• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

25 August 2019, 04:11:15

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: deevska
Stats
  • Total Posts: 9767
  • Total Topics: 1135
  • Online Today: 31
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 22
Total: 22

„Величието" и падението на Георги Димитров

Started by Hatshepsut, 13 October 2018, 14:10:37

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

,,Величието" и падението на Георги Димитров


На 2 юли се навършиха 68 години от смъртта на Георги Димитров и това е добър повод за обективно и критично преосмисляне на личността му. Разбира се, крайната оценка за неговите действия ще бъде негативна. Но тя трябва да бъде базирана на факти и документи.

Георги Димитров не е само сатирично-гротесковият образ на пропаднал пияница от ,,Задочни репортажи" на Георги Марков. Той е и трагичен персонаж, съдържащ в чист вид амбициите и недъзите на балканския политически деец с комунистическо мислене. Който е едновременно напорист и същевременно болезнено комплексиран от силата на болшевишките авторитети Ленин и Сталин. И който в името на победата на идеала е готов на национално предателство и пълно падение.

Изтривайки митологичните налепи, можем да отбележим, че животът на Димитров не е бил от най-леките. Той се ражда на 18 юни 1882 г. в село Ковачевци в бедно семейство, което 4 години по-късно се преселва в София. Силно е привързан към майка му - Парашкева, която е от протестантско вероизповедание.

Завършва първи прогимназиален клас и поради крехко здраве (скрофули) и липса на средства е принуден да започне работа като словослагател в печатницата  на Никола Пиперов през 1894 г.

Любопитно е да се знае, че в нея се печата органа на Либералната партия на Васил Радославов "Народни права", и че едва 15-годишен Димитров си позволява цензурна намеса в уводните статии на партийния шеф д-р Радославов.

Връзката с Либералната партия по-късно е старателно прикривана, въпреки че именно радославистите имат основна заслуга с машинации да осигурят налагането на Димитров за депутат в ХVІІ ОНС (23 февруари 1914 г.), предпочитайки го пред по-опасните широки социалисти.

След като прочита прочутата по онова време книга на Чернишевски "Какво да се прави" и се влюбва в главния герой Рахметов ("Мой любимец беше Рахметов. Аз си поставих за цел да бъда такъв, какъвто ми изглеждаше този безупречен герой на Чернишевски"), през 1902 г. Георги Димитров става член на БРСДП. Преживял на русенския конгрес (6 юли 1903 г.) първото голямо партийно сътресение, Димитров предвидливо се ориентира към тесняците около Димитър Благоев и само след 6 години става член на ЦК на партията на мястото на тежко заболелия Гаврил Георгиев (21 юли 1909 г.).

По същото време минава през горнилото на синдикалните борби и арестите. Димитров ръководи стачката на пернишките миньори,  започнала на 18 юни 1906 г. и продължила 35 дни, заради която на 4 юли той преживява и първия си краткотраен арест. Добил национална известност, Г. Димитров става депутат след изборите за ХVІ ОНС (24 ноември 1913 г.), когато е само на 31 години и е най-младият народен представител в Царството.

На парламентарните банки той е неизменно 10 години. Като "народен закрилник"  и с протестантско вероизповедание благоразумно избягва мобилизацията, включително и за Балканската война, когато не е депутат, а е само на 30 години.

Но това не му пречи да скандализира премиера Васил Радославов при гласуване на военните кредити на 2 юли 1914 г., а използвайки депутатския си имунитет да буни войниците на южния фронт, предлагайки им химерата на Съветска Русия, за която си дейност е осъден на строг тъмничен затвор и хвърлен в Софийския централен затвор на 29 август 1918 г.

Там престоява четири месеца (до 16 декември), като преди да бъде освободен калява полемичния си дух в дълги беседи с новоизгряващата политическа звезда Александър Стамболийски, бъдещ български министър-председател.

Маркирам участието му в партийния конгрес на 28 май 1919 г. когато БРСДП (т.с) става БКП, изявите му като ръководител на прочутата железничарска (25 декември 1919 г.) и всеобща политическа стачка (29 декември 1919 - 3 януари 1920 г.), авантюрата със самотната лодка (с Коларов) по пътя Варна - Одеса (от 29 юни 1920 г.) с цел участие във ІІ конгрес на Коминтерна и среща с Ленин ( на 26 февруари 1921 г.), ареста в Кюстенджа (3 юли) и освобождаването (17 юли) след намесата на съветския външен министър Чичерин.

