• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

14 December 2019, 00:34:52

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 55
  • Latest: dhp
Stats
  • Total Posts: 11078
  • Total Topics: 1192
  • Online Today: 24
  • Online Ever: 322
  • (05 December 2019, 07:02:22)
Users Online
Users: 0
Guests: 26
Total: 26

Селвер

Started by Hatshepsut, 29 December 2018, 20:28:02

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

29 December 2018, 20:28:02 Last Edit: 29 December 2018, 20:42:33 by Hatshepsut
Селвер


Поетесата Селвер Алиева се подписва с част от името си - Селвер, което на фарси означава ,,водач", а на турски ,,дай ми порой". През 2015 г. е включена в ,,Антология на българската поезия - XXI век". В края на 2015 г. издава първата си книга ,,Очите на тъгата са зелени", в която са включени 57 стихотворения.

,,Писането е религиозен акт, то е състояние, реформиране, учене наново и повторно залюбване на хората и света такива, каквито са и каквито биха могли да бъдат." - Силвия Плат



http://e-sustnost.com/


Очите на тъгата са зелени

Понякога съм облак, натежал от дъждове
(и омагьосан да не може да заплаче).
Разпадам се на птици и на късчета небе.
И заприличвам на издухано глухарче.

Смалявам се до тичинка на липов цвят
и се оставям вятърът във шепи да ме носи.
Да ме отвее някъде далеч, в измислен свят -
в страната на пастирките на еднорози.

Да измълча онази тиха, тиха пролет в мен -
до края, до последното глухарче.
Да обещая на морето, че ще съм добре.
И да забравя как ужасно ми се плаче.

Понякога съм облак и така ми се вали,
че мога да удавя цялата вселена.
А ти дори не знаеш, че те чакам в този стих.
И че очите на тъгата са зелени.

Блогът на Селвер: https://o4itenatygatasazeleni.blogspot.com

Hatshepsut

Необходимости

,,Понеже няма как да спра Смъртта"
Емили Дикинсън


Понеже има толкова неща,
които не разбирам и не търся.
Понеже някой ден ще отлетя,
но без да мога да се върна.

Понеже сме с раними сетива,
а пролетта ни съживява.
Преодоляваме едва-едва
това, което ни отдалечава.

Преливаме един във друг,
дифузии със много дълго ехо.
Понеже е далече този юг,
но все е някаква утеха.

Ръцете са единствените ни криле.
И всяка топлина е нужна. Всяка.
Минават дни, минават цветове.
Обичам те е разстояние от мрака.

Понеже имам почнати писма,
но думите ограничават.
А имам да ви кажа толкова неща -
зелени и лилави.

Hatshepsut

Непреодолимости

Изтичат цветовете като дъжд.
Очаквам те, не те очаквам.
Това е все едно да разбереш,
че бризът е намерил свойта сянка.

Това е като да не си дете,
но още да обичаш хвърчилата.
Докато синьото във теб расте,
за думите да не остава място.

Да извървиш най-трудните неща,
които някога си писал.
Като пределите на самота.
Като перо от много тъжна птица.

Броя прозорците на този ден.
Очаквам те, не те очаквам.
Това е като да си в моя сън,
а мен изобщо да ме няма.

Hatshepsut

Констатация

И защото си път. А животът не стига. 
Всички думи са пясъчни, щом завали. 
Ти - пазачът на дългите мои пустини. 
Ти си толкова, колкото всички звезди.

Слепи устни. Далечност. Хартиени птици. 
Страх от тъмното. Обич до лудост. И ти.
И защото си всичките мои причини. 
И превръщаш червения цвят в карамфил.

И защото си лято във дългите зими. 
И си път. И си дом. И безкрай. И море. 
И защото си всичкото, всичкото синьо. 
И защото ми стигаш. Напълно. Съвсем.

Hatshepsut

Среднощно

Не зная колко дълго помнят устните. 
Къде живеят вчерашните думи? 
Очите са подвластни на сезоните. 
Понякога вали, понякога не чуват.

Но помнят. Всичко помнят пръстите. 
Не се лекува никоя далечност. 
От много сняг изчезват стъпките. 
От много нежност се топят ръцете.

Светулките си носят лято в пазвите. 
Човеците си трупаме дъждовност. 
Човеците докрай си носим бездните. 
И пак грешим. И пак не сме готови.

Понякога не мога да открия думите. 
И затова не се сбогувам. 
Понякога са ми от вятър устните. 
Тогава те целувам.

Hatshepsut

Твърде относителна е близостта

По тръгванията измервам любовта, 
каквото липсва, е на друго място. 
И твърде относителна е близостта. 
Понякога докрай не става ясно, 

дали не е илюзия това, 
което все твърдим, че ни спасява. 
Дали не е въпрос на сетива 
усещането за самотност в сряда.

