• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

07 July 2020, 19:28:07

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10920 Posts

Шишман
2577 Posts

Panzerfaust
444 Posts

Лина
418 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 15795
  • Total Topics: 1262
  • Online Today: 38
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 1
Guests: 22
Total: 23

Домът на някогашните българи

Started by Hatshepsut, 24 July 2018, 20:50:20

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut


Hatshepsut

Как са строили своите къщи нашите предци?


Моята баба, която е стара балканджийка и в момента е жива на 96 години веднъж ми разказа, как са живеели хората на село едно време. Тя ми разказа, че когато на някой от селото му се случило нещастие, цялото село се вдигало да го подкрепи. Имало един случай, когато на някакъв човек се издавили всичките овце. Това е било целия му поминък. Тогава той взел едно въже и тръгнал към гората да се беси. Съселяните му го спрели, хванали го и започнали да минават от къща в къща. И от всяка къща му давали по нещо, кой агне, кой козле, кой теле. Така накрая човека завършил с повече добитък отколкото първоначално имал. Това е било истинската ,,социална държава", при която човек помага на ближния си когото познава, а не днешното държавно насилие и чиновнически произвол които отнемат от тези които работят и дават на други, които не искат да работят само защото отговарят на определени ,,социални критерии". В старата жива и органична селска общност няма как лентяите да получат нещо, но се е помагало само на честните и трудещите се хора, когато изпаднат в беда. При това без закон и писани правила. Просто хората са постъпвали по сърце, съвест и според добрия пример който са видели от дедите си.
Баба ми разказва също, че когато някой започнел да строи къща, купувал само пироните, а другите му помагали да събере и издяла греди от гората, и да направи кирпич от глината на двора, както и цяло село се  вдигало да му строи къщата. Така дори и най-бедните са имали свой дом без поробване към банките за остатъка от живота си. В днешното време на индивидуализъм и себичност сме изгубили тези реалности, затова сме поробени в една система в която заробването към банки и кредитори задушава и строителството и свободата на развитие.

http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=32211

Hatshepsut

Старите майстори в Добруджа благославяли градежа на къщите с магически слова


"Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии!", провиква се мъж, който се е качил на билото на покрива на току що построена къща. На една от гредите е забоден дървен кръст, превързан с пешкир, а отдолу, в двора край градежа, се е събрала цялата многолюдна фамилия. "Чорбаджията майсторите сайдиса, Бог него да дари! Колкото звезди в небето, толкоз овце в полето! Колкото са на ризата жичките, толкоз да са му жълтичките", благославя човекът от покрива. Силният му глас се извисява над групата и достига до всички къщи, накацали като бели лястовички в добруджанската равнина. След минути цялото село се стича край новото жилище. Всеки е взел нещо от своя дом – я пешкир, я риза, я чорапи... Хората се появяват с усмивка и окачват  даровете на кръста, до който стои баш майсторът и реди благословии. 
Всички отиват на градежа. Не се допускат отклонения, защото индивидуализмът в традиционното общество не е развит, обяснява Лена Кирилова, уредник в отдел "Етнография" към РИМ Добрич. Припомня, че приказката: "Какво ще кажат хората.", тръгва точно от тези времена.
В представите на старите българи само мъж, който е построил сам дома си, имал право да се нарича стопанин и домовладика. А изграждането на дом било свещено действие.

Първо се търсело подходящо място. Добре било, ако теренът вече е усвоен, т.е., там вече някой е живял и пространството си има дух и сайбия (б.а. стопанин). Ако пък мястото не е било обитавано, то трябвало да е поляна, ливада и въобще равен терен. Никога не се строи върху самодивско игрище, защото се знае, че там трева не никне.
В Добруджа къщите винаги се градят около естествени водоизточници, или там, където водата може лесно да се добие. Когато строиш на неусвоено пространство, предната вечер посипваш мястото с пепел, разказва Лена Кирилова. На сутринта се гледа какво животно е оставило следи, защото то ще е духът покровител на дома. Най-често в ролята на дух покровител влизала змията, защото за древните българи тя е била символ на мъдростта, знанието и дълголетието.
Традицията повелява основите да се копаят винаги на изток, преди изгрев слънце, на "лек ден" и на нов месец. Неписаните езически правила изискват първата копка да се направи от баш майстора или от самия стопанин. После се извършва жертвоприношение. Кръвта на закланото животно трябва да изтече в темелите на бъдещата къща, а костите и главата му да се положат в основите на строежа. Там се оставя и сребърна пара. В християнско време е прибавен и обичаят в основите да бъде зазидано и шише със светена вода. Записват се имената на стопаните, на майсторите и кога е била градена къщата. Тези данни се заравят в земята. Често се хвърлят и пари в основите на дома. След това започва градежът.

Когато къщата е завършена, се прави обичаят "викане". "Чорбаджията нас подари, златен дар, златен бакшиш", провиква се дюлгеринът и пожелава късмет, добруване, много жито на полето и много бъчви в мазето. Думите съзнателно се изреждат на висок глас, защото се знае, че словото има магическа сила. Надошлите да чуят благословията комшии и роднини оставят подаръци, а майсторите премятат даровете през кръста или на въже, опънато на покрива. Обичаят изисква майсторът да обявява всеки дар и да съобщава името на дарителя. Викането завършва с думите: "Който донесе – благодарим, който не донесе – пак благодарим...". Е, понякога дюлгеринът изтърсва: "Който не донесе – до довечера да го втресе..."  Но рядко. Зидарят основно се проявява като добър орисник, а когато приключи с пожеланията, стопаните дружно извикват: "Амин!"
Следва предаването на ключовете от баш майстора на стопанина, но това също трябва да стане на "лек ден", което значи понеделник или сряда, или "когато месечината се пълни". А щом поеме ключовете, домовладиката дава пари извън уговорената заплата.
По правило първият, който прекрачва прага на новата къща, е най-старият член на семейството. Той ръси зърно и пари на входа и влиза тържествено, а едва след него могат да пристъпят всички останали.

Първото нещо, което трябва да направиш в новото жилище, е да запалиш огнището, защото огънят е символ на дома. Там където има огън, има живот. Загасне ли огънят, свършва животът. Огнището може да бъде запалено от свекъра, от свекървата или от майстора, строил къщата. Вярва се, че като се накладе първият огън, къщата получава своя сайбия. Това е невидимият дух – закрилник на дома. За да се чувства добре сайбията, огънят  трябва да се поддържа 40 дни. Заедно с огъня в дома се внасят хляб, вода, сол, икона и най-важните предмети от покъщнината. Този обред поставя началото на усвояването на къщата. Коли се курбан и се прави водосвет. По-заможните стопани колят теле, овен или агне, а сиромасите – пиле. Според обичая, стопанинът трябва да заколи курбана над огнището, до източната стена на къщата или на прага й. Може и под плодно дръвче в двора. На първия голям празник (Св. Богородица, Димитровден) се приготвя богата трапеза, канят се роднини и съседи, които носят дарове за новия дом – котли, сахани, тави, черги или хранителни продукти като брашно, фасул.

Добруджанските къщи

Най-древните добруджански къщи били направени от пръти, измазани с пръст. Наричали ги уземни, защото били вкопани в земята. Жилището се състояло от помещение с огнище, където се приготвяла храната и стая за спане, наречена соба. Векове по-късно къщите станали наземни. Правели ги от кирпич, дърво, камък. Глинените постройки не задържали мухъл, били прохладни през лятото, топли през зимата и устойчивина земетресения. Основата им била от трамбована пръст, а покривът имал четири стрехи.

Традиционната добруджанска къща е едноетажната, защото е построена в равнина. Няма смисъл да е на няколко ката, както в планината. Най-често сградите са двуделни, но през Възраждането почнали да се появяват и богаташки триделни къщи. Сградите на заможните добруджанци имали полуподземен етаж, в който съхранявали стопанските уреди или го ползвали за зимник, а над него изграждали етаж за живеене.
Между приземието и жилищния етаж се оформил един леко издигнат каменен цокъл, а откритото пространство по цялата дължина на предната фасаса наричали сундурма или пруст. Но не в архитектурните детайли, а в цветовете е красотата на добруджанските къщи. Сградите белеят от замаската с вар, на чийто фон на контрастират дървените части – греди, дограма,  боядисани в охра, синьо, зелено и червено.
Огромни цветни градини опасвали къщите, но двуметрови зидани огради спирали лошите очи към дома. Във вътрешната част обаче във всички дворове имало междинна врата, наречена комшулук. Тези междусъседски портички били използвани основно, когато зли хора или разбойници тръгнат да ограбват и да безчинстват сред населението. Настъпела ли такава опасност, фамилията хуквала навън, минавала през всички комшулуци, излизала извън селото и търсела спасение при роднини от други села.

https://belejnik.bg/presechki/starite-maistori-v-dobrudzha-blagoslavyali-gradezha-na-kashtite-s-magicheski-slova

