• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

08 April 2020, 10:54:49

Login with username, password and session length

Theme Select





Members
Stats
  • Total Posts: 13076
  • Total Topics: 1237
  • Online Today: 70
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 33
Total: 34

България при цар Йоан Александър (1331-1371)

Started by Hatshepsut, 07 October 2018, 21:44:00

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Битката при Русокастро на 18 юли 1331 г.

Автор: Милен Николов археолог в РИМ - Бургас


Русокастро, Главният вход на "Червената крепост"

Битката при големия средновековен град Русокастро не е много известна на масовата публика. Тя обаче решава съдбата на българските земи по Южното Черноморие през ХІV в.

На 28 юли 1330 г. българската армия, предвождана от цар Михаил ІІІ Шишман Асен (1323-1330), претърпява тежко поражение от сърбите в околностите на Велбъжд (дн. Кюстендил). Войната между България и Сърбия била провокирана от експанзията на Сръбското кралство в Македония.

За кратък период от време сърбите превзели Скопие, Охрид, Прилеп, Просек и др. От това били обезпокоени както българите, така и византийците. Затова цар Михаил ІІІ и император Андроник ІІІ Палеолог (1328-1341) сключили съюз и през 1330 г. потеглили на поход срещу Сръбското кралство.

Сърбите пък, водени от своя крал Стефан Урош ІІІ Дечански (1321-1331), тръгнали първо срещу българската армия. Между Велбъжд и Земен двамата владетели се срещнали, но не достигнали до някакво разбирателство. Решено било само да се сключи еднодневно примирие между армиите.

Сърбите обаче нарушили примирието и нападнали неочаквано българите, следствие на което сражението било загубено, а цар Михаил ІІІ – убит. Братът на убития цар – Белаур, подкрепил първата жена на Михаил ІІІ – сръбкинята Ана-Неда (която била сестра на Стефан Урош ІІІ) и нейният син Иван Стефан (племенник на сръбския крал) бил коронован за български цар (1330-1331).

Това обаче не се харесало на по-голямата част от висшия български елит и само след няколкомесечно управление аристокрацията избрала за български цар деспота на Ловеч – Иван Александър, а Ана-Неда и синовете й били принудени да избягат в Сърбия.

През това време византиецът Андроник ІІІ изтеглил войската си от Македония и я насочил в Тракия, където нападнал довчерашните си съюзници – българите. Били превзети Ямбол, Ктения, Аетос, Русокастро, Анхиало, Месемврия.

Така новият цар Иван Александър изпаднал в тежко положение, но все пак успял да събере незабавно армия и след бърз поход да възстанови българската власт в Тракия, като във византийски ръце останала само Месемврия. След това българският владетел се оттеглил в Търново и се заел да потуши конфликта с Белаур, който междувременно се укрепил във Видин.

Изложените дотук и последвалите ги събития са известни благодарение на две средновековни исторически хроники с автори Йоан Кантакузин и Никифор Григора. Сред широкия кръг читатели първият автор е доста известен, но не и вторият.

Това е твърде жалко, понеже двамата по съвсем различен начин представят събитията не само около битката при Русокастро, но и изобщо историята на ХІV в. И това не е случайно. Йоан Кантакузин е бил личен приятел на Андроник ІІІ Палеолог и най-верният му приближен. Той участва в регентския съвет след смъртта на Андроник и впоследствие е византийски император.

Нещо повече – Йоан Кантакузин лично участва в битката при Русокастро. Затова в неговото съчинение събитията са предадени по начин, обслужващ официалната византийска позиция. Историята е представена абсолютно тенденциозно, като се възхвалява императора и се премълчават редица съществени моменти.

Не така стоят нещата при Никифор Григора. Този изтъкнат византийски богослов не винаги се е радвал на доброто отношение на Андроник ІІІ и поради това не е спестил доста истини в хрониката си, които Йоан Кантакузин умишлено премълчава.

И така, разбирайки за българския поход, Андроник ІІІ отново събрал войска и потеглил към Тракия. Той повторно превзел българските градове Русокастро, Аетос, Ямбол, Ктения, и Анхиало, като се установил на лагер при Русокастро. В съчинението на Йоан Кантакузин Андроник ІІІ е представен едва ли не като освободител на византийски земи и градове.

