• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

19 September 2019, 02:03:05

Login with username, password and session length

Theme Selector





Recent

Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10072
  • Total Topics: 1153
  • Online Today: 33
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 29
Total: 29

Индиански цивилизации

Started by Hatshepsut, 05 October 2018, 06:31:47

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Културата Тиауанако

Източник: http://religiology.org/religions/south_american/tiauanako/

Културата Тиауанако датира от II до ХI век и е наречена така по името на центъра й - древният град Тиауанако, разположен на около 80 км от днешната столица на Боливия Ла Пас и на 20 км от езерото Титикака. Този забулен с мистериозност град е върху високото плато Алтиплано, на близо 3900 м над морското равнище. Началото на тази велика култура е свързано с превръщането на града в култов център през II век. През V в. той вече е център на империя с обширни граници и стопански просперитет. С тези хронологични граници се свързва класическата култура Тиауанако. Но градът е съществувал тук от дълбока древност. Един от известните изследователи на тази култура, проф. А. Познански, смята, че археологическите находки тук могат да бъдат отнесени към ХV в. пр. Хр. и според него до Х в. пр. Хр. той е бил предимно пристанище. Действително, градът е издигнат до брега на езерото, което тогава е било по-голямо, и по-късно при сеизмичните промени е останал на разстояние от него. През ХI век тази култура престава да съществува.


Названието на града Тиауанако (Tiwanaku) на езика на местните индианци аймара означава ,,остани тук, малка ламо". Когато тук идват инките, намират града вече полуразрушен и в него няма жива душа. Названието Тиауанако (Tiahuanaco) на езика кечуа на инките, сроден с аймара, означава ,,мъртвият град".

Градът е невероятно внушителен по своята монументалност. Основната сграда, дворецът Каласасая (на аймара това означава ,,място на вертикално стоящите камъни"), е бил в класическия период храмов комплекс. Предполага се, че дълго време е бил и място за астрономически наблюдения. В центъра има голяма площадка, издигнати са тринадесет 4-метрови колони, има находки за определени точно изчислени места за наблюдение на небесни тела. Знаците говорят за това, че е бил разработен точен слънчево-лунен календар.

В съседство с Каласасая е храмът Пума Пункту (Врата на Пумата), издигнат в по-различен стил. Руините са огромни монолитни каменни блокове, колони и стели. Запазените монолитни блокове са от андезит (който е с твърдостта на гранита) и са обработени по висока технология, с прокарани улеи и отверстия с правилна форма и симетрични разположения. По размерите си приличат единствено на каменните блокове на египетските пирамиди, а обработката им не би могла да се постигне с прости каменни оръдия. При това очевидно са попаднали тук, пренесени най-малко от 6 км. разстояние.

В близост до Каласасая са и основите на огромна пирамида - Акапана - разрушена от испанските колонизатори.


Слънцето и идващите тук божества и хора са посрещани при прочутите Двери на Слънцето (Инти Лунку). Дверите на Слънцето са изсечени от монолитен каменен блок, широки са 4 метра и са високи 3 метра. Върху тях са изсечени фризове. Централната фигура е богът на Слънцето в релефно изображение. Главата му има лъчеподобна корона-ореол. Около него са изобразени същества, предимно в свръхестествен облик, обърнати към него и изглеждащи устремени към него. Целият култов комплекс в началото навярно е включвал и Дверите на Слънцето.


Дверите на Слънцето


Богът на Слънцето
Сред колоните с изображения особено място заемат две. Едната, стела или монолит на Понсе (на името на открилия я Понсе Санхинес) е 7-метрова и е с образ на божество с положени на гърдите си ръце, с тюрбан на главата и с пояс, погледът му е като взрян право напред.

До нея има по-малка колона, стела на Бенет (на името на изследователя У. Бенет), на която е изобразено божество с брада (нетипична за индианците). Наричат я ,,белият" Виракоча и има различни хипотези за произхода на този образ.


