• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

17 July 2019, 18:12:42

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 37
  • Latest: Gemeto
Stats
  • Total Posts: 9366
  • Total Topics: 1117
  • Online Today: 46
  • Online Ever: 157
  • (17 May 2019, 10:41:46)
Users Online
Users: 0
Guests: 28
Total: 28

Скопие си присвои и Симеон Радев

Started by Hatshepsut, 14 October 2018, 14:04:12

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Скопие си присвои и Симеон Радев


Авторът на ,,Строителите на съвременна България" Симеон Радев се сдоби с паметник в Скопие. Бюстът на големия български общественик и дипломат е поставен на покрива на македонското Министерство за надворешни работи, тоест Министерство на външните работи.
Така авторът на ,,Строителите на Съвременна България", български писател, публицист и дипломат, стана поредната българска историческа личност, превърната в новомакедонец.

 Паметници и бюстове в Скопие вече имат един от последните владетели на Първото българско царство - цар Самуил, ръководителите на ВМОРО - Гоце Делчев и Дамян Груев, репресираните и отричани Методи Шаторов, убит от сърби на Милеви скали, Пазарджишко, и Методи Андонов - Ченто, лежал в затвора в Идризово в процеса на дебългаризацията на Македония.

 Историци припомнят, че идеята за присвояването на Симеон Радев и кооптирането му в македонската история не е от днес. Македонски дипломати и историци искаха да поставят паметна плоча на Радев още преди време в Париж.

 Симеон Радев е бележит български общественик, дипломат, писател и публицист, който във въведението на фундаменталния си труд ,,Строителите на съвременна България" пише така: ,,Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история".

 Може би този надпис трябва да стои и на паметника в Скопие.

 Очаква се реакцията на нашето Министерство на външните работи по въпроса с наглата кражба.

Кой е Симеон Радев

 Симеон Радев е роден на 19 януари 1879 г. в Ресен. Учи в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля. Стипендиант на Българската екзархия в Цариградския султански френски лицей ,,Галатасарай".
 Създател и издател на вестник ,,Вечерна поща", списание ,,Художник", вестниците ,,Воля" и ,,Ефор".
 Член на ВМОРО от 16-годишна възраст. Доброволец в Македоно-Одринското опълчение по време на Балканската война.

 Автор на ,,Строителите на съвременна България", ,,Ранни спомени", ,,Това, което видях от Балканската война", ,,Македония и Българското възраждане през ХІХ век", ,,Българската студентска колония в Женева".
 Симеон Радев е участник в Букурещката мирна конференция през 1913 г. Дипломат в Букурещ и Берн. Напуснал дипломатическата служба през 1917 г. и заминал като доброволец на фронта.
 През 1918 г. е един от представителите на България при изработването на Солунското примирие, след което България излиза от Първата световна война.
 Пълномощен министър в Холандия, Турция, САЩ, Великобритания и Белгия.
 Умира с мисълта за бъдещето на България в София на 15 февруари 1967 г.

https://www.blitz.bg/


Справка за Симеон Радев: https://bg.wikipedia.org/

Hatshepsut

Агенция "Фокус" добавя, че "големият български писател, публицист и дипломат е поредната българска историческа личност, превърната в новомакедонец".

Паметници и бюстове в Скопие вече имат един от последните владетели на Първото българско царство - цар Самуил, ръководителите на ВМОРО - Гоце Делчев и Дамян Груев, репресираните и отричани Методи Шаторов, убит от сърби на Милеви скали, Пазарджишко, и Методи Андонов -- Ченто, лежал в затвора в Идризово в процеса на дебългаризацията на Македония.

"Фокус" публикува и

ироничен и язвителен коментар на историка  и бивш министър Божидар Димитров:


"Поздравявам македонското външно министерство, което е построило паметник на видния български дипломат, историк и писател Симеон Радев. Когато го чух, просто не повярвах, но в сърцето ми се зароди една голяма надежда, че един ден моят бюст ще стои пред Музея на Македония в Скопие.

Защото, да построиш паметник на Симеон Радев, автор на ,,Строители на съвременна България", а не - на "Строители на съвременна Македония", дългогодишен дипломат в българското, а не в Македонското външно министерство, може да означава само едно: че тихомълком македонците признават, че са българи, и че тяхното Външно министерство е филиал на българското Външно министерство.

