• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

12 July 2020, 02:21:49

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10941 Posts

Шишман
2615 Posts

Panzerfaust
453 Posts

Лина
432 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 15885
  • Total Topics: 1262
  • Online Today: 27
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 19
Total: 19

Радосвета Аврамова

Started by Hatshepsut, 10 September 2018, 15:20:32

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Една такава нощ...

Понеже аз ще дойда, ти ме чакай.
И приготви небето като за любов.
Светни Луната в синьото на мрака,
а облаците облечи в сребро.

И направи звездите да ухаят.
Да капят много нежно над света.
Под техните блещукащи сияния
се случва най-красиво любовта.

И после замълчи. Не искам думи.
Достатъчни са двете ти ръце
и устните, които да целуна.
Достатъчно ми е да бъда с теб.

Hatshepsut

Вкусът на нощите ми

Когато спи градът е страшно хубаво.
Приижда някаква среднощна свобода.
В такава тишина ми се танцува.
Обича ми се в тази тишина.

Луната ми облича тънка нощница
и цялата съм дяволски красива.
Признай - измисляш ли ме още?
Все още ли не вярваш в самодиви?

Виж - лунната пътека през морето
прилича на вечерен булевард.
Във въздуха невидими тромпети
издишат някакъв разнежен джаз.

Когато спи градът е страшно хубаво!
И уж е тихо, а съвсем не е...
Нощта разказва приказки за влюбени.
И всички те са приказки за мен.

Hatshepsut

Стълба до луната

Ако можеш, обърни Луната.
Там, от другата страна,
Аз съм седнала и чакам
тебе, Скитнико. Сама.

Гледам към звездите вечер.
Търся твоите следи.
Лунен вятър с глас далечен
все за тебе ми шепти.

Слушам приказката дълга –
как пристигаш уморен.
Как безкрайно си ме търсил.
Как си влюбен. Точно в мен.

Как откъсваш от Венера
най–червените лалета,
как звездички си намерил –
във косите ми да светят...

Слушам приказката дълга.
Лунен вятър ми шепти...
Хайде, Скитнико, побързай,
и Луната завърти...

Hatshepsut

Моята глупава обич

От тебе няма да си взема нищо.
Ще си отида без да разбереш.
И няма да се питам дали искаш
поне да се опиташ да ме спреш.

Това, което мога да ти дам, е обич.
Но мисля, че за теб е все едно...
Земята е огромна и ти можеш
да си намериш купища любов.

А моята е все така ненужна...
Скимтяща, малка, свита на клъбце,
разплакана понякога и често тъжна,
и с много наранено сърчице...

Не е за теб. Ти искаш по-голяма.
А тя е свикнала да я отритват.
Така е свикнала да я раняват,
че вече ѝ е трудно да опитва

да устоява на човешките капризи,
да бъде силна, мъдра и добра.
Отдавна е раздала двете ризи.
И няма неударена страна.

Понякога заспива и сънува
как някой ден ще се намери кой
да я поиска без да се преструва.
Да я превърне в истинска любов.

Да излекува всичките ѝ рани.
Да я прегърне. И да помълчи.
И дълго, дълго да я гали с длани.
До скоро мислеше, че ще си ти.

Hatshepsut

Тишина

Днес съм тиха. Пиша тишина.
Днес от думи вече ми нагарча.
Днес безкрайно дълго ще мълча.
Прецъфтях. Като глухарче.

Днес ме няма. Нищо, че съм тук.
Тук съм, а съм толкова далече...
В мен умира празен всеки звук.
Днес от приказки съм разсъблечена.

Просто имам нужда да мълча.
Някога ми трябва да съм тиха.
Да потъна в свойта тишина
и да дишам.
Просто дишам...

Hatshepsut

Ще те сънувам...

Ще те сънувам тази вечер за последно.
А после ще забравя как се казваш...
Ще вляза тихо в своето безвремие
и няма да поискам да изляза.

Амнезиите много ми отиват.
Особено когато са ми нужни.
Сега рисувам спомените в сиво.
И лъжа, че не помня. Просто лъжа.

След малко е последната ни среща.
Насън, разбира се. Насън съм само.
А ти дори насън не ме поглеждай.
Защото ще поискам да остана.

Hatshepsut

Очакване

Превърнала съм се в едно очакване.
В летящ нагоре водопад.
В сълза, притихнала под клепките.
Във жар. В мастило... и във хлад.

Измислила съм си, че ще те има.
И че ще бъдеш пролетният ми копнеж.
И топлият ми огън във камината,
смехът в очите ми, искряща свещ.

Усещам устните ти всяка вечер-
горящо-плахи... галещият дъх...
В косите ми заравяш нежността си
и правиш ме единствена в света.

Превърнала съм се в едно очакване.
На Теб. На Твоите очи.
На дланите ти. И на обичта ти.
И знам, че ще се сбъднеш някога...
Нали?

Hatshepsut

Октомври

Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Есенна съм някак. По душа.
Правя облаците страшно многодъждни.
После сядам на небето и мълча.

Късам жълтите листа с ръце от вятър.
(Просто нямам маргаритки. А пък днес
много ми се иска да узная
Той обича ли ме... Или не.)

