• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

10 July 2020, 18:23:33

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10935 Posts

Шишман
2603 Posts

Panzerfaust
450 Posts

Лина
428 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 15852
  • Total Topics: 1262
  • Online Today: 33
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 2
Guests: 15
Total: 17

Българската Бойна Слава

Started by Hatshepsut, 21 September 2018, 05:52:09

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Шишман

Голяма работа са били някога дедите ни.

Hatshepsut

Нашите пълководци: ген. Георги Тодоров


Hatshepsut

Генералът от пехотата Стефан Тошев


Тази година се навършват 160 г. от рождението и 95г. от смъртта на бележития пълководец и талантлив военен деец генерал Стефан Тошев. По време на Балканските войни той е командир на 1-ва пехотна Софийска дивизия и командващ 5-а армия, на която е поверена отбраната на Кюстендил.
В Първата световна война командва 3-та армия, с която води успешни сражения срещу румънски и руски войски. През 1918г. е командващ 4-та армия, която е натоварена с мисията да води отбраната по поречието на р. Струма и беломорското крайбрежие до р. Марица.

Роденият на 18 декември 1859 г. в Стара Загора Стефан Тошев научава руски език от майка си Анастасия, която е учила в Одеса, и през лятото на 1877 г. произнася пламенно слово пред отряда на генерал Гурко в Стара Загора. През войната от 1877-78г. Стефан Тошев е назначен за преводач в Българското опълчение.
Той завършва военното училище и служи в 6-а дружина на милицията в Стара Загора.
През Сръбско-българската война от 1885 г. капитан Стефан Тошев е командир на Трънския отряд, с който води бой при Мека црев и Три уши, където е ранен. После поема командването на 3-ти пехотен Бдински полк, чийто командир загива в сражението при Сливница.

Последователно командва пехотните 11-и Сливенски , 7-ми Преславски и 8-ми Приморски полк. Командва бригада от 2-ра пехотна Тракийска дивизия, а след това е командир на 7-ма Рилска дивизия.
В Балканската война през 1912г. с 1-ва пехотна Софийска дивизия взема участие в сраженията при Лозенград и Люлебургаз-Бунархисар и в атаката на Чаталджанската укрепена позиция.

Звездният час на генерал Стефан Тошев настъпва с провеждането на Тутраканската настъпателна операция, в която ярко се откроява неговото военно дарование.    Командващият 3-та румънска генерал Аслан заявява, че Тутраканската крепост е непревземаема, че тя е ,,неговият Вердюн".

Генерал Стефан Тошев взема решение да настъпи и атакува южния и югоизточния форт на Тутраканския бастион с 4-та пехотна Преславска дивизия и 1-ва пехотна Софийска дивизия, които на 3 септември 1916 г. заемат изгодна изходна позиция за атака на крепостта, в която е разположена 40-хилядна румънска армия. Укреплението е строено в продължение на три години под ръководството на белгийски военни инженери фортификатори. Разположена е на плато, извисяващо се на 110 м над нивото на р. Дунав във формата на полукръг, с фланфове, опрени на реката.

От общо 150 крепости през Първата световна война броят на фортовете от същия тип е в Мец – 5, в Лиеж – 12, в Намюр – 9, в Брест-Литовск – 6, в Модлин – 18, във Вердюн – 23.
В 23 ч. на 3 септември 1916 г. генерал Стефан Тошев отдава заповед за атака на Тутраканската крепост. За атаката и овладяването й се създава ударна групировка под командването на командира на 4-та пехотна Преславска дивизия генерал Киселов, в чийто състав влизат 31 пехотни дружини, 36 батареи, 8 картечни роти, 7 ескадрона и 4 сапьорни роти с обща численост 55 хиляди души, 132 оръдия и 53 картечници.

Главният удар се нанася от 4-та пехотна дивизия на фронт от 2 км в участъка на форт № 5 и 6.
В заповедта на командващия 3-та армия генерал Тошев са указани обектите за овладяване само на главната отбранителна линия на крепостта. На генерал Киселов се предоставя да реши как да се развие успехът и да се овладее крепостта. Особено внимание се обръща на разузнаването и на подготовката на видовете огньове на артилерията, която в 6.30 ч. на 5 септември открива силен огън по определените цели.

Комендантът на крепостта генерал Тудореску изпраща невярно донесение, че е обстрелван  с 305 мм оръдия, с каквито българската армия не разполага. Сутринта на същата дата генерал-фелдмаршал Макензен провежда разговор по телефона с генерал Стефан Тошев: ,, Какво правите? Може ли тази първокласна крепост да се атакува с открити гърди, без подкрепата на силна артилерия? Знаете ли, че там има два фортови пояса? Знаете ли, че там има 50 хиляди войници с 60 батареи? Известно ли ви е, че това е Вердюнът на Близкия изток?"

Генерал Тошев отговаря: ,,Зная. Всичко ми е известно, но обстановката налага да се бърза. Всяка изгубена минута ще се отрази катастрофално на общото настъпление."
Разгневеният Макензен заявява: ,, Не може. Не разрешавам. Ще обсаждаме с германци, ще ви изпратя тежка артилерия. За три-четири месеца крепостта ще падне."
С чувство за чест, доблест и достойнство генерал Тошев отстоява своето решение: ,,Късно е вече, господин фелдмаршал. Частите са насочени към своите обекти и вече са в контакт с противника."

С развети знамена, начело със своите командири, полковете устремно настъпват, като войниците пеят химна на Добруджа ,,О, Добруджански  край, ти наш си земен рай."
Пред форт № 8 атакуващите вериги на 1-ва пехотна бригада от 1-ва пехотна Софийска дивизия са приковани и принудени да залегнат поради силния пушечен и артилерийски огън на противника.
Войникът от 1-ви пехотен Софийски полк Стефан Терзийски се изправя и извиква: ,,Напред братя, за свободата на Добруджа."

Софийският полк и 6-и пехотен Търновски полк се вдигат в атака. Войниците секат телената мрежа с лопатки, брадвички и пушки, изтръгват коловете и отварят проходи. След упорит бой двата полка към 14 ч. овладяват фортовете № 8,9,10 и 11.
Срещу тях тръгва в контраатака една пехотна бригада на противника, която е отбита от придружаващите батареи на 4-ти артилерийски полк и стрелбата на тежките картечници.
С решително настъпление и висок боен дух полковете от 4-та пехотна Преславска дивизия овладяват фортовете № 5,6 и 7 от първата отбранителна позиция на крепостта.

Така на 5 септември ударната група на 3-та армия овладява целия първи фортови пояс на Тутраканската крепост и се закрепва на 2 км от нея. Генерал Киселов не успява още същия ден да овладее крепостта поради изоставането на артилерията и главно поради липсата на силен втори ешелон, който да развие постигнатия успех.
Вечерта на същия ден генерал Стефан Тошев утвърждава решението на генерал Киселов на 6 септември с решителна атака да овладее Тутракан. Частите получават конкретни задачи. Артилерията през нощта се изнася на огневи позиции близо до предните части с цел най-ефикасно да поддържа настъплението на пехотата.

На 6 септември 1-ви и 6-и пехотен полк отразяват една контраатака на врага и овладяват втория отбранителен фортови пояс на крепостта, като достигат източните покрайнини на Тутракан. В  бойния ред на полковете от 4-та пехотна дивизия настъпват съпровождащи батареи, които с право мерене съдействат на пехотата за овладяване втората позиция на противника. Към 12.30 ч. на 6 септември предните вериги на храбрата Преславска дивизия преодоляват втория фортови пояс и към 15 часа достигат хребета над самия град. Обхванати от паника, защитниците на крепостта се устремяват към р. Дунав.

