• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

18 September 2019, 19:28:26

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10069
  • Total Topics: 1152
  • Online Today: 75
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 34
Total: 34

Исихазмът

Started by Hatshepsut, 05 October 2018, 06:15:35

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Исихазмът

Горещата тема за Странджа погледната през по-различна перспектива

Странджа е известна не само с природните си забележителности, но и с духовната си история. Областта Парория, която в края на Средните векове е средище на исихазма е такова свято място. Тук са се подвизавали такива великани на духа, като преподобни Григорий Синаит, преподобни Теодосий Търновски и преподобни Ромил Бдински. В този манастир е поставено началото на духовния разцвет на Търновската книжовна школа по времето на свети Евтимий, патриарх Търновски.

Странджанската област исторически винаги е представлявала едно сравнително обособено цяло, в което главен белег е планината Странджа. Няколко главни пътя, които минавали през областта и водели от Запад и Север към Цариград, винаги са имали голямо военностратегическо и търговско значение. Поради това, както пише изследователят Г. Аянов, тези пътища са приемали ,,прекия удар на всеки завоевател и контрамерките на всеки господар, който иска да запази за себе си предимствата на своето изгодно географско положение".

Независимо от честите етнически промени населението на Странджанския край се е запазило българско през вековете, съхранило е в историята дири от своята материална и духовна култура.

Странджанската област от черноморския бряг южно от Бургаския залив на запад до Тунджа и на юг до реката Еркене в Източна Тракия през средновековието подобно на атонската Света гора е била осеяна с християнски култови сгради, много от които вече са изчезнали. В тази област, наречена през средновековието Парория, се намирал прочутият манастир на водача на исихазма свети Григорий Синаит.

Синаитският манастир ,,Света Богородица" бил важно средище на исихазма в Европейския югоизток, имал многобройни и добре подготвени монаси и играл важна роля в духовната култура на земите до средата на XIV век, когато е бил изгорен от нашествениците. Смята се, че това е станало в 1350 година, когато обителта прекратила своето съществуване, а отдалите се на религиозно-мистичното и аскетично учение духовници се пръснали из православните земи на полуострова и по оцелелите манастири.

Първи български последователи на преподобни Григорий Синаит, установили се в този странджански манастир, били свети Ромил Видински и Иларион, малко по-късно, през 1336—1337 г. и свети Теодосий Търновски, бъдещ стълб на исихазма в България. Манастирът привлякъл и някои византийски исихасти, най-известни от които били Калист (бъдещ византийски патриарх), Григорий и Давид Дисипат. Така се оформило манастирско братство, което към 1346 година, когато починал основателят на манастира, наброявало около 50 души.

Това било едно активно теологично и философско общество, в което се раждали най-забележителни за времето си идеи, влезли в основата на исихазма. Приемайки щедрата помощ на константинополските първенци, радвайки се на изключителното внимание на българския владетел Иван Александър, Синаитовият манастир станал средище на исихастката книжнина. Оттук към България и Византия се разпространявали исихастките съчинения, идвал подтикът за превръщането на други манастири в най-известни за времето си културни огнища.
Може да се каже, че преди столицата Търново да се оформи окончателно като водещ център на духовния живот, в странджанската обител се слагали основите на забележителното културно явление на средновековието — Втория златен век на българската култура.

Синаитовият манастир поддържал тесни връзки с най-големия теоретик на исихазма — свети Григорий Палама. Тук бил написан и най-значимият труд на Синаит ,,Различни словеса за заповедите, догмите, мъките и обетите, а още и за помислите, страстите, добродетелите, безмълвието и молитвата — общо 150 глави, в които били изложени основните концепции на исихазма, отговарящи на потребностите на тогавашното феодално общество.

Нови издирвания документираха предположенията за голямата преводаческа дейност, извършвана в манастира, насочена към популяризирането на византийската исихастка литература. Това са две приписки, които се съдържат в Хлудовия патеричен сборник от XIV в., в едната от които е посочено изрично мястото на направения превод: ,,Тези две глави написа Фудул, като ги преведе от гръцки на български... когато бях с братята в Парория".

