Да си спомнимъ за Илия Миневъ

[Hatshepsut]

На 6 януари 2000г., в един мразовит януарски ден, завинаги престава да тупти огромното сърце на големия българин, на човека прекарал почти целия си изпълнен с болка живот, затворен зад решетките, по концлагерите и затворите издигнати от мракобесието на човешката омраза. Отдал своята вяра, труд и  младост, надявайки се, че в неговата родина ще дочака дни на разцвет и благополучие.

Угасна тихо, неразбран, изоствен, без храна и човешка топлота!

Завеща ни обвинителния въпрос:

" Ти какво пожертва, за да има и утре България?"

Поклон пред гордия и непреклонен български защитник на човешките права и свободи, несклонилия глава до последния си час- Илия Минев!




Може би всички имаме малка вина за това...
Прости ни! Илия Минев е роден на 5 декември 1917 г. в Саранбей (днес гр. Септември). През 1930 г. учи в гимназията в Пазарджик. Като легионер се обявява срещу разпространяваната от ремсистите комунистическа идея. По този повод е пребит жестоко от съучениците си ремсисти. След като излиза от болницата, баща му го изпраща да учи във Френския колеж в Пловдив, а след това да следва в Тулуза. Там завършва индустриална химия.

На 10 септември 1944 г. е задържан за една година в Пазарджишкия сектор на ДС. Освобождават го, но през 1946 г. отново е арестуван. Мотивите – "оказва системна съпротива на комунистическата партия". Държаваният обвинител Минковски иска смъртна присъда, но Илия Минев се "разминава" с 25 години затвор.

През 1975 г. по вътрешни административни разпоредби е осъден на още 6 години. В затвора престоява обаче 8. Този период е прекарал във всички затвори на страната – най-много в Пазарджишкия, Пловдивския, Старозагорския. 1860 дни е бил в единочка (карцер), 460 дни е правил гладни стачки.

Освобождават го. Живее в гр. Септември под домашен арест.

През 1987 г. Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън, до международни организации за защита на правата на човека. В писмото си описва циничното нарушаване на правата на българските граждани. Отново е арестуван. Обяява гладна стачка за 20 дни. Освобождават го. Под домашен арест е в гр. Септември. На 11 януари 1988 г. в дома си в гр. Септември, Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека(НДЗПЧ). Правят се нови опити на ДС да го пречупи...

На 15 септември 1988 г. обяява гладна стачка (продължава 63 дни) в защита на Петър Манолов.

През 1993 г. пише остро писмо на тогавашмия президент Жельо Желев, критикувайки водената от него политика.
Умира на 6 януари 2000 г. в мизерия и самота.

[Hatshepsut]

На 16.01.1988 г. в град Септември е основано Независимо дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ). Негов създател и лидер е доайенът на българските дисиденти Илия Минев, човекът с най-дълъг "стаж" в политзатворите в България - общо 33 години.
Може би малцина от българите в днешно време са чували името му, но това си има логичното обяснение. Вечните му противници - комунистите, начело с Тодор Живков, чрез Държавна сигурност (ДС) години наред правят всичко възможно да крият съществуването на Илия Минев или да изкривяват по всевъзможни начини фактите за личността и делата му. Изкарват го фашист, подготвящ сваляне на правителството и го обвиняват, че набира съмишленици за въоръжен преврат, с който да започнат революция. Това са само част от многобройните обвинения към него, съчинявани от ДС.

Всъщност той е бил вкарван в затвора само заради идеите и мненията, които без страх изказва публично. Не е одобрявал властта чрез насилие, скриването на исторически факти от народа, лишаването от всякакви права на хората и други подобни несправедливости. Искал е демокрация, законност и свобода в България, и като несъгласен с начина на управление при комунистическия режим, са го набедили за "враг на държавата". Цял живот е бил следен и наблюдаван навсякъде, където отиде. Всички негови роднини и съидейници също са били под наблюдение.

През периодите, в които е бил на свобода, е правил опити да информира чрез писма влиятелни политици от силните западни страни за ситуацията в България. Повечето опити, разбира се, били осуетявани от властимащите.

След над 30 години затвор, побой, упоявания, убийства на негови последователи и съидейници, никога не е издавал на властите плановете си за борбата срещу отнемането на човешките права, нито за идеята да създаде Дружество за защита на тези права. Не е назовал името на нито един свой сподвижник, дори е предприемал гладни стачки, протестирайки срещу какви ли не неправди. Едно от най-дългите му стачкувания без храна продължило 62 дни! Илия Минев никога не се е отказал от идеите си, не успяха да го пречупят!

След окончателното си излизане от затвора той се захваща със създаването на споменатото дружество. Създал е също така и в. "Свободно слово", чрез който разкрива много "кирливи ризи" и истини.

След свалянето на Тодор Живков от власт Илия Минев не е допускан до трибуната на нито един от тогавашните митинги. Хора, за които той би трябвало да е идол, му пречат да получи думата. Моментът, който е чакал цял живот, му е отнет от онези, от които най-малко е очаквал - "демократите". Нещо повече, отказали му да говори пред хората с думите: "Демокрацията е за нас, не за теб!"

Успоредно с това му открадват НДЗПЧ. Румен Воденичаров (уж сподвижник на Минев и член на дружеството) се самообявява за лидер на НДЗПЧ и твърди, че Илия Минев се е съгласил да бъде почетен председател и му предал щафетата. Това става със задкулисни "игри" и без съгласието на истинския водач.

Когато в СДС се заговорило за евентуална покана на Минев в партията, имало реплика на Иван Костов: "Кой беше този?" Дисидентът с достойнство отказва да членува в СДС.

Години по-късно името Илия Минев остава забравено и пренебрегнато от управляващите (с малки изключения). Публично се честват разни дати, издигат се на пиедестал имената на определени "политици", но никой не споменава за мъките и борбата на Илия Минев и за НДЗПЧ.

Потънал в забрава и мизерия, на 6 януари 2000 година най-големият български дисидент Илия Минев издъхва. По-късно посмъртно получава от тогавашния президент Петър Стоянов орден "Стара планина" - I степен. За погребението влиятелни хора отпускат финанси в знак на уважение и почит. Но къде беше това уважение, когато наистина имаше нужда от него? Защо приживе го пренебрегваха и отхвърляха, а след смъртта му се престориха на примерни негови съидейници? Това са въпроси, на които едва ли някой ще отговори честно и обективно.

Илия Минев просто беше неудобен конкурент и съперник. Най-вече, защото не беше като всички останали - жаден за власт и пари. Той просто искаше България да бъде силна и уважавана държава, а народът й да е духовно и физически свободен, оценяван високо, както би трябвало да бъде. Но уви, това едва ли ще се случи...

