• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

07 July 2020, 05:53:32

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10918 Posts

Шишман
2572 Posts

Panzerfaust
443 Posts

Лина
417 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 15792
  • Total Topics: 1262
  • Online Today: 30
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 28
Total: 28

Ивелина Радионова

Started by Hatshepsut, 07 October 2018, 08:08:13

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Да бъдеш жена

Да бъдеш жена е призвание –
да носиш живот до сърцето,
достойно да срещаш страдания,
да стъпваш с нозе по небето!

Да бъдеш жена е изкуство –
да месиш хляб с късове обич,
цветя да рисуваш със устни
а мъката в огън да сложиш!

Да бъдеш жена е вълшебство –
на сляп светлината да върнеш
оставяйки хубост в наследство,
да будиш твореца с дъха си!

Да бъдеш жена е и щастие –
да бъдеш и лято, и зима,
в коси с пеперуди изящни,
все радост след тебе да има!

Hatshepsut

Скътай в сърцето ми пролет!

Скътай в сърцето ми пролет,
пролет жадувана с люляков мед!
Белите вишни цветчета да ронят
щом ги споделям целувчено с теб.

В тихите утрини вятър безгрижен
радост сред листите мои да скрие.
Шепа пайети в зори да наниже,
думите твои, прошепнал с магия.

После да кичи косите с игличини,
с тичинки сбрали сребриста роса.
Птичките пойни с любовно наричане
обич и мир нека пак донесат.

Там, край реката следи да се вият,
лазарки гдето си хвърлят венци.
Момини тайни с водата отпили,
нощем да пеят квартет от щурци.

Знам, пролетта ще запазя в сърцето –
приказка, писана сякаш с цветя.
Клонки от вишни ми дай, белоцветни,
будещи радост вълшебна в света.

Hatshepsut

Българка е!

Българка е! — шепнат ветровете.
Българка е! Първа е по хубост!
Българка — по-нежна е от цвете,
дето не понася капка грубост!

Българка е — истинска богиня!
В бяла рокля с везани шевици.
Сякаш дар от райската градина
са искрите в момини зеници.

Българка е! Песен да запее
птиците в гнездата онемяват.
След усмивката ѝ слънце грее,
Господ с шепите си ѝ е давал.

Българка е! Първа под небето!
По-красива от звезда вечерница.
Българка е! С обич във сърцето,
тя белязва сякаш е вълшебница.


Hatshepsut

Спомен

Някаква къщичка с малки прозорчета...
Щъркел на покрив луната краде.
Круша, без листи, във сляпото дворче,
спомен за люлчица нощем преде.

Някакво цвете... Божур ли е? Мак ли е?
Менче с пресъхнала жива вода...
Мравка търкаля сълза неизплакана,
гърбави друми... до свършек света.

После обувки и котка на прага,
хляб на софрата и сладко от вишни,
вехто ковьорче и столче трикрако...
Приказка свети току до огнището.

Шетат сезоните... Лято ли? Есен ли?
В къщичка нейде, изгубила глас.
Паяк чевръсто годините мести.
Сън ли е? Спомен ли?... Мама и аз...

Hatshepsut

Момичето с тъжните очи

Ти помниш ли момичето със тъжните очи?
Да влезе в огъня готова бе за тебе,
до капка свойта кръв да ти дари,
да подели със теб вода и хлебец.

Ти помниш ли, косите ѝ – разпуснати, красиви,
и жарките и устни, нежния ѝ глас?
Усещаш ли дъха ѝ докато заспиваш?
Мечтаеш ли за нея сутрин в ранен час?

Сега е късно. Сам си. Писмата препрочиташ.
И спомени прегръщаш, отчаяно сред мрака.
Тя някъде тъгува. Вали вали в очите...
И още до вратата те очаква.

Hatshepsut

Ще станеш скоро майка...

Ще станеш скоро майка, дъще.
Сърцето си на две ще разделиш.
Едното със ръце си ще прегърнеш,
ще бие другото във твоите гърди.

Ще спомниш приказки и песни,
ще вържеш в стаята си люлка.
И нощем над детето си надвесена
ще му разказваш за светулките.

Добро и хляб ще слагаш на софрата,
ще чупиш залъци с надежда,
а бликне ли в очите ти сълза
ще я превръщаш в тиха нежност.

Пътят майчин труден път е, дъще,
ала велик до своя край остава.
Едничка рожбата огрява къща
и смисъл на живота ни дарява.


Hatshepsut

Още ли?

Още ли ме чакаш нощем, мамо?
Още ли се молиш пред свещта,
да ме пази Господ Бог и само
доброта да срещам по света?

Пазиш ли ми детските къдрици?
Топлиш ли ги с ласкави ръце?
Пил е всеки косъм по сълзица –
тайна мъка в майчино сърце.

Още ли говориш с птици, мамо?
Още ли ги питаш где съм аз?
Като тях, уви, крила си нямам,
към дома да литна в тежък час.

В слънцето ли ме заклеваш, мамо?
В месечина, в ясни ли звезди?
И дори светът да рухне, знам аз –
обичта ти все над мен ще бди!

