• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
  • Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

Members
Stats
  • Total Posts: 8650
  • Total Topics: 1058
  • Online Today: 49
  • Online Ever: 133
  • (Jan 14, 2019, 07:51 pm)
Users Online
Users: 0
Guests: 40
Total: 40

Чудовищната разправа, наречена “Народен съд”

Started by Hatshepsut, Oct 01, 2018, 09:13 am

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut



"И НАИСТИНА КОИ ЛИЦА РАЗСТРЕЛЯХМЕ?" НО САМО ТОВА ЛИ?

68 години от чудовищната саморазправа, наречена народен съд

Едно общество, в което липсва справедливост, неизбежно деградира.

Престъпленията на комунистическия режим в България, започнали преди 68 години с нечуван терор, с масови убийства без съд и присъда или в резултат на присъдите на един сталинистки показен процес, цинично наречен народен съд, все още нито са осмислени, нито са осъдени морално.

Нещо повече - няма памет за тях и се губи връзката между станалото в миналото и случващото се днес. А тя е пряка, както е пряка връзката между морал и просперитет.

В България комунистическият режим бе наложен с чудовищно насилие и в условията на чужда окупация. За да бъде смачкана в зародиш съпротивата на българите, по указания от Москва на съветския гражданин Георгий Михайлович, безпощадно бе избит политическият, стопанският, военният и духовният елит на българската нация.

И след години на терор, репресии и страх, на мястото на унищожения интелектуален елит на България режимът си създаде пошла негова имитация - покварена от привилегии псевдоинтелигенция, която унизително и раболепно обслужваше властта.

Днешното българско общество все по-отчаяно разбира нуждата от истински лидери - от хора с морал, с демократична и правна култура. Но за да ги различи, обществото ще трябва да бъде имунизирано срещу лъжи и манипулации, а това значи - самото то да е просветено.

Чудовищно е незнанието на българския народ за собствената му трагична съдба, след като в днешна България цял един град носи името на най-големия национален предател и престъпник Георги Димитров, а нашата страна - единствена в цяла Източна Европа (!) все още е осеяна с гигантски паметници на армията окупаторка, извършила тежки престъпления в България - като убийства, отвличания, изнасилвания и грабежи.

Върху насилие и лъжи обаче нищо не се гради, освен престъпност и мизерия.


Масовото убийство на 1-и февруари 1945

- никой да не смее
да го погребва, нито пък оплаква;
без плач, без гроб - така да го захвърлят...

Софокъл, "Антигона", пролог

Протокол от екзекуцията няма. Гроб също няма.

Осъдените на смърт са лишени и от утехата да прегърнат за последно родителите си, децата и съпругите си, а те - дори от човешкото право да оплачат и погребат своите мъртви.

През целия си живот близките на избитите ще бъдат преследвани не само от комунистическата власт, но и от непоносимата мисъл какви ли зловещи сцени са се разиграли в последните минути на техните синове, съпрузи, бащи... на българските държавни мъже, избити по указания от Москва на 1-и срещу 2-и февруари 1945 година.

В книгата си "Видях сгромолясването им" чуждестранният кореспондент Волфганг Бретхолц пише, че освен едно официално комюнике на 2 февруари, с което комунистическите властници съобщават, че "смъртните присъди са изпълнени", на журналистите са "отказани сведения дори за това дали осъдените са били разстреляни, обесени или обезглавени" (Бретхолц 1994; тук и надолу цитатите са по тази книга).

"Въпреки всичко - пише преследваният от нацистите, а по-късно и от комунистите журналист - твърде скоро се разпространи истината за екзекуцията, която се оказа ужасно и невъобразимо жестоко клане."

Че е било ужасно и жестоко, едва ли може да се съмняваме.

Екзекуция, на която липсва прокурор, свещеник, лекар и която не се извършва от взвод с войници, а от сбирщина от партизани, милиционери, фанатици и от докарващи се на новата власт примитиви - хора без морал, чест и задръжки, неизбежно се превръща в кланица.

Впрочем не друг, а Петър Семерджиев, един от участниците в подобна "екзекуция" на осъдени на смърт от сливенския "народен съд", потвърждава в спомените си години по-късно: "А разстрелът тогава беше един разгул" (Семерджиев 2010).

Много бързо след зловещата нощ на 1-и срещу 2-и февруари из София се разнася истината за избиването на държавниците на България.

