• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

17 November 2019, 03:02:31

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 10796
  • Total Topics: 1181
  • Online Today: 88
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 77
Total: 77

Имало ли е хусари в България

Started by Hatshepsut, 02 October 2018, 21:19:06

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Имало ли е хусари в България

http://bg-history.info/

В края на XIV и началото на XV в., в една епоха на смъртна схватка с турското нашествие, маджарите и южните славяни си "разменят" два вида военни части - хайдутите и хусарите. Унгарските хайдути правят източноевропейска, а славянските хусари - общоевропейска кариера. Историята на тези две думи и на понятията, които стоят зад тях, са любопитен пример за ведомите и неведоми пътища на връзките и взаимовлиянията между народите на Европа.

Унгарската дума "хайдук" означава "пехотинци", "телохранители". Маджарските хайдути се прочуват по континента именно при борбата срещу турците. На Балканския полуостров хайдути започват да се наричат участниците в онези доброволно сформирани чети от местното население, които водят партизанска борба с поробителите. Тези горски чети, чиято численост варира от дузина до неколкостотин души, имат сезонен характер: те развяват знамената си през ранната пролет, а в късната есен отново усядат по родните си места или се укриват у приятели. В страни като България, Сърбия, Гърция, двете румънски княжества (Влашко и Молдова) и т.н. хайдутството има над четиривековна история и е важна част от техните освободителни движения. Имената на най-известните хайдути, сред които има и жени, са прославени във фолклора на всички балканци. Хайдушката митология вдъхновява местната литература и изкуства, нещо повече - тя е част от балканския бит и романтика, самосъзнание и душевност.
От гледна точка на османците пък хайдутството е синоним на разбойничество. Не един хайдутин завършва живота си в страшни мъки - набит на кол или окачен на ченгел. В интерес на истината сред хайдутите има и чистопробни разбойници, които не правят разлика между "чужди" и "свои".
От Унгария и Балканите хайдутството, варирайки според местните условия, се проявява в една или друга степен във всички европейски страни, които воюват с Турция: Украйна, Полша, Австрия и др. На самия полуостров пък всички военни действия от по-ново време са съпроводени с партизански движения от най-различен характер, които са всъщност и продължение на хайдушката традиция.
Сходно по своите корени, но съвсем различно по еволюцията си е хусарството. Хусарите са кавалерийски части, които унгарците възприемат от южните славяни по време на османската инвазия. В началото, според достъпните ни документи, хусари са наречени български разбойници. Със слава се покриват българската и сръбската конници - и като противник, и като васален съюзник на турците.

От Унгария, която рекрутира много от войниците си в южнославянските земи, този вид лека кавалерия се разпространява по цяла Европа, като в началото хусарите в Австрия, Чехия, Германия, Франция и т.н. са предимно маджарски наемници. В Полша от XVI в. нататък хусарите (наричани независимо от народността им с красноречивото название "сърби") са тежковъоръжени кавалеристи, същински "танкови бригади" на епохата. На гърбовете им са прикрепени изкуствени орлови крила, които при атака произвеждат страховит шум, всяващ паника в редовете на противника. Хусарите от Полша са елитни части в армиите на Наполеон. От тази страна възприемат хусарията Литва, Прусия, Русия и други държави. Така постепенно нейната легенда също става част от общоевропейския фолклор.
Интересно е, че в своите корени хусарството на Балканите e всъщност най-обикновено разбойничество. Например в Законника на сръбския крал Стефан Душан (1331-1355) се споменава за хусари, т.е. за разбойници-българи, които тероризират населението на областта Крайще (около днешния български град Кюстендил). В един паметник от същия XIV в. се говори за хусари в планината Странджа (сега разделена между България и Турция), които обират и отвличат местни хора, за да ги продават на пиратите в Черно и Мраморно море.
Тези пирати са преди всичко от Италия и това дава повод на някои езиковеди да извеждат етимологията на думата "хусар" от италианското "корсар". Това обяснение не е за пренебрегване - в народните говори на българите от Македония или на словенците названието "хусар" значи именно "пират", "морски разбойник".
Но какво ще търсят "корсарите" в една толкова отдалечена от морето област като Крайще?
Ето че допълнителен материал по въпроса ни дава гръцкият език, където името "хосариос" има значение на "разузнавач", "войник". В старобългарския език обаче също има какво да се намери. В него съществува дума "хонса", т.е. "грабеж", "разбойничество". По законите на българския език лице, което се занимава с такава осъдителна дейност, би трябвало да се казва "хонсар" (ср. например английския глагол to rob и прозведеното от него съществително име robber). В житието на Св. Ромил Видински се разказва именно за разбойници "хонсари" в Странджа планина. В родствения сръбски език закономерното съответствие на българското "хонсар" пък е именно познатото на цяла Европа "хусар" (по същия начин, по който на английското robber отговаря родственото му немско Rauber).
Така, по всяка вероятност възникването на днешната международна дума "хусар" се дължи на претопяването в прословутия балкански котел на италианското "корсар", гръцкото "хосариос" и старобългарското "хонсар".