Сведения за други средновековни манастири в Парория и прилежащите й краища, простиращи се по Черноморския бряг до нос Емине, откриваме в житието на Теодосий Търновски. От Емонските манастири, следите на които са издирвали още навремето братята Шкорпил, са известни засега само останките на един. Той заемал живописно място на спускащата се към морето старопланинска верига и имал прекрасен изглед към Несебър. В него живял знаменитият български исихаст Теодосий Търновски. По-точно, той пребивавал към 1349 г. в скита ,,Св. Антоний", а няколко години след това заедно с Ромил Видински посетил месемврийските манастири, също средища на исихазма, които се намирали близо до Емонската планина.
Може би за този период от живота на преподобни Теодосий Търновски се отнасят сведенията на житиеписеца, който разказва как черноморски пирати го прогонили от уединеното му жилище.

Останки на стари църквици и манастири могат да се видят и сега из Странджа: Коджабукският (Голямо Буковски) манастир ,,Живоприемен източник", ,,Св. Петка" при Мадлеш (Кирово), две манастирчета при с. Мързево (Кондолово), Мичуринско, и един при с. Конак (Бяла вода), Малкотърновско, манастирът ,,Св. Илия", източно от с. Стояново, друг ,,Св. Илия", югоизточно от Карадере.

Странджанската научна експедиция, организирана от БАН през 1955 г., посети развалините на църквицата на старинния ахтополски манастир ,,Св. Яни" и събра сведения за останалите стари странджански манастири. Изясни се, че повечето резбарски иконостаси, икони и стенописи от споменатите манастири и от други църкви са изчезнали завинаги, а с тях и възможността компетентно да се оцени изкуството на българските иконописци и резбари от района на Странджа планина. Изчезналите вече исторически паметници от странджанските манастири и от други старини поради честите опустошителни промени биха могли да хвърлят светлина върху миналото, бита и културата на българите в Странджа.

Странджанските манастири общували с духовните центрове — по-големи и по-малки църкви на прилежащите райони, които днес означаваме като южнобългарски исторически забележителности. Последните, подчинени на една духовна община, имали единно духовно ръководство, а през средновековието цяла система от укрепления и крепости по околните височини осигурявали спокойствието на иноците и защитата на манастирските имоти.

Известността на тукашните манастири се дължи и на широката популярност на исихазма в местните обители, на това, че в тях отсядали велики светци, като преподобни Теодосий Търновски, преподобни Ромил Видински, старец Йоан и др.

Голямата монашеска обител Епикерниевият манастир ,,Св. Богородица" край Сливен, също превърната под влиянието на Синаитовия манастир във важно исихастко средище, дала приют на йеромонах Методий, ученик на старец Йоан, който преписал поученията на Ефрем Сирин.

Завоевателната стихия на османските турци, предизвикала първоначалното западане на странджанските обители, преминала и на север, за да опепели и останалите центрове на Голямата южнобългарска духовна община. Археологическите проучвания, проведени в първите десетилетия след Освобождението от братя Шкорпил, потвърждават предаваната от поколение на поколение мълва-спомен за старите манастири и църкви. По тези и други сведения двамата учени организирали проучвания в местността край с. Дермендере, където някога според преданието се издигал манастир. Били открити основа на църква и скелети на бягащи хора, настигнати внезапно от смъртта.

Макар и оскъдни, данните за съществуването на странджанските манастири потвърждават тяхната роля в културния живот на средновековна България. Свързани непосредствено с манастирите, пръснати из прилежащата област, странджанските манастири — и по-специално Синаитовкият манастир — играли водеща роля в утвърждаването на широко застъпеното движение на исихазма в XIV столетие. Данните показват, че от голямата обител на Парория исихазмът завладява умовете на тогавашната българска интелигенция, преминава в манастирите на Месемврия и околността й (манастирите в Емонската планина), издига авторитета на ,,Малката Света гора" в Сливенската планина, а след разорението на Парория в 1350 г. превръща в главно исихастко средище Килифаревския манастир край Търново. По устройство той повтарял Синаитовата обител в Парория и имал Синаитовия ктиторски устав. Традицията на Синаитовия манастир в Странджа била продължена в Килифаревската обител, която изиграла огромна роля в църковния и книжовния живот на България и на славянските страни, увлякла монаси от много страни, най-вече сърби, унгарци, власи и молдовани.

