• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

19 October 2019, 13:04:33

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 10485
  • Total Topics: 1170
  • Online Today: 24
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 9
Total: 9

  • Българската Бойна Слава 5 0 5 1

Българската Бойна Слава

Started by Hatshepsut, 21 September 2018, 05:52:09

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Дойранска епопея е събирателно название на пет отбранителни сражения, които българската армия води срещу настъпващите сили на Антантата през позиционния период на южния фронт на Първата световна война в района на град Дойран. След като българското настъпление през 1915 година е спряно по заповед на германското командване на сръбско-гръцката граница българската армия минава към отбрана и при Дойран създава силна отбранителна позиция. В началото на август 1916 година три френски колониални дивизии и една английска с 45 000 души личен състав и 400 оръдия предприемат настъпление срещу Дойранската позиция, отбранявана от частите на българската Втора пехотна тракийска дивизия. Настъплението започва на 9 август с ураганен артилерийски огън срещу позициите на Двадесет и седми чепински и Девети пловдивски полк. Последвалите четири атаки - на 10, 15, 16 и 18 август - са отблъснати от Втора дивизия, подкрепена от части на Девета пехотна плевенска дивизия. Съглашенските войски са принудени да отстъпят на изходните си позиции с над 3 200 души загуби, като чепинци губят 1 106, а пловдивчани 250 души. През 1917 година Втора пехотна е заменена на Дойранската позиция от Девета пехотна дивизия, под командването на полковник Владимир Вазов, която тук записва една от най-блестящите страници в българската военна история.

На 9 и 10 февруари съглашенците атакуват позициите на Тридесет и трети свищовски и Тридесет и четвърти троянски полк на височината Борис. Троянци с решителна контраатака отблъсват противника. Настъплението е подновено на 21 февруари, но е отблъснато от дивизионната артилерия.

Нови атаки срещу Дойранската позиция последват през нощта на 24 срещу 25 април, на 27 април и на 8 май - всичките отблъснати от Девета плевенска дивизия, макар и цената на големи загуби - около 2 000 души, 900 от които умрели от болести и рани. Съглашенските загуби са над 12 000 убити, ранени и пленени. Полковник Вазов е произведен в чин генерал-майор. На 16 септември 1918 частите на Антантата започват ново масирано настъпление срещу Дойранската позиция, като срещу защитаващата я Девета плевенска дивизия, която по това време е в състав 58-и, 17-и, 33и и 57-и пехотни полкове, както и 34-ти полк в дивизионен резерв и 4-и полк в армейски резерв (около 30 000 души) са хвърлени 4 английски и 2 гръцки дивизии с числен състав над 75 000 души, под командването на генерал Джордж Милн. В резултат на двудневните ожесточени боеве Съглашението губи 11 673 убити и ранени и 547 пленени срещу 1 736 убити и 1 000 ранени българи. Цели английски полкове оставят костите си в подножието на върховете Дуб и Кала тепе. В същото време обаче е извършен пробивът при Добро поле и командващият Девета дивизия генерал-майор Вазов получава заповед за отстъпление. Победата при Дойран все пак е използвана, за да може водената от Андрей Ляпчев българска делегация на преговорите за примирие в Солун да издейства България да не бъде окупирана от войски на балканските държави.

Генерал Владимир Вазов, командир на 9-та дивизия, пише по-късно:
,, Цели камари от хиляди трупове задръстиха скатовете... Това не бяха наемници сенегалци или араби, а чистокръвни англичани от Лондон, Бирмингам и Кембридж "

Английският премиер Лойд Джордж пише по-късно:
,, В никоя война англичаните не са давали наведнъж толкова много жертви, както при Дойран "

През 1936 г. в Лондон се организира честване за края на войната. От българска страна делегацията ръководи ген. Владимир Вазов. Когато слиза от влака на гара Виктория, на перона е подреден блок на английската армия, а командващият церемонията дава заповед: ,,Сведете знамената! Преминава победителят при Дойран!"


Hatshepsut



 Владимир Минчев Вазов е български офицер (генерал-лейтенант). Той ръководи българските части по време на успешната отбранителна операция при Дойран по време на Първата световна война. Владимир Вазов е роден на 14 май 1868 г. в Сопот, в семейството на Минчо Вазов и Съба Хаджиниколова. Негови братя са писателят Иван Вазов, генералът Георги Вазов и политикът Борис Вазов.



След като завършва шести гимназиален клас през 1886 г. Владимир Вазов постъпва във Военното училище в София, завършва през в осмия випуск на 27 април 1888 г., произведен е в чин подпоручик и зачислен към 5-ти артилерийски полк в Шумен.

На 18 май 1890 г. e произведен в чин поручик, две годни по-късно повишава квалификацията си в Есен, Германия и на 2 август 1894 в чин капитан. През 1896 г. е преместен в 4-ти артилерийски полк в София. През 1902-1903 г. е в Стрелковата артилерийска школа в Царское село в Русия. На 31 декември 1906 година е произведен в чин подполковник.

През 1900 година Владимир Вазов служи като командир на батарея в 4-ти артилерийски полк, а през 1909 г. е и началник на отдел в същия полк, като достига до длъжността командир на бригада. При избора на скорострелни оръдия за българската артилерия през 1904 г. е избран за член на специалната комисия, която прави сравнителни изпитания в Германия и Франция.

На 17 февруари 1906 г. със заповед на военния министър генерал Михаил Савов се създава специална Артилерийска школа на която подполковник Вазов е назначен за помощник-началник. На 12 април 1912 г. е произведен в чин полковник. През Балканската война (1912 - 1913) полковник Вазов командва 4-ти скорострелен артилерийски полк в 1-ва пехотна софийска дивизия. На 5 октомври цар Фердинанд с манифест обявява войната с Турция и в този момент под командването на Вазов са 21 офицери и 1168 подофицери и войници.

На 9 октомври участва в боя при Гечкинли в който българите удържат победа въпреки съотношението 2,5:1 в полза на турската армия. На 17 и 18 октомври участва в боевете при овладяването на Люлебургас. Участва и в щурма на укрепената Чаталджанска позиция на 4 и 5 ноември. През Междусъюзническата война (1913) отново като командир 4-ти скорострелен артилерийски полк участва в боевете между Цариброд и Пирот, при Бубляк, Дренова глава и Градоман. Най-големите успехи на Владимир Вазов са по време на Първата световна война (1915 - 1918). На 1 март 1917 г. е назначен за командир на Девета пехотна плевенска дивизия, която е в състава на 1-ва армия. Дивизията още от 1916 г. под командването на генерал-майор Стефан Нерезов заема участъка от р. Вардар на изток до Дойранското езеро.

Още с назначаването си той обхожда цялата позиция и дава наставления за укрепването ѝ. Под негово ръководство се създава дълбокоешалониран район за отбрана. Благодарение на обширните си познания по фортификация, както и на влиянието на генерал Георги Вазов се отдава изключително много значение укрепването на позицията.

Тези усилия на полковник Вазов не са напразни. В рамките на четири дни (22-26 април 1917) - 86 тежки и 74 полеви оръдия изстрелват над 100 000 снаряда без особен ефект. Вражеските части дават над 1000 жертви и множество пленници. При атаките на 8 и 9 май само 34-и троянски пехотен полк погребва повече от 2250 вражески войници и 40 офицери. На 20 май 1917 г. Вазов е произведен в чин генерал-майор.

През лятото на 1918 г. Дойранския укрепен район е съставен от четири дълбочинно разположени позиции и е още по-добре укрепен, знаейки, че преодоляването му е най-прекият път долината на р. Вардар - една изключително стратегическа позиция.

Боевете които се провеждат на 16, 17 и 18 септември 1918 г. са още известни като Дойранската епопея. Срещу дивизията на Вазов се изправят 3 английски дивизии, 2 френски, 1 гръцка тежка артилерийска бригада и един гръцки конен полк. Превъзходството в полза на противника е многократно.

На 16 септември Вазов лично обхожда позицията за последни наставления преди епичната битка. По късно същият ден противника започва усилена артилерийска стрелба, която на 17 септември преминава в артилерийска подготовка за атака. На следващият ден артилерията изстрелва снаряди с бойни отровни вещества, което принуждава защитниците да действат с противогазови маски. След ожесточени боеве противника е изтласкан, като дава над 10 000 жертви.

На 29 септември 1918 г. идва Солунското примирие, армията е демобилизирана и генерал Вазов е назначен за началник на плевенската 9-а дивизионна област в Пловдив. През 1919 г. е назначен за началник на 2-ра военно-инспекционна област в Пловдив, а от август с.г. е инспектор на артилерията в Министерството на войната.

След войната се демобилизира и бива назначен за началник на армейска област, а за кратко време сред това е инспектор на артилерията.

На 24 февруари 1920 г. генерал-лейтенант Владимир Вазов преминава в запаса и става първият председател на новоучредения Съюз на запасните офицери (1920-1921, 1924-1930). През октомври 1923 година е избран в ръководството на комитет "Народна признателност", чиято цел е подпомагане на жертвите на комунистическия метеж от септември същата година.

През 1926 г. става кмет на София. По време на неговото управление до 1932 г. е реорганизирана пожарната, изградени са рилския и витошкия водопроводи, разширена е електрификацията, усъвършенстван е градският транспорт. София става една от най-зелените столици в Европа.

