• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

06 April 2020, 04:22:32

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10379 Posts

Шишман
1469 Posts

Panzerfaust
289 Posts

Лина
243 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 13035
  • Total Topics: 1236
  • Online Today: 44
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 28
Total: 28

avatar_Hatshepsut

Дядо Ильо войвода

Started by Hatshepsut, 02 October 2018, 08:04:44

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Дядо Ильо войвода


Дядо Ильо войвода - картина на Йовка Мечкарова

Той е революционер, хайдутин, герой и често определян от историците като "последният войвода". Името му е Ильо Попгеоргиев, а  в следващите редове ние ще ви представим неговата история. Роден е на 28 май, през далечната 1805г. в село Берово, днес намиращо се в "република Македония". Дядо му е свещеник на име Георги, който навремето повежда чета и се бие срещу османските поробители. Той загива в сражение, но бунтовният му дух е предаден на неговия внук – Ильо. Бъдещият хайдутин прекарва юношеството си в родното село. Когато пораства обаче той се спречква неколкократно с местния турски големец, който задирял сестрите му. Ильо е принуден да замине и се отправя към Рила, където остава в едноименния манастир. Негов роднина го назначава за пазач и младежът започва да изпълнява съвестно задълженията си. По време на престоя в светата обител той се среща с най-различни хора, сред които и видни личности като самия Неофит Рилски. След дълги години служба, животът на Ильо се преобръща и става далеч по-динамичен.

Вече 32-годишен, българинът се жени и се връща в родното си село. Там обаче той отново е недолюбван от турците и се скарва с един от тях. На следващия ден на Ильо е устроена засада, по време на която е ранен брат му. Българинът се разгневява и решава да си отмъсти на турчина. Той го убива, но знаейки какви ще са последствията решава да се отправи към планината – така именно започва неговият хайдушки живот, изпълнен с премеждия. Ильо събира чета от верни момци и започва да броди из безкрайните български гори. С течение на времето под знамето на воеводата се събират близо 70 души. През 50-те години на ХХ век избухва Кримската война и напрежението в поробените български земи нараства. През 1854г., решени да се възползват от хаоса на войната, турците в Дупница решават да нападнат мирното българско население. Сведения за надвисналата заплаха достигат до четата на Ильо войвода и той не остава безразличен. Воеводата предупреждава поробителите, че ако се вдигнат, махалата им ще бъде изравнена със земята и те се отказват от решението си. Високата порта вече е започнала да гледа на Ильо войвода като на опасна личност, затова и османците организират заговор срещу него. От Цариград пристига известие, което гласи, че българинът е свободен да заживее мирен живот, ако се съгласи да остави оръжието. Въпреки ненавистта на хайдутина към турците, той решава да остави оръжието и да се прибере при съпругата си. Той се отправя към Кюстендил, където е посрещнат най-тържествено от османските власти. След кратък престои поема към Берово, но опитът му помага да разбере, че турците всъщност подготвят убийството му.

   По пътя към родното си село той убива заговорниците и се отправя към необятните български гори. По следите му е пратена голяма турска потеря, от която Ильо едва успява да се спаси. Къщата на хайдутина е разрушена, а семейството му – отведено в град Кюстендил и затворено. Много от юнаците от вече разформираната чета са заловени и обесени публично, за назидание. Тежки времена настават за беровския войвода, но въпреки всичко той продължава борбата. Годините минават и в България все повече осъзнати хора започват да търсят свободата за родината си. Сред тях е първият идеолог на революционното движение – Георги Раковски. Ильо войвода е привлечен от идеите на младия бунтовник и прехвърля четата си в Сърбия, където се присъединява към Първа българска легия. Той помага на Раковски с подготовката на бойците, тъй като през годините е натрупал значителен опит в битките. През 1862г., когато легията влиза в своето първо сражение при щурмуването на Кале мегдан, Ильо се сражава изключително храбро, като водач на батальон. По време на престоя му в Сърбия, османците загубили неговите следи освобождават семейството му. След бойното кръщене на легията обаче, в Цариград разбират за участието на храбреца и отново пленяват неговите близки. Ильо продължава да живее зад граница – прекарва около две години в Крагуевац, след което отива в Белград. В сръбската столица той е удостоен с големи почести от княз Михаил Обренович. По време на Сръбско-турската война, дядо Ильо повежда своите близо 300 юнаци в поредното сражение срещу тиранина. Той се бие в най-тежките битки с османците, но преминавайки през първата линия на сръбската армия той е тежко ранен. Куршумът го осакатява, две от ребрата му са извадени и воеводата остава сакат с едната ръка. Най-фрапиращото в случая е, че раната не е от турски, а от сръбски куршум, причинена най-вероятно заради спречкването на хайдутина с един от военните адютанти.