Литературната дейност на Синаитовия манастир се изразява преди всичко в превеждане на исихастки произведения. Най-известен и търсен бил преводът на 150 поучителни глави на Григорий Синаит. Теодосиевият ученик йеромонах Дионисии направил чудесен превод на ,,Маргарит" от Йоан Златоуст. За него малко по-късно, в средата на XV век, Владислав Граматик, сам писател и ценител на словото, пише: ,,Боговдъхновени слова, които от елинските писания преведе на български език честно и изрядно дивният сред отците Кир Дионисии..."
Сред преводите трябва да се споменат модните за века съчинения, насочени срещу варлаамитството и католическата църква на свети Григорий Палама, свети Николай Кавасила и др.

Познати ни са и житията на патриарх Калист, посветени на преподобните Теодосий Търновски и Григорий Синаит, житието на Григорий, посветено на неговия учител преподобни Ромил Видински. Често били превеждани похвали и омилии на патриарх Калист. Тези преводи усъвършенствали книжнината, разширили кръга на представените византийски писатели, издигнали на голяма висота средновековната българска култура.

Hatshepsut

Исихазъм


Св. Григорий Палама - един от най-силните привърженици на исихазма

Исихазмът (от гръцки: ἡσυχασμός, от ἡσυχία, спокойствие, тишина, уединение) е мистическо течение в православното християнство, според което при усилена молитва и вглъбяване, вярващият може да постигне единение с Бог.

Исихазмът се разпространява в края на XIII и началото на XIV век в Света гора и в други манастирски обители в Мала Азия и на Балканския полуостров. Около 1335 г. един от видните проповедници на това учение - монахът св. Григорий Синаит, с помощта на българския цар Иван Александър, основава в планината Странджа, в областта Парория, свой манастир. В него бързо започва да се стичат монаси от Византия, България и Сърбия, привлечени от славата на Григорий Синаит. От него те се запознават как да практикуват исихазма. В продължение на около 10 години манастирът в Парория, а и тези в Света гора, стават духовни селища, където били подготвяни десетки монаси исихасти. Те от своя страна, завръщайки се в родните си места, обикновено основавали манастири. Мнозина от тях заели високи постове в местните църкви. По този начин исихазмът бързо се разпространява в целия православен свят.

Според исихазма най-важното средство за непосредственото богопознание и истинско богословие е методът на постоянната молитва. Първото условие за истинската молитва се състои в постигането на ,,внимание", като умът се концентрира ,,в сърцето". На практика се повтаря кратката, така наречена ,,Иисусова молитва": ,,Господи, Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй мя".

Във Византия исихасти се наричат монасите, които прекарват живота си в усамотение и молитви. Самото понятие произлиза от гръцката дума ,,исихия", която означава ,,спокойствие" или ,,безмълвие". През XIV век, за разлика от предишните векове, исихазмът се превръща в широко разпространена монашеска практика, а бързо след това и в учение, което си поставя за цел да възстанови прекъснатата връзка между човека и Бога. Исихастите проповядват, че единението с Бога може да се постигне, когато човек успее да види Божествената светлина. Това се постига чрез особена исихастка практика. Тя включва поставянето на тялото в специално положение, задържане на дишането и непрекъснато повтаряне на Иисусовата молитва. По този начин човек постепенно достига до състояние на блаженство и в края на краищата съзира Божествената светлина - онази, която преди това били в състояние да видят само учениците на Иисус Христос.

През втората четвърт на XIV век привърженици на исихазма стават много видни византийски богослови, между които изпъква със своята начетеност и познания Григорий Палама. Чрез неговите богословски произведения и чрез споровете, които той води със своите противници, исихазмът се превръща в учение, което претендира, че отразява самата същност на православното християнство.

Св. Григорий Палама е апологетът на исихазма и богословът, а св. Григорий Синаит е учителят и практическият наставник.

Първите учители на българския исихазъм са св. Теодосий Търновски (около 1300 - 1363), св. Ромил Видински, патриарх Евтимий и митрополит Киприан Киевски. Съзерцателното монашество се разпростира из цялото славянско християнство през късното средновековие.

https://bg.wikipedia.org/wiki/Исихазъм

Hatshepsut

История на Исихазма

Автор: Методий Ангелов

Исихазъмът е пътека на съвършенство в любовта към Бога, в пълното спокойствие на дух и тяло. Исихазъм идва от гръцката дума "исихия", която преведена буквално значи мълчание. Но този превод не е най-добрият, по-точно е да се каже безмълвие.

