РФ. Ф. 059. Оп. 1. П. 339. Д. 2315. л. 29–30. Автограф. ; Българо-
съветски политически и военни отношения 1917–1941. Статии и
документи. С., 1998. с.178; АВП РФ, ф. 06, оп. 2, д. 135, п. 13, л.8–9.
4. ЦДА, Ф. 284, Оп. 1, а.е. 8105, л.32-37 ; Д.В. бр. 192, 29 август 1942, ПМС
№70, 26 август 1942 г., Пр. 111, Чл.1, Гл. 1.
5. Пешев Д. Спомени, София 2004)
6. Груев С. Корона от тръни. С., 1991. с. 395; John XXIII – The Good Pope.
International Raoul Wallenberg Foundation (IRWF). Documents. Volume 9,
Doc. # 11, p. 371; IRWF. Documents on Angelo Roncalli provided by prof.
Alberto Melloni, October, 2010. Doc. # 4.; http://www.24chasa.bg/
Article.aspArticleId=1331074
7. PA. A A, Bestand: inland IIg. Bd. 183, Bl. 486304-486305. ;
www.raoulwallenberg.net/wp-content/files_mf/13106...
ENGLISHcorrected.pdf ; Коен Д. Оцеляването, София 1995. С. 266-269.
8. Архив на МВР. II, НС-10. л. 1–101. На 10 Март 1943 г.
9. Тошкова, В. Из дневника на Бекерле. С., 1992. с. 90.
10. PA.AA, Bestand: Inland IIg, Bd. 183, Bl. 486316-486319
11. Филов, Б. Дневник. С., ОФ, 1990. с. 568.
12. PA.AA, Bestand: Inland IIg, Bd. 183, Bl. 486341-486342)
13. Eichmann 1961: Eichmann Trial To Point Up Aid For Jews By Boris. Herald-
Journal, 22.05.1961; The Trial of Adolf Eichmann. Session 47 /Part 3 of 8/.
The Nizkor Project, 1991–2012.
14. ЦДА, Ф.250 Б, Оп. 1, а.е. 48, л. 13-18.
15. Боздуганов Г. България - военния трофей на Сталин, София 2014 г.,
Виж: "Приложения"
16. Дипломатически документи по участието на България във Втората
световна война, Билярски Ц., Гезенко И., ИК "Синева", София, 2006.
С. 326 ; ЦДА, ф. 176 к, оп. 1 ш, а.е. 385, л. 1-243.
17. Hitler's War Directives 1939-1945 Trevor-Roper, H.R., London 1966. ;
Kriegstagebuch des OKW, Frankfurt am Main, 1963.
18. House of the Wannsee Conference – Documents. http://www.ghwk.de/?
lang=gb.
19. From Hitler's Doorstep: The wartime inteligence reports of Allen Dulles,
1942–1945. Penn State Press, 2010. p. 115. ;
Joint Chiefs of Staff/JCF/,Microfilm, Roll 51, File #108–118/117/ LO - LZ,
"O.S.S. Plan to detach Bulgaria from the axis", August 2,1943, ABC 384
Bulgaria/August 3, 1943/, Record group 165, Modern Military Branch,
National Archives and Record Administration /MMBNARA/.
20. NARA DS, 874, 4016/69A, Telegram # 765.
21. Филов, Б. Дневник, О.Ф. София,1990. С. 521-523
22. Akten zur deutschen auswartigen Politik 1918-1945. Gottingen Bonn -
Frankfurt/M., Serie D, Bd. XIII-2, 686-689.
23. PA. A A, Bestand: inland IIg. Bd. 183, Bl. 486304 - 486305
24. PA.AA, RAM, F1, Bl. 0161-0159
25. Тайны дипломатии Третьего рейха. 1944–1955. М., Международный
фонд ,,Демократия", 2011. Стр. 46–54.ЦА ФСБ России. Н–20808. л. 34–
44. Подлинник. Машинопис. Автограф.
26. Държавен вестник бр. 124/10. VI. 1942 г. и бр. 59/17. III. 1943 г.
27. Дипломатически документи по участието на България във Втората
световна война, Билярски Ц., Гезенко И., ИК "Синева", София, 2006.
С. 326, 337-338, 349-350, 352 ; ЦДА, ф. 176 к, оп. 1 ш, а.е. 385, л.
1-243 .
28. Документът е публикуван на сайта http://holocaustteaching.eu/
Вероятно искането е изпратено от генералът от СС Ото Олендорф
ръководител на Отдел II/III на СД-Инланд към Министерството за
сигурност на Райха и на Айнзатцгрупа "Д" ; Weale, A. Army of Evil: A
History of the SS, New York, 2010. P. 135.
Инланд II е струкурата на SD с която Айхман разработва
"Окончателно решение". Самият Олендорф е осъден и екзекутиран
от Нюрнбергския трибунал за избиването на повече от 90 000 души,
предимно евреи, в Украйна.
29. Тhe Goebbels Diaries 1942–1943. Doubleday & Co. New York, 1948. P. 47.
30. PA.AA, RAM, F1, Bl. 0161-0159
31. Станчов, И. Д. Дипломат и градинар. Мемоари. С., 2000. с. 153.
32. The New York Times, March 24, 1943.
33. Пешев Д. Спомени, София 2004, С. 216.
34. Д.В. бр. 192 от 29. VIII. 1942 г., ПМС №70 от 26. VIII. 1942 г.
35. PA. A A, Bestand: inland IIg. Bd. 183, Bl. 486285
36. PA. A A, Bestand: inland IIg. Bd. 183, Bl. 486293
37. ЦДИА, ф. 190, оп. 1, а.е.8518, л.1-3.; www. bulgarianjews.bg/institutions/3
38. ЦДИА, ф. 284, оп. 1, а.е. 8105, л. 37.
39. PA. A A, Bestand: inland IIg. Bd. 183, Bl. 486316 - 486319. ; Тошкова,
В. Из дневника на Бекерле. С., 1992. с. 90.
40.Ibidem. PA. AA.
41.Коен Д. Оцеляването, София 1995. С. 205.
42.Яд вашем, Ерусалим, URO 190-192.; НА БАН, ф.111, а.е. 41, л. 1-3.(Цит.
по Д. Коен)