Ужасен от хаоса и некадърната стрелба, при която хората падат ранени, но не и убити, професор Станишев моли убийците да му разрешат да установи смъртта им, за да не ги хвърлят полуживи в гроба.

Тъмнината пада над избитите държавници и мракът над цяла България се сгъстява.

До днес...

И България никога няма да се оправи, докато не настъпи искрено покаяние за извършеното зло.

"Така наречените "народни съдилища" - категоричен е Бретхолц - служат единствено за това да придадат на режима и на терора впечатлението за някаква законност."

Даниела Горчева

http://www.eurochicago.com/2013/03/68-godini-ot-tchudovishtnata-razprava-naretchena-naroden-sad/

Hatshepsut

Съветските войски и тяхната роля в терора

Обезпокоен от пристигащите и от провинцията вести за кървава саморазправа, Бертхолц, заедно с други чуждестранни журналисти, предприема пътуване из България и се убеждава с очите си, че "произволът и тиранията, които българските комунисти упражняваха заедно със съветските окупационни войски, е обхванал цялата страна".

"В това развитие - свидетелства немският журналист - съветско-руските войски, които се честват от новите властници като "освободители на българския народ от фашистко иго" играят крайно активна роля.

Във всеки град и във всяко село се настанява руски гарнизон, който конфискува къщи и хранителни стоки, притеснява населението и - което е най-лошото - открито подкрепя режима на терор на комунистическата "народна милиция".

Където населението се опълчва срещу произволни арести и отвличания, където селяните се вдигат срещу тиранията, където се образуват центрове на съпротива, съветските войски вземат радикални мерки.

И онова, което местните комунистически властници не смееха директно да предприемат на своя глава, правеха го скришом чрез руската окупационна власт, която се изплъзваше от всяка отговорност."

Българите - на фронта да се бият, съветските окупатори - в България да избиват

Десетилетия наред българската историография мълчи, че окупационната армия на Сталин - тази същата, на която в цялата страна са вдигнати гигантски паметници "от признателния български народ", всъщност остава в България, за да подпомага терора на малочислените в тогавашна България комунисти и избиването на съпротивляващите се българи, а вместо съветските войски на бойната линия са изпратени 450 хиляди български войници и офицери да гинат в т.нар. "Отечествена война".

Тези български войници, на които - въпреки огромния натиск на Хитлер, държавният глава цар Борис спести участие на фронта, за да не умират по бойните полета на една мръсна завоевателна война.

А през 1946 г. съветският агент генерал Маринов (този същият, на чието предателство "дължим" осъществяването на сатанинския план на Сталин за окупация на България) ще се бие в гърдите пред българския дипломат Евгений Силянов в Париж, че под негово лично командване са ранени и убити 30 хиляди българи във войната срещу Германия (Недева 2007).

И за капак главният обвинител на т.нар. "Народен съд" Георги Петров ще се хвали в доклада си до ЦК на БРП(к), че не са осъдили на смърт само тези български офицери, които... "са се укрили на фронта"! (Доклад 2005).

Което, разбира се, няма да пропуснат да сторят веднага след връщането им оттам.

Това беше чудовищна присъда...

"Това беше една чудовищна присъда, която нямаше нищо общо с правото и справедливостта - казва Бертхолц, който освен журналист, е и доктор по право. - От всичките 162 подсъдими на смърт бяха осъдени не по-малко от 96. Тридесет други подсъдими бяха осъдени на доживотен принудителен труд, осемнадесет - на петнадесет години, останалите на лишаване на свобода от една до осем години."

След като описва терора, който преминава "като ураган над цялата страна", вземайки десетки хиляди жертви, и участието на съветско-руските войски в него, Бертхолц пише:

"В тази обстановка през януари 1945 в София се разигра чудовищният процес срещу повече от сто "военнопрестъпници". Неговите последни заседания чак до обявяването на присъдите проследих изцяло. Още в деня на пристигането ми си издействах от Министерството на пропагандата входна карта. Получих я с цял порой от пропагандно многоглаголстване, че този процес доказвал колко честно България скъсвала със своето "фашистко минало"...

Самият съд се бе превърнал в театрална сцена - с прожектори, високоговорители и публика, на която никой не пречеше да дава израз на своето "отвращение" и "възмущение" по време на съдебното заседание.

