• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

01 April 2020, 08:31:00

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10350 Posts

Шишман
1431 Posts

Panzerfaust
287 Posts

Лина
241 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
  • Total Members: 72
  • Latest: Gergana
Stats
  • Total Posts: 12963
  • Total Topics: 1235
  • Online Today: 71
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 37
Total: 38

avatar_Hatshepsut

Българските военни гробища в Македония

Started by Hatshepsut, 15 October 2018, 07:21:50

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Новото гробище край Прилеп

Не знам и не искам да знам какви злободневни проблеми е решил да спомене, използвайки повода, б. Бойко.
Не знам и не искам да знам колко много от хората, хванати в крачка на улицата от анкетите на тази или онази телевизия по време на ,,празничната" им разходка по градинки и молове, отново не са знаели какво точно и защо се празнува на тази дата.

Лично аз, с приятели, отбелязах празника по един по-подобаващ (поне според мен) начин – на гроба на български войници в Македония. Там, където е крушението на въжделенията, родени с обявяването на Независимостта... Така беше и миналата година, когато посрещнахме 22-ри край останките от паметника на полковник Каварналиев край Дойран, навръх 90 години от най-големите сражения в района по време на Първата световна война.
И тази година решихме да отбележим празника по подобен начин, като на връщане от едно изключително интересно пътуване в Костурско, района на Мала Преспа (Гърция) и албанската част на Голяма Преспа (за впечатленията от тези посещения – отделно, при първа възможност, т.е. свободно време) посетихме запазените гробове и паметници на български офицери в двора на църквата на с. Цапари, Битолско, и съвсем наскоро възстановеното германско военно гробище в Прилеп, където почиват и останките на общо 60 български войници.

Цапари

Село Цапари е неголямо, но живописно село, недалеч от Битоля. Измежду по-новите къщи се срещат и повече или по-малко запазени стари къщи, които дават добра представа за облика на селото отпреди век. Цапари е означено на повечето пътни карти на Република Македония и до него се стига по отбивка от главния път Ресен – Битоля, като на табелите на пътя като основна посока е означено близкото село Ротино, а не и самото Цапари, за което има малък знак на второстепенния път.

Без особена трудност, следвайки най-добре асфалтираните улици и минавайки покрай внушителен паметник на жертвите на антифашистката съпротива, се стига до голямата и добре поддържана с помощта на емигранти от селото селска църква ,,Св. Георги".



Надписът над входа на църквата и езикът, на който е изписан, говорят сами за себе си.



За съжаление, по време на посещението ни църквата беше затворена, а нямахме време да потърсим у кого е ключа, затова така и не можахме да разгледаме вътрешността на църквата, но на двора й, зад олтара, има достатъчно ценни за всеки българин паметници.
В двора на църквата все още стои изградената през 1906 г. внушителната костница на загиналите през Илинденско-преображенското въстание местни жители.



Гробницата неслучайно е голяма – близо 100 въстаници от селото (от общо няколкостотин!) загиват във въстанието, а самото село е сред взелите особено дейно участие.
Логичен е въпросът защо и кому е било нужно костите на загиналите въстаници да бъдат преместени от костницата, изградена от съселяните им – пропагандните причини в търсенето на приемственост за новата (тогава) държавна идеология прозират зад решението костите да бъдат положени в основата на антифашисткия паметник.

Село Цапари стана известно в България преди няколко години, когато се оказа, че единствените (поне засега) запазени паметници над гробове на български войници от войните в началото на миналия век са именно в това село, в двора на църквата. Става дума за паметниците на 7 погребани там офицери, командвали части на Битолския фронт по време на Първата световна война.



Войнишкото гробище, намирало се близо до селото не е запазено, но мястото се знае и доколкото ми е известно там също вече има паметник. Оказахме се обаче слабо подготвени и решихме да не се лутаме по пътеките в околностите на селото без точна информация.
На паметниците ясно личат имената на загиналите офицери, частите им и мястото, където са срещнали смъртта – Червената стена, кота 1248 – места познати, ако не от друго, поне от едноименните улици из градовете в България.



Спретнатият и добре поддържан църковен двор неминуемо кара посетителя да си помисли, че погребаните тук са късметлии спрямо останалите им загинали бойни другари, чиито имена и гробове са останали запазени само във военния архив...

