• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

15 October 2019, 10:01:00

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
Stats
  • Total Posts: 10414
  • Total Topics: 1165
  • Online Today: 37
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 9
Total: 9

Николай Хайтов

Started by Hatshepsut, 15 September 2019, 21:32:57

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Николай Хайтов


Николай Хайтов наистина има биография на американски писател, твърдят журналистите. Дипломираният инженер-лесовъд е роден в пловдивското село Яврово. Бил е общ работник, портиер и дори сервитьор. Работил е като лесоинженер в Рила и Родопите, уволнявали са го дисциплинарно, чудил се е как да преживява, когато е бил безработен.Той обаче е сред малкото съвременни писатели, опознали световната слава.

През 1976 г. Хайтов получава първа награда на световен конкурс за къс разказ в немския град Арнсберг. "Шумки от габър" е обнародвана 7 пъти в България и 4 пъти в странство. Това е първото произведение на автора (1965) - анталогична книга, включващата есета и лирически разкази. Много от сюжетите на тези разкази са доразработени в "Диви разкази", един такъв пример е разказът "Мъжки времена".
 

Прочутите му "Диви разкази" (1967) имат 15 издания у нас и 32 в чужбина, преведени са на 22 езика. Критиците са изписали десетки страници, опитвайки се да разгадаят тайната на творбата. Обяснението на писателя е просто: "Написах "Диви разкази" през 1966 г. в "аз" форма, използвайки всичките му стилистични особености. Не се съобразявах коя дума е "диалектизъм", коя е "варваризъм" или "провинциализъм". Пледирах, че няма лоши думи в езика. Затова повествуванието така убедително звучи, като да е изтекло от устата на хора, които наистина сами са си разказвали одисеите, а пък аз само съм турил магнетофона да ги запиша".

След напсиване на "Диви разкази" и "Хайдути"(1968) Хайтов става известен с проучвания за гроба на Левски. 6 пълни творчески години от своя живот той посвещава на този проблем. И досега признава, че за тази история полага най-голямото си публицистично усилие. Години наред Хайтов не се уморява да защитава версията, че гробът на Левски е в църквата "Св. Петка Самарджийска". Всичко се прави в името на истината и като отговор на въпроса - изоставен ли е Дякона в Позорното гробище на София или е погребан от признателните му съмишленици в светилището на софийската църквичка. С разправиите около Левски Хайтов си печели гвардия от врагове. "Аз се гордея с това изследване, макар да отлежава и досега във фризера на президентството", казва днес малко тъжно писателят.

Разочарованията и надеждите си той започва да записва в дневници. Там са всичките му тревоги, възгледи, "занесии и заплесии", които поглъщат мислите и времето му напоследък. "В човека има заложено всичко, най-вече нагонът към разрушение, който от време на време се развихря. Зловещият им пулс към опожаряване, сечене, събаряне. Нагонът към сгазване и затриване, към сгромолясване. В разрушението се овеществява силата, усеща се властта - може би затова е тъй привлекателно, сладко и упоително", пише Хайтов през 1997 г. сякаш анализирайки съвремието.

Хайтов пише сценарии за филми. Десет от разказите в "Диви разкази" са филмирани. Измежду тях са: "Дърво без корен", "Козият рог"(в две версии), "Дервишово семе", "Мъжки времена", "Ибрям-Али", "Изпит" и др. Филмите "Козият рог" и "Капитан Петко войвода" се превръщат в христоматийни, въпреки че първоначално се приемат на нож от критиката, защото не влизат в утвърдените тогава коловози - в тях няма партийни секретари, трудови герои и стахановци. "Капитан Петко войвода" пък направо е обявен от идеологическите цензори за "булеварден", защото в него за първи в киното не се прави разлика между турци и българи.

От дълги години Хайтов е председател на Съюза на Българските Писатели, което му докарва много оправдани или нe обвинения, като едно от тях е злоутпреба с пистелски имоти. Журналисти дори откриват в дебелите речници етимологичното значение на фамилията му: тя идва от турската дума hayta, което пък означавало "безделник, нехранимайко, хаймана". В това те намират причина за "разхайтеното управление на писателския съюз".

Голямата драма на всичките му отрицатели са уникалните творчески успехи на Хайтов. Като личност той има доста "чепат" характер, но никой не може да постави под съмнение заслугите му за българската литература, особено с книгата "Диви разкази".