Сред най-интересните моменти от живота на Владимир Вазов е посещението в Англия през 1936 г. Организацията Британски легион чества победата на английската армия през Първата световна война. Като джентълмени английските ветерани канят своя най-достоен противник на бойното поле. Посрещат го с уважение и най-големи почести, израз на което е свалянето на знамената в негова чест. Председателят на Британския легион казва в речта си: ,,Той е от малкото чужди генерали, чието име фигурира в нашата история."

Генерал-лейтенант Владимир Вазов прекарва последните години от живота си в ловешкото село Рибарица, където умира на 20 май 1945 г.

Hatshepsut

Българските воини били прусаците на Балканите Димитър Шопов от Пещера се сражава в 3 войни, редом до двама бъдещи премиери. Заточен е в Египет, откъдето можел да емигрира в Англия, но остава верен на родината си
Като дете със захлас слушах разказите на дядо ми Димитър Шопов от Пещера, за участието му във войните - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Спомените на този невероятен родопчанин, служил в Железния 27-ми Чепински полк, бяха завладяващи. Запомнил съм почти всичко, с изключения на някои имена на местности, където полкът е воювал.
 
В него като млади офицери са служели и двама бъдещи министър-председатели - Кимон Георгиев и Константин Муравиев.
Първото, което силно ме впечатли е, че в полка е имало и Баташка рота. Барутин, селото на главатаря на бандитите, убили хиляди батачани, тогава е било в границите на Турция. Командирът на полка решава, че правото да превземат селото принадлежи на батачани и им го дава. Това се случва в началото на Балканската война. Така че след повече от 30 г. Батак все пак е бил отмъстен от синовете и внуците на злочесто загиналите си жители.
Дядо ми твърдеше, че от техния полк произлиза легендарната крилата фраза

"По пет на нож".

Още в първата битка турците били направо прегазени с щурма и призива "Напред на нож". Някои от османлиите, които знаели български, погрешно го приели като "По пет на нож!". Коментарът, който последвал, бил: ,,Брей, на тези чапкъни не им стига един, ами искат пет на нож"! По същия начин, поради близкото звучене на думите,  било трансформирано и името на полка от ,,Чепински" на ,,Чапкънски". Дядо казваше, че след това по време на Балканската война почти не им се налагало да воюват. Ужасени от устрема и героизма им, турците щом разберяли, че срещу тях е Чепинският (Чапкънският) полк, бързали да освободят позициите си без бой и да се оттеглят.
Подобен героизъм полкът проявявал и по време на Междусъюзническата война. В нея воювали основно срещу сърбите. Когато през 60-те години на миналия век дядо ми разказваше за тази междуособица, той не пропускаше да подчертае, че не признава загубата на тази война, противно на писаното в учебниците. Обясняваше, че сърбите били обсадени непосредствено преди примирието в една долина и било въпрос на часове  да бъдат победени или да се предадат. И те наистина са се предали на нашите, при това след примирието, колкото и комично да звучи този факт.
Полкът бил разположен по височините, а долу в ниското били сърбите. Дори с просто око се виждали батареите им. В щаба на полка пристигнало известието за примирието. Ротите се разположили по поляните да почиват и да обядват. Изведжъж едно от сръбските оръдия стреля и снарядът убива 12 човека от една рота. Командирът на полка решава, независимо от примирието, при това обстоятелство да атакуват сръбските позиции. От щаба на дивизията се обаждат и като разбират какво е станало, нареждат да не се предприема нищо, защото до половин час ще последва отговор. И наистина, не след дълго над тях профучава снаряд и както дядо ми картинно го описваше, "каца" в цевта на едно от сръбските оръдия и го пръсва. Е, сигурно има и известна случайност освен перфектните изчисления на българските артилеристи. Но втрещените от станалото сърби незабавно вдигнали белите знамена.

Често чувах дядо да пее марша за съюзниците (гърци и сърби). Запомнил съм четири стиха:
"Съюзници, разбойници
Коварни, подли и без срам
За всичко туй сметка държим
И люто ще си отмъстим..."

Според стария ветеран, тези определения идеално пасвали на неверните съюзници.
През Първата световна война знаменитият полк воювал срещу англичаните. През 1917 г. дядо ми е бил в разузнавателен дозор от трима човека. Попадат на засада и са пленени. Изумен беше от поведението на англичаните. Наказали командира на английското подразделение за това, че при схватката един от българите бил убит. Наказанието му било наложено, защото не изпълнил задачата -  да бъдат пленени и тримата.
Запомнил съм и описанието на дядо ми как на солунското пристанище, в пълен мрак, през нощта са се качили на кораб-болница с червен кръст. Англичаните обяснили, че са принудени да направят това заради шпионите. Заедно с тях към неизвестността потеглили и няколко военни кораба. Не след дълго, в открито море били нападнати от немски подводници. Било ужасно. Той, родопчанинът, за пръв път пътувал по море, а трябвало да преживее и това. На разсъмване се оказало, че е оцелял само техният кораб. Немците, които рядко се съобразявали с международните спогодби, този път не закачили кораба с червения кръст, но останалите потопили. Може би от този случай беше останала омразата на дядо ми към гърците, независимо, че майка му е гъркиня. Англичаните казали, че гръцки шпионин е предал на немците за отпътуването на корабите. Краят на това кошмарно пътуване бил в Египет. Тук дядо ми Димитър Шопов прекарал повече от 3 години като пленник. Противно на очакванията ми, беше останал с отлични впечатления от англичаните. Те се отнасяли с голямо уважение към българите,
които си го били спечелили с поведението си на бойното поле. Те, пленниците били със заплащане, дори им било позволено да работят допълнително. Висок, представителен, дядо ми е бил харесан за зет от английски офицер. Но възпитан в любов към семейство и страната, пред възможноста да отиде в Англия предпочел да се завърне в България. Просълзяваше се като описваше тържествата, с които били посрещнати на родна земя -  както на границата, така и във всички градове по пътя до родната Пещера.
Животът му не се беше подредил по най-добрия начин, но така и не се убедих, въпреки упорството ми, дали съжалява за решението си. Шеговито отговаряше, че ако беше заминал за Англия, нямаше да се познаваме.
Какви хора, какви патриоти са били българите преди век! Мислено си го представям - с какъв гняв би приел сега, ако беше доживял патриаршеска възраст, доброволното напускане на страната по каквито и да било причини. Той и тогава, въпреки че не бе прието, не спестяваше упреците към управляващите. Сега липсата на патриотизъм, особено сред тези, които са начело, би го извадило от равновесие. Но какво да се прави -  с времената и нравите се менят.

www.desant.net

Hatshepsut



 Климент Евтимов Бояджиев е български офицер (генерал-лейтенант). По време на Балканската война се отличава в боевете при Люлебургас като командващ Четвърта пехотна преславска дивизия. През Първата световна война командва Първа българска армия по време на нейното успешно настъпление в Сърбия. Климент Бояджиев произлиза от една част от семейството на Мине Кочовски, преместила се навремето в Охрид от Преспа. През 1883 година завършва Военното училище в София, след което е зачислен в Четвърта пехотна самоковска дружина като подпоручик. През Сръбско-българската война (1885) е адютант в щаба на Западния корпус.

След това служи в Първи пехотен полк, а от 1891 година учи в Торинската военна академия, която завършва през 1895 г. След завръщането си в България Бояджиев служи в Пета пехотна дунавска дивизия (1895-1897), в Генералния щаб (1897-1900), командва Осми пехотен полк (1900-1904). По това време изработва първата релефна карта на България (1902). През следващите години е началник-щаб на Шеста пехотна бдинска дивизия (1904-1905), Трета пехотна балканска дивизия (1905-1907) и Втора военноинспекционна област (1907-1910). От 1910 г. Климент Бояджиев командва Четвърта пехотна преславска дивизия. През Балканските войни (1912-1913) заедно с дивизията си участва в пробива на османския център в Лозенградската и Люлебургазко-Бунархисарската операция. През Балканската война е началник на ариергардната позиция при Чаталджа.

Като министър на войната (1913-1914), началник на Трета военноинспекционна област (1914-1915) и началник на Генералния щаб на армията (15 април - 7 септември 1915) реформира войската и повдига духа ѝ след поражението в Междусъюзническата война.

Синът му, поручик Н. Бояджиев, загива на 1 февруари 1915 г. в софийското градско казино при атентата срещу цар Фердинанд I. През Първата световна война (1915 - 1918) генерал Бояджиев командва Първа армия, която през октомври-ноември 1915 г. в Нишката операция атакува сръбската войска по линията от устието на Тимок до Трън. След яростни боеве Първа армия завладява цялото Поморавие и на 23 октомври 1915 г. частите на 8-ма българска дивизия влизат в главния град на областта Ниш, превземат Зайчар, а по-късно Битоля и Охрид. През август 1916 г. ръководи Леринската операция срещу съглашенските войски в Костурско и Леринско, но след неуспеха ѝ подава оставка. На 25 септември 1916  година е уволнен от армията.

След излизането на България от Първата световна война през 1918 година, Климент Бояджиев заминава за Германия, опасявайки се от политически преследвания. През 1923 г. той е осъден на 5 години затвор от Държавен съд като виновник за Втората национална катастрофа. Амнистиран е през 1924 г.

Генерал-лейтенант Климент Бояджиев умира на 15 юли 1933 г. в София.