В християнската аскетика методът за умствено вглъбяване, безмълвие и самоконтрол е известен под различни наименования: "умствено дело" (умное делание), "сърдечно дело" (сердечное делание), "сърдечно съзерцание", умствено съзерцание", "пазене на ума" и "пазене на сърцето" (сердечное хранение), "сърдечно трезвение", или само "трезвение" (трезвение в смисъл на будност, трезвеност, въздържаност). Също се използват "сърдечно внимание", "умствено безмълвие", само "безмълвие", "сърдечна молитва", "умствена молитва", "непрестанна молитва" и други. Всички тези наименования отразяват различни страни на метода, но по същество се отнасят за едно и също нещо. Те посочват или изразяват връзката на метода с ума, сърцето, насочеността на вниманието, характера на умствената дейност или спецификата на молитвата. Незапознатите с тази особеност изследователи могат да се подведат от това разнообразие и затова трябва да го имат предвид. Поради факта, че мълчанието като духовна практика е най-впечатляващата външна проява на метода, а умствената чистота и безмълвието - идеал, практикуващите го през XIII-XIV век и след това били наричани исихасти (от гр. исихия - мир, покой, безмълвие). Оттам и цялото направление на съзерцателното монашество в Православието, добило популярност и разпространение по това време, носи името "исихазъм".

Първите писмени сведения за учението и метода за умствен самоконтрол и безмълвие са от IV и V век сл.Хр.  в трудовете на писателите-аскети. Но описвайки метода, някои от християнските писатели се основават на съществуването на една много по-древна традиция, устно предавана от учител на ученик. Във времето на гоненията през първите три века ние не откриваме писмени указания за неговото прилагане. Вероятно това се дължи на специфичния начин на преподаване на метода устно и чрез лична връзка между учител и ученик в затворените християнски общности, както и поради преследванията. Може да се каже, че този метод представлява съществена част от Свещеното предание на Православната църква в областта на самовъзпитанието.

Най-ранни писмени сведения за практикуване на метода откриваме в Лавсаика на еп. Паладий Еленополски (IV век), който  обикалял и издирвал сведения за живота на християнските аскети, като се е срещал с някои от тях. Йоан Касиян описва през V век подробно живота на аскетите и отшелниците в пустините на Египет и Палестина, където методът е бил широко разпространен и съставя монашески устав. Подробно изложение на метода, макар и в символична форма, е написан също през V век от Исихий, презвитер Ерусалимски. Някои аспекти на метода се обясняват и в трудовете на Антоний Велики - основател на християнското монашество през IV век. Негов съвременик е Макарий Египетски, също аскет и съзерцател. През V век се подвизават Евагрий монах, Теодосий Велики, Марк подвижник, Исая отшелник. Загатвания и споменавания на метода срещаме и при редица по-късни автори  - бл. Диадох, Йоан Карпатски, Максим Изповедник, авва Филимон, Филотей Синайски, преподобни Теогност, Исаак Сирин, Йоан Лествичник,  и редица други, живели в периода от V до VIII век. През X и XI век срещаме по-подробно описание и наставление в метода от Никита Стифат - автор на "психологически глави за очистването на ума", от Симеон благоговейни и от Симеон Нови Богослов. Последният е плодовит автор на богословски трактати, нравствени слова и религиозна лирика. Предполага се за един трактат от това време, подробно обясняващ психофизичната страна на метода, че е негово дело.

Имаме всичките основания да смятаме, че през X век в България Иван Рилски е практикувал метода на вглъбяването умствения самоконтрол и безмълвие. Вероятно той е и един от първите, въвел го в нашата страна. Създал е около себе си група от последователи, на които е бил наставник. Кои са нашите основания за това твърдение? Първо - в своя "Завет"  той споменава един от основните елементи на метода - непрестанната молитва, като посочва и формулата й. Второ - съветва учениците си да изучават трудовете и да следват примера на ранно християнските аскети, като посочва конкретни имена - Антоний Велики, Ефрем Сирин и Теодосий Велики, за които се знае, че са практикували метода и са оставили наставления и ученици. Трето - отшелническият живот, който е водил в уединение и мълчание, се практикува от напредналите в тази духовна практика. Въпреки, че в завета си Иван Рилски никъде пряко не дава точно описание на метода, на основата на горепосочените факти имаме пълно основание да смятаме, че той е практикувал метода на умствения самоконтрол и вглъбяване, постигнал е високите степени на безмълвието и е наставлявал ученици, вероятно създавайки школа, която е съществувала известно време след неговата смърт. Според еп. Партений, Прохор Пшински, Гавраил Лесновски и Йоаким Осоговски - известни аскети и отшелници, живели непосредствено след Иван Рилски и канонизирани от Българската православна църква за светци, са били негови последователи.