Ерго, и за Музея на Македония (той не се казва Национален музей на Македония, а - Музей на Македония, т.е. - на областта Македония), аз се надявам, че един ден ще ми стане филиал и моят бюст ще стои пред този музей.

Но - защо да спрем дотук? Пред Военното министерство на Македония може да стои, да речем, паметник на ген. Климент Бояджиев, генерал, охридчанин, командващ Трета Българска армия, която е освободила Македония през Първата световна война.

Съответно - и пред другите министерства могат да стоят паметници на видни българи, родом от Македония, които са изпълнявали важни функции в държавния, политически, икономически и културен живот на Третата българска държава.

Вече чух, че бюст на Цар Борис ІІІ ще стои пред Скопския университет, тъй като той го е основал. Аз поздравявам онези македонски интелектуалци, които са решили да поставят този паметник, и т.н.

Всъщност, в центъра на Скопие стоят паметници на много българи - на Гоце Делчев и Даме Груев, двама висши офицери от българското военно разузнаване. Поздравих македонското правителство за това. Стои паметник и на българския цар Самуил. Въобще тази дейност много ми харесва."

Hatshepsut

Симеон Радев - историята на един истински българин


Вероятно много от вас са чували за книгата "Строителите на съвременна България", посветена на един от най-важните исторически моменти - възстановяването на българската държавност в края на XIX в. Тя е едно от най-важните историографски произведения и в страниците и е описана подробно политиката, икономиката, историята и задкулисните игри на годините след Освобождението. Днес ние от "Българска история" ще ви разкажем за човека, който стои зад тази книга - политикът, дипломатът, революционерът и публицист - великият Симеон Радев. Той е роден през далечната 1879г., на 19 януари в град Ресен, намиращ се в днешна Македония. Отраства в голямо и сравнително богато семейство, което му дава тласък в образованието. Симеон Радев учи в родния си град, а по-късно в Охрид и Битоля. По-късно със стипендия е приет в елитния френски лицей "Галатасарай", в Цариград. Той се сближава с много от големите личности в българската история, един от които е революционерът Гоце Делчев. Едва на 16-годишна възраст младият Симеон става член на ВМОРО и участва дейно в акциите на организацията.

В началото на новия ХХ век, бъдещият писател се захваща по-сериозно с едно от увлеченията си - журналистиката. Работи като сътрудник във вестник, а по-късно е повишен в редактор, като не спира работата си в помощ на революционерите от ВМОРО. Напуска лицея "Галатасарай" и решава, че е време да се обогати още повече. Заминава за Западна Европа, за да следва право във Франция и Швейцария. Издава два вестника на френски език, които целят да разяснят на европейците случващото се на Балканите и съдбата на Македония. По този начин той, дори извън граница, продължава да подкрепя борбата на македонските революционери. Покрай следването си в чужбина той завързва контакти с много от познатите български анархисти, които по това време участват в борбите за освобождение на Македония и Одринско. От там той извлича много информация за "Женевската група" и солунските атенатори. През 1904г., вече в Австрия, българинът се среща с други колоритни личности - ръководителите на Втория интернационал - Георгий Плехаров и Виктор Адлер, пропагандисти на комунистическата маркистка идеология.

През 1905г. Радев е назначен за главен редактор на вестник "Вечерна поща" и като такъв е изпратен в Русия. Там играе ролята на кореспондент и предава случващото се от Първата руска революция(1905г.).  Малко по-късно, заедно с литературоведът Александър Балабанов започват издаването на списание "Художник". Паметна за живота на Радев е 1908г., когато на Балканите външнополитическата обстановка рязко се изменя. След Младотурската революция(преврат в Цариград, целящ да ограничи властта на султана), в Османската империя е създадена българска политическа партия, наречена Съюз на българските конституционни клубове(СБКК). Един от създателите на движението е именно Симеон Радев. Контактите на българина се засилват, както и неговата роля за бъдещето на България. От писмата на Радев до неговия съзаклятник - Н.Генадиев черпи информация самият княз Фердинанд, а влиянието на журналиста в Цариград се засилва до такава степен, че дори му е предложен пост в турския парламент. В края на първото десетилетие на ХХв., Радев се замесва в много от вътрешните разриви на македонската организация. Той понася тежко убийството на Борис Сарафов и започва да се противопоставя яростно на идеите на Яне Сандански. Стига се и до саморазправа с Тодор Паница, която едва не му коства живота.