Hatshepsut

В историята на българския народ има много величави дати, но връх на войнската слава остава

Одринската епопея.


След ожесточени и кръвопролитни боеве, увенчани с разгрома на турската армия при Гечкенли, Селиолу и Петра, край Лозенград, Бунархисар, Чаталджа и Булаир, пред българската армия се поставя една от най-тежките задачи - превземането на Одрин. Отбраната на втората османска столица, е поверена на един от най-способните турски военноначалници Шукри паша.

След петмесечна обсада, на 10 март 1913 година командващият Втора българска армия генерал-лейтенант Никола Иванов, дава заповед за последна и решаваща атака на Одринската крепост.

На 11 март започва атаката. Само за две денонощия, при тежки и кръвопролитни боеве, българската армия успява да разкъса огражденията и да пробие фронтовата линия при Айваз баба, Айджи оглу и други фортове, да превземе непревземаемата, според най-добрите германски специалисти военна крепост, да покрие с неувяхваща слава бойните си знамена, да почуди и накара света да заговори с уважение за България и българската армия.

На 13 (26) март пада Одрин. Пленена е шестдесет и пет хилядна турска армия, заедно с 15 генерали и 1200 офицери, начело с Шукри паша, 600 оръдия, голямо количество друго оръжие и 16 знамена.

За Одринската епопея, в своята документална повест "Полетът на самарянката", писателят Любен Овчаров пише: "Две денонощия, ден и нощ битката за Одрин кърви. Бойното поле дими обарутено между две стихии. Войната за Одрин се води в ръкопашен бой, гърди срещу гърди, щик срещу щик. Вода и кръв заливат околностите. Над хиляда турски оръдия отвръщат на огъня с огън. Одрин и небето над него се тресат от залпове."

Същият този ден, турският офицер Хасан Джемал, участник в боевете за Одрин,  записва в дневника си: "... Цялата окръжност на крепостта е в огън. Укрепленията са покрити в дим. Земята и небето грозно реват ... Снарядите вдигат земята нагоре. Срещу едно наше оръдие неприятелят стреля с десет ... С хиляди снаряди щукат в Одринската крепост ... Войниците падат като снопи в тъмните окопи. Снарядите със страшно бучене изкопават земята и ръце, крака и други части се отделят от телата. Глухи сърцераздирателни ридания се чуват в окопите ... Докато Шукри паша не вдигне бели флагове... огънят няма да спре..."

След полунощ на 12 март 1913 година, под куршумен дъжд осветените от фортовите прожектори телени мрежи, се люшват прорязани. Един след друг всичките двадесет и шест железобетонни фортове до сутринта на 13 (26) март млъкват. Чува се само плющенето на българските знамена, радостните възгласи на победителите.

Шукри паша изпраща последна телеграма: "Всичко е свършено! Българските войски нахълтват вече в самия град" и тръгва под конвоя на генерал Георги Вазов към форта Каик, за да предаде сабята си в плен на генерал Никола Иванов, чиято Втора армия тържествува победоносно в Одрин.

На следващия ден 13 март, Хасан Джамал записва в дневника си: " Над крепостта, която ни вдъхваше надежда за победа, беше издигнато бяло знаме. Войниците излязоха от своите окопи и в безредие отиваха към казармите. Тъжни и печални всички вървяха един подир друг с нерешителни стъпки. Всички бяха замислени, мнозина плачеха."

По случай превземането на Одрин, в поздравителната заповед от 13 март 1913 г. до командваните от него войски на източния сектор, генерал Георги Вазов заявява: "Офицери, подофицери и войници ... вие покрихте България със слава, а нашата армия с лавров венец. Светът има да се чуди на вас, доблестните синове на България, че можахте за 30 часа да превземете една от най-силните крепости. Гордея се, че съм ваш началник. Гордея се, че съм българин."

А в спомените си, командващият Втора българска армия генерал Никола Иванов пише: "Така се извърши превземането с открита атака Одринската крепост, че учуди военните среди, издигна името на България и прослави българското войнство по всички части на света."

Одринската епопея е забележителна и ще остане в историята на българското военно изкуство и с това, че тук за първи път във военната история на света се използва самолет за бойни действия. За първи път, български летци извършват разузнавателни полети и бомбардировки със самолет. Това са летците Радул Михайлов, Христо Топракчиев, Продан Таркчиев. И за първи път, жена извършва боен полет със самолет над неприятелски войски. Това е българката - самарянката Райна Касабова.

Във връзка с използването на авиация в бойните действия за превземането на Одрин, в спомените на поручик Радул Милков, командир на Първо аеропланно отделение четем:

"На 16 октомври 1912 г. беше извършено първото бойно летене над Одринската крепост от моята скромна личност - летец поручик Радул Милков, със изурман летец поручик Продан Таракчиев от 11 пехотен Сливенски полк. В самолета взехме две бомби. Летяхме в широк кръг над града и стигнахме до гарата Карагач, където хвърлихме бомбите.

- 19 октомври 1912 г. Днес пилот Христо Топракчиев пое пътя към славата. Сутринта беше получил писмо от годеницата си. Четеше писмото и се усмихваше. Поручик Топракчиев излетя в 3 часа след обяд. Полетът му продължил 50 минути. Когато се завръщаше самолетът клюмна вертикално надолу и като простреляна птица стремглаво се заби в земята. Навярно Топракчиев е бил тежко ранен. В същия момент последва ужасна експлозия и самолетът бе обхванат от огромен пламък. Тялото на летеца гореше като факла. Днес, 19 октомври 1912 год. в 4 часа след обяд, отличния офицер пилот авиатор, героят, милият ни боен другар поручик Топракчиев загина при изпълнение на бойния си дълг.

- 12 ноември 1912 г. Докато на 16 октомври извършихме първото бойно летене, докато на 30 октомври българска жена взе участие в бойно летене над Одрин, днес 12 ноември 1912 год. ние българите, извършихме бомбардиране на крепостта Одрин - първо по рода си от световен мащаб."

След разгрома на турската армия и капитулацията на Шукри паша, Турция е принудена да поиска примирие и на 17 май 1913 година е подписан Лондонския мирен договор, съгласно който земите на запад от линията Мидия-Енос са върнати на България. Но това, което българските войни завоюват с цената на много жертви, българската дипломация и българските управници не успяват да защитят.

Поради недалновидна и безразсъдна политика на българските управници, на 13 юни 1913 година избухва Втората Балканска (Междусъюзническа) война, която завършва с катастрофа за България и загуба на Югоизточна Тракия.

Hatshepsut

За Сръбско-българската война 1885 г.

,,Националното чувство, любовта към отечеството и свободата, опасността за домовете и огнищата... - всички тези чувства заедно мощно подействуваха и създадоха у българите онова патриотично въодушевление, онази готовност за саможертва, и страстно лично самоотвержение, които събуждат всички дремещи сили на една страна и утрояват силата на една армия".
Подполковник Бленкнер


,,Преходите на българските войски по време на съсредоточението бяха нещо съвсем изключително и спадат към най-значителните на века".
Полковник Хуго фон Билимек-Вайсолм


,,Тези преходи правят висока чест на българските и източнорумелийските войски и ги поставят, колкото се отнася до физическата издръжливост, в реда на най-добрите войски в Европа".
Полковник Карл Регенсбургски


,,Българите се сражаваха с хладнокръвие и достойна за възхвала храброст".
В-к ,,Дейли нюз" за сражението при Сливница


,,...сърбите стреляха неправилно и без команда, докато българите водеха огън с прецизност и голямо пестене на боеприпасите".
В-к ,,Алгемайне милитерцайтунг" за боя при Цариброд

,,Пехотинците са подготвени като отлични бойци за провеждане на атака, завършваща с щиков удар...Щом се заповядваше атака, съответната войскова част едва ли вече можеше да бъде задържана".
Немският историк Мюлер


,,Българите показаха голяма издръжливост и твърдост в отбрана, както и ясно изразено предпочитание към щика".
,,За разлика от сърбите българите проявиха един просто великолепен настъпателен порив".
,,Когато българите виждаха, че обстановката ставаше за тях много тежка, те се хвърляха в щикова атака и този начин на действие никога не се провали. При такава обстановка обаче сърбите в повечето случаи удряха на бяг. Именно по отношение на това изпъква съвършено ясно колосалната разлика във вътрешната стойностна двата противника. Едната страна се отличава с безусловна увереност в победата, докато в другата страна владее малодушие".
Майор о. з. Х. Кунц


,,Но против всякакво очакване българите, без руските офицери, при съотношение на силите две към три поголовно разбиха сърбите и спечелиха уважението и възхищението на изумена Европа".
Фридрих Енгелс


За Балканската война 1912-1913 г.