Hatshepsut

24 July 2018, 21:57:22 #18 Last Edit: 25 December 2018, 07:47:55 by Hatshepsut
Култът към предците у българите

Култът към предците играе много важна роля в езическия свят на европейците. Почитта към умрелите е една от най-древните изяви на религиозност и се среща у всички народи на Стария континент. Благоговението пред прадедите е по същество благоговение пред кръвната връзка между настоящето и миналото. Сред българите е запазена представата, че всяка къща има свой дух покровител, който най-често се нарича ,,стопан", ,,наместник", ,,дядо". Самото му название подсказва, че този дух е праотец и има за задача да се грижи и да поддържа реда, та поради това не е случайно, че той се явява пазител на семейството и неговото имущество. Той осигурява здраве, помага за леко раждане и донася плодородие. Смята се, че стопанът е бил един от предшествениците на рода, който е бил по-изтъкнат и по-отличителен човек, който продължава да следи живота на потомците си. Понякога се представя и като смок (или змия), който обитава под прага или огнището на къщата, но със забрана да бъде убиван. По-често обаче се определя като невидим дух. Усещането за присъствието му в дома говори за дълбокото уважение, което е хранело всяко семейство към своя прародител. От своя страна това е водело до поддържането на реда, който включвал стародавни обичаи, отношения и разбирания, както и до стремежа на всеки човек да върши достойни дела. Отношение към култа към предците има разбирането, че основна грижа на всеки мъж и жена е да се ожени и да има много и здрави деца. За бездетните се смята, че те носят бремето на стари клетви на свои роднини и затова на тях не се гледа с добро око и не се разрешава да участват в обредите. Неслучайно е възникнала поговорката: ,,Къща без деца – огън да я гори!" Понякога умрелите се явяват в съня на някой член на семейството (обикновено най-стария), за да го предупредят за настъпващи премеждия и напасти, а друг път имат за задача да донесат вестта за щастие и плодородие. За да се поддържа благоразположението на духа порковител, се изпълняват различни обредни практики. По време на големите празници всяко семейство кани стопана на трапезата. Първите плодове се посвещават именно на праотците. В тяхна чест се раздава храна, дрехи, пали се огън и се играе хоро. На много места е отбелязван ежегоден празник, посветен на предците, който е бил честван около зимното слънцестоене. Тогава, а и в случаи, когато стопанът се яви на сън или се умолява за здравето на някой болен, се приготвя специална жертвена храна, която включва няколко сложни етапа на приготовления. Обикновено се използва мълчана вода, мита на реката пшеница, с които се замесват и се приготвят погачи и млин. Коли се черна кокошка, петел или овен над предварително изкопана до огнището малка дупа, като целта е кръвта да изтече в нея, след което се запечатва с кал. Накрая животното се вари или изпича цяло. На трапезата се нарежда, освен месото и тестените изделия, и вино. Половината от виното се излива в огъня в чест на праотеца, а от всяка храна първо се откъсва парче за него. Отделеното за духа покровител се поставя в четирите ъгъла на най-горната част на къщата. Вместо обичайната наздравица на този ден, преди да се отпие от виното, се излива малко от него и се изричат думите: ,,Цъфти, къщо, весели се, стопане!"

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=1120441367993695&set=a.382874028417103.78135.100000835266203&type=3&theater

Hatshepsut

Традиции и обредност при строеж на нова къща

Един от трудовите обичаи, запазени от миналото до към 50-60-те години на миналия век, е строителството на нов дом.

В деня, определен за започване на строежа, стопанинът коли кокошка или агне. Клането се прави над основите, за да може кръвта да попие в тях. Ако се коли агне, главата му се заравя в земята, където ще бъде прагът.

При строеж на къща с нови основи, стопанинът поставя в тях пепел от огнището и вода. Съществува предание, че новата къща няма да преуспее, ако в основите и не се зазида кръв от животно. Курбанът за нова сграда е свързан със стремежа за умилостивяване на злите духове и запазването на домочадието от различни злини. Смята се, че закланото животно става курбан на къщата, тъй като според поверието първият, пристъпил прага на новата къща, ще умре. За да не умре човек от домакинството, се коли животно, което всъщност заменя домакина, който пръв трябва да влезе в новия дом.

Когато се запълнят основите с ломен камък, майсторът взема дялан камък, оформен с чук, и започва да го върти в един от ъглите на строежа, качва се върху него и казва на стопанина: "Стопанино, виш камък, кюшето не уйдисва, трябва му камъ/клин/". Стопанинът през това време го дарява с бакшиш и майсторът почва зидането на основите.

След строежа на стените започва покривната конструкция. На най-високата вертикална греда се заковава дървен кръст, над който във вид на дъга се заковава липова кора. Както кората, така и целият кръст се украсяват с цветя и започва викането на такия/благословия/. През това време стопанката дарява майстора с нова капанска риза и той се качва при кръста, обръща се на изток и започва със силен и ясен глас да вика такия. Всеки стих от нея се отделя с удължаване на последните срички. Ако баш майсторът няма силен глас викането се осъществява от друг майстор. Чрез викането на такия се предупреждават стопаните и комшиите, че строителството е към своя край и който желае, може да дари майсторите. Даренето продължава до покриването на сградата/около 2 дни/. При всеки донесен подарък се вика такия. Обикновенно наред с другото, всички комшии и близки даряват майсторите с капански пешкири/кърпи/. Накрая всичко дарено се поделя между майсторите. Ризата по традиция се полага на баш майстора.

Викането на такия е било в този вид:

Слушайти майстуре
и вий калфи и чираци
и наокулу кумшй-и-и-и. . .
Тъй какту съ върти тислътъ,
Тъй съ круй бинътъ
Нъ зиленатъ муравъ
Пуд сихунту нибе-е-е.
Съйбията пудари нъ пустройкатъ идин бакшиш
Бял кът сняг и червен кът гюл.
Дъ му пумогни Бог дъ иди на святу мясту,
Дъ запиши баща и майкъ, род и руднини
и наокулу кумшйи-и-и.
Блъгударим къжети майстуре нъ тос, койту дунсе
И на тос, койту ни дунсе пак блъгударети-и-и. . .
Елем тос, койту дунсе, нъ онзи свят гюлевъ
Сянкъ дъ бъди нът глъвътъ му-у-у.


Когато семейството се пренесе в новата къща, се извършва ритуал/в по-старо време/. Пръв е трябвало да влезе възрастен човек, който не е член на семейството, като носи в ръце ръжен, маша и стомна с вода. Влизането ставало преди изгрев слънце. Този човек пръв запалвал в огнището огън, след което семейството вече можело да се нанесе в новия дом.

Целият цикъл от обреди и обичаи по строежа на новата къща завършвал с нейното тронясване/освещаване/. За случая домакинството избира подходящ ден/обикновенно Рангеловден, Димитровден или Петковден/. На този ден се коли агне или теле и под формата на Курбан се прави троняската на къщата. Вярва се, че неосветената със светена вода къща няма да бъде здрава и в нея ще витаят зли духове. Близки и роднини се поканват чрез калесник, носещ бъклица с вино. Всеки идващ носи подарък и свещи, които запалва по стените на къщата.

Свещеник ,,очита" трапезата, посветена на новия дом, като им пожелава дълъг живот в него. При влизане в дома кръстникът/който също се кани/ хвърля шепа стотинки. Всички обичаи и жертвоприношения при строителството на нов дом са свързани с магическото действие, подчинено на една цел: здраве, плодородие и изобилие в къщата.

Полагане на основния камък

Полагането на основния камък е един обичай от по-ново време, но той се прилага от по-просветените, навярно пренесен от Западна Европа. Издълбава се дупка в предварително избран камък, подходящ за ъгъл. Върху пергаментна хартия се написва акта за започване настроежа: ,,Изграждането на този дом започна (упоменава се датата – ден, месец и година) при майстор строител ...., планът е проектиран от ...., постройката се ръководи от ...., в присъствието на ...(вписват се имената на присъстващите)", като накрая се подписват всички. След това хартията се свива, поставя се в стъкленица с олио или зехтин, запушва се и се залива с разтопен восък; поставя се в дупката, където се слагат няколко монети и дупката се зациментирва. След това този камък се зазижда в един от ъглите.  Понякога в 4-те ъгъла се слагали 4 стъкленици със светена вода, а в други шишета с масло се поставя акта за започване на строежа, като при всички случаи се поставят и монети.

На някои места в Североизточна България при полагане на първия камък майсторът прави шега, като казва, че камъкът не ляга, от което се подразбира, че стопанинът трябва да даде пари за почерпка. Пак там на места на 4-те ъгли на изкопа на сградата се поставяли четвъртити камъни, наречени ,,темели", те се поръсвали с вода и най-старият мъж от къщата посядал на всеки от тях. Това очевидно се е правело, за да има тройно живуване и засядане на домакинството. На мястото, където било определено да бъде огнището, закопавали една плоча, която се поръсвала с неначената вода, в която са били натопени някои бурени и билки. След поръсването бурените се закопавали под плочата и огнището вече било недостъпно за лоши духове.

Този акт на полагане на основния камък е практикуван не само при строеж на частни жилища, но и при строеж на обществени сгради, където на случая се придава известна тържественост, произнася се подходящо слово за значението на сградата, която се изгражда и се правят снимки на цялото тържество. Понякога то се отбелязва от пресата. Обичаят преди строежа регистрира един важен акт чрез вписване датата на започване на строежа, имената на майстора, проектанта и стопанина.