Цар Иван Александър изпратил делегация за мирно разрешаване на конфликта, но до такова не се стигнало – Андроник бил сигурен, че българският владетел няма да започне война поради тежката вътрешнополитическа обстановка в страната ни. Но жестоко се излъгал.

Българският владетел незабавно събрал армията и за пет дни стигнал от Търново до Аетос, установил своя стан. Между българите и византийците имало тесен проход, охраняван от български войски. Това е проходът при днешното село Вратица. На 17 юли 1331 г. се провели преговори, при които се достигнало до мирно разрешение на конфликта.

Вечерта обаче при българите дошла наемна татарска войска от 2000 конници, което дало основание на цар Иван Александър да встъпи в битка. На следващия ден, в района между Вратица и Русокастро, станало генерално сражение между двете армии. В тази битка воювали трима императори – Андроник ІІІ, бъдещият византийски владетел Йоан Кантакузин, който се отличил с храбростта си, и българският цар Иван Александър.

 Българите лесно обърнали в бягство императорската армия и я обсадили в Русокастро (известен още като ,,Червената крепост").

(Щракнете върху изображението, за да го видите в пълен размер)

Гледната точка на Никифор Григора е доста по-различна. Според него Андроник ІІІ нападнал чужда, българска земя, неизменна част от българското царство: ,,(императорът) нахлул в неприятелската страна, той я опустошавал и опожарявал и не щадял дори намиращото се на хармана жито...

Александър се натъжил и проводил пратеници при императора за мир, като заявявал, че не е достойно за християни така жестоко да се нападат един друг, докато има възможност да се помирят и заедно да воюват срещу безбожниците".  Това описание на събитията е важно, защото показва истинското положение на нещата – Андроник ІІІ е грабел и унищожавал и ни най-малко не е бил действителен ,,освободител на стари византийски земи".

Както вече споменахме, след поражението си византийците побягнали към Русокастро. Ето какво пише Григора: ,,Намиращите се вътре (в крепостта) жители....заключили им вратите. Нашите обаче със сила разбили вратите и влезли вътре. Изгонили едни от жителите, а други избили като свои врагове...

В крепостта нямало фураж, нямало кладенци, нито пък друга вода в достатъчно количество. Ранените войници и коне били изоставени без грижа и едни от тях умирали, а други били на издъхване. Те изгубили надежда... Анхиало бил неприятелски (български), а Месемврия, щом се научила за поражението, отметнала се от ромеите, изклала тамошната ромейска стража и хвърлила от крепостните стени всички, които не съумели да избягат.

Същото направили и всички крепости около Хемус. А и нямали смелост да проводят пратеници при Александър. Поради своите минали дела те не оставили повод за снизхождение. Дръзко и надменно те били отхвърлили неговото пратеничество за мир, опожарили българските полета заедно с посевите и при това се отнесли лошо към жителите на крепостите, които завладели".
Това точно описание на събитията не се нуждае от допълнителен коментар.

И така, обсадата на Русокастро поставила в изключително тежко положение Андроник ІІІ. В този момент цар Иван Александър предприел решителна крачка. Той наложил условия, които Андроник ІІІ, поставен буквално на колене, нямало как да не приеме. Именно поради това Черноморието не е арена на битки между България и Византия през следващите десетилетия.

Според сключения мирен договор българските градове в Черноморската зона били окончателно признати за български и бил уговорен брак между българския принц Михаил Асен – първородният син на цар Иван Александър, и принцеса Мария – дъщеря на Андроник ІІІ.

В хрониката на Никифор Григора има едно твърде любопитно известие. Според него след сключването на мирния договор цар Иван Александър се обърнал със следните думи към Андроник ІІІ: ,,Александър.... го посъветвал за в бъдеще да бъде по-внимателен. Годината, казвал той, има четири годишни времена и за кратко време могат да станат големи промени".

Русокастро е най-голямата крепост в Югоизточна България. С площта си от 50 декара тя се доближава до средновековната Трапезица (която е 63 дка). Крепостта е разположена на 3 км от едноименното село, върху висок скален хълм, известен сред местното население като ,,Големият камък".

