• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

29 March 2020, 06:17:33

Login with username, password and session length

Theme Select





thumbnail
Members
  • Total Members: 72
  • Latest: Gergana
Stats
  • Total Posts: 12889
  • Total Topics: 1234
  • Online Today: 26
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 7
Total: 7

avatar_Hatshepsut

Македонски поети, писатели и публицисти

Started by Hatshepsut, 01 October 2018, 22:48:52

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Миле Неделковски е виден писател, поет и драматург от Република Македония, с българско национално самосъзнание.



Биография
Неделковски е роден в Прилеп и учи в български училища в Тополчани, Загорани и Прилеп. На два пъти е изключван от гимназията ,,Мирче Ацев" в Прилеп поради отказ да говори ,,на служебен език". Продължава образованието си в Битолската гимназия ,,Йосип Броз Тито", от която също е изключен. В 1958 година завършва задочно училище за зъботехници. Работи две години като зъботехник в Прилеп, след което се мести в Скопие, където живее и до днес.

Творчество
Миле Неделковски е автор на няколко книги: романът ,,Пепелаши" (1968), стихосбирката ,,Еротикон-еротикон" (1969), спечелила наградата на фестивала Стружки вечери на поезията и наградата ,,Кочо Рацин", пиесата ,,Смъртта на божия човек", романите ,,Пъдар" (1982), ,,Подковицата на смъртта и надеждата" (1986), ,,Подкованият врабец" (1988), ,,Logomahia V Адресирани фрустрации" (2006). По неговия роман ,,Подгряване на вчерашния обяд" е заснет едноименният българо-македонски филм.


Миле Неделковски е писател, роден в Прилеп през 1935 г. Живее в Скопие. Автор е на 13 романа, 11 стихосбирки, 3 драми. В България са публикувани два негови романа - "Подгряване на вчерашния обед" (издателство "Труд") и "Потковица на смъртта и надеждата" (издателство "Литературен форум"). По първия роман и сценарий на автора е заснет игрален филм - първата българо-македонска копродукция (режисьор Костадин Бонев). Филмът получи няколко награди на Варненския филмов фестивал. Миле Неделковски е носител на българската награда за литература "Димитър Талев" за романа "Потковица на смъртта и надеждата".