Можем само да се надяваме този дух, който е крепял и вдъхновявал Илия Минев, скоро да се прероди в новото поколение българи или в конкретни личности, защото страната ни има нужда от истински и достойни лидери - хора от висотата на вечно страдалия за родината си Илия Минев. Светла му памет!

Източник: http://www.epochtimes-bg.com/

[Hatshepsut]

Роден на 5 декември 1917 г. в Саранбей (днес гр. Септември). Илия Стоянов Минев e български антикомунист. Затворникът с най-дълъг "стаж" в Европа (лежал е 33 години в българските затвори).



Завършил Френския колеж в Пловдив и Индустриална химияа в Тулуза (Франция), където се запознава с Франсоа Митеран.

Като гимназист в Пазарджик се обявява срещу комунистическите идеи, разпространявани от ремсистите. Активен участник в легионерското движение, в периода (1941-1944) е член на главното водачество на СБНЛ, завеждащ отдел "Външно -политически" и водач на легиона в Пазарджик. На 10 септември 1944 г. е задържан за 1 година в Пазарджишкия сектор на ДС. Освобождават го, но през 1946 г. отново е арестуван. Мотивите - "след Девети септември 1944 г. продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна антикомунистическа дейност". Държаваният обвинител Минковски иска смъртна присъда. През 1946 г. е осъден на доживотен затвор по обвинение, че е един от главните инициатори за създаване Организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористични действия. Впоследствие присъдата е заменена на 25 г. лишаване от свобода.
С кратки промеждутъци, прекарва в затвора до 1978 г. Този период е прекарал във всички затвори на страната (най-много в Пазарджишкия, Пловдивския и Старозагорския); 1860 дни е бил в единочка (карцер), 460 дни е правил гладни стачки. След като е освободен, живее в град Септември под домашен арест. През 1987 г. пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън и до международни организации за защита правата на човека. В писмото си описва циничното нарушаване на правата на българските граждани. Отново е арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. След като го освобождават, отново е под домашен арест в град Септември. На 11 януари 1988, в дома си в град Септември, Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита правата на човека (НДЗПЧ). Идеята му за създаване на Дружеството възниква в затвора. В периода 1984-1985 работи активно по организирането на такова дружество. През 1988 г. става председател на НДЗПЧ.

Умира в мизерия и самота на 6 януари 2000 г. През 2002 г. в София е издигнат негов паметник. През 2008 г. в град Септември е открит бюст-паметник на Илия Минев.

[Hatshepsut]

Тази информация е от 2011г.

Изгоря къщата на Илия Минев

Изгоря родната къща на Илия Минев в Септември. Според полицията пожарът е причинен от психически нестабилен клошар, който си запалил огън в една от стаите. Въпреки бързата намеса на пожарникарите, от къщата сега са останали само стените. Истината е, че къщата беше безстопанствена и се рушеше от дълги години. Сега огънят я довърши, сякаш за да доизтрие спомена за един човек, за когото и приживе мнозина не искаха да се сещат.

ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ
Мнозина знаят, но повечето – не.
Илия Минев е човекът, който през целия си живот се е съпротивлявал на комунизма, за което прекара в затворите и лагерите на социалистическа България 33 години. Смята се, че това е нещо като световен рекорд – никой и никъде по света не е лежал толкова време заради политика.
Сега, когато изгоря къщата му, малцината издания, които съобщиха за този факт, писаха, че той е бил дисидент. Не. Той не беше дисидент. Дисидент например беше Чавдар Кюранов, който се стремеше да бъде посвоему честен, но никога не стигна до отрицание на комунизма. Същият този Чавдар Кюранов не позволи на Илия Минев да говори на митинг на СДС в първите месеци след 10 ноември 1989 година.
За дисидент се обявяваше и Румен Воденичаров, който направи преврат и разцепи създаденото още през 1988 година от Илия Минев Независимо дружество за правата на човека, а след това се врътна и се прегърна с комунистите.
И колко още дисиденти.
Бай Илия не беше дисидент. Той беше антикомунист и никога не се примири с комунизма, дори и когато изглеждаше, че той формално си отива. Затова и не го пуснаха в голямата политика, тя се правеше от такива, дето громяха комунизма със статии в "Работническо дело".
Бедните, те така и няма да разберат, че голямата политика не е да направиш големи пари, а да отстоиш идеите си, себе си. С цената на саможертва, на мъчения и лишения, с цената на всичко.
Сега, когато изгоря къщата на този мъченик, никой от тези т.нар. големи политици не се и направи, че е забелязал. Така е по-удобно, по-комфортно.
Ние нищо не дължим на Илия Минев. Той няма и нужда, понеже вече повече от 10 години е преселник в един друг свят.
На самите себе си обаче сме длъжни да си спомняме, че има и такива хора.
Понеже Илия Минев и още много такива като него бяха избутани, скривани и покривани толкова години след 1989 година, понеже тайната сила, която движеше и все още движи българската политика, българския живот, направи така, че гласът на тези нравствени победители, истински човеци и истински българи, да не бъде чуван, днес комунистите, техните отрочета, номенклатурата, Държавна сигурност градят капитализъм, който омаломощава, парализира, доубива нацията.
Бог да те прости, бай Илия. И ти прости на нас – ако можеш.

http://www.ekipnews.com

[Hatshepsut]

Сто години от рождението на непримиримия ,,войник на честта"

Илия Минев е европеецът, прекарал най-дълго време в политически затвори – цели 33 години

Автор: Борис Цветанов

Илия Минев (1917-2000) е европеецът прекарал най-дълго време в политически затвори – 33 години. 12 години пък се е подписвал заран и вечер в тъмните милиционерски канцеларии. Едва след него по ,,трудов стаж" се нарежда носителят на Нобелова награда за мир Нелсън Мандела.

В бойните редици на армията воюваща срещу Великата утопия застава още петнадесетгодишен. Победил в словесен двубой на едно събрание ентусиазирани полуграмотни ремсисти, Илия Минев е пребит почти до смърт.

Но за войника обратен път няма.

Завършил френския колеж в Пловдив, младият мъж заминава да следва в Тулуза химия и лозарство. Съдбата му поднася възможност да се запознае отблизо с идеите на патриотизма, като се сприятелява с младия тогава член на Акцион франсез, националистическата организация на Франция Франсоа Митеран.

Завръщайки се в България Илия Минев ще стане един от най-дейните активисти на Съюза на българските легионери.

За да няма две мнения по това какво влагаме в понятието ,,легионер", ще цитираме Красимир Каракачанов не като политик или държавник, а като историк: ,,Съюзът на българските легионери възниква като младежко национално движение, което се противопостави на комунистическата националистическа пропаганда."

45-годишната одисея на Илия Минев започва още на 10 септември 1945 г. Една година лагеруване в Пазарджишкия затвор се вижда малко на ,,народните синове" и едва изтърпял  наказанието (?) си е арестуван и съден за това, че ,,стои на фашистки позиции" и – обърни внимание, читателю, на държавносигурническата справка: ,,оказва системна съпротива на комунистическата власт"... А някои казват, че властта по онова време все още не била само комунистическа.