Hatshepsut

Имало ли е хусари в България


Откъс от житието на св. Ромил Видински, в който се говори за хусарите в Парория



Хусарите са специален род войска. Приема се, че тя е възникнала през ХV в. в Унгария, по времето на крал Матиаш Корвин (1458-1490) - син на Янош Хунияди. Първите хусарски формирования били от аристократи и представлявали особен род тежка кавалерия.
Около 1500 г. хусари се срещат и в полската армия, където окончателно се  обособяват през втората половина на ХVІ в. Тук те изпълняват ролята отново на тежка конница от аристократи.
В армията на Австрийската империя хусари участват в сражението при Брейтенфелд през 1631 г., но първият хусарски полк бил създаден през 1688 г. Във Франция хусарите се появили през 1637 г., като първият самостоятелен полк бил организиран през 1692 г. от седем роти унгарци.
В Прусия първите хусари били поляци (1629 г.), а през 1721 г. император Фридрих ІІ Велики организирал два хусарски корпуса, съставени предимно от поляци и унгарци. Но в пруската армия ролята им била на лека кавалерия, която имала и специални привилегии - дори през 1759 г. император Фридрих издал специална заповед, с която се забранявало на пруските офицери да обиждат и злоупотребяват с хусарите.
Със същата заповед хусарите били освободени от физически наказания. Във Великобритания първият хусарски полк е създаден през 1806 г. Малко известен е фактът, че създател на американската кавалерия (1777 г.) е унгарският хусар Михаел Ковач.
В унгарската армия през ХV в. първоначално под името ,,хусари" били известни отрядите от сърби, които след турските завоевания от края на ХІV в. и особено след като султан Мехмед ІІ превзел Босна през 1463 г. се прехвърлили в Унгария.
Крал Матиаш Корвин използвал сърбите във войните с Турция, като именно тогава се появява и наименованието на хусарите като обособен род войска, която воювала в пограничните с османците райони. Сърбите активно участват в създаването на хусарски подразделения и в Русия. Първите сведения за хусари в тази страна са от 1634 г.
По-късно, през 1707 г., руският цар Петър І наредил на сърбина Апостол Кигич да организира специална команда от сърби, власи и молдовци. Именно те станали първите леки хусари в Русия. По-късно, през 1723 г., бил създаден и първият хусарски полк чрез обединението на четири сръбски хусарски роти. В полка влизали наемници от всички балкански страни.
Какво общо обаче имат те с българската история?
Думата ,,хусар" е известна от Законника на сръбския крал Стефан Душан (ок. 1350 г.). В този исторически извор под ,,хусари" са описани разбойниците в пограничните територии на Сърбия. Досега обаче почти не е обърнато внимание на факта, че сведения за хусари има от много по-ранно време, и то основно за наличието им във византийската и българската армия през Х-ХІ в.
Нещо повече - за хусарите директно се говори и в житието на българския светец Ромил Видински от ХІV в., в което те са посочени като разбойници в пограничната между България и Византия област Парория. Именно тук монасите-исихасти от манастирите на св. Григорий Синаит страдали постоянно от набезите на ,,злолюти разбойници; тях жителите на онова място наричат и хусари".
Според мнението на някои съвременни изследователи думата ,,хусар" произлиза от унгарската дума ,,husz" - двадесет, като това се свързва с отрядите от по 20 човека, които били и основните хусарски подразделения в унгарската армия. Всъщност, доста отдавна бележитите учени H. Gregoire, Г. Цанкова-Петкова, И. Дуйчев и П. Коледаров отбелязаха, че думата ,,хусар" произлиза от готската дума ,,hansa", която означава буквално ,,въоръжена дружина".
От готски тя преминава в славянския език, откъдето я приемат и византийците под формата ,,хонсариос" и ,,хосариой". Към това може да се добави, че всъщност думата е с много по-стар произход и вероятно произлиза от индоевропейското ,,hinsa" със значение ,,убийство, вреда, разрушение". Оттук произлиза и думата ,,himsa" в съвременния хинди, което означава ,,убийство, клане, жестокост спрямо живо същество".
В Лексикона Свидас - византийски извор от Х в., е отбелязано, че българите наричат крадците с думата ,,хонса". В друг византийски извор от средата на Х в. - един трактат за военното изкуство, написан вероятно от магистър Никифор Уран и известен с името De re militari liber, има специален раздел, посветен на хусарите.
