• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

31 March 2020, 22:03:00

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10348 Posts

Шишман
1431 Posts

Panzerfaust
287 Posts

Лина
240 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
  • Total Members: 72
  • Latest: Gergana
Stats
  • Total Posts: 12960
  • Total Topics: 1235
  • Online Today: 96
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 2
Guests: 51
Total: 53

avatar_Hatshepsut

Българите християни

Started by Hatshepsut, 08 September 2018, 06:43:45

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

        Според проф. Ганчо Ценов, македонските българи са приели християнството още през I в. от самия апостол Павел. Християнски проповедници по нашите земи в това време са били също и евангелистът Лука, Тимотей, Сила, Тит. Апостол Андрей е проповядвал християнството сред българите в Скития.

      Тук е необходимо да се направи едно пояснение. Горните твърдения, за наличие на българи на Балканите през I в. от н.е. очевидно са в противоречие със съществуващия днес историографски модел. Нека го припомним накратко: По нашите земи в античността живеели "траки", които в самото начало на Новата ера били завладяни от римляните. Няколко века по-късно "траките" изчезнали (Непокорните били изклани, а останалите - "романизирани". И изобщо главното свойство на "траките", според науката, е да се "елинизират" и "романизират". Смешно, нали?! ). До колко е вярно това твърдение, можем да преценим, като сравним "изчезването" на "траките" ("Най-голямият народ на света след индийците", според Херодот) за три-четири века и оцеляването на българите под Византийско и Османско робство (общо 7 века). Очевидна е несъстоятелността на научната констатация за унищожаването на "траките". "Траките" са компонент от българската народност, и то най-малкото равностоен на другите два - "славяни от българската група" и "кутригури", "уногундури" и т.н., на които науката е прикачила странния термин "прабългари".

      След като направихме горното пояснение, и имайки предвид факта, че ранното християнство (I-IV в.) на Балканския полуостров се е разпространявало главно сред противници на агресора Рим, то нека обобщим - местните (автохтонни) народи по нашите земи (наименувани с общностното название "траки") са главният проводник на християнството на територията на днешна България. Именно те са една от трите основни части, съставляващи българския етнос днес.

      Що се отнася до северните съседи на "траките", така наречените "скити", болшинството антични, средновековни,а и някои съвременни автори причисляват към  тази общност от родствени народи и българите. Не малка част от тях са покръстени още в I в. от апостол Андрей. Интересен е фактът, че Алцековите българи, заселили Апенините в ранното средновековие най-вероятно са били християни още преди преселението, тъй като техният най-почитан светец е именно апостол Андрей, а болшинството от църквите, построени на територията на днешна Италия от  Алцековите българи носят името на светеца. Днес потомците на тези българи са немаловажен компонент от италянската нация - повече от три милиона души, според Винченцо Д'Амико.

        Знае се със сигурност, че Кубрат Велики е бил християнин. Той е покръстен във Византийския императорски двор още като младеж. Най-вероятно синът и внукът на Кубрат - Аспарух и Тервел също са изповядвали християнската религия. Отец Паисий дори пише в своята "История славянобългарска", че по времето на Тервел българите са приели християнството. С годините обаче се отрекли от него, след което през IX в. при цар Михаил отново се покръстили:
       "...Първият е свети крал Тривелия, наречен монах Теоктист, живял в 703 г., малко след шестия вселенски събор, приел светото кръщение и през неговото царуване се кръстил целия български народ...".
        "...После в Търново, както рекохме, тоя цар (Михаил) бил втори покръстител на българите след цар Тривелия. В 845 г. се кръстил и чрез него Бог показал чудеса на българите...".