Стела на Понсе


Стела на Бенет

Не са ,,разчетени" кодовете и на полуподземния храм Кантатаита (Дворец на саркофазите). Той е вкопан на два метра в земята, при градежа му се редуват монолитни плочи и колони, плътно прилепени една до друга, а на стените му има множество скулптурни изображения на човешки глави.


Стена на храма Кантатаита

Не е известно как изведнъж Тиауанако става култово средище. Не е известно и как е възникнал градът. До тайнствеността на произхода му се докосват митове и легенди. На въпроса на един от испанските нашественици и събирач на легенди за това как е издигнат този град местен жител само се усмихнал. Тукашните предания гласят, че градът е възникнал изведнъж, само за една нощ.

Според един от митовете бог Виракоча създал вселената и хората, които съградили Тиауанако. Но тъй като те не следвали напътствията му, той се разгневил и ги превърнал в камъни. Причинил потоп, а след като водите се оттеглили, създал Слънцето, Луната и другите небесни светила, мъжа и жената, животните и растенията. След време се очаква Виракоча да се завърне, за да даде на хората религия и ритуали, знания и закони, да ги раздели на племена и народи.

Легенди разказват, че на дъното на езерото Титикака (Каменната пума) има останки от два града, свързани със златна верига. Предприета е експедиция от Жак Ив Кусто, която действително открива каменни руини в езерото - очевидно има данни за по-древна култура на това място. Златна верига, разбира се, не е намерена. Както се знае, символиката на златната верига е свързана с божествено присъствие в човешкия свят, с принципа на златното сечение и тя е универсална за всички религии. (Оставям без внимание многобройните днешни окултистки и псевдоезотерични версии за културата на Тиауанако, свързани с лемурийски раси на великани и т. под., защото действителното величие на Тауанако се дължи на същинска святост и на автентичен култ.)

Два острова се възвисяват над повърхността на езерото Титикака - остров на Слънцето и остров на Луната. На острова на Слънцето има руини от храм на Слънцето и Свещен камък, който се смята за ,,пъп на света". Сложен лабиринт (чинкана) остава в подножието на храма. Според преданията този лабиринт отвежда до подземни тунели, чрез които островът е свързан със столицата на империята на инките, град Куско. Открити са и следи от тръстикови лодки, подобни на папирусните лодки в древен Египет. По този образец е направил лодката си ,,Кон Тики" (на името на бог Кон Тики Виракоча) Тур Хейердал.

Според един мит на Слънцето толкова му харесало езерото Титикака, че изпратило на него своите син и дъщеря. Именно от тях произхождат всички земни хора. На острова на Слънцето е можел да идва само Великият Инка, Синът на Слънцето. Самото Слънце слизало в разпъната шатра и Великият Инка разговарял с него. Светлината, отразяваща се в езерото, била толкова силна, че ако някой погледнел натам, щял са ослепее.

Това място е свещено за хората и днес и тук се извършват жертвоприносителни и шамански ритуали.


Жертвоприносителен ритуал на острова на Слънцето

Hatshepsut

Културата Чиму

Източник: http://religiology.org/religions/south_american/chimu/

Културата Чиму съществува в периода 1200-1476 год., хронологичните рамки на съществуването на държавата Чимор в северната част на перуанското крайбрежие, в района на днешния град Трухильо. Възникването на тази култура е осветено с генеалогичен мит за нейните носители, а краят й настъпва с превземането на държавата от инките. В този район преди това се е развивала културата на мочиките, но дистанцията между двете във времето е сериозна. По-скоро вероятно са интегрирани компоненти на културата на Сипан (Ламбайек) с превземането на този град от Чиму. Самоназванието на носителите на тази култура не е известно; известно е, че управниците на държавата са наричани също чиму. Има сериозни изследвания върху езика на тази общност. Вероятно някои от принципите на организиране на държавата, а и част от културните традиции са заети от инките.