Конфликтът между империята и сърбите обаче завършва в полза на султана. Скоро обаче една нова сила ще се намеси в тежката ситуация на Балканите. Годината е 1877 и руският император обявява война на Високата порта. Тези драматични промени заварват Ильо в болницата, където тежките му рани още го измъчват. Той обаче чува за напредването на руснаците, любовта към България и омразата към тиранина не му дават мира и хайдутинът напуска лечебницата, за да се включи в борбата. Той пристига в Свищов, където веднага е приет от руското командване и му е даден чин капитан. При преминаването на Балкана той е зачислен в редиците на генерал Гурко, а по-късно му е възложено управлението на всички доброволчески чети. През януари 1878г. дядо Ильо войвода проявява огромна хитрост, той успява да излъже управата на Кюстендил че идва като авангард на руснаците и градът пада без бой. Целта най-накрая е постигната, на 3 март с подписването на Санстефанския договор, България е освободена. Ильо войвода е поканен и присъства в Сан Стефано, където му е връчен и поредният орден "За храброст". След края на войната хайдутинът, заедно с жената и децата си се мести да живее в Кюстендил, като не престава да подкрепя българите в поробена Македония. Той участва в Кресненско-Разложкото въстание като водач на чета и оцелява след неуспеха на бунта. През 1885г. избухва Сръбско-българската война, а дядо Ильо вече е в изключително напреднала възраст. Въпреки другарството си със сърбите, въпреки годините си, въпреки тежките си рани той отново хваща пушката и повежда четата си срещу новия неприятел. Бие се геройски край Брезник, Сливница, Враня, Краище и Извор. След края на войната желанието да помага на родината още го тегли. През 90-те години той всячески помага на дейците на ВМРО.

   За дългия си живот българинът постига уникални по рода си, нечувани подвизи. Въпреки страховитите перипети, пред които е изправен, той до последно отстоява българското и се бори за по-доброто бъдеще на своя обичен народ. Героизмът му е възпят в много народни песни, а за смелостта му се носят легенди. Края на живота си той среща на 17 април 1898г., в град Кюстендил. На погребението му се стича целият град, който отдава последна почит към заслужилия герой.