Върху многото, подредени една зад друга пейки седяха подсъдимите, общо сто шестдесет и двама. Те представляваха най-знаменитата подсъдима скамейка, която някога е съществувала в цялата история на правосъдието."

https://www.eurochicago.com/2013/04/68-godini-ot-naroden-sad-tchast-2/

Hatshepsut

Зверството ,,Народен съд"

Враговете на народа да се разстрелват с пистолетен изстрел в тила - изпитан и любим метод на болшевиките
Христо Марков

Отново наближава нощта на 1 срещу 2 февруари, когато преди 72 години в България бе извършено най-голямото зверство от българска партия срещу българския народ. БКП срещу Народа! Това е ,,рекапитулацията" от ,,Народния съд".

Преди години, когато откривахме паметника на загиналите в тази страшна нощ, забелязах един доста възрастен мъж, който трепереше целия, положи цветя и плачеше като дете. Поразпитах за него, запознахме се и той разказваше с приглушен глас. Помнеше подробности, въпреки доста напредналата му възраст. Оказа се, че Цеко Алексиев е наблюдавал касапницата, защото е бил по това време началник на ,,Градини и паркове" в Централни гробища в София. Записах разказа му и го включих в неиздадената ми още книга ,,Родът Сталийски - жестокото усилие на оцеляваш." Претендирам, че съм единственият българин, който записа разказа на живия свидетел Алексиев от страшната нощ. Предлагам ви част от книгата, която описва часовете на екзекуцията, за да се помни. По-добро не мога да напиша.

Архивите ни разкриват и внимателната подготовка, която комунистите предприемат за най-масовата екзекуция в новата ни история. Още от края на 1944 г. репресивните органи са предупредени ,,да бъдат нащрек, за да осуетят всеки опит за промяна на линията на Народния съд, както и възможни протести на отделни обществени групи". Никола Петров, помощник-командир на 3-а дивизия, четирийсет години след това декларира: ,,Още преди процеса присъдите ги знаехме и не се тревожехме за изхода му". За подготовката и същинския разстрел в началото на 1945 г. в София е привикан целият помощник-командирски състав на българската армия. Това са и преките организатори и участници в предстоящата кървава разправа. Водители на наказателния отряд са: Фердинанд Козовски - бъдещ председател на Народното събрание, Изидор Леви, по-известен като Бачи Зеев - палач-следовател, специален агент на Лаврентий Берия от болшевишкото НКВД, по-късно - началник служба в 1-ви отдел на Държавна сигурност, и шефът на спецотдела полковник Лев Главинчев - съдист, участник в много комунистически зверства още преди 1944 г. Това се хората, които отговарят ,,работата" да се свърши с нужната жестокост, бързина и потайност. Те са извикани от ЦК на партията от фронта, за да им се дадат подробни инструкции за организирането и провеждането на екзекуциите. Организирана е и специална команда за убийствата начело със софийския комендант на милицията подполковник Веселин Георгиев. В състава й са само комунисти и ремсисти от системата на милицията и военното разузнаване на ген. Петър Вранчев, като имат дори... партиен секретар на временната група за разстрели. Това е комунистът Кольо Петков-Моряка, съучастник на Мирчо Спасов в екзекуцията на техния човек, обвинен в предателство пред 1944 г., Никола Милев.

Компания от професионални убийци, удушвачи, касапи от вартоломеевите нощи,

с една дума - комунисти! Тези човешки същества имат за задача да избият по най-бързия начин трима регенти, министрите от три кабинета, дворцовите съветници, цял един парламент и повече генерали, отколкото България е загубила през трите войни, които води през 20-и век. Депутатите от 25-то народно събрание са избити въпреки съществуващия депутатски имунитет - норма от римското право, съществувала по цял свят.

Преди това в ЦК на БКП има изключително важен спор и той е как да бъдат екзекутирани осъдените. За класическия начин ,,чрез обесване" настоява зетят на Георги Димитров Вълко Червенков, който иска по този начин да отмъсти за своите другари, взривили църквата ,,Св. Неделя" през 1925 г., но е надделяло мнението на Трайчо Костов и компания да се разстрелват с пистолетен изстрел в тила - изпитан и любим метод на болшевиките. По този начин според главорезите ,,работата ще се изпълни бързо и чисто", а това е основната цел на палачите в онзи исторически момент.