Чан Чан - Трухильо

Столица на Чимор е град Чан Чан, т. е. Домът на Дракона. Той е най-големият град в предколониална Америка и най-големият в света град от глина. Разположен е върху площ от близо 20 кв. км и сградите и съоръженията му са от неизпечена глина. Огражда го стена с формовани декоративни елементи. Разделен е на квартали и всеки квартал има свои административни и култови сгради. Има руини от четири пирамидални конструкции, за едната от които е установено, че представлява гробница на управник чиму; погребан е с много украшения, изделия от метал и тъкани, както и с принесени в жертва млади жени; няма данни за такъв тип гробници в предшестващите централноандски култури. Централната част на града е главното култово средище. Предполага се, че населението на града е било около 50 хиляди души. Майстори на глинените конструкции, сред които е и т. нар. велика перуанска стена (дълга е 100 км и се асоциира по функции с Великата китайска стена), жителите на Чимор остават особено известни и със съвършената изработка на изделия от метал, особено от сребро и злато.


Божество на Чиму, злато


Жрец

В района на града са двата храма, известни от времето на мочика - Уака дел Сол, т. е. храмът на Слънцето, и Уака де ла Луна, храмът на Луната. Вероятно храмовете са престроявани, и култовото им по става по-различно от това при мочика. Двата храма, по които се съди за специфики на религията в Чимор, са храмът на Дракона, известен още като храмът Арко Ирис, и храмът Есмералда.

На бог Дракон е посветен едноименният храм. Божеството се изобразява във формата на небесна дъга, откъдето идва и другото название на храма - Арко Ирис. Смята се, че именно Драконът е сътворил Слънцето и Луната, съзвездията и съществата. Структурата на храма е пирамидална, стените са украсени с дъговидни изображения.

Според мит или древна легенда чиму са се заселили по тези земи, идвайки по вода отнякъде от север, предвождани от Наймлап. Двореца си той съгражда в Чот и установява почитание към зеления Дракон. Синовете на Наймлап съграждали и други дворци и храмове. Един след друг управлявали дванадесет наследници на легендарния Наймлап. Дванадесетият, Фемпелек, бил лош управник, той разрушил изображението на почитания зеления Дракон. Тогава върху хората се излял тридесетдневен дъжд. С това било прекратено и династичното управление на легендарните предци Чиму. Тази легенда, както и почитането на божествения Дракон се смятат за индикатор на връзка между мезоамерикански религии (по-специално на маите) и религиите Мочика и Чиму, при все че няма сигурни данни за придвижване на мезоамерикански индианци по вода до перуанското крайбрежие.

В центъра на Чан Чан е и крепостта Тшуди, смятана дълго само за административно средище. В нея е ,,залата на 24-те ниши" с отлична акустика - според една от хипотезите това също е храмова зала и в нишите й са били поставени статуи на божества.

Храмът Есмералда, или Изумруденият храм също е богато декориран и представлява култово средище на един от кварталите на Чан Чан.

Една от спецификите на религията Чиму се придава от важността на култа към бога на Луната (Си; Си Ан). Този култ е свързан с представите за нея като покровител на водите, на плодородието, на възраждането. Мощта на Си се изразява в способността й да закрива Слънцето, което действа опустошително. Затова слънчевите затъмнения са повод за празник на жителите на Чимор. А когато сянката на Слънцето пада върху Луната, управниците чиму обявяват траур. Затова храмът на Луната има важно важно значение в държавния култ и е мястото на кръвни жертвоприношения (принасят се човешки жертви, включително и деца, чиято кръв, както се смята, дава на Луната нови сили). Сред металите особено се цени среброто именно защото е свързано със лунната символика, най-често божествената Луна се изобразява върху сребърни пластини.


Божеството Луна, сребро


Божество с крила - туми (нож за жертвоприношения)


Ритуални принадлежности

Hatshepsut

Културата Чибча

Източник: http://religiology.org/religions/south_american/chibcha/

Културата Чибча съществува в периода ХII-ХV век в земите на днешна Колумбия. Названието ,,чибча" идентифицира носителите на тази култура като езикова група. Говорещите чибча наричат себе си муиски, т. е. хора.