,,Един от най-големите триумфи, които въобще военната история познава".
Луи Бързина - кореспондент на в-к ,,Дейли телеграф",за овладяването на Лозенград

,,Най-модерните фортове Айвазбаба, Таштабия и Айджиолу са съвършено разрушени. Като гледа развалините, човек не може освен да се чуди на българската артилерийска стрелба".
В-к ,,Морнинг стар" за действията на артилерията при Одрин


,,Най-голяма слава за българите...Този толкова хубав успех беше постигнат за 32 часа битки за чест на българите, които действаха прекрасно".
Майор Камий Луи дьо Матарел - френски военен аташе в България, за Одринската операция


,,Превземането на една съвременна голяма крепост след двудневен щурм се явява случай съвършено неизвестен в историята на войните от последното столетие... Несъмнено и истинско военно изкуство показаха българите при Одрин. Истините на военното дело са известни на всички, но да ги прокарат на дело могат само надарени хора".
К. Шумский - кореспондент на в-к ,,Русская молва"


,,Заповеди къси, точни и своевременни, абсолютна тайна в приготовлението, величествена дисциплина и търпение в чакането, тясна свръзка между всички родове войски, изненада и енергия в изпълнението, такива са характерните черти на командването и неговите подчинени в славния подвиг, с който може да се гордее обсадната армия".
,,Превземането на Одрин стои наред с най-славните военни подвизи във военната история на всички народи".
Полковник Пиер де Мондезир - комендант на Тулонската крепост


,,Храбростта на българската армия е безподобна. Аз сега се уверих, че на вашата армия никаква крепост не може да противостои".
Мехмед Шукри паша - комендант на Одринската крепост


,,Българите не се придържаха никъде към шаблонни способи за атакуване. Те се приспособяваха към обстановката и използваха много умело всички възможни начини за движение напред".
Оценка на Генералния щаб на германската армия


,,Атаката е в кръвта на българите, техният боен дух и техният устрем са достойни за възхищение".
Из донесение до Генералния щаб на австро-унгарската армия


,,Българският офицер е прилежен, старателен и ревностен в службата, разсъдлив и непретенциозен, твърд спрямо себе си, запазва самообладание, проявява сърцатост и настъпателен дух и е изпълнен с огнена обич към отечеството".
Оценка на Генералния щаб на германската армия


За Първата световна война 1915-1918 г.


,,Българите откриха с артилерията си и минохвъргачките огън, който по своята точност беше абсолютно смъртоносен".
В-к ,,Таймс" за стрелбата на артилерията на 9-а пехотна плевенска дивизия


,,Скръбно звучи това име в ухото на всеки румънец! То е свързано с едно от най-големите поражения от святата наша война. Поражение болезнено, унизително, срамно...И Тутракан не само че ни удари една плесница по лицето и ни обля в кръв сърцето, но повлия дълбоко върху по-нататъшното развитие на войната. Той е първоначалната причина за нашите нещастия и за разгрома, който последва".
Генерал Константин Кирицеску след победата на българската армия при Тутракан


,,Огънят, който е насочен срещу румънската позиция при Топрахисар, надминава по силата си всичко видяно дотогава на добруджанския фронт... Действието на неприятелската тежка артилерия е страшно... Цели батареи, обхванати от неприятеля, са извадени от строя. Окопите и прикритията са разрушени и войниците заровени в пръстта".
Генерал Константин Кирицеску за действията на българската артилерия


,,В действителност българинът доказа, че е храбър войник. Неговото любимо оръжие беше щикът. Той беше изпълнен с гореща любов към отечеството...".
,,Българите изпълниха своя дълг. Те вече имат авторитет сред нашите войници. Австро-унгарските войски са неравностойни, а чешките съвсем не са уважавани".
Генерал-фелдмаршал Аугуст фон Макензен


,,Българите довършиха едно велико дело за себе си и за съюза".
Германският кайзер Вилхелм II след превземането на Мачин от 3-а армия


,,От всички наши съюзници България бе единствената държава, която прояви най-големи усилия".
А. фон Ернстхаузен


За войната с Германия 1944-1945 г.


,,Огънят на българската артилерия беше толкова точен и унищожителен, че голяма част от батальона бе избита, а останалите живи бяха принудени да отстъпят".
,,Действието на вашата артилерия е ужасяващо".
Из показанията на пленени германски войници през есента на 1944 г.


,,Въпреки че намиращите се в Македония войски вече трябваше да се отбраняват само срещу българите, пътят за оттегляне не бе безопасен. Именно българите нанесоха опасни удари срещу него. Боеспособността на българите бе изненада".
Германският военен историк Карл Хнилика


,,Българите са единствената сила, която е в състояние да задържи германците в долината на Морава... всяко изтегляне на българските войски ще има катастрофален характер".
Из оперативната сводка на английското военно министерство от 14.10.1944 г.


,,Пристигнах на позицията скоро след нейното превземане и ми направи силно впечатление дисциплината, духът и чистотата на войските, които видях".
Английският генерал Уолтър Оксли след посещението му на Страцинската позиция


,,В продължение само на три месеца Българската армия пожъна решителни успехи".
В-к ,,Ню Йорк таймс" за действията на Българската армия през есента на 1944 г.


,,Имах възможност със собствените си очи да видя твърдостта на българските войници в отбрана, смелостта, решителността и неудържимия им порив в настъпление. Няколко пъти наблюдавах на предната линия как войниците, офицерите и генералите от Българската народна армия се държат в боя под въздействието на плътния масиран огън на противника, в момента на авиационна и танкова хитлеристка атака и нито веднъж не забелязах каквато и да било паника и неустойчивост в техните редове. А по същество това беше бойното кръщение на българските воини".
Съветският генерал-полковник Сергей Бирюзов


,,По време на боевете аз не веднъж имах възможност да се убедя в силата на бойния дух, в храбростта и майсторството на българските воини - пехотинци и артилеристи".
Подполковник Зосим Белозеров - представител на Трети украински фронт при Първа българска армия


,,Българският войник...когато се заеме да брани интересите на своя народ, е голям и ненадминат герой. Това е вярно еднакво и за войниците, и за офицерите... До това заключение аз дойдох, когато наблюдавах боевете на Българската армия... Да, вие имате една доброкачествена и хубава армия".
Подполковник Андрия Пейович - представител на югославската армия при Първа българска армия

Hatshepsut

Полк. Каварналиев бие сам гърците
Офицерът умира на бойното поле, произвеждат го посмъртно генерал




Проф. д-р Божидар ДИМИТРОВ
Историята на всеки народ е низ от възходи и падения. Нашата също не прави изключение. Но историците предпочитат да изследват периодите на възходи - и по-полезно е за патриотичното възпитание на подрастващото поколение, а и на самия учен му е по-приятно да пише за победи.
Това е и причината да се забравят много събития в по-старата, а и в по-новата ни история. Което е грешка поне по две причини. Първата е, че обществената функция на историята е да бъде "учителка за живота". И всяко поколение трябва да знае както причините за успеха на един народ в определен момент, така и причините за неуспеха му в друг период. Второ, дори във времена на неуспехи и поражения има блестящи примери на смелост, храброст, себеотрицание и жертвоготовност пред олтара на отечеството.
Едно от позабравените събития в най-новата ни история е т. нар. Междусъюзническа война, а сред забравените ни герои от нея е полковник Константин Каварналиев.
Константин Великов Каварналиев е роден в Шумен на 15 февруари 1866 г. Завършва Военното училище в София. Участва в Сръбско-българската война през 1885 г. като юнкер и се отличава в сраженията при Сливница, Цариброд и Пирот. След войната завършва Военната академия в Белгия. Специализира и в Италия. По време на Балканската война през 1912-1913 г. е началник-щаб на V пехотна Дунавска дивизия.
След избухването на Междусъюзническата война през 1913 г. е назначен за командир на 3-а бригада от Трета пехотна Балканска дивизия.
Положението на българските войски в Македония е тежко. Те покриват фронт от Егейско море до Куманово. Гръцката армия предприема настъпление срещу тях в три направления: по долината на Места в направление Драма-Неврокоп-Банско-Разлог; по долината на Струма-Серес-Петрич-Кресна-Горна Джумая-София; по направлението Солун-Кукуш-Дойран-Валандово-долината на Вардар. Трябва да признаем, че гърците имат успех, и в първите дни на юли авангардите им достигат Разлог и Горна Джумая.
За съединяването на сръбската и гръцката армия - което би поставило България в крайна опасност - особено важно за Гърция е направлението Кукуш-Дойран-Валандово, пазещо долината на Вардар. Двете вражески армии дотогава нямат връзка.
Българският гарнизон в Солун е символичен - една рота. И след епична борба е съкрушен от гръцките сили. Шест дивизии, командвани лично от крал Константинос I, атакуват Кукуш, отбраняван от два български полка. Те се сражават три дни, давайки възможност на населението да се изтегли без жертви към Стара България. Гърците губят 10 000 убити (в цялата Балканска война са само 6000 убити!). Без да позволят да бъдат обкръжени, нашите полкове се изтеглят на север. Кукуш е изгорен до основи и гръцката армия се устремява към Дойран. Полковник Каварналиев разполага само с два полка - 32-ри и 42-ри, които на всичкото отгоре са непълни и имат общо едва 3000 бойци. Гърците атакуват с 42 000 бойци. Един срещу четиринадесет.
Боят пламва със страшна сила на 18 юни 1913 г. Българските войници се сражават като лъвове. Резерви и поддръжки от тила не идват. На 22 юни полковник Каварналиев изпраща в тила адютанта си поручик Дуров с думите: "Поручик, тръгни по пътя за София и ако срещнеш дори един български войник, прати ми го, за да го хвърля в боя!" Дуров среща много български войници. Но те също се сражават отчаяно - при Злетово, Щип, Занога, Кресна, Предела, Пехчево, Берово, Криволак, Калиманци. И на 23 юни полк. Каварналиев хвърля в боя единствения резерв - себе си. Напуска командния бункер и с пушка в ръка контраатакува с войниците си в първия боен ред. Противникът е отбит, позицията удържана, гърците се отказват от настъпление към България. По време на сражението полковник Каварналиев е ранен в крака. Раната изглежда лека и той не напуска бойното поле, но се оказва, че куршумът е пронизал важна артерия. Храбрият пълководец умира няколко часа по-късно от загуба на кръв.
Произведен е посмъртно в генерал-майор.ПОКЛОН!