- Г-н Неделковски, проблемите между македонци и албанци като че ли бяха разрешени от Охридското споразумение през 2001 г. Но виждаме, че нещата не са се променили коренно.
- Войната от 2001 г. бе определена като етническа. Де да беше такава - спорните въпроси лесно можеха да се уредят. Войната беше сблъсък на икономически престъпни групировки за контрол на икономиката и паричните потоци от Македония за Албания, Сърбия и Косово. Това бе битка в политическия елит, който не мисли за страната и бъдещето й. И който не се притеснява от близо 500-хилядите безработни, неработещите заводи, ниските заплати на все още работещите, а мисли само за собственото си обогатяване чрез властта. В това се състои трагедията на Македония. Днес на тази многострадална земя, която има възможност да стане мултиетничена, демократична, евроатлантическа и правова държава, натрапчиво се налага изводът, че
елитът й не работи и не влага усилия за общото благо
И тук няма значение за кого точно става дума - за отделни политически лица или за цели политически структури. Всички те не искат и да чуят за проблемите на хората в Македония, камо ли да ги решават.
- Но демократичната система дава възможност на гражданите да сменят чрез избори управляващите ги партии или коалиции.
- Не смятам като Чърчил, че демокрацията е най-добрата форма на управление. Навсякъде по света политическите партии са дефинирани и действат като фирмени магазини. Имат си своите клиенти - партийните членове, симпатизанти, гласоподаватели - и ги обслужват, като дойдат на власт. Това става дори в държави, където правото е на висота и се спазва твърдо законовият ред. Но специално в Македония има и друго. В общественото пространство, където медиите и работещите в тях журналисти определят до голяма степен общественото мнение и обществените правила, се извършва една фундаментална манипулация. И понятието свобода се замества от понятието демокрация. Тук не става дума за невежество или случайно объркване.
Свободата е независимост на човешкия дух
Тя е неограничена и неизчерпаема и могат да я притежават само високостойностни хора. Докато демокрацията се изчерпва в измеренията на фирмените магазини. Демокрацията не се нуждае от стойностни хора, а от добър или лош адепт. Такъв тип човек се движи по правилата на демокрацията и нейните институции. Извън институциите за него всичко е своеволие, бунт, анархия. Затова Македония все още не е свободна. В главите на хората все още стоят чиповете на пропагандната тоталитарна система и на съюзната югославска държава.
- Да се върнем на Охридския договор. Съдбата на това споразумение, което регулира все пак по някакъв начин отношенията между македонското и албанското население и прекрати кръвопролитните сблъсъци, бе поставена на карта от резултатите на референдума, който се проведе на 7 ноември. Смятате ли, че Охридският договор трябва да остане в сила?
- Референдумът бе за закона за териториалното устройство на страна, а не за съдбата на Македония. Смятам за инсинуация и лъжа, че това е битка между "силите на старата система срещу европеизма", както направи в интервю във вашия вестник един млад скопски интелектуалец (Влатко Стаматовски - б.р.). Такива хора аз наричам "търговци в храма на българщината". Ако гражданите на Струга и Кичево, които са против закона, са "силите на старата система", то какви са властващите днес Социалдемократически съюз на Македония (просръбската партия), Либералнодемократическа партия и партията на албанските терористи на Ахмети Демократически съюз за интеграция, които са за закона.
- Но противниците на закона твърдят, че ако той беше одобрен на референдума, това ще бъде краят на македонизма?
- На кой македонизъм? На този великосръбски на Стоян Новакович, който постанови, че македонците са славяни, но нямат нищо общо с българите? Или на "античния" македонизъм, който постановява, че произхождаме като нация от древните македонци. Всъщност има
един друг македонизъм, коренен, възрожденският
Този на Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович, които са писали на долномизийски диалект, на Партений Зографски, на Кузман Шапкарев, на Григор Пърличев, на братя Миладинови; на македонските хайдути и комити; на опълченците в Освободителната война (1878), в Сръбско-българската (1885), в Балканските войни и в Първата световна война; на Димитър Матов, на Трайко Китанчев, на Христо Матов, на Натанаил Кучевишки - Митрополит Охридски и Пловдивски, на Методий Кусевич, Митрополит Старозагорски? Каквото и да го правите този македонизъм, какъвто и знак да му прикачите, той няма да бъде нещо по-различно от това да се чувстваш тракиец, добруджанец или шоп.
- Не сте ли малко жесток към тези млади хора, които сега се идентифицират като българи?
- Само към тези "търговци в храма на българщината", които казват, че отстояват традициите, позициите и програмите на старата, историческа ВМРО. Нека да кажат поне веднъж кои са тези традиции, принципи, програми. Ако трябва да им помогна, те са цели три: на учредителите на ВМРО - Гоце Делчев, Даме Груев - автономия и последващо съединение с отечеството България; на Тодор Александров и неговите последователи - самостоятелна независима Македония, Швейцария на Балканите под патронаж на Америка или Лига на народите, но държава на българското й население; на лявото течение (ВМРО обединена) и коминтерновския македонизъм, разделящ македонците от българите, за който българските комунисти имат не по-малка "заслуга" - балканска федерация и в нея обединена Македония. Нека кажат - на кой от трите принципа са привърженици?
- Може ли разчита Македония на България?
- България няма стратегическа визия за Македония и я отлага за времето, след като бъде приета в Европейския съюз. Разбираемо, но е обидно и унизително. Това дава възможност и на ваши "търговци в храма на българщината" да купуват и да продават.
Македонската православна църква например има нужда от помощ чрез признаване от страна на Българската патриаршия. Най-малкото, защото Македонската църква е наследник на епархии на Българската екзархия или поне на църквите є имоти в Македония. И поне да не подкрепя нашите разколници, които формираха "Екзархия", поделение на Сръбската патриаршия. Но ето, че на едно мероприятие на разколниците, организирано от Сръбската и Гръцката църква в Битоля, се появи като скъп гост един висш български архиерей - Варненският митрополит Кирил. На смаяните журналисти той каза да си мълчат за някои неща. Както и те си мълчат впрочем. Наистина обидно и унизително.

Виржиния СТОЯНОВА

http://www.standartnews.com/

Hatshepsut

"Подгряване на вчерашния обед" – Високо в планините на Македония екип от млади документалисти снима филм за Катерина Вандева - потомка на стар комитски род. В работата на екипа се намесват бивши държавни функционери, които искат да използват изповедта на Катерина за свои цели. За режисьора Никола и неговите приятели остава избора - дали ще направят компромис със съвестта си, както обикновено се постъпва тук на Балканите, или ще се опитат да съхранят посланието на Катерина.



