Геноцидътъ над Българитѣ извършен от Руския Князъ Светославъ презъ 968-971

[Nordwave]

Геноцидът над Българите извършен от Руският Княз Светослав през 968-971

Днес в историята ни има един кратък период за който не се говори никак. А той определя съдбата ни за следващите 200 години. Естествено - той е неудобен. Неудобен заради изобличителният характер на историята спрямо нашите "братушки", който не се спират от някакво "братство", да избиват българи заплатени от ромейски пари. За тези три години Българската област Мизия е поставена на колене заради недалновиден владетел, секти, но най вече заради огромният хъс на нашите врагове тук да няма българи... И пак Българите успяват да запазят своята държавност още около половин век преди и последната българска съпротива да падне, заради предателска ръка. Но всъщност кой е този Княз Светослав? Кой му плаща да доиде тук? Кой го мотивира да избива българите в всяка от 80те крепости на българите, които е обсадил? Историята на събитията относно походите на Светослав се предава най вече от Историята на Лъв Дякон, но отделни сведения се намират и в други византийски хроники...

Никифор изпратил пратеници при княза на Русия Светослав като го подтиквал срещу Българите... И тъй руска воиска потеглила на поход срещу сраната им и опустошила голяма част от страната им, и откарала безброина плячка. и на следващата година русите нанесли на българските земи злини, не по-малки от предишните. И русите като подчинили под властта си българският народ, страната им и предводителите на народа Борис и Роман, забравили вече своята земя и искали да останат там, като владеят страната.

Йоан Зонара

Зонара ни дава един по общ поглед над събитията очевидно поради факта че не е съвременник на събитията и вероятно е преписвал от друг източник.



Ето и извадка от "история" на Лъв Дякон:

Патриций Калокир, изпратен при тавроскитите русите по царска воля, пристигнал в Скития Киевска Русия. Той се сприятелил с предводителя на таврите, подкупил го с подаръци, очаровал го с примамливи обещания (цялото скитско племе е извънредно алчно и податливо на обещания за подаръци и подкупи) и го склонил да потегли с голяма войска срещу мизите българите. Калокир му предложил, като победи мизите, да завоюва страната им и да я притежава като свое собствено владение, но Светослав да му помогне срещу ромеите, за да получи (върховната власт в ромейската държава.
При това обещал да му даде от царската хазна големи и неизброими съкровища. Като чул тези думи, Светослав (така го наричали таврите [русите]) не бил в състояние да удържи порива си. Обзет от надежди за богатство, той мечтаел да завладее страната на мизите При това като човек пламенен и смел, силен и решителен той привлякъл цялата младеж на таврите за този поход. И тъй той събрал войска от шестдесет хиляди храбри войници, без наемниците, и тръгнал срещу мизите заедно с патриций Калокир, с когото се сближили чрез приятелство като с роден брат. Щом преплувал Истър и вече се готвел да слезе на брега, мизите разбрали какво става, събрали войска от около тридесет хиляди души и се опълчили срещу него. Обаче таврите стремително се спуснали от лодките и с издадени напред щитове и с извадени мечове започнали от всички страни да избиват мизите. А мизите, като не могли да понесат дори и първия напор, се обърнали в бягство и безславно се затворили в Доростол (яка мизийска българска крепост). Казват, че в това (време вождът на мизите Петър, боголюбив и досточтим мъж, опечален от неочакваното бягство, получил апоплектичен удар и като преживял още малко време след това, напуснал този свят. Но това нещо се случило в Мизия по-късно. Смъртта на "боголюбивият" но лош дипломат Цар Петър, който сключвайки анти-византииски съюз с унгарците на лоши основи, дава предпоставка за руските нашествия в България. Факт е също че Петър научава за походът на Светослав чак когато пада и "последната крепост на Истъра", което говори за неговата осведоменост и далновидност. След като Княз Светослав покорил Мизия, той забравил съюза си с Византииците и потеглил към Константинопол. Това му деиствие е продиктувано от многовековната руска мечта Константинопол да е руски(а България да я няма). По пътя той избивал местното население, което оказвало съпротива. Много българи намерили героично смъртта си, докато се отбранявали от пълчищата на руските варвари. Лъв Дякон споменава следното:

"разказват че като превзел района на Филипопол, той жестоко и безчовечно набил на кол двадесет хиляди души от заловените в града. По този начин уплашил всички противници и ги усмирил"

Какъв удар по българската демография е било избиването на 20 000 души може всеки да прецени сам, когато си спомни че царството на Симеон обхващащо дефакто Влашко, Трансилвания, Молдова и целите балкани без Солун, Константинопол, и Южна Гърция, е имало само между 2 и 2.5 милиона души.