Тук те са описани като войници, организирани в малки отряди, чиято задача е да навлизат в тила на врага и да отвличат пленници с цел добиване на информация за плановете на противника. В извора изрично е отбелязано, че хусарите във византийската армия се използват в граничните територии с българите, печенегите, маджарите и русите.
Особено ценна информация за тези воини се съдържа в един друг византийски извор - Strategicon. Този трактат за военното изкуство е написан през втората половина на ХІ в. от един от най-известните за времето си византийски военачалници - Кекавмен, чийто дядо по майка бил известният Димитър Полемарх - прочутият командир на цар Самуил.
След 1018 г. Василий ІІ Българоубиец въздигнал Димитър Полемарх в ранг патриций, а по-късно го назначил и за мистик - длъжност, която се давала само на най-приближените на василевса и представлявала частен помощник или секретар на императора.
В Strategicon хусарите отново са описани като особен род войска, организирани в малки отряди от по 8-10 човека, които навлизали в граничните земи на противника, разузнавали и водели през непознатите територии по-големите войскови подразделения.
Кекавмен описва и обсадата на Сервия (в дн. република Гърция), при която българските хусари изиграли твърде важна роля.
Тази крепост била обсадена към 990-1000 г. от Димитър Полемарх, който дълго време не можел да я превземе. В крайна сметка, след продължително наблюдение, той установил, че понякога стратегът на крепостта и неговите командири слизат в течащата в подножието на укреплението река, за да се изкъпят.
Тогава той наредил на цялата българска войска да насече големи клони и да се прикрие през нощта в непосредствена близост до реката. Така били укрити и пехотата, и конниците. Същевременно двама хусари се установили до самото място за къпане.
Когато византийският командир слязъл до реката и  започнал да се къпе с приближените си, хусарите дали знак, българите нападнали и пленили всички военачалници. Именно поради това защитниците на Сервия се предали.
Изясняването че хусарите са стар род войска, известен поне от Х в. в българската и византийската армия, помага да видим в друга светлина известието от ХІV в. в житието на св. Ромил Видински, в което хусарите са обявени за разбойници. Под това име изглежда са действали българите в Парория, които, организирани в отряди, прониквали във византийските територии.
Подкрепа на това твърдение намираме в житията на св. Григорий Синаит и св. Теодосий Търновски. В тях изрично се казва, че св. Теодосий Търновски бил изпратен от св. Григорий именно при българския цар Иван Александър с молба за помощ срещу местните разбойници.
Това показва, че българският владетел контролира тези хусари и само той може да им нареди да оставят монасите на спокойствие. В житието на св. Ромил изрично се посочва, че цар Иван Александър ,,забранил с гняв" на разбойниците да престанат с нападенията над исихастите, в противен случай ще предприеме гонения срещу тях.
Любопитно е, че царят не се обявява по принцип против нападенията, а само забранява действията на хусарите срещу манастирите на св. Григорий Синаит. Друг любопитен факт е, че св. Григорий Синаит не иска помощ от византийските гарнизони в Скопелос, Виза или Бунархисар - още едно доказателство, че именно българският владетел контролира ,,разбойниците, наречени хусари" в Парория.
Вследствие на всичко казано дотук, можем да формулираме следното заключение: Хусарите са войници, чиято роля е да разузнават, да вземат пленници в пограничните територии, да извършват съгледвачески дейности, както и да водят войските през непознати територии.
Те са описани във военни трактати още от Х и ХІ в. и в тях  изрично е посочено, че са род войска и във византийската, и в българската армия. През ХІV в. хусарите отново са действали в пограничните територии на България, Византия и Сърбия.
Самата дума ,,хусар" произлиза от готски език; впоследствие тя преминава в българския и руски език и след това в други славянски езици като сръбския. Именно оттук тя се използва по-късно в Унгария, Полша, Прусия, Австрия и др. за наименоването на леката или тежката кавалерия в армиите на различните европейски държави. 