Реално и магическо, мистично се преплитат във филма - непрекъснато се случват чудеса. Катерина има дарбата да предвижда бъдещето, а най-важното, което я отличава от околните е усетът и за добро и зло в едно общество, в което границите между тези понятия са заличени. В такова общество моралният човек неизбежно се превръща в жертва, но жертвата винаги има последната дума, когато се изправи лице в лице с палача си. Това е внушението на филма, защитено и с поведението на персонажите, които се появяват в разказа - въпреки че вече са възрастни, те продължават с хъс да отстояват нравствените стойности, в които винаги са вярвали. "Спрях да спя. Смраморих се." – говори на себе си Катерина Вандева от Скопие. Сякаш не забелязва бръмчащата камера и телевизионния екип срещу нея. Катерина/Светлана Янчева/ не е спала близо 40 години. От момента, когато бащата на баща й, македонският комита Дедо Ванде /Руси Чанев/ е склопил очи. И той след 40 години неспане. Неговото почнало през 1913 , когато Македония е разкъсана на три. Нейното тръгнало през през 1953, след смъртта на Сталин и последната благословия на умиращия дедо, едва дочакъл да я види, оживяла от югославските Титови лагери. Това безсъние при тях е по наследство. Като гордото мълчание, което си предават един на друг, докато сменящи се граници, езици, идеологии и политически режими късат живота им на парчета. Някой сякаш безкрайно им поднася вчерашен обяд, претопля го отново и отново, докато съвсем си загуби вкуса. За първо – болка.. За второ – унижение. За трето – омраза.

Катерина Вандева е героинята на "Подгряване на вчерашния обед" – българското предложение за тазгодишните оскари, първа копродукция с Република Македония. Дебют в игралното кино на режисьора – документалист Костадин Бонев. "Съдбата на балканския човек е все да яха черния овен, който ще го отнесе на Долната земя",  повтаря често Бонев. Обаче когато попада на романа "Подгряване на вчерашния обед" на македонския писател Миле Неделковски през 1998 г., режисьорът се хвърля в кладенеца, без да го е еня кой овен го чака долу. Противно на традицията, ще падне на белия и проектът ще отиде на Горната земя.

Трите лица на една женска съдба от детството до старини /Мария Мазнева, Биляна Казакова, Светлана Янчева/ въплъщават като в иконостасен триптих голямата страшна магия на целия филм. В него има предателства, насилие, мистика, политика, смърт. В него е всичката балканска история от миналия век. Но за нея режисьор, сценарист /Миле Неделковски/, оператор /Константин Занков/ и многобройните поддържащи изпълнители са разказали с мълчание. В "Подгряване на вчерашния обед" говори женската млъкнала болка от "Три сестри" на Чехов, "Персона" на Бергман, "Часовете" на Стивън Долтри. Тук, на Балканите, тя е зазидана в стиснатата уста. Застинала е в оцъклени очи – неспящи приживе, несклопени в гроба. Нашата балканска мъка е отровен бурен и лечебна билка, никнеща сред вулканичните камъни на претопляни грехове. Грехове, смраморени в безсъние, което се предава  по наследство.

Hatshepsut

Младен Сърбиновски е виден писател и публицист от Република Македония.



Сърбиновски е роден в 1958 година в положкото село Вруток, край което се намират изворите на Вардар. Получава висше образование във Философския факултет на Университета ,,Свети Кирил и Методий" в Скопие, специаност социология. Макар и да е дипломиран социолог, Сърбиновски се насочва към новинарството и писането на книги. Работи в Македонската телевизия като новинар в редакцията за наука до 2000 година, когато става директор на Народната и университетска библиотека ,,Свети Климент Охридски". На това работно място Сърбиновски не се задържа дълго и в 2001 година започва да работи като заместник генерален директор на Македонската телевизия. В 2002 година отново се връща в новинарството, но този път в сектора изследване и развитие на Македонската телевизия.

Сърбиновски е автор на няколко книги: ,,Година от 13 месеца", ,,Крали Марко", ,,Хитър Пейо", "Македонските авгиеви обори", ,,Македонският Фауст", посветена на Венко Марковски и други.

Творчеството му е известно с добър стил на писане и отличен литературан изказ. Сърбиновски отрича постулатите на македонизма в произведенията си и показва българските корени на македонците и изкуствените основи на македонската нация. Активни контакти с Младен Сърбиновски поддържат български медии (сп. "България-Македония", предаванията "Час по България" и "Дискусионно студио" на телевизия СКАТ и др.), университети (ВТУ "Св.св. Кирил и Методий"), неправителствени и други организации. Неговите книги "Приказки от долната земя" и "Шашма" са представяни с успех пред културните и академичните среди в България.