По време на земеделското управление (22 май 1920 - 9 юни 1923 г) Димитров и Стамболийски са сътрудници по неволя и опоненти. Врагове те стават след ексцесиите по време на парламентарните избори на 22 април 1923 год.

Вероятно и затова на 9 юни 1923 г. ЦК на БКП, чиито член е Димитров, решава да не се намесва в борбата между градската и селската буржоазия и да се изчака развитието на събитията "с пушка при нозе".

Тактиката на неутралитет е сурово критикувана от Изпълкома на Коминтерна с писмо от 2 юли 1923 г. В България пристига самият генсек Васил Коларов, който заедно с Димитров инициира прочутото заседание на ЦК от 5-7 август, когато се взема решение за "всестранна подготовка на масово въоръжено въстание" в ущърб на старата парламентарно-организационна линия на поведение, защитавана от главния секретар на ЦК на БКП Тодор Луканов и болния лидер Димитър Благоев.

25 години по-късно Димитров ще отбележи с апломб, че през август 1923 г. "партията скъса своята дотогавашна изолация" и "пристъпи към всестранна подготовка на масите за борба срещу монархо-фашистката диктатура".

През август 1923 г. Георги Димитров публикува в "Работнически вестник" серия от статии за необходимостта от изграждане на единен фронт между БКП и БЗНС, между работници и селяни. Първият му опус излиза на 14 август, а най-физиономичната му разработка "Единният фронт и настъплението на капитала", се появява на 22 август 1923 г.

В нея той директно посочва, че идеята за единен фронт "съвсем не означава отстъпление от общите партийни принципи, нито обезличаване, а само възприемане на една обща конкретна антикапиталистическа платформа в защита на трудещите се маси и съвместна борба за осъществяване на тая платформа", при което "Земеделският съюз не може вече в никакъв случай да бъде оръдие на селската буржоазия и неминуемо ще върви с трудещите се маси или ако това не би бил в състояние да стори, безвъзвратно и окончателно ще загине".

Вариациите за широки народни антифашистки фронтове като мимикрия на комунистическата диктатура остават запазена марка за Димитров през следващите две десетилетия, докато не се пръкне на 17 юли 1942 г.формированието, наречено Отечествен фронт.

А междувременно за подстрекателските си действия главата на Георги Димитров е оценена на 100 000 лева от кабинета на Александър Цанков и той е принуден да мине в нелегалност.

На 18 септември заедно с Васил Коларов и Тодор Петров решават да вдигнат т.н. Септемврийско въстание, изпълнявайки указанията на Коминтерна за установяване на съветско управление в България.

Жадни за власт Коларов и Димитров запалват гражданската война у нас на 22 срещу 23 септември, ръководейки метежа от Врачански окръг. Размириците са потушени с големи жестокости след 5 дни, докато ръководителите на "революцията" безпрепятствено се измъкват от страната по  предварително осигурения маршрут през Пирот и Ниш  и с помощта на официалните сръбски власти по посока на Виена.

Това не им пречи от австрийската столица да изпратят с цялото си нахалство, граничещо с наглост, Отворено писмо до работниците и селяните в България от 27 октомври 1923 г., в което с трудно обясним маниакален ентусиазъм отбелязват: "Драги другари, ние съвместно се борихме за едно велико народно дело. Днес ние сме разбити.

Но борбата не е свършена и окончателната победа е по-близка, отколкото враговете ни мислят... Никакво униние, никакво отчаяние, никакво малодушие! Горе главите, славни борци! Да живее работническо-селското правителство! Да живее трудеща се България!", забравяйки, че този пожар, който умишлено запалват е можел да доведе и окупация на България от сръбски войски!

Периодът 1923-1933 г.(т.н. години на емиграция на Димитров) е по правило по - слабо известен. Логично е, тъй като в него няма нищо героично и съдбовно.

