• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

19 September 2020, 03:26:55

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
11462 Posts

Шишман
3206 Posts

Лина
557 Posts

Panzerfaust
525 Posts

Long time ago
503 Posts

Theme Select





Members
Stats
  • Total Posts: 17201
  • Total Topics: 1282
  • Online Today: 39
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 41
Total: 41

Радосвета Аврамова

Started by Hatshepsut, 10 September 2018, 15:20:32

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Цветята на дъжда

Дъждът не спира да вали...
Навярно тъй обича да се забавлява-
рисува първо локви по асфалта,
а после в тях балончета си прави.

Е, да, на него му е весело, нали...
Замерва булеварда с тежки капки.
Изплезвам му се през прозореца сърдито.
Обаче съм сърдита, но за кратко.

Защото тъй загледана във локвите,
полегнали по черния асфалт,
откривам как, разцъфнали, чадърите
си правят пъстроцветен карнавал.

Червени, сини, жълти и на точки,
танцуват полудели под дъжда.
И тротоарите приличат на градини,
в които никнат приказни цветя.

Е, как да продължа да му се сърдя?
Нали когато спре дъждът,
чадърените му цветя увяхват,
а тъй красиво е, когато разцъфтят!

Hatshepsut

Два вида светлина

Ти си мислиш, че аз съм Луна
и така ти изглеждам красива.
По небето ти стръмно вървя
в коловоза на някаква диря.

Хвърлям мрежи от меки отблясъци
и докосвам със крехки лъчи
онзи тъмен пожар във душата ти,
в който много отдавна гориш.

Ала, знаеш ли... всъщност грешиш.
Аз изобщо не съм ти Луна!
Аз не светя със чужди лъчи.
Имам собствена светлина.

За това не поглеждай във мен.
Нажежена до бяло съм. Грея.
И привикнал на нощно небе
ти навярно... ще ослепееш.

Hatshepsut

Концерт за... никой

Дъждът изсвири своето стакато
по черните клавиши на асфалта.
Мелодията се разпръсна сляпо
из празните ъгли на светлината.

А нямаше един човек да чуе,
как капките разказват с кратки срички
за облаците, скрити в думите
с които някога си ме обичал...

А нямаше един човек да чуе,
как нотите се удрят във прозореца.
Как вятърът в ръцете ми нахлува
и с думите ти нещо ми говори...

Дъждът изсвири своето стакато -
концерт за празна улица и самота.
И после си замина в тишината,
която слезе бавно над града...

Hatshepsut

Поне да завали!

Днес небето в сиво се е пременило.
От облаци оплело си е одеал.
А Слънцето сърдито се е скрило,
обидено, че го нарекох портокал.

Уж идва лято, а от студ потръпвам.
Добре поне, че Вятърът заспа...
Ще завали. Какво пък? Нека да изкъпе
дърветата, тревите и пръстта.

Обаче като няма Слънце на небето,
душата ми помръква мълчалива.
Във ла минор затупква и сърцето
и някак ми е празно, некрасиво...

Поне да завали! Да си попеем
с капчуците и мокрите врабци.
А после, току-виж Дъга изгрее.
Е, хайде де! Поне да завали!

Hatshepsut

Не гледай. Аз ще ти разкажа...

Тихо... Вече птиците спят.
Виж - изгрява Луната полека.
И разплита безшумно Нощта
своите тайни зелени пътеки.

Помълчи заедно с мене за миг.
Затвори тези сини очи и се вслушай -
във небето се раждат звезди.
А пък то е лилаво. И плюшено.

Сънен вятър прелита над нас
и мирише съвсем като пролет.
Над главите ни шушне едва
и прелита със смях между клоните.

Малък облак, опънал платно,
си играе на лодка. Отплува...
А това е... това е любов.
И със устни по теб я рисувам.

Hatshepsut

21 June 2020, 08:25:50 #365 Last Edit: 21 June 2020, 08:35:13 by Hatshepsut
На другия бряг...

Вчера си тръгнах. Под жълтия дъжд.
Пясъчни капки без звук ме обгърнаха.
Нямаше никой. Тишина. Тишина...
Защо не опита поне да ме върнеш?

Пустиня вали над моята пролет...
Под прашни треви надничат мечтите.
Пясък във пясъка... Със пръсти от вятър
някой рисува силует на момиче...

A вчера си тръгнах. От тук. И от себе си.
Следите нетрайни отвя ги южнякът.
Душата ми пепелна търси брега си.
И тайно се моли там да я чакаш...

https://caribiana.blogspot.com/2008/03/blog-post_24.html

Hatshepsut

Аз съм тишина...

Не мога да ти кажа колко много
в очите ми приличаш на дъжда.
А той сега замислено потропва
по стъкленото тяло на деня.

А той сега е близък и далечен -
такъв, какъвто винаги е бил.
И думите му падат, неизречени.
... от този дъжд ужасно ме боли.

А исках да ти кажа страшно много,
ала не знам езика на дъжда.
Той ще си тръгне, скрит във някой облак.
А аз ли? Аз съм тишина...

Hatshepsut

Потърси ме с поглед...