Младен Сърбиновски е един от най-популярните, издавани и четени писатели в Македония. Той е директор на информационния център на Великотърновския университет в Скопие, който беше открит преди около половин година. През миналата седмица творецът беше гост на търновската алма-матер, като по време на визитата си се срещна със студенти и преподаватели.
Сърбиновски е роден през 1958 г. в положкото село Вруток, край което се намират изворите на р. Вардар. Получава висше образование във Философския факултет на Университета "Свети Кирил и Методий" в Скопие. Макар да е дипломиран социолог, творецът се насочва към новинарството и писането на книги. Работи в Македонската телевизия като новинар в редакцията за наука до 2000 г., когато става директор на Народната и университетска библиотека "Св. Климент Охридски". На това работно място писателят не се задържа дълго и в 2001 г. започва да работи като зам. ген. директор на Македонската телевизия. В 2002 г. отново се връща в новинарството, но този път в сектора изследване и развитие на Македонската телевизия.
През годините Младен Сърбиновски е най-отричаният и най-четеният публицист в Македония. Той е един от първите, които се опитаха да отворят очите на приспаното население на страната от 50-годишната антибългарска пропаганда. Като популяризатор и оригинален творец е един от малкото, които открито се опитват да казват това, за което до вчера там са вкарвали в затвора. На въпроса "Що е македонизъм?" той отговаря "Преобладаваща политическа религия в Република Македония за вътрешна употреба", а "Що е "македонисти"?" - "Интелектуалци от Република Македония с дипломи най-често от Белград. Символ на честност и неподкупност." "През втората половина на ХХ век ние в Македония, пише Сърбиновски, играем в най-буквален смисъл групов театър по учението на Станиславски. Това е най-масовият, най-добре разбраният, най-добре играният Станиславски на всичките времена в държавата театър. "Македонизмът" като "новороденост" разруши четвъртата стена на традицията заради българското предзнаменование, превръщайки се в абсурда на нашето време, който днес ние сърбаме. Македонистичната интелигенция най-послушно участваше и участва в колективния театър за манипулиране, довеждайки ни в ситуацията, както в драмите на Ибсен, когато откриването на истината за взаимоотношенията довежда до тяхното разрушаване. Интелигенцията трябва да съблече и самозапали идеологическия плащ, за да не се изтръгне той самият и всички да паднат групово. Истината е най-големият неприятел на македонизма и на съществуващата македонистична религия в Македония, но въпросът е: как да избегнем катастрофата като единствено възможно решение на кризата".