Пренасяне на жертва и преданието за вграждане



Обичаят да се прави жертва преди започване на нов строеж е твърде стар. Жертвата първоначално е била човешка. Съществува предание, че в далечното минало при зидане на обществени сгради като черква или мост, за да се създаде дух покровител, който да ги заздрави, трябвало да се принесе човешка жертва, като тя или сянката й се зазижда в основите или в оставена недостроена част от строежа. Обяснението е , че в този случай има нужда от дух пазител, какъвто изкуствено може да се създаде, като се взида жив човек или, според по-късна замяна, само сянката му. Това е един вид защита на сградата и обитателите й, чиято несигурност смущава както майсторите, така и собствениците.

Наистина в далечно езическо време са били вграждани хора и този ,,суров" обичай бил изоставен твърде късно. Мнозина в миналото са вярвали, че някои мостове като Павлекюпрюси на р. Еркене (приток на р. Марица) или Кадин мост на р. Струма, или Маринов мост при Перущица били задържани, само защото майсторите вградили жена или сянка на човек. При събарянето на джамията в с. Мадара в основата й бил намерен цял човешки скелет. Може да се предположи, че е бил взидан човек или, по-вероятно, че основите са попаднали над гроб.

Самото вграждане на човешка жертва или на нейната сянка ставало така: при изграждане на основите на сградата или съоръжението майсторите оставяли недоизградено място в някоя от неговите части и когато, било по невнимание или поради незнание, или пък по подлъгване, минавал някой покрай мястото, блъскали го вътре и го зазиждали. В по-късно време майсторите вземали мярка с пръчка, тръстика или въже на сянката на обречената жертва и я вграждали в основите или в друга част на градежа. Вярвало се, че този на когото била снета сянката, почвал да линее и наскоро умирал и се превръщал в таласъм (сенище).

Като отглас от това се предавали множество легенди, разпространени между народа, най-известната от които е възпята в народната песен за вграждането на майстор Маноловата жена Невяна. Същността на тази песен се състои в това: трима братя майстори градили мост. Дълго време продължил строежът, понеже не могли да сключат средния свод, който постоянно се рушал, като построеното денем нощем се проваляло. Досетили се те най-после, че строежът иска жертва и решили да не кажат нищо на жените си и която дойде на другия ден най-рано при тях, нея да зазидат в моста. Отишли си братята вечерта по домовете и най-младият майстор Манол не казал нищо на жена си. На другия ден жена му, след като напразно канила етървите си да отидат заедно да занесат храна на мъжете си, отишла сама. Когато видял отдалече младата си невяста, майстор Манол заплакал мълком, и когато тя дошла при тях, помолил я да потърси пръстена му, който бил паднал до свода. Щом отишла да го търси, другите майстори я повалили и започнали да я зазиждат. Невяна плакала и се молила да я освободят, но като разбрала, че е напразно, помолила ги да оставят гърдите и очите й открити, за да може да гледа и кърми детето си пеленаче. Майсторите склонили накрая и изпълнили молбата й и тя дълго време кърмила детето си и плакала; дори и сега гласът й се чувал нощем да проплаква.

Обичаят ,,викане" или ,,дакия"

В района на гр. Смядово се спазваследния обичай: когато се свърши половината от строежа, т.е. завърши грубия строеж и се направи билото на покрива се прави ,,викане" или ,,дакия,,. Обикновено майсторът, който умее, произнася следната благословия с провикване:

"Благодарете се, майстори! От нашия чорбаджия дойде един подарък бял като сняг, червен като гюл, който струва 125 пола имперола! Колкото са на подаръка жичките, толкова да са му жълтичките! Той майстора сайдиса, калфите зарадва! Да му помогне Господ да иде на свето място! Да запише майка, баща, род роднини и комшии! Да отиде похвален, да се върне благодарен и от всяко зло избавен!"

След като свърши последната дума от викането, всички работещи: устабашията, калфите, чираците и стопанинът в един глас извикват ,,Амин,,. Викачът привързва подаръка към дървения кръст, поставен на билото. Това се повтаря многократно при следващо поднасяне на подарък.

Известен е обичаят, който се спазва в района около гр. Попово. При издигане на сградата до билото на покрива и сковаването на дървения кръст един от майсторите произнася следната благословия:

Слушайте, майстори и вий калфи, и чираци, и наоколо комшии! Чорбаджията подарява един подарък, който струва хиляда пола и пирона! Благодарете се, майстори, той чорбаджията сайдиса и майсторите зарадва! Да иде на Божи гроб, да пише баща и майка, и роднини, и нас да не забрави! Да се върне със златни кочии! Колкото на тоз дар жичките, толкова да му са жълтичките, толкава чест и изобилие в тая къща! Пак се благодарете на тоз, който донесе и на тоз, който не донесе! Тоз, който донесе, на оня свят гюловасянка да има над главата си!

Спазва се следния обичай около Шумен: След поставянето на билото на сградата, сковава се кръст и след като се поднесе подарък от някой съсед или от стопанина на новостроящата се сграда, един от майсторите произнася следната благословия на висок глас:

"Слушайте, майстори, калфи и чираци и вий наоколо комшии и чорбаджии! Който с теслата задялва, той постройката запрайва! Който на плана разбира, той постройката развива! Комшията (стопанинът) подарява един бакшиш – 12 аршина и половина. Той, чорбаджията, сайдиса и майсторите зарадва! Да му помогне Господ колкото са на бакшиша жичките, толкова да му са жълтичките! (Ако е селски стопанин:) Колкото са в полето могилите, толкова да му са кобилите! Да му помогне Господ на свято място да отиде да пише баща и майка и всичките си родове! Благодарете се, майстори, който подарък донесе, Господ в къщата му живот и здраве да внесе!"

Прието е съседите, роднините и приятелите на този, за който се прави сградата, щом чуят, че дюлгеринът започне да вика и те да занасят от себе си подарък, повечето пъти домашно тъкани кърпи. При получаването на всеки отделен подарък става повтаряне на викането. В този случай само всичките други работници работят, а онзи, който вика, напуща работата си и начева своята монотонна песен. Когато строящата се сграда принадлежи на частно лице, то стопанинът има пълна възможност да прави сигурни заключения кои от съседите и роднините му са негови искрени приятели. Прието било, че собственикът на сградата може да си направи оценка, когато майсторите му са събирали най-много подаръци, че ,,той е обичан човек в селото".

https://bgnasledstvo.org/bg/

Hatshepsut

24 July 2018, 22:00:28 #20 Last Edit: 07 September 2019, 22:06:02 by Hatshepsut
Сватбите по българските земи


Българска сватба - картина на Васил Горанов
https://www.facebook.com/vasilgoranovart/photos/a.598705330207692.1073741830.597717253639833/1433082433436640/?type=3&theater

Сватбите по българските земи са тема, която вълнува не само етнолози и историци, но и мнозина българи. Традицията е част от живота и обществото ни и повече или по-малко в различните райони на България се е запазила до днес. Ще проследим това като разгледаме облика на традиционната българска сватба от средата на XIX до средата на XX в., брачната възраст и, разбира се, избора на брачен партньор.

Професор Стоян Генчев – изследовател на българската сватба, рамкира традициите в българското общество със следната сентенция: ,,Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира." Точно такива са моралните ценности на нашето общество в миналото.

Сватбата по своята същност е празник не само на семейството, но и на цялото село или градска махала. Тя е обичай, на който се демонстрира принадлежност на участниците не само към семейството, родствената и териториалната група, но и към българската етническа и верска общности. Разбира се, разлика между селската и градската сватба има и тя е обект на изследвания и днес. Градската сватба показва по-малко изпълнение на традиционните обреди, за разлика от тази в селото. Постепенно европейската традиция, мода и начин на живот, ще изместят много от традиционните българските сватбени обичаи.

Сватбите се правят в определено време и са съобразени с поминъка. Те започват след приключване на активния производителен сезон и обхващат два периода: есенно-зимен и зимно-пролетен. Встъпването в брачна възраст се отбелязва обредно. За момците това е участието в коледуването, а за момите – участието в лазаруването. Белег за това, че момата и момъка са встъпили в брачна възраст е празничното им облекло. Момъкът е спретнат, носи калпак и китка, а момата е с косатник, с цвете, гердан-наниз и др.

В някои старопланински села при започване на сватбения сезон на покрива на къщите, където има моми за женене, се поставя по един гладък прът. То е символ-дръжка на сватбеното знаме, на което следва да се пришият кърпи.
Брачната възраст представлява голям интерес и е обект на множество изследвания. Обвързана е с основния поминък и положението на семейството, както и с нуждата от момата в бащиното семейство. Така, в периоди на икономическа криза се забелязва, че момичето напуска бащиния дом по-късно, за да може да помага на семейството си.

След като свързва брачната възраст с основния поминък на българина, професор Стоян Генчев поставя средна възраст за встъпване в брак и на момите и на момците след 16 – 17-годишна възраст. За жена, която не се омъжи до 22 – 23 години се смята, че губи шансовете за сполучлив брак, а мъж след 25 – 28 години се смята за ,,стар ерген".