С течение на времето, поради устното му разпространяване от учител на ученик и високите морални изисквания, вътрешната съзерцателна същност на метода постепенно се изгубва. Така при масовото си разпространение православното монашество придобива предимно външен, действен характер. Само на отделни места ограничени групички продължават да прилагат метода. Всред миряните той напълно се изгубва.
 Постепенно монашеството придобива предимно действен характер - държало се е най-вече на външната добродетелност и изпълнение на Божиите заповеди. Етиката е имала нормативен характер. Чистотата на мислите е била съблюдавана, доколкото се е изисквало за изповедта, но собствените мотиви не са били наблюдавани, нито изследвани. Това не е представлявало нравствено изискване или критерий за нравствена чистота.

През XIV век Григорий Синаит, ревностен търсач на истината и поборник на стремежа към нравствено съвършенство, обикаля различни манастири, скитове и отделни отшелници из Синай, пустините на Египет и Палестина. Научавайки за метода, той издирва практикуващи,  учи се при тях и така наново възстановява същността му и започва да го популяризира. Пристигайки в Света гора Атонска, той остава неразбран и неприет от монасите там. По това време негови ученици стават и редица българи, всред които са Ромил Видински и Теодосий, който по-късно става Търновски патриарх. Благодарение на неговото застъпничество, българският цар Иван Александър подкрепя каузата на Григорий Синаит. Той дарява земи и материални средства за създаването на манастир на българска територия в областта Парория, намираща се на границата между България и Византия. Тук се изгражда духовна школа, в която монасите биват обучавани в приложението на метода. В тази школа ученици освен Теодосий са бъдещият константинополски патриарх Калист и още редица други монаси от всички части на Балканите и Византия. Така тя се оформя като международен център, спомогнал за разпространението на ученията и метода на исихазма. Тук, в "созополската пустиня", Григорий Синаит пише своите прочути "Наставления за безмълвстващите". В България започва силно разпространение и развитие на този начин на живот - доказателство за разцвета на съзерцателното монашество през XIV век  днес са скалните манастири край с. Иваново и р. Русенски Лом, Аладжа манастир край Варна, Килифаревската школа, основана от патриарх Теодосий Търновски - ученика на Григорий Синаит. Тук се обучават Евтимий, ученик на Теодосий и след него патриарх Търновски, Григорий Цамблак и българинът Киприан, който по-късно става Киевски и Московски митрополит и разпространява метода там. След Теодосий в школата, ръководена от Евтимий, се подготвят книжовници и опитни практици, които разпространяват учението за умствения самоконтрол и в другите страни на Балканите и Русия. В по-късните години от живота си Синаит бива признат и приет и от монасите на Света гора, където методът наново се разпространява и съхранява през вековете.

България има сериозен принос в запазването и разпространението на този метод основно в две направления - подкрепя дейността на Григорий Синаит от една страна и подготвя книжовници и духовни наставници с практически опит, които разпространяват учението всред другите православни народи - предимно в Румъния и Русия.
 Най-широко разпространение, вследствие на делото на Григорий Синаит и неговите ученици, исихазмът получава между XIII и XV век във Византия и на Балканите. По времето на крал Стефан Душан той се разпространява широко и сред монасите в Сърбия. Наименованието "исихазъм" става израз не само на практиката на метода за вглъбяване и умствен самоконтрол, но и на цялостния начин на живот, начин на мислене и мироглед. През XIV век исихазмът вече се оформя като самостоятелно учение и доктрина, съдържаща в себе си метафизични, философски и педагогически възгледи и страни. Благодарение на активната книжовна и апологетична дейност на солунския епископ Григорий Палама, исихазмът е признат от Православната църква като учение. Неговото учение за неръкотворните или нетварните (невеществени, нематериални) божествени енергии е прието и влиза в догматическото учение на Православната църква като официална доктрина. На свиканите църковни събори в Константинопол Палама оборва своите опоненти Варлаам и Акиндин. Вероятно малцина знаят, че българите спасяват от робство Григорий Палама, като го откупуват от турски плен.