Следват години, години... Няма затвор в страната, в който Илия Минев да не е търкал наровете.

А там – както докладва някой си ,,народен син": ,,По време на изтърпяването на присъдата продължава вражеската си дейност, като обработва и подстрекава  съзатворници за борба срещу народната власт след излизането им на свобода".

С кратки прекъсвания Илия Минев е зад решетки от 1978 г. Все непокорен. Иван Гаджев – друг забравен като него поборник, ще го нарече ,,Непримиримият".

За противостоене ще прекара  и 1860 дни в карцер. Както и общо в гладни стачки – 460 дни.

И все така непримирим още през  1984 г. ще започне борба за учредяване в България на Дружество за защита правата на човека. Шепа смелчаци ще се намерят едва в началото на 1988 г. и организацията ще бъде основана.

Минев ще напише писмо до Роналд Рейгън. ДС ще внедри в него доносника си Румен Воденичаров. Но това Илия ще научи фатално късно...

След основаването на дружеството, както се вижда от друга справка на българската ченгеджийница, Илия Минев установява редовни контакти със служителка в посолството на САЩ. Многократно изготвя програмни материали, изработва Устава. По времето на провеждащия се в София Екофорум активизира дейността си.

На 20 октомври (месец преди да излязат из окопите си първите пишман дисиденти) пред кино ,,Петър Берон" привлича вниманието на гражданите и ДС издигайки антикомунистически лозунги. Разпространява листовки със силно изразено антикомунистическо съдържание (справка на някакъв неподписал се началник от Шесто с дата 4 ноември 1989 г.).

Това прави единствения автентичен дисидент в България, който обаче не е поканен на известната през 1989 г. среща на Франсоа Митеран във френското посолство. Това не е неволен пропуск.

ДС много добре е знаела за връзката Митеран-Минев. Желанието на френския президент да участва на откриването на паметник на Ламартин в близкото на родното градче на Минев Септември – Ветрен е внимателно отклонено. За да не се срещнат старите приятели...

Но идва Десети ноември.

На 18 ноември цяла София и хиляди гости от страната, уверени че е дошло новото време, са се събрали на внушителен митинг. Митинг с такъв емоционален заряд България вече няма да види никога.

На челно място присъстващите са издигнали огромен плакат: ,,Искаме Илия Минев."

Звездният миг на войника, отрекъл себе си, отдал един живот за България, е дошъл.

Да дадем думата на боеца: ,,Наши приятели бяха подготвили всичко без да зная. Търсеха ме хората. Заведоха ме на трибуната. Тъкмо да стъпя пред микрофона, и гледам Чавдар Кюранов вперил един поглед в мене – ще ме затрие направо. И ми вика: ,,Не мърдай повече! Така е наредено!"

От кого? Кой да ти каже! Но аз отново опитвам и тогава ме заблъскаха. Изритаха ме. Дойдоха хора пратени от Петър Берон и ме изблъскаха. Отправям се към Вагенщайн. Казвам му: ,,Имате авторитет като виден партиен член, нищо не искам повече от това и аз да кажа две-три думи, още повече, че и хората го искат... Не толкова думи от мен, колкото от името на Дружеството за защита на правата на човека".

Не можело. От името на дружеството микрофона взе доносникът Румен Воденичаров. Георги Спасов и Петър Берон дойдоха при мене и ми казаха в очите: ,,Демокрацията е за нас, не е за такива като тебе!". Така не ме допуснаха до микрофона. Андрей Луканов така бил наредил, казваха после, но това бяха нелепи оправдания..."

Илия Минев е забравен. Но не съвсем.

През 1999 г. осем партии и движения внасят предложение пред тогавашния президент Петър Стоянов войникът на демокрацията да бъде награден с орден ,,Мадарски конник"...

Дето се казва – ,,напразни усилия на любовта"! Отказано е. Дошъл е краят на пътя.

Ще умре в крайна мизерия на 6 януари 2000 г. По стара българска традиция представители  на държавна институция посещават родния Септември, колкото да установят че в общината няма и лист документ за дейността на войника, отрекъл себе си. В къщата в която живял липсвала дори входната врата. В стаите нямало нищо, дори вилица и лъжица. Само на една от стените – плакат на СДС.

Янка Кметска, кметица от последните години на Илия Минев, споделя, че често идвал при нея да си кажат някоя и друга дума, защото нямало с кого друг... Онова, което завинаги щяло да остане в сърцето й, било че Илия Минев казвал, че единствената спасителна идеология на човечеството била християнството.



Чувал съм, че казват, че духа на непримиримия рухнал след смъртта на съпругата му Ангелинка. Не е вярно. Духът му рухна на оня митинг на 18 ноември 1989 г.

Спомням си друг мъченик на времето – Димитър Сираков, прекарал по концлагери и емиграция годините си от 20 до 60-те. Доживя промените и беше колорита на митингите в Пловдив с неговата 90 годишнина. Сподели с мен: ,,Щастлив съм, че доживях да видя рухването на комунизма. Но съм още по щастлив, че природата няма да ми даде да видя разрухата която идва от тук насетне..."

Илия Минев има нещастието да я види. Още на 20 февруари 1990 г. ,,Работническо дело" все още официоз, помести съобщението, че Дружеството за защита на правата на човека се отказва от своя баща... ,,Това, за което се борихме преди Десети ноември, не се случи – споделя с близки Минев. –Хора със садистични  налонности им падна възможност да си ги осъществят".

Целта на смазването на Илия Минев беше смазване на българския национализъм. Но няма да мине.

Мнозина са се опитвали да слагат точка в историята, но това винаги се е оказвало запетайка.

На  погребението на Илия Минев пристигат дузина лъскави лимузини на още по-лъскави ,,държавници  и политици" от СДС, но неколцината изпарщащи воина в последния му път не ги допунаха и ги освиркаха...

През 2000 г. (заедно с Джон Атанасов и Георги Марков) и на Илия Минев бе присъден орден ,,Стара планина" първа степен посмъртно. В район Оборище в Столичната община между булевардите България и Черни връх има скромен негов паметник.

Човекът, от когото никой в Септември, приживе не бе се интересувал днес е почетен гражданин на града и на негово име е наречен малък площад, където има и скромен бюст паметник, символ на борбата за свобода, демокрация и законност.

http://www.desant.net/show-news/42704

[Hatshepsut]

ПОЧТИ ЗАБРАВЕНОТО ДЕЛО И МЪКИ НА ЕДИН БОРЕЦ СРЕЩУ ТОТАЛИТАРНИЯ РЕЖИМ

По повод годишнината от рождението на дълго престоялия политически затворник на комунистическия режим Илия Минев публикуваме материала на журналиста Христо Христов от сайта, осветяващ досиетата на Държавна сигурност desebg.com.