       Едно от възможните обяснения на множеството покръствания на българите е съществуването на голям брой течения в християнството още от самото му зараждане като религиозна доктрина.  Така например ако един народ е бил християнски (изповядвал е определен вид християнско учение) преди даден църковен събор, то след събора много често се оказвало, че става дума за народ, изповядващ "ерес" и дори народ "езичник"(не почитащ Тората). Сиреч, ако християнството, изповядвано от българите по времето на Тервел е обявено от някой от църковните събори за ерес, то е очевидно, че църквата ще се стреми да "покръсти" българите наново, а последователите на старата религия (може би християнското учение , което е в основата на "еретичното" или дори "езическото" богомилство?) ще преследва.
        Малко известен е например фактът, че обявения за "тюркски" бог Тангра е главен бог (отговарящ на Саваот в днешното християнство) на манихеите - една "ерес" ("езичество"?), появила се в Мала Азия през III в. на основата на християнство и зороастризъм. Неин основоположник е Мано (Мано е българско име - виж статията "Българите в Мала Азия"). Днес е доказана връзката между манихейство,  павликянство, богомилство - все учения, в чиято основа стои и християнството.
        Не можем да не споменем и арианството - една много силно разпространена "ерес" на територията на днешна България през късната античност. Една "ерес", която е имала своя епископ (Улфила, роден в Никополис ад Иструм - днешното село Никюп,  през IV в. ), който е превел Библията на "беси-готски" преди това да сторят римляните, и за целта е "изнамерил" азбука. Поставяме терминът "ерес" в кавички, тъй като за огромен брой хора (и дори цели държави) в средновековието "еретичните" учения са били истинското Христово откровение. (Че различните течения в религиозните доктрини са играли и играят важна роля в обществения и политически живот на човечеството, можем да се уверим и днес - достатъчно е да погледнем непримиримата борба за независимост на протестантите в Ирландия, или кръвопролитната гражданска война между католици и източноправославни християни в бивша Югославия).
         Може би е необходимо да се върнем на арианството, защото поне на мен ми се струва, че то е опрделящата религиозна доктрина за българите на север от Балкана във вековете на така наречената "Vulgar era" , което ще рече раннохристиянска ера(I-IVв.). Не е ли странно, че римляните, които превеждат Библията след "беси-готите" (разположени на територията на днешна България), наричат свещената книга "Vulgata" или "Vulgara"(Българската книга), a и до днес е просъществувал терминът "Vulgar era"(Българска ера)? На всичкото отгоре до нас е достигнал един препис(от XI в.) на карта от IV в., която изобразява България там, където се намира тя и днес - на мястото на римската провинция Мизия. Въпросите остават открити.

        Нека споменем и наложената от днешните научни среди версия за покръстването на българите:
        852-889 г. - Управление на Борис I (Михаил).
        863 г. - Нахлуване на Византия в българските земи и поражение на българите. Сключен е мирен договор , задължаващ българския владетел да разтрогне съюза си с немския крал Людовик и да приеме християнството от Византия като покръсти и целия народ.
        864 г. Покръстване на българите. Борис получава името Михаил от своя кръстител - византийския император.
 

 Проф. Ганчо Ценов

Hatshepsut

Божигробски хаджилък  
Автор хаджи Горан БЛАГОЕВ     
(бр. 04/2005)

Документите, разказващи за опитите да бъде построен български параклис в Йерусалим, бяха открити в Главно управление на архивите от гавния специалист Ваня Гезенко.

"През 2001 г. бях на поклонение в Йерусалим - разказва тя - и когато видях, че всички православни църкви имат свои храмове в Светия град, си зададох въпроса дали и някой българин не е имал желание да имаме свой храм тук. Когато се върнах, започнах внимателно да преглеждам архива на Св. Синод на БПЦ. Така попаднах на преписката между българските монахини от манастира "Св. Архангел Михаил" в Йерусалим и нашето консулство в Александрия (Египет). Бях много впечатлена от идеята им да се построи български параклис в Йерусалим. От тези документи предоставих копие на Главния секретар на Св.Синод, но не ми е известно те да са обсъждани от ръководството на БПЦ.

Продължих своите дирения из архивите и през 2003 г. попаднах на документи, свързани с благотворителното просветно дружество "Поклонник". То е било създадено в началото на ХХв. като Йерусалимско дружество в София и се е преименувало в "Поклонник" през 1926-та. Целта му е била да подпомага поклонническите пътувания на българи до Светите земи и Йерусалим. През 1917 г. това дружество е получило като дарение една "малка къщица с един декар триъгълно дворно място" в палестинския град Лида, по тогавашната жп линия Дамаск-Йерусалим. Имотът е бил собственост на Желка Михалева от Хасково, която го завещава на дружеството "Поклонник" с желанието постройката да бъде изпозвана за подслоняване на българи, тръгнали на поклонение към Йерусалим.

