• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

21 August 2019, 15:07:51

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: deevska
Stats
  • Total Posts: 9714
  • Total Topics: 1128
  • Online Today: 32
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 1
Guests: 24
Total: 25

За войводите стари - пътят им славен, краят им незнаен!

Started by Hatshepsut, 23 September 2018, 21:44:01

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Митрю Аркумарев

Тракийският войвода Митрю Стаматов Аркумарев е  достоен следовник на капитан Петко войвода. Той е земляк на харизматичния капитан - рожденото му място е село Доганхисар, където се ражда на 12 октомври 1881г. Още от малък останал сирак и го отглеждат негови роднини. Рано възмъжалият младеж се препитава със земеделие и овцевъдство - основен поминък на българите в Западна Тракия. Непокорен по нрав, Митрю не изтрайва турската управа и щуква из корията, присъединявайки се последователно към четите на войводите Христо Арнаудов и Вълчо Антонов. Но идват героичните и кървави за българския народ години - 1912-1913г. През Балканската война Митрю Аркумарев се включва като доброволец в Българската армия. Проявява невероятна храброст в сраженията за пленяването на Явер паша при село Мерхамли, в стълкновенията до село Индере, в боя за отбиване на десанта при Шаркьой...
 По време на Междусъюзническия въоръжен конфликт, родната къща на Митрю Аркумарев в село Доганхисар е опожарена и семейството му бяга към пределите на България. По същото време е четник в четата на Димитър Маджаров и неговото безстрашно държание в разбушувалата се касапница съдбовно предопределя спасяването  на хиляди българи от Дедегачките и Гюмюрджинските села. Динамичното развитие на събитията принуждават Маджаров да раздели четата на две, като ръководството на едната част от четниците поверява на Митрю Аркумарев. Целта е с бързи маневрени действия да се пресече пътя на турците, пленили многобройно българско население с намерение да го прекарат през месността Гяурада срещу Фере, отвъд река Марица и там да го изтребят.. Четниците, командвани от Митрю Аркумарев, потапят каиците и избиват турците-каикчии още преди башибозуците да довлекат плененото българско население. Другата част от четата, начело с Маджаров и дружината на Руси Славов, заемат височините срещу река Марица и щом привечер турците се появяват се развихря свирепа битка. Читаците са разбити, а плененото българско население е освободено. В кошмарната нощ по време на сражението Аркумарев пренася на гръб двадесет и седем деца през река Арда, избавяйки ги от сигурна гибел. Имнено подир тези кравопролитни събития Митрю Аркумарев е считан за войвода и в една от тракийските народни песни се пее за "Митрю ми страшен войвода"... Когато Маджаров разпуска четата в село Яатажик /дн.Маджарово/, Митрю Аркумарев научава, че семейството му е избито от турците. Впоследствие вестта се оказа частично вярна, но в гнева си той организира група четници и подпалва джамията в село Бадурен, където в този момент провеждат събрание местните турци. Джамията пламва и турците запряни вътре, надават ужасени викове: Митрьо!Митрю!", молейки го да ги пусне. Пък Митрю им отговаря: Къде са мойте деца?, Къде е мойта къща?. .Всички затворени в джамията турци изгарят, а за това си деяние Аркумарев и предвожданите от него четници биват арестувани и дадени под съд от тогавашните български власти в Беломорска Тракия. Обаче на самото съдебно заседание, сградата на съда е обградена от един кавалерийски ескадрон, командван от войводата Таню Николов, който ултимативно нарежда на прокурора да освободи подсъдимите. Изплашеният прокурор ги освобождава и прекратява съдебния процес. Избухва Първата световна война и Митрю Аркумарев постъпва в редовете на Българската армия, като служи в 40-ти пехотен Беломорски полк. Участва в епичните боеве при завоя на река Черна и кота 1050, проявявайки забележително себеотрицание и храброст в ожесточените битки...."
Без да загуби нито едно сражение, България се нарежда в лагера на победените държави. Срещу Аркумарев и други тракийски българи гръцките власти в град Гюмюрджина инсценират съдебен процес по обвинение в шпионаж в полза на България. Съдът ги осъжда на смърт. Но отново съдбата е благосклонна към Митрю! Гръцкият поручик, който трябва да изпълни смъртната присъда се оказва син на един много близък Митрюв приятел - грък по народност - Марко кехая от Марония. Поручикът не превежда в изпълнение смъртното  наказание, освобождава осъдените и те избягват в България. Втората национална катестрофа, намерила своето юридическо въплъщение в клаузите на Ньойския договор, съсипва окончателно въжделенията на българите за национално обединение. Особено трагични са последиците за онези българи, чиито родни места според Ньойския договор остават под властта на Сърбия, Гърция и Румъния. По онова време преобладаващата част от населението в Западна Тракия се състои от българи, като втората по численост е турската етническа общност. Спрямо тях гръцките власти предприемат жестоки асимилационни действия, целящи фактическото ликвидиране най-вече на етническите българи. Това подтиква българите и турците към обща съпротива срещу Гърция. На проведения на 25 май 1920г. в гористата месност до село Химитли, Гюмюрджинска околия конгрес на български и турски делегати взема дейно участие и Митрю Аркумарев... Почти три години - 1920-1922г. той се подвизава като войвода на чета от двадесетина човека, която действа изключително в района на Тракийското Беломорие. По-късно четата му се присъединява към четите на Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация /ВТРО/. Митрю Аркумарев, както и всички войводи от Българо-турската ВТРО, се отчитат писмено за дейността на оглавяваната от тях чети до главния войвода Таню Николов. Оригиналите на тези писма-отчети се съхраняват в Държавния архив - Хасково, чрез тях се установява истината за въоръжения отпор на българите от Беломорието срещу експанзията на гръцките шовинисти... По цялата територия на Беломорска Тракия през есента на 1922г. и първата половина на 1923г.се водят сражения между четите на Българо-турската ВТРО и частите на редовната гръцка армия. В тези сражения войводата Митрю Аркумарев и неговите четници проявяват истински героизъм, всявайки панически страх сред гръцките войници... Нахалост остават страданията и жертвите на беломорските българи, саможертвата на четниците! Западна Тракия е обезбългарена... Четите са разпуснати. Бившият вече войвода Митрю Аркумарев продължава патриотичната си дейност. Той е настоятел и сътрудник на Македонския Турско-Български вестник "Бъдеще", излизащ в Истанбул, който помества материали срещу гръцката окупация на Южна Македония и Беломорска Тракия. Семейството на Митрю Аркомарев се установява в село Еникьой /дн.Цар Калоян/, Пловдивско. Но на едновремешния харамия не му е твърде по сърце монотонното селско ежедневие и в периода 1930-1940г.Митрю Аркумарев по собствено желание е привлечен за сътрудник на българското армейско разузнаване и многократнво пресича гръцката и турската граница, за да събира военни сведения относно дислокацията и въоръжението на войсковите поделения в тези държави. Ала насталгията по родния край не затихва у него и през 1941г. след присъединявантое на Западна Тракия към Българската държава той отива да живее в град Дедеагач, а после в гр.Гюмюрджина. Работи като пазач на винен склад. На 9 септември 1944г.пристига в Пловдив при семейството на сина си Стамат Митрев Аркумарев, в чиито спомени четем: "Имах там /в Пловдив/ малко плетаческо ателие. Когато го видях, питам го защо се връща. А той: "Мен не ме е страх. Аз съм ги чакал тези момчета, помагал съм им." Една седмица след връщането му го арестуваха. Аз не бях вкъщи, когато една жена ми каза, че къщата ми е била заградена и откарали баща ми. На другия ден ходих да го видя в участъка. Една седмица беше там - носех му храна. Както по-късно разбрах, две са причините за задържането му. Едната е заради Таню Николов, втората заради 1923г., че уж бил предал земеделците по време на преврата. Срешнах се с Павлов, кумец на Александър Стамболийски и му казах. Той беше много изненадан. "Той толкова хора спаси, а ние един човек да не можем да спасим." Отидохме при Спартак Стефанов в Четвърти участък а милицията в Пловдив. Баща ми не беше там. Стефанов ме прати в Държавна сигурност при Димитър Пишмишев, приближен на Антон Югов. Той прочете декларацията и каза, че такъв човек няма и е станала грешка. С помощта на Павлов ми издадоха смъртен акт за безследно изчезнал. Някъде към Кометово, доколкото знам, са го убили."
Тъй нелепо загива юначния тракийски войвода, българинат Митрю Стаматов Аркумарев - претрепан като куче от свои сънародници, без съд и присъда - две-три седмици след 9.09.1944г.
Ала може ли да изчезне безследно от народната памет онзи, за когото се стъкмява народна песен и се пее!?
                           "Години се разбъркаха,
                            царове се закараха,
                           за Анадола башибозуци
                           народа караха......
                           Маджаров напред вървеше,
                           след него Русин войвода-
                           Митрю ми страшен войвода
                           на турците си пътя пресече!
                           Народът в България скриха
                           старо и младо спасиха!