Сватбено знаме

Известната наша изследователка на етносоциалните аспекти на българското семейство – Люба Макавеева, разглежда паралелно положението в селското и градското общество. Тя поставя границата за стъпване в брак между 12 – 13 до 18 години за момичетата и от 14 – 15 до 20 години за момчетата. В традиционния период на сватбата (преди и непосредствено след Освобождението), няма строго фиксирани граници за брачно пълнолетие.

През 1884 г. се определя законно възрастта, в която момичетата и момчетата могат да сключат брак. За момичетата е 17 години, а за момчетата 19. В края на 1897 г. се внася корекция на тази възраст и тя става съответно 18 и 20 години.

По време на военния период (1912 – 1918), сключването на бракове започва да спада и се засилва в следвоенните години, особено в периода 1919 – 1920 г., като желание за ,,демографска компенсация" от нанесените загуби в годините на война. От 1921 до 1935 г. е периодът на най-високи възрастови граници за сключване на брак, като при жените най-много бракове има във възрастовата група 20 – 24 години, а при мъжете в групата 25 – 29 години.

Д-р Милена Маринова изследва сватбите във град Враца през XX в. По отношение на брачната възраст изследователката прави проучвания в брачните регистри на града и стига до извода, че в периода от края на XIX в. и първите десетилетия на XX в. мъжът най-често е с около десетина години по-възрастен от жената. Това е така, защото той е трябвало да има определено ниво на професионална квалификация, както и да натрупа средства и да има свой дом. Пример за това можем да видим в известната българска народна песен ,,Девойко мари хубава", в която момъкът се жалва затова, че все още не е време да се вземат със своята любима, трябва първо служба да служи, къща да гради :

Моесо бално по множко, юначе,
че имам руба да правя, юначе,
и имам дари да стегам, юначе
Моесо бално по множко, девойко,
че имам служба да служа, девойко.
и имам коща да градя, девойко
Моесо бално по множко, девойко,
че нема да се зомиме, девойко.

Д-р Милена Маринова дава пример със сватбата между кмета на град Враца до 9 септември 1944 г. – архитект Никола Николов и неговата съпруга Мариана, дъщеря на фабрикант от града. Когато през 1937 г. сключват брак, младоженеца е на 33, а младоженката на 23 години: ,,Майка ми е с десет години по-малка от татко. Той е трябвало да има професия, да си стъпи на краката, да почне да работи и тогава да създаде семейство". Интересен е паралела с начина на мислене днес. Прави впечатление, че интелигенцията и по-заможните групи в обществото сключват брак по-късно и затова има примери още от началото на миналия век.


Мома с косатник ® картина Мария Илиева

Друг интересен момент от добрачния цикъл е изборът на брачен партньор. Този е върховият момент в социализацията на младия човек. В традиционния период е бил в голяма степен по уговорка на родителите. Това, разбира се, съвсем не значи, че не е имало бракове по любов, но те не са преобладаващи. С течение на времето и урбанизацията на младите хора избора им започва постепенно да става личен.
За силната зависимост на бащата в избора на брачния партньор, професор Марин Дринов пише:

,,Волята на родителите, а особено на бащата, дотолкова се уважавала някога, щото момъкът и момата даже не са питани за нищо. Бащата на момъка се уговаря с бащата на момата и работата е свършена". Момъкът, въпреки това твърдение е относително по-свободен в избора си, отколкото момата.

В разглеждания от нас период най-важни при избора на брачни партньори са личностните качества на момата и момъка. За момъка тези качества са: здраве, хубост, скромност, трудолюбие, добър характер, а за момата да е ,,здрава, снажна, работна и паметна, да има добър нрав, да е от сой, но не с оглед на зестра и наследство, а с оглед на добра биологична наследственост" .

В началото на XX в. започва период на трансформация в характера на брачния избор. Първостепенно значение придобива имотното състояние. След Първата световна война, браковете по сметка стават масово явление, особено сред по-заможните слоеве от обществото. Зестра съществува и преди това, но в по-малки мащаби и включва чеиза, рубата – предмети, чието изработване момата започва в ранна възраст.
За начало на същинските сватбени обреди се приема приготвянето на сватбения хляб. Тази традиция е позната като ,,засевки" или ,,меденик". Засевки се правят и у годеницата и у годеника. Засява зълвата, облечена в дрехите на невестата, на места наметната с невестиното було. Деверът също е под булото и разбърква брашното с жезъл, на който е нанизан момковия пръстен.

До вземането на невестата се правят т.нар. ,,прощални вечери" или ,,вечерници". Този обреден комплекс виждаме и в песните:

Тос вечер, слънчице,
у твоя майка, и у твой баща, слънчице!
А утре вечер, слънчице, у друга майка, у други баща, слънчице!

Непосредствено след засевките се прави сватбеното знаме. То се нарича ,,байрак", ,,пряпор", ,,огурлица" и др. С песни сватбарите отиват в гората и деверът отсича дръжката на знамето като трябва да е с един удар за да не ,,повторят" младите в брака. На върха слагат сватбена китка и ябълка, понякога и кръст, а под нея пришиват тъкан. На моминото знаме е бяла, а на момковото – червена. Понякога се прави само едно знаме и на него се пришива от едната страна бялата, а от другата червената тъкан. С него се играе хоро и го забучват на високо място. То е и белег на започналата сватба.

https://bulgarianhistory.org/svatbite-po-bulgarskite-zemi/

Hatshepsut

Домът на старите българи в спомените на Иван Хаджийски


Иван Хаджийски е роден на 13 октомври 1907 г. в Троян. Завършва философия и право в Софийския университет. През 1937 е главен неплатен сътрудник на сп. ,,Философски преглед" до забраната му през 1942 г. В него излизат повечето студии на Хаджийски, известни от ,,Оптимистична теория за нашия народ", оформени под това заглавие от Нешо Давидов 20 години след публикуването им. Активно участва в списването на сп. ,,Изкуство и критика", редактирано от Георги Цанев. През 1940 г. излиза от печат първата част на ,,Бит и душевност на нашия народ". На 26 септември 1944 г. заминава като доброволец – военен кореспондент в Щаба на Втора българска армия. Загива като герой в местността Висока чука, до с. Велико Боненце на 4 октомври 1944 г. в боя с дивизията на елитните части от СС ,,Принц Ойген". Бел. ред. Биографичната справка за Иван Хаджийски е по данни от Музей на народните художествени занаяти и приложните изкуства – Троян.

,,Оптимистична теория за нашия народ" на Иван Хаджийски започва с текста ,,Романтиката на бащиния дом". Роден през 1907 г. в Троян, Хаджийски пише текстовете от оптимистичната си теория в края на 30-те и началото на 40-те години. Дори тогава той споделя, че романтиката на българските еснафски домове от началото на 20 век вече е безвъзвратно изгубена. Но още с първите редове от ,,Романтиката на бащиния дом" всеки може да почувства как собите и дюкяните оживяват, как замирисва на маджун и попара, как изпод козяците и антериите се подават живите силуети на онези стари български семейства. Вътре в архитектурния разказ как са изглеждали старите български къщи Хаджийски е вплел семейни истории, миризми на гозби, живо усещане за минало.

,,Стародумци" или старите думи в текста на Иван Хаджийски: Соба, асма, менци, маджун, попара, тас, тепсия, делва, претрия, сукман, шаяк, трапезник, борч, дюкян, черга, замая, долап, поменик, сливовица, одър, козяк, антерия, сахан, оджак, дувар, нощви, бахча, търнокоп, казма, стоборка.

,,Еснафският дом с дълбоко привързаните един към друг съпрузи, с домашното огнище, в което майката светица простираше грижовно крило над съпруг, деца и старци, с добродушно усмихнатия дядо, с гальовната баба; с издадените стрехи, с дворчето, постлано с камъни, обрасло в трева; с лехите цветя около оградата и около пътеките; изпълнен с полусенките на лозниците, с тихото шумолене на минаващото поточе, което леко люлее надвесените над него тревици, този мил и незабравим бащин дом в Копривщица, Трявна, Елена, Тетевен, Клисура, Сопот, Карлово, Троян, Дряново, Котел, Жеравна, Градец, който или е останал само скъп и тъжен спомен, защото върху неговото място е построена някоя съвременна безвкусица, или пък пустее, обитаван като от призрак от бледата фигура на някоя леля или баба, този бащин дом е обвит с оная романтика, която струи от Дебеляновите стихове:

Да се завърнеш в бащината къща...

Животът на нашето семейство минаваше пролет и есен около огнището във втория кат на къщата, зимно време — в собата на долния етаж, а лятно време — на двора под сайванта и асмата.

На лавицата до огнището висяха калайдисаните менци, които всяка сутрин и вечер с мелодичен звук минаваха през вратите от лавицата до чешмата и обратно. Те бяха подарък на тати от чичо за сватбата му. В тях мама преливаше лугата, когато вареше сапун, и шарата, когато вареше маджун от сини сливи. Над тях бе голямата паница, в която сутрин ни правеха сиренова попара.

Тази паница, чийто ръб бе олющен от дървените лъжици, ако би могла да разкаже за чувствата ни на малки зверчета, когато гладни, дебнещи се кой да застане откъм страната, дето има най-много сирене, лакомо грабехме с бързи и строги погледи към онези, които правеха пробив в чужд край за докопване на някое по-голямо парче сирене, за да се бием най-после кой да грабне последната хапка и да си припомним в гневен спор, във вид на взаимни изобличения цялата история на други подобни престъпления.