От 2006 г. тук се провеждат археологически проучвания, финансирани от Община Камено и фондация ,,Русокастрон", и ръководени от бургаските археолози Ц. Дражева и М. Николов. Част от откритите многобройни находки са изложени в залите на музея в Бургас.

Още много усилия са нужни да се върне блясъка на Русокастро, но те със сигурност си заслужават. Откритите крепостни зидове с височина над 4 м, водоснабдителното съоръжение, входът на крепостта – и до днес поразяват посетителите с монументалната си архитектура. Но този паметник на българската бойна слава има нужда от сериозни средства за проучвания и експониране.

В историографията е наложено, че битката при Русокастро се е състояла на 18 юли 1332 г. Но според изследванията на R.J. Loenertz битката се е състояла на 18 юли 1331 г., което се приема и от големия български медиевист проф. Иван Божилов. Така че можем убедено да твърдим, че през настоящата 2011 г. се навършват 680 г. от тази решаваща битка.

http://www.desant.net/show-news/22534/

Hatshepsut

Русокастро – последната голяма средновековна победа на България

Времето на така нареченото ,,Второ българско царство" започва с освобождението от византийско владичество и завършва с падането под османско. От една страна свързваме този период с възхода на българската държава при управлението на първите Асеневци, а от друга често се правят асоциации и със залеза на държавата при техните наследници, причинен главно от нарастващият болярски сепаратизъм. Този динамичен период на междуособични борби, културен разцвет, залязваща военна мощ за съжаление е малко познат и често пъти пренебрегван. Дори и той да не е сред най-славните периоди в нашето съществуване, ние сме длъжни да го познаваме, защото историята е наука, чиято цел е не само да ни вдъхва гордост, но и да ни показва грешките на нашите предшественици, за да не ги повтаряме.


Цар Михаил Шишман

Управлението на цар Михаил Шишман продължава от 1323 до 1330 година. При него се наблюдава лек подем в българската държава. Енергичният владетел си поставя за цел да възвърне позабравеното могъщество на българското царство. По време на своето управление, той води активна външна политика, насочена срещу Византия и Сърбия. Още с възкачването си на престола, той влиза във война с византийците. Благодарение на този военен конфликт той връща властта над някои градове от Тракия, но губи други. При подписаното примирие, царят се жени за вдовицата на Теодор Светослав, която е сестра на император Андроник III. След войната успява да се намеси в нейните междуособици, от които извлича изгода.

Задава се нова война с Византия, която обаче завършва без големи сблъсъци между двете армии, като мирният договор подписан след нея е насочен срещу Сърбия, която необезпокоявана набира сили. През 1330 година българите и византийците напредват от две страни към сърбите, за да ги принудят да раздвоят силите си. Притиснат, сръбския крал Стефан Дечански, решава да се разправи с българите чрез измама и ги напада след като предварително е сключил еднодневно примирие с Михаил Шишман. Резултатът от битката състояла се при Велбъжд е решителна победа за Сърбия. Освен че българите са разбити в сражението, тежко ранен е и Михаил Шишман, който е пленен и умира три дена по-късно.

Този развой на събитията е използван успешно от византийският император. Той бързо забравя за мирния договор с България, както и за враждебните си намерения спрямо Сърбия. Възползвайки се от започналите борби за трона в България се насочва с войската си към нейните земи. Настъпващите византийци превземат голям брой градове, повечето от които им се предават доброволно.

В началото на 1331 година българските боляри свалят от престола Йоан Стефан, като той и майка му са принудени да бягат в Сърбия. На негово място те поставят ловешкия владетел Иван Александър. Той решава бързо да си възвърне владението над градовете превзети от Византия, която по това време е заета в борба с турците. С наличната си войска той потегля към загубените територии. Голяма част от градовете успява да превземе без съпротива.


Императорът, който по това време се намира в Солун, се прехвърля в Цариград, където трябва да събере армия, с която да се противопостави на българите. Междувременно във Видин избухва бунт воден от Белаур, който е чичо на българския цар. Иван Александър е принуден да се завърне в Търново, от където да потегли към Видин за да потуши бунта.