--------------------------------------------------------------------------------

"Диви разкази"

--------------------------------------------------------------------------------


Тази книга може да се определи като едно от най-оригиналните произведения в нашата книжнина. Критиците поствят различни версии за жанра. Някои я определят като сборник разкази, други като цикъл разкази, а трети считат, че това са новели. Споровете се раждат от нетрадиционността на произведениятя, които излизат извън рамките на класическата представа за разказа. Специфичното в тях е повествователната позиция. В класическия разказ авторът гледа събитието отстрани. В своите разкази Вазов често пъти употребява аз-форма. Йордан Йовков изтласква героя напред и гледа през неговите очи, като по този начин позицията на автора се отъждества с позицията на героя. Постепенно той отдалечава разказвача от героя, което е стемеж н всички наши по-късни белетристи. Тенденцията е към скриване на авторовата позиция за постигане на по-голяма обективност. От тази гледна точка начинът на изразяване при Николай Хайтов представлява особен интерес. Основната повествователна форма при него е монолог. Повечето от неговите творби са в аз-форма. В по-голямата част от произведенията разказвачът е самият герой, който почти винаги "разказва" своите прежвявания на въображаем събеседник. Има и случаи, когато споделя история , на която е бил свидетел или е чул, но не е участвла в нея. Във всичкки случаи се води монолог. Тази особена повествователна форма може да бъде определена като литературен сказ. Сказовата форма е изповедна форма в първо лице единсвено число. В нея героят се саморазкрива чрез монолог, който предпоолага наличие на събеседник (присъства обръщение). Тази форма наподобява фейлетоните "Разни хора, разни иделаи" на Алеко Констаннтинов. Чрез нея се постига силна достоверност, защото авторът е максимално скрит, а характерът на героя проличава от собствения му монолог. Именно за това героите са изключетелно ярки образи, които оживяват пред очите ни и които разказват простичко и непринудено своята история. Това Николай Хайтов постига чрез пълното си вживяване в тези образи.
Кои са тези герои?
Първият разказ "Мъжки времена" определя характера на цялата книга: "мъжка" книга, в която женски образи почти отсъстват. Това е мъжки свят и героите са мъже не само като пол, но и като нагласа. Те всички са разнообразни. Често са незабележими, с нищо не блестят, но имат богата душевност. Те са "диви" не по една причина. Те са диви, защото са близо до природата с нейните цикли и ритми. Те са неопитомими, не правят компромиси с разбиранията си. Покорявато си мъжество в хубавия смисъл на думата. Горди са, не се пречупват и в изветесн смисъл са неприспособими към модерното общество. От тази гледна точка те са странни за това обещество. В разказа "Дърво без корен" един възрастен човек, свикнал с живота на село, е принуден да се премести в апартамент в големия град, защото синът му се притеснява , че старецът, останал сам, няма да се справя без помощ на село. Човецът не издържа на този живот в "кафез": "Ти ме доведе в града, насади ме, дето се вика, на стари години, ала коренчео си нямам, сине!"

В този разказ проличава конфликтът на Хайтовите герои с модерния живот- живот, който не е истински, който е далече от природата. Този конфликт показва колко неприспособими са те към завоеваниятя на прогреса. Затова и остват неразбрани от другите.

В разказа "Пътеки" човекът вижда смисъла на своя живот в прокарванео на пътеки- пътеки за влюбени, пътеки за пенсионери, пътеки за дървари. Но той буди подозрениео на "началника", че прави нещо нередно. Силно впечатление прави фактът, че "началникът" остава без име. Така авторът показва неговот безличие, показва, че тои е една сива маска. Душата на този чиновник, подобно на съдия-изпълнителя от разказа "Андрешко" на Елин Пелин е мъртва. Толкова е ослепяла за красотата на естественото на човечността, че се съмнява във вроденото благородство на селянина, който също като Сали Яшар открива себе си в правенето на добрини. Както Йоковите, така и Хайтовите герои отстояват своите истини, не правят компромиси с вярата си в човечното и с желанието си да живеят есетествено. Ибрям-Али става хайдутин, за да отмъщава за несправедливостта и умира заради ендата песен, като Шибил за едната любов. Лесно се откриват много общи чери между тези герои и героите на Йордан Йовков- доброта, благородство. Но светът на Йовков извежда на преден план женското начало, което го прави един по-мек, акварелен свят. Макар по-грубоват, по-див, мъжкият свят на Хайтов, ражда герои, изпълнени със същото дълбоко човеколюбие. Подобно на образите в творчеството на добруджанския певец Хайтови герои преитежават една романтиична окраска- първичната красота. Сякаш останка от миналото, тя ги прави странни за околния свят.