През 1911г. Симеон Радев завършва и издава своята прословута книга - "Строителите на съвременна България", която представлява едно оригинално историческо изследване на епохата, в която живее. На следващата година големият журналист не остава настрана и от събитията в родината. През 1912г. започва Балканската война и той се записва като доброволец. Първоначално е взет за преводач, но по-късно е разпределен в Трета солунска дружина. Изпратен е на фронта и взема участие в боевете в Източна Тракия, както и боевете срещу сърбите по време на Междусъюзническата война. За проявената всеотдайност е награден с орден "За храброст" IV степен. В края на войната, след като България изживява тежка национална катастрофа, Радев е изпратен във Влашко, където взема участие при подписването на мира. По лично настояване на румънския монарх, българинът остава в Букурещ като пълномощен министър. В продължение на няколко години служи в Румъния, но го заварва Първата световна война. Изпратен е да живее и работи в Швейцария, но през 1917г. си подава оставката и напуска.

Дългът на писателя отново го зове, през 1917г. той отново става доброволец и се бие за родината, пратен е на фронта и се сражава всеотдайно. Съдбата на България отново е тежка - в края на 1918г. тя е губеща страна в конфликта. След пагубния край на Първата световна, родните политици отново се нуждаят от услугите на Симеон Радев. Заедно с големия политик Андрей Ляпчев, той участва в подписването на Солунското примирие. Пише и издава поредната своя книга - "Македония и Българското възраждане през ХIХ век" и продължава да се занимава с обществени дейности. Става член-учредител на Македонския институт в София, а години по-късно, по настояване на воеводата Тодор Александров става член на масонска ложа. След войната заема високи постове - работи като пълномощен министър в Хага(1920-1921г.) и Анкара(1923-1925г.). Подписва Ангорския договор(договор за приятелско сътрудничество между България и Турция) и работи като посланик във Вашингтон(1925-1933г.), Лондон(1935г.-1938г.) и Брюксел(1938-1940г.). До 1944г. живее в София и работи като министър.

В края на 44-та обаче промените във външнополитическата обстановка повлияват сериозно и на България. След 9 септември е назначено ново правителство и в страната започва да се установява социалистическа диктатура. Радев е уволнен и пенсиониран и новата власт му забранява да се занимава с политическа и обществена дейност. Едва по-късно, по предложение на марксисткия философ Тодор Павлов, Симеон Радев диктува в 10 тома своята мемоарна сага. През 50-те години вече бившият дипломат наема сина си - Траян Радев, като свой секретар. Тъй като бащата е вече възрастен и има проблеми със зрението, Траян се заема с обработването на неговите трудове. Не всички от тях обаче достигат до нас и до днес, немалко от тях са откраднати или загубени.  Симеон Радев почива на 15 февруари 1967г. в София. Последните му думи са:

                                      "Дадох ли нещо на България...?"
 

За жалост, великия писател и дипломат сякаш остава недооценен от нас. Малко са хората, които си спомнят за него, малко са онези които дори са чували името му. В негова памет има кръстени улици и училища, както и нос "Радев" в Антактика. В паметта на народа той обаче едва ли не е загубен, бихме го нарекли дори и "забравен герой". Синът му умира в  бедност в София през 2010г., като до последно гледа да издава непубликуваните произведения на баща си.  През 2012г. обаче една друга "република" си спомня за Симеон Радев. В МВнР в Скопие е издигната статуя на големия българин. Реакцията на обществото обаче е моментална, предизвикан е поредният скандал. Колкото и да е тъжно, "македонците", макар да не помнят сами кои са, си спомнят за нашите велики личности. Издигат им паметници и ги величаят като свои и нищо чудно някой ден, докато продължаваме да "забравяме", да се окаже, че ние, а не те са народът без памет, без символ, без светиня и цел.

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Историографското наследство на Симеон Радев


На 19 януари се навършват 140 години от рождението на видния български писател, дипломат, историк, революционер и публицист

При четенето на публикуваните вече неиздавани ръкописи на Симеон Радев се сблъскваме с два основни проблема. Единият е прагматичен - трябва ли да излиза на пазара всичко, включително незавършени творби от изтъкнатия ни дипломат, критик, журналист и историограф. Вторият е творчески и екзистенциален и е свързан с усещането, че възприемаме литература от висока класа, шедьоври, съпоставими с най-представителното , сътворено в световен мащаб,  което винаги вгорчава удовлетворението , че малка част от него е в завършен вид.