В 15.30 ч. командването на румънските части взема решение за капитулация. До командира на ударната група генерал Киселов чрез парламентьори е изпратено предложение за безусловна капитулация, което командирът на 4-та пехотна дивизия приема.
Овладяването на модерната, добре укрепена Тутраканска крепост във войната срещу Румъния е голяма победа за 3-та армия и лично на нейния командващ генерал Тошев, който е бил в остър конфликт с Август Макензен, който има свой план за атаката на крепостта.

Пленени са 450 офицери и 28 хиляди войници. Около 4 хиляди души се прехвърлят на румънския бряг на р. Дунав. Ударната група на нашата 3-та армия понася значителни загуби: 1609 убити офицери и войници, 7792 ранени и 257 изчезнали, което прави над 15% от атакувалите крепостта войски.
Румънската ,,крепост Вердюн" е овладяна само за два дни благодарение на храбростта, решителността и бързината в действията на нашите части, а така също и на доблестта на офицерите, които водеха в атака своите подразделения.

Трябва да се отдаде заслуженото на командирите на дружини, полкове и бригади, на смелия и доблестен генерал Тошев, който действаше с решителността на Александър Велики и бързината на Цезар.
Бойният дух на съединенията и частите от 3-та армия, които се сражавали със съзнанието, че освобождават заграбената българска земя – Южна Добруджа, бил много висок и изиграл решаваща роля в извоюването на победата.

За победата при Тутракан принос има прославената българска Конна дивизия с командир генерал Иван Колев. Със своите блестящи победи над румънско-руските части тя не дава възможност на противника да разсече групировката на 3-та армия, осигурява фланга на щурмуващите войски при Тутракан и нанася при Добрич удар във фланга на атакуващата румъно-руска група и обръща противника в бягство.
Завоювала инициативата, 3-та армия преминава в настъпление по целия фронт и от 11 до 16 септември 1916 г. преследва отстъпващия противник към предварително оборудваната и силно укрепена Кубадинска позиция, която се простирала от Расово на дунавския бряг до Тузла на черноморския бряг.

Кубадинската позиция се отбранява от пет румънски пехотни дивизии, една сръбска дивизия, 61-ва и 115-а руска пехотна дивизия и 3-та конна руска дивизия. Всичко на позицията са разположени 70 батальона, 90 батареи, 32 ескадрона и няколко тежки батареи.
Пред отбранителната позиция на противника 3-та армия на генерал Тошев пристига в състав от 62 батальона, 43 полски батареи, 11 тежки батареи и 29 ескадрона. На армията са придадени 6-и турски корпус и една германска част.

На 17 и 18 септември 1916 г. 3-та армия безуспешно атакува кубадинската позиция. Извършва се прегрупиране на силите и средствата, провежда се подготовка и осигуряване с продоволствие и боеприпаси. Отразен е опитът на румънците на 2 и 3 октомври да извършат десантна операция през р. Дунав и десантни части да нанесат удар в тила на българските войски, сражаващи се при Кубадин.

Втората атака на 3-та армия срещу укрепената кубадинска позиция започва на 19 октомври със силен артилерийски огън по отбраната от Дунав до Черно море. Румънско-руските войски и сръбско- хърватската дивизия отразяват устремната атака на армията.
Противникът устоява на атаките на българските части и удържа позицията до настъпването на нощта на 20 октомври.

На 21 октомври 1916 г. 4-та пехотна Преславска дивизия с атака на нож извършва пробив в отбраната на врага. Успехът бързо е развит и отбраната на противника рухва. Българските съединения и части под умелото командване на генерал Тошев се вклиняват във фланг и тил на румънско-руските части, които са принудени да извършат отстъпление. На 23 октомври кавалерийската дивизия овладява Кюстенджа. Пета кавалерийска бригада чрез флангови маньовър обкръжава и пленява със знамето 265-и Оренбургски полк. Руският 47-ми корпус на генерал Зайончковски се оттегля на север.

От 22 до 28 октомври 3-та армия на генерал Тошев, след като излиза на оперативен простор, развива успеха и преследвайки противника към делтата на р. ­Дунав, достига южния й ръкав и преминава към отбрана. Това е краят на Кубадинската операция. Освободена е Северна Добруджа. Румънските и руските войски са отхвърлени отвъд Дунава.

Възникналите нови конфликти между генерал Тошев и Фон Макензен принуждават българския генерал на 23 октомври 1916 г. да подаде оставка. През 1918 г. той става командващ 4-та армия, а след края на войната преминава в запаса.
Преди 90 години, на 27 октомври 1924 г. в Пловдив генерал Стефан Тошев внезапно умира. Той е поканен в Града под тепетата да изнесе родолюбива беседа за подвига и храбростта на десетките хиляди войници под негово командване, извършили чудеса от храброст по бойните полета, бранейки честта и независимостта на България.

Тленните му останки са пренесени в София, където е погребан. Траурната процесия до Централните софийски гробища се предвожда от цар Борис III, който като млад поручик е служил като офицер за поръчки в щаба на 3-та армия с командващ генерал  Тошев.
Пламенен родолюбец, бележит пълководец и военен деец, генералът от пехотата Стефан Тошев написа златни страници в историята на военното изкуство на България.

http://www.desant.net/show-news/31986

Hatshepsut

Генералът от пехотата Стилиян Ковачев във военната история на България – д-р Тодор Димов


Hatshepsut

Българско военно чудо: Завоят на Черна


Hatshepsut

Военното разузнаване на Третата българска държава

Разузнаването винаги е било тема, която провокира интереса на широката публика. Обикновено първата асоциация при споменаването на тази дума се свързва с периода на Студената война, но тематиката е актуална и за годините преди Втората световна война. Третата българска държава разполага със своето военно разузнаване, което макар и появило се по-късно от това в съседните Румъния и Сърбия също има своите постижения.

Темата за неговото начало все още предизвиква дискусии в историографията. Формално за такова може да се приеме Закон за устройството на въоръжените сили на Българското княжество, утвърден с Указ № 185 от 15 декември 1891 година на княз Фердинанд. Съгласно него към Канцеларията на Министерството на войната се формира специално звено за обработване на разузнавателната информация, получавана от българските дипломатически представителства в чужбина. С друг указ от същия месец е създаден първия български орган за осигуряване на военна информация, наречен Учебно бюро. То трябва да събира и обобщава сведения по военни въпроси, добити от открити източници и преди всичко от българските дипломатически агентства, и да информира щабовете и войските за новостите в чуждите армии с акцент върху армиите на евентуалните военни противници на Княжеството.

Малко по-рано през същата година е поставено начало на длъжността военно аташе, след като подполковник Илия Димитриев бива определен за такъв в Сърбия. До 1906 година такива са назначени както в останалите съседки на България, така и в Италия, Франция, Германия, Русия и Австро-Унгария. С променлив успех разузнавателна информация се събира и от българските търговски агентства в Османската империя (Солун, Скопие, Битоля, Одрин, Дедеагач, Цариград и Сяр).