Прилеп

Прилеп, сам по себе си, винаги си струва да бъде посетен. Родният град на Димитър Талев, прототип на неговата Преспа, е за мен е едно от най-приятните места в Р. Македония - Марковите кули, Чаршията, църквата ,,Благовещение Богородично", разбира се, кръчмите и не на последното място – Прилеп е домът на прекрасната бира ,,Даб"! Поводът за последното ми посещение обаче този път беше друг.

Преди около месец в града беше официално открито възстановеното германско военно гробище, в което, наред с над 1 600 германски войници, загинали на Македонския (Солунския) фронт през Първата световна война, почиват и 60 български войници.
Историята на гробище е твърде показателна - създаден като гробище на разположената в града германска военнополева болница, мемориалът е изграден в първоначалния си вид в началото на 30-те години по силата на договор между Германия и тогавашна Кралска Югославия. След Втората световна война и създаването на Титова Югославия съдбата на гробището е незавидна – местните комунистически власти поощряват разрушаването му и с типичния за породата си скверен плам дори насърчават хората от околните махали да използват надгробните камъни при строежа на новите си къщи! Самото гробище е превърнато първо в тържище за добитък, а накрая, съвсем емблематично - в бунище...

Така до скоро, когато събитията преминават в друга посока – общината получава от Германия сериозна финансова инжекция от (ако не ме лъже паметта) половин милион евро за изграждането на инфраструктура в квартала и местните власти разрешават на германската обществена организация, която се грижи за гробовете на германските войници от двете световни войни из цяла Европа, да възстанови (със собствени средства, разбира се) военното гробище. И прави това по немски, макар и с решаваща информационна помощ от българска страна...



Малко са запазените автентични надгробни плочи от първото гробище и заради това повечето от тях са вградени символично в оградата на гробището. В средата е вдигнат голям кръст с паметна плоча и послание за помирението между някога воювалите помежду си европейски народи.
Особено ефектна е паметната книга с метални страници, на които са изписани имената на всички погребани тук германски войници.



В единия от краищата на гробището, с прекрасен изглед към Марковите кули, е българският ,,кът" с паметна плоча, върху която са изписани имената на 60 българи, намерили тук вечен покой (като не броим 60 години обругаване).



Запазени са и малко останки от войнишки надгробни кръстове и паметник на български офицер.



Не е много от количествена гледна точка, но изобщо не е малко от качествена.
В Прилеп вече има още едно място за поклонение на българите.



Гатанка с предизвестен отговор и нулев бонус за повишена трудност

Познайте от веднъж дали на паметниците на българските офицери в с. Цапари и на паметната плоча на българските войници в германското военно гробище имаше свежи венци и цветя, поставени на националния празник 22.09. от базирания в недалечната Битоля български генерален консул?
Възможните отговори са:
а) Съвсем не.
б) Ц.
в) Ептен ич.
г) Ти луд ли си, въпросът е риторичен.
Позналите не печелят нищо.

Некои съображения, заключения и предложения

Още преди година на Дойран, където британски войници от международните сили в Косово щъкаха в района на сраженията и очевидно течеше подготовка за обновяване на британските военни паметници в района, си зададохме с приятелите, с които бях там, въпроса – след като македонските власти имат проблем с възстановяването на българските гробища, а с британските очевидно не, не е ли възможно нашето Министерство на отбраната да предложи на колегите си в Лондон изграждането на съвместен мемориален парк там, където още се виждат окопите и бункерите и до ден днешен се намират шрапнели. Не можем ли днес, когато с англичани и французи сме военни съюзници в НАТО - организация, към която иска да се присъедини и Македония, да дадем пример за това как миналото е останало в миналото, а единственото, което искаме днес, е да почетем по човешки паметта на загиналите, без да разсъждаваме прекалено задълбочено за това кой бил крив и кой прав. History is written, както четох някъде наскоро по форумите и нямам друг избор освен да се съглася с тази горчива, но реалистична констатация.
След 9 г. ще отбележим 100 г. от Дойранската епопея – събития, записани във военната история не само на България, но и на Великобритания. Има време, а не е нужно много - само добра воля, инициативност и малко пари. Нещо повече – от изграждането на подобен мемориален парк ще спечелят и местните, тъй като много повече туристи ще се насочат към красивото Дойранско езеро, тъжно навяващо спомен за повяхнала туристическа слава в стил югославски ,,Балкантурист".
Колкото и цинично да звучи – от гледна точка на местните едни пари стоят забутани сред гробовете на българските войници в шубраците и тръните на височините край Дойран. Лошото е, че дълго време съответните служби на комунистическа Югославия са пускали буквално същите слухове – че българските войници са били погребвани със златно имане в шинелите си, което е допринесло за бастисването на много от гробовете в района...