Hatshepsut

Таню Николов


Таню Николов /Атанас Николов Жеков/ е един от най-бележитите дейци на българското националреволюционно движение в Тракия и Македония. Роден е в Хасково на 09 март 1873г., където завършва първи прогимназиален клас в Хасковското петокласно училище. Отслужва редовната си военна повинност в Десети родопски пехотен полк, оставайки на постоянна служба в него като унтерофицер. Младият човек не може да се примири с обстоятелството, че стотици хиляди българи все още живеят под игото на турския султан, поради което напуска българската армия и поема бунтовния четнически път във ВМОРО /Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация/. От 15 август 1902г. до февруари 1903г.е четник в четата на войводите Канстантин /Вълчо/ Антонов-Сеченката и Марин Чолаков, която действа в Гюмюрджинско. Там Таню Николов организира мрежа от революционни комитети и през март 1903г. отново с четата на Вълчо Антонов се озовава в Дедеагачкия регион. В навечерието на Илинденско-Преображенското въстание Таню Николов е подвойвода в четата на Константин Нунков, на която по-късно става войвода, предвождайки четниците по време на въстанието, а и след разгрома му, през низ от люти схватки с многоброен турски аскер и башибозук. През пролетта на 1904г. е утвърден от революционния комитет на ВМОРО в Дедеагач за войвода на регионалната чета в Дедеагачко, която води десетки сражения с турската войска и жандармерия. На 12 юни 1904г. ръководената от него чета взривява железопътната линия по моста край село Бадаш, унищожавайки влакова композиция, превозваща артилерийски оръдия и турски войници... След извършено предателство Таню Николовата чета е обградена от турска войска на 06.01.1905г. в месността "Крушата" до село Манастир, Гюмюрджинско. В кръвопролитната битка загива един от четниците, а Таню Николов с останалите комити успява да пробие обсадата и се укрива при ятаци....

През месец април 1907г. той е назначен от ръководството на ВМОРО за войвода на чета, включваща 48 човека, която преследва сръбски военизирани шайки в района на Велешко и Прилепско. Неговата чета, заедно с още шест чети от ВМОРО участва в епичното сражение с турския аскер на 01 юли 1907г. при височината "Ножот". През м.август същата година Таню Николов е делегат от Битолския революционен окръг на конгреса на ВМОРО. Веднага след конгреса става войвода на Битолската окръжна чета, действаща до края на 1907г. Подир Младотурската революция - 23 юли 1908г. ВМОРО се саморазтурва, но между нейните вече бивши лидери се разгаря яростен конфликт, който прераства във физическа саморазправа. Всъщност разривът е между превържениците на младотурците и онези български нацоиналреволюционери в Македония и Тракия, които не вярват,че младотурското правителство ще въдвори етническо равноправие в Османската империя и настояват за продължаване на националосвободителната борба... Особено ярко се изявява като ревностен поддръжник на младотурския режим известният войвода Яне Сандански, наричан от съвремениците си "Пиринският цар". Ето защо той е обявен за предател на българската национална кауза и протурски колаборационист от повечето ръководни дейци на ВМОРО. Именно по тяхно поръчение на 24 септември 1908г. Таню Николов прави неуспешен опит да убие Яне Сандански. Издебва го в една солунска кръчма, ала когато понечва да стреля, Сандански запява песен и звучния му задушевен глас така впечатлява и разчувства Таню Николов, че той не съумява да се прицели, както трябва и само ранява "Пиринския цар". През пролетта на 1910г. Таню Николов, Георги Занков, Христо Чернопеев и Михаил Чаков създават тъй наречената Българска народна македоно-одринска революционна организация /БНМОРО/, чиято цел е незабавно да се пристъпи към възстановяване на четническата дейност в Македония, Беломорска Тракия и Одринска Тракия. Впрочем Таню Николов е войвода на първата чета насочила се на 29 юни 1910г. към Енидже вардарско, където води няколко сражения с турската войска....
През пролетта на 1910г. ВМОРО възобновява функциите си и се обединява с БНМОРО, възвръщайки старото си име. През 1911г. Таню Николов е войвода на чета от 80 човека, действаща в Петричко и Горноджумайско. Следващата 1912г. Таню Николов оглавява още по-голяма чета от около 200 четници, и в непрекъснати въоръжени сблъсъци с турския аскер и сръбските чети кръстосва цяла Вардарска Македония. Със своята чета взема дейно участие в Балканската война и подир разбиването на турските войски в Македония се прехвърля с четниците в Беломорска Тракия. Тук на ж.п.гара Гюмюрджина на 19 декември 1912г. се среща с цар Фердинанд... По време на Първата световна война Таню Николов командва българските партизански  съидинения в Поморавието, като преследва и разгромява сръбските паравоени формирования... В края на м.април 1920г., когато вече е известно, че Западна Тракия ще бъде окупирана от гръцката армия, в Мъстанли /дн.Момчилград/ се провежда съвещание между Тодор Александров, Таню Николов, Петър Дървингов, Александър Протогеров и Ариф бей, придружен и от други представители на турската народностна общност в Беломорието. На съвещанието се разисква координирането на съвместна въоръжена борба на българи и турци срещу гръцките окупатори. Таню Николов организира българо-турските чети. Многократно лично участва в ожесточените сражения срещу гръцката армия. Таню Николов оглавява главното воеводство на ВТРО /Вътрешната тракийска революциона организация/. През 1924г. Таню Николов се оттегля от активна революционна дейност. Препитава се от мелничарство. В Асеновград, където се установява да живее, завещава имуществото си от около един милион лева на детското сиропиталище в града.