Като втора възможна рождена дата на българското военно разузнаване се посочва 1 април 1903 година. Тя е лансирана от проф. Светлозар Елдъров, тъй като това е денят, в който легендираният като втори секретар на Българското търговско агентство в Солун военен разузнавач кап. Рачо Пенев изпраща своя първи рапорт. На 9 май същата година се създава Информационно бюро при Оперативното отделение на Щаба на армията, което пък по мнение на доц. д-р Николай Проданов трябва да се счита за начало на военното разузнаване.

Гореизброените дати не се считат за меродавни, тъй като сред специалистите по въпроса се е наложило становището, че по-голямата част от информацията се добива чрез открити източници (български и чуждестранен печат), а не чрез целенасочена разузнавателна дейност. Поради това за ден на разузнавача се приема 12 януари, тъй като на тази дата през 1908 година влиза в сила указ на княз Фердинанд, според който Информационното бюро се преструктурира в Разузнавателна секция.

В периода до началото на Балканската война най-активната част от организацията е Бюрото по изучаване на Турция. През есента на 1908 година лично началникът на Разузнавателната секция майор Тодор Марков прави оперативно пътуване в Мала Азия, за да провери информацията за мобилизация на османската армия. Той се снабдява с фалшиви документи, избръсва брадата и мустаците си и предприема пътуване с железницата до Смирна, откъдето се връща в Цариград с параход. Със себе си носи револвер и отрова – по съображения за ,,предвидливост и предпазливост". Мисията му обаче би могла да се окаже скъпо струваща импровизация, тъй като той пътува без охрана и евентуално негово залавяне предвид заеманата от него позиция би нанесла фатален удар по разузнаването.

В Македония от самото си начало българското военно разузнаване си сътрудничи успешно с ВМОРО. Създадената през 1903 година близка (погранична) информационна служба координира действията между двете, като непосредствената изпълнителска работа е възложена на пограничните части.

В навечерието на Балканската война (1912-1913) Разузнавателната секция влиза в състава на Оперативното отделение към Щаба на армията. С цел осигуряване на по-голяма ефективност на добитата информация и своевременното й предоставяне значително внимание се обръща на мобилността на войсковите разузнавателни подразделения. В състава на конната дивизия се формира разузнавателен ескадрон, а в пехотните дивизии-конни разезди. Най-широко обаче се използват наблюдателните пунктове.

По време на Одринската операция за първи път успешно се води въздушно разузнаване, като за целта се използват 29 самолета и 2 балона. Правят се и първите опити за радиосмущения, организират се подслушване и прехващане на чуждия радиобмен, приемат се бюлетини от радиостанциите на международните агенции и от противникови войскови радиостанции. На практика се пристъпва към водене на радиоразузнаване.


Аерофотокамера

По време на Първата световна война към отделните армии и в щабовете на дивизиите се създават разузнавателни служби в състав двама-трима офицери. Широко е използван немския опит, в резултат на който е изградено Специално разузнавателно бюро при Министерство на войната. Начело на него застава подпоручик Стефан Младенов – извънреден професор в Софийския университет, който сам владее 30 езика. Основната задача на бюрото е да събира информация от кореспонденцията на военнопленниците, но постигнатите резултати са незадоволителни. Доста повече са постиженията на въздушното разузнаване, след като са извършени 932 излитания за разузнаване от въздуха и за нанасяне на удари по важни обекти на противника.

В резултат от Ньойския мирен договор съставът на българската армия е съкратен на 20 000 души, което ограничава развитието на разузнаването. На 10 юни 1920 година Разузнавателната секция бива преименувана на Секция I/б, а паралелно с нея се създава Разузнавателна секция № 3, изпълняваща контраразузнавателни и репресивно-полицейски функции. През 30-те години е създаден и първия специализиран контраразузнавателен орган – секция за борба с противодържавните учения (ПРОДУЧ), насочен главно срещу ,,комунистическите конспираци във войската".

През 1940 година, малко преди включването на България във Втората световна война се създава самостоятелния Разузнавателен отдел на Щаба на войската. Той бива разделен на 3 отделения:  РО-1 – за външно разузнаване, РО-2 – за вътрешно разузнаване, и РО-3 – за контраразузнаване. Последните два отдела са принудени да изпълняват несвойнствени функции и са използвани за политически цели – тенденция, която ще се запази и след 9 септември 1944 година.


Апарат за проследяване на самолети

За разлика от своите наследници, разузнавачите в периода на Третата българска държава нямат възможност да оставят мемоари, в които да разкажат подробности за своята работа. Те обаче могат да се похвалят със сериозно за времето си образование и макар и акциите им да не са обект на засилен интерес от изследователите, те са донесли практическа информация, която е била от полза на българската армия.

https://bulgarianhistory.org/voenno-razuznavane/

Hatshepsut

Майор Георги Векилски – защитникът на Добруджа


Малцина знаят за този доблестен, юначен българин и за неговия героизъм по време на войната за освобождението на Добруджа. Затова в следващите редове ще припомним неговата история.

Житейският път на Георги Векилски започва на 4 ноември 1882 г. в град Ловеч, където той е роден. Бащата на бъдещия герой е юрист и просветен деец. Той силно обича своята Родина и пази спомена за всичко, през което тя преминава в последните десетилетия на борби. Сърцето на щастливия татко е изпълнено с патриотични чувства и надежди и той решава да кръсти сина си на един от най-значимите бунтовници от времето на Априлската епопея – Георги Икономов, който е и негов далечен родственик. Момчето израства в атмосфера, в която смело можем да кажем, че се отглеждат герои.

Семейство Векилски отива в София, където бъдещият майор е възпитаван в родолюбие и почит към възрожденските традиции. Баща му е влиятелна личност. Потомък на уважаван ловчански род и випускник на прочутия Робърт колеж. Заема високи длъжности като управник на Ловеч и София. Но за жалост умира през 1902 г., оставяйки след себе си седем деца.

Сред седемте отрочета на овдовялата майка (Керанка Векилска) е и малкият Георги. Той е нейната гордост – ученолюбив и работлив. Хобито на Георги Векилски е колоезденето. Той става ,,съюзен войвода" на Организацията на българските колоездачи. Завършва Военното училище в столицата, след което постъпва в армията. Става кавалерист във войската на Негово Царско Величество, където след няколко години съдбата го среща с талантливия генерал Иван Колев.

Векилски се отличава с особения си талант да маневрира и управлява безупречно своята батарея по време на бойни действия. Тези му качества изпъкват по време на войните и офицерът заслужено получава ордени ,,Св.Александър" и ,,За храброст". По всичко личи, че той е от онези офицери, които войниците обичат и ще следват до смърт. На своите братя по оръжие завещава:

,,Наред с пламъка, буйността и неудържимия устрем на кавалерийския офицер, конният артилерист трябва да притежава точната пресметливост, солидни познания и спокойствието на математика. По време на кавалерийска атака конният артилерист трябва да остане бясно спокоен".

Майор Векилски участва в трите войни за обединение на България в периода 1912-1918 година. Сражава се с враговете на Родината си смело и геройски както през Балканската, така и през Междусъюзническата война. Попадайки под натиска на противника, той е ранен край Велес, но продължава да служи на България. Огромната му слава и неговият най-велик подвиг тепърва ще настъпят.

През Първата световна война, в която първоначално България обявява неутралитет, но по-късно се включва във военните действия, страната търси реванш след огромния ѝ неуспех през Втората Балканска война от година по-рано. Във военните среди по онова време възниква идеята да се създаде конна батарея. Тя е основана след началото на световния конфликт и неин капитан става самият Векилски.