Тук–таме закачам малко слънце.
Вместо пръстен или обеци.
Хладно ми е, сякаш, на разсъмване.
И покривам раменете си с мъгли.

Казвам се Октомври. И съм тъжна.
Влюбена до лудост във Април.
Няма как сезонно да се свържем...
Извинете ме...
Ще завали.

Hatshepsut

Изхвърлям всички минали сезони...

Изхвърлям всички минали сезони.
Ръждиви листопади. И мъгли.
Свирепи бури. Ледникови периоди.
Хриптящи суши. Придошли реки.

Кутии с нестопили се снежинки.
Буркани с консервирани слънца.
Албуми със черешови градини.
И пликове с оранжеви листа.

Изхвърлям цели ери. Не! Еони!
Парчета време, от които ме боли.
Изхвърлям всички минали сезони...
Оставям най-любимия. Сезонът Ти.

Hatshepsut

Защо не пиша...

Защо не пиша ли, Любов...
Защото мога да ти кажа всичко –
за времето, за мене, за живота,
за начина, по който те обичам,
за нощите, в които съм сама,
за дните, във които се изгубвам,
за малките вълшебства на дъжда,
за тишината, скрита в думите,
за страховете си, за зимното небе,
за птиците и тъжните си
настроения,
за някакви далечни светове,
за маите и тяхното летоброене,
за колапса на Слънцето и за това,
че Краят на Света ще се отложи,
за музиката ми (която, да,
наричаш често просто
невъзможна),
за хората, които ме вбесяват
и за умората от делничния ден,
и за усещането как ми отеснява
през зимата оловното море...
Или защото просто се
смълчавам
и ставам тиха... като сняг.
Или като небе по свечеряване,
Или като преглътната сълза.
Защо не пиша ли, Любов...
защото
Светът на Думите се умори.
Не ми се пише. Толкова е просто.
Не ми се пише. Днес ми се мълчи. –
...И искам да се скрия в себе си.

Hatshepsut

Тук съм си...

Под тънкото небе на зимата
прозира студ и снежен вятър.
В прозорците и във витрините
проглежда плахо светлината.

По булевардите вечерни хора
разхождат скучните си мисли.
Ако ме търсиш, аз съм горе -
при облаците и при птиците.

Не ми достигат сили
за посредственост.
И суета съвсем не ми достига.
Да кажем, че ми е наследствено -
родена съм от музика и книга.

Не съм ти нужна, знам.
Не и такава.
Но все пак ето - давам ти адреса:
Луна 1 и после все направо.
Ако се чудиш някога къде съм..

Hatshepsut

Нещата, които не умея

Разбрал си ме погрешно. Или никак...
Не съм лекарство против самота.
Не съм забавен филм. Не съм и книга,
която ти е просто под ръка...

Не мога да лекувам чужди скуки
и да запълвам разни празноти.
И как да те намеря, щом се губиш
в гора от минали животи. И жени.

Да бъдем заедно, за да не си самотен,
е дяволски неправилен мотив.
Не го приемам някак си... Не мога.
Довиждане от мен. Бъди щастлив.

Hatshepsut

Навярно те обичам по-различно...

Навярно те обичам по-различно.
Не точно както си си го представял.
Но съм такава и... така обичам.
По-тихо. По-дълбоко. До забрава.

И няма да съм тази, дето
ще ти сервира някакви дълбоки драми.
Аз просто пазя всичко във сърцето си.
Това е обич, знаеш ли... не знаме.

И някак ми е глупаво да я доказвам
с безсмислената показност, която
отвън е шарена, а вътре - празна.
За мене обичта е... свята.

А другото е вятър и мъгла...
Цъфти лудешки, после прецъфтява...
И аз не мисля, че това е любовта.
Любов е нещото, което продължава

дори когато мине пролетта,
дори когато пъстрите цветчета
полегнат тихо мъртви във пръстта.
Но любовта остава. И им свети.

И не, не чакам да ме разбереш.
Отдавна зная, че не си приличаме -
различни хора от различни светове.
И все е обич уж... А е различна...

Hatshepsut

Защото всичко е любов...

Два облака се срещат на небето
и много, много дълго се целуват.
Преплитат дишането си, ръцете,
и всичко е като танцуване.

Ритмува тихо слънчевият вятър.
Шептят смутено някъде дърветата.
Тежи и се превива тишината.
Простенва глухо. И просветва.

А те завихрят своята прегръдка,
един във друг потъват и се сливат.
И птиците се скриват и замлъкват.
И всичко става тайнствено красиво.

А въздухът трепти от толкоз обич -
два облака се срещат на небето...
Да ти разкажа повече - не мога.
Така започват, всъщност, дъждовете.

Hatshepsut

В очите си отглеждам водопади...

В очите си отглеждам водопади.
В косите - нощи и слънца.
Във мислите си - седем диви коня
и сянка на подплашена сърна.

Във дланите си си отглеждам нежност.
Във устните - почти стаен копнеж.
В мечтите - залезни крайбрежия.
А във сърцето - обичи. За теб.

И щом ме имаш - значи имаш всичко.
Нощта, конете, бързата вода...
Обичай ги! Безумно ги обичай.
А мене - повече от тях...