Николай Хайтов също е регионален писател. Действието в неговите разкази е ситуирано в Родопите. Именно родсопският колорит, както този на Добруджа, ни извежда до заключения за националния ни характер и до общочовешки истини.

Като се сещаме за Люцкан от "Последна радост", не можем да не споменем, че героите на Хайтов са често пъти малко смахнати. Много от тях са странници, незабележими хора, които обаче са духовно извисиени. Те разказват собствени истории- на пръв поглед маловажни, но с характер на събитие, което сякаш поглъща един цял човешки живот. Това са истории- съдби. В "Мъжки Времена" героят краде моми, което е част от родопския фолклор. Една жена обаче, предвидена за друг, му ляга на сърце и оства там за цял живот.

В "Дервишово семе" оженват героя на 14 години за също толкова млада мома. Още деца, те не знаят какво да правят в първата брачна брачна нощ, но когато наистина се влюбват след време, съседът открадва момата. До края на живота си героят остава влюбен в нея. Трагедията му е в това, че тои се разкъсва между желанието за мъст и обичта към тази жена, която сърце не му дава да остави вдовица с дете. Тези истории поради своята съдбовност разкриват цялостния духовен свят на героте, фокусират вниманието на читателя върху него. Там ние откриваме народна мъдрост, любов, прекрасна душа. Красотата на тези герои е в тяхната непринуденост, в неспособността им да правят компромиси, в благородството им. Те са странни идеалисти, "дон кихотовци" като добрякът от "Пътеки", величествени личности като Ибрям-Али.

Общочовешкото в "Диви разкази" са проблемите за любовта, за нежността в човшските отношия, за благородството. Разкази като "Козия(т) рог" носят непреходното послание, че любовта е неунищожима, че човешката природа не може да се избегне, носят идеята, че трябва да се живее с любов, а не с омраза. Произведениятя на Хайтов засягат въпроса за отчуждението между хората, между пприрдата и модерния свят, който "консервира" хората. Тези разкази разкриват и конфликта между патриоархалното между патриархалното и съвременното, между чиновника и естесвения човек. Всичко това е общохуманитарна проблематика за красивото и доброто, за съвестта, за истините, за смисъла

Всъщност всеки разказ носи в себе си едно ясно и простичко послнание като в приказките с поука. Някъде то е преплетено между редовете. Някъде е ясно отделено, например в разказа "Мъжки времена": "едно е да ти се иска, друго е да мовеш, а пък трето и четвърто да го направиш." или в "Сватба": "Орлиците се ловят с живо месо, а не с мърша". Този маниер на разказване от една страна е близо до народните патриархални истини. От друга страна чрез послнаията си се доближава до фолклорната традиция, защото самите герои са близо до нея. Подобни думи-сентенции, излезли спонтанно от душите на хората, звучат като послания за нас, модерните хора, защото сме се отчуждили от природата. Те са очарованието на книгата. Нищо велико като че ли няма в тях, но в простотата си са велики. Без философската престореност и многоученест се изкзават едни истини, които се знаят,но явно са забравени. Самите герои, от чиито усти уизлизат тези истини ги правят да звучат с особено сила и странно очарование.



--------------------------------------------------------------------------------

Никлай Хайтов за "Диви разкази" и своите герои

--------------------------------------------------------------------------------


 За творческата концепция: "Аз искам да внуша на съвременника, че в деншния технически и математически век не бива да се забравят свежите, първични, вечни добродетели на човека и на българина и че в простия есетвен живот на народа в миналото има много нравствени истини, с които не бива лекомислено да се раделяме.
За героите:
-"Аз искам да се възхищавам на своите герои, да им се любувам." "Нямам пиетет към малкия човек"
-"Дребнодушието не ме занимава"
-"В моето творчество няма капитулантски герои"

 




--------------------------------------------------------------------------------

Другите за него

--------------------------------------------------------------------------------


Актьорът Васил Михайлов:
Има свой аршин за всичко Мъчно е да кажеш за Хайтов една дума и вътре да е целият. А той умее точно това. Когато снимахме "Капитан Петко войвода", той се изтъпани по телевизията и каза, че съм ходил по екрана като облак и съм подкарал здраво каруцата. След това, когато представях негова книга каза, че съм "по - Хайтов" от него. На него му е лесно, макар че той самият никак не е лесен човек. Може би за това най-много него тача. Има свой аршин за всичко и ако искаш да се имаш с него, трябва да свериш своя. Не че не зачита твоето, петимен е за всяка нова дума, ама да е на място. Като пише, черпи от дълбоко и дълбае на дълбоко. Затова филмите и книгите му не остаряват за радост и съжаление. Абе, "хас човек".