Една от надеждите на България е след войната да си върна присвоената от румънците Добруджа. Главното командване определя срещу северните ни съседи да се изправи Трета българска армия. Начело на нея застава генерал Стефан Тошев, който поема на освободителен поход. Под негово командване се намира един друг гениален български военен – командирът на конната дивизия генерал Иван Колев.

Тази дивизия събира в себе си части от всички родове войски. Някъде там, в редиците на смелите войни се намира и майор Георги Векилски. Доказвайки се във времето като герой, той оглавява конната артилерия – една част, отличаваща се с голяма специфика. В предстоящия конфликт неговите подчинени ще се окажат от изключително важно значение за победата на България. На 21 септември същата 1916 г. се състои едно изключително сражение, което остава в историята като битката при Мустафа ачи.

По това време на бойното поле се намира писателят и майстор на късия разказ Йордан Йовков. Той, в ролята на военен кореспондент, пламенно описва събитията в едноименния си разказ.


Конниците на Иван Колев, в чиито редици е и Георги Векилски

Нека се пренесем на ,,театъра" на бойните действия. На хълма край Мустафа ачи са ситуирани две пехотни и две колоездачни роти, както и една батарея. Те са зле окопани, а укрепленията им нямат дори телена мрежа. Зад тях е съсредоточена конницата на генерал Колев. Румънските войници от другата страна са готови за бой. Численото преимущество е на тяхна страна и на 21-ви септември Седемнадесета румънска бригада пристъпва в нападение. Мощното настъпление на врага започва.

Българите са изтласкани до Азаплар. Предните части на родната войска са погълнати от огромната маса на противника. Румънците съвсем скоро ще превземат окопите, а след тях и оръдията. Привечер картечниците заглъхват, а куршумите са на свършване. Румъния се чувства победителка, Седемнадесета бригада се готви за триумф. Ето какво разказва писателят Йовков за събитията:

,,Цялото поле пред позицията почерня от гъсти вериги, които упорито и непрекъснато настъпваха. Това беше цяла румънска бригада. Напразно единствената батарея стреляше в това живо месо и в плътната маса отваряше кървави и опустошителни празнини. Нови вериги се явяваха и ги запълваха. Тая стремителна атаха беше нещо непривично и странно за румъните. Едвам вчера те бяха бити и отхвърлени навсякъде. Но има храброст, която се поражда не от високия дух, съзнание и ентусиазъм, а от болката на отчаянието и на безнадеждността....

Има случайности, които развалят и най-предвидливите планове, осуетяват и най-добрите желания. Изведнъж навсякъде в окопите се привършиха патроните. Все по-редки гърмежи – последните патрони, прибрани от убити и ранени, и цялата позиция замлъкна. А отсреща идеха гъсти румънски вериги, идеха като прилива на море, затъмняваха полето, удавяха всичко само с многобройността си. Тогава от хълма надолу, наред с върволицата ранени, заслизаха и групи войници с отворени и опразнени паласки, с почернели лица, отчаяни от това случайно безсилие".

,,Мустафа ачи"

От българска страна, командирът на батареята, младият майор Георги Векилски, решава да вдъхне кураж на своите бойци. Той се отправя към отстъпващите българи и застава пред тях, блед и спокоен, с онова мъжество, което в такава критична ситуация е отредено само на избраните. Пред войниците си той изрича:

        ,,Тук ще умрем, но нито крачка назад. Тури ножа!"

Последните резервни ракли са извикани напред. Щиковете застават на дулата на пушките. Векилски издава нареждане – българите се струпват на 6 карета около 6-те оръдия. Командирът издава поредната заповед: ,,Батарея, мерник нула. Поправка 50!" От отсрещния хребет се появяват гъсти румънски  редици. Бойците на майор Векилски тръпнат в очакване, знаейки, че мнозина от тях ги очаква смърт.

Мигом щом врага се подава, гласът на командира изгърмява със заповед за стрелба. Залповете на конната батарея, както и усилията на малцината български пехотинци, спират временно настъплението на враговете. Важно е да се отбележи, че освен румънци на бойното поле срещу българите е имало и руснаци. Йовков продължава с описанието на невиждания героизъм:

      ,,И всички викат ура. Те бяха шепа хора. А ставаше някакво чудо и в него възкръсваше сякаш старинна легенда."

Това е повратната точка в битката. Без намесата на майор Векилски сражението при Мустафа ачи би било обречено. Румънците са забавени, макар и временно, и дават шанс на укрилите се конни полкове на генерал Колев да атакуват. Военачалникът изчаква търпеливо, при него постоянно пристигат ординарци, които му съобщават: ,,Генерале, неприятелите са на 500 крачки. Те са на 400 крачки". Накрая при него идва и последният ординарец: ,,Господин генерал, на 300 крачки са до батареята".  Иван Колев твърдо заповядва:

                                                                          ,,Дивизията в атака!"

Българските ескадрони се понасят в атака. На първа линия е Лейбгвардейският конен полк, следван от Трети и Четвърти конен полк. Фронтът се разгръща на два километра, като българската кавалерия подминава батареята и нейните смели защитници и връхлита върху румънците. Единствено прикритието на нощта спасява враговете от тотален разгром. Победата на бойците ни е забележителна и се дължи изключително на смелите действия на Георги Векилски. Самият фелдмаршал Аугуст фон Макензен се прекланя пред гения на българския войник. Славният германски пълководец отива в щаба на Българската армия и лично поздравява командира на конната батарея, както и неговите бойци. Разбитите румънци също оценяват тактическия ход на българската армия. Един от техните офицери, намерен ранен на бойното поле казва:

,,Вчера ние бяхме уверени в победата. Видяхме, че позицията се напусна и огънят се прекрати. Влизаме в окопите и изведнъж... изведнъж тоя неочакван огън, тоя картеч право в лицата. И тая конница. Беше неочаквано. Беше ужасно."


Погребението на майор Векилски

Подвигът на Векилски го превръща в герой на цяла Добруджа. Той удържа до последно позициите си и печели ценно време за своя висшестоящ, за да стигнат българите до победа. Майорът става любимец на войниците си. Свидетели разказват как той винаги застава на открита позиция на бойното поле, вдъхва невероятен кураж на българските бойци и всява страх и смут в редиците на неприятелите.

През 1917 година Георги Векилски заслужено е повишен в чин майор. След битката при Мустафа ачи той продължава да бъде все толкова отдаден на могъщата Българска армия. Героят Постоянно измисля нови тактики и способи за войската си. Често нарежда незначителен брой конници да се движат пред бойните позиции на противника, за да го примами да предприеме нападение и ,,лесна победа" срещу тях. Тогава противникът се е натъква на безпощадната стрелба на българските оръдия.

За жалост в началото на 1918 г. България се разделя с един от най-жертвоготовните свои синове. На 15-ти март, по време на разузнаване по делтата на река Дунав, Георги Векилски среща смъртта си по нелеп начин. Бомба избухва близо до него и слага край на жизнения му път. Той умира млад, на 35 години, но макар да живее твърде кратко, безспорно дава изключително много на майка България. Погребан е в църквата ,,Св.Георги" в Тулча, а по-късно тялото му е пренесено в двора на Артилерийските казарми в София, където се намира гробницата ,,Алея на героите".

https://bulgarianhistory.org/major-georgi-vekilski/

Hatshepsut

Атаката при Долно Върбени – подвигът на Трета конна бригада

Когато стане въпрос за българската конница, обикновено се сещаме за генерал Иван Колев и славният поход на неговите ескадрони в Добруджа. Те обаче не са единствените представители на нашата кавалерия, които проявяват чудеса от храброст на бойното поле и днес ще се опитаме да ви докажем това. Както и в случая с бойците на ген. Колев, събитията се развиват по време на Първата световна война.