И още – в България, а и в международен план, периодично се вдига много шум за отказа на македонските власти да съдействат за възстановяването на българските войнишки гробища. Добрите примери – Цапари, Ново село (Струмишко) и Прилеп се неглижират, а се акцентира върху отказа на македонските власти да разрешат възстановяването на паметника на полковник Коста Каварналиев край Дойран и т.нар. чешма ,,Фердинандка", изградена от българските войници в тила на позициите им над града. Дали не можеше да се иска възстановяване не на паметника на българския офицер (при всичкото уважение, което дължим на паметта му), а на намиралото се там войнишкото гробище на 58-ми пехотен полк, в което гробище да бъде поставен и паметникът на офицера, също почиващ там? Дали вместо възстановяването на чешмата в чест на един спорен като оценка дори и у нас владетел не може да се иска възстановяването на намиращото се в шубраците на едно недостъпно близко дере гробище, където лежат близо 200 войници?

Питам с ясното съзнание, че вероятно не знам много важни подробности и сигурно бъркам. Питам, не за да се заяждам с когото и да било, а защото съгласно международните конвенции, по които страна е и Македония, местните власти са длъжни да поддържат войнишките гробища, а не паметниците на командирите им. Искаме ли реалното и постижимото или понякога сами търсим отказа и конфликта, акцентирайки върху това, което е ясно, че трудно ще получим? Република Македония е суверенна държава с народ, чието мнозинство има разбирания за историята, с които може и да не сме съгласни, но сме длъжни поне на официално равнище да приемем като факт, без оценки и наставления.
Убеден съм, че днес с подходящия подход може да получим много повече – и за нас, и за съседите, и, най-сетне, за паметта и покоя на загиналите.

https://belomore.blogspot.bg/2009/09/blog-post.html

Hatshepsut

Панде Ефтимов: Българските войници са погребвани в македонските села, защото са се били за своя земя, на своя земя