Муиските основават селища край реки върху платото Кундинамарка (Боготското плато) в северните и южните райони на Източните Кордилери. Има данни, че те са се заселили в тези райони от II век. През класическия период на културата си, определят от посочената по-горе хронологична рамка, заселеният от тях район вече е около 30 хил. кв. км и обхваща частично и земи на днешна Панама и Еквадор. Към ХV век тези селища са обитавани от близо един милион жители, обединени са в общини и в девет племенни съюза начело с вождове и са обединени на конфедеративен принцип.


Стопанството на чибча е високо развито; те култивират много растения, добиват сол, правят памучни дрехи. Достигат високо майсторство в обработката на метални изделия както за бита, така и предназначени за религиозните ритуали. Прославят се с високото качество на изделията от злато, стават известни като една от ,,златните култури", в уменията си превъзхождат предшестващата ги култура Тайрон (т. е. ,,майстори на златните изделия").


Богът на Слънцето Чиминигауа


Светилище на Слънцето

Муиските се покланят на върховен бог на Слънцето, наричан Чиминигауа (или Немтерекветеба), и на богиня на Луната, съпруга на Слънцето - те живеят в небесните висини преди да бъдат създадени хората. Според основния им космогоничен мит бог Чиминигауа е създал светлината, като е пуснал безброй птици, от чиито човки се разпръсквали слънчеви лъчи. Така богът на Слънцето се разбира като създаващ принцип. Мъжът е създаден от глина, а жената - от тръстикови листа - така са се появили обикновените хора. Но има и хора с божествен произход и с това е свързан друг основополагащ мит на чибчите.

Според този мит веднъж от свещеното езеро Игуаке се явила богинята Бачуе (Достойната майка) с малко момче на ръце. Когато момчето станало мъж, тя станала негова съпруга. Родилите се от този брак много деца били научени да култивират земята, да поддържат огън, да се уважават и обичат. Те станали родоначалници на хората ,,с божествен произход" според представите на муиските. Когато станали съвсем стари, божествените съпрузи се върнали в езерото и се превърнали в змии. Този мит се тълкува и като мит за произхода на управляващите муиските вождове, но и като освещаващ произхода на самите муиски и тяхната култура. Във всеки случаи, известно е, че са имали респект към своите вождове, защото са ги смятали за въплъщение божествени въплъщения - затова са избягвали да ги гледат в очите.


Богинята Бачуе - Достойната майка


Бочика

Ритуалното средище на чибчите е в района на днешна Богота. Тук се утвърждава почитането на Бочика (Небесна дъга). Бочика е божество закрилник и има функция, която много напомня тази на културни герои от други традиции. Митът гласи, че когато хората се разселили по земята, от изток дошъл Бочика - закрилник на воините и на властителите. Той е описван като белокож, със светли коси, с брада и мустаци и с дълъг плащ, украсен с малки дървени кръстчета. Учел хората да добиват памук, да тъкат платна и да шият дрехи, като извезват върху тях кръстчета. За враг на Бочика се обявил Чибчачум, божественият покровител на всички онези, които боравят със злато, както и на търгуващите с него. Разгневен, Чибчачум залял с високи води платото на муиските. Тогава Бочика пробил скалите със златен жезъл и водата започнала да се оттича, но била толкова много, че и до днес тече като водопад - свещения водопад Текендама.


Жрец чибча

На особено почтително отношение се радват и жреците на чибча муиските - шеке. В жертва на боговете те принасяли много различни дарове - тунхос. Названието ,,тунхос" произхожда от думата на муиските ,,чунсо", т. е. жертва. Става въпрос за различни ритуални фигури и изображеия - предимно направени от злато човешки фигури (предимно плоски), фигури на животни, сюжетни пластики.