Съдбата на този имот сега е неизвестна. Но се надявам, че има още документи, които ще разкрият нови подробности около идеята през първата половина на ХХ в. да бъде построен български параклис в Йерусалим."


На древния арамейски език, езикът на който е говорил самият Син Божий, не казвали "Идвам в Йерусалим" или "Пристигам в Йерусалим". Своето пътуване към Светия град древните наричали "Изкачване в Йерусалим" - поклонението тук те свързвали с духовното извисяване на човека до Бога, с мистичното сливане на творението с Твореца.

С разпространение на Христовата вяра из Европа Йерусалим се превърнал в притегателен център за духовните странствания на  християнските народи. Мнозина мечтаели да се поклонят на мястото, където Бог изкупи с мъките Си на кръста човешки род и даде на света най-голямата надежда чрез Възкресението Си. В християнския свят Йерусалим е почитан като Божия град, като "Майка на всички църкви", като място, което Бог обитава заедно със своя народ (т. е. с християните). Вярвали са, че тук небесната благодат е най-голяма, че този къс свещена земя е най-близо до Бога. Затова всеки християнски народ се стремял да има в Йерусалим духовно присъствие. И един от тези народи били българите...

Немският монах Йоан Вюрцбургски, посетил Йерусалим между 1160 и 1170 година, докато градът е владян от кръстоносците, пише че в голямата църква, издигната над Божи Гроб "различните народности и езици" имали свои "параклиси и вътрешни църкви". Сред различните представители на католическия свят (немци, унгарци, шотландци, англичани, французи) и на източното християнство (гърци, грузинци, арменци, сирийци, копти) Йоан Вюрцбургски споменава и българите. При това в дългия списък от 22 народности, имащи параклиси при Божи гроб, той поставя българите на второ място, веднага след гърците, които са може би най-голямата православна общност в града.
Писанието на немския монах е първият исторически извор, който говори за духовно присъствие на българи в Светия град. Този извор е забележителен по няколко причини. Първата е, че българите са единствения православен славянски народ, за когото се пише, че в края на ХII век има свое храмово пространство на Божи гроб. По това време руснаци и сърби отдавна са приели христианството и техни духовници идват на поклонение в Светите земи, но явно не са имали собствено духовно средище в Йерусалим. Ще рече, че българите са първите православни от славянския свят, които са устроили свой храм в Йерусалим, и то не къде да е, а в Светая светих за християните - църквата при Божи гроб.
Сведенията на Йоан Вюрцбугски се отнасят за време, в което православните в Йерусалим са в доста неизгодни позиции. Според някои сведения, след като кръстоносците завладяват Светия град през 1099 г., те постепенно изгонват православното духовенство от йерусалимските църкви, включително и от църквата на Божи гроб, и го заменят с католическо. Православният клир пребивава само в Големия манастир на Пресвета Богородица в очертанията на града и 9 манастира извън градските стени. Интересно тогава, за какви "параклиси и вътрешни храмове" на православни народи говори Й. Вюрцбюргски, след като православния клир не е допускан до църквата на Божи гроб?! За какъв български храм или параклис в Йурасалим става дума?! Възможно ли е немският монах да има предвид някой от манастирите, оставени по милост от кръстоносците на православните духовници?!

В своите спомени за поклонническото си пътуване до Йерусалим през 1858 г. възрожденският българин Димитър Паничков предава разказа на един български свещеник, според който още по времето на цар Симеон Велики в Светия град съществувал голям български манастир "Св.Симеон". Той бил обитаван от български монаси чак до началото  на ХIХ в. Освен това "някога абисинската стаичка до Светия гроб и черквата свети Яков също били български". Макар в информацията на Паничков да има известна недостоверност, а писанията на Йоан Вюрцбургски да влизат в противечие с други исторически сведения, двата извора са сигурни в едно - и то никак не е маловажно. Още през Средните векове, във смутните времена, когато Йерусалим е преминавал често от една власт под друга, в Светия град е съществувала  устойчива българска църковна общност, достатъчно многобройна, за да поддържа свой храм или параклис, а може би и манастир. Не е изключено тази общност да е формирана от български монаси още в края на IХ и началото на Х в., скоро след като България приема християнството.(?)