След деветосептемврийския преврат през 1944г. Таню Николов е поставен под постоянно наблюдение от органите на Държавна сигурност /ДС/и е подложен на системни провокации от нейната агентура. Дори четирмата работници в мелницата му са вербувани от ДС и не минава ден, през който те (явно по указание) да не го оскърбяват и заплашват. В началото на м.януари 1947г. четирмата се нахвърлят върху него, нанасйки жесток побой на стария човек, след което го връзват и гаврейки се, скубят брадата му. Щом се съвзема Таню Николов взема укритата си пушка "манлихера", връща се при мелницата, застрелвайки и четирмата. После сам се предава на властите. Подхвърлен на садистични инквизиции в Асеновградското управление на МВР е умъртвен, като е удушен от милиционерите, които нахлузват въже на шията му. В смъртния акт записват, че се е самообесил... Така трагично завършва жизнения път на легендарния войвода Таню Николов, чието име и подвизи стоят наравно с името и подвизите на знаменития негов предшественик капитан Петко войвода!... И не ли време вече обществеността да ознаменува по достоен начин паметта на достойния българин, като му издигне подобаващ паметник в неговия роден град?!



Войводата Таню Николов

Hatshepsut

Рафаил Каракачанов

Рафаил Тодоров Каракачанов е роден през 1889 г. в с. Сачанли, Беломорска Тракия в заможно семейство, което притежавало земя и около 600 овце. Преди Рафаил се родили три момчета, но всички починали. Майката дала обет, че ако отново се роди момче, ще го кръсти на първия срещнат мъж. Така Рафаил получил името си. Първият мъж, когото майката срещнала след раждането на улицата бил италианец и се казвал Рафаел... Детските години се изнизали спокойно и безметежно. Когато бил четиринадесетгодишен започва житейската му драма. Тогава турците заклали пред очите му неговия баща и съпруга на сестра му. Заклел се да отмъсти на убийците, три години след това Рафаил ги намира и отмъщава по същия начин. Така на седемнадесетгодишна възраст той се прощава завинаги с мирния живот. Събира чета и раздава възмездие. Подир едно предателство цялата чета от тридесетина човека е арестувана и откарана в Гюмюрджина. Майката на Рафаил - Злата успяла да подкупи охраната и да внесе в килията кирка и лопата. Рафаил и неговите другари прокопали тунел под стените и избягали.
Излязъл на свобода Рафаил отново събира четата. Основната му дейност - 1919 - 1921 г. била да осигурява охрана на бягащите българи от Беломорска Тракия в България. Междувременно той се оженил и му се родило едно момиченце, което кръстил на майка си - Златка. Гръцките власти имали безброй основания да се отърват от Рафаил и точно на Великден 1921 г. пратили наемни убийци в дома му.. Те нахлули в къщата, когато майката на войводата баба Злата приготвяла великденската баница. Пистолетът на Рафаил засякъл и той се хвърлил срещу нападателите с  голи ръце . Те стреляли в него и го ранили тежко, но той успял да убие един от тях. В къщата бил и приятелят на Рафаил - тракийският войвода Стайко Запартов. Той също получил тежки рани. Убити били шест души, сред които майката на Рафаил и годеника на племенницата му. Двамата тракийски войводи били увити в овчи кожи и откарани в Ивайловград, а после в Пловдив, където им оказали медицинска помощ. Като по чудо те оцелели. След шест месеца лечение се завръщат в родния край и Рафаил отново се оженил . От втория си брак войводата има седем деца. Семейството обаче винаги е било на второстепенно място.
През м. ноември 1922 г. войводата Рафаил Каракачанов заедно с четата си се присъединява към Българо-турската Вътрешна тракийска революционна организация и взема участие в много въоръжени акции на организацията.
 В един автентичен рапорт до Главния войвода на ВТРО Таню Николов той прави отчет за извършена такава акция:
 " Донасям ви следното: възложената задача изпълних напълно - именно: на 16 януари вечерта в 11 и половина часа бяхме пред пехотинските нови казарми в " Бадемлика" - гр. Гюмюрджина и в същия час, заедно с четниците си, атакувахме целите казарми, където бяха настанени гръцки войски, заедно с картечния им обоз и снаряжение. Хвърлихме 40 бомби бухалки, които всички експлоадираха сполучливо и поразиха неприятеля, след което се изтеглихме без да дадем никакви жертви от наша страна. Получих сведения на другия ден, че неприятелят има около 60 убити и повече от 100 души ранени, заедно с 15 - 20 мулета и двама офицери са паднали убити, които два дни са стояли незаровени. Паниката и уплахата на целия гарнизон и цялото гръцко население е била на другия ден неописуема и впоследствие на другия ден са арестувани повече от 150 души турци и българи, особено от турската махала " Кьор махале" в гр. Гюмюрджина. Вследствие на това наше нападение околните войскови части са деморализирани и отказват да изпълняват заповедите на офицерите и в Гюмюрджина е избухнал бунт между войниците и командването. Турското и българското население в цяла Гюмюрджинска околия посрещна с голяма радост това сполучливо нападение.
Оставам на поста си с четниците си ... Очаквам Вашето лично пристигане или нареждане.
С поздрав - войводата: Р.Т. Каракачанов 
1 февруари 1923 г."