Панде Ефтимов в роден на 15 март 1933 г. в село Претор, Преспанско, Македония. Завършва филологически факултет в Скопие. Бил е учител и журналист във в. Народна просвета" - Скопие. Агенция "Фокус" разговаря с Панде Ефтимов за българските военни гробища в Македония, за битките и за героите през миналия век. "Българските войници са погребвани в дворовете на църквите на македонските села, защото са се били за своя земя, на своя земя", казва Панде Ефтимов.
Фокус: Колко са българските гробища в Македония?
Панде Ефтимов: На територията на днешна Република Македония, започвайки от албанските планини, минавайки през Охридското езеро, Преспанското езеро, Галичица, Пелагония, Каймакчалан, Дойран, планина Беласица, до Орфанския залив, Българската армия воюваше с целия свят. Българската армия, борейки се на своя територия, за своя територия, се сражаваше с една силна армия, която наброяваше повече войници, отколкото първоначално се смяташе, че ще включва. От двете страни на границата по време на Първата световна война на македонския фронт воюваха общо 1,2 милиона войници. Представете си – Българската армия, която се бореше там. В състава на българо-германската армия тогава на този фронт доминираха българските войници – около 90 - 92 на сто от военния състав бяха българи. Около 10 – 12 на сто, техническата част, която осигуряваше армията, беше германска.
Българските войници се намираха на своя родна земя. В състава на Българската армия около 12 на сто от войниците бяха родом от онези краища на сегашна Вардарска Македония. Българските генерали са били през цялото време с войниците си. Генералите, офицерите и подофицерите в състава на армията никога не се деляха от войниците. Резултатът беше, че тази армия, съставена от българските орачи, българските търговци, българските интелектуалци, съзнаваше своята бойна сила. Като резултат от тази невероятна сплотеност, започвайки от Освободителните войни в българската история – през 1878 година, през Сръбско-българската война през 1885 година, през Балканските войни, Българската армия беше много единна, а българската войска беше много калена.
Какво се случваше в тази кървава борба? Българите не отстъпваха от своите окопи. Един сръбски историк, Опачич, казва, че българите са се окопали в земята така, като че ли ще воюват сто години! Този голям сръбски историк, Опачич, написа четири книги за този случай. Това е много важно признание, защото се дава от другата страна, от други хора, от онези, които воюваха против Българската армия.
На територията на Македония има над 400 гробища на български войници. Но има неща, които българите трябва да знаят: българските военни гробища често пъти се намират в селските гробища, за разлика от другите. Това е така, защото българите са погребвани и от цивилни свещеници, и от военни свещеници. На второ място, защото народът ги погребва затова, защото те са наши войници. Но има и нещо друго – и сърбите са православни, и русите, които се борят срещу българите, също са православни. Но само българските военни гробища са в селските гробища. Тази характеристика е много изразителна.
Трагедията днес на българските военни гробища днес се състои в следното. Станаха 90 години от завършването на Първата световна война. През цялото това време те не са нито поддържани, нито обновявани. По време на войните самите останали живи войници са издигнали паметници на своите убити офицери и другари. Но с времето повечето от тях са заличени и днес много малко могат вече да бъдат намерени. С времето някои от паметниците са изравнени със земята. А една част от тях бяха поругани и унищожени и от безбожна чужда ръка. Такъв например е паметникът на полк. Каварналиев край Дойран. Такива са и гробищата на българските офицери край Преспа, при църквата ,,Свети Георги". Там гробищата бяха унищожени точно така, което ви казах – от безбожна, поганска ръка. На други места пък гробищата са запазени, но за съжаление – селата са изселени и няма кой да ги поддържа.
Българските гробища могат да бъдат разделени на няколко вида. Едните – гробища са тези, които се намират в дворовете на самите църкви, в манастирски комплекси. Другите - гробища, които се намират на бойното поле. Причините за това са различни, например – голям брой жертви, висока температура или обратното – много ниска температура и др. Тогава войниците са погребвани там, където са загинали. Такъв е случаят в Галичица, където 50-и български полк унищожава две дивизии. Това граничи малко с фантазията, но е истина – един полк унищожава две дивизии. От полка живи остават една много малка част. Гробовете на останалите, които загиват в сраженията там, днес са изравнени със земята. И никой не може да ви ги покаже къде са, освен нас, които знаем мястото.