 :arrow:

Hatshepsut

 :arrow:
ПОСЛЕСЛОВ ОТ АВТОРА


От изказаните мнения относно статията ми разбирам, че някои въпроси се нуждаят от пояснение, за да бъдат избегнати различни спекулации и необосновани интерпретации по темата.

I. Статут на земите под българска окупация в Македония и Беломорието. Единственият междудържавен документ, регламентиращ българското присъствие в районите на Тракия и Македония е спогодбата "Клодиус - Попов". Напълно вярно е, че спогодбата защитава главно икономическите интереси на Райха. В тази спогодба (заедно с допълнителния протокол за Беломорието) думата "окупирани", отнесена към тези области, е употребена 8(!) пъти, а изразът "областите, които при едно окончателно уреждане ще се паднат на България" - 3 пъти. Мисля, че няма как по-ясно да бъде показано германското виждане за временния характер на българска окупация. (ЦДА, ф.250 б, оп.1, а.е. 48, л. 6-7, 12-18, 21-22, фотокопие от оригинал на немски език и превод на български) Права за собственост върху тези земи не са признати на България от нито една държава. Какво се пише в българските вестници и какво се говори в Народното събрание по този въпрос е с нулево значение за управляващите в Берлин. Могат да бъдат видяни стотици снимки, показващи българските окупационни войски и администрация, но никъде не е публикуван текста на спогодбата. Тя ще остане дълбоко скрита във Външно министерство с гриф "Строго поверително", защото съдържа само задължения на царството към Райха и имплицитно обещание, че някога страната ще получи тези области.

Във Виенския протокол за присъединяване на България към Тристранния пакт изобщо не се споменава за бъдещи български териториални придобивки. А няма как и да се фиксира договореност за събитие, което още не се е състояло. Вермахтът тепърва ще завладее Гърция, а Югославия е предвидена за германски съюзник.

ПРОТОКОЛ

Виена, 1 март 1941 г.