Този рапорт е красноречиво доказателство за ужаса, който всявали Рафаил и другарите му и за причините гръцките власти да го преследват и да се опитват да го ликвидират. Той обаче винаги оцелява.
След разцеплението на Вътрешната тракийска революционна организация Рафаил Каракачанов се оттегля от активна революционна дейност. Семейството му живее в Гюмюрджина и притежава солиден имот: мелница, маслинови градини, ниви.
По-късно по своя инициатива той сътрудничи на българското военно разузнаване до 1944 г. След 9 септември 1944 г. се заселва в с. Горно поле. Приет е за член на БКП и е вербуван за агент на българското външно разузнаване. Главната му задача е била да превежда гръцки партизани в България, но често е изпълнявал и други поръчки в Турция.
 В спомени на офицера от външното разузнаване Атанас Василев, който е вербувал Рафаил Каракачанов четем:
" Тогава аз работех в МВР - София /външно разузнаване/ и ги поканих - Рафаил и приятелят му Илия Момчилов за съвместна работа. Те приеха. Работехме пряко под ръковоството на Димитър Янев от София. Тогава добих представа, че са опитни и вършеха добра работа..."
Още в самото начало се прокрадва съмнение, че Рафаил работи не само за Държавна сигурност, а и за американско разузнаване. През ноември 1949 г., когато се развихря разобличителната кампания срещу Трайчо Костов, заклеймен като титовист и англо - американски агент, на партийно събрание в с. Горно поле Рафаил Каракачанов е обявен за американски шпионин и изключен от БКП. Старият войвода разбира, че след моралното порицание може да бъде убит и емигрира в Гърция. Установява се в гр. Гюмюрджина. Бягството на Рафаил Каракачанов е голям удар за българските тайни служби. Семейството му е интернирано в едно добруджанско село. Офицерът от външно разузнаване Атанас Василев  е изпратен нелегално в Гърция да върне войводата. С големи трудности разузнавачът изпълнява задачата си частично. Среща се с Рафаил, но не успява да го убеди да се върне в България.
 Години по-късно в спомените си той споделя:
    " Преди да се разделим с Рафаил аз го запитах - желае ли да се върне в България. Той категорично отказа. Не можел да гледа в очите онези, които са го прокудили и накарали да остави семейство и родина. Той каза, че не може да гледа в очите и тези, които са пострадали заради него и са интернирани. Докладвах на ръководството за проведената среща..."
Българските власти не оставят бягството на войводата без последствие. Те изчакват най-удобния момент за отмъщение. На 23 септември 1959 г. Рафаил Каракачанов умира от бавна и мъчителна смърт.Предполага се, че той е отровен по поръчка на българските тайни служби с бавнодействаща отрова. Това е краят на тази борческа личност, която десетки години. воюва за свободата на българите в  Западна Тракия. Безспорно неговата житейска съдба е рожба на превратностите, на националната трагедия сполетяла беломорските българи и неговото непоколебимо непокорство през властимащите е достойно за уважение.

Леко  Славов - журналист, Хасково

Hatshepsut

Тази статия е от 2012г.

101 години от смъртта на Ениджевардарското слънце



На 2 август се навършват 101 години от смъртта на великия Апостол Петков Терзиев, наричан още Апостол войвода или Ениджевардарското слънце. Псевдонимът му идва от Ениджевардарския край, в който е водил ожесточената борба за защита на българското население, срещу турските душмани и гръцките андартски главорези. В лицето му българите откриват такъв всеотдаен и справедлив закрилник, че му дават прозвище, което изразява цялата им благодарност и обич - ,,слънцето"! За дълги години, именно Апостол войвода е бил истинската власт в Ениджевардарския край и от него са треперели враговете на българите, а народа го е почитал като истински владетел!

Апостол войвода произхожда от рода Терзиеви, който е известен с това, че дава поколения хайдути. Роден в село Боймица (днес в границите на Гърция), той започва активната си борба в името на България през 1892 година, като излиза хайдутин и с брат си Тано и трима други четници. През 1897 година влиза в редиците на ВМОРО заедно с Иванчо Карасулията и Спиро Карасулски. Тяхната чета бързо набира известност в околията. Прочуват се, като спасители на българите от турските насилия. Гевгелийският ръководител на организацията пиеш писмо, в което възхвалява новите членове :

,,Още със сформирането на тая малка нелегална група в нашия край, като мълния се разнесе по всички села в околията, че има революционна чета под воеводството на Иванчо Карасулията. Четата започна много тайно да обикаля организираните села. Навсякъде намираха отличен прием. Организираните членове във всички села, където отиваха гледаха на тях като на спасители от турската тирания. В тяхно лице виждаха герои, които са готови да жертвуват живота си за свободата на роба. По селата се надпреварваха кой да ги вземе у дома си."

Четата на Апостол Петков не веднъж влиза в сражения с турците, но през март 1900 година биват предадени, докато нощуват в две къщи в Боймица. След целодневно героично сражение, четата успява да се оттегли към Паяк, но с няколко жертви, включително и брата на войводата - Тано Петков. Има и двама заловени четници.

Ениджевардарското слънце продължава борбата с пълна сила и става най-ревностния защитник на българщината в Гевгелийско и Ениджевардарско, като създава много добре структурирана организация.

Войводата е и един от най-активните борци в Илинденското въстание, като е командващ за Ениджевардарската околия. В хода на въстанието, той прави опит да напдане турските войници в района на Крива, но подли доносници предупреждават врага и аскера се изтеглят в Гумендже. Въпреки това атаката се състои, дори и с не такъв успех. Само един от четниците успява да взриви бомба в града, но е достатъчно за да уплаши турския гарнизон, след което следва дъжд от куршуми. След атаката, хората на Апостол войвода се оттеглят в Паяк.

През септември 1903 година, четниците влизат в сражение с почти два пъти превъзхождащата ги турска армия и дават само една жертва, което говори за отличната военна подготовка на бойците. След това, рамо до рамо с кукушката чета, се сражават край Паяк с вече десетократно превъзхождащия ги враг. Само два дни по-късно, войводата и още шестима четници, влизат в сражение с турците, които наброяват 80 души. В боя падат двама от хората на Апостол войвода. Малко след това, на 13 октомври, четите на Апостол, Иванчо Карасулията и и Трайко Гьотов разбиват настъпващата турска пехота и кавалерия събрани от Гевгели, Енидже Вардар и Гумендже!

След края на въстанието, безмилостната борба продължава, но враговете вече се увеличават - гърците започват агресивна експанзия в района, опитвайки се да унищожът българщината. Следват заслужени убийства на гъркомани и предатели. През 1904 Ениджевардарското слънце на два пъти се връща за кратко в България. Продължава борбата за освобождение на българите, подпомаган от братовчед си Андон Терзиев, който в последсатвие е пленен от турците.

През март 1905, връщайки се от свободна България към поробена Македония, войводата бива обграден от турски войници. Завръзва се дълго и много тежко сражение, в което загиват над 40 четници. Успяват да се измъкнат Апостол Петков и един от четниците - Илия Личев. Сред турците се носи слух, че Ениджевардарското слънце е убит, но той много бързо възтановява четата си и разгромяват турската войска и гръцките андартски банди при Ениджевардарското езеро. Безсилието на гръцките андарти след многобройните загуби нанесени от Апостол Петков, личи и от опитите на гръцкия консул Ламброс Коромилас, да го привлече на гръцка страна с големи парични суми. Най-голямото доказателство, за това, колко гърците са се страхували от Апостол войвода е един абзац от книгата на Пинелопи Делта ,,В тайните на блатото" (описваща ожесточената борба на гръцките андарти и турците срещу техния общ враг - българите), който гласи :

,,Апостол Петков беше най-страшният архикомитаджия - вездесъщ, замесен във всички убийства. Но никой не можеше да го залови дори да го срещне. Той беше невидимият демон, който се чувстваше навсякъде, но не се виждаше никъде."

Апостол Петков се прочува в цял свят и през 1906 година, журналиста Алберт Сониксен идва за да се види специално с войводата. Американецът описва Апостол войвода, като българският Робин Худ.