Георги Димитров (заедно с Васил Коларов ) издава за кратко "Работнически вестник" от 27 октомври 1923 г., става кандидат-член на Изпълкома на Коминтерна (8 юли 1924 г.), оглавява с Коларов Задграничния комитет на БКП (15 октомври 1923 г.), за което получава и смъртна присъда от правителството на Ляпчев на 7 март 1926 г., ръководи западноевропейското бюро на Коминтерна, изнася доклада "За тактиката на партията на 9 юни и Септемврийското антифашистко народно въоръжено въстание 1923 г." на Берлинската партийна конференция, продължила от 8 декември 1927 г. до 15 януари 1928 г., воюва с левите сектанти в партията (Искров, Георги Ламбрев, Илия Василев), преживява любовни авантюри, включително с красива германска любовница с две деца, която си хваща във влака Мюнхен - Берлин, малко преди да бъде заловен от Гестапо, пише статии, възвания,брошури и се крие от потенциалните си екзекутори под екзотични фалшиви имена като д-р Шаафсма, Виктор, Хелмут, като пожарът на Райхстага на 27 февруари 1933 г. го заварва емигрант в Берлин, маскиран като швейцарския писател д-р Рудолф Хедигер.

На 9 март 1933 г. Димитров и съратниците му Благой Попов и Васил Танев са арестувани в берлинския ресторант "Байернхоф".

В предварителния затвор той дава своите писмени обяснения до полицейските власти, доказвайки, че няма нищо общо с подпалването на Райхстага, тъй като "предприех пътуване във Виена, Прага, Амстердам, Париж и Брюксел" с цел "да обезпеча морална и политическа поддръжка в полза на искането за амнистия...

Писах ред статии по икономическото и политическото положение в България, по нейната вътрешна и външна политика", докато по време "на моето пребиваване в Германия аз не съм се с нищо вмесвал във вътрешните германски работи", защото "като български политически деятел, е жизнен въпрос да помогна, колкото силите ми позволяват, за по-скорошното издействуване на пълна политическа амнистия в България, за да мога да се върна след десетгодишна емиграция свободно в моята страна и там да служа на моя народ съгласно моите убеждения и моя идеал..."

Изложението на Георги Димитров остава без последствие, тъй като на 28 март, той заедно с Попов и Танев, е затворен в Моабит в покрайнините на Берлин.

Започват звездни мигове в кариерата му като главен обвиняем на Лайпцигския процес (21 септември - 16 декември 1933 г.), защитаван от прогресивните сили в Москва, Париж, Лондон, Ню Йорк, Рим, Прага, Варшава, Будапеща, Белград и София, отбраняващ се самоотвержено (вкл. и срещу Гьоринг) на своя отвратителен немски език ("вождът" говори с ужасен акцент и втория си роден руски език), включително във великолепната му заключителна реч на 16 декември, в която защитава България и пита риторично председателя на съда д-р Вилхелм Бюнгер ,,в коя страна фашистите не са варвари и диваци?", лъже самоуверено, че Коминтернът като световна партия "не играе на въстание и на революция" и стига до рядко срещан парадокс в съдебната практика на френетичен екстаз с неизтребимата си вяра, че "колелото на историята се върти, движи се напред към Съветска Европа, към Световния съюз на съветските републики".

Това му осигурява (и чрез дискретното посредничество на цар Борис ІІІ, чийто жест Димитров връща на фамилията след 8 септември 1946 г., осигурявайки й коридор към Египет и Португалия и доларова издръжка на малолетния Симеон II) освобождаването и индулгенциите на партиен герой в СССР, където пристига на 27 февруари 1934 г.

След това по стара изпитана сталинска традиция героят остава само един и неговите другари Танев и Попов поемат към ГУЛАГ.

Димитров е нужен на Сталин най-вече за пълното овладяване на Коминтерна.

VІІ конгрес на Комунистическия интернационал се провежда в Москва от 25 юли до 20 август 1935 г.
Г. Димитров изнася прочутия си доклад на 2 август. В него отново е прокарана любимата му теза за изграждане на широк народен антифашистки фронт върху базата на пролетарския единен фронт като ,,решително действие на революционния пролетариат в защита на исканията на тези слоеве и по-специално на трудещите се селяни", а фашизмът е дефиниран като ,,диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистически елементи на финансовия капитал".

Световноизвестният Георги Димитров е избран за генерален секретар на Коминтерна и като такъв до разпускането му от Сталин (23 май 1943 г.) предано изпълнява всички прищевки на кремълския властелин (вкл. ликвидиране ръководствата на полската и югославската компартия и замяната им с послушни московски марионетки). Особено важни са усилията му по създаването на т.н антифашистки фронтове, в които компартиите се инфилтрират с цел докопване до властта, като след това веднага започва разправата им с бившите антифашистки съюзници. Този модел Димитров прилага при създаването на Отечествения фронт у нас, който въпреки положените усилия за две години не успява да привлече повече от 3600 члена.