Hatshepsut

Червената стена е македонската Шипка
На 17 май 1917 г. нашата армия за първи път използва огнепръскачки
От 6000 французи, намиращи се на легендарния връх, оцеляват 261


От края на Битолското поле до Преспанското поле се издига огромната снага на Баба планина. Най-високият й връх Пелистер (около 2200 м) се издига над Битоля, и понякога цялата планина се нарича по неговото име. По гърбицата на централния рид се издигат още няколко върха - безименният кота 1248 и Червената стена.

Името си върхът е получил от огромната скала с червен цвят, срязана отвесно от юг. Тук по билото на Баба планина през 1915-1918 г. е минавал фронтът между българската армия и войските на Антантата. От едната страна е стояла Шеста Бдинска дивизия. Срещу бдинци са две френски и една сръбска дивизии.

До началото на 1917 г. войната е позиционна. Българите заемат командните височини кота 1248 и Червената стена и отблъскват патрулно- разузнавателните нападения на французите. Тези почти две години бдинци използват за създаване на мощна укрепителна линия. Освен няколко линии окопи тя включва и солидни бетонни бункери - укрития за целия личен състав на дивизията.

Германският съюзник не пести цимента и бетонното желязо, които ни дава - българите задържат на македонския фронт едномилионна съглашенска армия, която иначе щеше да се бие с германците в полята на Франция. Германците не пестят и оръжието - бдинци са отлично въоръжени с картечници, оръдия, бомбохвъргачки, миномети. Оръжието обаче си плащаме с храна.

Бдинци, произхождащи основно от богатите полски села в Подунавието, научават с тревога, че децата и жените им гладуват. Самите те също гладуват - дневният пай намалява на 400 гр хляб. Селяните в Македония помагат с каквото могат, но това не стига.

Французите имат други грижи. През 1916 г. войските им заемат Битоля, но не могат да използват града, тъй като българските батареи от Червената стена държат в обсега на оръдията си всяка сграда и улица. Затова в началото на 1917 г. френският щаб в Солун разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско-Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар.

На 12 март 1917 г. стотици френски оръдия откриват огън по двата върха - кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа. Българските окопи са преорани от около 200 000 снаряда. И въпреки това се случва нещо уникално за тази кървава война - българите нямат нито един убит и ранен. Предупредени от разузнаването, те се изтеглят в бетонните бункери в обратните скатове на двата хълма.

На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-а дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана. Осма дивизия хладнокръвно отби и обезкръви само за три дни настъпващите към участъка й френски части.

Но ударът в тази част на фронта бе демонстративен. Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Бдинци наистина се биеха като лъвове и титани, както се пее в бойния им марш. Окопите преминаваха от ръце в ръце по няколко пъти на ден. Щикови атаки се редуваха с барабанен артилерийски обстрел.

На 18 март 1917 г. Червената стена бе наречена вече с ужас и възхищение "Македонската Шипка". В редица участъци наистина бдинци, свършили патроните, търкаляха огромни камъни и скършени от артилерийския обстрел дървени трупи върху пълзящите към върха на хълма френски вериги. Но в крайна сметка в началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите. Българите отстъпиха на съседния връх.

Цялата останала позиция по Баба планина остана в български ръце, а Битоля - под обстрела на българската артилерия. Така че от военна гледна точка падането на Червената стена не представляваше никаква загуба. Но символичното значение, което бе придобила Червената стена, не можеше да остави върха във френски ръце.

Командването на Бдинската дивизия съсредоточи около Червената стена цялата дивизионна артилерия. На един стръмен съседен връх българите изнесоха на ръце шест нови батареи от тежки гаубици. Предните пехотни части също бяха снабдени с едно ново, току-що закупено от немците оръжие - огнепръскачки.

На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души) заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Особено ефективни са шестте нови батареи, от които французите се виждаха като на длан. След двучасова стрелба френските окопи бяха затрупани с град от ръчни бомби. До френските окопи са се промъкнали под прикритието на артилерийския обстрел специални щурмови команди. След това идва редът на огнепръскачките. От френските окопи се разнасят раздиращи сърцето писъци. Огромни пламъци лумват на десетина метра височина. Горят хора, складове с храна и "твърди" напитки, изпратени с тонове от патриотични френски производители на коняк. Скоро затрещяват и взривяващи се боеприпаси.

Когато всичко утихва, един български полк тръгва с натъкнати ножове към върха. Българите атакуват мрачно, без обичайното "ура", вървейки прави, без да залягат и без да тичат. Не го посрещна нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници - единствените оцелели от двата полка, ги посрещат с вдигнати ръце.

Червената стена е отново наша и остава наша до края на войната. Петте френски дивизии загубиха от 40 до 75% от състава си и повече не предприемат нито една настъпателна операция в този участък на фронта.

Проф. д-р Божидар Димитров

Hatshepsut

ИВАН ВАЗОВ - ЗАБРАВЕНИЯТ СТАРОЗАГОРЕЦ

Приоритет на великите нации е да забравят за достойните си чеда. Единствено те от време на време си позволяват този "лукс", но естествено не забелязваме да проявяват упорство в това отношение. За разлика от нас. Ние също сме били велики, но някога. Днес сме велики... само в егоизма и нехайството си. Увлечени в ежедневието си не спомняме дори за националните си герои, та какво остава за обикновените хора с необикновени съдби. Отдавна напуснали този свят и забравени, те всъщност тихо продължават да живеят сред нас. И понякога ни напомнят за себе си с нова, често пъти стряскаща сила.