Изминала е близо година от включването на България във войната. Сърбия е разбита, но поради погрешните очаквания на нашите съюзници от Централните сили, които нареждат спиране на настъплението, дошлите в нейна подкрепа сили на Антатата успяват да се спасят през гръцката граница. Това довежда до създаването на т. нар. Македонски фронт, на който българите ще се бият срещу сърби, гърци, англичани, французи и др.

През лятото на 1916 година българското командване организира настъпателна операция срещу противника в Македония. Тази операция остава в българската военна история като Леринска или Чеганска. На командващия Първа армия генерал Климент Бояджиев е възложено да настъпи в посока град Лерин (днес Флорина, Гърция) и да осигури владението на западния бряг на Охридското езеро и няколко села. Целта е да заеме по-изгодна позиция за отбрана и да се бият противостоящите френски и сръбски войски.


Карта на атаката при Долно Върбени, сп. Нашата конница

Настъплението започва на 17 август, като 3 конна бригада (7 и 10 конни полкове) е на крайния десен фланг. Операцията има първоначални успехи, които са извоювани с цената на скъпи жертви. Но противникът е добре подготвен и отразява българската атака. Скоро след това войските на Антантата започват контранастъпление. Българските полкове изпадат в тежко положение поради превъзходството на противника в жива сила и артилерия. Между 14 и 16 септември неприятелят се доближава до Лерин, като падането на града би открило възможност да бъде атакувана Битоля. С конна атака вражеските части са отхвърлени назад и положението временно е закрепено.

Критичният момент настъпва на 19 септември. В ранното утро на този ден френските пехотни полкове се устремяват към българските позиции, като особено напират в стика между 33 пехотен Свищовски и 23 пехотен Шипченски полкове в околностите на село Петорак. Подкрепени от мощно артилерийско съединение, французите оказват масиран натиск върху двата полка с цел разкъсване на българската отбрана. Пехотни поддръжки няма, храбреците в бойната линия редеят под адския огън.  Зад тях са само ескадроните на 3 конна бригада. Тогава се случва нещо изключително – българската конница самоотвержено атакува френската пехота и артилерия при село Долно Върбени.

Един от участвалите в атаката е поручик Асен Неделчев, който след години пише следното за паметния момент:

,,Към 10 часа положението на нашите пехотинци стана критическо. Схващайки това, командирът на 8 пехотна дивизия генерал-майор Тодор Митов заповяда:

,,33 Свищовски полк да контраатакува, противникът отстъпва в безредие, конната бригада да атакува!"

Моментът по своята величавост може да се сравни с най-блестящите от тия, които човек изобщо преживява в своя земен път.

Чуха се командите: ,,Възседни!", ,, Резервна колона, строй се", ,, Сабли вън!", ,, Г-а-алопом ма-а-а-арш!"

Върбалакът при село Долно Върбени, гдето се прикриваха ескадроните, зашумя като вихрушка. Сърцата силно забиха, саблите блеснаха и ескадроните полетяха. 10 конен полк бе поведен от храбрия си и обичан командир  полковник Владимир Даскалов. Страшно ,, ура" и тропот на копита се разнесе по цялото поле. Противникът беше настигнат и целият френски 175-и пехотен полк беше унищожен със сеч, газене и огън. Ескадроните, оставени сами на себе си, започнаха да се топят в адския огън и оредели се връщаха победители, наблюдавани от целия Битолски фронт, на който за момент между воюващите се създаде примирие, за да наблюдават смелата атака на нашата 3-та конна бригада.

Полесражението се покри с трупове..."

Френският командир вкарва в боя резервите си и залповият им огън кара ескадроните от 3-та конна бригада да обърнат конете и да се върнат зад бойната линия. Над десет дни след тази атака противникът не предприема други действия срещу нашите части в този участък.


В този бой загива един смел български офицер, чиято история искаме да разкажем. Ротмистър Христо Томов предвожда своя 2 ескадрон от 7 конен полк и достига френска батарея, като само за миг артилеристите са посечени от българските конници, а оръдията са повредени. След това ескадронът обръща конете и се оттегля. Но начело не стои гордият му командир. Той е заобиколен от втурнали се към батареята френски кавалеристи и се сражава докато не пада тежко ранен. В битката му помага и един от войниците от ескадрона – Тодор. Той също е ранен и остава до умиращия си командир докато сам не е пленен. На френския командващ офицер той споделя името на началника си и чрез преводач разказва за самообладанието на ротмистъра, който през цялото време на атаката пее, дори когато е обграден и без шансове да остане жив.

175 френски пехотен полк е изваден от строя с цената на свидни жертви на българската пехота и кавалерия.  Гробовете на падналите са далеч от пределите на свободното Отечество и не са оцелели до днешни дни.

Но някъде там, край Долно Върбени, на вечен пост стоят ротмистър Христо Ненков Томов от Пирдоп и неговите смели конници, а песента им е жива и до днес:

,,На стреме! Сабли за атака!

Марш! Марш! В кариер! Ура!

Преследвайте! Врагът не чака.

Врагът обръща гръб. Ура!"

https://bulgarianhistory.org/ataka-dolno-varbeni/

Hatshepsut

Българският флот на Бяло море


Командирът на Беломорския флот капитан II ранг Димитър Дудев на палубата на български миночистач


Група моряци в Дедеагач, 1941-1943г.


Цар Борис III прави преглед на частите от гарнизона в Кавала, април 1942г.

В годините на Втората световна война България за втори път има флот на Бяло море.
В началото на м. май 1941 г. България поема управлението на Западна Тракия. След разгрома на Гърция през пролетта на 1941 г. Германия и България се споразумяват за навлизане на български войски в Беломорието.
До 28 май 1941 г. българските части го заемат и организират неговата отбрана. На България е предоставен районът между реките Струма и Марица с островите Тасос и Самотраки. Общата площ е 13 000 кв. км с население от 649 419 души и брегова ивица от 440 км с 5 пристанища – Кавала, Дедеагач, Порто Лагос, Лименария и Камариоти. За охраната на крайбрежието е необходима значителна морска част. В края на април започва придвижването на отряд от Дунавската флотилия под командването на капитан II ранг Петър Неделчев към бреговете на Егейско море. От него се формира Беломорският отряд. От 12 май командването на Беломорския отряд поема капитан II ранг Димитър Дудев.

Първоначалният състав на Беломорската част е: щаб в Кавала с домакинство и свързочен взвод; крайбрежен граничен подучастък в Дедеагач; крайбрежен граничен подучастък в Кавала. По-късно към него се придава бреговата артилерия, формира се минна рота, създава се морска пехотна дружина. Задачите на Беломорския отряд са наблюдателна служба, охрана на морската граница, контрол над пристанищата и корабоплаването. Към края на юни 1941 г. той разполага с 4 моторни ветрохода, 4 моторни и 4 гребни лодки. До лятото на 1944 г. в корабостроителницата в Кавала са построени 4 стражеви кораба, влезли в състава на Беломорския флот под имената ,,Марица", ,,Струма", ,,Места" и ,,Вардар". Важно значение за отбраната на крайбрежието и островите има и бреговата артилерия.