Настъпил е моментът да възприемем Радев изцяло, да се докоснем до огромното му наследство, което за нас е неоценимо богатство (каква мъка бе през годините да четем фрагменти като ,,Това, което видях от Балканската война" или ,,Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г."), но същевременно болезнено осъзнаваме, че Симеон Радев се е бил заел с непосилна задача, че е работил по много амбициозни проекти, които са изисквали ровене в архиви, време, сили и енергия, оказали се дефицитни за него, особено в периода на дипломатическата му кариера от 1913 до 1940 г.

Сега си давам сметка, че е цяло чудо оставените от него три тома на ,,Строителите на съвременна България" и двата тома на ,,Македония и българското възраждане". Естествено, в този класически фонд ще добавим и седемте тома мемоари ,,Лица и събития то моето време". След това идва и нашето  съжаление за неосъществените докрай негови замисли.

,,Лица и събития от моето време" обхваща период от детството му  и учението  в галатасарайския лицей и завършването на правни науки в Женева до първите стъпки като царски дипломат в румънската столица след позорния за страната ни мир от 28 юли 1913 г., вкл. до смъртта на крал Карол I на 10 октомври 1914 г.

Това е епохален, египетски труд, писан и диктуван вдъхновено, ярко, цветисто, увлекателно. Епос, пълен с верни лични оценки и характеристики,  тълкувания, цитати от вестници, спомени и скъпоценни архивни свидетелства.

Същевременно разбираме, че поради смъртта си авторът не успява да разкрие в целия й блясък и дълбочина своята дипломатическа кариера, приключила три десетилетия по-късно.
Издателство ,,Скай принт" и съставителите Ива Бурилкова и Цочо Билярски предприеха още по-рискован ход - да запознаят читателите с два обемисти тома с незавършени в по-голямата си част негови историографски изследвания, излезли през 2015 и 2016 г.

В първия том , озаглавен предизвикателно ,,Строителите на съвременна България", акцентът е естествено ,,Произходът на съвременна България", който определям като встъпление към ,,Строителите ".

Когато го четох в захлас, изпитвах едновременно възхищение и болка. И радост, че най-после ми се представи наситено и в дълбочина като ефектна многоцветна панорама същността на националния ни въпрос, теченията, движещите фактори, влиянието на Русия и другите велики сили върху него, пътищата, по които се търси възкресението на България - от  колаборацията със Сърбия на Добродетелната дружина, през мечтанията и хайдушките импулси на Раковски до наложения от времето комитетски подход при Левски.

Трудът обаче е недовършен. При това в най-съществената си част - липсва аналитична оценка за пропадането на делото на Апостола, няма го разследването за неговото предателство, нито усилията на приемника му Стамболов, а след това и на Ботев за новото повдигане на народа и неговия дух...

Подобни мисли и чувства ме обземат докато поглъщам ,,Дипломатическа подготовка на освобождението на България". Оказва се, че това е сборник от девет текста, малка част от които са в завършена форма.

При прочитането на обемистата книга от 572 страници ме нападат еретични въпроси. Питах се защо Радев не е съсредоточил усилията си при толкова много замисли върху по-краткото им обхващане и осмисляне.

Истината е, че той е много силен, блестящ , в кратките рамки на есето и очерка, където и обобщенията му са най-точни, внушителни и безупречни. В няколко странички той успява да разкрие величието на делото на един от признатите ни водачи по църковния въпрос д-р Стоян Чомаков, вкарва в обращение с необходимия предговор преведената от гръцки биография на легендарния герой от елинските освободителни борби  генерал-майор хаджи Христо Данкович, рисува с едри мазки, но вярно и убедително, проникновено и впечатляващо сложните  образи на английския дипломат Пърси Смит, шести лорд Странгфорд, на руския цариградски посланик граф Николай Игнатиев, на  външния министър граф Николай Ламсдорф.

Дори си позволява иронично-критичен анализ на сръбския шовинизъм в исторически план, тръгвайки от битката при Черномен на 14 септември 1371 г., стигайки до Балканската война, започнала на 5 октомври 1912 г. в ,,Легенди и действителност в сръбското минало", като прави и опит за оценка на ,,Положението в Европа при сключването на Балканския съюз". С този фрагмент обаче положението е повече от проблематично - великолепен политологичен анализ, който обаче е само ескиз към много по-обемната и щекотлива избрана за интерпретация тема.

