Пѫтеписи отъ Македония

[Hatshepsut]

До Скопие и назад заради Данаил Крапчев


Град Скопие, изглед от крепостта над града

https://e-vestnik.bg/


Цвета Трифонова

1. ПЪТУВАНЕ КЪМ КРЪСТА

В ранния мразовит следобед на 27 ноември сме на път за Скопие със Спас Ташев, директор на Българския културен център в македонската столица. Ще представяме там книгата ,,Данаил Крапчев и в. Зора. Незабравимото", защото Данаил Крапчев е родом от Прилеп, Македония и същевременно е най- българският патриот от първата половина на 20 век. Докато сме на наша територия Ташев кара по второстепенни пътища – там движението е спокойно, да не кажа никакво и освен това пейзажът е приглушен и девствено бял – едва вчера ни връхлетя истинска зима. Дървета и храсти, засипани от сняг, протягат заскрежени гирлянди край пътя. Андерсенови декори от Снежната кралица." Хубав ден, хубав ден", повтаря си доволно домакинът ми, чиято най -голяма мечта била да стъпи на Антарктида.

Няма и два часа и сме на границата при Гюешево. Измъкваме се от прегръдката на зимата. Оттук нататък грее слънце, юг е - синьо небе, тихо и ясно време. Винаги се улавям, че мисля и виждам света не само със своите си очи, а и с литературноисторическото си зрение. Пътувайки през безлюдните македонски полета, без дори да искам, сравнявам гледките с литературните си представи. Просто професионална деформация, и при други професии я има. Мисля си на какво толкова се е възхищавал Змей Горянин в своите пътеписи за Македония и как пък Димитър Талев описва с безкрайно умиление и поетическо вдъхновение същият този скучен и беден ландшафт, който се ширва от двете страни на пътя.

Невероятно е, че му се привиждат красоти, багри и магии вместо сивите пустеещи полета с бедни, оръфани махалички, мяркащи се изрядко в далечината. Крива паланка си е наистина крива, покатерила се по хълмовете и покрай завоите, наднича свито и предпазливо със скромни стари къщици като същинска паланка.

Пуст и изоставен е този източен край, никакво строителство, следи от нови технологии и от европеизъм няма, беднотата прозира отвсякъде. Улавям с незнайни сетива как се стеле настръхнала бдителност, примесена с тъга, как сиротството витае из тези безмълвни пространства.Земите до Куманово са празни като санитарна буферна зона, десетки километри гранична полоса. Комшиите са ни обърнали гръб, между нас и тях се простира заден двор, в който още бродят призраци от миналото. Македония си стои настрана, не се доближава съвсем до старата родина, затова са така рядко населени тези стотина километра земя. Едва от Куманово нататък започва магистрала, появява се живот и атмосфера. И въпреки гледките и констатациите, чувствам се особено – не ми е чуждо, не ми е любопитно. Сякаш си отивам у дома – всичко е толкова нашенско и еднакво.

Изобщо не получавам усещане, че съм влязла в чужда страна, както когато съм била в Гърция и в Турция. Защо бе, джанъм, питам сама себе си – никой не познавам тука. Изводът ми е, че и географията също е записана в сърцето. Миладиновски копнежи, Вазови песни, Яворови възпоминания и Талевски възторзи задочно са ме сродили с духа на земята, тя лежи нейде в съзнанието ми, а може би и в кръвта. Тук някъде е погинал брат на моя дядо през Първата световна война, баща ми е кръстен на него и също е воювал из тези краища по време на Втората световна баталия. И аз мъкна това име като знак за нещо, което не бива да се губи и след четири поколения. Какво да им се чудя на половината българи, чийто корен пък физически си е оттука, че не спират да бълнуват за Македония. Оставете я на мира тази наша не-щастлива люлка - така си мисля, докато влизаме в Скопие – и първото което виждам на хоризонта е Кръста. Тъничък и призрачен изглежда в синкавата мъгла, виси на хълма като митична птица, разперила криле над града. Не мога да откъсна поглед от това видение и се питам - каква символика, какво послание са вложили македонците в него. Дали е разпятие или е благославящ Кръст Господен? Или двоичната семантика най-точно символизира многострадалната македонска съдба.

2.СРЕЩАТА

Българският културен център е спретната триетажна къща в центъра на македонската столица. На отсрещната стената през тясна уличка заплашително се мъдри черен надпис – ,,Умрете бугари". И да го заличат, пак ще се появи, тук пазачи няма. На Спас надписът не му пречи, той си е канара, особено с тази огромна патерица сега. Документът на шовинистките изстъпления е точно срещу духовното огнище на българите, неговата културна и обединителска роля ги вбесява, а не официозното здание на българското представителството. Защо е така ще науча скоро.

Малко се притеснявам, че в 7 без 15 още няма никой, дори питам Ташев какво ще правим ако няма хора. Той е спокоен и само се усмихва. Като слизаме след малко в кокетната зала на долния етаж леко се стъписвам - заличката е пълна, почти всички места са заети. Кога дойдоха тези хора за 15 мин. само! И като ги поглеждам бегло, се успокоявам - естествени, хубави лица, в които няма капка претенциозност, повечето са възрастни хора, но има и млади - няколко журналисти от агенции и радиа. И само две са жени, седят най-отзад и изпитателно ме гледат.

Изправям се и казвам, че им ставам на крака, с благодарение за това, че са оставили топлите си домове и са дошли в зимната вечер, за да си спомним заедно за един от големите синове на Македония. С книгата в ръце разказвам за житието на Данаил Крапчев, за неговия вестник, за приносите му в българската журналистика, за неистовата му любов към родното място, за гибелта му на 10.9. 1944 г., за разправата с редакцията на в.. Зора". Няколко пъти повтарям формулата на неговия живот - оста София – Прилеп - София. Показвам им снимки от книгата, Разказвам как нарочно съм ходила в Прилеп, за да видя родния му град, който така силно е обичал, че съм била в старинната църквица ,,Свето Благовещение" с хилядолетния чинар, полегнал над нея, и в манастирчето, вградено в скалите под Маркови кули. Че съм видяла в Прилеп много жени, хубави досущ като Талевата Ния, да се разхождат грациозно из улиците. Хората се оживяват, вече имаме доверителна връзка и се повежда невъобразим разговор - започваме да си хортуваме като отдавна познати хора. По-дълго се обговаря гибелта на Крапчев на 10 септември 1944 г.– някой са интересува защо комунистите толкова са му имали зъб. Спас Ташев чете откъс от негова статия, а човек от публиката споменава репортаж на Крапчев за Съветска Русия и това ме изумява - хората са компетентни и начетени, нямат празноти по отношение на македонската история.Тук изниква контрамнение, един побелял човечец напомня за борбата против фашизма, но го отминавам с мълачание, не искам да влизаме в тази глобална яма. Дори ми става мило, все едно слушам нашите си пенсионери. Друг обаче изправя посоката – с радостни очи споделя, че в Прилеп се играе спектакъл по романа на Талев – Железният светилник. За тях това е дългоочаквано и значимо събитие, малък пробив в кошмарната половинвековна дискриминация на големия писател.

Град Прилеп около 1930г. Там са родени Данаил Крапчев и Димитър Талев

Споделяме мисли за Крапчев уж, а неусетно стигаме до общата ни трагическа съдба, спомняме минали събития и лица, а мислим всъщност за сегашното ни дередже. Изненадана съм и се радвам на въпросите - питат за Йордан Бадев и защо не се пише и нищо не се прави за него - какво да се прави, щом едва 2-3 души работят по проекта ,,политика и литература" в БАН. Достолепен възрастен мъж ме кара да анализирам трагическия роднински възел - Данаил Крапчев – Кръсте Цървенковски – сестриният му син, прочут в историята майкопродавец и българомразец; Докато следвал в София бил е приютен в Крапчевия дом и така пламенният родолюбец, посветил живота си на освобождаването на Македония, храни змията във своята пазва- поради силна преданост към рода си сам отглежда и изучва онзи, който ще бабува на македонизма и ще преследва безмилостно защитниците на българската кауза. Човешка, родова и национална драма, в която се олицетворява историческата ни участ, белязана с разделения и братоубийства, изтъкана от безброй антиномни същности и противостояния - патриотизъм и предателство, саможертвеност и продажничество, благородство и завист. Нож в сърцето на Крапчев, от ръката на еничерска издънка, възкръснала от тъмнините на робските неволи, за да нанесе коварен удар и в сърцето на българщината. Тези достойни хора тук по свой начин търсят и изричат отговорите на тежки исторически и етнопсихологически въпроси – какво ни срива отвътре, кой е червеят на гнилотата, поради който е зачернен техният живот и е провалена общата ни съдбина?