Днес, 5 декември 2018 г., се навършват 101 години от рождението на Илия Минев – политическият затворник с най-продължителен престой зад решетките по време на комунистическия режим.

Както и други известни антикомунисти и борци за свобода и демокрация по време на тоталитарното комунистическо управление, и Илия Минев е почти забравен, а неговото дело не е известно на младите поколения, въпреки че той е пример за непримиримост и несломим дух по време на тоталитарното управление на БКП. Затова и годишнината от рождението му не се отбелязва официално в България.

Основателят на  Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ) е роден през 1917 г. в Саранбей (днес гр. Септември), Пазарджишко, в семейство на заможен земевладелец.

Учи в гимназията в Пазарджик, а след това  във Френския католически колеж в Пловдив. После следва в Тулуза, Франция, където завършва инженерната специалност индустриална химия.

Илия Минев е арестуван още на 10 септември 1944 г. като активист на легионерите. Освободен е, но през 1946 г. отново е арестуван по обвинение, че  ,,продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна антикомунистическа дейност". По това време режимът на БКП пришива ,,фашистки прояви" на хиляди свои противници.

Минев е осъден на доживотен, строг тъмничен затвор по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет — организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата влас  чрез преврат и терористични действия.

Впоследствие присъдата е заменена на 25 години лишаване от свобода. По-късно е осъден на още 7 години затвор, а получава и едногодишна присъда за незаконно производство на пластмасови изделия. С кратки промеждутъци прекарва в затвора до 1978 г., или общо 33 години в затвори и лагери. С по-дълги престои е в Пазарджишкия, Пловдивския, Старозагорския затвор.

По време на затворническите си години 1860 дни е поставен в карцера, а 460 дни прекарва в гладни стачки.

След излизането му на свобода е въдворен в гр. Септември, където са му наложени редица ограничителни мерки. ДС продължава да го наблюдава.

В периода 1984-1985 г. работи активно по организирането на дружество за защита правата на човека. През декември 1986 г. Илия Минев, Цеко Цеков, Григор Симов, Стефан Савовски, Минка и Божидар Статеви и Едуард Генов подписват писмо-апел до конференцията във Виена за преглед на договореностите от Хелзинки с призив форумът да не приключва своята дейност, ,,преди да бъдат осигурени най-елементарните човешки права за всички европейски народи".

Апелът стига до конференцията чрез посолството на САЩ. С изключение на Минка Статева всички, които са го подписали, са арестувани и подложени на разпити в Главно следствено управление на МВР-ДС.

През 1987 г. Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън и до международни организации за защита на правата на човека, в което описва циничното нарушаване на човешките правата в НРБ.

Отново е арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. Освободен е, но е поставен под домашен арест е в гр. Септември. На 16 януари 1988 г. в дома си в гр. Септември Илия Минев и група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ). Датата не е случайна – на 16 януари 1969 г. чешкият студен Ян Палах се самозапалва на Вацлавския площад в Прага в знак на протест срещу нахлуването на войските на Варшавския договор в Чехословакия.

През лятото на 1989 г. в НДЗПЧ настъпва разделение, след като Румен Воденичаров отцепва софийската група в дружеството и го оглавява. Неговия избор не е признат от Минев. По-късно, през 1992 г., същият този Румен Воденичаров се явява като кандидат за вицепрезидент на комуниста Велко Вълканов, подкрепяни от БСП, а през 2011 г. Воденичаров се поклони на паметника на Тодор Живков в Правец при честването на 100-годишнината от рождението на бившия генерален секретар на БКП.

За да противодейства на НДЗПЧ комунистическият режим създава (март 1988 г.) казионен Комитет по правата на човека начело със секретаря на ЦК на БКП Константин Теллалов и представител на България в международните организации в Женева при службите на ООН.

След 10 ноември 1989 г. Илия Минев не е допуснат до участие в политическия живот. Попречено му е дори да говори на първия свободен митинг на 18 ноември 1989 г. в София, където вместо него се изказва Румен Воденичаров.

Минев умира в мизерия и напълно забравен през 2000 г. в старчески дом в Пазарджик.

След смъртта му президентът Петър Стоянов го награждава посмъртно с орден ,,Стара планина" I степен. В родния му гр. Септември е издигнат паметник.

По инициатива на Тошо Пейков и Столичната община през 2002 г. е издигнат паметник на Илия Минев и в София, в градинката пред храм ,,Преображение Господне" в кв. ,,Лозенец" (до автобусната спирка на кръстовището на бул. ,,Евлоги и Христо Георгиеви" и бул. ,,Черни връх".

Автор: Христо Христов
Текстът е препубликуван от desebg.com
Заглавието, акцентите и актуализацията са на редакцията на "Терминал 3".

Повече за политическия затворник №1 в България при комунизма вижте в книгата, посветена на бореца за човешки права – ,,Непримиримият Илия Минев" на българския емигрант в САЩ Иван Гаджев.

https://terminal3.bg/pochti-zabravenoto-delo-i-maki-na-edin-borec-sreshtu-totalitarnija-rezhim/

[Hatshepsut]

Продадоха къщата на легендата на антикомунизма Илия Минев

Родната къща на дисидента антикомунист Илия Минев в Септември вече е продадена, съобщава pzdnes.com. Преди години собствениците ѝ искаха 5000 лв. от общината, като се предполагаше, че там ще бъде изграден Музей на демокрацията, а в част от помещенията ще бъдат експонирани вещи на българския Нелсън Мандела. Бившите сподвижници на Илия Минев обаче не направиха необходимото това да се случи. Имаше и вариант средствата да бъдат отпуснати от субсидиите на някогашното СДС, но с гибелта на дясното загина и споменът за големия българин.

,,Прости ни, бай Илия! Прости ни, защото оставихме твоя свят дом да бъде загубен безвъзвратно! Ти, който беше борец за свобода и демокрация, с най- много години затвор и карцер, със своите идеи и твърдост, излезе победител над една безмилостна диктатура. И сега демокрацията се приема за даденост от всички, но усилията на Илия Минев не бяха оценени за 5000 лева, колкото искаха за къщата.

Тя трябваше да бъде Музей на демокрацията, за да не забравят хората за неговото дело. Въпреки многократните ми предложения в община Септември не се намериха пари за запазване на имота. Минават сесии и комисии, плануват се и се градят обекти, а разрухата и забвението погълнаха мястото, където се роди истинският дисидент в България. Къщата вече е продадена от неговите наследници, а ние като общество не проявихме интерес и забравихме за българския Нелсън Мандела." – казва общинският съветник Кузо Божинов.