Въобще – българските гробища са унищожени и затова има още примери. В църквата ,,Свети Георги" в Струга е бил гробът на капитан Бърдаров, убит на Мокра планина, и после пренесен в двора на църквата в Струга. Жителите на града и жените от Струга са палели на неговия гроб по 2000 свещи. Повече, отколкото на всеки друг гроб! Свещите били толкова много, че не можели да горят, ставали на един огромен куп, и така горели. Сърбите не можели да търпят това и затова са вдигнали костите му оттам. Днес не се знае къде е гробът му. Такива случаи има и на много други места.
Такъв случай е и гробът на полк. Борис Дрангов, който днес е на градските гробища, такива са случаите и на други места. Някои са нарочно унищожени, някои са заличени от времето, някои са забравени... Но положението на българските гробища не е розово. Затова защото досега нито Царство България, нито социалистическа България, нито сегашна България, им обръща внимание. В последните години като резултат на сериозния ангажимент на посланиците на Република България в Скопие Ангел Димитров и Михо Михов, беше постигнат някакъв напредък. Затова съдейства и сериозният ангажимент на проф. Божидар Димитров. Напълно са обновени гробищата на Ново село, Струмишко, където има погребани 71 български войници. Укрепени и почистени са гробищата в село Цапари в двора на църквата, както и войнишките гробища на левия бряг на реката.
На други места гробищата се знаят къде са, но са заличени от времето. Миналата година близо до Градско, в с. Долно Чичево бе реставрирана гробницата на 252 български войници, загинали през Първата световна война, 1916 г. Този монумент наистина е едно невероятно свидетелство за българското геройство.
Мисля, че сегашната генерация български историци, български интелектуалци, българи, които наистина са заинтересовани за запазването на онова, което се нарича българска история, ще направят много, за да бъдат възстановени българските гробища. Бих изтъкнал ангажиментът на ген. Михо Михов, посланикът на Република България, и на полк. Марин, които наистина са ангажирани за възстановяването на българските гробища, както и за отбелязването на отделни годишнини и посвещения на гробовете. Направен беше и филм на СКАТ по сценарий на Божидар Димитров, направен беше и филм на Военния канал. Но трябва много да се работи, за да не се забрави всичко това. За да може поколенията да знаят, че българският войник се е борил в своята земя, за своята земя! И е побеждавал затова, защото не се е борил на чужда територия.
Фокус: Кои са най-големите битки?
Панде Ефтимов: Имаме няколко епопеи, няколко големи Шипки като Шипка! Борбата при Дойран е свръхчовешка. Още – борбата на Червената стена, над Цапари, Битолско, където са две дивизии, едната – Бдинската. Друга битка – при Каймакчалан, на завоя на Черна заслужава специално внимание. На Галичица, мястото Томорос, където 50-и полк унищожава две дивизии. Това не са измислици или фантазии, това са истински факти. Българите не са ходили с бели ръкави на бойното поле, ходили са така, както са живеели в селата – груби селяни, работници, които са знаели да спят и върху камъните и са можели да гладуват. Но са знаели и да се борят. Поради тези причини, поради силното командване и доверието, което е съществувало между войниците и офицерите, победата винаги е била на тяхна страна.
Ще се върна на сръбския историк – Опачич. Той има и една такава мисъл: ,,Само пряко мъртъв български войник може да се мине". Това е достатъчна илюстрация. Може би – ако го казваха самите българи от България, би било преувеличено, но това е реалността, истинската реалност.
За Първата световна война в Македония има цял цикъл песни, които и днес се пеят. Те може да се публикуват, може да се намерят подобни песни в българския фолклор. Може да се излъчват по българските радиа и телевизии. Да се помни това. Да се посетят тези места от нашите екскурзианти, които пътуват в Македония, а не да ходят на туризъм само в Охрид. Да посетят и тези места, да посетят българските войници. Ако няма къде да намерят техните гробища, да посетят гробищата, да видят къде лежат френските войници. Като се запитат - кой ги уби тези френски войници, ще си отговорят – този, който е имал сили да се бори с целия свят. В Македония днес са подредени френските гробища, английските гробища край Битоля, край Скопие. Още – гръцките гробища, сръбските гробища... И никъде няма поддържани български гробища. Но нека българите да посетят чуждите гробища и да видят – кой ги уби всички тези войници.
Фокус: Какво знаете за битката при Червената стена?