Мюсюлманското нашествие на Балканите слага край на този разцвет и през следващите векове главно в Света гора Атонска и в Русия остават единствените по-големи центрове, където методът се практикува и преподава. В Гърция, България и в другите православни страни постепенно по-големите манастири и духовните школи биват разбити и монасите, подръжници на този начин на живот, се отправят към Света гора, където намират убежище. През XVIII век известен книжовник и опитен духовен наставник в учението и метода за умствения самоконтрол е Паисий Величковски. Той пребивава в Хилендарския манастир на Света гора по същото време, когато там е бил послушник и българинът Паисий, който по-късно написва "История славяноболгарская". Имаме основание да смятаме, че Паисий Хилендарски в годините на своето послушание е бил обучаван, или най-малкото е бил запознат с метода на умствения самоконтрол. Според нас фактът, че Величковски избира именно Хилендарския манастир, достатъчно красноречиво говори в подкрепа на твърдението, че той е намерил разбиране и подкрепа от манастирското братство и от игумена Лаврентий - кръвен брат на Паисий Хилендарски. По-късно Величковски заминава за Молдова, където създава школа и развива усилена книжовна дейност. Мнозина автори смятат, че неговата активна дейност подготвя основите на руското религиозно възраждане през XIX век. През XVIII век на Света гора с активна книжовна и просветителска дейност всред монасите и като опитен наставник се проявява и гръцкият монах Никодим Светогорец. Той, заедно с Макарий Коринтски съставят сборника "Добротолюбие" в два тома [3, т. 5, с. 528], съдържащ основните съчинения на християнската аскетика и най-вече тези, които се отнасят до учението и практиката на вглъбяването, умствения самоконтрол и безмълвие. През 1782 година сборника излиза в два тома на гръцки език. Няколко години по-късно Паисий Величковски го превежда и издава и на славянски език. По-късно "Добротолюбие" оказва силно възраждащо влияние на духовния живот в редица православни страни.

В Русия през XV и XVI век се подвизава и разпространява метода Нил Сорски, който написва ръководство за подвижници, в което систематизирано излага основите му. Той е считан за основател на скитския живот в Русия. По-късно големи центрове и духовни школи се създават в Оптинската пустиня, Троицко-Сергиевската лавра, Киевопечорската лавра, Валаамският манастир и други. В целият православен свят остават известни имената на Сергий Радонежки, Тихон Задонски, Серафим Саровски. Във втората половина на XIX и началото на двадесети век  еп. Теофан Затворник се проявява като голям практик, книжовник и религиозен педагог, автор на много трудове в тази област. Неговият принос за религиозния подем в Русия през XIX век е съществен. Сам практикувайки метода на съзерцателната молитва и умствения самоконтрол, той се затваря доброволно в мълчание и уединение години наред в килия /откъдето произлиза и прозвището Затворник/, и от там с писма ръководи и наставлява духовния живот на редица монашески и църковни братства и миряни. Благодарение на неговата интензивна преводаческа и редакторска дейност "Добротолюбие" бива преведен на руски език и излиза като разширено и допълнено с нови текстове издание в пет тома през 1877 година.. Отдавайки специално внимание на съзерцателния метод за умствен самоконтрол и безмълвие, еп. Теофан отделя целия пети том за подбрани трудове на аскети и съзерцатели, писали в тази област. По същото време с активна пастирска дейност се занимава и отец Йоан Кронщадски - също практикуващ метода. Идването на комунистическият режим на власт, терорът и насилието срещу църквите в Русия прекъсва религиозния разцвет. Като последен отблясък е издаденият през тридесетте години на XX век от Валаамския манастир  сборник "Об молитве Иисусовой", в който старците - наставници от манастира, предвид погромите и дори физическото унищожение на по-изявените духовници, си поставят за цел да съхранят и запазят за бъдещите поколения учението за умственият самоконтрол и непрестанната молитва. Те събират беседи и наставления от опитни в практиката духовници, както и основните трудове в тази област от патристичната литература и ги издават в сборник с посоченото по-горе наименование. След 1990 година еп. Теофан Затворник и отец Йоан Кронщадски са канонизирани от Руската православна църква за светци.