http://www.desant.net/show-news/22139/#

Hatshepsut

Българските хусари в Австрия и Русия


Щабен офицер и унтер-офицер от Българския хусарски полк

През ХVІІ-ХVІІІ век те получават високо признание за военните си качества

През април 2011 г. читателите на вестник ,,Десант" научиха за българите хусари през Първото и Второто българско царство. Тогава изложихме исторически данни за наличие на тези воини в българската армия през онези времена, когато те са действали в граничните територии на България, Византия и Сърбия в качеството си на разузнавачи, съгледвачи и диверсанти.

 Посочихме и преките известия за това в трудовете на византийския военачалник от български произход Кекавмен от ХІ, в Анонимен трактат за военното изкуство от Х в. и в житието на св. Ромил Видински от ХІV в.
 Но българи хусари има известни и от по-късно време, от периода ХVІІ-ХVІІІ в. Този проблем е разработен в българската историография от проф. И. Тютюнджиев (от Великотърновския университет) и сега ще приведем резултатите от неговите изследвания.
 По време на Австрийско-турските войни от края на ХVІІ в. и след подписването на Карловацкия мир през 1699 г. огромна маса българи и сърби напускат родните си места и се установяват на север от Дунав, в земите на днешна Унгария. Най-масово било изселването на българи след 1688-1689 г., т.е. след Карпошовото и Чипровското въстание.

 Тогава почти напълно се обезлюдили големи области от Западна и Северозападна България - Берковско, Чипровско, Кратовско, Кривопаланско, Скопско, Тетовско. Но има документирани преселвания и от Солунско, Битолско и дори от Търновския край. Следствие на това турската власт се принудила да пресели много албанци в Северна Македония, но въпреки това много области останали безлюдни, предимно в днешна Северозападна България.

 Преселниците - българи и сърби, се настанили по южните граници на Австрийската империя, в пограничието с Турция. На тях били дадени земи, които обработвали, но същевременно и изпълнявали ролята на граничари в зоните на реките Сава, Тиса, Дунав и Муреш. Те запазили своя статут поне до 1711 г., когато едно събитие отново накарало заселниците да тръгнат на път - този път към Русия.

 На 25 февруари 1711 г. Руската империя обявява война на Турция, а на 3 март същата година цар Петър І (1682-1721) издава манифест, с който иска помощ от балканските народи във войната с тяхната поробителка. Във връзка с това били сключени споразумения между Русия и Австрия, според които се дава право на заселниците да се преместят в Русия. Така много българи и сърби отново потеглят със семействата си, този път към южната руска граница.