Василевсът смята, че момента е удобен за атака и събирайки нужната му войска, потегля към българските земи, уверен в своя успех. Опустошавайки част от Тракия и връщайки си притежанието на някои градове, намиращи се в нея, той достига до Анхиало, без да срещне съпротива. Там обаче притеклата се на помощ българска войска не позволява на ромеите да превземат града. Въпреки това, зает в решаването на вътрешни проблеми царят на България иска примирие от императора. Андроник III не приема предлаганите му условия и отклонява предложението. След неуспеха при Анхиало, императорът се оттегля заедно със своите войски при крепостта Русокатро. Получавайки отказа за мир, Иван Александър бързо събира армия от 8000 войника, с която потегля към византийците. Българите установяват своя лагер при Айтос.

Двете войски се разполагат не далеч една от друга, но са резделени от тесен проход, намиращ се в близост до днешното село Вратица. Проходът е в ръцете на българския цар, който разполага част от своята пехота в него, за да може да го отбранява в случай на византийска атака. Императорът, разбирайки за поставената българска войска в теснината, нарежда на своята армия да се въоръжи и я разполага близо до нея, където да посрещне българите. Българският цар няма намерение да атакува, понеже чака пристигането на отряд от 2000 татарски наемници. За да продължи с протакването, той изпраща пратеници, предлагайки отново мир на императора, но този път само привидно. Положението на Андроник III не е никак леко – запасите за армията в Русокастро намаляват и това го кара също да желае мир. Според Йоан Кантакузин преговорите приключват на 17 юли 1322 година, но мирен договор така и не е подписан. През нощта на същия ден пристигат чаканите от българския цар татари. След пристигането им, армията на цар Иван Александър вече е готова за битка. Сражението започва още сутринта на следващия ден.

Числеността на българската армия след пристигането на татарите е около 10 000 души. Няма точни данни за броя на византийските войници. Предполага се, че армията на василевса е приблизително равна по големина на българската, въпреки че според сведенията на Йоан Кантакузин тя е с по-малка численост от българската. Трябва да се има предвид обаче, че като участник в самата битка, той многократно се стреми да възвеличае както себе си, така и византийските войници, което прави сведенията му до голяма степен пристрастни и неправдоподобни.

На сутринта на 18 юли двете армии са строени за битка. Българите се разполагат на ката, който се спуска от височината Голямата могила. Според сведенията на хронистите, техния боен ред се състои от център с две крила и резерв. На левия фланг се поставени татарите, предполага се, че в центъра е тежковъоръжената царска армия.

Първоначално Византийците се строяват в подобна на българската формация с център и две крила. Центърът е съставен от тежковъоръжени войници, командвани лично от императора. Според хронистите, те са разположени ,,на височината", като се приема че споменатата височина е Голямата могила. В хода на битката императорът променя своята боен ред. Първо разтяга крилата в дълга бойна редица, а в последствие за да предпази тила на центъра си, нарежда своята армия в двоен боен ред, който е под формата на сърп.

Инициативата е поета от българите, докато ромеите изчакват атаката на своите позиции. Иван Александър изпраща татарите в тила на втората византийска линия, която е по-зле въоръжена, а заедно със своя център атакува първата ромейска линия. Така в центъра се срещат елитните и добре въоръжени войници на двете страни, които ще решат изхода от сражението. Междувременно татарите постигат успех. Втората византийска линия е обърната в бяг, като е преследвана до Русокастро. На центъра българите също вземат превес. Първата линия на императора е победена и се оттегля към града. При пристигането й пред неговите порти се разиграва интересна сцена описана от Никофор Григора. ,,Намиращите се вътре жители като видели тяхното поражение, заключили им вратите. Нашите обаче със сила разбили вратите и влезли вътре. Изгонвали едни от жителите, а други избили като свои врагове и укрепили крепостта".

Според сведенията на Йоан Кантакузин падналите в боя ромеи възлизат на 37 ромейски конника и 65 пехотинеца, а за българите казва, че били малко повече. В тази цифра не са включени пленените от българите ромеи.

Битка при Русокастро е от голямо значение за България. Вдъхновени от победата някои български градове като Хемус и Месемврия прогонват византийците, намиращи се в тях и стават отново българско притежание. В тези условия пратеничество за мир, изпратено от Иван Александър е прието от Андроник III благосклонно. Под натиска на българите техните искания са удовлетворени. По силата на подписания договор България си връща притежанието на земите между Ямбол и Черно море. Българите на свой ред се задължават да освободят пленените византийци. За да бъде скрепен договора, както често се прави в такива случаи, е уговорен и династичен брак. Дъщерята на императора - Мария е сгодена за сина на царя - Михаил Асен. С това мирните отношения са възобновени.