Могат да се разказват стотици такива истории, но една от тях е особено невероятна - тази на видния старозагорец Иван Вазов. Не, не става дума, разбира се, за народния поет. Той е всеизвестен. Затова и следващите редове посвещаваме не на него, а на позабравения му съименник и племенник - д-р Иван Киров Вазов. Неговата житейска съдба е не по-малко интересна и богата от тази на дълбоко уважавания му чичо. Д-р Вазов е син на по-малкия брат на поета - д-р Кирил (Киро) Минчов Вазов (1855 - 1943). Роден е на 7 януари 1892 г. в Севлиево, където по това време баща му е лекар. Детството и юношеството му преминават в различни градове, в които служи бащата, но най-вече в Стара Загора. Тук д-р Киро Вазов е виден общественик и лекар, един от създателите на здравното дело в града ни след Освобождението. Подробни сведения за неговото семейство за пръв изнася в една своя статия (в. "Анти", бр. 14-20/20. І. 1994 г.) отдавна покойният адвокат и публицист от Търговище Илия Христов Маринов. Оттам, а и от направената справка в къща-музей "Иван Вазов" - . Сопот, научаваме, че д-р Киро Вазов е имал четирима синове и една дъщеря: Наню - инженер, Минко (Минчо) - адвокат в Стара Загора, Иван - също адвокат в града на липите, Кольо и Събка.
През 1905 година синът Иван постъпва в кадетската гимназия, а после следва курса на Военното на Негово Величество училище като юнкер от 31-ви випуск. На 22. Ісептември  1911 година завършва с отличие като старши портупей-юнкер (юнкер от по-горен курс, който носи сабя). По-късно е произведен в чин подпоручик (лейтенант) и е преведен на служба като младши офицер в 12-ти пехотен Балкански полк в Стара Загора. По време на Балканската война (1912 - 1913) участва в щурма на Одринската крепост, ранен е и временно напуска бойните действия. След оздравяването си се връща на бойното поле и участва с ротата си от Балканския полк в Междусъюзническата война (1913). Сражава се при Повиен и Щип. За бойните си заслуги е произведен в чин поручик. През Първата световна война (1914 - 1918), вече с чин капитан, продължава службата си като ротен командир в същия 12-ти пехотен Балкански полк и се бие при Китка, Кратово село, Каймак-Чалан, Трън, Караман, Битоля и др. Уволнен е през 1919 година с чин майор и по силата на Ньойския мирен договор (27. ХІ. 1919 г.) преминава към запаса. Награден е с орден "За военна заслуга", по-късно с орден "За храброст" - ІV степен, първи и втори клас, "Германски железен кръст" - първи и втори клас, и орден "Австрийски орел".
С края на войната Иван К. Вазов се записва да учи право в Софийския държавен университет, като по-късно продължава обучението си в чужбина. Специализира държавни и правни науки в Белгия и Германия и ги завършва в Лайпциг с дисертация на тема: "Търговията на България". Така си спечелва престижната научна степен доктор по право. През 1924-а., завръщайки се в родината, д-р Вазов започва задължителния си стаж към Старозагорския окръжен съд, след което преминава на свободна практика. Като адвокат и безпартиен (дори аполитичен) той е един от водещите общественици в Стара Загора. Участва дейно в обществено-политическия живот на града като училищен настоятел (1929 - 1931), член на Адвокатския съвет към Старозагорската адвокатска колегия (1931 - 1933), общински съветник (1932 - 1933) и председател на културно-просветното дружество "Театър". Председател е и на местното дружество на пострадалите от войните, както и член на още ред други организации, в дейността на които взема активно участие.
В биографичните си бележки към родословието на Иван Вазов, Верка и Бинка (Събина) Вазови - дъщери на д-р Борис М. Вазов (1873 - 1957; най-малкия брат на Иван М. Вазов, също адвокат, д-р по право и масон) и племенници на народния поет, споделят за своя братовчед, че излъчвал "доброта и аристократизъм", известен бил като "способен и честен юрист", но си останал незадомен. Не е оставил потомство човекът, но присъствието му в живота на Стара Загора е повече от значимо. Затова и са го уважавали хората. Дори днес сред заралии все още се намират такива, които с носталгия си спомнят за "Вазовата къща" на "пъпа" на града, за съжаление неоцеляла във вихъра на времето.
В края на 30-те години на миналия век, очевидно високо ценен от своите съграждани, д-р Вазов е издигнат като независим кандидат за народен представител от Стара Загора. В проведените през декември 1939 г. и януари 1940 година парламентарни избори (участват 67,2 % от избирателите) той получава необходимия брой гласове и на 28. І. 1940 г. става депутат в ХХV-то ОНС (1940 - 1944). Впоследствие бива избран за член на парламентарната комисия към Министерството на войната, а в кабинета на Добри Божилов (14. ІХ. 1943 г. - 1. VІ. 1944 г.) заема поста министър на търговията, промишлеността и труда. Като такъв увеличава надниците на работниците с близо 100 %, спира изпращането на работници за Германия и се възпротивява на износа на стоки за там. Но, както красноречиво гласи една наша поговорка: "Няма ненаказано добро".
Следва жестокият обрат на съдбата. С преврата от 9. ІХ. 1944 година управниците се сменят и д-р Ив. Вазов попада в черните списъци на новата ОФ-власт. "Утежняващ" вината му факт е обстоятелството, че е един от петимата министри (т. нар. "опозиционна петорка") от кабинета на Д. Божилов, подписали Постановление № 30 от 28. ІV. 1944 -а., по силата на което борбата с нелегалните и чужди партизански групи, техните помагачи и укриватели, се възлага на войската. На 20. ХІІ. 1944 година в София се откриват заседанията на І-ви и ІІ-ри върховен състав на Народния съд. По време на първия процес срещу регентите, царските съветници, министрите от двата кабинета на проф. Богдан Филов и правителството на Д. Божилов, народният обвинител Георги Петров Драгиев - не само съгражданин, но и колега на д-р Вазов от Старозагорската адвокатска колегия, предлага той "да не се осъжда на смърт". Лично Трайчо Костов обаче прибавя името на Вазов към министрите, които е трябвало да бъдат физически отстранени. Становището на комунистическия функционер е прието от членовете на Политбюро на БРП (к) без възражения. На 1 февруари 1945 година са произнесени смъртните присъди на: 3 регенти, 8 царски съветници, 22 министри от правителствата след 1941 г., 67 депутати от ХХІV-то ОНС и 47 генерали и висши офицери.
Сред разстреляните още същата нощ общо 147 души е и 53-годишният д-р Иван Киров Вазов.
Ще мине време и през 1962 година неговият съвипускник - запасният полковник Марин Христов Брусев от Велико Търново, ще запише в списъка на 31-ви випуск на Военното на Негово Величество училище следните многозначителни слова: "Майор д-р Иван Киров Вазов е ликвидиран от "народния съд".
Години наред само тази кратка записка ще напомня за достойния син на Вазовия род. Последният факт няма да се промени кой знае колко и с публикуването през 1994 година  на по-горе цитираната статия във в. "Анти". По думите на дългогодишния директор (от 1978 г.) на Сопотската къща-музей "Иван Вазов" - г-жа Цветанка Неделчева, въпросната статия и до ден днешен е единствената официална публикация за д-р Иван Киров Вазов. Оставаме с надеждата, че скромният ни биографичен очерк също ще допринесе с нещо за по-скорошното историческо и обществено реабилитиране на поредната забравена в миналото бележита личност. В противен случай никой, с изключение може би на малка част от жителите на Стара Загора, няма и да разбере, че невзрачната до вчера ул. "Пионерска" (до 1999 година .) в кв. "Железник" на същия град, днес носи името на този безспорно заслужил поне това признание българин.
Мъртвите все пак не са мъртви - те постоянно говорят!

Георги Туртуриков

Hatshepsut

Героизмът на младата българска армия, защитила Съединението от сръбските агресори през 1885 г., прославя страната ни в цяла Европа. За победата на ,,капитаните срещу генералите", както тази война ще остане в историята, огромна роля има един малък параход. Наричан е Хамелеонът, Летящият холандец и Корабът-фантом.

Войната започва на 2 ноември (14 ноември по нов стил). Сърбите атакуват по две направления - към София и към Видин. На превземането на дунавския град се отдавало огромно значение, тъй като то би позволило на сръбската армия да се насочи на юг и да излезе в тила на защитаващите се западно от София български войски.

Крепостта

Според Берлинския договор всички укрепления по Дунав трябвало да бъдат разрушени. Затова до самото начало на войната Видинската крепост е изоставена. Тогава за комендант е назначен военният инженер капитан Атанас Узунов. Гарнизонът е съставен от 5000 души - повечето селяни, чиновници и гимназисти. Срещу Видин настъпват перфектно екипирани 11 500 души. В последния момент, преди да се затегне обръча около крепостта, защитниците се увеличават до 6170 души.

Боят

Щурмовете са посрещнати от масиран огън. На отсрещния бряг хиляди румънци от Калафат наблюдават като на театър боевете. Междувременно на няколко пъти бойни отряди излизат от крепостта и под прикритието на мъглата нанасят изненадващи удари на сърбите. На 14 ноември командващият Тимошката армия генерал Милойко Лешанин предлага капитулация на защитниците при почетни условия. Капитан Узунов обаче отхвърля и пояснява на генерала, че във военното училище е учил да превзема крепости, а на лекцията по предаването им е отсъствал. И добавя, че единственият начин генерал Лешанин да влезе във Видин е като пленник.

Голубчик

9 ноември е денят, в който сърбите затварят обръча около Видин. Още тогава параходът "Голубчик", от българската Дунавска флотилия, докарва на защитниците две баржи пълни с припаси. В навечерието на обсадата параходът успява да стовари една запасна дружина от 5-ти пехотен Дунавски полк, а по-късно и девет оръдия. Когато на 9-ти ,,Голубчик" преминава край село Витбол (днес квартал на Дунавци), той е забелязан от сръбската брегова батарея край селото. Артилеристите дават два халосни изстрела. При първия "Голубчик" вдига бял флаг, а при втория - знамето на Австро-Унгария. Сърбите изпадат в недоумение, което позволява на ,,Голубчик" да се отдалечи извън обсега на снарядите. Пратката е доставена и корабът напуска града под прикритието на нощта. Това е първият от 45-те курса, които ,,Голубчик" ще направи през времето на войната. Самият ,,Голубчик" е построен за нуждите на руския флот през 1858 г. в Нюкасъл. След Освобождението е подарен на България. Има водоизместимост 265 тона, дълъг е 40 метра и широк 10. По време на Сръбско-българската война е командван от руския офицер на българска служба, 35-годишният мичман Владимир Луцки. Със своя изобретателен ум той се покрива с незапомнена слава и е основен ,,виновник" за това защитата на Видинската крепост да устои.

Два дни след първия рейс няколко кораба от Дунавската флотилия, включително и ,,Голубчик", успяват да се промъкнат през сръбските батареи и докарват на защитниците 6 милиона патрона. На другия ден ,,Голубчик" отплава натоварен със снаряди и отново се изплъзва на сръбските оръдия, на път за Лом. На 13-ти неуморният ,,Голубчик" отново докарва муниции и провизии във Видин.

Дами с мустаци

При един от курсовете до Видин, ,,Голубчик" е натоварен с хранителни припаси. Луцки нарежда да се скрият всички корабни оръдия, да бъде поставен фалшив комин и да бъде сменено името. Вдигнат е австрийски флаг. Когато параходът посред бял ден минава на стотина метра от дулата на сръбските батареи, по палубата му се разхождат шармантно облечени ,,госпожици", които крият мустаците си под широкополи шапки и кокетни чадърчета. Когато се отдалечава от дулата на оръдията, ,,Голубчик" свива рязко към пристанището на Видин. Когато разпознават ,,Голубчик", от кея еква гръмко ,,Ура".

Газените лампи

Трюмовете на кораба са изпразнени и той напуска Видин. Отново е натоварен в Русе и Лом с провизии и муниции. Този път курсът за Видин е нощен. Луцки отново е озарен от идея и събира десетки газени лампи. ,,Голубчик" е пребоядисан, сменя името си и отплава под австрийски флаг. Така в полунощ пред сръбските оръдия преминава пътнически кораб. Всяка каюта свети ярко (зад люковете са запалени газените лампа). Измръзналите сръбски войници в окопите със сигурност завиждат на натруфените дами и техните кавалери, облечени според последната мода, танцуващи под звуците на ,,Синия Дунав".