Маска на жрец


Тунхос - дарствена фигура

В жертва се принасят и животни, и птици, особено папагали. В редки случаи се принасят човешки жертви - специално подготвяни за този ритуал юноши, които са смятани за въплъщения на бога на Слънцето.

Главният ритуал, извършван от всеки нов управник на муиските, освещава неговата власт (т. е придава й законен характер). Това е ритуално жертвоприношение в езерото Гуатавита. Подготвя се тръстиков сал с платформа, върху която се разгарят четири жертвени жарави с благовония. Вождът-касик сваля дрехите си, покриват тялото му с растителни смоли и го посипват със златен прах. Поставят го на сала заедно с четирима подчинени нему управляващи, а в нозете му оставят жертвени предмети (тунхос) - златни фигурки и изумруди. Когато салът достигне центъра на езерото, касикът се отдава на молитви към бога и той и съпровождащите го пускат един по един жертвените дарове в езерото. Всички муиски през това време се събират на брега, облечени в най-пъстрите си дрехи, с пера и украшения и пеят, свирят, танцуват и издават ритуални викове със запалени факли в ръце. След като са принесени всички дарове, касикът и неговите спътници с плуване се връщат на брега. Тогава празникът по освещаването на властника достига своя апогей, защото милостта на боговете е спечелена и за всички управлявани от него.


Златното жертвоприношение, златна пластика

От този ритуал е породена прочутата легенда за ,,Елдорадо" - за ,,златния човек", управляващ страна преизобилна на злато. Тази легенда привлича мнозина, тя притегля към тези места и испанските нашественици.

Има и друга местна легенда за жертвоприношенията на ,,златния човек". Според нея един от управниците залавя съпругата си в измяна, съсича мъжа и я заставя да яде от месото. Тогава съпругата заедно с дъщеря им избягва и двете се хвърлят в езерото Гуатавита. Решил да ги спаси, той успява да намери само дъщерята. След време съпругата му се явява в съня му и му казва, че живее с водния дух на езерото и няма да се върне у дома. Тогава касикът, обсипан със златен прах, се хвърля в езерото, за да принесе дарове на господарката на езерото и да спечели отново любовта на съпругата си. Оттогава всеки нов касик се потапя принася златни дарове на господарката на езерото Гуатавита.

Hatshepsut

Сиканска култура

Източник: https://ru.wikipedia.org/wiki/Сиканска култура

За тази култура ще дам само линк към статията в Уикипедия.
Статията е много добра, но е на руски език. Ако намеря подобен материал на български език, ще го публикувам тук.

Hatshepsut

Инки

Източник: https://bg.wikipedia.org/wiki/Инки

Инките са индиански племена, населявали северозападните земи на Южна Америка. През XII век създали могъща империя, управлявана от династията Инка.

Империята възникнала около долината на Куско в перуанските Анди и достигнала най-голяма територия през 1438 г. През 1532-1534 г. била завзета от испанците.

Потомците на древните Инки се занимават предимно със земеделие и животновъдство. Живеят предимно в каменни постройки, в малки селища и пазят традициите и религиозните вярвания на древните Инки.


Земи на Инките

Бог на слънцето

Първият велик император на Инките бил Пачакутека Юпанки - войн, който дошъл на власт през 1438 г. Неговият син Тупак и внукът му Хаяна Капак завзели земите на днешните държави Еквадор, Колумбия, Боливия, северните части на Аржентина и Чили. Императорът се наричал Инка (слънце) и бил смятан за бог, потомък на Слънцето.

Управление

Императорът имал огромна власт. Той притежавал цялата земя. Една трета от реколтата, получавана от селяните, се полагала на жреците и една трета на Инка. От дяла си той заплащал на своите чиновници, войници и занаятчии. В империята били построени 23,000 км пътища, виещи се от морския бряг до върховете на Андите, част от които се използват и днес. Над планинските пропасти висели мостове, чиито въжета от плътно усукани растителни влакна били дебели колкото човешко тяло. Големите реки били прекосявани с хитроумно конструирани плаващи мостове от басово дърво. По тях пътували часкуи - вестоносците на императора, и търговци, които превозвали стоката си с лами - инките не познавали колелото.