Българската православна общност в Йерусалим вероятно е имала постоянно попълнение с духовници от нашите земи, дори по време, когато Първото българско царство вече не съществува. Така през втората половина на ХII в., когато Йоан Вюрцургски пътешества из Светите земи, българската православна общност в Йерусалим продължава да има сигурни позиции. Те вероятно се запазват и в следващите десетилетия, когато Йерусалим отново е завладян от мюсюлманите, а православните постепенно си връщат църквата на Божи гроб. Твърде е възможно православната българска общност в Йеусалим да е поддържала връзки с българската църква по време на Второто българско царство. Още повече, че в историческите извори има данни къде за косвени, къде за директни контакти на България с Йерусалимската патриаршия.

През 1235 г. цар Иван Асен II се възползва от позициите си на най-авторитетен балкански владетел и принуждава Византия да възстанови патриаршеското достойнство на Българската църква. Всички източни патриарси, сред които и Йерусалимския Атанасий дават съгласието си за това със специални грамоти и признават, че Търновския патриарх им е равен по ранг. Не е изключено между новоръкоположения български патриарх Йоаким I и йерусалимския му събрат да е имало добри контакти, които да са допринасяли за българското църковно присъствие в Светия град. Връзки между Търново и Йерусалим се регистрират и през втората половина на ХIII век, когато цар Константин Асен-Тих и царица Мария провождат пратеничество с  дипломатическа мисия при йерусалимския патриарх.           

Българското църковно присъствие в Йерусалим продължава и когато Светия град вече е завлядян от Османската империя. Два различни руски източника от ХVI век  говорят за българско богослужение при самия Божи гроб. А това означава, че със сигурност българското духовно присътвие в Йерусалим не е прекъсвало цели четири века.

В своето "Описание на Светите места" руския търговец и дипломат Василий Позняков пише: "...И пред малката църква на гроба стои български престол (т. е. олтар) и над него ден и нощ гори кандило." През 1583 г. Трифон Коробейников, пратеник на руския цар Иван Грозни при Йерусалимския патриарх, разказва, че до самия Божи гроб имало голяма българска черква, в която денонощно горели 15 златни кандила. В тази черква се намирали гробовете на Никодим и Йосиф Ариматейски - едни от първите последователи на Христос, които участвуват в свалянето на христовото тяло от кръста, помазваето и погребването му. Тези сведения позволяват със точност да се локализира мястото, където е било българското храмово пространство в църквата на Божи гроб. Тя преставлява кръгла постройка с голям купол, в центъра й се намира параклисът, издигнат върху мястото, където е било положено Христовото тяло и където се извършва най-великото тайнство в човешката история - Възкръсването на Сина Божий.
Така въпреки многобройните разрушавания и преправяния, църквата на Божи гроб запазва основната си символика - кръглата й форма напомня за безкрайността на Вселената, а гробът Господен в нейния център олицетворява самия Бог, Творецът, който е в центъра на цялото си Творение. Параклисът над Божи гроб, заобиколен от кръгло пространство означава също, че Христос дойде на земяа за да изкупи всички народи, че неговото учение е предназначено за целия свят и че всички имат надеждата да получат възкресение за вечен живот. Гробовете на праведните Никодим и Йосиф Ариматейски, изсечени в скала, се намират точно в западната част на кръглата църква.Храмовото пространство при тях, според руските описания, е било българската църква при Божи гроб.

След ХVІ век липсват данни за българска църква при Божи гроб. По време на османското владичество над Йерусалим животът на православните общности тук е белязан от  тежки финансови кризи, породени от невъзможността да се плащат данъци на султана. ( >:()Намиращото се в Светия град българско духовенство сигурно дотолкова е обедняло, че не е можело да поддържа своето храмово пространство край гроба Господен. А в онези времена такава криза е означавала само едно - че храмът преминава във владение на друга, по-заможна църква или общност. Според съвременните туристически пътеводители на Йерусалим, църквата при гробовете на Никодим и Йосиф Ариматейски, описвана през ХVІ век като българска, сега принадлежи на Якобитската църква от Сирия. 