Панде Ефтимов: Червената стена е един висок рид от Преспанското езеро и Пелагония на планина Баба. Той е продължение на връх Пелистер, 2601 м надморска височина. На Червената стена воюва Бдинската или Видинската дивизия със средище на 15 км по-далеч. Бдинците са се окопали в камъка. Кървавата битка се води на Червената стена, на повече от 2000 м надморска височина. Българите имат позиция на една височина, такава е била българската тактика. Някои историци, които не знаят добре география, обвиняват българските генерали за това, че са избрали такова стратегическо положение и място. Но българската слава е в следното: българските войници са се окопали в земята на Червената стена, а французите настъпват по височината. Докато се изкачват, не пуква нито един изстрел. Българите не стрелят нито веднъж. Когато французите съвсем ги доближават, те са страшно уморени защото са се изкачили на над 2000 м надморска височина! Те са били вече толкова уморени, че българите са можели със сигурност да надделеят над тях и така й става. Втората дивизия, която ги напада, е един гръцки полк от около 1000 души. От тях остават живи само седем души. Не съм им виновен на гърците, че са мислили, че отиват на сватба! Българите са си бранили земята, а гърците са били окупатори в тази земя.
Епопеята на Червената стена наистина заслужава голямо внимание. Такова, каквото заслужва битката на Преспанското езеро. На Преспанското езеро е бил 52-ият полк, разположен в манастира ,,Света Богородица" в село Сливница. И днес бункерите са цели, здрави са; и днес наблюдателният пост е здрав, независимо, че са минали повече от 90 години!
Искам да кажа следното: българите никога не биха се провалили, ако политиците по това време наистина бяха на необходимото ниво! Българската армия е била непобедима. Но българите не са имали политици, които наистина да овладеят земята. Имали са воини, имали са генерали, имали са офицери, които заслужават най-голямо внимание. И днес тези личности заслужават да бъдат поставени на пиедестал, да не бъдат забравени.
Фокус: Разкажете ни за себе си. Защо сте лежал в затвора?
Панде Ефтимов: Произхождам от старо семейство, познато в историята като възрожденци, революционери, свещеници. Ако искате – да се върнем още по-далеч, дали е истина, не знам, но има колективна памет и колективно предание – потеклото ни е от много стар род. В моето семейство, откакто се помнят, имало образовани люде, но е имало и люде, които са обработвали земя. Родът ми е бил практичен, разпръснат на много места. Държали са по-голямо богатство в Цариград, но с времето са го изгубили и са се установили в Преспа. Аз съм роден в Преспа. Връщам се на моето време. Моето семейство има и трагична, и славна история. Всички мъже са убивани. Дали от турците, дали от сърбите, дали от гърците и така... В семейството ми никой от нас нямаше дядовци. Всички сме без дядовци, дядовците са убивани преди внуците да се родим. Моят дядо не е имал дядо, моята майка не е имала дядо, и аз нямах дядо. Сега за пръв път моите внуци имат дядо. Защо е така? Затова, защото, както е казал поетът – ,,не търпи майчино огнище някой да го тъпче". В моето семейство винаги се е говорило за революция, за борба, за отпор, пееха са такива песни. Най-много затова се говореше, по-малко за други работи. Въпреки че, моите родители бяха по професия овощари, пчелари... това им бяха основните занимания. Но моят род преживя трагедията винаги да се учим на най-лошото. Моят татко – в затвора, брат ми – в затвора, вуйчо ми – в затвора, братовчед ми – в затвора. Всичките – в затвора, накрая – и аз в затвора. Затова, защото ние не сме свикнали да навеждаме глава. Знаете онази българска песен, може би: ,,Касапинът коли най-кротките крави, а дивите вълци са живи и здрави...". Е ние не навеждахме глава, но и никой не успя да ни покори. Ние си останахме такива, каквито бяхме дошли на света, ние не можехме да вдигнем един пръст против България... Ние сме едно и също. Друго е историята и след `44-а година - се започна: историята ще я правим по-инаква и така нататък... Но ние не сме имали страх да кажем – да бъдем заедно. По тези причини по затворите бях и аз. Това беше свещено право – да си браним татковината, историята, миналото да си браним... Затова затворите в Македония бяха пълни. Нямаше място в затворите на Македония. Имаше една плеяда от личности – свещеници, лекари, агрономи, учители, които лежаха по затворите. Един Добър дел е избит, няма го. Избити бяха. От Добър дел останаха единици. Една голяма част напуснаха и емигрираха, за да си спасят главите. Като резултат от това – днес Македония е празна. Например – вземете моята Преспа – изселена е. Емигрантите бягаха през границата, прави, криви – бягаха. Затова защото не бяха сигурни в мястото, в което ще живеят. Това е след `44 година – чак до вчера... докато сърбокомунистите владееха. Защото тази Сърбославия, или тази Югославия направи един духовен геноцид над македонския народ. На другите места в Югославия, една Хърватия, или една Словения, тя имаше по-друга концепция за живеене, докато Македония беше направена една експериментална страна на Комунистическата