- Г-н Сърбиновски, посещава ли се информационният център на Великотърновския университет в Скопие?
- Старая се, доколкото мога, да популяризирам вашия университет, като разяснявам какви са условията младите хора да станат студенти във Велико Търново. Но икономическата криза  се отразява върху възможностите на семействата да издържат студенти, а и при вас е по-скъпо, отколкото при нас. Вие вече сте част от Европа, нормално е, а при нас икономиката е много по-зле отколкото при вас. Но едно искам да подчертая, че за мен е повече от чест да съм представител на ВТУ в културния център в Скопие.
Убеден съм, че на българското образование не му трябват реклами, не му трябва популярност. То само говори за предлаганото качество. Във Велико Търново вече около половин век имате фантастичен университет. По цял свят сте познати с добрите си студенти и отличните професори. Възхищавам ви се, че можете така добре да поддържате своята държава и своя дух, а за това решаваща роля има българското образование.
Вие сте наистина много подготвени и мисля, че знанието ви извлече да влезете в Европа. При вас икономиката беше в разруха, имахте ужасни проблеми при смяната на системата влязохте в големи политически кризи, но тъй като имате добри кадри, това ви извади от блатото и България най-после се върна в своята къща, където винаги й е било мястото - в Европа. Вие сте най-източната европейска къща. Затова за вас Европа много ще мисли и вие трябва да поддържате вашата държава, да я модернизирате и да се чувствате горди, че живеете в България. Има дни, когато човек трябва да бъде усмихнат, в друг - да бъде нервен, а на третия - работлив. А времето не работи във ваша полза.
- Добре, че има хора като вас, които да вдигат самочувствието на нас, българите?
- Не знам защо трябва да има хора, които да ви вдигат самочувствието. Погледнете вашата Славейкова България, която признава цяла Европа. Какво искате повече?
- Как изглеждат през погледа на един македонец непрекъснати политически пререкания и корупционни скандали, които се вихрят в публичното пространство у нас почти ежедневно?
- Но вие сте Европа. Сега имате малък застой, заради световната икономическа криза, но и това ще мине. Заради корупцията тази система, което сега е на власт, ще падне и ще дойдат други, които тепърва ще трябва да доказват, че могат да бъдат некорумпирани. Европа ви дава знаци, че хора, които сега са поели кормилото на държавата, вече не трябва да са в управлението. Народът трябва да съумее да разчете тези послания и повече да не гласува за корумпирани политици.
- Как се възпитава македонизмът и продължава да се насажда тази идеология сред младите хора в Македония?
- Не, след 1989 г. започна затопляне на отношенията между двата народа. Икономиката също ще свърши своята работа. Всяка съвместна фирма, всяка инвестиция прави много повече от книгите, политическото говорене и омразата. На път сме и ние, дай Боже, да влезем в Европа, която е и наш дом. Ще бъдем там заедно, ще бъдем близки и ще си помагаме. Ще вървим напред, защото времето работи за нас. 
А назад, в миналото, не искам да се връщам. Аз съм македонец, който признава нашата историческа истина, защото доскоро сме били едно етническо цяло. Историята после е направила така, че ние да станем разделени, но това не означава, че трябва да не се гледаме в очите, да не се усмихваме един на друг, да не си подадем ръка, да не работим заедно и да не бъдем заедно в Европа. Аз съм македонец като останалите мои сънародници, но нашето минало доскоро е било общо. След това историята е направила така, че да се разделим. Но това не ни дава основание да бъдем врагове. Ние не крием скелети в своите шкафове.
- А вие как оцеляхте в най-трудните години на македонизма, когато хората с виждания, по-различни от традиционните, са били преследвани?
- Не искам да говоря за себе си и за миналото. По-важно е бъдещето.
- И все пак?
- С четене и с работа. За мен никой в Македония не казва, че съм слаб автор. Причисляват ме към най-добрите писатели. А мен ме бранеха моите текстове, а не България или Македония. Моите качества, работата ми ме бранеше и се надявам така да бъде в Европа. Искам да стана наистина европейски писател не само като физическо присъствие, а по качества.
- Как виждате бъдещето на Македония?
- Македония ще стане член на Европейския съюз. Съвсем скоро тя ще се присъедини към НАТО, а след това след тежки преговори и към ЕС. Така всички заедно ще бъдем в Европа. Европейци сме и ние, защото много неща сме дали на света, които Старият континент не трябва да забравя. А отношенията между България и Македония ще прогресират. Това вече се случва и ще продължава да е така. Ако някой си мисли, че ние сме врагове, греши. Историята между Македония и България ще имат щастлив край. И не е важно чия ще е заслугата за това, макар че при всички случаи политиците ще намерят начин да си я присвоят. А тя в действителност ще бъде наша, на обикновените хора. Най-важното за бъдещето на двете страни е да живеем по-щастливо.
- Македонските млади изпълнители станаха любимци на българската публика в "Мюйзик Айдъл". Това ли е начинът македонската култура да получи по-голяма популярност в България?
- Какво лошо има в това тези млади момчета да веселят българите? Така само падат предразсъдъците, които са насаждани между нас. Едно такова предаване може да направи много за сближаването на двете култури, а представете си какво може да се постигне с още по-големи проекти. В Африка има държави, които нямат железопътна линия помежду си. Така е между България и Македония. Малко ли е това?
- Следят ли македонците българския телевизионен формат?
- Разбира се, с най-голямо внимание. Някои са смешни, по-малко ги бива. Други са талантливи, забавно е. Младежите се смеят като казват някои думи на български, други на македонски. Много е приятно, когато съществува комуникация между хората.

www.dnesbg.com

Hatshepsut

Вениамин Миланов Тошев (5 март 1915 – 7 януари 1988) е български писател, основоположник на македонската литература, останал в литературата и историята с псевдонима Венко Марковски, даден му от Теодор Траянов. Венко Марковски е баща на писателя Миле Марковски.