След излизането на България от войната срещу Германия, през есента на 1944 г., българските части напускат района. Плавателните средства са изоставени. В края на същата година от разформирования Беломорски флот е сформирана Военноморска база Бургас.

Военноморски музей-Варна

Hatshepsut

полк. Борис Дрангов – живот в името на България

Кратък биографичен филм за живота и делото на легендарния пълководец Борис Дрангов


Hatshepsut

Две смърти няма, без една не може!


Полковник Борис Дрангов. Оцветена фотография от Royal Bulgaria in color

Негови са словата: "Човешкият живот се мери не по дължина, а по съдържание. Човек трябва да живее достойно и да умре достойно за своята Родина!"

Полковник Борис Дрангов е роден на 3/15 март 1872 г. в Скопие. Завършва с отличен успех местното педагогическо училище и през есента на 1891 г. постъпва във Военното училище в София. Там той ще напише: "Вековете не измениха човешкото сърце - изходна точка за всички военни работи. За да знаеш тях, изучи него!"

Гордата му натура и любовта му към истината

стават причина той да бъде разжалван, изключен от Военното училище и изпратен да служи в 3 конен полк в Пловдив през 1894 г. След 120 дни в немилост, е върнат в училището, което завършва блестящо и отново пристига в града на тепетата, като подпоручик в трети конен полк. Впоследствие служи в Лом, където в една събота вечер на бал в местния Военен клуб поканва на танц чаровната Райна Денкова и този танц ги свързва за цял живот.

Когато в поробена Македония избухва пожарът на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г., Борис Дрангов не остава глух за болките и страданията на своите поробени братя и като истински родолюбец напуска казармата и оглавява чета от 120 души, с която води героични боеве с редовната турска войска и башибозука.


На жена си той пише по Ботевски: "В тоя тържествен момент аз, без да се колебая, поставям Отечеството си по-високо от семейството, неговата доброчестина - по-горе от нашите лични блага. Ако загина-нищо по-велико от това. Смъртта за Свободата е най-възвишената и сладка смърт!"

През 1904 г., след девет годишна командирска дейност като поручик във 2-ри конен полк , Борис Дрангов издържа успешно приемния изпит за Генералщабната академия на руската армия. Заминава за Санкт Петербург, където се сбъдва неговата мечта да черпи с пълни шепи от руското военно изкуство.

Оригиналната му мисъл, умението да говори кратко и смислено, използвайки военни афоризми и български пословици и тук го правят любимец на преподавателското тяло, което отпечатва дипломната му работа в сборник. Тя става първата дипломна работа на български офицер, отпечатана в Петербургската военна академия.

На 5 октомври 1912 г. с мощно настъпление на Българската армия в Източна Тракия започва Балканската война. Като началник щаб на 1-ва пехотна бригада от Първа Софийска дивизия, майор Дрангов води своите бойци в атака в боя при Селиолу. За това е награден с орден за храброст- 4 степен. И тук във вихъра на кървавия бой, той е верен на своите принципи.

На своите подчинени офицери казва: "Най-важното във войната е човекът! Най-добрите командири са човековедци. Запомнете, побеждава врага не оръжието, а сърцето що тупти в юнашките гърди.За да бъдете водачи на подчинените си, опознайте техните характери и спечелете сърцата им! Ако искаш да спечелиш войнишкото сърце, дай и своето сърце. Сърцето винаги върви подир сърце!"

"Мил и добър началник, как да не го обичаш!?"- казвали за него войниците и били готови да влезнат дори и в огъня, ако ги поведе в атака. След паметните победи при Одрин, Булаир, Лозенград и Люлебургаз завършва Балканската война.

Във Втората Балканска война - 1913 г., вместо справедливо да реши националния въпрос, България е принудена да изпие до дъно горчивата чаша на поражението и да изживее Първата си национална катастрофа.

По този повод в книжка първа на сп. "Народна армия" подполковник Дрангов пише: "Не наливайте ново вино в стари мехове. Стълбите трябва да се метат отгоре, а не отдолу!"


Заради своята смела публицистична дейност и критичните си статии, в които посочва слабостите на остарялата военна система и сваля ореола на някои висши военноначалници, като военния министър, генерал Иван Фичев и инспектора на кавалерията, генерал Александър Танев, той е изправен пред Пловдивския военен съд. Делото започва на 18 февруари 1914 г. в Пловдивския военен съд.

След блестящата си защита е оправдан на 25 февруари, но пловдивският военен прокурор касира делото и на 12 март го представя на Главния военен съд в София, където делото е подновено на 16 април. Негови адвокати са професорът по право Моллов и о.з. полковник Топалов, които оборват с аргументи и факти обвиненията срещу него. Съдът отново го оправдава, но Дрангов изпада в немилост, повишаването му в чин умишлено се забавя и той е изпратен да служи в провинцията.

През 1914 г. във Военния клуб в София се организира тържество, на което ораторите величаят цар Фердинанд за големите успехи на българското оръжие. Дрангов не издържа на този цинизъм, скача от мястото си и високо заявява: "Не нам, не вам, а на храбрия български войник се дължат победите във войната!"

Фердинанд почервенява от злоба и гняв и тихо заповядва на военния министър, подполковник Дрангов да се назначи командир на дружина в 21-ви Средногорски пехотен полк. Така се отървали от този неудобен и дързък за царската клика, офицер.

През Първата световна война 1915-1918г., подполковник Дрангов е назначен за командир на 5-ти пехотен полк от Македонската дивизия. През 1916 г. той е назначен за началник на новооткритата Школа за запасни офицери в родния му град Скопие. Имено тук написва и издава през 1916 г. в Скопската общинска печатница книгата ,,Съвети за строеви офицери", станала далеч по-известна с името си ,,Помни войната".

Тази книжчица, с общо съдържание от 100 страници, се превръща в истински военен катехизис на Българската армия, в ръководство за военното възпитание и обучение, в настолна книга за всеки млад офицер. В нея Дрангов успява да събере порива и стремежа на цяло едно поколение български генерали и офицери, израснали заедно със свободната българска държава, отдали живота си на идеала за нейното освобождение и обединение.

Именно това поколение, постъпило във Военното училище, непосредствено след неговото създаване, изнася на плещите си Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война.

Това поколение води победоносните български полкове по прашните фронтови пътища, разпънали на кръст полуострова. Именно то удивява света с безпримерен героизъм в превземането на Одрин, в боевете при Лозенград, Люлебургаз и Бунархисар, при Булаир и Шаркьой, при Китка и Повиен, при Криволак и гара Удово, край Кубадин, Кочмар, Карапелит и Завоя на река Черна , край бреговете на Дойран и по скалите на Мокра планина, Пелистер и Галичица.

Поколение, дало генерали, полковници, майори, капитани, поручици – като Владимир Вазов, Георги Вазов, Радко Димитриев, Стефан Тошев, Никола Генев, Климент Бояджиев, Георги Тодоров, Иван Колев, Петър Дървингов, Борис Дрангов, Коста Каварналиев, Владимир Серафимов, Георги Векилски, Никола Дренски и Христо Топракчиев...

Хиляди и хиляди, знайни и незнайни, признати и отричани, известни и неизвестни, мъже на България, честно и почтено извървели пътя си в името на нейната сила и величие, в името на величието на българския дух. Командири и водачи, обединени не от жаждата за слава и стремежа за военни отличия, а от искрената вяра в правотата на делото, за което воюват, от любовта и преклонението си пред родината. Всъщност това е и най-отличителното качество, което от разстояние то на времето, изравнява личностните различия, индивидуалните предимства и особености и ги нарежда един до друг в Пантеона на българската бойна слава.