До паницата стоеше изправен тасът, с който ходехме да раздаваме на съседите: от варения ориз, от вареното жито, от варените и печени тикви, от гроздето, от ябълките, от пържените мекици, от сливовия маджун с тикви, от тънките пити.

До таса, внимателно захлупена, бе счупената малко порцеланова чиния, заради чието изтърване ядох най-незабравимия бой в моя живот. Там бяха паниците за чорба и кисело мляко, гърнето за боба и олющеният, сякаш пратен от вечността, опушен пръстен гювеч.

Този гювеч, този гювеч — и сега е жив пред очите ми. Всяка неделя от фурната до дома той пареше в ръцете ми, а след това по устата ми, защото мама от пестеливост режеше наред чушките, без да отделя лютивите. Когато случайно гювечът не лютеше — това чувствувах по миризмата му, — възбуден от тази миризма, която с чувство на глад и повишен апетит изпълваше цялото ми същество, съблазнен от припечената му повърхност, над която се подаваха така сладко хрускащи парченца балканско овнешко, прегорели картофи или чушки, аз бързо топвах залък или тайно, със съответна прикриваща бързина налапвах парче месо, за да почна да ,,чета гредите": дигах глава и духах парещото устата ми парче.

Но този гювеч ме помни и с друго. Един неделен ден, събрани около него, изпълнени с въодушевлението на неделния апотеоз — главно дейно лице, в което бе именно гювечът, — когато в необичайно благоразположение баща ми дигна ръка и след поканата всички бързаха да натопят залък, аз започнах да ям отделно счукан кромид, посолен със сол.

– Какво правиш?
– Няма да ям вече месо. Ставам вегетарианец.

Баща ми сви недоумяващо лице, което взе бързо свиреп вид, и ми залепи един теоретичен довод срещу вегетарианството, изпълнен с такава логична сила, че отхвръкнах от стола сред двора... Може ли по-голяма обида: да се навежда той цяла неделя над антерията; да изкара този гювеч бод по бод, и ти... да плюеш отгоре му? Та ти плюеш върху бащиния си труд, върху бащината си грижа, върху бащината си чест, върху неговото еснафско самодоволство и самолюбие.

Отдолу на лавицата беше широката плоска тепсия, в която мама или ние чистехме ориз, боб и леща и на Коледа върху й слагахме нарязаното месо от свинята; с нея си служехме, когато цепехме за сушене сини сливи. До нея бе по-малката, дълбока тепсия за баница със сирене — единствената баница, която познаваше мамината неписана готварска книга. Тази баница у нас се точеше само на Св. Васил. За мама да бъде хубава тази баница значеше: да сложи повече мас в нея, защото да сложи повече брашно или сол нямаше смисъл, а повече сирене и яйца — нямаше сметка. Но макар че блажнотата й не ни създаваше гоненото удоволствие, баницата винаги ни вълнуваше, защото в нея напрегнато дирехме нашия късмет. До тях се мъдреше голямата стара делва. В делвата пролетно време мама правеше гулиена чорба: прекипял сок от залени с вода гулии (гърдули), а когато излезеше зелето — в нея кипеше резливата претрия: ситно кълцано и претрито зеле, посолено и заляно с вода.

До огнището бе тъмната стаичка. Там бяха дървените ракли от наставени без пирони дялани дъски, пълни с надиплени сукмани, миришещи на нафталин, топчета шаяк и платно за ризи, покривките, кърпите за ядене и дългите трапезници. Над раклите бяха окачени дрехите. Този свят на дрехите от различни стилове, на различна възраст, възстановяваше и напомняше за редуващите се поколения на нашия род: дядо Пенчо — първия троянски учител, дядо Банко — фалирал троянски кръчмар, борча на когото баба със стан изплати, за да спаси къщата, вуйчо Иньо — който свършил-несвършил гимназия, притиснат от бедността и дребните възможности на Троян и България, замина за Америка — страната на неограничените възможности — за да работи, учи и стане артист със световна слава.

В тази стая аз тръпнех пред загадките на съдбата, пред надеждите и катастрофите на тези, които бяха преди мен и чиято кръв, име, а може би и съдба носех и аз.

Пред огнището към улицата бе малката стая. Там бе леглото на майка ми. Над главата й на стената имаше пирон, побит кой знае кога. Над него чернееше малко опушено петно от петролната лампа, която неотлъчно висеше на пирона. Всяка вечер до късно мама, лежейки в леглото, четеше и учеше това, което не бе могла да научи в четирите отделения. Когато тя се помина, покосена от туберкулоза, наследство от моминска бедност, от борчовете на дядо и от непосилен еснафски труд (особено през Световната война, когато тя бе първият търговец, защото единствена от чаршията можеше да изписва стоки), аз заех мястото й под пирона с лампата, наследявайки големия сандък с нейни и на забягналия ми вуйчо книги. На тази умна майка светица, почитана от цялата махала, до която се допитваха близки и далечни съседи, аз дължа всичко.

В тази малка стая за пръв път познах аз що са сълзи от радост, когато една сутрин през войната, заинтересуван от необичаен шум, влязох в нея и там ме посрещнаха засмените и щастливи лица на мама и на върналия се в отпуск татко.

В тая малка стая издъхна мама.

До нея бе голямата стая. Там посрещахме гости; там стояха шевните машини; там зимно време шиеха престилки, блузи, ризи и гащи за дюкяна; там спяхме и играехме ние — децата; там на нашия широк креват прекарахме половината от детския си живот: сутрин — в борба из неразтребените черги, дърпайки ги за изпитване на силата, правейки опит да завием някого и да му не даваме да шава. В него вечер търсехме отмора от привечерните буйни игри на улицата, а зимно време — от игрите с шейни по снежните склонове на Капинчо. Колко зъзнене падаше през зимата, когато стаята бе изстинала и ние, обикновено мокри, се завирахме като в ледена дупка в халището, изнесено от съседната тъмна и студена стая.

Върху това легло лежахме, когато бяхме болни. В неговите железни пръчки се впиваха нашите ръце, когато, превити от болка, се гърчехме. Там познавахме нежността на майчините грижи. Върху него се изправяхме за пръв път, освободени от замаята на болката. Седнала на него, втората ни добра майка ни прегръщаше, за да оздравеем, и ние наистина се чувствувахме по-добре и по-здрави. По ръба на това легло прохождаха новите ни малки братчета.

Зад голямата стая към двора бе задната тъмна стая. В нея спеше чиракът на тати. Може би тя му помогна да умре от туберкулоза. В тая стая в двукатен долап стояха старите икони, кандила, дългите, тесни листчета на баба с имената на живи и умрели — които носеше в черква за поменаване от попа, — помениците, чието писане бе моя привилегия; в нея на дървения одър държахме завивките за спане. А върху една подвижна лавица стояха зимно време квасните хлябове, а по Великден — козунаците. От тази стая имам два незабравими спомена.

В ранни години, когато през учебните ваканции вуйчо Иньо се връщаше от Плевен, там сутрин под лавицата намирах наредени два реда лимонадени шишета. Когато пораснах, разбрах, че това било финалът от бохемските гуляи на тогавашната троянска интелигенция, която по липса на вино търсеше опиянение и силни преживявания в студената и греяна троянска сливовица и в лимонадените шишета.

Една година в тази стая внесохме изгорели несполучените, некипнали (сигурно поради опит за по-пестелив състав) козунаци, които при печенето се бяха овъглили и вкоравили дотолкова, че решително всички се отказахме да ги ядем, дори и тати, макар че той неотстъпно прилагаше за себе си правилото ,,пени се, не пени — ке го ям" и затова обираше всичко, което ние поради прекалено посолване, подлютване, поизоставяне, вкисване, дори и вмирисване не можехме да ядем. Та, казвам, след като и баща ми не можа да намери сили в горното правило, за да почне да чупи със зъби печената керемида на козунака, тази задача се възложи на батя Нена — чирака. В това отношение имаше само едно улеснение, че козунакът съгласно реда на къщата бе до него, до леглото му. Ма с чирак — нали идеше от Чифлика, от мечите дупки, дето мечките слизат из букака по задник, изяде не само козунака, но обра и трохите му.

В долния етаж бе дюкянът, за който няма да ви кажа нищо, защото той от осъзнаването ми като човек е бил за мене гнездо на ужас, мъка, досада и смърт. Заради този дюкян тати и досега в душата си ми е смъртен враг и никога няма да признае, че и аз съм направил нещо на този свят — по простата причина, че не исках да го заместя в него и че неговите дребни еснафски интереси, сметки, мисли и чувства още от малък ми вдъхваха непреодолимо и нестихващо отвращение и не представяха за мене дори и научен интерес.

Зад дюкяна, издигната и свързана с тъмно коридорче, което често бе причина нови гости да си удрят главата в прага и доста време да не могат от срам и смущение да проговорят защо са дошли, беше зимната соба. По-голямата част от собата бе заета от един одър с козяк, върху който тате шиеше антерии, обърнат с лице към малкото прозорче в стената, през което се виждаха улицата и дюкянът, а ние, легнали по корем, четяхме и пишехме — събирахме от книгите наука, а от козяка бълхи. Върху одъра ядяхме и спяхме, завити с халището, наслагали глава върху твърди сламени възглавници. По-после се пренесохме в по-голямата стая, а там остана да спи само тати: да варди дюкяна, по-право, да е спокоен, че с него не става нищо.