Марковски е роден в Скопие по времето на Първата световна война. Семейството му произхожда от град Велес. Фолклористът и общественикът Коста Църнушанов пише за ,,железния български дух" на фамилията, за по-голямата сестра Параскева (свързана с ВМРО), за влиянието на Иван Вазов, Петко Славейков, Пейо Яворов, Кирил Христов, сборника на братя Миладинови върху младия Марковски. Венко Марковски активно се занимава и със събиране на български народни песни.

Венко Марковски израства като българин. Националното му съзнание остава непроменено и от факта, че учи в сръбско училище (тогава във Вардарска Македония други училища няма). По това време българите във Вардарска Македония са подложени на асимилация от властта на кралска Югославия. Българите са обявени за ,,сърби" от официалната пропаганда.

Младият Венко събужда подозренията на властите и през 1937 г., след като известно време се крие в Белград, той пристига България.

Още с идването си в София, младият поет е забелязан от македонската българска емиграция, а в списанието ,,Илюстрация Илинден" са отпечатани негови стихове – те са написани както на родния му диалект, така и на литературен български език. Отзивите за творбите на Венко Марковски са добри. Високо е отличена творбата ,,Акорди на вечността. Данте Алигиери" (сонетен венец). Теодор Траянов отбелязва, че ,,...сонетният венец на младия Венко Марковски е наистина едно голямо поетическо постижение..." Този успешен дебют е последван от първата книга на поета, ,,Народни бигори" (1938 г.), чийто предговор е написан от академик Стефан Младенов, който споменава ,,... българското открай време Скопие ни дава един поет, който пише еднакво свободно и на своя роден южно-скопско-велешки говор, и на общобългарския литературен език."

Поради увлеченията си по марксизма, Венко Марковски попада в клопката на македонизма. Както споделя самия Венко Марковски, той сам изпитва върху себе си ,,... експеримента как от българин се прави македонец. От Скопие дойдох българин, в София станах македонец..." От 1941 година нататък той сам убеждава стотици, а чрез творчеството си и хиляди македонски българи, че не са българи... Заедно с много тогавашни български комунисти критикува ,,великобългарския империализъм" и ,,българската буржоазия". На такива позиции е Венко Марковски в лагера ,,Еникьой", където е изпратен като опасен за сигурността на българската държава комунистически функционер.

Войнстващ македонист е и по време на участието си в комунистическата въоръжена съпротива през 1943–1945 г., както и когато се включва в изграждането на новата югославска република Македония. Години по-късно Венко Марковски променя позициите си:

    От един народ създадохме ний два народа. От език един направихме езика два.
    В името на истината бранехме заблуди. Стар ярем разбивахме. Ковехме нов хомот.
    На България без жал делехме небосвода. Хвърляхме позор на майка с майчински слова...

        (,,Предания заветни", песен втора)


Независимо, че в Скопие е имал високо обществено положение, че е можел да има още по-високо в перспектива, Венко Марковски се отказва да поддържа тезата на македонизма. Интелектуалецът дълбоко в себе си не може да приеме бруталния дух, който ,,... в Повардарието владей".

Преследванията, арестите и изтезанията над невинни хора, обвинявани от новата власт, че са ,,бугараши" и ,,фашисти"; насилието над истината за исторически събития, процеси, личности... Просветлението за поета настъпва именно чрез словото, езика, азбуката... Марковски участва в заседанията на АСНОМ и в комисиите, работещи за създаването на македонския литературен език и в кодифицирането на новия език чрез новата македонска азбука. Буквата ,,Ъ" (ер голям), за която Марковски се бори в езиковата комисия, изработваща ,,македонска азбука", е отхвърлена от ЦК на Югославската комунистическа партия.

Постепенно творецът изпада в изолация, смелите му сатирични стихове срещу новоизлюпените македонски партийни величия му навличат гнева и отмъщението на режима. Верен на комунистическите си разбирания и идеализъм, Марковски не приема разрива на Тито със Сталин, на Югославия със СССР и другите комунистически държави, включително и България. Осъден е през 1956 г. и изпратен за пет години в концлагер Голи Оток – място, в което затворниците са поставени при крайно тежки условия.

Самият Марковски пише:

Тази нявгашна земя на чест – сега е стреха на позор нечуван и невиждан геноцид.