Значимостта на тази победа за българите е толкова голяма, че кара неизвестния български книжовник написал ,,Похвала на цар Иван Акександър" от 1337 година, да сравни българския владетел с прочутия пълководец Александър Македонски.

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Средновековна слава: Битката при Русокастро


Hatshepsut

ТЕЖЕСТТА НА КОРОНАТА: ЙОАН АЛЕКСАНДЪР – ДЪРЖАВНИК В СМУТНИ ВРЕМЕНА


Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.   
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

В Акадската митология има един много мрачен бог наричан ,,Ерра" или ,,Ира". Когато се появявал сеел мор и политически проблеми. За да се предпазят от неговата поява и ,,зли очи" хората носели специални амулети на вратовете си, изработени от камък и мед. Акадците са вярвали, че Ира е бог на чумата. Тази страшна болест е ,,Бич на империите" от Древността до наши дни. В превод от латински думата означава ,,удар" или ,,рана". През вековете болестта се появява по различно време и винаги оставя стотици хиляди жертви зад гърба си. Балканите не правят изключение.

Гръцкият хронист Тукидид я споменава в контекста на Пелопонеските войни (431 – 404 пр. Хр.), а през VI в. тя отнема живота на хиляди византийци по време на т. нар. Юстинианова епидемия. Периодът обаче, когато ,,Черната смърт" е най-широко разпространена в Европа и в частност – на Балканския полуостров, е през XIV в. Тогава вследствие на редица климатични и политически причини, генуезките търговци без да предполагат я прехвърлят от град Кафа (дн. Феодосия) на Кримския полуостров в сърцето на континента. Три щама, пренасяни от бълхи по гризачите, бързо плъзват по европейските улици. Средновековната медицина не е подготвена дори да облекчи болката на пострадалите, резултатът през следващото столетие е над 50 млн. жертви.

Предвид характера на генуезката търговия, още от 1347 г. едни от първите засегнати земи са византийските и българските територии. Точното изчисление на броя жертви представлява трудност за историографията, но е сигурно, че най-силно засегнати са Константинопол и черноморските градове като Месемврия (дн. Несебър) и Одесос (дн. Варна). По това време начело на българската държава е един от най-дълго управлявалите я владетели – цар Йоан Александър.


Цар Йоан Александър със своя син Михаил Асен

В продължение на 40 години той лавира между сложната политическа обстановка на Балканите, укрепва страната ни срещу османското нашествие, извежда българската култура до своеобразен втори ,,Златен век" и се бори да съхрани чистотата на вярата срещу ереси като богомилството. Обикновено личността на Йоан Александър е разглеждана в ,,черни" и ,,бели" краски. Той или е заклеймяван като виновникът за разпадането на българската държава, или е възвеличаван като владетелят, при когото Средновековна България достига един от най-големите си културни разцвети. Едно е сигурно, неговото управление съвпада с един от най-тежките периоди от историята на Балканите и той успява да преведа страната ни през него.

Йоан Александър е роден в началото на XIV в. Той е потомък на Тертеровците и на династията на Асеневци. Подобно на други негови предшественици, възкачването му на престола е вследствие на държавен преврат. Когато през 1330 г. цар Михаил Шишман е убит в битката при Велбъжд, на българския престол се възкачва законния наследник – Иван Стефан. Новият владетел не е особено популярен. Липсвало му опит, а и мнозина смятали, че се намира под влиянието на Сърбия, тъй като бил племенник на крал Стефан Дечански. През 1331 г. една болярска групировка го сваля от власт и поставя на негово място – Йоан Александър. Деспотът на Ловеч не само е чичо на Иван Стефан, но е и един от най-популярните аристократи по онова време.