Боже, каква публика, мисля си, добре че не се правих на важна и учена, щях смешно да се издъня. Слава Богу, че съм едно с тях, със същата горчивина в душата и те усетиха това. Питанията се превръщат в споделяния. Разсъждаваме за политиката на България към македонските българи и защо нито един български вестник не се продава в Македония, докато сръбските са на всяка крачка, защо на 100 км от границата няма обхват на българска телевизия или радио, изобщо мисли ли българското правителство за своите хора тук. Какво да отговарям аз, освен истината – не се преструвам на Петко Каравелов, напротив, засрамена съм и отговорна заради безхаберието и държавническия нихилизъм на иже нарицаемите български управници. – Да, България няма национална доктрина за своето бъдеще, камо ли за Македония. Политиката спрямо македонските българи не е много по-различна от коминтерновската, нихилистичната и отродителска политика на комунистическия предател Георги Димитров. Негови наследници са начело на държавата.

Хортуването ни продължава и на скромната почерпка, и на срещите ни през следващия ден. Разбирам, че финал този разговор няма да има, че за мен той едва започва и ще продължи много дълго може би. Данаил Крапчев остава на заден план, далеч в своето минало, защото сегашното е бременно с наболели проблеми, засягащи ежедневието на хората. Миналото обяснява причините, но не дава отговор за днешната безизходица. Хората ми разправят за сегашната си участ – почти всички, които се афишират като българи са уволнени от работа и оставени без препитание. И децата им са дискриминирани, но няма кой да ги защити и никой не ги подкрепя. А българските фирми в Македония вземат на работа сърбомани, но не и македонски българи. Отношението към тях е като към онеправданото ни малцинство в Западните покрайнини. Казват ми съкрушени, че най – добрият македонски писател, драматург и публицист - Младен Сърбиновски, човекът, който пръв се е осмелил да развенчае македонизма като история и политика и да заяви публично българската си самоличност, сега е изгонен отвсякъде и скита по улиците немил – недраг. Сещам се за това, че македонистът Любиша Георгиевски обаче е във върховете на властта, но наскоро го окичиха и с български орден, сигурно за да отличат един от вдъхновителите на антибългаризма. В абсурдната нашенска реалност всичко е обърнато с краката нагоре, позор и слава са си разменили местата, и ми е чудно, че братята ни край Вардар още живеят с вяра и очакват нещо положително от нас.

Тук научих за още едно издевателство – освен материалната им несрета, те са подложени на рекет и от българските институции –ходене по мъките е, когато искат да се снабдят с български паспорти и визи. По 3-4 години ги разтакават за гражданството, а въпросът с визите е криминален и плаче за прокурор. Консулът в Скопие, според разказите, бил организирал корупционна мрежа с посреднически фирми, които продавали българските визи по 30 евро едната. Друг начин няма, казват хората. Кранче значи са визите за алчните чиновници на тройната коалиция Милиони евро се източват от прокъсаните джобове на тези измъчени хора, за да пълнят гушите на ненаситни нашенски пеликанчета – политически мафиоти, маскирани като дипломати. Не ги интересува тях националната кауза и никак не ги е еня за живота и за копнежите на тези достолепни българи, каквито по нашите земи вече няма за съжаление. И няма начин посланикът и външният ни министър да не знаят какво става, защото посредническите обяви се появяват открито и всекидневно в пресата, а и в България скандалната ситуация с македонските визи вече е публична тайна. Според мен не само знаят, ами и стоят зад тая работа, ако се замисли човек над думите на генерала, че трябвало да се редуцира даването на български паспорти, защото отношението към българското гражданството било потребителско.

Какво има за потребяване в България и какво ще ни вземат македонците, което вече да не е взето от ограбваческите шайки, които ни управляват - за това ген Михов нищо не казва? Добре е да запита колегите си дипломати - гърци и сърби, няма ли да им дадат един милион техни паспорти, ако македонците само ги поискаха. Но те знаят, че дедите им са мрели заради българското си име, че порои българска кръв се е ляла в три войни за спасяването на Македония. Жива е паметта им, духът им е български и затова понасят побоища, закани, мизерия и дискриминация. Видях ги как с часове захласнато четат остарели български вестници в библиотеката на БКЦ и това вероятно им е потребителското отношение в представите на ,,негово превъзходителство"? Мисля, че паспорти потребяват други - брокери и търгаши търгуват с чувствата на хората, с българската история и мъка, с националното ни достойнство. Сигурно е световен дипломатически куриоз, че посланикът се е заел еднолично да разпределя сертификати и визи на избрани ,,туроператорски" агенции чиято туристическа дейност се изразява единствено в продажбата на визите, не и в туризъм. Българската къща в Скопие би следвало да привлича и обгрижва македонските българи, а се случва обратно – омерзява хората с безпардонния си меркантилизъм. Поразителен е фактът, че целогодишна виза получава Драган Латас – собственик на сърбомански медии, генератор на шовинизъм и омраза към всичко българско, подстрекател на бандите и побоищата при лобното място на Мара Бунева, докато същинските българи са унижавани, изнудвани и разигравани. Ясно е как е спечелил сърцето или джобовете на посолските чиновници. Тези синковци явно са от коляното на Кръсте Цървенковски, но вижте къде са се настанили! Като в бакалия продават достъпа до общото ни отечество, погазвайки всички морални и държавни закони. Посолството да си тури тогава табела, че е бай Ганьовата Солунска митница, не да срами родината ни и да отблъсква хората, съхранили българщината по тази изстрадала земя след векове на гнет и тормоз. Ей това е сега образът на държавата България в Скопие – спекулантска физиономия на парвеню, без морал, без национално и държавническо достойнство. Да, редукция ще има, но ще я направи историята и ще редуцира с позорното си клеймо родните спекуланти, а не скромните и чисти българи от Македония.

Ето как краткият ми престой сред тези родствени души ме залива със щастие и с много мъка едновременно. Двете мили дами от стар македонски род се оказват видни интелектуалки – даряват ме с топли думи и покани да посетя дома им, за да видя стари реликви. Бързо и лесно се доверяваме един другиму с всички, няма никакви условности и страхове, защото голата истина ни сближава. Сякаш се познаваме отдавна, болката ни е единосъща, както и речта. Разменям телефони и адреси с толкова нови приятели, ще се видим пак, живот и здраве, ако дойда напролет. Ще ме водят на Преспанското езеро, ще ми покажат църквици и манастири, ще ме разведат из красотите на Скопие, не само из задръстените като в София улици. Но дали ще мога да дойда е въпрос...

[Hatshepsut]

 
3. ПЛАМЪК И ЖАРАВА

Солиден възрастен мъж стои на първия ред срещу мен. Задава трудни въпроси. Завидна компетентност, подредена мисъл и висок стил на изказа. Мислех, че е стар професор и се чувствах като на изпит пред изпитателен поглед в упор.

На раздяла неочаквано ми поднася едно изречение, което се врязва в паметта моментално. «Кой сака да остави следи зад себе, требе да оди бос» - казва ми той и ме оставя да мисля. Затова решавам на всяка цена да го видя отново. Кой е мъдрецът, какво искаше да ми каже със своята максима? Пандо Ефтимов се казва и е доайен на българите в Скопие, но не само това. Прелюбопитна фигура, каквато не съм се надявала, че ще срещна в днешно време, пък било то и в Македония. Същинска възрожденска реликва, родолюбец и комита до мозъка на костите.Упорит, жилав 75 годишен българин, чийто живот е бил изцяло посветен на това ,, да оди бос" по разпалената жарава на македоно-българската история.Той е нестинарът на народностното ни мъченичество в Македония.