В мемоарна серия на Колумбийския университет в Ню Йорк са публикувани спомените на Венко Марковски за Голи Оток – ,,Островът на смъртта", с което той изненадва управляващите не само в Македония, но и в самата България. Младен Сърбиновски в споменатата по-долу своя пиеса е пресъздал този момент от биографията на поета в една оригинална сцена — срещата на Марковски с Лазар Колишевски. Със свойственото на своята каста ,,бащинско" високомерие партийният ръководител заявява:

,,... Виж, Марковски, ти си наш човек (...). Партията уважава твоето творчество и всичко, което си направил за Македония, но не може да преглътне... та дори и когато става въпрос за големия Венко (...) Имаш и големи грехове, и големи заслуги. Защо продължаваш по старому? (...) От теб се иска открита самокритика за цялостното ти поведение и за вредите, които си нанесъл на партията, на Македония и на социализма (...) Придобиваш статут на държавен поет с всичките привилегии: автомобил, шофьор...."

(Младен Сърбиновски. Македонският Фауст. София, изд. ,,Труд", 1997)Оригиналният текст на пиесата

Венко Марковски обаче устоява на изкушението, макар то със сигурност е можело да го превърне в ,,патриарх" на македонската литература, още повече, че преди лагера (а дори и когато го заклеймяват като ,,предател", ,,враг" и т.н.) стиховете му владеят сърцата и умовете на младежта. Както докладва на Колишевски една от героините в същата пиеса (,,Активистката") ,,... не можем да отвикнем младите от неговите песни (...), за тях той се е превърнал в мит..." Но убедеността на властниците, че поетът сам ще разруши мита за себе си и ще поеме отново в ,,правилната посока" удрят на камък. Венко Марковски успява да намери убежище отново в България.

Към висините пътят с тръне е покрит. Голготата се храни с мъки и ридания. Ликът на истината е с лъжи обвит.

Така започва едно стихотворение на Венко Марковски в книгата ,,Истината е жестока" (1968).

,,Кръвта вода не става" показва Венко Марковски именно в стихията му на борец за истината. Повод за написването на книгата е излизането на тритомната т.нар. ,,История на македонския народ" (Скопие, 1969), пълен с противоречия основополагащ документ на македонизма въобще.

Hatshepsut

Тази информация е от 2017г.

Най-добрите млади македонски писатели пристигат в България за среща с читатели


Шестима популярни, четени и награждавани млади македонски писатели ще се срещнат с читатели на 3 април (понеделник) от 18.30 ч. в салона на Културно-информационния център на Република Македония на ул. Оборище 7. Заради техния талант и умение да пишат съвременната македонска литература преживява истински бум. Книгите им са много четени и превеждани. И шестимата вече са издадени на български. В бъдеще предстои издаването и на другите двама големи автори от същото поколение – Ненад Йолдески и Игор Станойоски. Фросина Пармаковска (родена 1985) е младата надежда на днешната македонска литература. Авторка е на три книги, най-новата от които, ,,Отброяване", ще излезе съвсем скоро в Македония. През 2015 г. романът й ,,Вишнева хроника" (излязъл на български в издание на ,,Персей", превод Таня Попова) е финалист за най-престижната литературна награда в Македония – ,,Роман на годината". Това е роман за съзряването, любовта и случайността, която се превръща в съдба. Вълнуващ, откровен и трогателен, той разказва историята на един млад човек. Детството е най-щастливият момент в живота му, когато опознава света и хората, среща и своята първа и най-голяма любов. Пакостливата, но ранима и чувствителна Ана се превръща в мечтата му за щастлив семеен живот сред вишнева градина. И когато загубва най-близкия си човек, единствено търсенето на изчезналата Ана ще може да го извади от черната тъма, в която попада. И той тръгва да я търси из Европа, докато не открива дирите ѝ в Париж...