Историкът Андрей Пантев:

Враговете му са апендикси в литературата Тези, които се упражняват в иронично красноречие спрямо Хайтов, ще си останат вечните апендикси и имитатори в родната литература. Чувал съм името му в Севиля, Копенхаген, Лондон и Белгия. Да не забравяме все пак, че книгите, които написа, са амалгама на национална история и възродена душевност. Впечатляват с легендарната романтика на една атмосфера, в която лежат темелите на днешната ни ерозирала идентичност.


Хайтов с двама от най-добрите си приятели-литературни корифеи - Богомил Райнов (в центъра) и Тончо Жечев (вляво). Богомил Райнов:
Неговите конфликти се извисяват до античната трагедия Има едно кратко есе на Николай Хайтов, озаглавено "Тайната на кривата борика". Та си мисля, че също като тази крива борика - капризна и нестандартна сред правите еднообразни борове - Хайтов се откроява жизнен, жилав и упорит в своенравието си сред толкова свои съвременници, създатели на битова литература, на които не им липсва нищо, ако изключим една-единствена дреболия - оригиналността. Писателството или е преливане от пусто в празно, или е своеборзано откривателство. Откривателството на Хайтов тръгна от Родопския край.В един момент, когато млади автори от нашето поколение се опитваха да създадат "модерна" и "градска" проза, Хайтов се обърна към една изостанала, позабравена област на България и предизвикателно нарече първия си голям успех "Диви разкази". Разбира се, новаторството на писателя не се изчерпва с географската екзотика на повествуванието.
 
С умението си да долавя чертите на националното и оттам да постига връзката с общочовешкото. Хайтов долови и един предимно изолиран свят на "прости" планинци, неподозирани мотиви на бит, преживелици, покъртителни човешки съдби. През грубите прозрачни факти на сиромашкото всекидневие, в суровата борба за хляба, в драмите на патриархалните взаимоотношения, изобщо в цялото това битие, което едва ли би могло да предизвика друго чувство, освен тягост, писателят открива богатството на непреодолими копнежи, на стихийни пориви, на бурни страсти, на жажда за мъст, но и на жажда за обич, на малодушие, но и на героизъм, на изпепеляваща злоба, но и на чисти човешки чувства. Повечето му герои са движени не просто от инстинкта да оцелеят, а от упорството да превъзмогнат, да постигнат. И устремени с някаква съдбовна предопределеност към заветната цел, пропадат в зловещите въртопи на катастрофата или се добират до скъпо заплатена горчива победа. Така, анонимните, привидно дребни хорица често израстват внушително пред нас в цялата си духовна значимост на могъщи характери, а битовият конфликт нерядко се извисява до суровата патетика на антична трагедия. Хайтов е представител на една, може би вече донейде демодирана традиция, според която литературата все пак трябва да изразява някакви човешки истини, и едва ли е необходимо да вземаме думата, ако нямаме какво да кажем. Вярно е, че както иронично бе забелязъл навремето Маларме, произведението се прави не с идеи, а с думи. Така поне стоят нещата при автентичните творци. Хайтов, струва ми се, е именно такъв автентичен творец. Влязъл в литературата ни с един оригинален регистър от теми, с една галерия от свои герои, с едно богатство от свои размисли за съдбата на човека и света, с един свой самобитен стил на изобразяване и изразяване, той обогати художествената ни книжнина и зае трайно място в нея.

Hatshepsut

Обръщение от Николай Хайтов


Братя българи,

Много тежки моменти е преживял народът ни в своето минало, включително дълги периоди на робство и зависимост, на немотия, борби и войни, но никога не е стигал до ръба на пропастта, както е сега. На първо място в Европа по беднотия, на първо място по смъртност, демографски спад и самоубийства, а последни по брутен вътрешен продукт! Производството е парализирано, търговията скована, корупцията цъфти, а "преходът" към пазарна икономика се изроди в една небивала разруха, както в материалната, така и в духовната ни сфера. Лишени сме от възможност за саморазвитие, контролът върху армията, образованието и финансите ни не са в ръцете на парламента, а в почти пълна зависимост от световните кредитни институции и седящите зад тях геополитически сили. Ако се плъзгаме все в същата плоскост - С ДЕМОГРАФСКИ СПАД С ОКОЛО 100 хиляди човека средногодишно, разпадните у нас процеси ще станат необратими и съществуването ни като народ - поставено на карта.