Hatshepsut

Най-лесно се откъсва цвете

От малка помня думите на мама:
,, Ръка не вдигай да откъснеш цвете,
че хубостта от Господа е само
да радва всички ни и да ни свети!"

И от тогава всяка бяла пролет
засявам шепа семена в земята,
и до зелените им стъбълца се моля
да раснат с обичта на светлината.

И те растат, попивайки росата,
и с листите си срещат ветровете.
А в късни нощи тихичко луната
орисва с нежност първото им цвете,

щом сети топлината на ръцете ми
за хубост на света да разцъфтява.
И мисля си: Най-лесно се откъсва цвете,
ала блажен е който го засява!

Hatshepsut

България навеки

Едно огнище и едно небе.
И път над десет века – трънен,
тракийска лира, роза и сърце,
жълтица, вързана във кърпа.
И още стомна със вода мълчана,
звезда, угаснала във крина жито,
мечтата, във юмруче детско свита,
молитва тиха, слава върху камък,
синджир и счупено крило на птица,
и песен, пръсната по нестинарска жар,
венец от тръни, майка и светица –
това е моята България!


Hatshepsut

Не искам много

От живота си много не искам –
светлина и небе, влюбен поглед един
и в сърцето ми обич да плисне –
слънчев извор целебен с горещи води.

Ще ми стигнат две хубави думи,
сладък залък, път звезден, любими очи,
шепа спомени в нощите лунни,
късче вяра и сноп пъстроцветни мечти...

Не, не искам богатства несметни –
диаманти, пари и палати не ща,
а светулка една – да е светло,
и дървото Живот, да разлиства листа.

Hatshepsut

Липсваш ми

Липсваш ми, липсваш ми! Чуваш ли?
Страшно ми липсваш, любими!
Вън пак ухае на люляци,
в мене обаче е зима.

И ръми тишината в лилаво.
Литват в небето и птичките,
ала откакто те няма, признавам,
сляпа съм, сляпа за всичко.

Пусти са тайните улици,
дето отвеждат до твоята къща.
Мирис остана на люляци.
Мирис... От тебе е всъщност.