Потърси ме с поглед. Утре. На разсъмване.
Когато слънцето по хоризонта пише стихове.
Ще бъда там. Написана. И влюбена.
И цялата Земя за миг ще стихне.

Ще бъда силует във погледа на изгрева,
пътуващ някъде далеч... към теб.
Ще бъда перушинка. А пък бризът
ще ме подхвърля в свойте шепи.

А после във зениците ти ще се спра. За дълго.
И ще се гмурна в тебе. Във сърцето ти.
И някой ден, ще видиш, че си влюбен.
Във изгрева. А също... в силуета.

Hatshepsut

По сините баири на мечтите ми...

По сините баири на мечтите ми
търкалят се оранжеви слънца.
Преливат се от изгреви във залези
и чезнат в луннокрехка светлина.

По сините баири на мечтите ми
червени макове са пръснати в тревите.
Глухарчетата се превръщат в парашути
и кихне ли калинка - литват.

По сините баири на мечтите ми
се скита Той и носи в шепи приказки.
Очите ни се срещат под дъгата
и сините баири стават истински...

Hatshepsut

Последните цветя от теб...

Видя ли ги? Те снощи разцъфтяха.
И въздухът заспа опиянен.
Лилавите цветя на тишината,
която ти разстилаш покрай мен.

Не ги откъсвай! Толкова са крехки.
Раними, като счупена мечта.
В листенцата им капят безутешно
парченца от звезди и от Луна.

Не стъпвай в тях, за да ме стигнеш!
Отдолу има бездна от очакване.
Тръгни си най-добре. Не ме разпитвай.
Аз имам тях. И себе си. И мрака...

Не се завръщай в Тайната градина.
Лилавият ѝ аромат ще те убие.
Хвърли ключето с надпис ,,Минало".
Така все някой някога ще ме открие.

Hatshepsut

Тя е лято...

Тя е лято. На вид и на вкус.
Като вишна, узряла в ръцете ти,
тя е пулсът на твоя пулс
и тръпчиво сладни по небцето ти.

Ти не можеш да кажеш каква е.
Тя прилича на слънце и дъжд.
Тя е някаква мъничка тайна
във очите на влюбен мъж.

Тя е мекото, нежно лоно,
във което потъваш, обичайки.
Тя е твоето бъдеще. Тя е спомен.
Не е нищо особено. Тя е всичко.

Hatshepsut

Юлска луна

Тази юлска Луна - просякиня
крие в шепи лъчи от Слънца.
И говори с очи на комините
колко тъжна била. И сама.

Как я галел понякога Вятърът,
но за кратко, за няма и миг.
После тръгвал, бездомен, нанякъде,
без да знае, че тя ще тъжи.

Мълчаливо ли плачат Луните?
Ветровете се влюбват в цветя.
А в небето за тях все разпитва
една юлска самотна Луна...

Някой ден ще се случи, обаче...
Под завеса от бледи звезди
ще покълне в сърцето ѝ стръкче -
роза, обич... и Малкият Принц.

Hatshepsut

Бяхме до тук...

Не разбираш ли... Бяхме до тук.
После няма. Нататък е болка.
Ти си някак отчайващо друг.
Обичта ти е... колкото-толкова.

Аз не мога... Не мога така.
Да съм винаги първа резерва.
На повикване. И на шега.
Уморих се. До край се изчерпах.

Изживей си каквото там...
Само, моля те, недей да се връщаш.
Тази стая вече няма врата.
И табелка ,,Добре дошъл вкъщи".

Тази стая е... просто стени.
(По които кръвта ми свети.
Тук и въздухът даже боли
от разстреляното доверие.)

Аз не плача за теб.
Все едно...
Просто върви напред и не се обръщай.
Плача за думичката ,,любов".
Която никога вече
няма да е същата.

Hatshepsut

Тиха болка

Затихваш... Тихо ме болиш...
Безшумен си съвсем като сълза.
В дълбокото на моите очи
се дави някаква отчаяна мечта.

Спасителните пояси ги свърших.
Останаха ми котви. Много тежки.
Не зная как да я спася. И също
не зная няма ли да бъде грешка.

Мечти-удавници си имам много.
Те са солта във всичките ми рани.
Напомнят себе си. Напомнят болката.
И любовта, която не остана...

Да я спася ли... Глупава мечта!
Защо избра при мен да се удави...
А ти си тих... съвсем като сълза.
Болиш ме тихо. И не преболяваш.

Hatshepsut

На път за никъде...

Момичето извади телефон
и много дълго си говори с някой.
Звучеше влюбено. И толкова самó...
И бавничко вървеше в тъмнината.

По стъпките ѝ светваха звезди,
а тя едва ли знаеше, че го умее.
Говореше със някой, без дори
да подозира как след нея

по хорските настръхнали лица
се връщат плахо няколко усмивки
и как Луната слиза над света,
защото иска да остане близко

до тихата ù, жълта топлина,
с която казва колко го обича,
до късчето изгряваща дъга,
която свети във това момиче.

А то вървеше толкова самó,
макар, че си говореше със някой.
И после никой не разбра защо
Луната се обърна и заплака.