Стабилността на властта на новопровъзгласения цар Йоан Александър е заплашена от три големи вражески сили. На запад е Сърбия, управлявана от един от най-великите си владетели – крал Стефан Душан. Сърбите не са доволни от свалянето на своето протеже и чакат удобен момент да нанесат удар. На юг византийският император Андроник III вижда удобна възможност да изпрати войски и да сложи ръка върху тракийските земи. А на север, вуйчото на Йоан Александър – Белаур се укрепва във Видин и отказва да признае властта на племенника си. Още през тази тежка първа година от управлението си българският владетел показва своята далновидност. Първата стъпка е осигуряване на съюз със Сърбия. Това става чрез брака между Стефан Душан и сестрата на Йоан Александър – Елена. Мирните отношения между двете държави остават непокътнати по време на цялото дълго управление на българския цар.

Следващият ход на Йоан Александър е изпращането на татарски наемници към Видин, които да държат вуйчо му ангажиран. През това време българският владетел събира сили, с които да се изправи срещу Византия. Българските войски превъзхождат числено ромеите и царят успява да си възвърне Айтос и Дъбилин (дн. Ямбол). Започват преговори с византийския император, а през това време към българските сили се присъединяват татарски наемници. На 18 юли 1331 г. българската и византийската армия се изправят една срещу друга при Русокастро. Българите превъзхождат числено своя враг и постигат очаквана победа. Войските на Андроник понасят тежко поражение, което води до сключване на мирен договор, скрепен с династичен брак. По силата на спогодбата дъщерята на византийския император – Мария се жени за най-големия син на българския цар – Михаил. Отново съгласно договора, тракийските земи са върнати на Йоан Александър.



През 1332 г. в областта около Видин и реките Тимок и Морава избухва бунт начело с деспот Белаур. Една от основните причини за въстанието е стремежа на отделни боляри към отцепване от централната власт. Белаур е победен, но това не слага край на напрежението в България. Изникват други претенденти за властта на Йоан Александър в лицето на бившата търновска царица Анна Неда и един от синовете й – Шишман, който плете заговори срещу българския цар в Константинопол. В тази сложна вътрешна ситуация Йоан Александър допуска грешка. Вместо да централизира властта си, той решава, че най-доброто решение на вътрешно-политическата нестабилност е разделянето на страната между синовете от първата му съпруга – Теодора. През 1337 г. той обявява синовете си за съ-владетели, а най-големия от тях – за престолонаследник.

Многобройните военни победи на Йоан Александър през това първо десетилетие от управлението му са увековечени в известното похвално слово – Софийски Песнивец, известен също и като Кукленски псалтир. В послесловието българският владетел е наричан ,,велик воевода" и ,,цар на царете". Военните му подвизи са сравнени с тези на Александър Велики. В похвалата дори се споменава, че Йоан Александър е красив на външен вид и мъжествен. Накрая завършва с молитва за царското семейство и за самия владетел.

Скоро Балканите са изправени пред нов проблем – разразилата се гражданска война във Византия (1341-1347). От едната страна на конфликта е император Йоан VI Кантакузин, а от другата – съпругата на предходния император – Анна Савойска, която е регент на малолетния Йоан V Палеолог. Кантакузин успява да привлече сърбите на своя страна, а Анна Савойска – българите. Йоан Александър обаче се опитва само да се възползва от ситуацията. В този тежък за империята момент, той присъединява към българските територии Пловдив и осем крепости в Родопите. Тогава Кантакузин взима решение, което променя историята на Балканите завинаги. Той прибягва до използването на османски наемници.

Тези нови съседи на империята неведнъж са нанасяли поражение на византийците. Те вече са завладели последните византийски територии в Мала Азия, ограничени около градовете Бруса, Никея и Никомедия. През 1356 г. завладяват Анкара, която е стабилна основа за бъдещи походи срещу Балканите. В този хаос от враждуващи, съюзяващи се и отново враждуващи държавици османците успяват да подготвят своето нахлуване на полуострова и то с цел трайното му завладяване. Кантакузин просто изпраща поканата за това. Едва в края на управлението си той осъзнава пагубните последици от своята политика.

През 1351 г. в Търново пристигат византийски пратеници с молба за помощ от Йоан Александър за построяване на флот, който да възпре прехвърлянето на османците от Мала Азия на Балканския полуостров. Българският владетел първоначално проявява желание да помогне, но по-късно е повлиян от крал Стефан Душан и отказва да финансира начинанието. По този начин е пропусната една удобна възможност за създаване на общ фронт срещу нашествениците и горчивите последици не закъсняват. През 1352 г. въоръжените сили на Сюлейман окупират малката крепост Цимпе, а две години по-късно завземат и Галиполи.