Не може да се разкаже трудният житейски избор за час или дори два - той е препълнен със събития и битки. Ако някой има желание и време да опише битието, стоицизма и страданията на хората с българско самосъзнание през половинвековното господство на сърбизма и македонизма, ако иска да узнае как тези хора са устояли и не са се пречупили духом, след като са оставени сами на себе си срещу репресивната машина на македонистката държава и доктрина, той трябва да дойде при Пандо Ефтимов, да заседне тук и да записва дни наред. Аз разполагах само с броени часове и можах да науча малко, но невероятни неща.

Първото е, че зад гърба на бай Пандо стои стар възрожденски род. Прадядо му Панде Сужов е бил един от поборниците за църковна независимост и за българска патриаршия в Цариград през втората половина на 19 век. Един от онези будни и дейни търговци, занаятчии, свещеници и книжовници от всички краища на поробеното отечество, които с рядка настойчивост и пожертвования полагат темела на националното самоопределение и самочувствие. Те са работливите и търпеливи зидари, които започват градежа на българската държавност под носа на Османската империя. Биха ли могли потомците им да са някои други, измислени статисти в конюнктурен политически театър, а не българи като дедите си? И бащата на събеседника ми е бил подофицер в армията на ген. Вл. Вазов по време на Първата световна война. Пандо Иванов е включен в онази специална рота на учени и военни, която е имала за задача да издири и съхрани българските старини и реликви из Македония. Тук чувам един задъхващ разказ за това как е била пренесена надгробната плоча на цар Самуил от църквата ,,Св, Герман" /в село Герман, Преспанско/ в археологическия музей в София - Подофицерът заедно със своите войници я пренася в каруца, под ковчега на убит български войник. Става нещо като на Шипка - живи и мъртви съвместно бдят и си помагат, за да опазят историческите паметниците на бълг. държавност. Този род от Пандовци явно е бил орисан със специална жреческа орис - могъщият случай не поверява на всеки срещнат ролята на пазител на свещени за племето предмети.Третият Пандо Ефтимов въплътява в собствената си съдба легендата на своя род. Още от младини започват личните му битки за род и родина – първата е с нарочения академик- македонист Димитър Митрев за защита националността и творчеството на даровития прилепчанин Димитър Талев В далечната 1956 г. пък се озовава в град Битоля, точно по времето, когато се руши старата Чауш джамия и сред руините намират старинна мраморна плоча със нечетливи надписи. Преди още властите да са разбрали за находката, нашият човек успява да се добере до ценния паметник. Носи фотоапарат, заснима плочата, преписва един по един ортографските знаци, измерва всички данни на надписа, като че ли това му е наследствена професия. И ако днес в десетки научни книги и студии, дори в Уикипедия, можем да видим как изглежда плочата с надписа, ако можем да прочетем съдържанието и узнаем смисъла, то това е благодарение на онази велика снимка, направена от бай Пандо. Как след това надписът се озовава в българското посолство в Белград си е истинска приключенска история. Като Индиана Джоунс, но не поради приключенски дух, а от вдъхновяван родолюбива ревност и поради духовното си призвание, той се самонатоварва с рискована мисия - да издирва и опазва историческите български реликви на една чужда държавна територия. Скоро след това се появяват професорски трудове за Битолския надпис, множество студии и статии. Никъде и никой не споменава за неизвестния откривател. Нечии научни кариери се градят върху мълчаливия подвиг на мъжа, който стои срещу мен на 28 ноември 2007 г. След като вече е документиран факт и влиза в научно обръщение с подписа на авторитетни професори-историци като Ал. Бурмов, Ив. Божилов, Йордан Заимов, Вл. Мошин, няма начин плочата да бъде унищожена. Може би от яд е строшена на три и захвърлена в някакво мазе на музея в Битоля. И как не, щом трикратно прогласява изпод тежките камъни на вековете, че този град и тази земя са били владение и обиталище на български царе, а не на митични македонци.

,,През годината 6523 /1015-1016/ от сътворението на света обнови са тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български с помощта и с молитвите на пресветата мъченица наша Богородица и чрез застъпничеството на 12-те ни върховни апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение на живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през м. октомври в 20 ден и се завърши в м. месец края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен и които двамата разбиха в Щипон войската на цар Василий, където бе взето злато, а този разбит биде от цар Василий в годината 6522 /1014/ от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото."

Това е златният печат на народностната идентичност, положен с кръв и с яки калета върху земите, за които днес твърдят, че са на ,,македонския" владетел Самуил. Отпечатъкът е вдълбан и в съдбата на човека, който го е предал в ръцете на българската държава. От журналист в скопското радио и служител в Министерството на просветата, Пандо Ефтимов се озовава за седем години в зловещия затвор Идризово като политически затворник. Осъден е заради упоритостта да се мисли и да настоява, че е българин, заради будителската си страст и несмирим комитски дух. Смята се за късметлия, че не е попаднал в занданите на Отешево и Царина - имена и сега споменавани шепнешком, заради злокобната им слава. От тези места никой не излизал жив, осъденият изчезвал безследно като в ада - нито човек, нито гроб.
 
Но никой и нищо не успява да пречупи волята на този корав българин от Македония - деятелността и убежденията му не са своенравие, а начин на живеене на достойния човек, който е разбрал най-смисленото в битието – трябва да отстоиш себе си сред битовите несгоди, сред политическите бури и сътресения, защото те идат и отминават, а остава следата, с която човек е пребродил света. Тази е философията, скрита в Пандевата максима за ходенето бос по горещата жарава на историята. Каквото е трябвало да направи и каквото е могъл, правил го е, за да остане верен на заветите на своя род и на собствената си съвест най-вече. Гордият и силен дух не може да бъде изменник, макар изменничеството да се котира скъпо на политическия пазар във всички времена.Пандо Ефтимов и физически има вид на як темел или на стар жилав ствол, нещата на които се крепят обществото, истината и живота.

Мога ли да си представя, че някой от днешните ми сънародници, независимо дали учен или политик, или просто националист от тия дето крещят по митинги и се ,,скатават" по телевизиите, ще тръгне да обикаля и издирва войнишки гробове по просмуканата с кръв земя на Македония. Ако го стори ще се прочуе като проф. Йордан Иванов в началото на 20-я век.. На македонска територия обаче кракът на Пандо Ефтимов е стъпил в хиляди селца, църкви и манастири, обходил е всеки метър земя от Елбасан до Беласица, за да издири, опише, проучи и класифицира по дати и местоположение, по имена и армейски данни българските войнишки гробове. Направил списък на 480 свети обиталища, приютили костите на хиляди български синове, дали живота си за свободата на Македония. Това са 480 олтара за памет и поклонение, 480 светещи точки на историческата ни саможертва. Не са просто гробове а свидетелства и жалони на българското етническо и държавно присъствие в тези изгубени земи, каквито са и царските надгробни плочи. Издирвачът им иска да ми разкаже как грижовно са били прибрани в селските гробища или в черковните дворове, за разлика от сръбските, руските и други чуждоземни могили, но времето ми в Скопие свършва. Освен с исторически, делото му е препълнено и с други смисли и значения – чисто човешки, християнски и трансцедентални - като е издирил местата и записал имената на забравените воини, сторил е заупокой на душите им, сам ги е опял и поменал, вместо почернените родни майки и родината.Поне вербално и символично е върнал в родните им краища незавърналите се бащи и синове на България. Накрая научавам, че е предал събраното на проф. Божидар Димитров с надежда, че един делото на живота му ще даде плодове. Без никакво тщестлавие, без никаква гаранция. То и на кого другиго да го предаде, щом никой не се интересува?