Нощта на 1 срещу 2 февруари 1945 г. е студена, тиха, с лек вятър. Осъдените са извеждани от подземията на Съдебната палата със завързани ръце и товарени в шест камиона, които чакат в двора към входа откъм ул. ,,Алабин". Забранено им е да викат, протестират, да вдигат шум въобще. За неспазване на тази заповед най-напред с приклад е пръснат черепа на младия депутат Иван Батембергски, защото си позволил да извика за помощ, може би се е обръщал към Всевишния, може би към родителите си, но... Следващата жертва е бившият министър Тодор Кожухаров, инвалид от войните, писател, който извикал

,,Не трябва да плачем за нас, а за България",

после запява националния химн ,,Шуми Марица". Разбиват му главата с револвер.

Ето какво си спомня царица Йоанна за тази зловеща нощ: ,,На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията...

...Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. ,,Алабинска". По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: ,,Помощ", но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: ,,Не трябва да плачем за нас, а за България". И запя националния химн ,,Шуми Марица". Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежкоболни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър... В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези ,,вече готови" ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце... Изглежда, че на всеки убит [проф. Ал.] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит.

... Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче по странните пътища на vox populi кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха

безстрашно да се молят на тази земя;

и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур. Странно - запазила съм жив спомен от черните воали, развявани от вятъра. Бях познавана отдалече. Ни никой, никога не ми каза нещо. Носехме свещи и цветя върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях и дали са още там, не се узна повече нищо.

... Бях внимателно следена и моят свят, можеше да се каже, че вече беше ограничен между двата гроба, този на моя съпруг в Рилския манастир и този на мъчениците от ,,Кървавия четвъртък". Бях сама, с две деца, на двадесет и девет години."

Преди това в софийските гробища се провежда един спектакъл на абсурда, немислим и разтърсващ. По някаква налудна приумица партийният секретар на екзекуторската група Кольо Петров-Моряка решава да проведе... ,,партийно събрание"! Да, да, там, в гробището, пред зеещите ями и в присъствието на осъдените. Началникът Веселин Георгиев изтъква огромното доверие на партията, оказано на определените екзекутори за изпълнението на политическата задача, допълва го Моряка, който натъртва, че всичко трябва да приключи по-бързо, за да бъдат изправени пред свършен факт представителите на Англия и САЩ в Съюзническата комисия. Трети говори другият партиен активист и злодей Лев Главинчев, който се обръща към осъдените - трябва да разберат, че каузата им е бита карта, че напразно са се мъчили да възпрат светлото комунистическо бъдеще, извадили при това голям късмет, защото имало предложение да бъдат бесени. Прекъсва го подполковник Георгиев: ,,Губиш ни времето, Левчо. Без формалности". Освен взводът за убийства на това безумно представление, на масовата екзекуция, на човешката кланица присъстват още Цола Драгойчева, която отговаря за Народния съд в ЦК на БКП, Фердинанд Козовски, Изидор Леви /Бачи Зеев/, а в разстрела пряко се включват Лев Главинчев, Веселин Георгиев и Кольо Моряка, дори се скарват кого да убият. След години Георгиев се хвали в пиянски компании: ,,Лично пролях синята кръв на Кирил!", но същото ще твърди и Главинчев - ,,Аз ликвидирах княза, Филов, Станишев и генерал Михов". Кольо Моряка пък е още по-категоричен в спомените си: ,,Аз му заявих твърдо, че като партиен секретар на групата на мене се пада тази чест. Князът е мой и не го отстъпвам на друг. Весо /Веселин Георгиев/ се опита да ми се противопостави, но в крайна сметка си го ,,взех" Кики..." Как ви се струва, драги читатели? Май в световната история само българските убийци комунисти със стара дата ще се карат кой кого е застрелял!?

Версиите за тази зловеща нощ са многобройни, но би трябвало да се доверим на тогавашния началник на служба ,,Паркове и градини" в софийските гробища Цеко Алексиев, който е бил свидетел на касапницата, видял е и жертвите, и палачите. Според него мястото, определено за екзекуцията, е било осветено с автомобилни фарове, повечето от убийците били цивилни, не униформени, въоръжени с шмайзери, а

екзекуцията започнала с разстрела на княз Кирил,

после Филов, генерал Михов, а след тях преминали към министрите. ,,Първи убиха Александър Сталийски, после Багрянов, Божилов, Даскалов. Стреляха в тила им с пистолет и труповете падаха в ямите. После д-р Станишев ходеше до всеки от убитите, навеждаше се, слагаше ухо на сърцето, търсеше пулса, установяваше смъртта. Взе да се развиделява и тогава решиха, че върви бавно. Започнаха да ги убиват на групи с шмайзерите. Последен разстреляха доктора. Уби го Главинчев." - разказва свидетелят Цеко Алексиев след години.