партия, на човека с белите наръкавници, Тито. Ако наистина тези хора бяха такива, за каквито се представяха, тогава трябваше отношението към всички хора да бъде еднакво, и към македонците също, както словенците, хърватите, сърбите. Защо задължително тук се учеше сръбски език, а в Сърбия не се учеше македонски език, нито в Словения? Ако някой иска да създава единство и братство, и разбиране между народите, то трябва да има равенство, да има система ,,дай – дам". Това не се случи. По тази причина край нас всичко беше объркано. Ние не можехме да заемем държавна служба, ако все пак заемем такава, сме под постоянен контрол. Държавната сигурност беше подала ръка на сърбите, сърбоманите, власите и други такива, които създаваха от Македония една съвременна колония, от която имаха материални приходи. По тези причини в Македония се създаде една страшна обстановка, едно недоверие, едно отчуждение. По-нататък – имаше и професионален антагонизъм, между отделни личности, между хората и номенклатурата, които не можеха да търпят нито един човек, който е по-паметен, или по-кадърен... Затова неспособният винаги беше господар, а способните го хранеха с материали, суровини и т.н. По тези причини преминахме най-хубавите си години в затворите. Затворите не са нещо благородно, не са нещо кой знае какво... Затворите са мъчилища. В социалистическите години, говоря за социалистическите затвори, в това число – мисля, че говоря и за социалистическите затвори в България, направиха един конгломерат от всички най-големи злосторства в историята на света, за да ги употребяват срещу собствените си хора. Да скършат човек, да скършат неговото семейство, да го смачкат не само човека като човек, който се намира зад решетките на затворите, но и неговото семейство, които са бащи, майки и т.н. По тези причини днес ние с недоверие гледаме към всички неща... И днес има неразкрити много убийства... Ние нямаме обявяване публично на шпионите, на доносниците, на ченгетата, това, което направиха и България, и Унгария, и Чехия. У нас за това се мълчи, наговарят се, пазарят се между себе си... Затова все още Добър дел го владеят точно сърбокомунистите или – възпитаниците на тази система. Не може на едно магаре днес да му сложите седло и магарето да стане кон. Така е и с тези, които служеха на този комунизъм, служеха жестоко на този комунизъм против интересите на рода си. Те ще останат родоотстъпници, нищо друго. Затова в Македония все още не е извършена денационализацията. В Македония не са реабилитирани хората, пострадали от режима. При нас още не се знае – кой е крив, кой е прав. Все още не се знае, а са минали 19 години самостоятелност на Македония.
Едва написаха няколко книги за осъдените за Македония. Стоян Ристевски от Охрид написа книга за осъдените за Македония, Евтим Гашев написа нещо... Но нещата не са добре осветени. Сега сериозно се занимават и вече някои историци в Македония, но ние нямаме един комплексен преглед на всички тези жертви, които са загинали. Защото, представете си, това, което беше в България, беше и тук. Разлика няма да намерите, защото това беше една и съща рецепта. `44 - `45 година в България се убиваше, убиваше се и тук. Ние все още имаме неразкрити гробища, каквито имаше и в България. Ние например в Преспанското езеро при изграждането на пътищата, на летовището – знаем, че са загинали стотици люде, за които днес няма гроб. Тези люде все едно, че са били безименни, когато са убивани. Господ ги е вземал горе. `44-а година пак така в Преспа, за нея говоря, в Преспа е извършено масово убийство на много личности, не само от нея, но и от Охридско, Стружко, от Пелагония, от Тиквеш... Някъде между 250 и 350 души, бройката не я знаем. Те са убити на острова Голем град в Преспанското езеро. Днес за тях няма гроб, няма податки... нищо не е написано, мълчи се... И няма гроб за тях. Затова, защото злосторниците са между нас. Живи са! Ако не те, техните синове и внуци, които в тази земя изпиха кръвта на народа. Злосторниците не остаряват никога.
Фокус: Познавахте ли войводата Кръстьо Ресенски?
Панде Ефтимов: Кръсте Трайков беше роден в село Крусие, Преспанско. Те бяха двама братя, и двамата войводи. Йонче или Иван Трайков, загинал 1905 г. в село Кривене заедно с Геле Войвода. А Кръсте Трайков умря `43 или `44 година. Живееше в Ресен. Пазя негова оригинална фотография. Неговият син б.ред. на Кръсте Трайков) – Борис през 1944 година е убит на остров Голем град в Преспанското езеро. И днес гроб няма. Този човек, Кръсте, заслужава внимание по следните причини. Той навремето беше войвода на целия този район. В състава на неговата чета навремето беше Спиро Олчев, в състава беше братовчедът на Пейо Яворов - Крачолов. Тези борби са познати в хода на Илинденското въстание.