Давор Стояновски е роден на 8 март 1987 година в Скопие. Дипломира се в катедрата по македонска и южнославянска филология. Твори почти във всички литературни жанрове. За своята театралната пиеса ,,Бунтът на времената" получава международната награда ,,Ане Франк". ,,Безименна лунна соната" е дебютният му роман, който е финалист за наградата ,,Роман на годината". Преди няколко дни Давор Стояновски спечели тази награда с новия си роман ,,Събирачи на пепел". В ,,Безименна лунна соната" (на български издаден от ,,Изида", превод Таня Попова) се преплитат и допълват две истории. Първата е за двама нещастни съпрузи, които след преживяна огромна лична трагедия вземат и отглеждат бебе, намерено на сметището, без да го регистрират по надлежния ред в съответните институции. Втората пък се съсредоточава върху необикновената съдба на интелигентния, талантлив и саможив Йон, който крие една голяма тайна за себе си, която разкрива пред момичето, в което е влюбен. Любимата му поразително прилича на учителката му по пиано от детството му, която тайно е обичал. Петър Андоновски (р. 1987) прави дебюта си в модерната македонска проза с краткия, но впечатляващ роман ,,Очи с цвят на обувки", донесла му номинация за наградата ,,Роман на годината", а през 2016 г. спечели тази награда с романа си ,,Тялото, в което трябва да се живее". Вече е издаден на български ,,Очи с цвят на обувки" (,,Персей", превод Димо Бонев) – четивен и майсторски написан роман за сблъсъка на безобидната мания на един човек със страховете на друг, трупани с години. Ема е учителка по литература, чиято мания са чистите мъжки обувки. Когато забележи такива обувки, тя започва да следи собственика им, без да застрашава неговото ежедневие. Бащата на Ема, вече пенсиониран генерал, цял живот е смятал, че добрият генерал е първо генерал у дома и цял живот е издавал заповеди към Ема, една от които е дъщерята да почиства обувките. Оттук Ема развива фетиш към чистите обувки, като неин психологически опит да осъществи идеала за ,,добрата дъщеря" – перфектното дете на деспотичния баща. Но един ден случайно попада на мъж със съвършено чисти обувки и проследяването му става единственият смисъл на живота й. Нестор е писател, романът на който е бил погрешно прочетен и интерпретиран по време на комунизма като противодържавен, след което авторът е осъден на шест години затвор. Когато е освободен, Нестор заживява усамотено и в постоянна параноя от тайните служби. Сега манията на Ема се сблъсква със страховете на Нестор и ситуацията излиза извън контрол. Живко Грозданоски е роден през 1986 година в Кичево. Живее и работи в Скопие. Автор е на книгите ,,Пясък и коприна" (поезия 2005), ,,Отпечатъци върху кубчета лед" (кратки разкази, 2009), ,,Приказки за тревите" (разкази 2011). Книгата му ,,Куфар за трима" е номинирана за наградата ,,Роман на годината" през 2015 година. Преводач е от италиански на произведения от А. Барико, И. Звево, Е. Монтале, Н. Аманити. В ,,Куфар за трима" (,,Персей", превод Таня Попова) млад човек, мразещ сапунените сериали, сам се оказва принуден да заживее в такъв. Трима трябва да пренесат голям куфар с опасен товар. Една невинна, измислена разпра прераства в гражданска кауза, медийна новина и политическа манипулация. Авторът осмива по фин, но и безпощаден начин малодушието, наивността, страха и глупостта на обикновения средностатистически гражданин, за когото емоциите са скъпо удоволствие и са в недостатъчно количество. Вера Калин (псевдоним на Верче Карафилоска, родена през 1994 г.) прави своя пробив в литературата с първия си роман - ,,Бездомникът със златния часовник" (издание на ,,Изида", превод Мариян Петров). Той вече има няколко издания и се радва на голям успех, а създателката му получи наградата за най-четен автор. Млад бездомник случайно става свидетел на кървава свада, в която успява да спаси богат бизнесмен, рискувайки собствения си живот. Когато идва в съзнание на следващия ден, се оказва в топла и чиста постеля, обграден от грижи и внимание. Благодарният бизнесмен му дава шанс за различен живот от този, който е водил дотогава. Облича го в скъп костюм, наема му учители, които не само да го образоват, но и да го научат на държание и обноски, назначава го на висок пост. Но каква е цената на това? Особено когато става въпрос за твърде много пари и ситуацията се обърка от една непозволена любовна връзка...

Михайло Свидерски е сред младите дарования на Република Македония. Още с първия си роман ,,Бяло и Червено" предизвиква интереса на читателите и специалистите. Книгата е отличена с престижна национална награда през 2014 г. Тя е издадена на български в издание на ,,Изида", превод Димо Бонев. Михайло Свидерски изгражда динамичен и драматичен сюжет, в който героите са в постоянно движение и в постоянен конфликт с окръжаващата ги враждебна действителност след Октомврийската революция в Москва, в Киев, в Крим и в Истанбул, така и след скок във времето – през 1950 г. в Битоля и 1951 г. - в югославския концлагер на остров Голи Оток. Жестоките кръвопролития и братоубийствените политически противопоставяния са в основата на нравствения катарзис на главния герой, от чието име е повествованието.

Прочети още : https://www.actualno.com/books/naj-dobrite-mladi-makedonski-pisateli-pristigat-v-bylgarija-za-sreshta-s-chitateli-news_603028.html
© Actualno.com

Similar topics (2)