Не минало и без мародерство от страна на палачите. Вземали са от жертвите всичко ценно - пръстени, часовници, златни халки. Един от по-нисшите чинове събува ботушите на убития княз Кирил.

Така една шайка от комунистически главорези става автор на най-страховитото масово изтребление на държавници в цяла Европа - в тази вечер са разстреляни и хвърлени в общ гроб 3-ма регенти, 22-ма министри, 67 депутати, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници и един княз. За сведение Нюрнбергският трибунал се ,,отчита" със само 14 постановени смъртни присъди за видни нацисти, докато българският ,,народен съд" с всичките си областни поделения директно избива 2730 държавници.

Телата на държавния елит на България са струпани в бомбените ями. Камиони със сгурия са изсипани върху тях. Подравнено е с кал, сняг и кръв, много кръв. Малко сняг и много кръв има в онова утро на Централните софийски гробища.

Какво ли си е мислел преди разстрела Александър Сталийски?! За семейството, децата, за празната кантора, за добрините, които е сторил, за родителите, тръгнали с него и сестра му от Видин до София с файтон, за да участват в строежа на Нова България, да стъкмят къща и дом, за войнишките победи и погроми, за политическите разправии в парламента и извън него, за книгите, които е написал с наивната вяра, че ще спомогне да се укрепи държавата, за баджанака комунист, когото спасява от сигурна смърт, а той го изпраща пред ямата в компанията на Лев Главинчев и Бачи Зеев, за приятелите художници, писатели, журналисти или просто зевзеци, за спомена, който ще остави у близките, за старата си майка, за сестрите, за вилата във Варна и тежките приятели, за... Това никога няма да узнаем, но със сигурност е искал да остави златния часовник от баща си за спомен и белег за него на синовете. Е, не успява, за тази работа има мародери, които чакат с пистолети.

В началото на 90-те години синът Александър ще сподели за зловещия ден във филма ,,Оцелелите": ,,Започнаха да се чуват изстрели. После разбрах, че екзекуцията е станала на гробищата. То не е далече, знаете къде е, това е ,,Майчин дом". И няма да забравя никога, казах, че може би това е екзекуцията, а Шиклето /Михаил Михайлов Панайотов - близък приятел, по-късно емигрант в САЩ, легионер/ казва: ,,Няма такова нещо, не се безпокой". Легнахме да спим. На сутринта, някъде 7.30-8 часа се прибрах вкъщи. Бяха баба ми, майка ми и леля ми. Нямах лична карта. Отидохме на гробищата. Имаше сняг,

около 100-200 метра направо килим от кръв

Ямите заринати, а отгоре посипана сгур. Бяхме, доколкото си спомням, с г-жа Станишева, г-жа Филова, други, които бяха, не мога да си спомня, мисля че беше г-жа Багрянова. Не съм сигурен, разбира се, от тогава мина половин век. Сложихме цветя, запалихме свещи и за мое голямо учудване двама души се доближиха до майка ми, тя обясни и не ни закачаха повече. Това беше. Прибрах се вкъщи и на другия ден бяхме изселени с майка ми в село Долни Дъбник до Плевен.

Баща ми беше мълчалив човек, не обичаше да говори, най-малко обичаше да обещава. Говореше свободно пет езика. Никога не ми е говорил за Царя, нито ми е говорил против Царя, допускам, че е бил монархист. Никога не ме е насъсквал против комунистите, но ми е казвал какви са. И когато го попитах: ,,Добре де, ами вуйчо Владо?", той вика: ,,Синко, за роднини правилото не се отнася". Тогава се заклех да се боря срещу болшевиките, защото винаги съм го казвал и на събрания, митинги и в Камарата: Timeo danaos et dona ferentes - ,,Не вярвай на атиняните и когато дарове ти носят!" Когато болшевиките ви обещаят, да знаете, че те ви лъжат. Не вярвайте на комунистите, те никога не могат да се променят!".