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Последния хайдутин


На 28 май 1805г. години е роден легендарният Илия Марков Попгеоргиев, по-известен като Ильо войвода, Ильо Малешевски или Дядо Ильо. Той е един от малкото поборници за българската свобода който участва в почти всички въстания за независимост и доживява Освобождението на България. В народната история е определян и като "последния хайдутин".
Роден е през 1805 в град Берово . Дядо му поп Георги загива като предводител на чета в сражение с башибозук. През 1850 след скарване с Ильо, беровския Мехмед байрактар стреля из засада и ранява брат му. За да си отмъсти, Ильо убива турчина и излиза в планината. Събира малка дружина, с която броди няколко години из Малешевско, Пиянец и Осогово. Байрактар е сестра му Мария Попгеоргиева. По време на Кримската война (1853-1856 г.) четата му нараства до 70 души. През 1854 г. турците в Дупница се готвят да нападнат българското население. Научавайки за това, Ильо войвода праща "хабер", че турската махала ще се изравни със земята, с което спасява българите.
През 1856 Скопският паша започва преговори с Ильо войвода да се върне към мирен живот. Не след дълго от Цариград пристига известие да не се преследва войводата, ако се върне към мирен живот с дружината си. Чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки на Ильо войвода е дадено писмено тържествено опрощение. Заедно с верния си другар Нико Камбера, той слиза в Кюстендил, където властите го посрещат тържествено и му разрешават да носи оръжието си. Ильо войвода се връща в Берово, но разкрива тайния замисъл на група местни турци да го убият. Заедно с Нико Камбера избива заговорниците и отново хваща планината. Подгонен от голяма потеря, е принуден да търси убежище в Света гора и Солун. От 1860 г. Ильо войвода прехвърля четата си в Сърбия, а през 1861 г. се включва в Първата българска легия на Раковски. Тук той става помощник на Георги Раковски при военната подготовка на легистите.
По-късно взема дейно участие с чета от 300 души, заедно със синовете си Никола и Иван, в Сръбско-турската война от 1876 г. В края на войната, при село Делиград, в големите боеве между сърби и турци Ильо войвода преминава с четата си през първата линия на сръбската войска, но е тежко ранен. Нещастието е не само физическо, но и морална покруса, защото куршумът бива изпратен от сръбски офицери. В следствие на раната от сръбския куршум на Ильо войвода са извадени две ребра и той остава сакат с дясната ръка. За показаната храброст във войната е награден със сръбския "Татковски" орден за храброст.
Руско-турската война от 1877-1878 г. заварва Ильо войвода в болницата. Още неоздравял от раните си, той заминава за Свищов и се поставя в услуга на руското командване, което му дава чин капитан и го прави командир на опълченска чета. Води отряда в Ловешко в турския тил. При преминаването на Балкана е в Западния отряд на генерал Йосиф Гурко. След Освобождението на София, капитан Ильо Марков е назначен за командир на всички сборни доброволчески чети и е зачислен в отряда на Юрий Задерновски, началник дивизион на 4-ти улановски харковски полк, със задача преследване на турците по посока Радомир-Кюстендил. На 27 декември 1877 г. е освободен Радомир, на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 11 януари 1878 четата на Ильо Войвода, заедно с руски войски, влизат тържествено в Кюстендил. На 12 януари, поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка, са принудени да се оттеглят. На 17 януари един силен руски отряд, начело с генерал барон Майендорф и четата на капитан Ильо повторно освобождават Кюстендил. По заповед на коменданта на града поручик Н. Савойски, капитан Ильо Марков разоръжава турското население в селата.
Дори и в свободна България войводата не спира да работи за освобождението и на други ббългарски територии, отстанали във властта на султана. По настояване на митрополит Натанаил и Стефан Стамболов разработва план за освобождението на поробените части. Участва в Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г., като води чета по десния бряг на р. Струма. По настояване на Стефан Стамболов, Народното събрание му отпуска пенсия от 220 лева месечно.
Въпреки напредналата си възраст, с четата си участва и в Сръбско-българската война през 1885 г. Четата е част от Радомирския отряд и е под командването на Димитър Беровски. Сражава се при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с.Извор. Поради участието на Ильо войвода във войната, сръбското правителство му отнема отпуснатата от княз Обренович пенсия.
През 90-те години, когато започва активното четническо движение в Македония и Одринско, Ильо войвода с интерес следи събитията и поощрява четниците, минаващи през Кюстендил. Престарелият Ильо войвода дава ценни съвети при изграждането на четническия институт на ВМОРО. Необикновената храброст на Ильо войвода и подвизите му го превръщат в истинска егенда още докато е жив. Възпят е в множество народни песни.
Издъхва в Кюстендил на преклонна възрас през 1898 г., а погребението му се превръща в събитие от национален характер.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=40467

Hatshepsut

Дядо Ильо Войвода – eдин отдаден на борбите за освобождение живот

Да се пише за войводата дядо Ильо съвсем не е лесна работа. Животът на този български революционер още докато е жив се превръща в легенда, като и до днес се пеят народните песни за неговите героични подвизи. Макар, че някои се опитват да го представят като последният хайдутин, това хем е вярно, хем не е вярно, тъй като неговата революционна дейност е свързана и с организираното революционно движение.

Дядо Ильо е роден на 28 май 1805 г. в с. Берово, Малешевско. Той е внук на войводата поп Георги, който загинал в сражение с башибозука при село Пастух. Немирният още от ранните си години Ильо Марков, за да се отърве от поробителя е нает за пандурин в Рилския манастир. Снимките от стари години ни показват войводата винаги натъпкал в силяха си доста впечатляващо оръжие, но така въоръжен той ходи още от двадесетата си година. В Рилския манастир необразования беровчанин има възможност да контактува с видни български духовници и книжовници. От там той преди да поеме по хайдушките пътеки се запознава с един от големите български книжовници и педагози, а по-късно и игумен на манастира Неофит Рилски.