През 1930 година български монахини, които живеят в гръцкия манастир "Св.Архангел Михаил" в Йерусалим, изпращат до правителството и Св. Синод в София специално писмо. В него те поставят въпрос да бъде построен български метох в светия за християните град и да бъде изпратен български свещеник там. Една от монахините - Костадинка Стаменова - декларира и намерението си, че при започване на строежа ще дари лично 100 английски лири. През 1932-ра - две години по-късно, Синодът в София вече е създал фонд за построяването на "Български църковно-народен дом при Божий гроб в Йерусалим". Съгласно тогавашните изисквания на властите в Палестина, всяка чуждестранна църква може да построи свой параклис в Светия град, ако има нарочно създаден за целта фонд чрез който да събира средства. Така в йерусалимския клон на английската "Барклейнс банк" е открита сметка на фонда за построяване на българска църква. През 1950 г. обаче по нареждане на комунистическите власти у нас БНБ изтегля средствата на фонда от сметката в "Барклейнс банк" и я закрива. Напразни се оказват предупрежденията на Светия синод, че ако фондът престане да съществува България ще изгуби неоспоримото си право да построи свой метох в Йерусалим. Но тогавашната атеистична власт не се впечатлява от това. След 1989 г. въпросът за български параклис в Йерусалим е повдигнат отново, но официална позиция на българската държава и на църквата ни няма!
Сега ние, българите, сме единстеният православен народ без свое духовно място в Йерусалим. Дали не вършим грях, когато от собствено нехайство и бездействие се лишаваме от присъствие там, където всеки християнски народ се стреми да го има?! Дали за винаги българското кандило при Божи гроб не е угаснало?! 

Hatshepsut

Българският Илиопол

Автор Двери на Православието http://www.dveri.bg/content/view/1965/122/

Когато в античната литература се спомене името Илиопол, мислите ни обикновено се насочват към древния Египет, когато срещнем това име в Свещеното Писание  (Ам. 1:5) ние се отправяме към Антиохия (дн. Баалбек). Малцина обаче знаят, че и българските земи крият тайните на своя Илиопол. Разложкото село  Елешница  е разположено в южното подножие на Северозападния родопски масив ,,Белаките" и по двата бряга на долното течение на река Златарица, която се влива в р. Места. Селото се намира на около 30 км. от големия раннохристиянски епископски център Никополис ад Нестум (с.Гърмен, при Гоце Делчев), засвидетелстван в най-ранните епархийски списъци.. По долината на р. Места заедно с топлото дихание на Бяло море, тук  още в първите векове на Църквата достига и проповедта на св. ап. Павел.
Историята засега не може да отговори с точност, кога точно се е случило това, но намерените основи на девет раннохристиянски храма (ІV-VІв.) е най-убедителният аргумент за ранната християнизация на региона.

Районът на селището с хубавото си местоположение и топлите минерални извори е привличал обитатели от най-дълбока древност, като жителите му от периода на неолита са ни оставили едно от най-древните ювелирни минерални изделия в света, един уникален  зооморфен амулет от зелен яспис (змийска глава). Първите известни нам обитатели на селището – траките също са оставили много следи в района, като безспорно тези от християнския период са най-значителните. 