Hatshepsut

Ермина

Чували ли сте за местността Змийски гроб? Стара легенда разказва, че някога там бил загинал змей и затуй мястото било особено. А за баба Ермина чували ли сте? Проклятия заравя тя в тоя, същия Змийски гроб. Точно там, где са струпани купища камъни и змиите излизат на припек. Всяка змия си има камък и си го варди. До грамадата пък се издига старо дърво. В корените му спи надеждата, а по клоните му висят избелели мартеници и късове от дрехи. В студ и зной орлица зорко бди над тия парцалчета и всяка сутрин Ермина посреща. Преди да се сипне зората, тя бързаше нататък с няколко ката ризи. Баеше им вкъщи преди съмнало (че тогаз най хващаха думите), та да си иде злото от людете, дето ги бяха носили и в бъдното да ги стига само хубаво. Със ситни стъпки слабичката женица приближаваше мястото. Хубостта си беше отишла безвъзвратно от нея и деветдесетте лазарника `и се бяха врязали дълбоко в бръчките ѝ. За разлика от наборите си обаче, тя не беше прегърбена. Жънеше, ореше, копаеше, лозето пръскаше. Ръцете ѝ не бяха научени да седят скръстени. Комшии ѝ помагаха, кога не смогваше сама. Не можеше да се оплаче, тачеха я, щото кътните зъби на хитрата лисица, наречена чужда мъка, познаваше и умееше да я надхитря, карайки я да яде от шепите си. На млади години дълголетницата се разболя от невярна болест. Излекува се с молитва, с
пост и с голяма вяра. От тогаз даде обет да помага на людете. Напоследък идеха все повече и повече, ала тя пъдеше умората далеч и никого не отпращаше. От съмнало пред къщата ѝ чакаха волски коли с лежащи болн`ици. А на скована пейка до портата седяха по-здравите. В тъмна доба Ермина правеше човеци от тесто, вграждайки в него мъката им. Опичаше ги и ги носеше на орлицата. Дали тя ги кълвеше или друга твар ги изяждаше, тя не знаеше, но на следващата сутрин на мястото не се намираше и троха. Водена от неутолимата жажда да прави добро, старицата и днес бързаше да затисне дрехите с камъни. Поздрави гордата птица, остави ѝ хлебните души под дървото и хвана обратния път. На връщане напълни торбичката си с лековити цветове и листа. Прочута знахарка беше, ала людете я знаеха и като чакръкчийка и гадателка. Куршум против уплах лееше. Вадеше по една вощеница от сдиплените в мъжка кърпа и палеше за всеки, дето идеше при нея, че светлината умееше да лекува. Светло да им бъде на болниците. Пламъчето трепереше и човекът трепереше. Подир три тютюна време, тя се прибра у дома и нареди да влезе първият, дето чака. Беше девойка млада, хубава, от тия, дето ги зографисват и в песни ги възпяват. Кога влезе, одаята се изпълни с аромат на цветя, а туй беше явен знак, че небесата я закрилят.
– Добър ден, бабо! – поздрави хубавицата.
– Добре си дошла! – отвърна Ермина. – Речи си името и седни близо до мене, ала ръцете си не кръстосвай!
– Драгина ме викат.
– На тая земя всичко е разчетено, Драгино! – рече старицата и запали свещ. - Хубостта, благините, веселбата и страданието. И времето е разчетено, затуй давам всекиму по една свещ време. Догде изгори, помагам. Повече не мога. И не бива. Думай сега що те води при мене, като всичкото ти е в ред турено!
"Ермина" продължение:
– Нищо ми няма, здрава съм. Не ида за цяр. Свито ми е отвътре. Посъветвай ме що да сторя!
– Млада си, кукуряк на завет расъл! Една на мама и тате, свидна си им...звездица... Но чудно: в сълзата ти смях, в смеха – сълза. Искаш, бързаш... В друга къща ти се ще да влезеш. Не ти е време сега, ще потрайш малко. Лятото, есента, че и зимата трябва да мине. Напролет, ако искаш да се задомиш, стой под цъфнала вишна! Зарони ли бели цветчета, представи си, че си булка, невестица, събери си цвят в престилката и го тури под възглавката! Спи спокойно, хубавото ще дойде! Ха, повикай следващата да влезе, че отдавна чака и голяма мъка има!
Усмихната излезе Драгина, а на нейно място влезе разплакана жена. Ермина задържа поглед върху лицето ѝ. Не, нямаше я там сянката на смъртта, друго беше и тя я попита направо:
– Що плачеш? Туй, за което черно не туряш, не е страшно. За развален пазарлък и за жив човек не се плаче.
– Детето ми го няма. Целунах си го вчера заранта по челото и излязох по работа. Оставих го да си играе. Сигур за последно съм го целунала. Няма го, изчезна – през сълзи каза жената.
– Речи ми името си и замълчи! – нареди гадателката.
– Руска съм. Руска от село Зетьово.
– Харно, Руске! Слушай сега: на жената орден за храброст трябва да дават. Полага ѝ се. Както на тия, дето на война стават герои. Претоварена е тя с къщна работа. Ражда, кърми, гледа, обича... Неразумно сърце имаш ти, майчино – Ермина затвори очи и започна да вижда със сърцето си. – Не е умряло чедото ти. Децата се крият, кога са уплашени от нещо. Ама твойто не е. Живо е, виждам го как излиза от вкъщи да си играе. Отдалечило се е, увлякло се е. Сетне пътя е изгубило, паднало е и ногата си е навехнало. Търси го на Момина поляна! Седи
на един дънер и плаче. Побързай, ногата му се е подула!
– С що да ти се отплатя, Ермино? Колко пари да ти оставя?
– Ти не си от богатите, Руске. Виждам трепеш се, блъскаш, пак нямаш. Оздравее ли ногата на детето ти, питка да замесиш и опечеш! На комшийските деца я раздай за здраве! Все едно на мене ще си дала. Аз свои рожби си нямам, ала чуждите са и мои. И прегръщай по-често детето си! Думите бледнеят пред прегръдката. Върви!

Из "Йова разказва", Ивелина Радионова
Снимка: Асен Великов


Hatshepsut

Земя като слънце

Пребродих родина – красота, красота...
Обикнах реки и зелени върхари,
и плодни градини, и златни жита,
земя като слънце – България!

Неземно красива! Очите пресъхват
догде се любуват на роза и на мак.
Лудее сърцето от нежност настръхнало
под звезден венец коленичило в мрак.

Светиня е всяка тревичка и камък,
легенди омайни шепти всеки връх.
Тук всяка кошуля би станала знаме,
поено със пот и със обич... и с кръв.

Тук песен юнашка, нектари ли
медени и майчино мляко засуква пръстта,
та моята райска родина – България,
по хубост е първа, най-първа в света?!

Как искам, когато преселя душата си
вред пръски всемирна и вечна любов
в страната на розите пак да е пратена
и в нея стократно да бъде! Отново!

Hatshepsut

Рози

Разстилаш по пътеките ми рози.
Но розите са крехки и раними.
По стъпките ми обичта се рони,
а ти докрай в сърцето си я сбираш.

Навярно любовта е бяла приказка,
а розите са капки кръв на влюбени.
Вълшебство е дъхът им – истинско,
което в цветните ни дни се губи.

Рубини са листата им по залез,
че слънцето пред обич коленичи.
И сякаш със лъчите си ги гали,
и в тичинките им до смърт се врича.

Невинен, знам, е трепетът в сърцата,
убодени до кръв от грешни рози.
А капките им капят по земята –
на любовта, орисана за ложе.

Hatshepsut

По Еньовден

Кога полегне лято в планината
и ветрове кръстосат се по здрач,
луната слуша сгушена в тревата
Орфей как с лира тихо плаче.

До нея, сякаш слязла от небето,
в престилка стрък след стрък реди
красавица с детенце до сърцето
да стопли дом във снежни дни.

На мед и мащерка дъхтят ръцете,
нощта приспали в люлка от любов.
По Еньовден Родопа цяла свети
и бели българки нарича с благослов.


Снимка: Васил Танев