Племенничката Пепа Симеонова: ,,Рано сутринта чухме присъдите по радиото. Баба Рада се развълнува много, затрепера цялата и каза да й дам палтото и бастуна, къде, къде да ходи... Аз с нея да дойда, да я придружавам. Каза, че ще ходи при владиката Стефан за амнистия, за апелация - той беше много популярен по онова време. Тъкмо се облече и сме готови да тръгваме и дойде Иванка Топенчарова, тя работеше в съда тогава и пита: ,,Бабо Радо, къде?", а баба й каза: ,,Ами отивам при владиката Стефан, ще моля за амнистия, за апелация...", а Топенчарова й вика: ,,Късно е, бабо Радо, присъдата е изпълнена, убити са вече". Че като писнаха вкъщи, а баба виеше: ,,Ами тялото, поне тялото дайте, да го погребем сина ми по християнски!?", а Иванка - ,,Не може, бабо Радо, те са погребани вече". И тя ни каза къде е общият гроб. Ние се дигнахме и направо на гробищата. Беше един студен ден, а хората се тълпяха около мястото. Отъпкано, кървави следи навсякъде, в кръг - милиционери. Хората плачат, палят свещи. Колко сме стояли, вече не помня. На другия ден пак отидохме, но този път така наоколо 150-200 метра имаше много милиция и не ни пуснаха до мястото, където са погребани. Ужасно, ужасно беше! Баба скоро след това легна болна и не стана вече. То мъка, мъка... Помня като днес, когато Цанко се върна от състезание и му казаха, че са убили баща му, той стои тук в коридора и плаче, скимти като куче..."

Какво ли може да се добави към тази антична трагедия? Може би няколко последващи реакции. Британският политически наблюдател на процеса е категоричен: ,,Присъдите са определено отмъстителни" и изразява мнение, че тази разправа е планирана не само на местна почва, а под диктовката на съветските апаратчици и репресивни органи. А кореспондентът Волфганг Бретхолц на 5 февруари се среща с Цола Драгойчева и я пита какво мисли за присъдите и ,,спешното" им изпълнение, а тя с присъщата на комунистите циничност е пределно откровена: ,,Никога в живота си не съм спала толкова добре, както в утрото на екзекуцията".

Репресиите не спират и след варварството, извършено на 1 срещу 2 февруари 1945 г. На 19 април 1945 г. Георги Димитров с радиограма до верния му паж в България Трайчо Костов дава поредното нареждане: ,,Обсъдете с Югов необходимите срочни мероприятия за изселването на тези хора в подходящи за целта райони. Част от тях трябва да бъдат изпратени на принудителни работи. Никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят в дадения случай каквато и да е роля".

Осиротялото семейство на министър Сталийски, Надежда и двамата сина, са изселени в Долни Дъбник, както и още 11 875 членове на семействата на избитите и осъдените от Народния съд. И се започва едно безкрайно оцеляване, стремеж да оживеят, да запазят спомена, да държат главите си над водата - почти половинвековно стремление за спасение и сносен живот с мъката от онази студена, тиха и зловеща нощ. Големият син в продължение на почти половин век ще премине през преизподнята на концентрационните лагери, ще е изселван, преследван, малтретиран, изключван, заличаван, разделян от семейството, докато достигне до общественото ниво на бащата - министерското кресло, но в края на земния си път ще отчете като най-голямата своя победа самото оцеляване и запазването на достойнството и фамилната чест.

През 1995 г. на мястото на екзекуцията и масовия гроб в Централните софийски гробища е поставен

голям каменен кръст,

а на 26 август 1996 г. Върховният съд на Република България отменя присъдите и реабилитира регентите, министрите, народните представители, царските съветници, висшите военни, журналистите, избити в името на една безумна кауза, която донесе на страната половинвековно строителство на ,,най-хуманния и справедлив строй". През 1998 г. във фоайето на Министерството на правосъдието е поставена паметна плоча на тримата министри, разстреляни в нощта на комунистическата жестокост: Васил Николов Митаков, Константин Йоцов Партов и Александър Цанов Сталийски. И се питаме дали справедливостта в тази страна ще идва все с половинвековна давност? Съдба българска.

https://www.faktor.bg/

Hatshepsut

От нашата Download-секция може да свалите книгата на Поля Мешкова и Диню Шарланов "Българската гилотина. Тайните механизми на народния съд":

https://bg-nacionalisti.org/BNF/index.php?action=tpmod;dl=item225

Лина

"Враговете на народа да се разстрелват с пистолетен изстрел в тила - изпитан и любим метод на болшевиките"
Христо Марков


Може да отбележим, че това не е бил единствения начин човек да излезе умрял от комунистическите лагери.
Стара комунистическа традиция е да се стимулират безчинствата на циганите над българите. И да знаете добре, че не един и двама от убийците, които са малтретирали задържаните интелектуалци са били цигани.
Знам за един, който се е казвал Рашко, дали не е бил рода на днешния Рашков - убиеца от Катуица, значи той е биел хората с дървени сопи по главата................. докато мозъка им не потече.