Не знам дали някога нацията и българската държава ще му зачете трудовете и ще му отдаде почит и признание, щом досега не са го сторили. Лично аз съм в нисък поклон пред голямата личност на този велик и скромен мъдрец. Той ми достави радостта да знам, че в началото на 21 век съм срещнала един жив Възрожденец и един истински македонски комита. За пръв път през живота си видях наживо достолепна фигура и дух като онези, за които досега само чета и пиша.

След разказаното досега мимоходом споменава, че ,,и бой ядем коги требе". Като се опитвам да разбера смисъла, научавам, че бай Пандо е инициаторът, организаторът и редовен участник в поклоненията и в баталиите на лобните места и паметниците на българските икони –– Гоце Делчев, Тодор Александров, Мара Бунева и на другите герои и мъченици на национално освободителните движения в Македония. Казвам му, че съм намерила паметната плоча на Мара Бунева на брега на Вардар и съм потресена от гледката – личи, че война се е водила там - разбивано, взривявано, варварско. И ето как ме утешава: ,,Не бой се,- рече ми – колкото повеке я трошат, толко се размножава плочата. 90 парчета вече са наставени в музеите. Не могат я унищожат паметта." Също като парчетата от Берлинската стена, мисля си, които се разнесоха из света като емблеми на пометеното робство и спасената свобода. Сетил се е Пандо Ефтимов как да се пребори с вандализма, с безпаметството и омразата. Човекът излъчва сила, спокойствие и увереност на патриарх. Освен конкретните факти, той знае и законите, по които се случват нещата. Възможността да си хортувам с него, започва да ми се струва като светло причастие. След всички унижения, сред мрачното униние и безнадеждността, с които ни затрупва българската реалност, нещо и в мен се съживява. Дали пък да не съм горда, че съм българка? Винаги съм писала и съм си знаела, че тук е нажеженото лоно, тук е изворът и твърдината, които ще опазят българщината, ако тя изчезне или бъде предадена отвътре в сегашните си територии.

Последното изречение, което ми подарява Бай Пандо е като първото – просто, ясно и уверено като всяка максима. «Сичко со любов ке се гради и ке се реши». Това му е заветът, най-ценното и важно послание, което чух от него - мисъл, която надхвърля история и политика, издига се над всяка конюнктура и залага на нравствени императиви, на хуманизма и братството между обикновените хора
Като се питам каква е наградата за един живот, отдаден в битка за удържане на народностността, давам си сметка, че дотук за него тя е само страдания, мизерия и тегоби. За български паспорт българските власти го размотавали цели 4 години. Синът му Наум Ефтимов е професор по македонска литература, но е уволнен и е безработен. Къде е професорът - патриотар и президентски съветник, къде са ,,войводите" от ВМРО, къде гледат историците от БАН да се загрижат и помогнат с нещо на заслужилите и изпадналите в беда наши сънародници тук? Ако Пандо Ефтимов не заслужава българска държавна пенсия за заслуги, ако орденът ,,Св Кирил и Методий" не му се полага, то кой тогава ги заслужава? А, да, забравих, днес българските ордени и медали се раздават на самозванци, богати спонсори и политически клакьори. Но времето ще каже тежката си дума и без споменатите украшения.

Отвсякъде в Скопие се набива в очи ажуреният силует на Кръста, грациозно извисен в небесата от висотата на хълма. Неизменното му присъствие те кара неволно да се прекръстиш всеки път, когато нещо си помислиш и пожелаеш. А мисълта в случая е следната: Един далечен ден в този град ще има паметник на Мара Бунева, и на родолюбеца, опазил българското име, и всекиму ще се въздаде според заслугите, дай Боже. Но Пандо няма да го види, нито пък аз, странникът, записал тази история.

4. ЖЕЛЕЗНИЯТ СВЕТИЛНИК СЕ РАЗГАРЯ

Виктор Канзуров се появява накрая – два часа преди да си тръгна за София. Появи се като благословение – образ слязъл от старинна икона. Изящна расова издънка на класическата македонска хубост.Съвършен овал на одухотвореното бледо лице, черни коси и големи, открити очи, които светят с младенческа чистота. Високото чело излъчва благородство, ум и вродена интелигентност. Две изразителни трапчинки на страните, детайли на сияйна усмивка. Щом момчето се усмихне, стаята се озарява от сиянието на добротворство,младост и красота. Фигурата му е източена, слабичка, стройна. Би могъл да е ренесансов модел, но по вероятно е от наследството на Светите седмочисленици, далечна издънка от Климентовата просветителска школа, посеяла семето на духовността по тези места.Щом потекат мислите му, разбираш, че той е връзката между времената - екзистенция, патинирана с екстрактите на старината, чиста еманация на духа, пробила си път през мрачината на вековете, защото е заредена с предназначения.

Ядро на народностната субстанция, кристализирало сега в образа на модерен млад човек, който излъчва непримиримост с неправдата, зряла мисловност и действена енергия.

Познаваме Виктор Канзуров от статиите му във форума ,,Де зората" и от блога ,,За българските работи" на Петър Добрев. Милен Радев го откри като оригинален и задълбочен автор, ценен за тематичната насоченост на форума и като наш събрат по духовност, а Петър Добрев публикува незабравимо негово интервю и няколко много силни коментари, засягащи процесите в македоно-българските отношения и проблемите на българите в Македония. Те са впечатляващи със своята гражданска смелост и прямота, но най много с интелигентния и професионален анализ, с точните оценки за текущите политически събития.. Собствен блог няма, защото няма компютър, препятствие пред журналистическата му дейност и пред контактите със съмишленици. Виктор е с философско образование, учил е тази специалност в Скопския университет, но не бил доволен от нивото на обучението там – прекалено много схоластика, идеологеми и остарели методики. Казва, че се самообразова в това отношение, но иска все пак да завърши университетския курс – някъде другаде може би? – опитвам се да подсказвам аз. Но той е без работа, няма място за младия публицист в македонските медии, защото е българин естествено и защото има мъжеството да отстоява своя граждански избор и национална идентичност.

Времето тече неусетно докато сега си говорим за същите болезнени проблеми на хората, които се чувстват българи тук. Виктор говори на македонско наречие, чист диалектен език и казва, че не може вече да понася сърбизирания, измислен и изкривен македонски литературен език. От своя гледна точка разказва за патилата и дискриминацията на българите, за заплахите, лично към него, когато се движи сам из скопските улици. Случва му се да го заобикалят по десетина настървени за бой екстремисти, ако само им даде и най-малък повод за разправа. На този фон става дума отново за незаинтересоваността и бездействието на българските бюрократи в Скопие. Стигаме единодушно до извода, че е налице нов дубъл на антибългаризма по коминтерновско-димитровския тертип. И че отново за македонските българи е период на борба за елементарните им човешки права, която всъщност си е перманентна по тези ширини още от сръбско и титовско време. С искрено огорчение ми казва в очите: ,, Май няма да сме вече братя, а братовчеди".

Това заключение ме залива с вълни от срам и болка. Ако сме изгубили земите, трябва ли да изгубим и душите на толкова морално чисти и смели хора? Би трябвало да сме им признателни, че са удържали българската си самоличност, да им протягаме ръка за подкрепа, да милеем за тях всекичасно, за да не излъжем надеждите, които още таят спрямо общата ни родина. Как да кажа на Виктор, че такива хора като бай Пандо и като него в България вече няма, ако има някои, те са навънка. Лично аз разчитам на македонците, на техния непокорен дух и на бунтовната им природа, те да ни измият очите, ако изпаднем пак в геополитически зор. За къде сме без вас - казвам му и ме връхлита мъка, защото сме били заедно в страшни изпитания – робство, въстания, три войни, а сега те се чувстват изоставени и предадени.И аз съм в кюпа на виновните за тази разбита родствена връзка.