Наглост

Няколко дни по-късно Луцки надминава себе си. Положението е критично, тъй като във Видин свършва храната и мунициите. Боята на ,,Голубчик" отново е сменена и този път по обяд пред сърбите преминава гръцкият параход ,,Св. Ана", теглещ няколко шлепа. За да намали всяка възможност врагът да заподозре измамата, корабът преминава в непосредствена близост. Батареята отново е подмината безпроблемно, но стотина метра по-натам последният шлеп се откача и засяда в плитчината. Тогава ,,Голубчик" обръща към сръбската позиция. На перфектен френски език Луцки се провиква към батареята и моли командира й за съдействие. Той се отзовава и сръбските артилеристи изтласкват шлепа от плитчината. Луцки учтиво благодари и конвоят продължава пътя си. Естествено за Видин. Оръжието, боеприпасите и продоволствието, които са доставени спасяват защитата на крепостта.

При рейсовете до Видин, на Луцки му хрумват какви ли не идеи. При някои курсове над ,,Голубчик" се развява руски и немски флаг. На кораба се появява нов бутафорен комин, мачтите са скъсявани и удължавани, и какво ли не още.

Победата

На 16 ноември ,,Голубчик" пристига за пореден път в обсадения Видин. Малко след акостирането му мощно ,,Ура" оглася града. Славният кораб носи съобщението, че военните действия са прекратени. Въпреки това обаче в 21.30 часа сръбската артилерия започва масиран обстрел последван от настъпление на пехотата. Защитниците обаче издържат и този последен щурм, след който настъпва затишие. На 25 ноември сръбските части започват изтеглянето си от българска територия, преследвани от войските на Видинската крепост.

Най-голямото признание за Луцки идва, когато комендантът на Видинската крепост капитан Атанас Узунов сваля от гърдите си своя ,,Кръст за храброст" и го окачва на мундира на славния командир на ,,Голубчик".

След войната кораба-фантом продължава да служи вярно на страната. През 1887 г. ,,Голубчик" получава името на кан Крум. Плава в Дунавската флотилия до 1913 г., когато заедно с другите кораби от флотилията е потопен от екипажа си в устието на р. Дунавски Лом, за да не попадне в ръцете на спечелилите ,,Междусъюзническата война".

Hatshepsut

От Лозенград започва разгромът на Турция в Балканската война Българската армия печели първото голямо сражение в Източна Тракия



Лозенградската операция е първото голямо сражение в Източна Тракия по време на Балканската война. Тя се провежда от 22 до 24 октомври (9 до 11 октомври стар стил) 1912 година. Обединени в Балкански съюз, България, Гърция, Сърбия и Черна гора възнамеряват с въоръжена сила да освободят останалото под турска власт християнско население. В центъра на тази военна коалиция е България - най-голямата от съюзните държави с най-силна и боеспособна армия. Турция също я възприема като свой основен и най-важен противник. Поради това решаващ и за двете страни в конфликта става Тракийският театър на военните действия. Ето защо българското главно командване вижда като своя главна военностратегическа задача разгрома на турската Източна армия. Част от този план е и Лозенградската настъпателна операция, започнала на 22 октомври 1912 г.

За осъществяването на Лозенградската операция са определени силите и средствата на две български армии: Първа армия, която се командва от генерал-лейтенант Васил Кутинчев, и Трета армия под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев. Освен тях важно място се отрежда на самостоятелната Конна дивизия.
Планът на нашето командване е Първа българска армия да настъпи в посока Къзълагач (Елхово)- Хавса, докато в същото време зад нея Трета армия да се придвижва скрито към Лозенград за осъществяването на стратегическа изненада. Голяма роля в този замисъл има Конната дивизия. Тя следва да прикрива с действията си придвижването на Трета армия, която при излизането на рубежа Лозенград-Одрин трябва да нанесе внезапен удар срещу лявото крило на Източната турска армия и съвместно с Първа армия да я разгроми.
В Източната турска армия мобилизацията все още не е напълно завършена. От своя страна тя получава задача отначало да съсредоточи на линията Лозенград-Одрин 4 низамски корпуса, заедно с Одринския подвижен корпус. В резерв турското командване предвижда още два корпуса, чиято мобилизация се разгръща в момента. Двете страни

разполагат с
приблизително
равни сили

От българска страна - 113 пехотни дружини, наброяващи 153 000 бойци. От турска - 153 пехотни табора с численост 152 000 човека. Българската кавалерия включва 24 ескадрона срещу 43 турски, а артилерията - 360 български против 336 турски оръдия. Съотношението на картечниците също е приблизително равно - 124 български и 132 турски. Но в сравнителна близост турците разполагат западно от Чаталджа и около Цариград с резерв от около 40 000 напълно мобилизирана войска. Българите обаче нямат никакви други резерви, тъй като, за да попречи на силния и многоброен Одрински гарнизон да вземе участие в решителните бойни действия, българското командване е решило да блокира Одринската крепост. Това е възложено на нашата Втора армия, състояща се от 8-а пехотна Тунджанска и 9-а пехотна Плевенски дивизии, с помощта и съдействието на Хасковския отряд, в чиито състав влизат 2-ра бригада на 2-ра пехотна Тракийска дивизия, както и Сборната конна бригада.
На 21 октомври османските сили се прегрупират и заемат отбранителни позиции на около 15 км северно от пътя Одрин-Лозенград.
Сраженията на Лозенградската операция започват на 22 октомври. В централния участък при Гечкинли и Селиолу Първа пехотна софийска дивизия (командващ генерал-майор Стефан Тошев), подпомогната от Конната дивизия и Четвърта пехотна преславска дивизия (командващ генерал-майор Климент Бояджиев), с тежък бой успява да отблъсне османските части, като разделя подразделенията, прикриващи Одрин от основните сили при Лозенград.
В западния участък при Муратчалъ-Кайпа Трета пехотна балканска дивизия (командващ генерал-майор Иван Сарафов) успява да

блокира опита
за османско
настъпление

Това дава възможност на Четвърта дивизия да доразвие българското настъпление в централната зона, като отблъсне османските части от Ескиполос към Петра. В източния участък Пета пехотна дунавска дивизия (командващ генерал-майор Павел Христов) също настъпва с няколко километра на юг от Ериклер.
През втория ден от операцията частите на Трета българска армия продължават настъплението си към Лозенград, преодолявайки опитите за съпротива. Османското командване включва в боя резервната Седма низамска дивизия и за кратко спира настъплението. След влизането в сражението на български резервни части, масирана българска атака ликвидира съпротивата на османските части, които отстъпват неорганизирано към Лозенград, изоставяйки земните укрепления около града. В западния участък османските части също се изтеглят към Одрин под натиска на Трета дивизия и Десета пехотна сборна дивизия (командващ генерал-майор Стою Брадистилов).
На 24 октомври сутринта Трета армия се подготвя за окончателното овладяване на Лозенград, но командването установява, че основните османски войски са се изтеглили от града. Към 11:30 българските части, водени от Радко Димитриев, влизат в Лозенград и са тържествено посрещнати от местното българско население.

http://vestnikataka.bg/


Лозенградската операция (1912г.)



Българско военно чудо: Лозенградската операция


генерал Жеков

Когато говорим за Българска бойна слава,то ние сме длъжни да отбележим нашия принос в прочистването на нашата част от Гърция от всякакви партизани,болшевики и подобните им престъпници
ϟϟ|СВОБОДЕН-СОЦИАЛЕН-НАЦИОНАЛЕН| lYl 
БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО И ВСИЧКО ЗА БЪЛГАРИЯ!

Hatshepsut


Българската армия при цар Борис III

Hatshepsut


Операция Слава - Битката при Червената стена

Битката за Червената стена се провежда между България и Франция на 18 май 1917. Завършва с пълна победа за България и само с 261 оцелели французи. На 12 март стотици оръдия започват да обстрелват българските позиции при Червената стена и кота 1248. Това продължава 24 часа, през които са изстреляни повече от 200 000 снаряда, унищожавайки укрепленията. Обаче, предупредени от разузнаването си, българите се скриват в бетонни бункери на срещуположната страна на върха и не дават нито един убит или ранен войник.

На 14 март пет френски дивизии атакуват червената стена, кота 1248 и западните склонове на планината, защитавани от шеста дивизия. След шестдневни боеве, атаката на кота 1248 е отблъсната с тежки жертви от страна на французите. Все пак главния френски натиск е насочен съм червената стена, която е атакувана от три дивизизии. Укрепленията на върха сменят притежанието си няколко пъти, атаките на нож се сменят с тежък артилерийски обстрел. На 18 март върха наречен "Македонска Шипка", защото защитниците му подобно на тези при битката за Шипка започват да хвърлят камъни и дървета по френските войски, когато им свършват мунициите. В началото на май червената скала пада и българските войски се оттеглят към съседния връх. От стратегическа гледна точка френския успех е безполезен - въпреки усилията си не успяват да завземат други български позиции и Битоля остава в обхвата на българската артилерия. Но поради символичния характер на върха, българските командири решават, че той не трябва да остава в ръцете на врага.

Командването на видинската дивизия концентрира цялата си артилерия на червената стена. Пехотните части са екипирани с нови немски огнехвъргачки. С големи усилия българите успяват да разположат 6 артилерийски устанивки на близкия хълм, от който френските позиции са напълно видими.