Правителствата на Германия, Италия и Япония от една страна 
и
Правителството на България от друга установяват следното чрез долуподписаните техни пълномощници:
 Член 1. 
България се присъединява към подписания на 27 септември 1940 година в Берлин Тристранен пакт между Германия, Италия и Япония.
Член 2. 
Доколкото предвидените в член 4 на Тристранния пакт общи технически комисии разглеждат въпроси, които засягат интересите на България, ще бъдат привличани към съвещанията на комисиите и представители на България.
Член 3
Текстът на Тристранния пакт е прибавен като приложение към този протокол.

 Настоящият протокол е съставен на български, немски, италиански и японски език, при което всеки текст се счита за оригинал. Той влиза в сила в деня на подписването му.
 В удостоверение на това долуподписаните, надлежно упълномощени от Правителствата си, подписаха и скрепиха с печатите си този протокол.
 Съставен в четири оригинала във Виена на 1 март 1941 година, в ХІХ година на фашистката ера, отговарящо на 1-ия ден на 3-ия месец от 16-та година на ера Сиова.
Подписали: проф. д-р Богдан Филов, министър-председател на България, Фон Рибентроп, министър на външните работи на Райха, граф Чано, министър на външните работи на Италия, Ошима, японски посланик на Япония в Берлин.
 (ЦДА, ф. 284 к, оп. 2, а. е. 216, л. 1. Оригинал. Машинопис. ф. 250 б, оп. 1, а. е. 48, л. 5. Превод. Машинопис.; http://www.archives.government.bg/old/www.archive...

Виенският протокол не бива да се бърка с договорената впоследствие т.нар. "Виенска линия". Това е демаркационната линия между българската и италианската окупационна зона в Македония. Тя е определена по-късно на среща между Хитлер и Мусолини във виенския хотел "Империал" без българско участие, обект е на непрестанни спорове между София и Рим и няма нищо общо с въпроса за българския статут в тези области.

II. В условията на описания статут въведеното българско законодателство в окупираните земи, действа дотолкова доколкото не противоречи на волята на Райха. Нацистите се намесват решително дори когато става дума за третиране на етнически гърци, какъвто е случаят с искането за промяна на чл. 4 от Наредбата за поданство в освободените земи. След срещите на А. Морман с министър Попов и на Филов с Бекерле, правителството е принудено да отстъпи пред германския натиск. Морман се изразява достатъчно категорично, макар и на дипломатически език: "за предпочитане е още сега да продължим срока и то доброволно, отколкото да бъдем принудени ". Можем дълго да разсъждаваме върху изискванията на Закона за българско поданство (ЗБП), който не постановява антиеврейски мерки, но който според чл. 9 (1) изисква десетгодишно пребиваване в страната, като условие за получаване на поданство.(ДВ. бр. 288 от 20 Декември 1940 г.) Или върху въпроса кое е индивидуален акт и кое е акт с всеобхватно действие, въпреки че разпоредбата на чл.4 от Наредбата за поданство в освободените земи "не се отнася до лицата от еврейски произход". Или доколко наложените ограничения по Закона за защита на нацията противоречат на полудействащата Конституция (чл. 57, 60, 65). Или доколко е порочен приетият на 9 юли 1942 г. Закон за възлагане на Министерския съвет да вземе всички мерки за уреждане на еврейския въпрос и свързаните с него въпроси, който на практика превръща правителството в законодателен орган. (Д.В. бр. 148, 9 юли 1942 г.) Можем, но същевременно някой би ли могъл да си представи, че германците биха чакали десет години, или дори само една, за да могат евреите от окупираните територии да станат български поданици и по този начин да се спасят от изселване?! Нацистите не ги считат нито за пленници, нито за население, изискуемо за изселване от България – те са подвластни на Райха според "Окончателното решение" от Ванзее. А както е казал Рибентроп още през 1941 г. : "...всички евреи трябва да напуснат Европа. Това е неотменимо решение на фюрера..." Царят и правителството нито разполагат с дипломатически средства, основани на правото на собственост върху новите земи, нито с военни, за да се противопоставят на най-мощния агресор в света по това време.