Всекидневен бит

По-голямата част от 12-милионното население били селяни. Отглеждали лами и алпаки за вълната и месото. Терасирали стръмните планински склонове и отглеждали царевица, картофи и други зеленчуци. Носели дрехи от вълнени и памучни тъкани, а домакинските съдове правели от глина.

Големият празник на Слънцето

Капак Раями - Големият празник на Слънцето, се провеждал в Куско по време на най-дългия и най-краткия ден в годината. Още в ранна утрин императорът предлагал златна чаша със свещено пиво на Инти - бога на слънцето и му принасял в жертва бяла лама, за да измоли неговата помощ и закрила. Други важни богове били върховното божество Виракоча и богините на земята и морето.

Инките нямали писменост. Използвали кипу - система от възелчета, завързани за цветни връвчици. Изработвали красиви предмети от злато, сребро, платина и скъпоценни камъни, които използвали за накити или при религиозни ритуали.

Империята на Инките 1438-1535 г.

През X век на северозападните територии на Южна Америка Инките създали могъща империя, която след 1438 г. обхващала земите на днешните държави Еквадор, Перу, Боливия и северните части на Аржентина и Чили. През 1537 г. империята била завладяна от испанците. Първоначално Инките - индианци от племето кечуа - живеели в планините на Перу. През 10-ти век те се придвижили на север. Мястото където се заселили и основали своята столица Куско според легендите на Инките им било посочено от бога Инти. Владетелят на Инките се наричал Сапа Инка. Той бил смятан за потомък на Инти бога на Слънцето и самият той бил почитан като бог. Всички важни дела в империята били поверени на държавните чиновници. Те следели за дейността на провинциите на които била разделена държавата. Инките нямали писменост. Те използвали кипу - дълго въже на което се прикрепяли множество цветни връвчици с навързани по тях възли. Всеки възел означавал определена информация обикновено цифрова относно данъците, броя на населението и друга важна информация. Инките опъвали дългото въже и ,,четели" по висящите надолу връвчици. Населението дължало данък под формата на труд - при строеж на пътища и храмове в земеделието или армията в занаятчийските работилници както и в сребърните мини. Инките отглеждали царевица, фасул, тикви, картофи и други зеленчуци като за тази цел терасирали стръмните склонове на Андите с помощта на дървени сечива, наторявали почвата с гуано (естествен птичи тор). По високите места пасели лами и алпаки, които Инките развъждали за месо и вълна. Държавата управлявала изцяло бита на инките. Било невъзможно някои да смени труда за които бил роден или да промени местоживеенето си. Държавата се грижела за старите и болни поданици. В империята била изградена внушителна мрежа от пътища - над 27,000 км. На определени разстояния по пътищата имало пощенски станции за бегачите-вестоносци, които пренасяли съобщенията из цялата страна. Инките както и ацтеките не познавали коня и колелото. Вестоносците разнасяли съобщения и пакети из цялата империя. Всеки един пробягвал близо 1.5 км след което го замествал следващия. За да стане по-бързо смяната, вестоносецът съобщавал за пристигането си надувайки голяма морска раковина.

Експанзия на инките

През 1438 г. Пачакутека станал владетел на Инките и започнал да разширява териториите около град Куско. Няколко десетилетия по-късно той завладял земите около езерото Титикака и започнал война с Лупаките и Колите. През 1466 г. под предводителството на сина му Тупак покорили съседните чиму - най-могъщото племе по крайбрежието по онова време. През 1471 г. Топа бил провъзгласен за десетия Сапа Инка. През следващите 15 години той завладял територии далече на юг, а по-късно присъединил към държавата земите на север и запад. Империята се простирала на повече от 3000 км от Еквадор на север до Чили на юг.