Героичните подвизи на българският герой стигат и до Цариград. Султан Абдул Хамид II изпраща Ахмед Кемал бей, лично да преговаря, като предложи 20 000 лири на Апостол войвода, за да се оттегили от борбата. Апостол Петков категорично отказва да се продаде. Уплашени от решителността на войводата, турците изпращат няколко хилядна войска, кавалерия, артилерия и лодки (обковани с желязо) срещу четниците на Апостол. След тежки престрелки, войводата и неговата чета се оттеглят от езерото към планината край Паяк.

През 1908 година, Апостол Петков се установява в Енидже Вардар и става председател на Българските конституционни клубове, но през 1909 година, след като малдотурската политика се променя спрямо българските революционери, той се връща за кратко в България, след което с още български дейци за свобода, отново навлиза в Македония и продължава с четническата борба.

На 2 август 1911 година Апостол войвода, заедно с войводите Георги Мучитанов и Васил Пуфката са отровени от подлия бивш четник на Апостол Петков - Тодор Чифтеов, докато са на гости в дома му. Предателя изнася телата в гората и инсценирано сражение с турския аскер. Виновникът, обаче е разкрит и жестоко наказан. Тримата герои са погребани в Енидже Вардар.

Единствената дъщеря на Апостол Петков остава в София, където завършва живота си в бедност и мизерия. Войводата е бил толкова честен и отдаден на борбата за свобода на българите, че е предпочел дъщеря му да живее бедно, вместо да посегне на комитските пари или да се продаде на чужденците.

Нека споменът за този велик родолюбец да свети като ясно слънце в умовете на всички истински българи! Вечна памет на героя!!!

https://bgns.net

Hatshepsut

Борци за Българско Освобождение:
Постол Войвода - ,,Ениджевардарското Слънце" и Марко Лерински

Има една често допускана грешка. Когато стане дума за ,,македонските революционери", някои от нас посрещат темата с голямо въодушевление, а други пък - малко гузно и с разочарование, като че става дума за нередност или табу. В случая визирам изказвани мнения по делата на Гоце Делчев, Даме Груев, Яне Сандански, Тодор Александров и т.н. Гузните казват: ,,Дайте да ги оставим вече тия работи! Стана тя, каквато стане. Нека спрем да се делим и да се противостоим едни на други чрез историята и историческите личности." Този благовиден предлог на пръв поглед е много приемлив. Защо да спорим за историята, не е ли по-добре да заобикаляме неподходящите теми?

Моето мнение е, че в историята няма неподходящи теми. Моментите на историческо противопоставяне (един народ на друг) не бива да се премълчават, а да се осмислят. Как ще осмислим делото на българските борци за свобода след 1878 г.? Естествено, че като нещо положително. Според силите си те са се борели за народни свободи. Нали същото са правели Хаджи Димитър и Стефан Караджа, Васил Левски, Христо Ботев, Георги Бенковски? Не вярвам днес някой сериозно да тръгне да оспорва значимостта от делата на посочените, героично загинали за българската свобода преди 1878 г. В този ред на мисли, защо да отричаме или да нехаем за героично загиналите за българска свобода и след 1878-ма година? Това е нередно. Да приемем, че всеки любител на историята знае кои са Гоце Делчев, Даме Груев и Тодор Александров. За тях много се говори, пише, филми се правят.

Искам да споделя малко повече за някои други български народни герои, умрели за свободата на Родината. Това ще направя и защото тези по-неизвестни герои са били много почитани от народа приживе. Това почитание личи от народните песни и разкази, съхранили ги до днес в родовата памет.

Ще напиша няколко думи за Апостол Петков (известен като ,,Ениджевардарското слънце") и за Марко Лерински (Марко войвода - с рождено име Георги Иванов). Избрах тези измежду многото други, защото не са толкова популярни за масовия читател, а има защо да са. Те са се пожертвали и са загинали за българската свобода. Двамата са много различни по темперамент и възгледи за живота - вървят по различни пътища, преди да се включат в организираната борба.


Апостол Петков, наричан Постол войвода и ,,Ениджевардарското слънце", има хайдутско минало. Роден е през 1869 г. в село Боймица, не получава образование и остава неграмотен. На 23 години излиза с брат си ,,в гората". Хайдутуват в района на Гевгелийско и Ениджевардарско, в родния си край. По-късно Постол войвода се включва в организираната борба, но е много своенравен и конфликтен - характер, оформен под въздействие на свободолюбивия живот далеч от хората. Не му е присъща дисциплината, обича да се разпорежда и често си превишава правата. Американският журналист Алберт Сьониксен го нарича ,,македонския Робин Худ". Закриля сънародниците си в своя роден край, но си служи и с доста тиранични методи. През 1905 г. праща писмо до екзарх Йосиф, насочено срещу ръководителя на църковната организация в родния му край:

,,Яс се чудам защо го държите тоа лъжлив и страхлив председател, кога цел народ не го сака и ако вие не го дигнете от тука като куче ке го убием. Цалувам вашата света десница и оставам с почитание ваше чедо во Христа. Апостол войвода."

Постол войвода е жесток и първичен човек, но здраво привързан в българщината. Тя е неговата кауза, а после е всичко останало. Гъркинята Пинелопи Делта пише за него: ,,Апостол Петков беше най-страшният архикомитаджия (...) никой не можеше да го залови дори да го срещне. Той беше невидимият демон, който се чувстваше навсякъде, но не се виждаше никъде". Той е единственият комита, сравнен със слънце. От периода на българските националноосвободителни борби след 1878 г. няма по-обичан и по-тачен от него сред народа.

,,Населението така се привърза към своя войвода-баща, че му посвети не една песен и го окичи с най-изразителното име — Ениджевардарско слънце — слънце, което прорязва с лъчите си мрака на неговата робска неволя и стопля сърцето му със сладка надежда." (Христо Силянов)

Най-известната народна песен за Постол войвода се ражда след трагичната му кончина (отровен е от предатели през 1911 г.). Тя е позната на Димитър Талев (родом от този край), с нея започва романа му ,,Гласовете ви чувам":

,,Седи, ни му шетай, а бре, бай Постоле, воо нокьно време по месечина. На път те чекат, а бре, бай Постоле, на път те чекат дор три посии: първа посия — гърци андарти, втора посия — турци джандари, трета посия — клети шпиони." (Песен за войвода Апостол Петков Ениджевардарски)

Противоположен, по характер и маниери на Постол войвода, е другия от споменатите - Марко Лерински (Марко войвода). Георги Иванов е роден през 1862 г. Постъпва в българската армия през 1883 г. Заради демонстрираните в Сръбско-Българската война (1885 г.) качества, получава от бойните си другари прозвището Геройски. След 1900 г., под влияние Гоце Делчев и Гьорче Петров, се включва в българското националноосвободителното движение, оглавявайки чета в Леринско. Прочува се сред народа като Марко войвода.