На 5 декември 1917 г. в град Септември се ражда българският Нелсън Мандела – Илия Минев. На зловещата дата 1 февруари 1945 г. са произнесени присъдите срещу осъдените по Дело № 1 на т.нар. комунистически Народен съд български политици – регенти, премиери, министри, офицери. Сред тях е и той.

Един от най-автентичните български борци срещу комунизма, оцелял в затворите на Живкова България цели 33 години, Минев става основател и първи председател на Независимото дружество за защита правата на човека малко преди падането на комунистическия режим през януари 1988 година. Впоследствие обаче той не е допуснат до сформираната официална опозиция.  Остава в изолация и забвение повече от 10 години до смъртта си – факт, който е едно от най-ярките доказателства за режисирания преход.

В страдалческия живот на Илия Минев има още важни факти и цифри: На 29 години е осъден като враг на народа и получава доживотна присъда. 1860 дни е прекарал в карцера, а 460 дни в гладни стачки. Обиколил е всички затвори и лагери в държавата. Идеята му за създаване на Дружество за правата на човека възниква в затвора. В периода 1984-1985 работи активно по създаването на такава организация. През 1987 година Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън, до международни организации за защита на правата на човека, описвайки циничното нарушаване на правата на българските граждани. Отново е арестуван. Обявява гладна стачка за 20 дни. Освобождават го. Под домашен арест е в град Септември.

На 11 януари 1988 в дома си в град Септември, Илия Минев и малка група съмишленици основават Независимото дружество за защита на правата на човека (НДЗПЧ), което до падането на режима на Живков играе важна роля за организиране на редица протести и инициативи, разобличаващи античовешката същност на комунизма.

Интересна случка е, че когато Франсоа Митеран посещава България през януари 1989, той предварително е заявил присъствие на откриването на паметник на Алфонс де Ламартин в село Ветрен, което се намира на десетина километра от Септември. Когато тогавашните български власти разбират за това намерение на френския президент, те, страхувайки се от среща между него и Илия Минев, не му позволяват да отиде прословутата закуска с Митеран, с когото Минев е състудент от университета в Лион.

В пълна изолация, забравен от новите демократи, Илия Минев умира на 6 януари 2000 година на 82 годишна възраст, в мизерия и самота, в старчески дом в Пазарджик. Той страдал от това, че мечтаната демокрация, всъщност така и не настъпила.

Погребан е в гробищата на гр. Септември. На 9 декември 2002 г. в София е издигнат паметник на Илия Минев в градинката срещу НДК и хотел ,,Хилтън" между булевардите ,,България" и ,,Черни връх". На 11 октомври 2008 година в град Септември е открит негов бюст-паметник на площада носещ неговото име. През 2000 г. президентът Петър Стоянов посмъртно го удостои с орден ,,Стара планина" – I степен.

Илия Минев ни завеща и страшния въпрос: ,,Ти какво пожертва, за да има и утре България?", чийто тежък отговор и досега виси на съвестта ни. Днес той е по-актуален от всякога, защото инстинктивно усещаме, че България все по-осезаемо се сбогува с бъдещето си на свободна и модерна държава. И само чистата саможертва, която сме готови да направим, може да я възроди.

От три години ръководството на община София мълчи и не иска да именува улица на името на големия демократ Илия Минев, въпреки че има подписка на политици, депутати и общественици за това.

https://www.faktor.bg/bg/articles/prodadoha-kashtata-na-disidenta-antikomunist-iliya-minev

[Panzerfaust]

Голям българин беше бай Илия! Истински антикомунист и националист. Нищо общо с розовите "демократи" от СДС тип Филип Димитров. И каква горчива ирония само - родното му място и до ден днешен носи гнусното комунистическо име Септември...

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Иван Гаджев "Непримиримият Илия Минев от първо лице и другите за него":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=downloads;sa=view;id=3902

[Hatshepsut]

На 16 януари почитат паметта на Илия Минев, създал преди 34 години първата опозиция след Горянското движение


Пред паметника на Илия Минев в София

На 16-и януари 1988 г. е образувана в Пловдив първата антикомунистическа опозиция след горянското движение. Тя е създадена от Илия Стоянов Минев.
На 16 януари 2022 г., от 15 часа в градинката на кръстовището на булевардите ,,Черни връх" и ,,Евлоги и Христо Георгиеви" в София, където е паметникът на страдалеца за свобода, ще се почете паметта му и 34-та годишнина от създаването на Независимото дружество за защита правата на човека. На възпоменанието ще присъстват хора и от други градове на страната, както и негови роднини и сподвижници. Това заяви пред Faktor.bg  Димитър Николов, директор на вестник ,,Свободно слово", който по традиция е организатор на възпоменанието.

Илия Стоянов Минев (5 декември 1917 – 6 януари 2000) e български антикомунист и националист, един от водачите на Съюза на българските национални легиони (СБНЛ), организация с известни симпатии към националсоциалистическата идеология. След 1944 г. Минев е съден за легионерска дейност, като излежава общо 33 години в затвори и концлагери. На 16 януари 1988 г. той става основател и първи председател на Независимото дружество за защита правата на човека.
На 10 септември 1944 г. е задържан за една година в Пазарджишкия сектор на Държавна сигурност. Освобождават го, но през 1946 г. отново е арестуван понеже ,,продължава да стои на фашистки позиции и да провежда активна антикомунистическа дейност". През същата година е осъден на доживотен, строг тъмничен затвор по обвинение, че е един от главните инициатори за образуване на Изпълнителен комитет – организация за възстановяване на бившите национални легиони, с цел събаряне, подравяне и отслабване установената в държавата власт, чрез преврат и терористични действия. Впоследствие присъдата е заменена на 25 години лишаване от свобода. След това е осъден на 7 години за ,,опит да отрови водата на София". По-късно му дават още една година за незаконно производство на пластмасови изделия. С кратки промеждутъци прекарва в затвора до 1978 г., като лежи в почти всички затвори на страната – най-много в Пазарджишкия, Пловдивския, Старозагорския. Когато в затворите е спусната вътрешна разпоредба, че всички политически затворници трябва да бъдат изкарвани на работа, а който откаже да бъде вкарван в карцера, единственият в България, който отказва да работи, е Минев. Поради това прекарва 1860 дни в карцера, а независимо от това 460 дни прекарва в гладни стачки. След като е освободен, живее в град Септември, където е въдворен и са му наложени редица ограничения по Закона за народната милиция. Осем години е с мярка за неотклонение ,,подписка" и всяка сутрин и вечер се разписва при дежурния офицер в управлението.

Идеята му за създаване на Дружество за правата на човека възниква в затвора. В периода 1984 – 1985 Минев работи активно по организирането на такова дружество. През 1987 г. Илия Минев пише писмо до президента на САЩ Роналд Рейгън, до международни организации за защита на правата на човека.