Едно от най-забележителните открития от този период е надгробна мраморна плоча с размери 118 см. височина и 0.30-0.50см. ширина, с надпис, намерена до олтара на една от църквите. Надписът е разчетен от големия български учен проф. В. Бешевлиев. Тринадесетте реда на надписа говорят за една придворна дама от свитата на император Юстиниан І, която е летувала, лекувала се е и е починала тук. Надписът ни казва също и името на селището – ИЛИОПОЛ (Град на Слънцето), както и името на храма, чието построяване тя е организирала преживе – Св.ап. Андрей Първозвани. От изключителна важност е и фактът, че надписът е датиран "според първия индиктион, 12 години на Юстиниана и консулството на Флавий Йоан". Изчисленията на проф. Бешевлиев показват, че надписът е съставен на 12 юни 538 г. Според свидетелството на Прокопий Кесарийски импер. Юстиниан І предприема мащабно строителство в провинция Родопа, за да възобнови разрушеното и укрепи незащитеното от набезите на варварите. Ние не знаем дали Илиопол е сред селищата, обект на това строителство, то не е сред изброените от Прокопий. Фактът, че е било посещавано от такива знатни особи, недвусмислено говори за неговата популярност в Константинопол и че вероятно още преди управлението на Юстиниан І за неговото укрепване са били взети специални мерки. Така то устоява на големите нашествията ІV-VІв. на готи, келти, хуни и тн. за да стане жертва  впоследствие на славянското завоевание (най-вероятно на племето смоляни), които ще възкресят по-късно част от разрушените от тях църкви и селище, но вече под името Небуш - (вероятно далечна реминисценция или свободен превод  на Илиопол).

Християнството, пуснало дълбоки корени тук в първите векове на Църквата, продължило да дава своите плодове и в тежките години на османското владичество. В близкото село Белица е открит един стар Миней, в преписката на последния лист на който четем, че е бил преписан в село Лешница (старото име на Елешница) от поп Сава (Сав) за поп Койчо от Белица през 1560 г. Изследователят Никола Алексиев от Белица, на базата на този миней, на съхранилите се от периода ХVІІІ – ХІХ век преписи на други църковни книги от поп Тодор, поп Атанас п. Георгиев, поп Атанас Праматаров, както и на базата на устното предание, счита, че в Елешница е имало преписваческа школа  със завидни успехи в калиграфското изкуство. Школа, свързана преди всичко със свещеническата среда, преподавала това изкуство от бащи на синове.
За голямо съжаление, това което е било преживяло толкова превратности на времето, днес умишлено или поради нехайство е потънало в забвение. Дори и на официалния сайт на с. Елешница  могат да се прочетат какви ли не небивалици за кукерството, но нито дума за това славно християнско минало. Нещо повече, единствената църковна информация, съдържаща се в сайта, е следната:

"В с.Елешница строежа на черквата започва през 1832 г., а завършила след 3 години - през 1835 г. Черквата е солидна построика, иззидана изцяло с грубо издялани, но добре споени камъни. Има формата на кораб с размери 28 на 12 метра. При изработването на иконостаса от неизвестен иконописец е вложено голямо старание. Отделни рисувани по иконостаса и в страни от него икони - "св.Константин и св. Елена" , "Успение св. Богородица" и др..., представляват ценност от гледище на нашата черковна живопис. Музейна ценност представляват и някои от църковните книги и особено Голямото старо евангелие, известно с името"сребърното евангелие" печатано през 1743 г. в Москва при царуването на императрица Елисавета Петровна, дъщеря на Петър I. Изливането на двете камбани на черквата в Елешница станало през месеците август и септември 1901 г. То било общоселско дело"...

Венцислав Каравълчев

Hatshepsut



Автор: Венета Павлова, Двери на Православието http://www.dveri.bg/content/view/4265/172/

Отскоро на книжния пазар на български и в превод на английски е новата книга на д-р Божидар Димитров "Българската християнска цивилизация и българските манастири". Тя е посветена на 1100-годишнината от смъртта на Свети цар Борис І, която отбелязахме на 2 май.

"Смятам, че основният мотор за утвърждаването на християнството като религия първо в българската държава, а след това и в съседни държави, които тогава са в сферата на влияние на България, е един изключителен български държавник – цар Борис І – казва Божидар Димитров. - В книгата правя определени корекции в досегашните ни представи за разпространението на християнството в българските земи преди цар Борис, за неговата роля в обявяването на тази религия за официална в България, за подкрепата, която след това българската държава оказва чрез своите мисионери при разпространението й в околни земи и държави. Цар Борис застава начело на една страна, в която християнството има много дълбоки корени още от античността. Не е вярно, че християните са били изгонени от тези земи при идването на българите тук в 680 година.