Panzerfaust

Циганите по природа са много жестоки и примитивни, което ги прави много подходящи за палачи в лагерите.

Hatshepsut

Кръвожадният Трайчо Костов


Той режисира убийствата без присъда и определя смъртните наказания на Народния съд

Поетът Евтим Евтимов написа книга, озаглавена ,,И защо бе всичко това". Бихме запитали - защо пък е написано всичко това, но млъкни сърце! Активистът перестройчик изкарва Трайчо Костов ангел небесен, светец, новата съвест на България! Не струва!

Без Трайчо Костов най-новата българска история щеше да е по-малко кървава.

Той не присъства на историческото заседание преди обяда на 8 септември 1944 г. на улица "Перник" 10. Там са Димитър Ганев, Благой Иванов, Георги Чанков, Антон Югов и Цола Драгойчева. Добри Терпешев докладва плана за решаващия удар. Трайчо Костов е освободен от Плевенския затвор още на 6 септември. Два дни - запомни тия дати, читателю -  7 и 8 септември, политическият секретар на ЦК на БРП (к) никакъв го няма.

Затова пък на самия 9 септември се появява с походката на Ленин в Смолни, сяда в президиума на провеждащото се заседание на партийни големци, казва скромно "Аз съм Трайчо Костов"  за тия, които не го познават, и хваща бика за рогата. Още там заявява, че царското семейство трябва да бъде ликвидирано до крак, включително децата, по модела, създаден от болшевиките през 1918 г.
Предложението е толкова чудовищно, че не среща подкрепа от никого.

Трайчо Костов махва пренебрежително с ръка: ,,Винаги бихме могли да го припишем на републиканците звенари"...

Номерът е щял да мине: още е пресен споменът, че деветнадесетомайци са включили в плана си за преврат ликвидиране на царското семейство.

Убийците са пазарени - Лев Главинчев и негови дружки протогеровистки. Охраната на двореца от членове на Военния съюз, ръководени от подполковник Тодор Кръстев, е трябвало да отвори вратите на касапите. В следващия момент до Кръстев е изпратен Петър Хаджииванов, бъдещ началник щаб на българската армия през 1944-45 г., генерал-майор, със заповед за отмяна на решението.

Още през нощта на Девети септември започва революционната чистка, разбирай, беззаконните убийства. Четвърт век като убийци се спрягат имената на Тодор Живков, Мирчо Спасов, Лев Главинчев. Но това са марионетки. Нужен е кукловод. Това е Трайчо Костов. Доказателствата са неизброими, но тук ще се спрем само на едно.

На 24 септември 1944 г. Трайчо Костов съобщава по ежедневната радиовръзка на Георги Димитров: ,,Готов е законопроектът за Народния съд. Но докато започне да действа, ще мине известно време. Това може да бъде използвано за негласна ликвидация на най-злостните врагове, което ще бъде възложено на нашите вътрешни тройки. Контрареволюцията трябва да бъде обезглавена бързо и решително"!

Три дни и три нощи дори няма закон за задържане на когото и да било. Едва на 12 септември започват по указ арестите на министри, депутати, полицаи, държавни служители, общественици, интелектуалци.

Трайчо Костов е получил дългоочакваното разпореждане на Георги Димитров ,,да се унищожи фашистката интелигенция". Политическият секретар подготвя списъци и нарежда за такива в подразделенията като не пропуска в екземпляра, предназначен за унищожаване след прочитане, ,,да се унищожат всички следи и документи, за неизпълнението ще се търси най-строга лична отговорност".

Напразно директорът на Народната милиция Енчо Стайков, добросъвестен ветеран на партията, честен човек, се опитва да въдвори ред, но е заплашен че "революционната чистка" току-виж засегнала и него. На 27 септември уморен, унижен и оскърбен, той си подава оставката и на негово място идва съветският възпитаник Раденко Видински.

Ставащото в България кара косите на много виделите англичани да настръхват. Те бият тревога направо до посланика в Москва.