 Такова преселване има и през 1740 г. Тогава руската императрица Ана Ивановна издава един документ, наречен ,,Проглас", отправен към всички сърби, българи и власи, които живеели в Унгария. С него тя им предлагала да се включат в започващите да се сформират хусарски полкове в руската войска.
 Подобен документ издала и руската царица Екатерина ІІ (1762-1796). С него тя заявявала готовността на Русия да даде на всички преселници от Балканите земя, където пожелаят в границите на империята. Но още преди издаването му Колегията по външните дела на Руската империя започнала да изпраща емисари на Балканите, които агигирали българите да се изселят от своите земи и да се установят в Русия.

 Всички, които избрали пътя на преселение, били установявани най-вече в южните граници на Руската империя. Там те били включвани в редовната руска войска. Така на 17 януари 1723 г. бил издаден указ, а през октомври същата година било наредено на черногореца майор Иван Иванович да вербува доброволци от заселниците в Унгария за новите хусарски полкове. На всеки един, желаещ да премине в Русия и да стане хусар, се давал по-висок армейски чин. А ако се пресели със семейството си, държавата му осигурявала доста привилегии, сред които и безплатна храна. Така до края на 1724 г. в Украйна пристигнали 12 000 сърби, българи и власи.

 На 18 май 1727 г. бил създаден Сръбският хусарски полк, а по-късно и други сръбски военни формирования. В тях обаче служели много българи - това е видно от многото документи от руската императорска канцелария, в които изрично е записана народността на всеки един служещ. Става ясно, че българите хусари били не само преселници от Унгария, но и от Молдова и Полша.
 През 1753 г. били формирани два нови български полка, които получили названието Български и Македонски хусарски полк. В първия служели българи-преселници от Унгари, Полша и Молдова, а във втория - българи и власи от Македония. Те били формирани с една заповед, с един командир - майор Симеон Пишчевич. Първоначално били дислоцирани в областта Манжей, а по-късно Българският хусарски полк се установил в района на Миргород.

 С Указ от 28 юни 1773 г. народностните и географски названия на полковете били премахнати. Те започнали да се наричат по името на градовете, където били разпределени. Така Българският и Сръбският полк получили името Олвиополски, а Македонският и Далматинският - името Александрийски.
 До 1775 г. облеклото на хусарите било такова, каквото било още от службата им в Унгария. През тази година то се променило. Хусарите от Българския полк получили униформи от палто и панталони с малинов цвят, жълти гайтани и сив калпак, а Македонския полк - жълто палто и панталони с черен гайтан и червен калпак. На следващата година униформите отново се променили. Българският полк бил облечен с кафяви панталони и палта с бели ръбове, а Македонският - с жълто палто и панталони с червени ръбове с черен гайтан.

 Българските хусарски полкове участвали във всички войни на Русия с Турция, а и с Полша, през втората половина на ХVІІІ в. Те били многократно награждавани от руските императрици Елизавета (1741-1762) и Екатерина ІІ. Техните командири, сред които ген. Репин и ген. Суворов, също били удостоявани с лични похвали и награди през 1770 и 1772 г. Високият статус на главнокомандващите на Българския и Македонския хусарски полкове е безспорен. Пряко указание за това е фактът, че по време на поход техните командири имали право да дават чинове до полковник, докато командващите другите хусарски полкове имали това право само до чин капитан.

 Българските хусари били сред елитните руски военни формирования. Постепенно те се русифицирали, но запазили своите български фамилии. Това и днес е видно от топонимията и родовите имена в редица райони на сегашна Украйна, където се установявали хусарите от Българския и Македонския полк.

 От всичко казано дотук добиваме представа не само за високото признание за военните качества на българите, но и за огромната маса, която се изселила от България и намерила своя нов дом в Унгария и Русия. Политиката за подобно движение на населението било в угода на Австрия и Русия, но за сметка на това пък обезкървила народа ни, следствие на което голяма част изконни български земи били заселени от чуждо население.

http://www.desant.net/show-news/26366/

Hatshepsut

Прочутите воини пандурите


Австрийски пандурин през 1760 г.