Ето той стои тук без работа и без средства за живеене, не може да зареже близките си и родината просто ей така и сам да се спасява. За разлика от младите българи, които си оставиха страната да стане плячка в ръцете на мутри и мафиоти и забягнаха да устройват себе си по чужбина. Но е критичен и към своите – определя ги меко като ,,непродуктивни", а всъщност визира тяхната затвореност, индивидуализъм и бездействие – ,,четат, мислят и знаят, но чакат някой друг да свърши работата. Не се организират" - коси се младежът. А, това са ни общи характеристики, и у нас е така, всеки сам се спасява – с това мога да го успокоя, с какво друго.

През цялото време ги гледах как стоят един до друг с Пандо Ефтимов и старият мъдрец и поборник нито веднъж не прекъсна младия.Остави ни да се наговорим и само преценяваше приказките, които се изричаха.Още тогава се появи у мен визията за свързаност и продължение между тях двамата – заедно те въплъщаваха една и съща кауза, една отколешна традиция, имаха еднаква цел.Подаваха си ръце чрез тях времената, за да се продължи делото, което им е присърце. Старият - улегнал, изранен от тежестта на годините, младият – самата пламенност, с бликаща енергия и огрян от светла надежда. Дори без да искам се обърнах към бай Пандо и му казах – той ще поеме щафетата. Може и да съм го засегнала – стожерът нямаше намерение да клюмва, нито да се предава. Но аз видях новият лидер, политикът от 21 век - не само със сила на духа, но и с висока образованост, с ясни представи за европейската политика.С изявено национално самосъзнание, но и с чужди езици и европейска културност. Освен това умее да убеждава със слово, има ясен ум и и полемическа дарба и съм сигурна, че той е бъдещият водител на българската общност в Скопие, ако не се поддаде на изкушенията, ако не го купят или погубят междувременно това способно и умно момче.

Виктор ме изпраща до автогарата, там ми урежда билети и всичко. На прощаване ме прегръща роднински. Мислено облазявам македонската майка, която го е родила, възпитала, благословила да е такъв, какъвто е. Нищо не виждам по обратния път, не усещам часовете в тъмнината. Впечатления, мисъл и потрес ми бушуват в главата по пътя от Скопие до София.Не мога да откъсна от мисълта си тези хора, образи и думи ме вълнуват и терзаят оттогава и досега.Чувствам се виновна за досегашното си нехайство и безхаберие, моето и на държавата, в която живея. Те жадуват за малко внимание и братска подкрепа, искат поне български книги, вестници и филми. А ние си живуркаме като бездушни амеби и като чужденци и самодоволни еснафи ходим на екскурзии в това свято и нещастно място.

Не мога да се освободя от мисълта, че ние не заслужаваме стоицизма и страданията им, всичките им благородни усилия да опазят коренното и българското в стародавната си родина.

[Hatshepsut]

Пътепис ,,По старите български земи" – 2019 г., част I-ва ,,Проломът Матка и Охрид"

И тази година софийската младежка организация на ВМРО – БНД реши да се включи в честването на Илинден в с. Смилево, съчетавайки с повода една обиколка на исторически места в Македония и Беломорска Тракия. Изминахме над 1200 километра.

Решихме да съчетаем полезното с приятното и така първа спирка по маршрута ни бе проломът Матка на 17 км югозападно от град Скопие. Намира се на река Треска или както е старото българско име - Голема река. В дефилето ѝ има изкуствено езеро, образувано от бетонената стена на построения през 1938 г. ВЕЦ. В района има много старинни манастири и църкви, скални и една подводна пещера.

След обиколката из природата на Матка се отправихме към старата българска столица Охрид, където прекарахме 2 дни. Добре познатият град не спира да ни привлича към себе си и да ни подтиква всеки път да го обикаляме и да му се наслаждаваме сякаш никога не сме били тук. Може би причината е, че е в пределите на друга държава или просто защото този град е пропит с историята на българския род.

Както знаем, той е населен със славяни през VI век, през VIII в. влиза в пределите на България, а в края на X в. и началото на XI в. става столица на Първата българска държава по времето на управлението на Цар Самуил. Тогава старото име Лихнида изчезва и се смята, че днешното произлиза от думите на царя, който при гледката на градската панорама възкликнал ,,Ох, рид". По времето на Златния век Климент Охридски е изпратен да учителства в града, където по-късно става епископ и заедно с Наум Преславски основава Охридската книжовна школа, която впоследствие става столицата на българската книжнина. Именно тогава Охрид се превръща в един от най-развитите и известни средновековни, културни центрове в Европа. През втората половина на X в. седалището на Българската патриаршия се премества в Охрид, където остава и през последващото Византийско владичество, понижена в Охридска архиепископия. Такава и отново там продължава да бъде и по време на Турското робство.

По време на църковните борби овладяната от гърци Цариградска патриаршия успява да издейства от османската власт закриването на архиепископията и понижена в ранг да я присъедини към себе си през 1767 г. След протести на местното население, на което гръцкото духовно водачество се опитва да пречи да се черкува и учи на български, и след усилени действия на българските представители в Цариград, които се застъпват пред Високата порта за идеята да се възвърнат привилегиите на Охридската архиепископия едва през 1874 г. е назначен митрополит от Българската екзархия.

Самуиловата крепост е мястото в града, където може да почувстваме тази величествена дори и в слабите си моменти история. От там цар Самуил и по-късно Иван Владислав са управлявали България.



Църквата ,,Света София" е била седалищният храм на Българската патриаршия и Охридската архиепископия, изградена по заповед на Цар Борис I Михаил върху основите на митрополитска катедрала от VI век, основно преустроена за коронацията на Цар Самуил, през Османското робство превърната в джамия. Днес отново е православен храм.



Едно от най-интересните места в исторически план в Охрид е хълмът (и архитектурен резерват) Плаошник, където от 1999 г. се провеждат археологически разкопки и е открит старият античен град Лихнида. Там отново по поръчение на царя покръстител и по инициатива на Св. Климент Охридски върху основите на раннохристиянска базилика е построено едно от най-старите и популярни български светилища – манастирски комплекс с църквата ,,Св. Климент и Пантелеймон". Това е мястото, където светията по поръчението на българския княз до 893 г. обучил почти 3500 свещеници, а впоследствие Свети Наум продължил делото му. Народното вярване, че мощите на Климент Охридски са положени в нея след смъртта му през 916 г., се оправдава при разкопки от 1943 г., когато се открива гробницата му. След превземането на тези земи от османците на мястото ѝ е построена Имарет джамия, а духовниците за затворени в кладенеца в близост до нея, оставени да умрат бавно и мъчително от глад и жажда. След разчистване останките от ислямския храм през 2001-2002 г. манастирската църква е отново възстановена и мощите на съградителя ѝ са върнати на старото място.

Следващият важен храм е ,,Света Богородица Привлепта", който получава името ,,Свети Климент" в османския си период, след като става новото място на вечен покой за мощите на светията. В същия период се превръща и в седалище на Охридската архиепископия (до закриването ѝ през 1767 г.) и на Охридската митрополия. Манастирските конаци и патриаршеският дворец изгарят през 1862 г. и така до днес оцелява единствено църквата.



Църквата ,,Свети Йоан Канео", в която легендата гласи, че се е венчал цар Иван Асен II, може да се види днес във вида, в който е възстановена от местните българи през 1850 г.

http://www.vmro.bg/пътепис-по-старите-български-земи-2019-г-част-i-ва-проломът-матка-и-охрид/

[Hatshepsut]

Пътепис ,,По старите български земи" – 2019 г., част II-ра ,,Битолският надпис"

На 27 километра югоизточно от Охрид, близо до границата с Албания, се намира най-известният манастир в днешна Македония ,,Св. Наум".



За него се знае, че също е изграден по поръчение на Цар Борис I през IX в. Народното вярване е, че поклонението в манастира лекува психически заболявания, заради което е често посещаван и от мюсюлмани, откъдето се появява българската поговорка ,,Или ум, или Свети Наум".  В каменен саркофаг, изграден от светеца, се съхраняват и днес мощите му, а според легендата допирайки ухо до него се чува как бие сърцето му. Именно в тази църква може да се видят едни от най-интересните икони, изобразяващи трима български царе – цар Борис I Михаил, цар Самуил и цар Иван Владислав. Изобразена е на стенопис и легендата за едно от чудесата на светията – мечка и вол, впрегнати да орат заедно. Според нея стръвница изяла един от двата вола и Св. Наум наказал мечката да оре няколко години нивата на бедняка.