До одъра бе желязната печка, ниска, дълга като сандък за захар. На нея готвехме. В ъгъла бе една подвижна двукатна лавица. Лавицата с менците, тавите, саханите и паниците бе в тъмното коридорче.

В началото целия си зимен живот прекарвахме в тази стая, а после там само денувахме. Но с тази ниска, тъмна и студена в ъглите стая са свързани най-хубавите ми спомени, защото в нея прекарвахме зимните празници.

С най-голямо и радостно оживление тази стая бе изпълнена по Коледа. [...]

Напролет животът на семейството с тенджерите, саханите, паниците и лъжиците се пренасяше на двора около летния оджак под сайванта. Този оджак бе върху издигната с високи камъни плоскост. Отдясно бе лятната лавица, отляво долапът в дебелия каменен дувар. На този оджак се печеха чушките, пресните царевици; там тичахме, когато прекипялото мляко почваше да пращи в огъня и мама от мазето, дето размесваше хляба, нададеше вик:

— Иване, Банко, млякото!

В долапа в стената (пезула) стояха делвите със свинска мас, с маджун и сливов мармелад.

Над двора бе голямата асма, разстлала се върху здрав дъбов скелет. Гроздето бе единственият строго забранен за отделно късане плод. Ние можехме — всеки отделно за себе си, и то когато иска, да друса узрели присади; можехме да си брулим зелени и узрели ябълки от шекерката, която узряваше към Петровден; можехме да висим колкото искахме по черницата и джанката, но гроздето се береше само пред всички и за всички.

Баща ми предварително прочиташе гроздовете. Тежко ни и горко, ако някой грозд липсваше и ако нашето оправдание — че плъх прегризал дръжката, та паднал гроздът, а ние сме изяли само запазените здрави зърна — му се видеше не подозрително, а направо неубедително. Затова ние се опитвахме най-много да се качим на асмата и да късаме зърна от горния край на гроздовете, които не се виждаха отдолу.

Но понякога по цели часове трябваше да седим приковани неподвижно между шумата, ако баща ни ненадейно влизаше в двора с работа, която го занимаваше по-дълго: да тупа (разчепква) памук за антерията си, да я настила, да мери и сортира стока, да вади каче от мазата, да му подтяга обръчите и да го налива с вода.

Ако ни забележеше при весело настроение, той само подигравателно се обаждаше: ,,Тези плъхове пак нагънаха гроздето" — но ако, както обикновено, бе разлютен, ние слизахме под барабанния огън на здравата му дрянова пръчка, с която той тупаше антериите, за да разстила равномерно памука им.

В дъното на сайванта до външната стълба на къщата, отделени с нарядко наковани букови дъски, бяха дръвникът с цепените дърва, нощвите с брашното и големият пън, на който понякога кълцахме месо.

От двора по каменна стълба се влизаше в мазето. Това мазе с потъмнели от влага дувари, с почернели дебели греди, изпълнено с тайнствен полумрак, сред който едва се очертаваха силуетите на големите каци за сливова каша, за зелето, бъчвите за вино и ракия, отново говореше за вечността на времето, изпълваше ме с някакъв трепет, странна смесица от страх от тъмното, от тайнствеността на обстановката и от смътната надежда да открия в някое тъмно кьоше или в рохкавата влажна пръст на земния под някоя стара чудновата вещ, остатък от миналото. За голямо мое разочарование обаче освен два стари позеленели бронзови свещника и едно ръждясало конско чесало намирах само парчета стъкла от счупени прозорци и ръждясали пирони от горели греди.

На една дъска до най-близката до вратата стена бяха подредени: качето със сланина, в която се бъркаше всеки ден, а понякога и по два пъти, сутрин — да се вземе за гозбата сланина, пръжките от която се ядяха на закуска, а след обед за ядене на тези, които отиваха на работа по къра.

Ние децата бъркахме в качето, когато отивахме да се къпем, да берем ягоди или да играем на свинка с ядене.

До него бе качето със сирене, в което бъркахме за сиренова попара и за баница. Да ядем чай със сирене ни бе непознато, а сирене с хляб — невъзможно, защото баща ми, за да трае сиренето на топлината и на детския глад, купуваше гергьовско сирене, най-бедно откъм масло, което стоеше твърдо като камък — саламурата не можеше да го разяде, та детските ли ни езичета.

След това идеха качетата за зелена туршия, които лятно време стояха обърнати, за да не се прашат, а зимно време, пълни, бяха покрити с венци от лозови пръчки, затиснати с плоски заоблени речни камъни, които троянци и сега пращат с куфари на софийските си зетьове, за да си затискат туршията.

На висока скеля до другата стена стояха бъчвите с ракия и с вино от нашите сливови бахчи и от лозето ни. От тези бъчви аз от малък не се интересувах, тъй както не се интересувах и от тютюна. В нашия бащин род няма пушачи.

В мазата бяха големите каци, заети само няколко месеца за прекипяване на сливовата каша. Не особени симпатии ми вдъхваха тия каци, защото брането на сливи, катеренето в най-силния припек и суша по дърветата, боден от сухите им клони, събирането цял ден с наведен гръб на сливи из тревата, жилен от оси и мухи, боден по босите крака, обливан немилостиво от жарко слънце и пот, и то когато волните викове на къпещите се в реката мои свободни другари се носеха над бахчите — всичко това бе истинска мъка за мен.

Тази мъка продължаваше с пренасяне за пестеливост на набраните сливи с количка или на гръб, омокрян от гнили и размазани сливи, с вадене с медник кашата от каците, сипването й в казана за варене на ракия и приключваше с изваждането й оттам след изваряването на ракията.

Единствено весела бе мазата, когато режехме зелето. Тогава в нея грееше с обилна светлина голямата лампа и ние в най-интимно настроение образувахме кръг, в който ни събираше тясното място, нуждата да се душим срещу студа и най-после разположението на баща ни, който нямаше какво да прави отрязаните от зелките листа и кочани и по неволя трябваше да ги оставя на нас. Ние лакомо обирахме здравите части от листата и белехме кочаните, молейки се в душата си дано тати си е объркал сметката, та да остане някоя и друга зелка, след като се напълни и препълни кацата и след като той се опита да натисне безуспешно, друсайки се с цялата си тежест, наредените зелки, за да ги сбие и намери място и за тия ,,пущини".

— Не потъват, тяхната мама — ръмжеше, задъхвайки се той, — какво ще ги правя?

Но нали и той бе не само еснаф, но и човек, чието сърце можеше някога да се поразпусне, опитвахме и ние сегиз-тогиз от някоя рязана с широк, тържествен жест цяла зелка:

— Яжте, момчета, и поменувайте.

Таванът непрекъснато ни напомняше своето съществувание. Лете през него минавахме, за да излизаме на покрива да сушим върху горещите му плочи орехи, цепени, попарени сливи, джанки, домати, боб.

Зимно време по него разстилахме кочаните царевица. В единия ъгъл бе сандъкът със сушени сливи, до него този с орехите, а на гредите бяха наредени да съхнат едрите — за пране, дребните с миризма — за лице и ръце — калъпи на домашния сапун.

По тези царевици, особено зиме, всяка вечер мишките водеха танкови сражения, за които целият таван от край до край с всичките си ъгли бе бойно поле. Въпреки това тати не вземаше котка. Не търпеше той гърла, които подядат хляба. При това той бе направил дупки за комшийските котки. Но вместо котка ние често изпъждахме мишките, за да ги заместим в сандъците със сушени сливи и орехи.

Мотиките, кирката, търнокопът, казмата, с които се запознах още твърде малък, стояха зимно и лятно време дигнати на гредата на сайванта. Още от първо отделение аз лично обръщах с казмата градината зад къщата, в която мама садеше боб, лехи с чесън, врачовник, а по края бяха лехите с мерудия, момина сълза и зюмбюлите. Несвършващите се плодове на боба бяха обикновената ни храна през лятото. [...]

Зад предния двор (до къщата) беше задният двор (черният), отделен с преграда от високи стоборки, над които цъфтеше старо бяло цвете.

В задния двор бе дръвникът, малкият дървен сайвант с оджака за варене на ракия, курникът, кочината, леглото на козата и най-сетне нужникът, скован от дъски от сандъци — бащино произведение. Този нужник играеше роля в сравнителната зоология на най-малкия ни и най-весел брат Тончо.

— Какво си мислите вие бе — обръщаше се той към децата с нужния научен авторитет, примесен с леко презрение към слушателите си и с израз на най-голямо самомнение, — слонът е по-голям от нашия нужник.

Задният двор бе поле за ежедневно обучение в трудолюбие на децата.

В градината, която бе част от задния двор, извисяваха клони черницата и джанката. На тази джанка, покатерен за полузрели джанки, под впечатление на Гоголевия ,,Тарас Булба" аз се опитах да издекламирам първите си и последни стихове:

Гърмят литаври, бият барабани,
мигом казаци сбраха се на сбор.