Марко Лерински бил изключително суров и дисциплиниран човек, типичен военен. Както никой друг, той успял да въведе ред и да повиши морала на бойците си, демонстрирайки личен пример. Това превръща неговата чета в школа, от която са излезли някои от най-смелите сетнешни войводи - Митре Влаха, Дине Клюсов и Лечо Настев, както и най-големия мемоарист на революционното движение - Христо Силянов. Марко Лерински не се блазнел от пари и скъпи неща, никога и от нищо не се оплаквал. Бил способен да прекарва дни, без да яде и спи. Това изисквал и от другите. Веднъж много се ядосал и за малко да изостави четата си. Наложило се да се крият из чукарите известно време и хората почнали да се вайкат. Марко им се развикал: Къде са тръгнали, щом два дена без ядене не могат да понесат безропотно. Ходел разгърден, с разкопчана куртка. Никога не носел гиздави дрехи. Питали го защо не си облече нещо по-хубаво, нали е войвода, да го видят хората. На което отвръщал, че не ще да зарадва с нови дрехи врага си, който го убие. Бил убит след турска засада в село Пътеле. Четата му дала три жертви, една от които бил войводата. Местният турски наместник много се радвал като чул за станалото, защото Марко войвода вече бил символ на геройството и на борбата за свобода. Но го мъчело грозно подозрение. Възможно ли е някой от тези три парцаливи трупа да принадлежи на прочутия Марко паша (както го наричали турците)? А народът се радвал и говорел: ,,Марко е жив, прехвърлил се е с отбор юнаци във Воденско, от дето с отбор дружина ще се пак озове, за да накаже предателите." Предатели и турци скърцали със зъби. Наистина Марко не ги зарадвал с нови дрехи при смъртта си. Оттогава в този край се пее песента:

,,Денеска петок, сабота, утре е света недела
Марко войвода пристигна во това село Пателе,
Проклети биле чпиони, Марка войвода предадоа
Надойдоа турски табори, Марка войвода сардисаа.
Зафати битка голема, Марко войвода загина.
Проклети биле чпиони, Марка войвода шчо го предадоа!"


Песен за Марко Лерински

,,Марко загина в с. Пътеле (Леринско) съвсем не тъй, както мечтаеше - без да дочака края. И може би по-добре... Македонският роб, от Пелистер до Воден и от Мариховските планини до Костур, нема да забрави човека-великан, който пръв възкреси в него верата, за да може да прави чудеса - той никога нема да забрави Марко войвода."

Когато стане дума за ,,македонски войводи", в този контекст не бива да мислим, че се има предвид само родените в географската област Македония хора. Апостол Петков е родом от там - Боймица (днешен Аксиуполи), Централна Македония. Но Марко Лерински е от Котел. Видният участник в движението Христо Чернопеев пък от село Дерманци, Ловешко. А Кръстьо Асенов (братов син на Хаджи Димитър), познат още като ,,Огнениот даскал", е от Сливен. Владо Черноземски, с рождено име Величко Керин, е от Велинград и т.н. Има много други подобни примери.

Няма нищо смущаващо в това, че борците за свобода на съотечествениците си са от различни краища на това отечество. Да не говорим, че във военните действия на въстаналите българи участват и чужденци - например руските офицери Адам Калмиков и Луис Войткевич, които заедно с отрядите си се включват дейно в подготовката на Кресненско-Разложкото въстание (1878 г.). Не бива да се мисли, че ,,македонските войводи" (нарочно слагам понятието в кавички, за да се схване условният му смисъл) са ограничавали действията си само в географската област Македония. Българското националноосвободително движение след 1878 г. се разпростира също и в частите от Добруджа и Тракия, които остават извън рамките на България, а след Първата световна война то обхваща също и Западните покрайнини.

Нещо задължително, което трябва да се знае. Тъй като българското националноосвободително движение (както и всяко друго подобно) се нуждае от координация, това довежда до основаване на организация, поставила си такива цели. С тази организация са свързани имената на Гоце Делчев, Даме Груев, Тодор Александров, Иван (Ванче) Михайлов и др. Името на организацията според най-ранния открит неин устав е Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК). После имената ѝ варират според времето и конюнктурата. Но за отбелязване е, че комитетите са изначално български, а обхватът на действие на тези комитети е маркиран като ,,македоно-одрински". Следователно в техния периметър на действие са всички български земи по южно направление, останали под османска власт след Берлинския конгрес (1878 г.), и Македония, и Тракия.

Затова коментирах, че изразът ,,македонски войводи" е условен, защото тези не действат само в областта Македония. Най-ярък пример за участник в революционните борби на българите, едновременно и в Македония, и в Тракия, е Тане Николов (Тане войвода), родом от Хасково. Още преди края на Първата световна война той участва в боеве в Горноджумайско (Благоевградско) и Гюмюрджинско (Тракия). А след войната действа основно в Тракия. Споменатите жертви за българска свобода трябва да се почитат, а делата им трябва да се ползват с много по-широка популярност, отколкото днес имат.

https://bulgarkamagazine.com/

Hatshepsut

Поборникът за Македония Андон Янев-Кьосето -
навремето всяващ страх, днес- почти забравен



Кьосето /в средата/бил е рамо до рамо, делил е хляб и неволи с големите борци за свободна Македония Гоце Делчев, д-р Христо Татарчев

На 10 септември 1953 г. в малка къща на ул. ,,Одрин" в Благоевград затваря очи един 98-годишен старец с бурен живот зад гърба си и противоречива биография. Десетилетия наред за Андон Лазов Янев се носят легенди из македонските среди от края на 19 и началото на 20 век, получил прякора си Кьосето не защото бил голобрад, а заради ниския си ръст. Споменава го в една от книгите си и Димитър Талев. Животът му е низ от приключения, драматични обрати и романтика, примесени с кръв, тежки загуби, неосъзнат подвиг и разочарования, предаде специалният пратенитк на БГНЕС в Македония Дияна Тушева. Бил е рамо до рамо, делил е хляб и неволи с големите борци за свободна Македония Гоце Делчев, д-р Христо Татарчев, Гьорче Петров , Даме Груев и др. Срещал е очи в очи предателите - не им е прощавал, възхищавал се е на героите - клел се е в тях. А смъртта, която е била винаги на една крачка от него, не го е закачала - винаги го е отминавала, независимо от раните, които е получавал. Животът на Андон Янев- Кьосето е достоен, ако не за тежък сериал, то поне за екранно платно като ,,Мера според мера". Независимо, че името му е почти неизвестно за съвременниците. Защото подобно на Дилбер Танас, и Кьосето е участвал в аферата ,,Мис Стоун", дори е бил един от тримата комити, съпроводили двете жени и бебето при тяхното освобождаване от плен близо до Струмица. Водил е ръкопашни битки, убивал е и е посрещал куршуми, лежал и по зандани, бил се е славно в Илинденско-преображенското въстание, раздавал е жестоки присъди за противонародна дейност, лепвали са му етикети като терорист и разбойник, раждал е митове за себе си. Но едно е неоспоримо: винаги е бил наясно с каузата, верен до гроб на идола си Гоце Делчев - все за Македонията. По която душата вие, а очите жадно търсят да я видят свободна българска земя. С две думи - сложна личност. Но с изострени сетива за доброто и злото, черното и бялото. Като огнените слова на знамето: ,,Свобода или смърт".