И наистина, бих могъл без никакво затруднение да ви описвам битките между младият Цимисхий, и Светослав... Бих могъл и да ви дам описанието на лодките еднодръвки на Русите, с който търсели храна докато били обсадени в Дръстър, но дали това е най важното? С това нека ви занимават Историците. За нас българите е по-важно друго. Че освен тези 20 000 българи набити на Кол в Пловдив, Княз Светослав съзнателно избива елита на България за ВТОРИ път след покръстването. Но докато Борис 1 избива 52 боляри, то Княз Светослав избива 300 наши благородници.

Докато траела обсадата на Дръстър: "Светослав дълго време размишлявал и съобразил че ако мизите се присъединят към ромеите, неговите работи не ще свършат добре. Той събрал около 300 души мизи, които се отличавали по род и влияние, и извършил върху тях жестоко и безчовечно деяние, като погубил всички, а много други оковал в вериги и заключил в тъмница"

Днес в учебниците ни пише че имало равноправен анти-византииски съюз, между българи и руси... Да - това пише там, а Лъв Дякон сигурно е "таен български шпионин - ревизионист", и такова клане не е имало... Но това само историята ще отсъди. Русофилската политика на България не може да заличи страници от историята ни! Ние българите помним страшният геноцид на Светослав над Българите.

Месеци по-късно Светослав последва събата на Никифор, като главата му била отсечена от печенешкият Хан Куря, както ни свидетелства "Повест Времених Лет". А днес Светослав е национален герой в Русия... За Хан Куря се правят руски анимационни филми, в който е лошият герой... А за геноцидът над българите... всичко се забравя. Пуста му история... защо ни спомняш ти, така укорително че сме били клани от днешните ни "братушки"?

http://samoistina.com/2/rusgenocid.htm

[Hatshepsut]

Русия два пъти унищожава българската държавност. Първия път, екзекутор на България е кървавият езичник Светослав през 968-971 година. Светослав избива безмилостно над 300 български болярски рода и обезглавява държавата по същия начин както я обезглавяват 10 века по-късно комунистите под руски контрол. Какво се е случило в тази далечна и драматична за Родината ни епоха може да прочетете тук:

Причините, довели до византийско-руския съюз против България, са анали­зирани нееднократно. Насочвайки внима­нието си към Киевска Рус, Никифор II Фока е ръководен от желанието да противопос­тави на България силен и недостатъчно познат за българите противник. Вероятно още при цар Симеон между България и Ки­евска Рус са съществували връзки, но все пак Византия е имала по-солидни позиции и възможности за влияние в руския поли­тически живот. От времето на византийско-руския договор от 911 г. в имперската армия присъства наемната варяго-руска дружина. Контактите меж­ду Киевска Рус и Византия се засилват след покръстването на княгиня Олга (944-964) в Константинопол (955).

Византия насочва вниманието си към младия и войнствен княз Светослав Игоревич (964-972). Току-що поел властта от майка си Олга, Светослав става изразител на най-агресивните среди от руско-норманската знат. Той се отнася насмешливо към верските възгледи на Олга, приемай­ки Христовото учение за религия на сла­бите.

Никифор Фока изпраща при Светослав, Калокир, син на протевона (управителя) на Херсонес. Този млад и амбициозен арис­тократ вече е бил с дипломатическа мисия при немския император Отон I. Сега Ни­кифор Фока му гласува още по-голямо доверие, като му дава и високата титла пат­риций. Чрез Калокир руският княз полу­чава 15 кентенария злато. Изчисленията показват, че сумата не е достатъчна за на­емна войска, по-голяма от три-четири хи­ляди души. Така е, защото византийското правителство вижда в княза не обикновен вожд на наемници, а политически партньор с по-широки характеристики. Златото е личен дар за княза, докато за войските му е предназначена плячката, която ще бъде придобита в България.

Светослав изненадващо дебаркира със своите ладии в Дунавската делта. Това ста­ва не в началото на лятото на 968 г., както често се твърди, а най-вероятно през ав­густ (Йоан Скилица). Лъв Дякон съобщава, че войските на киевския княз наброяват 60 хиляди души {без да се броят наемни­ците!), чието ядро е княжеската дружина от около 10 хиляди воини. Светослав води ог­ромни за времето си сили, използвайки зна­чителния демографски потенциал на рус­ките славянски племена.