На 18 май се провежда силна артилерийска бомбардировка върху два френски полка (6000 души). Новите установки са изключително ефективни. След 2 часа българските войски, прикривани от артилерията, нападат врага с ръчни гранати и огнехвъргачки, унищожавайки всяка съпротива. След това един български полк атакува на нож френските позиции. Обаче не срещат съпротива - 259 войника и 2 офицера, единствените оцеляли се предават. Символичният връх е върнат отново и остава в български ръце до края на войната. Пет френски дивизии губят между 40% и 75% от екипировката си и не се правят нови опити за атакуване на българите отново.


Битката при Червената стена са сражения между Шеста Бдинска дивизия и Осма Тунджанска дивизия срещу силите на Антантата, проведени през март - май 1917 година на Южния фронт по време на Първата световна война.

В началото на 1917 г. френското командване разработва операция, която трябва да отхвърли българската армия от Баба планина, да овладее Битолско - Прилепското поле и да надвисне над долината на Вардар. На 12 март 1917 г. френската артилерия открива огън по двата върха - кота 1248 и Червената стена. Стрелбата продължава 24 часа и въпреки това българите нямат нито един убит и ранен защото са укрити в бетонните бункери.

На 14 март пет френски дивизии тръгват в атака срещу кота 1248, Червената стена и западната част на билото на Баба планина, зает от 8-ма пехотна дивизия. След шестдневни боеве кота 1248 е удържана.

Истинската битка се разгаря за Червената стена, където тръгват в атака три френски дивизии. Окопите преминават от ръце в ръце по няколко пъти на ден. На 18 март 1917 г. Червената стена е наречена вече с ужас и възхищение "Македонската Шипка". В редица участъци бдинци, свършили патроните, търкаляли огромни камъни и дървени трупи върху пълзящите към върха французи.

В началото на май 1917 г. Червената стена е превзета от французите и българите отстъпили на съседния връх. От военна гледна точка падането на Червената стена не представлявало никаква загуба - цялата останала позиция по Баба планина остава в български ръце, а Битоля - под обстрела на българската артилерия. Но символичното значение, което придобила Червената стена, не можело да остави върха във френски ръце.

На един стръмен съседен връх българите изнесли на ръце шест оръдия. На 18 май 1917 г. върху двата френски полка (6000 души), заели Червената стена, се изсипва ураганен артилерийски огън. Французите са нападнати и с гранати и огнепръскачи. Когато пехотата атакува, не я посрещнал нито един изстрел. Двама офицери и 259 войници - единствените оцелели от двата полка от 6000 души, ги посрещат с вдигнати ръце. Червената стена отново минала в български ръце и остава наша до края на войната.

Hatshepsut

Морският десант в Балчик през 1916 година


Екипажът на миноносец ,,Смели" през Първата световна война
 
 Веднага след обявяването на войната срещу Румъния, на 1 септември 1916 г., Трета българска армия, под командването на генерал-лейтенант Стефан Тошев, започва енергична военна офанзива срещу противника. За осигуряване на нейния десен фланг се подготвя стоварването на десант на добруджанския бряг.

Активен принос за неговото осигуряване и по-нататъшното развитие на настъплението в приморското направление има морската авиация, базирана във Водосамолетна станция "България", разположена на брега на Варненското езеро.

Два дни преди началото на бойните действия е проведено въздушно разузнаване над Балчик. Фотографирани са румънски брегови батареи около града. Извършен е нов разузнавателен полет, който локализира две батареи. Румънското командване взема мерки за неговата защита.

По това време там са разположени три дружини, три батареи и взвод моряци на противника. На 3 септември 1916 г., в 13 ч. и 30 мин., съгласно заповед на щаба на флота, отряд миноносци в състав: ,,Шумни", ,,Храбри", ,,Летящи" и ,,Строги", под командването на началника на отряда капитан-лейтенант Рашко Серафимов, съпровождани от два водосамолета, извършват разузнаване към Балчик и Каварна.


Рашко Серафимов през Първата световна война ръководи подвижната отбрана,
а от 1919 г. е началник на целия ни черноморски флот

Двадесет и четири часа по-късно по разпореждане на началник-щаба на военноморския ни флот, капитан-лейтенант Димитър Альов, германски хидроплани от Водосамолетна станция ,,България" предприемат няколко въздушни нападения срещу Балчик.


Лейтенант Димитър Альов - командир на миноносец ,,Храбри".
По време на Първата световна война е началник-щаб на Българския военноморски флот

Бойните полети се използват и за събиране на нова разузнавателна информация, като се доуточнява местоположението на противника. Изготвя се скица на неговите укрепителни звена, западно от града.

Особено силен психологически ефект има атаката срещу една рота, намираща се на изток от Балчик, където също са подготвени батарейни позиции. Бомбардировката предизвиква паника и бягство на личния състав. Бомби са хвърлени и над фабриките в града. Извършват се паралелни разузнавателни полети за осигуряване на флота.

На 5 септември 1916 г., в полунощ, от Варна потегля отряд от 5 миноносеца с 3 големи гребни лодки на буксир. Час и половина по-късно ,,Смели" и ,,Строги" стоварват войски в Балчик, след което ,,Смели" превозва друга команда до нос Калиакра. Останалите миноносци стоварват войски в Каварна.

Първоначалната численост на десантния отряд е 235 души. През следващите два дни с миноносци са прехвърлени портовата дружина на флота (466 души) и крайбрежно-наблюдателна полурота (44 души). В първия български морски десант участват общо 745 души.

При провеждането му флотското командване с успех използва един от най-важните принципи на военното изкуство - внезапността. Десантът е осъществен през нощта. Противникът е в неведение за провеждането му и не успява да използва огромното си превъзходство по море, за да го осуети.

Навсякъде моряците са посрещнати с неописуем възторг. Жителите на двата крайбрежни града снабдяват своите освободители с храна, правят им лични подаръци. Веднага се създават местни общински съвети. Каварна е окичена с български национални знамена, а гражданите - с трицветни лентички. Спонтанният патриотичен подем подтиква много мъже от запаса да изразят желанието си за записване в армията.

Планирайки овладяването на Балчик, нашето морско командване използва най-модерни средства за добиване на необходимата разузнавателна информация, основаващи се на постиженията на тогавашната военна техника. Неприятелската отбрана около града се локализира чрез данни и сведения, получени от въздушното разузнаване и направените аерофотоснимки.

При подготовката за стоварването на десанта щабът на флота показва, че е способен да търси и намира творчески подходи за решаването на настъпателни задачи, въпреки отсъствието на необходимата артилерийска подкрепа.

Липсата на кораби, въоръжени с голямокалибрена артилерия, чиито удари са в състояние да разстроят и отслабят отбраната на противника преди стоварването на десанта, се компенсира от успешно проведената авиационна подготовка.

Като ново бойно средство по онова време водосамолетите и неколкократните бомбардировки, извършени от тях срещу румънските позиции край Балчик, деморализират и причиняват паника сред неприятеля. Последвалото бързо оттегляне е свидетелство за ефективността на предприетите въздушни нападения.

През Втората световна война авиационната подготовка се утвърждава като задължителен елемент от подготовката на морските десанти и в определена степен предопределя техния успех. През 1916 г. обаче тя е все още тактическа новост за военните командвания.

В този смисъл въздушните удари срещу румънската отбрана около Балчик свидетелстват за новаторските тенденции в работата на флотския ни щаб. Извършването на авиационна подготовка непосредствено преди стоварването на морския десант в Балчик е принос към българското военно изкуство.

Действията на германските летци по осигуряване на десанта при града допринасят за събиране на ценен практически опит в по-нататъшното утвърждаване и усъвършенстване многоцелевата употреба на самолета в бойни условия.

В небето над Балчик с успех се решават задачи от различно естество - осигуряване развитието на морски десант чрез предварителна авиационна подготовка  и бомбардиране на укрепени позиции, аерофоторазузнаване, психологическо въздействие, което разстройва противниковите войски.

При неговото овладяване нашето морско командване за първи път координира и ръководи действията на разнородни бойни сили в нападение. В резултат на целенасочените му действия, на доброто тактическо взаимодействие между морската авиация и флота, без бой, без загуби в личен състав и бойна техника е освободен града, който противникът възнамерява да защитава, подготвяйки отбранителни позиции около него.

Флотското ни командване оценява правилно съотношенията на силите и възможностите на неприятеля, възползвайки се от превъзходството на корабите си в скорост и въоръжение да потопи наши миноносци при първия боен контакт с тях. Рискът от подобна развръзка е съвсем реален.

Той обаче е пресметнат и в голяма степен ограничен от внезапното стоварване на десанта през нощта. Противникът е в неведение и не съумява да използва надмощието си, за да го осуети. При подготовката и провеждането на нападението българското морско командване действа целесъобразно, поемайки допустими рискове и избирайки най-удачния вариант за неутрализиране на неприятелското превъзходство.

По време на подготовката и стоварването на десанта, от 1 до 6 септември на обяд, нашата подводница UB-18 крайцерува непрекъснато по добруджанското крайбрежие, готова да атакува появил се неприятел.

Организирайки и осъществявайки успешно морския десант при Балчик, флотът дава своя принос в победоносната военна кампания на Трета българска армия в Добруджа през 1916 г., а нашето морско командване доказва, че въпреки ограничените бойни сили и средства, с които разполага, е в състояние с успех да прилага новаторски подход при решаване на настъпателни задачи.

http://www.desant.net/show-news/22464/