В края на XIX и началото на XX век в Гърция като опитен религиозен педагог и наставник в метода на умствения себеконтрол се проявава Нектарий Егински, който също е канонизиран от Гръцката православна църква за светец. През двадесети век на Света гора Атонска продължават да съществуват монаси и наставници, прилагащи метода за вглъбяване и умствен самоконтрол и живеещи съответния начин на живот. През 1946-1947 година биват преведени на румънски език от известния богослов и наставник отец Станое и излизат четири тома на "Добротолюбие". Оформилият се около него кръг от млади богослови и епископи, живеещи в духа на наставленията на "Добротолюбие",  допринася много за духовния подем в Румъния, който се забелязва през двадесети век. Влиянието на сборника се разпростира не само върху монашеството, но и върху живота на Църквата като цяло.
 Преводи на "Добротолюбие" излизат и на английски език в началото на петдесетте години на двадесети век, а малко по-късно се появяват преводи и на френски, немски, италиански, испански и финландски. Така ученията за вглъбяването, умствения самоконтрол, безмълвието и нравствената чистота на християнските аскети и в частност на тези от Православието, стават достъпни за международната общност.
 Какво е състоянието днес в нашата страна? В България този метод се прилага в Княжевския девически манастир край София и от някои миряни от кръга от вярващи около него. Практикуван е от руският архиепископ в България Серафим (Соболев), от него е предаден на архимандрит Серафим, а той от своя страна на някои свои ученици. Практикуван е и от макариополски епископ Николай, от архим. Климент Рилец, схимонах Серафим (йером. Давид), еп. Иларион и от други монаси и някои светски лица. Методът днес се прилага от много ограничен кръг от вярващи и не е познат всред широките кръгове на свещениците и миряните, въпреки излезлите напоследък книги, които го описват. Знаят се само отделни елементи от външната страна, но в дълбочина учението за помислите и ума остава непознато.

Hatshepsut

Исихазмът през вековете


Рисунка на Синайската планина и манастира ,,Св. Екатерина" от XVII в.

Автор: Милен Николов, археолог в РИМ - Бургас

Значението на гръцката дума ,,исихазъм" е ,,покой, безмълвие, вглъбеност". В по-широк смисъл това е аскетично учение за пътя към единението на човека с Бога чрез самосъсредоточаване на съзнанието и пречистване на сърцето. Това е ставало с особени психофизични техники. Но православният исихазъм е дълбоко философско учение. В основата му е желанието за единение на човека с Бога. Затова именно исихастите са изучавали най-вече живота на Иисус Христос, понеже той е съвършеният човек. В следващите редове ще представим възможно най-кратко мнението на богословите относно исихазма.

Исихазмът е твърде старо учение, пряко свързано с древните аскетични практики. Основите на това учение са положени от първите отшелници - св. Антоний Велики, (ІІІ-ІVв.) Макарий Египетски (IV в.), Евагрий Понтийски (IV в.), Йоан Лествичник (VI в.) а също и Исихий Синайски (VIII в.). Особено голям принос към развитието му имат отшелниците в Синайската планина. Именно аскетите говорят за докосването на Божественото начало до човека, което за тях не е просто абстрактна идея, а факт, породен от специфичният им начин на живот. Според тях умът се освобождава от всички страсти вследствие на непрестанни молитви и се изпълва със светлина, което носи на душата абсолютен покой. Именно при аскетите се запазва в много по-голяма степен мистиката на християнството, която в общежитийните манастири в по-голяма или по-малка степен постепенно се загубва. Разбира се, това е свързано с манастирското стопанство и изобщо с все по-силната връзка на манастирите с обществото.