След разпускане на Коминтерна Георги Димитров е шеф на Международния отдел на ВКП /б / и по същество е шести в управленската йерархия на СССР.

Следващият съдбоносно важен период за Димитров е отрязъкът между 5 и 9 септември 1944 г. (от момента на обявяване на война на Съветския съюз срещу България, станала в негово присъствие в кремълския кабинет на Сталин,  до преврата, довел на власт звенари, земеделци и комунисти и положил основите на бъдещата тоталитарна власт у нас).

Димитров обаче не бърза да се прибере в София. Изкарва 8-годишния си мандат като депутат във Върховния съвет на СССР - единственият български комунистически функционер, получил такава облага и заедно със съпругата си Роза Юлиевна  Флайшман (заменила починалата в Москва на 27 май 1933 г. след скок от покрива на психиатрията  заради болезнена ревност Любица Ивошевич) се завръща като съветски поданик (пазен зорко от части на НКВД) триумфално в София на 6 ноември 1945 г.

(Личният живот на ,,вожда" е не по - малко пикантен и любопитен от политическите му перипетии.Посочвам само, че той никога не се обвързва с българка - първоначално е Любица Ивошевич от Крагуевац, в Германия това е вдовицата с две деца Ани Крюгер, с която живее две години и която редовно му изпраща колети в ,,Моабит", пристигайки в Москва се хвърля в страстна връзка с друга сръбкиня - Кити Йованович - писателка и революционерка, докато накрая и заради намесата на Сталин сключва брак с австрийската еврейка Роза Флайшман,станала му втора съпруга след смъртта на Люба Ивошевич, с която Димитров дори сключва църковен брак през 1948 г., венчан от протестантския пастор Васил Зяпков, изпълнявайки желанието на покойната си майка, който свещеник за благодарност година по - късно в монтиран процес срещу евангелските пастори  ще получи доживотен затвор, а и за да помни, че не може да критикува ,,началството" за безразборните му сексуални игри...)

В България веднага държи реч в Народния театър във връзка с честването на т.н. Октомврийска революция, бързайки да нападне демократичната опозиция, пречеща на правителството, когато "се решава съдбата на България на българския народ за дълги и дълги години..."

Тези думи на Георги Димитров са наистина пророчески. И е жалко, че лидерите на нашите опозиционни партии не са ги разчели правилно навремето.

Димитров пристига като сталинов емисар със задача да наложи тоталитарна комунистическа диктатура на съветските щикове, за което реди скудоумия и в прословутия си ,,Дневник".

Той се заема със стръвна упоритост да осъществява поставената му задача, чакайки похвала от господаря си (Ако и рядко да се опитва да го надхитри с идеите си за Балканска и Южноевропейска федерация).
Годините до смъртта му на 2 юли 1949 г. в Москва, са период на неговото пълно падение като личност и лидер, поставил се в услуга на пролетарското си отечество и действайки у нас като съветски агент.

Замислите си осъществява последователно в типичен сталинистки стил - избори за ХХVІ ОНС (15 ноември 1945 г.) и за VІ ВНС (27 октомври 1946 г.), "референдум" за република (8 септември 1946 г.), подписването на Парижкия мирен договор (10 февруари 1947 г.), приемане на Първия двугодишен народостопански план (1 април 1947 г.), на т.н Димитровска конституция (4 декември 1947 г.), национализация на индустриалните предприятия и банките (23 декември 1947 г.), сключване на раболепния договор със СССР за приятелство, сътрудничество и взаимна помощ (18 март 1948 г.), когато настъпва и разривът между Сталин и заместникът на ,,вожда" Трайчо Костов, търсещ икономическа самостоятелност от СССР.

В същото време Димитров (премиер от 22 ноември 1946 г.) бърза да ликвидира легализираната на 7 септември 1945 г. демократична опозиция. Ударът е нанесен с убийството на земеделския лидер Никола Петков (обесен на 23 септември 1947 г., вбесяващ го с обвиненията си, че не смее да направи и крачка на улицата без своята охрана и че живее в невиждан разкош).

Социалдемократите се вливат в БКП на 11 август 1948 г., на 19 февруари 1949 г. политическият кръг "Звено" се саморазпуска, а на 6 март примерът му е последван от останките на Радикалната партия.