Днес говорим с внука му, Антоний Кьосев, бивш военен, част от големия род на Кьосето, който, взирайки се в архивните снимки на дядо си казва: ,,Беше дребен, жилав човек, но винаги ходеше напет, изправен, никога не е скланял глава на гърдите си". Бил е шест годишен, но го помни - ,, на години - много, но не беше стар човек, имаше енергия за трима, не умря от естествена смърт". В един от спомените си Андон Янев -Кьосето признава: ,,Разправях се само с неприятности. Като че ли се намирах изправен пред една гора, през която не минава път, та аз със секира в ръце трябваше да преправям път сред тази гора". ,,Казвали са ми моите чичовци, че в последните дни от живота на дядо ми, нощно време той се стряскъл по време на сън, ставал, тичал в двора, криел се между храстите и шептял отривисто: турци, турци, турци", продължава разказа си неговият внук. И добавя: беше добър, справедлив, човек на реда в патриархално семейство, говореше пестеливо, но на място. Смъртта на дядо ми на 98 г. не бе от старост, нито от болест, а заради лошо стечение на обстоятелствата. Има покрай Благоевград една местност- Балар баши- отива дядо ми там, насича от лозето ни бадемови клони и ги помъква надолу. А оградите там бяха от големи, обли, речни камъни, само с пръст захванати. Закачва той една такава ограда, вече поизмита от дъждовете, и камъните се стоварват върху него. Изпотрошават му кокалите и за около седмица, без да може да се храни и пие вода, е поставен в гипсово корито, след което си отива от този свят. Андон Лазов Янев - Кьосето е роден на 25 ноември 1854 г. в с. Голозинци, Велешко. Макар и без образование, от овчар и касапин успява да стане един от най-смелите поборници на Централния комитет на ВМОРО в Солун. Неговата дейност е свързана с първите и най-ефектни акции на ВМОРО както срещу поробителите, така и срещу гъркоманите и сърбоманите. Кьосето участва и в борбите, които ВМОРО води и срещу дейците на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и на възглавяваното от Иван Гарванов Българското тайно революционно братство в Солун. Първоначално влиза в четата на Михаил Попето, а после действа и самостоятелно като войвода в Кукушко, Поройско, Малешевско и Струмишко. Участва и в четата на Гоце Делчев в акциите й за набавяне на средства за ВМОРО. За Кьосето Гоце Делчев остава най-бележитата личност в революционните борби на поробените българи. През 1901 г. под ръководството на Яне Сандански, Христо Чернопеев и Кръстьо Асенов взема участие в аферата ,,Мис Стоун", която, освен че донася на ВМОРО парични средства, я прави известна далеч зад границите на земите ни, дори далеч зад океана. Кьосето с оръжие в ръка е и в битките на Илинденско-Преображенското въстание, (1903) заедно с голямата чета на Гьорче Петров, която действа в Прилепско и съседните райони. След въстанието завежда организирането и подготовката на селската милиция в Струмишко и Малешевско. През този период той участва и в дейността на Серската група, но след като се разочарова от нейната дейност след провалянето на Втория Рилски общ конгрес (1905 г.), се оттегля от активна революционна дейност. Заради предишната си принадлежност към Серската група, след убийството на Борис Сарафов и Иван Гарванов от Тодор Паница, в продължение на няколко месеца е хвърлен в затвора, но поради застъпничеството на ВМОРО е освободен. До края на живота си живее в Горна Джумая, където умира на 10 септември 1953 г., пише за него историкът Цочо Билярски. За да се разбере делото и метаморфозите на Андон Кьосето главна заслуга има журналистът Боян Мирчев/1900-1992 г./, който три дни записва спомените му през септември 1931 г. Според него голямо е влиянието на руския и френския анархизъм върху нашите революционери по това време и определено за тях можем да говорим като учители на дейците на ВМОРО.


Поборникът за Македония Андон Янев-Кьосето -
навремето всяващ страх, днес- почти забравен

http://bgnes.com/bylgariia/obshchestvo/4502302/

Hatshepsut

Мамин Колю


Никола (Кольо) Коев Николов, наречен Мамин Колю, е български революционер, войвода на ВМОРО, борец за свободата на българите в Македония и Тракия.

Никола Коев е роден в Хасково през 1880 година. Братов син е на войводата Тане Николов. Получава основно образование и от януари 1901 до ноември 1902 година служи в 10 пехотен родопски полк. Включва се в редовете на ВМОРО още в казармата и веднага след уволнението си заминава за София, където се сформират организационните чети за въоръжена борба в Македония. През 1903 година влиза в Македония като четник на Иван Наумов Алябака.

По време на Илинденското въстание заедно с Коста Христов Попето запалват Крушевската жандармерийска казарма. След потушаването на въстанието Мамин Колю се прибира в България. В София през 1904 година заедно с Иван Алябака стреля по файтона на турския консул, при което е ранен гавазинът му и след възникналия скандал властите са принудени да ги заловят и осъдят. Шест месеца по-късно без разгласяване на амнистия са изведени от затвора и посъветвани да изчезнат от полезрението на властите. Мамин Колю се отправя веднага към Македония и от 1905 година до Хуриета е последователно четник при Коста Попето, Иван Наумов, Апостол Петков и Ичко Гюпчев. След реакционния контрапреврат с четата на Христо Чернопеев участва в похода до Цариград за детронацията на султана и откарването му в Солун.

От 1912 година Мамин Колю е подвойвода и байрактар в четата на чичо си Тане Николов. Участва в Балканската война. При защитата на Елидже е самостоятелен войвода.

През зимата и ранната пролет на 1913 е участник в Покръстителната мисия на Българската Екзархия в Родопите.

След освобождението на Западна Тракия Мамин Колю се жени в село Кушланли, Гюмюрджинско и от 1914 до 1919 живее в Ксанти и Гюмюрджина, като известно време е на служба като български стражар. През периода 1920 - 1924 сътрудничи в Хасково и Западна Тракия на ВТРО.

След 1924 година се оттегля от революционна дейност и до 1945 година е мелничар в Асеновград заедно с Тане Николов. От 1949 до смъртта си през 1961 живее в родния си град Хасково.

Мамин Колю е колоритна личност, която се превръща в любимец на населението в Македония и Тракия, което го възпява в много народни песни, които се пеят в цялото българско етническо землище - от Гора до Северна Добруджа.

https://bg.wikipedia.org/

Hatshepsut

Битката на връх Ножот - когато свободата и достойнството са по-скъпи от живота

Защо хората се самоубиват? Често това става, когато човек изпитва неимоверно и трудно преодолимо страдание. Затова може би ще е трудно да бъдете убедени, че група хора избират да посегнат на живота си, пеейки песни за мечти и идеали.

Това са българските революционери от Македония, членове на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). За да бъдем още по-точни това са 54 четници, (източниците посочват различни цифри - 45, 67) защитавали до последния си дъх позицията на връх Ножот в съдбовния 14 юли, 1907 година.