Така стигаме до двата основни текста, фундамент на тома, които са също недовършени. ,,Стефан Богориди и неговото време" е просто опит за биография на знаменития османски държавник, родом от Котел,  играл съществена роля в Турската империя в продължение на половин век - до края на 50-те години на XIX век. И подстъп към реализацията на примамлива задача, останала нереализирана в нейната иманентна  същност.

Подобна е ситуацията с ,,Дипломатическа история на освобождението на България". Вместо ,,да хване бика за рогата" с Цариградската конференция, приключила на 7 януари 1877 г., и да стигне до Берлинския конгрес, изработил прочутия договор  на 1 юли 1878 г.,Радев се връща към Одринския мирен договор от 2 септември 1829 г. след похода на знаменития генерал Дибич Забалкански, изследва причините, довели до избухването на Кримската война на 28 март 1854 г.и след това анализира кризата в Босна и Херцеговина, лумнала на 21 юли 1875 г.

Мимоходом споменава за Априлското въстание, пояснявайки че то е станало известно с подробности в европейските столици през юли 1876 и обещава да го разнищи подробно. Силите му обаче стигат само до експонирането на Берлинския меморандум от 12 май 1876 г., изготвен от Гочаков, Андраши и Бисмарк. Българската драма  и  нейният европейски отзвук остава в перспектива и така и не е отразена подобаващо от него...

В такива случаи се чудя дали времето е било виновно, че е сложно и драматично и все не му стига, или самият му изследователски подход не му е изиграл лош номер.

Симеон Радев е цар при събирането на важна, достоверна и атрактивна информация от архивите. Самият той изпада в екстаз при четенето и интерпретирането на телеграми и докладни записки, при тълкуванието на частни разговори, мемоари, писма и прочути изследвания, както и при портретирането на знаменити фигури като Гюла Андраши, княз Александър Горчаков, Ото фон Бисмарк, Митхад паша, султан Абдул Азис, генерал Игнатиев, император Александър II...

И не усеща, че целият този натрупан масив трябва да се обработи, осмисли и вкара в действие, за да не го затрупа и погребе. Че трябва да има концепция и визия за всеки труд , с който се захваща. Да не е подвластен само на вдъхновението и емоционалния импулс, чиято липса на стари години е основната причина той да не довърши биографиите на Вазов и Стефан Богориди, а и на проверена,  системна работа с текст до неговата филигранна обработка и довеждането му до очаквания успешен финал.

Иначе остава нереализираната напълно амбиция.Замисълът е налице, но резултатът е половинчат и тъжен - поредица от незавършени ръкописи.

Аз не мога да си представя знаменития му колега от същото поколение, който е само пет години по-възрастен от него, но е дълголетник като Радев, достигайки възраст от 91 години - Уинстън Чърчил, да не доведе до край знаменитата си поредица ,,Втората световна война" или да не издаде четирите тома на ,,История на англоезичните народи".

Умишлено давам този пример, тъй като става дума за съпоставими величини като талант. И двамата работят при сходни екстремни условия, преживяват Първата и Втората световна война, свидетели са  на абсурдите и парадоксите на Студената война.

Вярно,  Чърчил не е пратен в ,,глуха линия" от новите господари на живота както Симеон Радев, но също преживява кошмара на парламентарния провал на 5 юли 1945 г.,  веднага след като е спечелил войната срещу Германия. Това е тежък удар за него, но той не унива, а в имението си Чартуел, запазил впечатляващата си работоспособност, запретва ръкави и написва ,,Втората световна война" и ,,История на англоезичните народи" - общо 10 тома! А е бил два пъти премиер на Великобритания в най-бурните й времена и преживява инсулт на 15 юни 1953 г.

Не искам да навлизам в дебрите на примамливия съпоставителен анализ, нито да търся поуки от сверката на един успореден животопис между двамата. Само посочвам, че ни се налага да общуваме с историографските  трудове на Симеон Радев, които са от най-висока проба, но малка част от тях  са довършени. Такова е неговото наследство, отделен въпрос е дали това ни харесва или не.

В бъдеще ще трябва да се преосмисли значимото  му дело и вероятно неговото творчество ще се издаде отново в строго определен порядък. За да добием пълна представа за качествата и потенциала му и да го поставим заслужено сред първенците на изящната ни словесност, редом до Вазов и Талев.

http://www.desant.net/show-news/48207

Hatshepsut

Симеон Радев - 140 години от неговото рождение