Навсякъде българите заварват християнски общини, повече или по-малко големи. И, което е много важно – в отношенията между българите и тях тук цари пълна религиозна толерантност. Заварените тук християни не са били прокудени, не са изгорени и съборени техните църквипо една малка и проста причина – всички български владетели от рода Дуло са християни. България е основана от канове-християни. Християнин е бил кан Кубрат, това поне никой не оспорва, има достатъчно много данни и че неговият внук кан Тервел е бил християнин. Християнин е бил вероятно и синът на Кубрат кан Аспарух. Т. е. - една пълна религиозна толерантност е имало в обществото в онази епоха и тя се запазва и до 864 г., когато страната приема християнството като официална религия.

Ако имаше гонения срещу християнската вяра, това означава в София например днес да не съществуват църквите "Света София" и "Свети Георги" – два храма още от античността."

Защо Божидар Димитров е нарекъл книгата си "Българската християнска цивилизация"? "Защото на практика цар Борис с по-нататъшните си усилия, след като обявява християнството за официална държавна религия, прави всичко възможно българската църква да бъде самоупрявляваща се и, в отличие от двата други центъра в Европа – Константинопол и Рим, да го проповядва на роден език – уточнява д-р Димитров. - Всъщност, това е връщане към корените на християнството, към това,което проповядва Христос – че то трябва да бъде на разбираеми езици, за да може да завладее душите и сърцата на повече хора истински, а не насила.

Борис полага неимоверни усилия и сформира за целите си един екип. В него са Светите братя Кирил и Методий, техните ученици Климент и Наум и т. н. Всички те са български аристократи, които успяват да направят само за 40-50 години изглеждащото невъзможно – да създадат писменост, да преведат християнските книги на роден език и да постигнат канонично признание на този език от двата дотогавашни центъра на християнството– Константинонопол и Рим."

Благодарение на умелата си дипломатическа дейност цар Борис І успява да извоюва самоуправление за Българската църква. Това става с решение на събор в Константинопол през 870 г. А след идването на учениците на Светите братя в България 16 години по-късно в големи мащаби започва да се преписва църковна книжнина на роден език. "Книгите в тази епоха се пишат на пергамент, който е фино и доста трудно обработена кожа на младо животно: козленца, агънца и т. н. – разказва Божидар Димитров. - От кожата на едно агънце или яренце стават 8 листа. За една богослужебна книга средно са необходими някъде около 300 листа, т. е. – едно малко стадо от 50-60 агнета отива за нея. За да тече нормално богослужението в една църква, са необходими над 20 книги. В тогавашна България вероятно има 20 хиляди църкви. Аз бях изчислил, че, за да се заредят тогава всички църкви в България с богослужебна литература, са били необходими около 400 хиляди книги. Това означава да се обработят кожите на 20 милиона агнета. В България в момента няма толкова агнета. Освен това, тези книги трябва и да се напишат. Преписването на една книга от грамотен на езика човек отнема, в зависимост от нейната големина, от 3 до 6 месеца.

С какво е разполагал Борис? Разполагал е с Климент и Наум, които са имали книги най-много за две църкви. Въвеждането на българския език като богослужебен следователно е изисквало първо едно огромно интелектуално усилие да се подготвят поне 7-8 хиляди свещеници, но също и да се препишат необходимите книги. Борис го е организирал по един перфектен начин. В два центъра – около Плиска и около Охрид, той организира манастири, които са училища и издателства в онази епоха. В тях се обучават ученици на Климент и Наум. За вече завършилите се строи втори, трети, четвърти манастир и т. н. Затова около Охрид например манастирите имат като ктитори на входната врата цар Борис І.

Та в изградените манастири вече завършилите курсове продължават да преписват книги. Цялото това огромно интелектуално и производствено начинание, което е струвало много пари на българската държава, е осъществено само за 7 години след пристигането на учениците на Кирил и Методий в България. В 893-та всичко е било наред, за да може на Преславския събор, свикан специално за целта, България да премине и в администрацията, и в църковния живот на своя роден език."

Освен за историята на християнството по българските земи още от античността и историческата роля на цар Борис І, книгата разказва и за развитието на Българската църква и българската християнска култура през вековете. С текст и фотографии са представени и манастири на Средновековна България, разположени у нас и на територията на днешните Македония, Източна Сърбия и Северна Гърция.