Следва една от двете главни цели на пътешествието ни – отбелязване на годишнината от Смилевския конгрес на ВМОРО, състоял се в с. Смилево, през май 1903 г. Именно на него е потвърдено решението на Солунския конгрес от януари същата година за вдигане на въоръжено въстание за освобождението на Македония и Одринско. Избрани са генералният щаб, районните началства, направена е цялата организация, насрочена е дата за избухване на въстанието и се изготвя ,,Въстанически дисциплинарен устав". Конгресът, охраняван от 2000 души, заседава в къщата на Георги Чуранов, която по-късно той запалва, за да възвести в околността началото на въстанието и впоследствие Битолско пламва първо в ожесточени битки. Заседават между 35 и 50 делегата между 2 и 7 май. По време на конгреса в Серско загива Гоце Делчев при престрелка с турски войници, за което не се разбира до края му.

Следващата ни спирка бе град Битоля. Самото му име произлиза от старобългарската дума ,,обител", или гръцката ,,монастир", както се е споменавал също след XI в., често през османския период, наред с тогавашното преобразуване на името е Битола. Този град също е бил столица на България в периода 1016-1018 г. при царуването на цар Иван Владислав. Най-ценното свидетелство за това може да се види днес в историческия музей – Битолският надпис. Той е сред най-старите български надписи, изработен на дебела мраморна плоча, имащ строително-летописен характер. На него ясно се разчита информацията за съграждането на крепостта в Битоля и че Иван Владислав е цар на България и българин по род. Намерен е през 1956 г. при събарянето на Чауш джамия, за която се твърди, че е строена с камъни от Битолската крепост. По това време Панде Евтимов научва от свой съгражданин за откритието, отива на следващия ден на строежа, прави снимки на надписа и ги отнася в българското посолство в Белград. Именно благодарение на него в околността и в България мигновено се разчува новината, за което след това той е осъден. Панде Евтимов вече е покойник, но много от младежите във ВМРО имаха честта да го познават като убеден българин, изразяващ това на висок глас в Македония и през югославския ѝ перио. За това и той през целия си живот е гонен от властите.



През 70-те години, след вземане на отпечатък на надписа от български учени, в сътрудничество с тайните служби, впоследствие на което Битолският надпис е разчетен и публикуван в България, се разгаря скандал с Югославия заради тежкия удар, нанесен на македонизма. Сърбинът, директор на музея, е уволнен, а Битолският надпис е прибран в хранилището за дълго време. Но днес отново е достъпен за посетителите.

http://www.vmro.bg/пътепис-по-старите-български-земи-2019-г-част-ii-ра-битолският-надпис/

[Hatshepsut]

Пътепис ,,По старите български земи" – 2019 г., част III-та ,,Лобното място на Гоце"

На прибиране към България тръгнахме по друг път, различен от обичайния. Искахме да видим втората цел на пътуването ни, която е и най-важната, тъй като е трудно достъпна и малко от нас са успели да видят отблизо – българското село Баница, Серско (днешна Гърция). Лично аз не вярвах, че ще успеем, тъй като много български поклонници са искали да стигнат до там, но са били възпрепятствани от гръцките власти под различни предлози. Знаем от неуспешните опити на приятели, че минавайки през съседното село Фращани, местните звънят в полицията, за да докладват за автомобили с български номера. Така гръцката полиция изпреварва българите и на с. Баница ги чака. Там служителите на гръцката полиция започват да разубеждава българите да си тръгнат, защото щели да се наранят на развалините, имало змии, угрози от ухапвания и др., след което ескортират българските автомобили чак до Сяр (на 18 км), за да са сигурни, че няма да се върнат и са си отишли.

Попътно се отбихме в градовете Лерин и Воден. В първия намерихме църквата ,,Св. Панталеймон", в чийто двор се е намирало гробището.



Там са погребани тленните останки на страшилището за гръцката пропаганда в Македония и Одринско - Васил Чекаларов. През 1913 г. войводата Чекаларов и Иван Попов водят чета, като имат за задача да проникнат в тила на гръцката армия. На 4 юли четата се разделя на две в Чеган. Там Чекаларов е ранен близо до сърцето, а на следващия ден е ранен и в крака. Тогава Иван Попов с другата част от четата достига с. Баница, но търпи поражение. На 9 юли в местността Лакото при престрелка с гръцки войници Чекаларов е многократно ранен и пада убит. Следва гавра с трупа му, а отрязаната глава, набучена на кол, обикаля улиците на Лерин, придружена с виковете на гръцките войници: ,,Няма Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички Чекаларовци!".

Наближихме Сяр. Тръгнахме обаче по другия път, посока Горно и Долно Броди, като на 14 км от Сяр се отбива вече по черен път за разрушеното от гръцката армия през 1913 г. българско село Баница. По този път няма друго населено място, което е надеждата ни, че ще го достигнем и че няма кой да ни види и издаде на гръцките власти. Вълнението се покачи, когато се отправихме по 4-километровия черен път. Последни метри, както се казва, ни делят от една заветна цел. А когато на няколко завоя разстояние достигнахме единствената оцеляла постройка от селото – камбанарията, сърцата ни затуптяха ускорено. Достигнахме го най-после! Настава паническо вълнение сред нас. Виждаме едно от паметните места за беломорските българи.



На 4 май 1903 г. край село Баница пада убит самият Гоце Делчев. В голямото сражение с османската жандармерия, командвана от съвипускника му, Хюсеин Тефиков, докато българската чета бяга от засадата, губи и водача си Димитър Гущаров. В гроб в близост до камбанарията са погребани тленните им останки, а впоследствие тези на Гоце Делчев са пренесени в олтара на църквата ,,Св. Димитър", която е от другата страна на пътя. Днес тя е почти непристъпна, заградена с висока телена ограда. Оглеждаме останките – купчини масивни камъни, около които ясно си личат очертанията на жилищните стени.

Това село, опожарявано веднъж след Илинденското въстание от османците и вече окончателно разрушено от гръцките военни през Междусъюзническата война, когато голяма част от населението му е избито, а оцелелите бягат в България, днес е пустинен пейзаж. Но единствено камбанарията, която е била в центъра му, е устояла и до днес като паметник на българщината в Беломорска Тракия, като предание за съдбовните случки, сполетели тези земи. Дори още се разчитат надписите ,,1883" и ,,Мастора Георги Димув Жилюв". Какво вълнение само...

С това завършвам историко-пътеписния си разказ за поредната, но една от най-вълнуващи обиколки, в които съм участвал по старите български земи. За съжаление все още необединени под формата на единна българска държава. Лично за мен Охрид е най-вдъхновяващото населено място в цялото българско землище, което не може да ми омръзне да посещавам от 9 години насам. Да може човек да стъпи днес там, където са крачели българските владетели, в духовната и книжовна стара българска столица, чиито белези са ясно личащи и днес, е велико чувство! Българският Йерусалим, в който е започнало покръстването на българския народ чрез подготовката на хиляди духовници изпратени впоследствие из всички краища на царството, за да посеят новата вяра. Лично царят-покръстител е върховният ръководел на делото чрез Наум, Климент и други, които отдават години от живота си за това развитие на Първата българска държава. Градът, в който са написани хиляди книги, разпространили българското слово в пределите на цялото българско землище. Най-важният и развит средновековен български град във времето около Златния век.

http://www.vmro.bg/

[Hatshepsut]

Пътепис ,,По старите български земи" – 2019 г., част IV-та ,,Заключение"

Горещо препоръчвам на всеки да посети изброените от мен места (виж част I, част II и част III от пътеписа). Ще напомня, че именно от Охрид произхождат и славни българи от историята на Третата българска държава, като генералите от Българската армия Климент Бояджиев, Кръстю Златарев, Александър Протогеров, възрожденците Григор и Кирил Пърличеви, Кузман Шапкарев и още много други видни личности.