От задната улица градината бе отделена с дувар от камъни, наредени без всякаква мазилка за спойка. Между неспоените камъни имаше по-големи и по-малки дупки. [...]

Можем ли обаче да мислим не за представно, а за фактично връщане към тази романтика на стария еснафски бит? Можем ли да изнасяме тази романтика в нашите романи, противопоставяйки я на настоящето?

Това може да стане само когато оживим отново затворената дряновска чаршия, когато отворим прогнилите тетевенски кепенци в страничната улица, когато наредим по сънните копривщенски веранди отново редица от калфи и чираци... Т.е. никога.

Не само това. Дори да е възможно това връщане, то няма да ни ползува по чисто психологически причини. Какво впечатление ще ни правят простата храна на еснафа, гергьовското агне, коледните пържоли, когато ние ги ядем колкото пъти има месо на месаря или поне имаме тази теоретическа възможност? Нима могат да ни правят впечатление старите театрални обреди? За еснафа, който не е виждал нещо повече, който няма по-силни преживявания, те са най-доброто и най-интересното, но какво могат да дадат те на уморените от шума и разнообразието на новия живот? Ние се вълнуваме от представата на старите народни трапези по курбани и сватби, но можете ли тури един залък в уста на такава трапеза, на която гозбата е приготвена от старо жилаво месо, което не се дъвче, а се гълта несдъвкано: която е или солена, или безсолна; която люти, та се къса; която няма никакви подправки и никакъв вкус; където всички ядат с пръсти, оцапани чак под мишниците, мляскащи, оригващи се безцеремонно. Легендарното печено агне често пъти представяше само полусурово месо.

И ако посещението на старите еснафски градове ни прави романтично впечатление, то е от тишината и спокойствието на техните пусти улици и дворове, от чистотата на въздуха, от спокойствието, безневрастеничността на хората, от стария стил на улици и къщи, който така успокоява умореното око и освобождава душата от потиснатостта на градските блокове, най-сетне от добротата, старата доброта и човещина на хората."

https://stornik.org/istorii/domut-na-starite-bulgari-v-spomenite-na-ivan-hadzhijski/

Hatshepsut

ПЪЛЕН КАТАЛОГ НА РОДСТВЕНИТЕ ВРЪЗКИ


Днес ще се опитам да представя пълния вид на родствения лабиринт от взаимоотношения в едно семейство в три поколения подред.

Започваме от възрастните родители, които вече са станали баба и дядо, тоест имат внуци. Приемаме, че тези старци имат четири деца - две момчета и две момичета - родени през едно. Всичките им деца са се сдобили със съпрузи и си имат свои деца. Така картинката става пълна или поне аз така си мисля. Ето как изглежда тя:



ВЪЗРАСТНАТА ДВОЙКА, освен че са СЪПРУЗИ, са станали и РОДИТЕЛИ. Когато са женели децата си са ставали и СВАТОВЕ. От браковете на децата си са се сдобили със СНАХИ и ЗЕТОВЕ (зетьове). Думата СНАХА означава съпруга на сина, СИНоха, сна-ха. ЗЕТьовете са ясни - те са вЗЕТи в семейството, затова са и зетьове. Дори и да са взели жените при себе си, в своите си семейства, те за тази възрастна родителска двойка си остават зетьове. Същото важи и за снахите, дори и младите да живеят отделно от родителите на сина.

Започва цирка с ВТОРОТО ПОКОЛЕНИЕ взаимоотношения.

В картинката съм подредил поредността на раждане на ДЕЦАТА в семейството, което разглеждаме в примера. Тази последователност определя кой на кого е БАТКО и кой КАКА.

Освен това, ако децата са близнаци, то те могат да бъдат еднояйчни или разнояйчни близнаци.

За всички деца от това семейство съпругите на братята са СНАХИ, а съпрузите на сестрите са ЗЕТЬОВЕ.
Двете снахи са ЕТЪРВИ помежду си.
Двамата зетя съответно са БАДЖАНАЦИ.
Всеки зет казва на брата на съпругата си ШУРЕЙ, а неговата жена нарича ШУРЕНАЙКА.
Всеки зет нарича сестрата на съпругата си БАЛДЪЗА.
Всяка снаха казва на сестрата на съпруга си ЗЪЛВА, а на брат му ДЕВЕР.
Всяка млада съпружеска двойка има деца. Всяко дете се явява на другите млади съпрузи племенник, а помежду всички деца са братовчеди. На възрастните родители децата са внуци, а съответно те са им на тях баба и дядо.


КАЛИНКА-МАЛИНКА
В миналото е имало обичай всички снахи в рода да наричат голямата сестра на мъжете си с нарицателното "калина", а малката "малина". Изразите "Моме, Калино", "Калино моме", калинка-малинка са производни на този обичай.

Малкият брат на мъжа си те наричали "драгинко", а ако е по-голям - братец. Той обикновено е бил девера.

Така се обръщали към тях, като добавяли и името им - драгинко Иване или Малино Стояно. А понякога дори го пропускали.

БРАТОВЧЕДИ
Всички знаем какво значи думата, а изглежда ясна и етимологически. БРАТови ЧЕДа, тоест децата на двама или повече братя или сестри. Нямаме сестричеди, вероятно от традицията синът в семейството да е важното дете, защото то продължава линията бащи-синове, то носи фамилното име.
Интересното в случая е, че братовчеди могат да се наричат децата на двама братя или сестри, но не и помежду си. Тоест аз не съм братово чедо на братовчед си. Ние сме братови чеда, но не и едно на друго. Не ми е известна дума, която да характеризира роднинството между братовчеди. Винаги наричаме себе си братовчеди, но неправилно се е формирало да си казваме така и един на друг с "братовчеде". Не можем да кажем "ти си ми братовчед", а само че ние сме братовчеди. Тоест винаги сме в трето лице такива. Някой друг за нас или ние за нас казваме, че сме братови деца, но не и един за друг.

Внучето от син на възрастните родители нарича ЛЕЛЯ и КАЛЕКО семейството, в което е сестрата на баща му и нарича СТРИНКА и ЧИЧО (или СТРИНКО) семейството на брата на баща му.

Внучето от дъщеря на възрастните родители нарича ВУЙЧО и ВУЙНА (или ОЧИНАЙКА) семейството, което е на брата на майка му и нарича ЛЕЛЯ и КАЛЕКО семейството, в което е сестрата на майка му.

Вероятно тази схема може да бъде разширена или продължена, но според мен, това е един цял завършен цикъл, който само ще се повтаря надолу или нагоре в поколенията.

В рода на майка ми тази схема е валидна такава, каквато съм я представил тук.
Тяхното семейство дори е по-голямо - родителите ѝ са се събрали след като и двамата са овдовели. Така всеки е довел по две деца, когато са се оженили и са родили още четири. Баба ми е довела две свои деца, които се наричат доведени. Дядо ми се е оженил за баба ми, имайки вече две свои деца, които се наричат заварени. А тези четири, които са се родили от тяхната връзка се наричат природени (родени при рода).
Така че, имам си всичко от схемата по-горе. И въпреки това, поколението от правнуците на моята баба и дядо почти не се познават, освен по някое съобщение по Фейсбук. Сега пък расте поколението от правнуци на моите лели. Те едва ли ще се познават един друг, освен ако не се засекат на някой празник или погребение.

КРЪСТНИЦИ И КРЪЩЕЛНИЦИ
Има и друг вид родство. Православната традиция е всяко новородено момиченце да си има кръстница, а всяко момченце - кръстник. Днес, много често хората имат за кръстници семейни двойки, а някои дори имат по няколко кръстника. Но това е вече видоизменяне на традицията.
По традиция, кръстник се наследява от родители на децата им. Децата на кръстниците на твоите родители стават твои кръстници. Ти, съответно си техен кръщелник.
На практика, в миналото почти не се е стигало до там, родители на новородено да му избират кръстник, защото те самите са имали кръстници и се знаело, че техните деца ще кръщават децата им. Но младата майка е имала едни кръстници, а съпругът ѝ - други.
Така традициите се менят, а понякога и обстоятелствата налагат това - войни, глад и епидемии са убивали много хора. Много хора са оставали сираци и т.н.

За кръстник може да бъде поканен всеки достоен човек, като критериите за това родителите на новороденото определя сами. Накои млади двойки се съветват със свещеник при избора си.
Поканеният за кръстник и кръстница трябва да са женени, като не е задължително да имат деца. По традиция, кръстниците един ден, след като детето порасте, му стават и кумове на сватбата.

КУМОВЕ И КУМЦИ
Днес всяка млада двойка определя кумовете за сватбата си. Обикновено това са близки приятели. Много често те са неженени, а понякога дори не са двойка, което е неправилно.
Освен че, по традиция, кумове са кръстниците, те трябва да са съпрузи и по друга причина, дори тогава, когато се избират от младоженците.
Кумовете за младата двойка трябва да са женени и да имат деца и добро семейство, защото те ще са опората и съветниците на младата двойка в техния нелек път на съпрузи. През целия път на брака, младите ще имат за пример семейството на кумовете си, като техни близки съветници. Те ще бъдат пример за тях, каквото и да се случи с брака на кумовете, защото и това е част от живота. Кумовете могат да бъдат и кръстници на децата им, но за кръстници могат да бъдат избрани и други.