Уместно е да се отбележи косвено изразеното отношение на българските управляващи към евреите с приетия Закон за уреждане поданството в Добруджа. Той е обнародван на 21 ноември 1940 г., само месец преди ЗБП и обсъждането на ЗЗН в парламента.(Д.В. бр. 263 от 21.ХI.1940 г.) В него Народното събрание и царят не правят никакво дискриминационно разделение по етнически или верски признак между лицата с български произход и малцинствата от присъединената област. Според чл. 1. "Стават български поданици от 15 септемврий 1940 година, всички румънски поданици от нерумънски произход, които на този ден са имали местожителство в земите, отстъпени на Царството по Крайовския договор." Еврейското население, което наброява към 600 души и живее предимно в градовете Силистра и Добрич, придобива същите права и задължения като етническите групи на българите, турците, арменците, циганите, татарите и др. Този закон ясно показва, че българските власти нямат намерение да прогонват евреите от присъединената към царството Южна Добруджа. От тази област зад граница не е изселен нито един евреин, защото тя е международно признатата за българска – управляващите могат да не се подчиняват на Берлин и да действат според възможностите си. Българският парламент няма как да издаде подобен закон за поданство в окупираните земи на Тракия и Македония, защото страната ни не притежава никакъв документ за собственост върху тях (междудържавен договор или поне спогодба) и не може да се разпорежда с населението без съгласието на Райха - страната, която ги е завоювала и предоставила за временна окупация.

III. Изселването. Комисарят Белев и неговите служители от КЕВ безспорно оказват съдействие на германската инциатива за изселване от окупираните територии. Деянията им са абсолютно осъдителни в морален аспект, но логично трябва да си зададем въпроса: Щяха ли да се справят нацистите без това съдействие? Отговорът е: И още как! По същото време служителите на СС Дитер Вислицени и Алоис Брунер започват изселването на евреи от Солун и областта. С помощта на местни колаборанти, включително и евреи, те натоварват със забележителна експедитивност над 54 000 души в около 25 германски влака и ги изпращат в Аушвиц. (ru.wikisource.org/wiki Стенограмма_допроса_Дитера_Вислицени) Тази операция е добре известна и описана в подробности от легендарния революционер на ВМРО от еврейски произход Рафаел Камхи. (archives.bg/jews/82-СПОМЕНИ_НА_СПАСЕНИ_ЕВРЕИ) За неговите заслуги към България Камхи е освободен с личната намеса на цар Борис и живее до края на войната в София. Едва ли Вислицени и Брунер биха се затруднили да докарат още 5 влака и да прибавят към изселваните евреи от Солунско и тези от българските окупационни зони при липса на съдействие от страна на КЕВ. Разглеждането на този трагичен епизод не цели да оправдава действията на Белев и сътрудниците му, но показва реалните възможности и решимостта на нацистите да изпълняват "Окончателното решение".

Hatshepsut

Тази информация е от 2012г.

ИСТИНАТА ЗА МАКЕДОНСКИТЕ И ТРАКИЙСКИ ЕВРЕИ БЕ ПРЕДСТАВЕНА
ПРЕД ЕВРОПЕЙСКИ ДИПЛОМАТИ



На 19-ти декември се състоя официалното представяне на английското издание на книгата на демографа Спас Ташев ,,Депортацията на евреите от Вардарска Македония и Беломорието. Факти и митове". В изложбената зала на Държавна агенция ,,Архиви" се събраха представители на европейски посолства в София, интелектуалци, историци и политици. Англоезичната версия представлява разширен вариант на българското издание, чийто тираж вече е изчерпан. Книгата е обогатена с още документи, сред които се открояват докладите на комисаря на КЕВ Александър Белев. В тях е отразено, че депортацията на евреите ще се извърши ,,със специални влакове, които ще дойдат от Райха", а също така че беломорските евреи са извозени от Лом до Виена с три югославски и един германски параход. Пак според същите доклади македонските и беломорските евреи са поети от германските власти още в Скопие и Лом и те са тези, които извършват депортацията. В книгата са включени и документи, от които е видно, че българските полицейски части в ,,новите земи", които организират и провеждат вдигането на евреите от домовете им, се намират под върховното германско ръководство.

Книгата бе представена от Станимир Илчев, който е спонсор чрез групата на либералите и демократите в Европейския парламент. Според Илчев появата на английският превод е събитие с голямо значение за по-доброто и обективно разбиране на исторически събития, които напоследък предизвикаха свободни интерпретации и манипулации на истината. Най-голямото достойнство на книгата на Ташев, посочи евродепутатът от НДСВ, е че авторът борави само с факти и доказателства. Те са горчиви и жестоки и сред тях се е зародила неприятна политическа митология. Правят се опити да се сатанизира българският народ и затова книгата на Ташев е ценна – тя не манипулира, не интерпретира, а показва фактите, такива каквито са, подчерта Илчев. Книгата осветява случилото се и посочва тънката граница между възможното и невъзможното в политиката тогава.