,,Нашите призиви на събитието ще са антикомунистически, демократични и националистически. Основният ни призив е за справедливост в България. След 9-и септември 1944 г. беше променена психологията на българите с избиването на интелигенцията. Бяхме докарани до там, че ни се натякваха просташки възгледи, които противоречат на Десетте Божи заповеди. Сега цялата образователна и правосъдна система е в техните ръце", казваше приживе  пред Faktor.bg Минев.

https://faktor.bg/bg/articles/novini-balgariya-na-16-yanuari-pochitat-pametta-na-iliya-minev-sazdal-predi-34-godini-parvata-opozitsiya-sled-goryanskoto-dvizhenie

[Hatshepsut]

105 години от рождението на Илия Минев - непримиримият, който беше забравен

Негови са клетвените думи: Ти какво пожертва, за да има и утре България?

На 5 декември 1917 година е роден Илия Минев. Половината от живота му преминава в комунистическите затвори и лагери, но те не успяват да прекършат волята му за борба. Съдбата му след 10 ноември 1989 г. е доказателство, че т.нар. ,,преход" бе контролиран и продължава да бъде контролиран от бившите от ДС и БКП. За тях Илия Минев бе враг. А за много от новоизлюпените ,,демократи" той бе ,,неудобен". Причината бе елементарна – те бяха също от комунистически фамилии.

Есента на 1989 г. и зимата на 1990 г. Южният парк в София се бе превърнал в своеобразна демократична ,,борса" на която всяка възстановена или новосъздадена партия и гражданска организация, представяше идеите си, търсеше и намираше свои съмишленици. Нямаше още държавни офиси за партиите, нямаше и държавни партийни субсидии. Но имаше вяра и надежда.

Около Илия Минев групата не бе многобройна. Страхът все още имаше ,,големи очи". Възстановяваха се стари партии, но някои от тях искаха да се забрави периодът, в който и те са ,,играли" по свирката на комунистите. Затова и Илия Минев бе неудобен. Гледаха с недоверие към легионерите и не споменаваха за горяните. Лидери на СДС смятаха, че демокрацията трябва да се случи с активното участие на комунистите. Така и стана. Нещо повече. Комунистите си я направиха по свой образ и подобие. С техни кадри. За съжаление се намериха ,,демократи", които ги обслужиха. Някои и до днес го правят.

А гражданите, които бяха от некомунистически фамилии останаха в аутсайдерската зона на живота или просто напуснаха България. Днес наследниците на някогашните ,,безпартийни граждани" са отново в положението, в което бяха и техните родители, бащи и деди. Парадоксът е, че некомунистите в България така и не разбраха, че трябва да се обединят срещу комунистите.

А посмъртното послание на Илия Минев е в тези му клетвени думи: ,,ТИ КАКВО ПОЖЕРТВА, ЗА ДА ИМА И УТРЕ БЪЛГАРИЯ?" Това послание е към нас, българите. За комунистите то е гола фраза.

https://faktor.bg/bg/articles/105-godini-ot-rozhdenieto-na-iliya-minev-neprimirimiyat-koyto-beshe-zabraven

[Hatshepsut]

Правозащитникът Илия Минев: "По-лесно е да се бориш за свободата си, отколкото да си роб!"(чуйте автентичния му глас)

Даниела Горчева, сп. Еуропео, 2021

В интервю за BBC през януари 1989 година – точно една година след основаването на Независимото дружество за защита правата на човека, Илия Минев – човекът, престоял цели 25 години в комунистическите затвори, споделя:
"Хората се страхуват. Тази система (тоталитарната) е нещо страшно. Мнозина ми казват: "Бай Илия, с вас сме, но не ни съобщавай имената, защото ни е страх. И аз им казвам: "Хора, много по-лесно е да се бориш за свободата си, отколкото да си роб!"

Първият арест на Илия Минев е още на 10 септември 1944. По това време той е 26- годишен мобилизиран във войската офицер и има задача да занесе някакви документи в Сметната палата в София. Във влака вижда свой съученик с комунистически убеждения и се шегува с него, че ето, сега са на власт. На гара Септември (по това време – Сараньово) погледът му с потрес се спира върху агонизиращи трупове от двете страни на жп линията. Влакът тръгва, но почти веднага спира. В купето нахлуват четирима души и крещят: ,,Горе ръцете!". Илия Минев не се подчинява, пита какво има. ,,В името на закона – отговарят му те, - си арестуван". На въпроса му защо, отговарят, че не знаят. Така им било наредено.

Намразих диктатурата, тиранията, защото насилието оставя трайни следи върху младите хора

Илия Минев, на когото за наш национален позор все още не е кръстен нито един площад, винаги се е обявявал срещу политическото насилие.

Той разказва в спомените си как първоначално баща му го записва в Пазарджишката гимназия. На портала го причакали ученици от последния клас и го поканили на близкия остров, където имали кръжоци. Слушайки просъветската пропаганда, дванадесетгодишният Илия попитал батковците защо не са казали нито една добра дума за България. Заканили се, че ще му кажат утре. На другия ден го пребиват жестоко в тоалетната на гимназията, където го оставят да лежи на цимента в кръв. Учителите и училищният лекар, качили пребитото до смърт момче на един файтон и го откарали в околийската болница. Илия Минев едва оцелява след този побой и признава:
 ,,Това ми беше кръщението в марксизма-ленинизма, така се запознах с него като теория и практика. Не крия - тогава го намразих. Намразих диктатурата, тиранията, защото насилието оставя трайни следи върху младите хора."
След като се възстановява, два месеца по-късно, баща му го записва в пловдивския колеж ,,Петър Берон" – частно училище, където почти всички предмети се изучават на френски език. Там овладява езика и пак там става член на Съюза на младежките национални легиони – лява, антикомунистическа, патриотична организация. По думите му в СМНЛ ,,се говореше за просвета, свобода, хляб" и както той пояснява: ,,Тези неща ме привличаха още като дете. Като пасях воловете, бивши фронтоваци ми приказваха все за България, за боевете около Черната стена. В мен, малкото момче, се създаде едно чувство на обич към България."

През 1936 -1937 баща му го изпраща в Тулуза да учи индустриална химия. Макар че се увлича повече от обществените науки, Илия Минев е втори по успех и започва аспирантура. Но продължава да чете и да се интересува от различните идеи, учения и политически доктрини на своето време и по-късно си спомня:

,,Бях вече сравнително добре запознат с демокрацията, националсоциализма, фашизма, марксизма-ленинизма и т.н., защото знаех, че не може да се води борба с противника вестникарски. Човекът, който ще спори с тълпата, подведена от вестници и пропаганда, трябва да е просветен опонент, познаващ другите учения. Бях достигнал до убеждението, че колкото и недъзи да има, демокрацията дава най-голяма възможност да стигнем по-бързо до истината. Защото някога бащата на римското право е казал в спора си със Саул, прочутия римски диктатор: ,,Ако нямаш опонент, как ти би узнал, че грешиш?" А Сталин, който управляваше толкова дълго СССР, не позволи никога да има опоненти. Това се отнася и за Хитлер."