Османците продължават набезите си и проникват в Южна Тракия. Те стигат чак до Средец (дн. София), а в битките срещу тях загиват синовете на Йоан Александър – Михаил Асен ІV и Иван Асен ІV. През 1355 г. България и Византия отново се опитват да сключат съюз, този път при управлението на император Йоан V Палеолог, но отново преговорите са неуспешни. Външнополитическите проблеми се съчетават с вътрешнополитическите. По същото време Йоан Александър се развежда с Теодора І и сключва брак с еврейката Сара, която приема християнското име Теодора ІІ. Новият съюз води и до промяна в престолонаследието. За снов владетел Йоан Александър обявява първородният си син от Теодора II – Иван Шишман.

Това е използвано като повод от сина му Иван Срацимир, владетел на Видинската област, да демонстрира своята фактическа самостоятелност от търновския цар. По това време той вече разполага със собствена армия и води самостоятелна външна политика. Иван Срацимир обаче не е единственият отцепил се владетел в българските земи. Като самостоятелен владетел се издига и болярина Балик, който е начело на Добруджанското княжество. По-късно за независими владетели се обявяват Вълкашин – в областта между Прилеп, Скопие и Призрен, неговият брат Углеша – в Сяр (дн. Серес) и Драма, синовете на деспот Деян – във Велбъждката област и воеводата Момчил – в Родопската област.

Не по-малко опасни за вътрешното разединение и дестабилизация на българската държава са и появилите се познати и нови ереси. Такива са богомилството и адамитството (движение, което отрича брака и социалните норми и практикува нудизма). Любопитен е факта, че последователите на поп Богомил се появяват за първи път при другия най-дълго управлявал български владетел – Петър I. Тези ереси срещат решителния отпор на Българската патриаршия, подкрепена активно от Йоан Александър. През 1360 г. в Търново е свикан църковен събор. Съгласно неговите решения исихазма е обявен за официална форма на християнството, изповядвано в България. Понятието произхожда от думата за ,,спокойствие". Главната цел на доктрината е да възстанови връзката между човека и Бога, строг аскетизъм и отдаване на молитви.  Сред привържениците му е Патриарх Евтимий.



Освен с опазването на християнството, управлението на Йоан Александър се характеризира и с културен възход. Като главен център на българската книжовност през XIV в. се откроява Търново. Именно тук Теодосий Търновски и неговите ученици полагат основите на т.нар. Търновска книжовна школа, чиито идеи и книги надскачат както пределите на престолния град, така и тези на Българското царство. Йоан Александър се отличава като изключителен меценат и дарител. По негово време е направен илюстрования превод на Манасиевата хроника. Също така е създадено известното Лондонското Четвероевангелие, което съдържа 366 миниатюри, сред които и портрет на царското семейство. В момента той е част от колекцията на Британската библиотека, а през 2017 г. е включен в Международния регистър на ЮНЕСКО. В този период са създадени и множество църкви и манастири. Сред тях се откроява скалната църква ,,Св .Богородица", край село Иваново, Русенско, която е украсена с множество красиви стенописи. Архитектурата също е в разцвет, а Търново е възхваляван като един ,,Нов Константинопол".

От средата на ХIV в. Балканският полуостров представлява тъжна политическа картина. След смъртта на крал Стефан Душан Сърбия се раздробява. България също е разпокъсана на отделни владения. Ресурсите, които поглъщат постоянните войни, увеличават нетърпимо данъчното бреме и стават повод за бунтове. Същевременно чумните епидемии водят до демографски срив. Навсякъде цари сепаратизъм. Всички тези фактори улесняват враговете от Изток и допринасят за успеха на османското нашествие. Именно в този момент на политическо изтощение умира Йоан Александър. В продължение на 40 години той се опитва да поддържа мира и стабилността в българската държава и да я преведе през трудностите. От ереси, през чуми до вражеско настъпление, управлението му става свидетел на множество катаклизми. От всичко това се ражда нещо положително и това е разцвета на българската култура.

https://www.chr.bg/istorii/lichnosti/tezhestta-na-koronata-joan-aleksandar-darzhavnik-v-smutni-vremena/

Similar topics (5)