Доразграбването на остатъчното държавно имущество ще продължи с обсебването и на природните богатства - гори и води, атомната ни енергетика ще бъде закрита, а държавата преобразувана в един затънал в разпри, "мултиетнически" конгломерат. Земеделските земи ще бъдат свободно разпродавани и територията ни ще премине за броени години в ръцете на чужденци и тогава всички надежди за оцеляването ни ще бъдат помрачени завинаги.
В ръцете ни е все още един-единствен "инструмент" за предотвратяването на този кошмар: ако здравомислието на българина надделее над традиционната му апатия и милеещите за потъпканото ни Отечество се обединят за избирането на един верен на народните ни интереси парламент. Не си въобразяваме, че това ще бъде лесно и че то ще реши проблемите ни като с магическа пръчка; важното е да отстраним задръжките, които ни сковават, и надвисналата над главите ни геополитическа прокоба.

Криминализираната приватизация трябва да бъде незабавно преустановена и преосмислена; блокираните производителни сили в бизнеса, икономиката и селското стопанство - отприщени; армията следва да заеме челното си място като основна държавна институция редом с осакатеното в момента образование; а превърналото се в геноцид намаление на населението - овладяно.

За съжаление нито една от така набелязаните оздравителни промени не е възможно да бъде осъществена в обстановката на бушуващите в страната ни хаос и беззаконие. Ако правосъдието не бъде възстановено, сковаващата ни парализа не може от никого и с никакви други средства да бъде отстранена. Неслучайно "пазарните промени" у нас, започнали с източването на банките и предприятията, както и замаскираното като "приватизация" разграбване на държавното имущество, бяха извършени след преднамерено предизвикания срив на законността и правораздаването.

Не е тайна, че големият скок в престъпността настъпи след наложения ни от Евросъюза мораториум на смъртното наказание и гибелните промени в Наказателно-процесуалния кодекс. Мудната нова процедура по задържането и съденето на престъпниците даде възможност на десетки хиляди рецидивисти да бродят на воля и да тероризират населението, необезпокоявани от никого.

Разгромът на правораздаването създаде неограничени възможности на хората във властта да трупат несметни богатства, обособявайки се в една стройно организирна, мафиозна прослойка, самоназоваваща се като "политически елит".
Да сме наясно: ако очакваме тази прослойка да се самообвини и разоръжи - такава надежда може да пръкне само в едно болно въображение. Ако се надяваме тя самата да се пребори с корупцията, и това е чиста илюзия; макар че казионната пропаганда се опитва най-гръмогласно да ни убеди точно в това. Нито пък има изгледи някой отвън да я озапти, защото корупцията не познава граници и тя се опира и подхранва на другата - отвън, загнездената във високите етажи на Евросъюза.

Проблемът с прекратяване на хаоса може да бъде решен само от един нов парламент, необвързан и незамесен в греховете и простъпките на сегашното кукловодно законодателно тяло. Нека да ни бъде простено повторението, но за случая то е неизбежно.

Необходимо е да се осъзнае освен това и още една голяма, макар и печална истина, а тя е, че опитът с подменянето на българската държавност с гражданско общество се превърна в ръцете на легално действащите подривни сили като главен инструмент на разрухата. Надеждата, че външната помощ може да реши проблемите ни по-добре от собствената ни държава, се оказа ловка и преднамерена заблуда. Тя потвърди английската максима, че в международния живот няма вечни приятелства, а само вечни интереси. Засипването ни със западни подаръци и "помощи" се оказа един умело замаскиран агресивен механизъм с крайна цел - попадането ни в лапите на световните кредитни институции и седящите зад тях архитекти на "новия световен ред".

Разграждането на културата ни, извършено заедно и дори изпреварващо с разграждането на държавата ни, е едно от най-ярките доказателства, че страната ни не е била предвидена, не за "ускорено" пазарно развитие, а за постепенно етническо изхабяване, обезличаване и поглъщане чрез умело направляваната в момента евроасимилация.