Нахлуването на Германия в Съветския съюз разтревожва баща му и Илия се прибира в България, където е мобилизиран. Преломната за България 1944 година го заварва лейтенант в щаба на Втора дивизия, която по това време е евакуирана в Пещера.

На 10 септември 1944 е първият му арест:

,,Сложиха ме с други арестувани в мазето, където ме биха. Но дошла заповед, понеже звенарите бяха в правителството, офицерите да не бъдат задържани заедно с цивилни. Отделиха ме в едно хотелче, което превърнали в нещо като комендантство. Само аз съм арестант! Наново побой! Майка ми и мои близки ми носеха кожи да се увивам, защото бях целият син. Обвинен съм, че съм водил агитация против комунизма. Нищо друго!"

Попаднал съвсем млад в комунистическите затвори, Илия Минев още през 1945 година се кани да създаде сдружение за защита на правата на човека, защото и той, и неговите съмишленици знаели, че марксистко-ленинската идеология и нейната практика се основават на насилието и ще унищожат тези права.
Опитът им не успява, защото скоро след освобождаването им отново са изпратени в затвора. И едва след 1980 г., когато излязъл на свобода, това започнало да се обсъжда в неговата среда и написването на писмо до Виенската среща през 1986 г. е първата стъпка към създаването на легална опозиция в България.
Григор Симов Божилов пише в спомените си, че след излизането си от затвора през март 1981 г. той многократно посещавал Илия Минев в гр. Септември и двамата обсъждали формата на съпротива:
,,С бай Илия дотогава не бях споделял идеята за евентуална въоръжена съпротива, но до него бе стигнал ,,слухът", че съм говорел нещо в тази насока, и затова при един случай той ми се сопна, че не искал България да е разделена на ,,северна и южна"! [...] От този ни разговор разбрах, както и предполагах, че бай Илия е категорично против да разсъждаваме за въоръжена борба..."
Заради разговорите с други съзатворници за въоръжена съпротива Григор Симов отново влиза в затвора през 1983 г., а през ноември 1986 г., година след като излиза на свобода след няколко присъди и общо 13 години в затвора, решава, че българи трябва да се присъединят към съвместната декларация на 122-ма унгарски, чехословашки, полски и източногермански дисиденти от октомври 1986 г., с която те заявяват решимостта си да се борят за политическа демокрация и държавна независимост на страните си и за мирно обединение на Европа. Също така решава да изпрати изложение до започналата във Виена среща по изпълнението на Хелзинкските споразумения:
 ,,Реших да направя всичко възможно да покажем, че макар и намиращи се в доста по-тежки условия, и на нас, българите, не са чужди общочовешките стремежи към свобода и човешки права и че съвсем не доброволно сме ,,съветски сателит"!".
Идеята си Григор Симов обсъжда първо с Илия Минев и тръгва из страната при свои съзатворници от Старозагорския затвор.
На никого от тези хора, изтърпели дългогодишни присъди, не му се връща обратно в затвора, но почти всички решават да подпишат. Едуард Генов казва:
,,Защо лежахме толкова години по затворите, ако сега не направим нещо?".
На 19 декември 1986 г. Григор Симов внася декларацията и апела в посолството на САЩ.
Документите с подписите на Григор Симов, Илия Минев, Цеко Цеков, Едуард Генов, Стефан Савовски и Божидар Статев, станали известни
като

Апелът на шестимата

 (подписите биха могли да бъдат много повече, но се решава да се бърза, за да бъде изпреварена Държавна сигурност), достигат до Виенската среща и са огласени от делегацията на САЩ.

Те са съобщени и от Радио ,,Свободна Европа" и ББС,  преведени са и заедно с интервю на Жорж Дюпоа с Едуард Генов, взето с посредничеството на Петър Бояджиев и Алфред Фосколо, са публикувани във в. Le Quotidien de Paris  и по-късно в сп. La nouvelle Alternative, на което Алфред Фосколо е сътрудник.
Западните медии коментират, че за първи път се публикуват официални протести от български граждани, които не са анонимни и са преследвани заради политическите си възгледи.
Едуард Генов казва:
,,С Декларацията, която успяхме да изпратим до Виенската конференция, показахме на света, че

в България има съпротива

 и че тази съпротива не е от днеска, че тя е съществувала от много години и че ние сме хората, за които света незаслужено не знае".
Държавна сигурност разбира едва в края на януари 1987 г. и подписалите са арестувани.
На 16 март 1987 г. представителят на американската делегация на Виенската среща Сам Уайз съобщава за ареста на шестимата българи.
Тази гласност смекчава реакцията на режима и след 2 месеца следствие задържаните са освободени и само Григор Симов като инициатор е принудително изселен в с. Кайнарджа, Силистренско.
През септември 1987 г. неговият случай е поставен като хуманитарен проблем при посещението на група американски конгресмени в България - без резултат, но българската съпротива вече е станала известна на Запад.

КОМУНИСТИЧЕСКИТЕ ЗАТВОРИ  - КАТО МОСТ МЕЖДУ ДВЕ ЛЕГАЛНИ ОПОЗИЦИИ

Колкото и да е странно, именно в комунистическите затвори за политически "престъпници" се съхранява духът на демократична България. Така Старозагорският затвор става мост между поколенията, който предава на по-младите затворници идеята за ЛЕГАЛНА съпротива срещу тоталитарната държава.
През 70-те години в Старозагорския затвор някои от политическите затворници с най-дългогодишен ,,стаж" са земеделецът Петър Пасков с общо 36 години в затвора, от които 6 години преди 1944 г., и легионерите Васил Узунов с общо 28 години затвор, Илия Минев – 25 години, и Стефан Вълков – 21 години.
Самите те обаче през 40-те и 50-те години, още млади, са в килиите със старите български политици и държавници, някои от които умират или са убити в затвора, а останалите са освободени едва в началото на 60-те и умират скоро след това.
Най-силно влияние върху Илия Минев оказва социалдемократическият лидер Кръстьо Пастухов, с когото са заедно в Софийския и Сливенския затвор, но имали възможност да общуват повече в Сливенския, където Пастухов е убит през 1949 г.:
,,Кръстьо Пастухов си е демократ до мозъка на костите, не обича насилието. Много неща съм научил от него. Още преди 9 септември сме се срещали, възпитал ме е на обич към хората, против революции, против насилието и тиранията.".
Илия Минев е силно впечатлен и от земеделците Константин Муравиев, Димитър Гичев, Иван Костов и Рангел Даскалов (убит в следствието на ДС през 1951 г.) и от ген. Иван Вълков (починал през 1962 г. в Старозагорския затвор).
Те нямали особена надежда за бъдещето, защото знаели, че комунизмът е несъвместим с демокрацията, но отстоявали достойнството си и повечето от тях не приели компромис. Илия Минев пише, че Рангел Даскалов, с когото се познавал още от 1947 г. от Софийския затвор, бил един от най-твърдите и смели земеделци, идеите за акциите – демонстрации, протести, скарвания с управата на затвора – идвали от него, споделял ги с Илия Минев и ги изпълнявали заедно.
Едуард Генов, един от тримата студенти, протестирали срещу съветското нашествие в Чехословакия през 1968 г., пристига в Старозагорския затвор през 1969 г. Условно казано, той принадлежи към третото поколение политически затворници: ,,Щастлив съм бил, че съм живял с непоправимите, хора с опит, лежали с министри, държавници, учени, събирали знание и опит от тях и ги предаваха на нас, по-младите."