В книгата си подполковник Борис Дрангов се обръща към младите офицери с думите ,,Бъди възторжен идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм, честен до самопожертване!"

Работата му в Школата е интересна, но него го влече повече бойната служба на фронта.На 17 септември командваната от него Школа за запасни офицери в Скопие завършват успешно 876 души, след което Школата е закрита. На 21 септември 1916 г. той е назначен за началник-щаб на 1-ва пехотна Софийска дивизия и близо 6 месеца воюва със своите воини в Добруджа срещу румънските войски.

На 18 март 1917 г. приема длъжността командир на 9-ти пехотен на Нейно Царско Височество Княгиня Клементина, Пловдивски полк. С горещ ентусиазъм и висока интелигентност той ободрява падналите духом, налива кураж в колебаещите се сърца, полага грижи и обича войниците си от полка , като свои деца.

На 26 май 1917 г. при Завоя на река Черна при артилерийски обстрел на противника, парче от снаряд ранява тежко подполковник Дрангов. Късно вечерта той умира от раната си. Погребан е в двора на църквата «Свети Димитър« в Скопие.В негова чест котата се преименува в ,,Подполковник Дрангов". На 20 юли 1917 г. посмъртно е повишен в чин полковник.

По повод смъртта на подполковник Дрангов, в заповедта на командира на Втора пехотна Тракийска дивизия се съобщава: "Кота 702, лобното място на подполковник Дрангов се преименува на негово име, а посмъртно той е произведен в чин полковник."

Служилите при него като войници, бъдещи бележити писатели Чудомир, Антон Страшимиров и други се разплакват като малки деца при вестта за неговата смърт. Те отнасят в сърцата си мисълта му: "Човешкият живот се мери не по дължина, а по съдържание. Човек трябва да живее достойно и да умре достойно за своята Родина!"

http://www.desant.net/show-news/38756

Hatshepsut

Генерал Павел Христов


Генерал Павел Христов - началник на 5-та пехотна Дунавска дивизия през Балканската война и Междусъюзническа война, 1912-1913г.
Това е един от славните български генерали от войните, който обаче остава почти винаги в сянка, често пренебрегван, дори забравян.
Още през Балканската война обаче подвизите му са признати и с пълно основание е наричан ''Бунархисарският герой''

Павел Христов е роден на 10 април 1859 г. в Етрополе. Произхожда от богат търговски род.
Дядо му хаджи Пейо Стоянов Инджев е виден търговец, собственик на много имоти и добитък. Той възпитава семейството си в дух на родолюбие, българщина и саможертва. Двамата му сина Тодор и Христо стават членове на тайния революционен комитет в Етрополе, основан в неговата къща от Васил Левски. Тодор Пеев е негов председател, по-късно е член на БРЦК в Букурещ, действителен член на Българското книжовно дружество в Браила, учител, журналист, обществен деец, участник в подготовката на Априлското въстание, а Христо Пеев - бащата на генерала - е член на комитета в Етрополе заедно с Григор Симеонов, Михаил Вълчев и др. Майката на генерала - Иванка (Йота) Павел Панчева е домакиня, родила, отгледала и възпитала 11 деца, все родолюбци. Павел е третото дете на семейството. Учи в Етрополското класно училище при чичо си Тодор Пеев, който запалва искрата на родолюбието у племенника си. По-късно продължава образованието си в Априловската гимназия в Габрово.
През декември 1878 г. с конкурсен изпит постъпва във Военното училище в София. След усилено 6-месечно обучение завършва първия ''генералски'' випуск на Военното училище и на 10 май 1879 г. е произведен в първо офицерско звание. Като младши офицер е зачислен в 5-та пехотна Орханийска дружина, която по-късно е преименувана в Тетевенска. В края на годината е определен за завеждащ оръжието в дружината.

От март 1880 г. служи в 3-та пехотна Радомирска дружина. Там изпълнява длъжността дружинен ковчежник, а от 1881 г. и член на Гарнизонния съд. На 30 август 1882 г. е повишен в звание поручик.
През януари 1883 г. е командирован в Русия, за да повиши своята военна квалификация. Първоначално е зачислен в 60-ти пехотен Замоцки полк, а след 6 месеца в 59-и пехотен Любленски полк в Одеса. Кандидатства във Военно-юридическата академия в Санкт Петербург, но поради липса на вакантно място в академията продължава да трупа военен стаж в елитни руски полкове до началото на новата учебна година. Служи в Преображенския гвардейски полк в Санкт Петербург и в 1-ви Лейбгренадирски екатеринославски полк в Москва.

На следващата година е откомандирован в България и зачислен като ротен командир в 15-а пехотна Свищовска дружина, която влиза в състава на 3-ти пехотен Бдински полк. На 30 август 1885 г.
е произведен в чин капитан.

В началото на Сръбско-българската война от 1885г. командва 3-та дружина в 3-ти пехотен Бдински полк. На 5 ноември 1885 г. дружината му е общ резерв на Сливница и е пратена в подкрепа на десния български фланг. Капитан Павел Христов вдига дружината на щикова атака и с вик ''ура'' овладява противниковата позиция на Три уши. Участва активно и в боевете на 6 и 7 ноември 1885г. След тежкото раняване на командира на полка капитан Марин Маринов Павел Христов поема командването на полка. На 14 и 15 ноември е в колоната на подполковник Димитър Филов при овладяването на Пирот. Остава с полка около Пирот до сключване на примирието. За участието му в тази война е награден с орден ''За храброст" IV степен и със сребърен медал.

На 17 април 1887 г. П. Христов е произведен в чин майор. Служи в 13-ти пехотен Рилски полк, а след това във Военното учи¬ище и Военното министерство (Главното интендантство). Бойният командир предава опита и знанията си на своите подчинени юнкери и войници. Тук се проявяват командните и педагогическите качества на майор Павел Христов. Според съвременник: ''Сред първите наши офицери, поели непосилния товар да доизградят българ¬ската военна мощ, бе мрачният на вид генерал Павел Христов. Суров, войник, строг към себе си преди всичко, той с постоянство и неумолимост през целия си живот насаждаше здраво понятие за военната дисциплина".
През 1888 г. командва 10-и пехотен Родопски полк, а след година и половина е назначен за Врачански окръжен войнски началник.

В деня на възшествието на княз Фердинанд на престола - 2 август обичайно се повишават офицерите в звание. През 1891 г. Павел Христов става подполковник, а през 1895 г. - полковник. Командва новосформирания 22-ри пехотен резервен полк от 1892 г. и 3-ти пехотен Бдински полк от 1894 г. до 1897 г.

За една година е началник на Строевото отделение във Военното министерство, след което е назначен за Инспектор на граничната стража. През 1898 г. полковник Павел Христов създава първия Устав за граничната служба. Като инспек¬тор и началник на граничен район не е безразличен към българското освободително революционно движение в Македония.

''На 8 юни 1903 г. лично донася в Щаба на армията, че от предния ден в Дупница се намират пристигналите от Македония войводи Христо Чернопеев и Дончо Златков. По повод на предстоящото им заминаване за София полковник Христов смята, че Военното министерство би могло да се възползва от случая да събере доста интересни сведения от тях за състоянието и положението на турските въоръжени сили близо до нашата граница".