Пандурите са малък народ, който през ХVIII в. се установява в планинската местност Гормеч (дн. Гърмеш). Произходът му не е точно установен, но хората говорят език, който е доста сходен със старобългарския и е примесен с немски и унгарски. Има основание да се смята, че това са далечни потомци на населяващите последната българска средновековна държава на Константин ІІ Асен, просъществувала до 1422 г.
Той е малочислен, но воините му се славят като смели до безумие. Когато влизат в битка, се обличат с животински кожи и смразяват противника си с вълчи вой. Освен това не вземат пленници и затова само появата им кара противника да се спасява с бягство.

Едно време Гормеч е била местност без явно установени граници, за която спорят Турция и Австро-Унгария. Но в нея върлуват разбойници от всякакви националности. Пандурите нападат предимно тях и им отнемат ограбеното. Освен това получават и награда за главата на всеки разбойник. В непристъпното им средище Грос (в превод от немски ,,голям") се трупат несметни богатства. Вождът им Кодратекели носи златен венец, тежащ 6,5 кг, а мечовете на воините са от дамаска стомана със сребърни дръжки. Когато се налага, в битките участват и млади жени, които не отстъпват на мъжете по смелост и юначество.

През 1738 г. императрица Мария-Тереза възлага на фелдмаршал Винтерхаген да подготви превземането на крепостта Адлер-Нест, която е овладяна от турците и те са я превърнали в преден опорен пункт във войната с Австрия. Той пък възлага тази задача на барон Фон Тренк, който се слави с това, че за него няма непревземаема крепост. Дават му исканите от него 40 мортири и 6000 войници с брони и въоръжени с мушкети.

Баронът нарежда да се направят 350 стълби, необходими за атакуването на крепостните стени, и 60 моста за поставяне над рововете пред тях. В плановете му обаче се включва и привличането на пандурите. При успех на тях им се обещава да бъдат признати за част от австрийската императорска войска, а вождовете им да бъдат удостоени с благороднически титли. На Кодратекели това му се струва примамливо и той се съгласява, при условие че и след това ще може по свое усмотрение да громи разбойническите банди и да си присвоява тяхното имущество.

Тактиката за битката е разработена от барон Фон Тренк. Тя започва с обстрел на мортирите по главната крепостна порта. След като турците съсредоточават там главните си сили, мушкетарите преминават по мостовете и поставят стълбите. Но те не се качват по тях, стоят в подножието и обстрелват защитниците с цел да оголят напълно северната стена. Именно нея трябва да атакуват пандурите, като се прехвърлят по въжета. Това е техен прийом в превземането на крепости. Единия край завързват на високи дървета, другия, на който има железни куки, закачват на крепостните зъбери и се спускат по тях с коланите си. Планът успява донякъде, защото турският военачалник не отдръпва всички защитници от северната стена.

Въпреки това пандурите с животинските си кожени облекла и вой, наподобяващ вълчия, се спускат по въжетата. Битката се ожесточава, защото прикритите в кулите турски стрелци ги обстрелват със стрели и куршуми. Много загиват, но устремът на пандурите е неудържим. Малко преди падането на вечерта крепостта е превзета. Императрицата спазва обещанието си и пандурите стават част от австрийската войска, а вождовете им получават благороднически титли.

През мразовитата зима на 1741 г. невиждани снегове затрупват проходите и прекъсват пътищата до поселищата на пандурите. Тя продължава повече от 4 месеца и много умират от глад и болести. Напролет оцелелите се спускат в равнините и се разселват в различни посоки. Но те са планински народ и ги влекат височините. Основната част тръгва на изток, защото на запад са равнини. Така достигат до западните склонове на Руй планина.
По това време тези места се владеят от турците, но преобладаващата част от населението е българско. Пандурите се смесват с него и постепенно започват да се претопяват, като стават все по-малко. Потомците им загубват своя език, обичаи и традиции. Някои следи обаче остават, например вълчите маски на кукерите.

И до днес има българи с фамилията Пандурски. Едно от обясненията е, че техните предци са били пандури, което от превод на турски означава пазачи. Но по-вероятно е те да са далечни наследници на пандурския народ. Защото турската дума пандурин в значението на пазач се появява в края на ХVIII в., като преди това се е използвала пазвантин.
               
http://www.desant.net/show-news/31291/