НЕЗАВИСИМОТО ДРУЖЕСТВО ЗА ЗАЩИТА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА

На 16 януари 1988 г. в дома на Илия Минев в гр. Септември се основава Независимото дружество за защита на правата на човека в България. Неговите основатели са същите хора, подписали апела и писмото, както и други бивши политически затворници.
Председател е Илия Минев, секретар - Цеко Кръстев Цеков, пълномощници на председателя и секретаря - Минка Статева и Едуард Генов, когото Държавна сигурност смята за основен инициатор.
След експулсирането на част от основателите от България са избрани за секретар поетът Петър Манолов, говорител - Димитър Томов, координатор на пълномощниците - Григор Симов, пълномощници по области: за София – Екатерина Маркова и Павел Стефанов, Михайловград – Цветан Златанов, Пловдив – Стефан Вълков, Хасково - Борис Лафчиев, Варна – Зейнеп Ибрахимова, Русе – Сабри Хамдиев. Дружеството обединява хора с различни политически убеждения – легионери националисти, земеделци, демократи..., и с различна етническа и верска принадлежност – турци и българи, мюсюлмани и християни, в това число православните свещеници Благой Топузлиев и Димитър Амбарев.
Независимото дружество основава дейността си на Всеобщата декларация за правата на човека от 1948 г., Заключителния акт на конференцията в Хелзинки и конституцията на България. Поставя си за задача да защитава правата на всички български граждани ,,без разлика на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други убеждения, национален и социален произход".

За главна цел Илия Минев определя ,,да освободим българския гражданин, пък било то турчин, българин, циганин, от страха, който вследствие 45 години терор комунистическият режим в нашата страна създаде като психоза в душата на човека [...], да отслабваме възела, който е затегнат от режима", а средството е изискването към властта да спазва собствената си законност.
Едуард Генов казва: ,,Ние бяхме единствената група, която се възползва от фалшивите комунистически закони, защото те създаваха закони, без да имат намерение да ги спазват и ги пишат на книга и с тях да се хвалят: ,,Вижте ни колко сме демократични. Имаме свобода на словото, ето ги законите, които гарантират тези неща". Реално тези закони не съществуваха. Но от тия документи ние се опитахме да се възползваме".
Дружеството огласява много случаи на насилие и потъпкани човешки права, главно чрез обаждания до Радио ,,Свободна Европа". Научили за неговата дейност, с живеещите в Михайловград (дн. Монтана) Димитър Томов и Цеко Цеков се свързват Зейнеп и Ибрахим Ибрахимови и Юсуф и Вахиде Бабечки, след затвор изселени в Михайловградско.
Те стават негови членове, а техните изказвания по ,,Свободна Европа" привличат авторитетните турци съзатворници на Илия Минев от Старозагорския затвор Нури Тургут, Орхан Пандур и Сабри Хамдиев. Това пък привлича още много турци, те създават местни структури на Дружеството и към началото на 1989 г. членовете са над 400.
Сабри Хамдиев, пълномощник на Дружеството за Русенския регион, пише:
,,Между осъдените имаше една много по-различна личност – около 60-годишен човек с дълбоки сини очи, с умен и проницателен поглед. [...] С бай Илия Минев се запознахме през май 1979 година и тези месеци с него бяха най-плодотворните в моя живот. В областта на историята, философията, политологията, правото, теологията, биологията, химията, социологията, космическите науки, чуждите езици (самият свободно говореше и четеше френски, немски, английски) бай Илия Минев за мен беше един неизчерпаем източник. По природа бе един много скромен и дружелюбен човек. Наричаха го в затвора, а и по-късно ,,фашист", ,,изкукуригал старец" и какво ли не още. На тези нападки аз бих отвърнал с една народна мъдрост: ,,Когато котката не може да стигне до месото, казва, че мирише."
В отговор на клеветите на комунистическите престъпници, че бил "фашист", завършилият в Сорбоната Илия Минев казва в споменатото вече интервю за ББС:
"Легионерската организация беше с демократични възгледи и нямаше нищо общо нито с национал-социализма на Хитлер, нито с фашизма на Мусолини. Ние сме били и тогава, и сега за плуралистично общество, защото смятаме, че свободата е единственият гарант за човешкия образ - и на отделната личност, и на обществото. Нашият национализъм преди 9 септември беше обвързан с идеята, че всеки народ на тази Земя има право на свободно съществуване."

Зейнеп Ибрахимова го споменава с топло чувство: "Илия Минев за всички нас беше символ на непримиримост и готовност за саможертва с цел събарянето на комунистическия режим в България, смятан за непоклатим години наред. Много ни се радваше, в очите му четяхме щастието от това, че макар и много късно той стана свидетел на пробуждането на част от българското общество."

Чуйте автентичния глас на Илия Минев, в едно от малкото запазени интервюта с него:


Интервю с Илия Минев, направено от Иванчо Гълъбов през 1990 година

https://faktor.bg/bg/articles/pravozashtitnikat-iliya-minev-po-lesno-e-da-se-borish-za-svobodata-si-otkolkoto-da-si-rob

[Hatshepsut]

БНТ представя: "Порокът на страха" - 08.11.2023

Филмът ,,Порокът на страха" е посветен на най-дълголетния политически затворник и първия правозащитник в България – Илия Минев.

Документалният филм ,,Порокът на страха" разказва драматичната история на Илия Минев, която продължава почти три десетилетия в най-тежките условия на затворите и лагерите – заради неговата непримиримост с престъпленията на комунистическия режим, идеите, за които се бори дори след промените през 1989 г. и до смъртта си.

В навечерието на падането на Берлинската стена зрителите на Българската национална телевизия ще научат подробности за живота и жертвите на Илия Минев. Въпреки че името му дълго време остава непознато, той работи активно и по организирането на дружество за защита на правата на човека между 1984 г. и 1985 г.

Документалният филм ,,Порокът на страха" е с режисьор Росен Елезов, сценарист Хелия Чавдарова и оператор Цветан Недков.