Той съдейства на четниците за лесното преминаване на границата.
През 1899 г. е назначен за командир на 2-ра бригада от 1-ва пехотна Софийска дивизия, в която са включени 16-ти пехотен Ловчански полк и 25-ти пехотен Драгомански полк. За първи път изпълнява длъжност на висш началник, където може да даде простор на своите военнопедагогически похвати и на оперативно-тактическите си възмож¬ности.

И командването оценява неговите качества, като на 1 януари 1904 г. е произведен в чин генерал - майор. Възложено му е сформирането на 9-та пехотна Плевенска дивизия. Той е неин началник в продължение на 6 години и изгражда една от славните български пехотни дивизии.
Генерал-майор П. Христов през 1909 г. е член на Висшия военен съвет, а от март 1910 г. поема командването на 5-та пехотна Дунавска дивизия.

Строг с подчинените си, той е още по-строг със себе си: ''Българският офицер не трябва да има собствена къща, не може да бъде закрепен за нея, неговият дом е казармата".
Въпреки родовото богатство до края на дните си няма собствена къща, а има пет деца - Петър, Павел, Здравка, Асен и Иванка, които отглеждат и възпитават със съпругата си.

През Балканската война продължава да е началник на 5-та пехотна дивизия. С нея участвува в победоносните сражения против турците при Ериклер, Тарфа, Лозенград, Чонгора, Бунархисар и Чаталджа. Голямо изпитание за дивизията и нейния началник са боевете при Бунархисар от 15 до 20 октомври 1912г. По вина на командира на 3-та армия генерал Радко Димитриев 5-та Дунавска дивизия е изпратена без разузнаване в посока към Бунрахисар, където понася много тежък удар. В срещното сражение при Бунархисар дивизията е атакувана от превъзхождащи турски части и започва частично отстъпление. Генерал Павел Христов обаче взема решение да не отстъпва, действа решително, заповядва всички части да останат на позициите и да спрат настъплението на противника. Началникът на 3-а армия генерал Радко Димитриев, оценявайки тежкото положение на Дунавската дивизия изпраща писмена заповед до генерал Павел Христов: ''Умрете с дивизията на място. Нито крачка назад. На добър час!". Като прочита тези думи, генералът се усмихва и прошепва: ''Много е закъснял моят съвипускник. Аз изпълних тази заповед, преди той да я беше издал!"

Благодарение на твърдостта и решителността на генерал Павел Христов дивизията успява да удържи всички турски атаки с цената на тежки загуби. Без нейният успех победата на 3-та и 1-ва армии в операцията на линията Бунархисар - Люлебургас е била под въпрос.

Генерал Владимир Заимов е категоричен: ''Генерал Христов - героят от Бунархисар!". Когато генерал Радко Димитриев поема обединеното командване на 1-ва и 3-та армия, генерал Павел Христов остава временно командващ 3-та армия. Полага големи грижи за здравето и храната на поверените му войници и сред тях случаите на епидемии и болести са много малко.

В Междусъюзническата война с дивизията си се сражава срещу сърбите при Княжевац и Зайчар, а после с част от дивизията - при Клисура, Власина и Сурдулица. След войната е уволнен от армията. На 17 август 1913 г. е повишен в чин генерал-лейтенант.

По време на Първата световна война е мобилизиран и е назначен за Инспектор на пограничната стража, на¬чалник на Софийския укрепен пункт, а след това на Нишкия укрепен пункт и Генерал-губернатор на Морава. В началото на 1916 г. е назначен в Главната квартира като офицер за особени поръчки. След края на войната е уволнен от армия¬та. На 23 октомври 1918 г. става генерал от пехотата.

През 1920 г. е назначен за софийски градоначалник от БЗНС. По това време при него идва търговецът и депутат Никола Гендович и му предлага подкуп в злато. Резултатът: ''Когато Гендович се опитал да подкупи генерал Христова с един висок стълбец наполеони, генералът побеснял, грабнал наполеоните, зашлевил го с тях в лицето, набил го, изпокъсал му дрехите и вън от себе си от възмущение, заповядал на ординареца да изхвърли като парцал ''този каналия". Този суров и достоен български генерал умира на 7 юли 1921 г. в София.

Визитна картичка:

Генерал от пехотата Павел Петров Христов - началник на 5-та пехотна Дунавска дивизия през Балканската и Междусъюзническата война, 1912-1913г.
Роден: 10.04.1859г. в Етрополе.
Образование: Етрополското класно училище. Априловската гимназия в Габрово. Военното училище в София (12.1878-05.1879). ?Една година в Александровската Военноюридическа академия в Санкт-Петербург, Русия (1883-1884)?.
Военна служба:
05.1879 - 5-та пехотна дружина. Завеждащ оръжието в дружината - 12.1879;
03.1880 - Дружинен ковчежник в 3-та пехотна дружина;
01.1883 - На стаж в Руската армия - 60-и пехотен Замоски полк, а след шест месеца в 59-и пехотен Любленски полк в Одеса. Кандидатства във Военно-юридическата академия в Санкт-Петербург, но поради липса на вакантно място в академията продължава да трупа военен стаж до началото на новата учебна година. Служи в Преображенския гвардейски полк в Санкт Петербург и в 1-ви Лейбгренадирски екатеринославски полк в Москва.;
1885 - Командир на рота в 15-та пехотна дружина в 3-ти пехотен полк;
11.1885 - Командир на 3-та дружина на 3-ти пехотен полк. От 07.11.1885 командир на 3-ти пехотен полк;
1887 - Командир на 13-ти пехотен полк;
1887 - Командир на рота във Военното училище;
1888 - Началник на домакинското отделение във Военното министерство;
1888 - Командир на 10-ти пехотен полк;
05.1890 - Началник на Врачанското военно окръжие;
1892 - Командир на 22-ри резервен полк;
1894-1897 - Командир на 3-ти пехотен полк;
01.03.1897-29.05.1897 - Временно управляващ Военното училище;
1897 - Началник на Строевото отделение във Военното министерство;
1898 - Инспектор на граничната стража;
1899 - Командир на 2-ра бригада от 1-ва пехотна дивизия;
1904 - Командир на 9-та пехотна дивизия;
03.1910-1913 - Командир на 5-та пехотна дивизия;
17.08.1913 - В запас;
09.1915 - Инспектор на пограничната стража;
1915 - Началник на Софийския укрепен пункт;
1915 - Началник на Нишкия укрепен пункт и Генерал-губернатор на Морава;
1916 - Офицер за особени поръчки към Главната квартира;
23.10.1918 - В запас.
Офицерски звания:
10.05.1879 - Прапорчик;
11.1879 - Подпоручик;
30.08.1882 - Поручик;
30.08.1885 - Капитан;
17.04.1887 - Майор;
02.08.1891 - Подполковник;
02.08.1895 - Полковник;
01.01.1904 - Генерал-майор;
17.08.1813 - Генерал-лейтенант;
25.03.1917 (23.10.1918?) - Генерал от пехотата.
Умира: 07.07.1921 в София.
Награди:
Орден "За храброст" 3-та и 4-та степен, 2-ри клас;
Орден "Свети Александър" 2-ра степен с мечове по средата;
Орден "За военна заслуга" 2-ра степен;
Руски орден "Св. Станислав" 1-ва степен.

http://bgwars.net/p-General-Pavel-Hristov-99

Similar topics (5)