Там той използва гостуването и кани на среща регента Венелин Ганев, на когото заявява, че ако болшевизмът на българските комунисти продължава в същото темпо, те ще настояват за смяна на правителството.

Венелин Ганев е черната овца в регентството. Тодор Павлов ще го наклевети пред Георги Димитров: ,,Напоследък все по-често спори в министерския съвет. Ганев заявява, че съвестта му не можела вече да понася произволите и беззаконието на милиционерите, бивши партизани." Дори предлага да се махнат комунистите от министерството на вътрешните работи, защото дискредитират властта.
Тодор Павлов пък предупреждава, че ,,в политическа криза той е способен да стори непоправими бели".

Димитров бие депеша по диригента на касапския оркестър да бъде по-внимателен. Трайчо Костов отговаря, че революционната чистка ще продължи още седмица, но явно забравя.
По данни от доклад на Антон Югов до Политбюро от 29 септември 1944 г. се съобщава за арестувани 28 630 души. На Народния съд са дадени около 10 919. Къде се губят 17 611 лица, главно интелектуалци, никога няма да стане ясно.

На 1 октомври Трайчо Костов пак обещава седмица клане на гьотере и после - по закон, но чак на 9 октомври докладва: ,,На революционната чистка слагаме решителен край". Тази дата странно съвпада с пристигането на 60 души от английската комисия към Съюзническата контролна комисия.

На 17 септември Трайчо Костов като го усуква по килифарски, съобщавайки на Димитров в Москва, че "сред населението се е получил сериозен отлив, има уплаха сред обикновените хора от репресиите". В тоя дух ще цитираме едно писмо от Свищов (и от други места в страната пристигат подобни), в което се казва: ,,Има отпадане на настроението на масите към властта. Това се дължи в голяма степен на арестите около Народния съд".

Веднъж привършил беззаконните убийства, Трайчо Костов запретва ръкави за втория епизод на кървавия спектакъл. Измъчва се, че не може да стори нищо на княгиня Евдокия, нарича я Пепелянката и стоварва ада си и върху военните.

Само че Дамян Велчев му се опъва по военному. ,,Аз не мога - заявява пред Политбюро той на 28 ноември 1944 г. - да позволя да се дезорганизира моята армия, да се арестуват офицери. Това, което прави милицията, ще принуди народа да хване гората!" ,,Вие защитавате фашистите!" - скача му Трайчо Костов. ,,Не! Аз защитавам честта на българското войнство!" - е отговорът.

Все по това време в Народното събрание Никола Петков заявява: ,,Аз напуснах Отечествения фронт, защото избивате хората. Отечественофронтовци избивате!"

Трайчо Костов пише до Димитров на 13 декември: ,,Добре, че тук е Червената армия, иначе щяхме да имаме гражданска война". Димитров отговаря на мига: ,,Маневрирай! Нямаме интерес от правителствена криза!"

На 20 декември започват заседанията на Първи върховен състав на Народния съд. Трайчо Костов се заема да командва съда, ако тази институция може да се назове така. Този най-представителен 13-членен състав има само петима юристи, останалите са от кол и въже, начело с пенсионираната даскалица Рада Тодорова, страшилище за децата някога, страшилище за възрастни сега, която носи и пищов по време на заседанията.

Трайчо Костов е убеден, че нему е дадено правото от народа да определя смъртните присъди, а Народният съд само да ги оформя законно.

На съвещание на Политбюро на ЦК на 20 януари 1945 г. дори влиза в остър конфликт с Антон Югов и народни обвинители, че смъртните присъди, които политическият секретар иска, са прекалено много.

По първия процес на Първия върховен съд Трайчо Костов се задоволява само с 33 смъртни присъди, но ще излее яда си при втория процес. Той е над депутатите, сред които има 17 генерали, 60 адвокати, 22 търговци и видни интелектуалци. Напразно изтъкнати комунисти като Върбан Ангелов и Владимир Димчев, народни обвинители, апелират към справедливост. В крайна сметка съдът се спира на 25 смъртни наказания. Ние не знаем какви номера е правил Трайчо Костов, но само след два дни, при произнасянето на присъдите, осъдените на смърт депутати са вече 67. Смъртно наказание има дори за такива подсъдими, за които обвинителите са искали до 8 години затвор.

Подобна е историята и с другите върховни състави, както и с 119-те процеса в провинцията.

http://www.desant.net/show-news/31641