За кратко време, след като се оженва през 1848 г. се връща в Берово и се отдава на семейството си и започва мирен живот, но той не продължава много дълго, тъй като през 1850 г. убива един от турските дерибеи и мъчители на българите Мехмед байрактар. Оттогава започва неговата революционна дейност. Сформира малка дружина, която се подвизава в Малешевско, Пиянец и Осогово, където отмъщава на народните мъчители. Постепенно четата му нараства по време на Кримската война до 70 души, от когато за дядо Ильо започва да се говори като народен закрилник. През 1854 г. четата му спасява Дупница от турски погроми. Не можейки да се справят с хайдишкия войвода и с неговата вече станала значителна по численост чета, след излизане на Хатихумаюна (1856) скопският валия чрез радовишкия каймакамин му обещава амнистия за него и четниците му, ако се върнат към мирен живот.

Обещаната амнистия, този път от Цариград скоро е скрепена с нужните атрибути и е връчена на войводата чрез кюстендилския митрополит Авксентий Велешки. Ильо Малешевски се легализира в Кюстендил, където властите и населението го посрещат най-тържествено. Той е един от малкото български хайдути, на които официално е разрешено от турските власти да носи оръжието си. Отново се опитва да се отдаде на мирен живот в родното Берово, но и този път той не траял дълго, тъй като местните турци скроили заговор за убийството му на него и на неговия най-близък приятел от дружината. Непокорният войвода отново хванал гората, като известно време трябвало да търси убежище в Света гора и Солун, а родната му къща била разграбена и бутната през 1859 г. по заповед на Нишкия валия. Жена му и децата му са преселени в Кюстендил, а в последствие Скопие, където били под непрекъснатото наблюдение от турската власт, за да може чрез тях да бъде заловен войводата. Скоро били заловени от властите 12 Ильови четници, които също повярвали в добронамереността на властите и се върнали се по домовете си. Четирима от тях са обесени публично в Кюстендил, а останалите 8 в Ниш. Войводата отново сформирал голяма дружина и през 1860 г. се прехвърля с нея Сърбия, като през 1862 г. се включва в създадената от Георги С. Раковски Първата българска легия, където е назначен за негов помощник по военната подготовка. На 3 юни при щурмуването на Кале мегдан в Белград Ильо войвода командва батальона, който развява и легионерския байрак.

След като сръбското правителство успява да се договори с Високата порта, легията е разтурена, а Ильо войвода с някои от легионерите са прогонени в Крагуевац. Заради участието му в легията и в боевете на Кале мегдан семейството отново е подложено на репресии, изселвания и затвор. Сърбите правят сериозен опит да спечелят на своя страна войводата, който по това време има известни разногласия с Раковски. Сръбският княз Михаил Обренович го награждава с орден и му се присъжда почетна титла, като му е отпусната и пенсия от 150 динара. Но това не е единствен случай когато сърбите правят опити да купят изявени български революционери и им дават пенсии и титли. Но за това ще говорим друг път.

Много българи участват отново във Втората българска легия, а по-късно и в Сръбско-турската война от 1876 г. Дядо Ильо заедно със синовете си Никола и Иван взема участие във войната, начело на чета от 300 души. Ранен е тежко в боевете при с. Делиград на 22 юли 1876 г., като куршумът ранил войводата е изпратен от сръбски офицер. Тази случка е разказана в спомените на войводата Христо Македонски, бивш четник в четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. От това раняване дядо Ильо остава инвалид, като осакатява с дясната ръка. За проявения героизъм във войната сърбите отново го награждават със сръбския "Татковски" орден за храброст.