Този път в Македония имах следния разговор с охридчанин, на когото като казвам, че сме българи и аз съм от София, и там местните шопи ползваме думите ,,ако де", той отговаря :

Всички сме българи. Майка ми е от Босилеград. А аз като млад обичах да ходя много в България на море, в ММЦ.

В Битоля като ни чуха на влизане в музея, че говорим на български ни пуснаха без да плащаме входна такса и ни казаха: ,,Одете, видете го бугарскиот камен на вториот кат."

Натъжаващият момент - българските земи, умишлено държани по-бедни в северозападна Гърция, зверски асимилирани - дотолкова, че дори днес на много места да можем да нелепи крайпътни надписи на гръцки ,,Македония е гръцка!", придружени с рисувани части от гръцкото знаме.

Но се усеща макар и малка надежда, че все още е жива българщината тук, навлизайки в селата и разговаряйки известно време с местните, да успеем да се разговорим, макар и трудно, но на архаичен български език от времето преди погърчването, в следосманския период по тези ширини.

Селата, които може да прочетем на картата с автентичните им български имена, Смърдеш, Желево, Шестово, Лехово, Клисура, Зелениче, Баница (няколко), Калиница, Мандалево, Топчиево, Текелиево, Хърсово и много други, прекръстени веднага след установяване на гръцка власт, но имащи свои близнаци по имена и днес в България.

Градовете Костур, Кукуш, Лерин, Воден, Сяр, Енидже Вардар и др. ,в които са действали едни от най-силните дейци и чети на Организацията срещу османското, а после и гръцко робство, поради много будното местно българско население.



И днес въпреки всичко българският дух тук е доловим. Посетете тези места. Отидете при единственият оцелял – камбанарията в Баница, намерете българското знаме, което оставихме и го развейте, на пук на развалините. Пак ще се върнем! Отново и отново ще го правим!

Мизия, Тракия, Македония!

http://www.vmro.bg/

[Hatshepsut]

Галичка сватба, 2019

Село Галичник е разположено в областта Река на Галичката река в западните склонове на планината Бистра, над каньона на река Радика, на надморска височина от 1300-1500 м, в природен парк Маврово, Македония На 10 километра от Галичник е Бигорският манастир "Свети Йоан Предтеча". Живописно и омагьосващо с красотата на природата кътче от Вардарска Македония, люлка в миналото на интелектуалци, зографи, дърворезбари, духовници и борбени люде. Галичката сватба е традиция от дълги години. Тя е в списъка на ЮНЕСКО за световно културно наследство. Сватбата се провежда по старите традици, задължително с народни носии. Едно истинско пренасяне назад във времето... Сватбата в Галичник всяка година се провежда на празника Петровден, т.е. по време на уикенда, който е най-близо до този празник. В миналото на Петровден, в един и същ ден в Галичник са се провеждали повече от 40 сватби. Това се е случвало така, защото мъжете от този край са били гурбетчии и се връщали у дома си, малко преди Петровден. Тази година честта да бъдат зет и булка на Галичката сватба имаха Огнен Карагьозовски, родом от Галичник и Марина Петровска. Поредицата от сватбени обичаи кулминира в неделя, със сватбата на младоженците в църквата ,,Св. Петър и Павел", както и с изпълнението на булчински и други танци. На ,,Галичката сватба", която традиционно се реализира с подкрепата на Министерството на културата на Северна Македония, днес и за време на трите дни присъстваха повече от три хиляди хора, както от страната, така и от чужбина. Сред гостите на тазгодишната 46-та Галичка сватба, беше и президентът на Северна Македония, Стево Пендаровски, с корени от Галичник по бащина линия. За екипа ни пътуването до този чуден край от Македония беше незабравимо и емоционално. Не само заради гледките и красивата природа, заради съхранените традиции и красота на носиите и накитите, предавани от баба на внучка години наред, но най-вече заради срещата с хората от Галичник, сърцати и гостоприемни. Сърдечни благодарности на всички наши приятели от това чудно кътче в Македония!

Снимки: https://www.facebook.com/pg/bulgarianroots/photos/?tab=album&album_id=1347274715422556

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Таня Мангалакова "Нашенци в Македония":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3125

[Hatshepsut]

Остров Свети Ахил – любимото място на цар Самуил

https://drumivdumi.com/

Остров Свети Ахил в Малкото Преспанско езеро е място, което отдавна си мечтаех да посетя не само заради невероятната красота на откриващите се природни картини там, както бях чела и чула, но най-вече заради здравата българска връзка на мястото в исторически план. Островът е бил любимо място на българския цар Самуил, един от последните владетели на Първото Българско царство, живял в трудни и смутни времена. Там, в едноименната базилика, той е бил ръкоположен за български цар и пак там в нея е бил погребан заедно с част от своите храбри воини.

Базиликата Свети Ахил на едноименния остров

Местоположение и география

Остров Свети Ахил се издига в централната част на Малкото Преспанско езеро. Това положение на острова спрямо езерото го прави идеално място за красиви панорамни гледки към всички части на езерото. На самия остров има малко селище, носещо името на острова и наброяващо 21 жители.

Малкото Преспанско езеро се намира в западната част на географската област Македония. Понастоящем, по-голямата част от него е част от територията на южната ни съседка Гърция, а малка част попада в пределите на Албания.

История на остров Свети Ахил

На остров Свети Ахил се е намирал средновековният български град Преспа.

Връзката на остров Свети Ахил с българската история датира от края на 7-ми век, приблизително от времето, когато Аспаруховите българи преминават Дунава и се заселват на Балканския полуостров. По това време, един от братята на кан Аспарух – кан Кубер, се заселва в земите около двете Преспански езера и там основава друга българска държава – Куберова България, населявана от българи и славяни, подобно на Аспарухова България.

При княз Борис Първи земите около Малкото Преспанско езеро са в държавните граници на България. За утвърждаване на Християнството в новопокръстената българска държава, той построява 7 големи епископски храма в различни краища на България, един от които е базиликата на остров Свети Ахил. По това време – краят на 9-ти век, князът изпраща в този район големият български просветител, един от учениците на братята Кирил и Методий – Климент Охридски.

Близо век по-късно, в края на 10-ти век, цар Самуил обновява основно базиликата и я превръща в патриаршеска. Той пренася от току-що превзетия от него град Лариса в базиликата мощите на Свети Ахил и от тогава насетне храмът, както и самият остров носят неговото име.

Базиликата Свети Ахил

В тази базилика Самуил е бил ръкоположен за български цар и пак там в нея е бил погребан заедно с част от своите ослепени от жестокия Василий Българоубиец воини.

Някои историци смятат, че за известен период Преспа е била столица на България по Самуилово време.

Преспа попада под византийска власт през 1018 година, а през 1073 година базиликата и средновековния град са разрушени от германци и викинги.

По времето на Втората Българско царство в продължение на половин век районът отново е част от България.

Как да стигнем

Остров Свети Ахил се намира на около 250 километра западно от Солун. Както се вижда от картата по-долу, има два основни маршрута – северен и южен. Предимството на южния е, че по-голямата част от него се движи по магистрали и затова е по-бърз. Предимството на северния е, че се минава през Едеса, бивш български град с огромни водопади.

Маршрути от Солун до остров Свети Ахил

Ако сте в Македония или планирате екскурзия до там, имайте пред вид, че остров Свети Ахил е на около 160 километра от Охрид и на около 85 километра от Битоля. На 17 километра от Битоля се намира ГКПП Меджитлия-Ники между Македония и Гърция.