След него думата бе взета от Наум Кайчев от Софийския университет ,,Св. Климент Охридски", бивш генерален консул на Република България в Торонто и Битоля. Той разгледа творческия път на автора и подчерта, че Спас Ташев винаги е проявявал усет и такт при изследването на редица парливи въпроси в българската история.

Ласкави отзиви за книгата даде и Виктор Меламед, почетен консул на кралство Тайланд и председател на Федерацията на ционистите в България. Според него основната роля на книгата на Спас Ташев е, че му е помогнала да си изясни някои бели петна в българската история и най-вече да си отговори на въпроса за степента на отговорността на неговата държава в драматичните събития във връзка с депортацията на македонските и беломорските евреи. Виктор Меламед бе категоричен, че българите не са народ от хладнокръвни убийци.

Накрая думата бе взета от автора. Спас Ташев подчерта, че някои от включените в книгата документи от фактологията трябва да преминат в раздела за митологията. Като такъв пример той посочи предоставените му документални кадри от македонската национална телевизия, за които се твърди, че отразявали депортацията на евреите от германски войници, но с вагон с надпис БД, който бил част от надписа БДЖ. Спас Ташев приел това твърдение за достоверно и затова включил кадъра в книгата. Преди няколко месеца обаче, при анализ на надписа, извършен от специалисти по история на БДЖ, се установило, че това не отговаря на истината. Още по-голяма била изненадата, когато бил изследван надписът върху вагона в Музея на Холокоста в Скопие, който носи абревиатурата БДЖ и за който се твърди, че е използван при депортацията. Оказало се, че въпросното лого във вид на стилизирано крило е създадено едва през 1964 г. и през 1943 не е съществувало. Изненадите обаче не спрели до тук. След като авторът оповестил тази информация за извършената манипулация в свой доклад през м. ноември 2012 г., управата на Музея на Холокоста в Скопие заличила логото под формата на стилизирано крило и поставила надпис БДЖ и BULGARIA във вида им, както са се изписвали през 1943 г.

По време на представянето Ташев съобщи, че през последните два месеца е проучвал в различни български архиви въпроса за съдбата на имуществото на евреите от ,,новите земи". За него е безспорен факт, че българските власти през 1943 г. са отчуждили това имущество, но при изтеглянето на българската администрация от ,,новите земи" през септември 1944 г., по-голямата част от него остава там. Поради тази причина например, Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония (АСНОМ) се ангажира с изработването на закон, който да регулира отношенията с новите собственици. Що се отнася до пренесената от него част в България, съгласно чл. 11 от споразумението за примирие, българските власти се задължават да го върнат на собствениците му. Така започва неговото описване и през 1945 и 1946 г. то е върнато, като за целта има и подписан специален протокол между българските и югославските власти за приключилата реституция. През 1946 г. е договорено и изплащането на Югославия на еднократния данък върху еврейските имоти, с който българската администрация е обложила евреите югославски поданици. По този начин се оказва, че България е единствената държава в Европа, която е възстановила напълно собствеността върху всички еврейски имущества не само на своя територия, но и в администрираните от нея земи през периода 1941 – 1944 г.

Спас Ташев подари на папския нунций в България копие от писмо от монсеньор Анджело Ронкали от 30 юни 1943 г., по това време апостолически делегат в Цариград, до цар Борис III, в което ходатайства за неговото съдействие за издаването на български транзитни визи на 70 деца румънски еврейчета, които се опитват да се спасят от нацистките гонения. В резултат на тази политика на България в годините на Втората световна война, българските власти са издали 15 хиляди визи на европейски евреи и така те са били спасени от лагерите на смъртта.

Освен на английски, през 2012 г. книгата бе издадена и на испански език под формата на седмични притурки от ,,Диарио худио" (,,Еврейски всекидневник") в Мексико и в бюлетина на сефарадската общност в Аржентина.

https://bivol.bg/makedinski-trakiiski-evrei.html