Вещи и оръжие на Дядо Ильо войвода

Избухването на Руско-турската война (1877-1878 г.) заварва Дядо Ильо все още в болницата. Неизлекуван още, заминава за Свищов, като руското командване го произвежда в чин капитан и го назначава за командир на волна чета. Води сражения в турския тил в Ловешкия край. Тук искам да отбележа и друг един случай, тъй като той също е свързан с моя роден край. В моето село Орешак, Троянско пък действат четите на друг участник в Белградската легия Дядо Георги Пулевски, ,,българин от Галичник", както саморъчно е записал в биографията си и войводата Цеко Маринов, които охраняват Троянския манастир от башибозушките набези, а после са включени в отряда на ген. Павел Карцов. Дядо Ильо с четата си е в челните части при преминаването на Балкана от Западния отряд на ген. Й. В. Гурко. Дядо Ильо участва и в освобождението на София, като е назначен за командир на сборните доброволчески чети, зачислени към отряда на дивизионния началник полк. Юрий Задерновски.

Командваните от войводата чети участват в преследването на турските войски, отстъпващи към посока Радомир-Кюстендил, като на 27 декември 1877 г. освобождават Радомир, а на 2 януари 1878 г. – Дупница. На 4 януари получава нареждане да придвижи частите си към Кюстендил. На 8 януари с цялата си чета превзема с. Коняво, а на 11 януари четата на Дядо Ильо, заедно с руския авангард навлизат тържествено в Кюстендил. Радостта на кюстендилци е мимолетна, тъй като на 12 януари поради настъплението на многобройна турска войска откъм Крива паланка Дядо Ильовата чета и руския отряд са принудени да се оттеглят. На 17 януари четата на Дядо Ильо заедно с руския отряд, командван този път от ген. Майендорф повторно освобождават Кюстендил. В края на месеца, начело на набъбналата си чета той освобождава родния си Малешевски край. Активно участва в установяването на българска власт и в избирането на съвети на старейшините и председатели във всички села. На 22 март, вече е в Сан Стефано, където е награден с руски орден за храброст. Установената от Дядо Ильо българска власт в Малешево трае около два месеца, тъй като многобройна турска войска от Скопие през април отново си връща управлението.

Родното Малешевско, заедно с Царивоселско според Берлинския договор (1878) са върнати на Турция. Дядо Ильо със семейството си се преселва окончателно в Кюстендил.

Независимо от това, той продължава участието си в революционните борби. През Кресненско-Разложкото въстание предвожда чета по десния бряг на р. Струма. При подготовката на въстанието Дядо Ильо поддържа тесни връзки със Стефан Стамболов и с Охридския и по-късно Пловдивски митрополит Натанаил. Това въстание, неподкрепено от младата българска войска и от руските окупационни части скоро е потушено. По настояване на Ст. Стамболов, Народното събрание отпуска на престарелия вече войвода пенсия от 200 лв.

Макар и вече 80-годишен след нападението на Сърбия срещу България в гръб след обявеното Съединение старият войвода отново сбира четата си и участва и в Сръбско-българската война (1885 г.) Четата действа като съставна част от Радомирския отряд под командването на неговия съгражданин Димитър Беровски и се сражава при Брезник, Сливница, Враня, Краище и с. Извор. Разярените сърби решават да накажат стария войвода, сражавал се и проливал кръвта си за тяхната свобода. Сръбското правителство отнема отпусната му от княз Михаил Обренович пенсия.

Има информация, че и в последните години от живота си Дядо Ильо е в помощ на създадената през 1893 г. ВМОРО и подпомага създаването на четите на организацията. Има сведения, че той изпраща и четата на Начев и Мутафов по време на Четническата акция на Върховния комитет през лятото на 1895 г., които заминават за родния му край и където намират смъртта си.

Умира на 17 април 1898 г. в Кюстендил. Заслужилият герой, войводата Ильо Марков, българин от Малешево е изпратен от цялото кюстендилско гражданство и от негови съратници в борбата.

През 1978 г. посмъртно Дядо Ильо е удостоен със званието ,,почетен гражданин на Кюстендил". Още през 1934 г. тук е поставен и негов бюст паметник, а през 1978 г. и паметник. Негов бюст-паметник има и в гр. Благоевград, а къщата му в Кюстендил е реставрирана и превърната в музей.

https://bulgarianhistory.org/dqdo-ilio-voivoda/

Шишман

Голям юнак - голямо нещо.