Всичко това протича успоредно с почти пълното разстройване на образователната ни система и унищожаването й като традиционен инструмент за най-резултатното ни оцеляване - националното възпитание.
Можем с пълни подробности да разкажем как стана това, по какъв начин, кога и от кого, но то е нужно за историята, а не за очевидците на легализирания като "реформа" разгром на българското училище.
Разгром и в духовната сфера на българина, съпроводен със затриване на националното съзнание у подрастващото поколение и изтласкването му вън от страната като пълнеж за чужди култури и икономики.

Трудно ще бъде каквото и да било оздравяване на страната ни в току-що описаната кризисна обстановка, ако нанесените поражения в материалната и духовна сфера не бъдат поправени. Ако се оставим да бъдат доразграбени стратегическите обекти и производства за една нормална държава, като железници, държавни застрахователни институции, енергетика, големите банки; ако не бъде спряно изтреблението на горите, предоставено на арендатори от въвлечените в сговор с властниците - концесионери; ако не бъдат взети мерки за развитието на средния бизнес; ако безработицата не бъде чувствително намалена, а пенсиите не бъдат значително увеличени за сметка на строг отчет на държавните вземания и крезовските заплати, и поддържания в момента парламентарен разкош.

Трябва да бъдат разкрити и строго наказани извършителите през изминалото десетилетие на финансови, стопански и други престъпления, а престъпно сключените приватизационни договори - отменени и виновниците - осъдени. Налага се на всяка цена да бъде възстановено смъртното наказание и незабавно възстановена традиционната практика при задържането и съденето на престъпниците.
Преговорите за влизане в Европейския съюз да се водят не на колене, а равноправно и при зачитане на собствените национални интереси. За проявените рецидивисти следва да бъде установен специален наказателен режим, а "правата на човека" да не се превръщат в средство за масово тиранизиране на мирното население.

Време е да се окаже сериозен отпор на идеята за превръщането ни от еднонационална, в "мултинационална" държава, и България да се обяви против обвързването й с НАТО. Няма по-разумно нещо за един миролюбив народ като нашия от неутралитета, от запазването на външнополитическите и външнотърговски връзки с Русия и Източния свят, където са традиционните български пазари и дълбоките културно-исторически корени на народа ни.
Сегашните управници искат промяна на Конституцията ни, но то е за да се направи възможно накъсването на държавата ни на автономни етнически хомогенни общности, и да се разреши продаването на земеделските земи. Ако това би станало, територията на България ще бъде разпродадена за броени години - сходен процес тече в момента дори в такива големи държави като Аржентина и Бразилия, и не бива да си затваряме очите, че това е прелюдия към безусловната глобализация, прицелена към колонизирането на свободните все още държави.
В Конституцията ни, ако все пак се стигне до промяна, трябва да се предвиди усилването на пряката демокрация по примера на швейцарската, като се предвиди ред за отзоваването на депутатите от избралия ги електорат. Пропорционалната избирателна система трябва да се замени с мажоритарна.

Необходимо е да бъдат възстановни трудовите и жп войски, както и боеспособността на армията. Кооперативното дело трябва да бъде незабавно освободено от сегашните законови и други забрани и фактически обявено вън от закона, а либерализирането на икономиката трябва да протича под контрола на държавата при зачитане интересите на трудовите маси.
Не си въобразяваме, че току-що набелязаните бъдещи мерки за оздравяването и спасяването на страната, ще допаднат на вкопчения във властта политически "елит" и неговите задгранични крепители. Отместването им от държавното кормило няма да мине без борба, а в тази борба те засега имат предимство. Защото са престъпни и безчовечни, сплотени от свързващите ги общи грехове и интереси.

Ние имаме само едно оръжие - ГЛАСОПОДАВАНЕТО. НЕ ГО ЛИ ИЗПОЛЗВАМЕ КАКТО ТРЯБВА - НЕПОКОЛЕБИМО, ОТГОВОРНО И ОРГАНИЗИРАНО - ще бъде прегазена и последната демократична възможност за промяна. България ще остане в ръцете на произвола на подривните сили, а народът ни ще бъде подложен на геноцид.

Братя българи!
Ако ви се харесва тази мрачна, но реална перспектива - разединявайте се! Делете се и с чиста съвест вървете към своето заколение. Ако я отхвърляте, нека да се сплотим в единен национален патриотичен съюз и да извоюваме спасението на милото ни Отечество Република България, и своето и на децата ни бъдеще.

Акад. Николай ХАЙТОВ

Hatshepsut

Паметник на Николай Хайтов, Двор на кирилицата в гр.Плиска