Моят дядо, на когото аз нося името – Панде, е ученик на Дамян Груев, от Битолската гимназия. Когато трябва да продължи образованието си в Солунската гимназия, Дамян Груев му казал: ,,Остани, върни се. Войводата е много способен, но не е много писмен. Да му бъдеш секретар" (така, както политически комисар, както са му викали в комунизма). И той се връща, оставя образованието си и след това участва във всички войни, във всички борби. По нареждане на Даме Груев - формира българска екзархистка семинария за подготовка на свещеници. За два курса, да го наречем, са подготвили над 80 свещеници за всички гъркомански села, където не е имало български свещеници. Избирали са ги по това – да бъдат здрави, хубави, умни мъже, интелигентни, да бъдат женени, преди да бъдат запопени. Трябвали са им, за да вършат сериозна мисия. Това се случва в същия манастир, където е било седалището на 52-ия полк на Бдинската армия, по-късно. Седем години е бил по планините Панде. Нямал е време да се ожени. По време на Хюриета турците го затварят и лежи в турски затвор до 1912 година, тогава от затвор го освобождават сърбите. След като е освободен от сърбите, се включва в Българската армия, воюва в Балканските войни, воюва в Първата световна война. По време на Дойранската операция е в състава на ген. Нерезов и ген. Вазов в тила. Панде е един от войниците, които пренасят плочата на цар Самуил от село Герман в София (това е друга история).
През 1918 година – населението го избира за кмет. Девет години е кмет. През 1927 година, 22 срещу 23 март, сърбите го убиват на Преспанското езеро. По това време е предвидено в Битолската област да бъдат избити 250 люде. После започва големия процес в Ресен – против Асен Татарчев и другите. Сърбите правят едно огромно масово убийство и унищожават тези личности, които наистина са заслужавали внимание.
Нека се върна малко назад – през 1913 година се включва в Охридското въстание, воюват против сърбите. Сърбите това няма да го забравят, пращат една голяма дивизия, много са избягали към Албания. Но целият интелектуален елит, който е бил тогава, онези, които са знаели да обичат родината, да се борят за нея, да й помагат – практически бяха унищожени. Един Добър дел беше изселен в България, а голямата част от него – убити. Това е тъжната история на нашите люде, тъжната история на този народ. Пак да се върна в Преспа, споменавайки го Кръсте Трайков. Трагична история, там Македония е поделена сама със себе си. Единият дял е под Гърция, другият дял е под Албания. Девет села днес са под Албания, където не живее нищо друго, освен наше население! А от друга страна е островът Свети Ахил, където е била столицата на Самуил... която е в Гърция. Онази част, която остана в Македония, сега е разселена, а мястото е било с многобройни църкви, манастири... от 1191 година. Ако искате – там са били едни от първите фрески на Свети Кирил и Методий. На които е пишело: 1191 година, агиос Кирилос ди даскало вулгарон, агиос Методиос ди даскало вулгарон... Преведено: Свети Кирил, учител Български, и Свети Методий, учител Български. И днес ще го намерите. В Слимнишкия манастир, Преспанския манастир в село Слимница, ,,Света Богородица", светите седмочисленици са наредени там и всички презимена, които са написани, са както си трябва: ,,Петров", ,,Стойков", ,,Марков"... В Македония имаме и презиме –ски, така, както има и в България, но в Преспа може би съм единствен, който остана с име на –ов – Панде Ефтимов. Все едно – и в България има на –ов, има на –ски – това е богатството на един народ. Това е голямото богатство на един народ. Всички да носят едно – това е грубо. Човек е различен, разбиранията са различни, това е богатство.
Денка КАЦАРСКА

Агенция "Фокус" припомня:

Капитан Христо Бърдаров (1891-1917), родом от Разград , командир на първа картечна рота от ХIХ шуменски полк.. През Първата световна война полкът му защитава три години Охрид от позициите си на планината Мокра. Загива на 19 октомври 1917 г. Погребан е в църковния двор в Струга. Властите на комунистическа Югославия разрушават паметника му..
Планината Галичица е разположена в югозападната част на Република Македония и в Източна Албания, която се издига като хребет между Охридското и Преспанското езера. На брега на Охридското езеро се намира манастирът ,,Свети Наум", основан в 905 г. от Наум Преславски.
По време на Първата световна война през планината Галичица минава фронтовата линия. И до днес на някои места в планината са запазени следи от позициите на българската армия, отбранявала района през 1916 - 1918 г., а един от главните върхове носи името ,,Бугарска чука".
Кръстьо Трайков (Ресенски) - роден през 1875 г. в с. Круше, Ресенско. Участва в Илинденско-Преображенското въстание като четник в Охридско. След въстанието до Балканските войни действа Ресенско. Умира през 1942 г. в Ресен.

http://www.focus-news.net/?id=f9347