В края на Х и началото на ХІ в. исихазмът преживява ново развитие благодарение на Симеон Нови Богослов. Той бил византийски аристократ, който след една среща с духовник от Студийския манастир без колебание се замонашил. Именно Симеон Нови описал и техниките при изричането на молитвата, както и специалният начин на вдишване и издишване, докато тя се изричала. Но най-известен учител и наставник е св. Григорий Синаит. При неговите манастири в Странджа се събирали последователи от всички краища на Балканския полуостров. Той е автор на няколко съчинения, основното от които е ,,За безмълвието и молитвата". В него св. Григорий описва двата стадия на отшелничество. Първият е ,,трудене" (праксис), който включва постене, отшелничество и отдалечаване от света. Вторият етап е ,,съзерцание" (теория), в основата на което е ,,недеянието". Именно при този втори етап се постига опознаване същността на света и се достига абсолютна чистота на ума. За тази цел многократно се повтаря Иисусовата молитва - ,,Господи Иисусе Христе, помилуй мя грешнаго". Молещият се застава седнал, опрял брадичка в гърдите. Целта е да се ,,насочи ума в сърцето". За да се ограничат мислите, се забавя дишането; така се достига до момент, в който не човек казва молитвата, а тя преминава през него. Допълнителният похват, предложен от св. Никифор Усамотени, се състои в това, че вдишването и издишването се свързват с ударите на сърцето, а всяка дума на молитвата се произнася при един удар на сърцето. При това първите три думи на ,,Иисусовата молитва" се произнасят при вдишването, а следващите три - при издишването. Ритмичността на повтаряната молитва, свързана с дишането, води постепенно до това, че мислите угасват, а умът се успокоява и пребъдва в сърцето. Тези похвати възбудили доста духовете през ХІV в., при което се стигнало до сблъсък между теоретика на исихазма - св. Григорий Палама, и Варлаам Калабрийски. Последния е считал исихазма за учение, произхождащо от еретичните учения на месалианите и богомилите. Ето едно описание на исихастките практики, оставено ни от Варлаам: ,,Те ми съобщиха за удивителното разделяне и възстановяване на (единството) на разума и душата, за връзката на душата с дишането, за разликите между червената и бялата светлина, за вдишванията и издишванията, произвеждани от ноздрите при дишане, за някакви ,,заслони" около пъпа и най-сетне за виждането на Господа от душата, което по осезаем начин... се извършва вътре в пъпа". Това любопитно описание много напомня на някои източни практики като Йога в Индия, Дао и Будизма в Китай и Индия, както и за техниките на някои ордени на суфите в мюсюлманския свят. Но отново ще напомним, че приликата е външна, въпреки че и исихазма, и източните учения целят не просто познание, но и единение с Бога.

В житията на българските светци-исихасти св. Теодосий Търновски и св. Ромил Видински има много данни за това как са живеели исихастите. Основно правило било всеки един начинаещ ученик да има учител - ,,старец". Изисквало се е пълно послушание от страна на ученика. Веднъж св. Ромил отишъл на риболов, но неговият старец му поставил условие да се върне в точно определено време. Риболовът обаче бил успешен и младият монах се забавил. Въпреки че било през зимата и валял сняг, старецът прибрал рибата в килията си и оставил св. Ромил сам навън. На сутринта той бил покрит с купчина сняг, полумъртъв от студа. Самият Григорий Доброписец - автор на житието на св. Ромил, е бил наказван за това, че веднъж си позволил да чете книга, която не била негова. Така че несъмнено правилото за послушание се е спазвало много строго. Основното било да се постигне смирение, както е казал Йоан Лествичник: ,,От послушанието - смирение; от смирението - безстрастие". Това се постигало също и чрез усамотяване. Отново в житието на св. Ромил има описание на това как светецът е преживял пет години сам в изградена от него килия. Всеки монах от братството се е хранил и молил насаме. Само в определени дни монасите се събирали заедно на трапезата.

В крайна сметка всички описани практики имали една единствена цел - пълно изчистване на сърцето и душата от всякаква страст и връзка със земните наслади. Именно това води до единение с Бог и истинско познание на света. Център на учението през Средновековието били манастирите на св. Григорий Синаит в Странджа, Атон и Кефаларевският манастир на св. Теодосий Търновски. Именно оттук традициите на исихазма продължили да се развиват в Сърбия, Влашко и най-вече в Русия.

http://www.desant.net/show-news/21398/

Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Драгомир Лалчев "Исторически обекти и лингвистична хронотопия на исихазма в Източна Тракия":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=tpmod;dl=item909