ПОБРАТИМ И ПОСЕСТРИМА
Има и още един вид родство. По традиция побратим или посестрима е този, който е кръстен в една вода с тебе, на същия ритуал, в същия ден, на същото място.
Така вие ставате побратими или посестрими за цял живот, като може да поддържате близка връзка, а може и да не се видите никога. В случаите, когато заедно са кръстени момче и момиче, се казва че "те са побратим и сестра".
В по-близкото минало се е наложила традицията за побратими и посестрими да се обявяват млади хора, които са много близки приятели. Понякога се побратимяват хора, които са преживели нещо много тежко и страшно и са оцелели, помагайки си един другиму.
Побратими са ставали хайдути от една чета, хора, посветили се на народното дело или съпричастни към някоя идея. Посестрими са ставали млади момичета, много близки приятелки.
Такива побратими и посестрими са силно привързани един към друг, споделят радостните и тъжните моменти в своя живот. Връзката им може да е по-силна от тази, с кръвните им братя и сестри.

Такива наши некръвни братя или сестри всеки от нас има и днес - това са най-близките ни приятели. Понякога сред тях имаме един, на когото имаме пълно доверие, чувстваме го много близък, като роден. Просто не ги наричаме побратим или посестрима - тези думи са заминали безвъвратно в миналото.
Побратим и посестрима може да са дори момче и момиче, като връзката им един ден може да прерастне в любов. Това се е случвало много пъти, а и е напълно естествено.

Всичко това ни дава да разберем, че животът е едно голямо приключение, в което макар често да определяме ролите си и на тези около нас, винаги може да ни поднесе неочаквани обрати. Да ни срещне с напълно непознати хора, които трайно ще останат в нашия живот, а ние - в техния.

https://langkochev.blogspot.com/2016/10/blog-post_56.html

Hatshepsut

Доц. д-р Тончева: ,,Взаимното уважение и разбиране в традиционното семейство е онази спойка, която остава!"


Невестата е покрита с було в червен цвят - цветът на живота, на кръвта, на берекета, то я пази от "лоши очи"

Обръщаме поглед към красотата, към дълбоката мъдрост на традиционните обреди, съпровождали българската сватба във вековете. Имат ли и днес място част от елементите и посланията, незаглъхнали в историческия опит на нашия народ? Къде е границата с кича при модерния прочит на традиционния обред днес, когато разбиранията за споделеност и граница са вече плод на други норми?

За естетиката на вричането – тогава и сега – разговаряме с доцент д-р Веселка Тончева от сватбена агенция ,,Вричане".
Коя е доцент Тончева и как се случи така, че се врекохте на ,,Вричане"?

-Аз съм етномузиколог, доцент, доктор в Институт за етнология и фолклористика с Етнографски музей – БАН и заедно с Деница Делчева (след нейната фолклорна сватба, която заедно организирахме) решихме, че искаме да създадем агенция за традиционни сватби. Нарекохме я ,,Вричане". Мотивацията ни се крие в общата ни любов към магията на българските обреди и в желанието за връщане към корените и към позабравените ни традиции. Аз съм учен и това в някакъв смисъл е провокирано и от работата ми, защото от години вече обикалям из България и Балканите и опознавам традиционната култура, а съм и силно емоционално свързана с обектите на моите изследвания. Деница пък работи в съвсем друга сфера, но българският фолклор е в сърцето й и вярва, че имаме потребност от познаване и възраждане на огромното богатство, което представлява наследството ни.

Защо все още има място и време за българския фолклор в най-съдбовните моменти от живота ни и днес – в съвременната брачна церемония например? Какво не знаем за енергията на традициите, типични за българските региони?


Обреден хляб, който се прави в дома на момчето – пиленцата, символизиращи младоженците, гледат навътре, тъй като това е домът, в който ще дойде нов член – невестата

-Сватбеният обред е сред най-устойчивите елементи на традиционната ни култура, тъй като е жизнен и днес, макар и силно променен.

Човек веднъж се ражда, веднъж се жени и веднъж умира

– такова е било мисленето на нашите баби и дядовци и този израз еднозначно поставя сватбата като своеобразен ,,център" в жизнения им път. Затова и тя винаги ще има място в живота на българина.

Основната посока във възпитанието на децата в семейството е фокусирана именно върху тяхната бъдеща женитба и продължаването на рода, защото се вярва, че ,,който не се е родил, той няма да умре, който не се ожени, той не е човек". А и в традиционното българско общество разводи и раздели почти не е имало, семействата са били здрави и с многобройна челяд.


Байрякът – сватбеното знаме е знак, че има сватба, то винаги е най-отпред на шествието

Сватбата е жива и днес, но търпи трансформации във времето – ритуалността например е повлияна от западната култура, привнесен й е граждански елемент. В традиционния си вид обаче обредът или елементи от него отдавна са обект на възстановки или реконструкции, правени от читалищата в ролята им на локални културни центрове, които съхраняват местното наследство. Отделно от това, в последните години е налице желание за възраждане на сватбата като традиционен ритуал, което се изразява в редица брачни церемонии, организирани във фолклорен дух – част от тези процеси сме и ние.

Що се отнася до регионалните варианти, може да се каже, че традиционната сватба у нас е колкото общобългарска, толкова има и своите съществени различия в регионален план. Аз за енергии трудно мога да говоря, но във всички етнографски области у нас се наблюдават варианти на отделни моменти от обреда, действията в тях, ритуалните предмети и обредните песни – и това е огромно богатство. Защото традиционната ни култура предлага регионална и локална вариантност по отношение на обичаи, езиков и музикалнофолклорен диалект, облекло, кухня. Познаването на местните традиции е част от локалната идентичност, а това безспорно е важна опора, когато търсим себе си в глобалния свят.

Как се случва синхронът между желанията на хората, с които работите, и традициите? Как успявате да убедите бъдещите младоженци, когато усетите например, че има опасност да залитнат към кич?

-Синхронът се получава без усилие, защото при нас обикновено идват хора, които вече са запалени по традицията, имат отношение към фолклора по един или друг начин, а нашата задача е да им разкажем за събитието и за това, което биха могли да преживеят. Но практически те ни търсят именно с тази цел и са отворени да научат повече и да имат един по-различен обред. Понякога мотивацията им е свързана с произход от някой регион, от който те пазят спомени от своите баби, в други случи например българи, живеещи в чужбина, имат потребност от истинска българска сватба, защото държат на българските си корени.

Що се отнася до кича, ,,границите" на традиционното, в което ние полагаме сватбата, някак удържат залитанията по безвкусното и почти не се е налагало да убеждаваме някого кое е важното и как то трябва да изглежда – и това се отнася и за облеклото, и за украсата, и за обредните предмети, и за храната, всички те са в духа на фолклорното.

Кога е лош вкус и как да го избегнем?

-Животът ни в XXI век е много шарен и преплитането на традиции и съвремие се случват на различни нива и по различни пътища. Нерядко е налице безкритичност или липса на достатъчно познания и е напълно възможно да се породят явления, които не са издържани нито в духа на миналото, нито пък са достатъчно съвременни и модерни. Изкривяват се обичаи, музика или други елементи на фолклорната култура. Затова и моята позиция е, че когато се прави нещо, свързано с традициите ни, е добре да се търсят специалистите – компетентните хора, които познават извора или по-стари източници, документирали фолклорно знание.

Ще споделите ли интересни мигове от подготовката на сватбен ритуал, как се подготвя самият екип на ,,Вричане" и как се случват различните роли – на девера, на свекъра и свекървата ... ?

-Екипът на ,,Вричане" е подготвен, тъй като аз от години се занимавам с изследване и имам натрупани наблюдения и теренни материали, на базата на които изготвяме сценария за традиционната сватба. Разбира се, съобразяваме се и с желанията на младоженците – каква наситеност на обредните моменти искат, дали имат регионални предпочитания... В различните роли влизат съответните роднини или близки на младоженците, тоест това се случва по естествен начин, още повече, че те получават от нас детайлна информация за функцията на всяко от обредните лица и напълно се потапят в нея. А някои от тях са много отговорни – например кумът, за когото народът казва ,,Един кум на земята, един Бог на небето", ,,Пред кум се вода не гази" ,,Сватба без кум не може". Кумът има особено почетно място в традиционния ритуал и нищо не може да се върши без съгласието му. Като израз на уважение е ритуалното му ,,вземане" и изпращане до дома му. На трапезата също така всяко негово желание и прищявка трябва да бъдат изпълнени. Практиката ни сочи, че кумовете с голяма радост влизат в своята обредна ,,роля".


Кумовото дръвце е специално украсен с чемшир обреден хляб, който дружките на невестата ,,продават" на кума

,,Ако трябваше да пожелая едно-единствено нещо на бъдещо семейство, то би било..." – с какво бихте допълнили изречението?

Разбирателство – това бих пожелала, защото в традицията тъкмо това е, което е крепяло отношенията. Взаимното уважение и разбиране в традиционното семейство е онази спойка, която остава и след като влюбването и първоначалните пориви на любовта си отидат.

https://prizni.bg/dots-d-r-toncheva-vzaimnoto-uvazhenie-i-razbirane-v-traditsionnoto-semeystvo-e-onazi-spoyka-koyato-ostava/