Руското нападение е изненадващо за българите. Когато Светослав навлиза в Дунав, срещу него цар Петър изпраща 30-хилядна войска. Българите са разгромени от русите още в първото го­лямо сражение, а спасилите се от бойното поле се затварят зад яките стени на Дръстър. При вестта за поражението цар Петър получава апоплектичен удар и на практика става неспособен да изпълнява функциите си на държавен глава. Той при­ема монашески сан и се оттегля в манас­тир. Само след няколко месеца царят чер­норизец умира (30 януари 970 г.). Така България губи опитен и обигран политик, койо независимо от своите грешки и сла­бости води държавните дела повече от че­тири десетилетия.

http://www.bg-history.info/

[к-н Петко]

Всъщност, според историческата наука първи украинците(езичници), а не московците(православни християни) опустошават и разграбват българските земи при нашествията на Светослав I Игоревич - княз на Киевска Рус(Украйна) - типичен украински хохол: "В запазени източници от този период е описан неговият необичаен за византийците външен вид - обръсната наполовина глава и голяма златна обица.", отказвал да приеме православното християнство.

[Hatshepsut]

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Емил Михайлов "Руси и българи през Ранното средновековие до 964г.":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=tpmod;dl=item1442

[Hatshepsut]

Борис II и трагичното лято на 971 година


Триумфът на император Йоан Цимиски с отнесената от Велики Преслав икона на Света Богородица и пленените Борис и Роман – миниатюра от Мадридския препис на хрониката на Йоан Скилица

Автор: Проф. Пламен Павлов

Многовековната българска история, както и историята на всеки народ, е белязана от периоди на възход, но и от години на драматични изпитания и катастрофи. Олицетворение на трагичните събития, разиграли се преди хиляда и петдесет години, е почти забравеният днес цар Борис II (969-971) – наследник на ,,светия цар" Петър, внук на Симеон Велики, кръстен на своя прадядо Борис – Михаил. При неговото кратко царуване е второто нашествие на киевския княз Светослав Игоревич (есента на 969 г.), последвалата война между киевските руси и ромеите на българска територия, завършила с византийска окупация на източната част на царството – ,,дни на ратни (военни) беди", както пише  преславският писател презвитер Козма.

Борис II, син на ,,светия цар" Петър и Мария-Ирина Лакапина, е роден не през 928 г., както се твърди, а около 950 г. Според съвременника Лъв Дякон през 971 г. той е ,,... с едва набола рижа брадичка...", а двете му деца са ,,невръстни". След 963 г. Борис и по-малкият му брат Роман са изпратени в Константинопол – вероятно под предлог да получат ,,високо" образование, подобно на своя дядо Симеон. Така или иначе, царските синове, макар и в ,,деликатна" форма, са заложници в името на обявения през 927 г. ,,дълъг мир" между България и Византия.

През есента на 968 г., след първото нашествие на Светослав и претърпяното тежко поражение, цар Петър получава апоплектичен удар, оттегля се в манастир и на 30 януари 969 г. умира. И все пак, българската дипломация успява да подтикне печенезите да нападнат Киев (това принуждава Светослав да се изтегли от България!) и същевременно да върне във Велики Преслав Борис и Роман. Според едно, макар и не съвсем ясно известие на хрониста Йоан Скилица последното е заради "... напредването на Комитопулите..." Че е имало борба за власт няма съмнение, особено когато на престола идва много млад и неопитен владетел. Синовете на комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил, със сигурност са били сред най-влиятелните фигури в България, което не означава обаче, че са противници на цар Петър и неговите синове. Ако съдим по бягството на Борис и Роман през 978 г., очевидно Комитопулите са не само близки родственици, но и привърженици на легитимния цар Борис II.

В навечерието на втория си поход в България през 969 г. Светослав заявява пред майка си Олга и своите боляри, че иска да управлява не от Киев, а от българския Преславец! За него Малък Преслав / Преславец (при днешното с. Нуфъру в Дунавската делта) е мястото, където ,,... се стичат всякакви блага: от Гръцката земя злато, коприна, вина и различни плодове, от Чехите и Угрите – сребро и коне, от Русия пък – кожи и восък, мед и роби..."

Руини на крепостта Преславец при дн. с. Нуфъру, окръг Тулча - Северна Добруджа

Светослав и приближените му – разказва Лъв Дякон,– ,,... не искали да се връщат в страната си, но възхитени от благоденствието... сметнали, че за тях е изгодно да завладеят България..." В избухналата отново война ,,... българите започнали да надделяват...", но и този път численото надмощие си казва думата. Археологическите проучвания на проф. Георги Атанасов и доц. Валери Йотов показаха, че войната е била ожесточена. Важни крепости (например онези при днешните селища Цар Асен, Руйно, Скала и др.) са разрушени, а откритите амулети, ,,варяжки" мечове и т.н. са материални свидетелства за събитията. Борис II е принуден да сключи ,,съюз" със Светослав при тежки и опасни условия.  Българският владетел продължава да ,,царува" във Велики Преслав, но в столицата е разположен силен руски гарнизон.