Връх Ножот се намира в близост до село Ракле, Прилепско или по-точно в Никодимската планина, част от по-голямата Бабуна планина. Именно на този връх  смелите ,,ножовци" (както впоследствие стават известни) загиват в битка срещу турски аскер, наброяващ близо 3000 души и снабден с картечници. Как се стига до развръзката на тази драматичната ситуация?

Илинденско-Преображенското въстание действително е върхът в усилията на националноосвободителното движение в Македония и Одринско, но неговото жестоко потушаване поставя Вътрешната организация в тежко положение. Стотиците убити, масовите арести, опожарените селища, бежанската вълна към България, братоубийствената война след смъртта на Дамян Груев (1906 година) отслабват революционното движение.


Тане Николов

От това се възползват гръцката и сръбската пропаганда, чиито чети и агитатори навлизат в Македония с мълчаливото съгласие на османските власти с цел противодействие на българския елемент в Империята. Местните войводи започват прочистващи операции срещу новите врагове. Подобна операция се провежда и в областите Поречие и Азот през май 1907 година, в която се включват прочути войводи като Тане Николов, Михаил Чаков, Петър Ацев, Иван Наумов-Алябака, Мирчо Найденов, Христо Цветков и други. Четите са подпомагани в своята дейност от селска милиция, наброяваща над 150 души. Целта- смазване на сръбската пропаганда в селата, намиращи се в близост до Бабуна планина.

На 22 юни обединената чета обсажда село Никодим, където се укриват две сръбски чети, които обаче се измъкнат. На   6 юли организационният ръководител на Никодим е разкрит като шпионин и агитатор на сръбската кауза. След демонстрация на сила от четите той си признава и обещава да се върне към Организацията. Това обещание обаче не е спазено. На 10 юли между селата Попадия - Никодим - Ракле се групират силите на обединената чета, наброяващи 150 четници и над 150 (според други източници 300) души селска милиция. На 11 юли селото отново е обсадено в опит да се заловят сръбски чети, които и този път се измъкват. Шпионите в редиците на ВМОРО са безсилни - изоставени от сръбските чети, вероятността за разкритие расте.  В този момент те прибягват към предателството. Шпионите съобщават на турските власти най-подробни сведения за движението на четите.

Турски аскер се отправя към Бабуна планина. Действията на сърбоманите обаче са разкрити и Войводският съвет нарежда на четите да се изтеглят към Мориховско. Войводите решават да изчакат пристигането на четата на Иван Наумов и се разделят на две групи - първата (четите на Тане Николов, Петър Ацев и Георги Мориховски заедно със селска милиция) заема височината Попадийски чукари, а втората ( четите на Михаил Чаков, Христо Цветков, Мирчо Найденов) - заема връх Ножот. Главните сили задържат склона между Никодим и Попадия, наречен Пещерата. Две групи от по 8 души са натоварени с охраната на връх Ясенова глава, намиращ се между Никодим и Владиловци.

На 13 юли се събира и Войводският съвет. Разузнаването съобщава за бързия напредък на турската войска, затова Съветът решава да изпрати куриери на връх Ножот със следната заповед: ,,всички четници да се приберат на Попадийската воденица". Същата нощ пристига четата на Иван Наумов-Алябака от 60 души.


Но докато войводите Христо Цветков и Мирчо Найденов са на съвет, става ясно че костурската чета отказва да напусне височината. Тези им действия повлияват на останалите четници и в резултат е взето единодушното решение: всички остават на връх Ножот и ще го бранят до последния си дъх.


Костурската чета на Христо Цветков, която съставлява по-голямата част от ножовците

Всички остават изненадани от решението на ,,ножовците". Ще отбраняват толкова ненадеждна височина срещу аскер с картечници? Да се помогне? Невъзможно. По донесения на селяни от района, турските части настъпват и към Попадийски чукари, а патрули се опитват да стъпят на височината. За намеренията на турците се разбира от селянин, който вероятно използвайки предварително уговорен сигнал, извиква: ,,Скоро те бре-е-е-й...воловете навлязоха в нивата". Тане Николов веднага повежда четите и височината е опазена.

Битката на Ножот започва сутринта. Височината бързо е заобиколена. Междувременно на Попадийски чукари също се води сражение, но въпреки това, оттам отправят често залпов огън по турците, за да облекчат положението на своите другари. Аскерът кани защитниците на Ножот да се предадат. Предложението е посрещнато с презрение и нов залп от върха.

За съжаление, изходът е предварително решен. Повечето от четниците са неопитни, а юлският пек и липсата на вода и патрони допълнително затрудняват съпротивата им. Обръчът се затяга с всяка изминала минута: много от четниците падат убити, други са ранени, но съпротивата продължава.  В този момент оцелелите вземат едно смело решение. Пред перспективата да бъдат избити от вражески огън или да бъдат пленени и изтезавани в килии те избират...самоубийството.  Пеейки последните си бойни песни, те зареждат седем бомби, върху които всички лягат. Силният гръм известява безсмъртието на ножовците. Противникът остава слисан. По обяд сражението приключва.

Някои от турските войници започват да събличат убитите по-рано четници и да търсят ценни вещи. Командващият Енвер бей обаче ги спира с думите: ,, Никой да не смее да се докосне и оскверни героите...Виждате ли, как комитите презират смъртта...бият се и мрат като герои". По негово нареждане войниците вдигат нагоре своите байонети и последователно изстрелват три залпа във въздуха, придружени от викове ,,Аллах", ,,Аллах", ,,Аллах". За запазените снимки на героите трябва да благодарим на италианския жандармерийски офицер-инструктор кап. Луций. След фотографирането, Енвер бей извиква селяни, които да погребат четниците по християнски обичай.


Междувременно, сражението на Попадийски чукари продължава. Вдъхновени от героичния пример на ножовци, обединените чети успяват да разстроят обръча и след ефективна маневра през нощта изненадват османските войски в гръб, а под мощното ,,Ура" пробиват вражеската верига и се изтеглят.

,,Рицарите на Ножот", както ги нарича Христо Силянов, се прочуват из света и не само сред своите приятели, но и сред своите врагове. Както споделя Стефан Аврамов: ,,Ножот смрази кръвта на турските войници, които вследствие със страхопочитание и наивност разказваха сред народа за безумната смърт на шепа борци. Фотографиите на Луций, попаднали между населението, преминават от ръка на ръка и надлъж и нашир от Бабуна се създаде дивната легенда за 54 витязи."

Саможертвата на тези младежи ни накара да се замислим за високата нравственост, която притежават, за тяхната чест и достойнство. Млади хора, с живот пред себе си, избират да го посветят на всичко друго, но не и на самите себе си.  При възможност да се оттеглят, те избират да останат и да умрат. Саможертвата им е ярък пример за безкрайната енергия на тогавашната българска младеж, която е имала силата да захвърли така лесно живота в името на каузата за свободата и обединението на българския народ, в името на независимостта и справедливостта.

https://bulgarianhistory.org/bitkata-na-vruh-nojot/

Hatshepsut

"Ениджевардарското слънце" - филм за Апостол Войвода


Шишман

Ужасното е че сега е на мода да се ходи в Гърция на море. Никога няма да отида там на почивка.