Възход и упадък на инките

Инките били находчив народ. Те развили ефективно земеделие, терасирайки стръмните склонове и изграждайки напоителни съоръжения. Показали завидни строителни и инженерни умения. Строели мостове, пътища и градове високо в планината и създали добра организация без да имат писменост. През цялата империя минавали два главни пътя. От тях към всяко по-голямо или по-малко селище се отклонявали второстепенни пътища. Пътищата прекосявали планинските клисури и пропасти чрез огромни висящи мостове, а буйните планински реки с хитроумно построени плаващи ,,мостове" от балсови салове. Търговците пренасяли стоките си с кервани от лами, а кипу се предавали като щафета от вестоносците. Топа Инка построил много от пътищата и градовете. Неговият син Уайна Капа, който станал Сапа Инка през 1493 г. още повече разширил империята като построил втора столица в Кито. Когато умрял през 1525 г., империята била поделена между синовете му Уаскар и Атауалпа. Това разделение довело до гражданска война точно преди испанците да слязат на американския бряг през 1532 г. Тъй като завоевателите използвали превъзходната пътна система създадена от Инките, а самите Инки воювали по между си, испанците завзели земите им към 1535 г.


Инки

Източник: http://religiology.org/religions/south_american/incas/


Инките се заселват през 900 год. в долината Куско в земите на днешно Перу, дошли от езерото Титикака. Предвождани са от имащите божествен произход според митологичните представи Манко Капак, първият Инка, и неговата сестра Мама Окльо. Тук основават град Куско (пъп; сърце), който става столица на тяхната империя. Манко Капак е първият Инка, ,,син на Инти", вожд с божествен произход. По принцип индианците кечуа наричат Инка своя вожд, но испанските конкистадори наричат така всички коренни жители на империята; самоназванието им е вероятно капак-куна, т. е. велики, прославени.

В периода 1100-1500 год. се създава и достига своя разцвет империята на инките, времето от 1300 до 1500 год. се обозначава като неин класически период, в който културата й достига своя апогей. През 1466 год. присъединяват държавата Чимор и интегрират нейната култура.

Империята си инките наричат Тауантинсую. На кечуа, говорения от тях език, това означава ,,четири обединени области". Четирите области - Кунтинсую, Колясую, Антисую и Чинчасую са разположени кръстообразно около центъра - град Куско.


Мачу Пикчу

Историята и културата на индианците кечуа е облечена в множество митологеми, освещаващи произхода им и особеното им място в духовната история на човечеството. В цивилизационно отношение те достигат най-високо развитие от познатите култури на Южна Америка. Респект внушават постиженията им в архитектурата, астрономическите им знания, организацията на обществения им живот, постиженията им в ювелирното изкуство, в музиката. Имат протописменост - възловото писмо кипу. Известния и със своя етически принцип: ,,не кради, не лъжи, не мързелувай" (,,ама суа, ама люля, ама челя").

Синовете на дванадесетият Инка Уайно Капак - Уаскара и Атауалпа - влизат във война помежду си. Победилият Атауалпа, установил държавата си в Кито (столицата на днешен Еквадор) е провъзгласен за император. Уайна Капак си припомня древно пророчество, според което след като изтече срока на управление на дванадесет Инка, империята ще рухне. А Атауалпа прави фатална грешка, приемайки конкистадора Франсиско Писаро с малобройната му войска за завръщащия се на земята Виракоча. Макар и покорил се и приел християнско кръщение, Атауалпа е обезглавен, а 1535 год. обозначава края на великата империя на инките. За облика на културата им се съди предимно по тяхното последно укрепено селище, Мачу Пикчу, намиращо се високо в Андите. Културни паметници са унищожени и разграбени от колонизаторите.

В днешно Перу индианците кечуа пазят свои религиозни и изобщо културни традиции, тези традиции са неотменна част от фолклорната култура на страната.