Приемането на мнимия ,,съюз" е груба грешка на цар Борис II и неговите съветници. Опитите руско-българските отношения през 969-971 г. в идеологически маниер да бъдат представени като проява на ,,славянско братство", ,,дружба от векове за векове" и тем подобни са откровено тенденциозни и неверни. Да не говорим, че Киевска Рус не е тъждествена с по-късната Московска Русия, а е част от миналото на днешните украинци, руси, белоруси и други народи от Източна Европа.

Очевидно е, че при първия поход действията на Светослав са агресия, грабеж и директна услуга за Византия. Когато повторно нахлува в България, князът има още по-опасни намерения. През 971 г. Светослав екзекутира български боляри – свидетелство, че ,,съюзът" е неравноправен и неискрен, основан на фактическото заложничество на българския цар и други видни личности. Показателна е и жестокостта на русите към жителите на Филипопол/Пловдив през 970 г. За Светослав решението е временно, необходимо за постигането на победа над империята, а оттам за пълното завладяване на България.

Още в хода на боевете между руси и българи през лятото-есента на 969 г. е постигнато българо-византийско съглашение, но едва през пролетта на 971 г. новият император Йоан Цимиски (969-976) потегля срещу русите. Въпреки твърденията си че действа в подкрепа на българите, императорът призовава Светослав да напусне ,,... България, понеже тя принадлежи на ромеите и в минало време е представлявала част от Македония...", т.е. от някогашния диоцез Тракия. Отговорът на Светослав е предизвикателен – да му бъде заплатен огромен откуп за завладяната от него българска земя, иначе ромеите трябва да се откажат от европейските си владения и да се задоволят със земите си оттатък Босфора.

Императорът прехвърля големи сили от Мала Азия, подсилва флота и т.н. Както разказва Йоан Скилица, ,,... русите и вождът им Светослав, като научили за преминаването на ромейската армия, се споразумели с поробените вече българи и след това привлекли като съюзници печенези и маджари..." Очевидно киевският княз заставя българските власти да му сътрудничат. Съответно, не той самият, а българите привличат споменатите наемни сили. Показателно е, че когато ,,съюзът" рухва, маджарите се завръщат в Панония, а печенезите (според руския летописец по внушение на ,,переяслявците", т.е. на българите!) го нападат и убиват при праговете на Днепър през 972 г.

През пролетта на 971 г. Цимиски преминава Балкана, улеснен от пасивното поведение на българските гарнизони в проходите. Наистина, в битката за Велики Преслав срещу него се сражават и българи, но не от лоялност към Светослав, а ,,... поради омразата си към ромеите, които изпратили русите против България...."

В похода си към Дръстър императорът получава подкрепа от българските командири, повярвали в обещанията му за ,,... помощ на християни за християни..." След капитулацията на Светослав императорът окончателно хвърля маската, а цар Борис и брат му Роман са отведени в Константинопол. От Велики Преслав са заграбени българските съкровища, скъпоценните книги от дворцовата библиотека (след двадесетина години те са подарени на приелия християнството киевски княз Владимир!) и дори една икона на Света Богородица, тачена като пазителка на българската столица! Пред стените на Константинопол императорът е приветстван от многохилядна тълпа, защото е ,,...върнал Мизия (България) на ромеите..." С пищна церемония цар Борис II е лишен от ,,царските знаци", а България е обявена за част от империята.

При своя ,,блицкриг" през лятото на 971 г. Йоан Цимиски разчита както на военната сила, така и на изненадата, демагогията и коварството. Съпротивителните сили на България обаче не са изчерпани, а империята не разполага с ресурси, за да окупира всички земи на царството. Неговите западни земи с временна столица Средец/София остават свободни под властта на синовете на комит Никола, които се готвят за контраофанзива. При тях намира убежище българският патриарх Дамян, а вероятно и други представители на преславския аристократичен елит. Започва половинвековната епопея, в която блести звездата на ,,...онзи славен Самуил, който и досега е в устата на българите..." Признанието е на византийския писател Йоан Ставракий от XIII в., но не е загубило своя смисъл и днес.

https://trud.bg/