Маршрут от Охрид и Битоля до остров Свети Ахил

Преди няколко години, когато посетихме Охрид, планирахме да се върнем през Битоля, остров Свети Ахил, Едеса, Солун и от там по познатия път към България. До Битоля стигнахме и се поразходихме (много приятно градче, между другото, отдалеч личи, че до не толкова отдавна е било българско), стигнахме и до граничния пункт от Македонска страна – Меджитлия, но за наше съжаление огромно съжаление не успяхме да минем в Гърция поради стачка на гръцките митничари. Беше огромно разочарование ...

След малкото отклонение, да се върнем на маршрута.

Независимо откъде идвате, когато стигнете двете Преспански езера, за острова трябва да поемете по пътя между тях. Пътуването е интересно.

Малко след шосето на границата между двете езера има немалък паркинг (безплатен), отправна точка за пешеходната разходка на острова. Мястото е самотно, има туристи, но не е от най-посещаваните.

До самия остров се стига по дълъг 850 метра понтонен мост, който лекичко се поклаща под ритъма на стъпките. Мостът се изминава за около 10 минути, а разходката по него е едновременно кратко въведение към и леко забавно-лирично отклонение от разходката, гледките и руините на самия остров.

Какво да видим

Малко, след като се стъпи на самия остров, пътеката се разделя на две – лява (северна) и дясна (южна). Най-интересните обекти са разположени по протежение на лявата пътека.

В началото на пътеката

Дясната минава покрай къщите на малкото островни жители и отвежда до една нова църква и до развалините на друга – средновековната църква Свети Апостоли.

В централната част на острова има пътечка, свързваща тези две главни пътеки.

Тръгвайки по северната пътека (лявата с по-интересните обекти), най-напред се виждат развалини от стари каменни къщи.

Пътеката минава покрай средновековната църква Свети Георги, пред която има интересна старинна камбанария. Църквата е ниска, вкопана в земята. Понастоящем тя е гробищна църква на селището там.

Немного далеч от тази църква, по посока вътрешността на острова, се намират останките на голямата базилика Свети Ахил, основната забележителност на мястото като цяло.

Пътеката продължава към далечната страна на острова, където се намира манастира Света Богородица Порфирна с едноименната църква. Разстоянието от базиликата до манастира се изминава за около половин час. На места има указателни табелки, макар и малко неясни.

Съвет: отделете си поне 2 часа, за да разгледате забележителностите на острова.

Нашето посещение

Ние посветихме на разглеждането на острова доста повече от 2 часа. От една страна – отдавна крояхме планове да го видим, а от друга – бяхме дълбоко впечатлени от видяното и ни се искаше колкото се може повече да го задържим и запечатаме в нас.

Тръгнахме първоначално по дясното разклонение на пътеката. Минахме покрай къщите, след това покрай развалините на църквата Свети Апостоли, а после се изкачихме на хълма към новата църква. Дворът ѝ беше заключен, затова я поразгледахме набързо отвън и се насочихме към северната част на острова, право към базиликата Свети Ахил. Зърнахме я още от високото и бързо се спуснахме към нея.

Бяхме омаяни. Останките от сърцето на базиликата – абсидите, където е бил някога олтара, гордо се издигаха почти в цял ръст, а зад тях в процепите и съхранилите се прозорчета синееше езерото. От повечето стени, за съжаление, беше останало съвсем малко, сиротни останки. Но все пак силуетът и архитектурата си личаха.

Базиликата Свети Ахил

В архитектурно отношение храмът е трикорабна базилика с три абсиди.

В средата на 20-ти век при археологически разкопки са открити гробовете на цар Самуил, на сина му Гаврил-Радомир, царувал за кратко след смъртта на баща си, и на още около 300 души, погребани до базиликата. Предполага се, че това са част от ослепените Самуилови воини.

Обходихме всяко едно кътче и ъгълче на базиликата, снимахме, разглеждахме ... не ни се тръгваше.

Накрая все пак трябваше да продължим. Насочихме се към манастира Света Богородица Порфирна. Отне ни малко повече от 20 минути, за да стигнем до него.

По-голяма част от манастира беше в руини, но най-важната му част – манастирската църква беше запазена.

Манастир Света Богородица Порфирна: църквата

От информационната табелка пред входа на манастира прочетохме, че църквата е строена в началото на 16-ти век. От първоначалната църква са се запазили изцяло южната и източната стени, а в останалата част, сградата е била реконструирана. По тези две стени са се запазили и оригиналните стенописи, част от които датират от 1524 година, а друга част – от 1741 година според два от надписите.

Манастир Света Богородица Порфирна: стенописите в църквата

Посещението на тази малка църква също беше много вълнуващо именно поради тези стари стенописи. Разглеждахме ги доста време. Малко по малко започнаха да изпъкват различни образи, дори успяхме да разчетем част от надписите. Беше невероятно да се върнем векове назад.

След посещението на манастира и църквата Света Богородица Порфирна се насочихме по обратния път. Отново минахме покрай базиликата Свети Ахил, погледахме я този път отвисоко и отдалече.

След нея наминахме и към църквата Свети Георги с интересната камбанария, като често погледите ни се връщаха назад към базиликата.

Църквата Свети Георги

Така малко по малко минутите станаха часове и трябваше да се връщаме. Беше ни тъжно, че едно толкова българско място вече е далеч от пределите на България, но... какво да се прави?! В същото време бяхме много доволни, че сме го видели.

[Hatshepsut]

Охридски знаменитости


ohridskiznamenitosti

[Hatshepsut]

Преспа - съхранена природа, стара и нова история

От София Природният парк ,,Преспа" в Гърция е на 530 километра, а от Солун е на около 230. Освен с природа, мястото е изпълнено с история. Но и с тишина. Тук забравяте за шумовете на града и масовия туризъм. Навсякъде има табели, предупреждаващи за мечките в гората. И как това е техният дом, който трябва да пазим чист и да уважаваме. По пътя изскачат лисици. В района живеят и диви прасета. Малко по-надалеч има и вълци.

"Чрез постановление на гръцкия Министерски съвет, през 2009 г. цялата площ от почти 400 квадратни километра местността е определена като Национален парк, разделен на зони. В някои от тях са разрешени някои дейности, в други – не. Взаимното съществуване между човека и природата не е най-лесното нещо, но е важна. За да оцелее човекът тук и да съществува заедно с животните, птиците, флората, са определени тези зони. Например, в някои от тях ловът е разрешен, в други – не. От средата на април до средата на юни и в Малка, и в Голяма Преспа не се позволява риболовът," разказва Гого Триандафиля от Националния парк ,,Преспа".



Езерото Голяма Преспа се дели от три държави – Гърция, Албания и Северна Македония, но както отбелязва Гого Триандафиля: ,,Има граница, но за птиците, рибите, животните – за тях няма граница. Взаимното съществуване между човека и природата тук е най-важната част за всички."

Зоната в Гърция попада и в "Натура 2000". Строежите са забранени, хотелите са малки и семейни, с по няколко стаи. Има и няколко къщи за гости. Плажът на Голямото езеро Преспа е премахнат преди години и къпането е строго забранено.



На малкия остров Агиос Ахилиос в езерото Малка Преспа, с едва 11 къщи на него, до който се стига по понтонен мост, се намира и базиликата Свети Ахил от 10 век. Там през 60-те години на миналия век професорът от Солунския университет Николаос Мицопулос открива останките на цар Самуил.



При разкопки в базиликата са разкрити четири каменни гробници. Една от тях е изградена от цели мраморни плочи. Според гръцкия професор в нея е бил погребан цар Самуил. Предположенията относно тленните останки в другите саркофази са, че в тях са положени телата на Самуиловия син, цар Гаврил Радомир, цар Йоан Владислав и Св. Йоан Владимир, зет на цар Самуил. В момента тленните останки се пазят във Византийския музей в Солун.



Районът попадна в историята и наскоро. В селището Псарадес, в залив на голямото Преспанско езеро, през юни 2018 година, между Атина и Скопие беше подписано Преспанското споразумение. То реши дългогодишния спор за името на Република Северна Македония и редица исторически и съвременни въпроси между двете държави, появили се след разпадането на Югославия.

https://bnr.bg/post/101494898/