1946 г. минава под знака на обезбългаряването на Пиринска Македония, особено след "историческите" решения на пленума на ЦК на БКП от 9-10 август за обединяване на "македонския народ" в границите на "Народна република Македония", след което при преброяването от 25 до 31 декември 1946 г. 70% от жителите в Пиринския край се самоопределят като ,,македонци".

Националното предателство достига своя апогей с подписването между Тито и Димитров на т.н. Бледски споразумения на 1 август 1947 г., когато се решава създаването на Южнославянска федерация, в която България де факто губи своя суверенитет. На 27 ноември с.г. е сключен българо-югославския договор за дружба и взаимопомощ, но преговорите за федерация зациклят и окончателно отиват в небитието след изключването на Титова Югославия от Коминформа на 28 юни 1948 г.


С накърнена репутация след поредица от волунтаристични експерименти Димитров ръководи V Конгрес на партията (18-25 декември 1948 г.).Това е неговият горчив триумф. В отчетния доклад, прочетен на 19 декември той очертава не само контурите на поредния си умозрителен шедьовър ("народната демокрация" като своеобразна форма на диктатура на пролетариата), но и задачите стоящи пред обществото ни през следващите 15-20 години, които са предпоставка за нашия ,,Голям скок  -  "През първата петилетка, ние можем да си поставим задачата да положим основите на социализма както в промишлеността, така и в селското стопанство. Разрешаването на тази именно задача цели първият петгодишен държавен народно-стопански план. Върху  тия основи през следващите две-три петилетки ще бъде изградена самата сграда на социализма, ще бъде създадено социалистическото общество у нас."

Следва приемането на първия петгодишен план от Народното събрание на 29 декември 1948 г.
А тъй като построяването на основите на социализма у нас са свързани с изостряне на класовата борба, и с преследването на врага с партиен билет е закономерно започването на чистки (25 октомври 1948 г.) и отстрелването на заместника на Димитров в партията и държавата Трайко Костов.

Първо той е изключен от Политбюро и уволнен от поста на заместник министър-председател. На пленума на ЦК на БКП на 26 и 27 март 1949 г. по доклад на Васил Коларов, след като е обвинен в националистични и антисъветски настроения. От БКП той е изключен и арестуван на 25 юни 1949 г.

От санаториума "Боровиха" Димитров следи  събитията в страната, като дори благодари , че е избан за общински съветник, 30 години след първия си мандат и след като е действащ премиер!, обмисляйки съдбата на своя наместник , като също спомага за смъртното му наказание (обесване на 16 декември 1949 г.) с прочутото си писмо до Политбюро на ЦК на БКП от 10 май 1949 г., в което развенчава своя помощник с убийствени квалификации: "интелигентски индивидуалист и безогледен кариерист", "лукав, рафиниран, изпечен подлец, на който не може да бъде мястото в една действително болшевишка партия", тъй като "Тр. Костов е преизпълнен от низка злоба и държи камък в пазвата си с надежда да дочака такова трудно време за партията, когато отново ще изплува на повърхността със своята неподражаема злоба и коварство..."

След мъчително боледуване и може би с помощта на Сталин ,,вождът и учителят на българския народ" умира на 2 юли 1949 г. от ангина пекторис.

В края на живота си и особено след злодейското убийство на Никола Петков, той губи окончателно ореола си на борец за демокрация и справедливост, деградирайки до типичен комунистически диктатор и алкохолик с московски стаж.

Повече от 40 години комунистическите ни властници старателно градяха смехотворния култ към нашия малограмотен ,,вожд и учител".

След 10 ноември 1989 г. бе естествено да се преоцени дейността му. Първата стъпка беше свързана с изваждането на мумията от мавзолея и погребване на урната с праха му на 18 юли 1990 г., малко преди бесовското място около т.н. Мавзолей да стане арена на стълкновения между привържениците и противниците на демокрацията, довели до подпалването на Партийния дом на 26 август 1990 г.

Втората крачка се направи с унищожаването на самия мавзолей след 21 август 1999 г. и разчистване на центъра на София от зловонното присъствие на нашенския комунистически тиранин. Нещо, за което Тодор Живков мисли още през 1968 година!

Третата е обвързана с критично-обективно преосмисляне на ролята му в българския обществено-политически живот като партиен и държавен ръководител и ревностен създател на система, отречена заради своята неефективност от историята. Етап от нея се явява и настоящата статия, ратуваща за цивилизовано и безкомпромисно прощаване с един от най-устойчивите и уродливи родни митове.

http://www.desant.net/show-news/40460