Преплувах най-дълбоките води 
и знам, че само любовта лекува. 
Без обич даже този стих 
не би могъл да съществува.

Hatshepsut

От гълъбите знам

От гълъбите знам, че пролетта 
е колкото една неделя. 
Че има смисъл в малките неща. 
Че ни тежи, каквото сме отнели. 

Че е без цвят последната черта.  
Че на небето няма зими. 
Че има много скъпи хора там. 
Небето затова е тъй красиво. 

Че щом очите се топят, топят,  
е ясно, че гори сърцето.  
Че колкото е по-ронлив брегът, 
със толкова е повече морето. 

От гълъбите знам, че любовта 
е колкото безброй лалета. 
И колкото да побере света. 
И толкова, че нощите да светят.

Hatshepsut

Болката на моя сън

На Ирена

През болката на моя сън 
минават твоите елени. 
Не си ме търсила. И аз не съм. 
Но всичко е отдавна подредено. 

Това, което е обсипано със сняг, 
ще изсветлее безвъзвратно. 
Не искам стъклен похлупак, 
за безвъздушни полети е рано.

През дългите мъгли на моя сън 
прелитат птиците на твойто лято. 
И ти ли чуваш утринния звън
на нещо, още неизпято? 

И ти ли си със шарено сърце, 
напук на сивотата? 
И думите, и тишината с теб 
ми пълнят самотата.

Hatshepsut

Криле

Крилете ми не са криле. 
А вечни планове за бягство. 
Не може да се побере 
сърцето в многолюдни пазви. 

Не може всичко да прости. 
По очните дъна се утаява 
зеленото на летен стих.  
Зелено, колкото забрава. 

Зелено, колкото река.
Затворени са ми очите - 
не пий водите им сега. 
И нищо повече не питай. 

Крилете ми не са криле. 
А изпитание за свободата. 
Да имам повод за небе, 
но да успея да остана.

Hatshepsut

Празноти

Защото натежава всеки край,
си нося само мойта половина.
Не изговарям вътрешния слой,
да не изгубя всичкото си синьо.

Ако не ме усещаш, може би
съм дума, произнесена навътре.
Не винаги трохите са следи.
Понякога е късно да се върнеш.

Понякога е късно да спасиш
и малкото, останало на борда.
Оплетени сме в толкова конци,
че търсим ново име за живота.

Ако говоря, съм бълбукащ стих.
Ако мълча, съм нещо по-високо.
Не мога старите си празноти
да пълня с нови хора.

Hatshepsut

Искам да ми кажеш нещо...

Искам да ми кажеш нещо.
Тихо, сутрешно, беззимно.
Огледално, безнадеждно.
Нещо прекалено синьо.

Да прилича на предишно,
но да е за постоянно.
Нещо полетно, клавишно,
за което да се хвана.

Като пръстена за вярност.
Като сянката на птица.
Нещо тънко, разпиляно.
Високосно и сребристо.

Искам да ми кажеш нещо.
Като край, като начало.
Нещо прекалено нежно.
Нещо бавно и мълчано.

Нещо шарено и дълго.
Като цвете, като пяна.
Нещо, дето да ми пълни
всичките въздушни ями.

Hatshepsut

И нищо друго

От моите ръце до теб
са три вселени нежност.
Не вярваш ли? И по-добре.
Ако повярваш, ще изчезна.

Ако си буден точно в три.
Ако дъждът те чува.
Ако светът е без врати.
Ако със мен ти се целува.

Ела със синия си глас.
Със неизбежни устни.
Обичай ме, защото аз...
Защото имам нужда.

От моето сърце до теб
са думи. Много думи.
Обичам те. Не зная докъде.
Обичам те. И нищо друго.

Hatshepsut

Как те обичам

Как те обичам ли? Ето така -
вятърно, сляпо, русалчено, синьо.
Приказно, песенно, като пожар.
Пролетно, търсещо и безпричинно.

Тихо, без думи, без право, без теб.
Лудо, поройно, безумно, лилаво.
Петъчно, слънчево, като море.
Бавно, несвършващо и звездопадно.

Нищо не искащо, просто така.
Тръпнещо, вишнево и ненаситно.
С дъх на акация и на тъга.
Вярващо, парещо, необяснимо.

Малко виновно, но с много инат.
Шепотно, с устни, съвсем безобразно.
С вкус на целувка и на шоколад.
Сляпо, дъждовно, безплътно, прозрачно.

Звездно, безсънно, във три през нощта.
Нежно и истинско. И неприлично.
Както си мога и както си знам.
Ето така те обичам.

Hatshepsut

Вървя по острието на живота

Вървя по острието на живота,
изтръпнали са мойте ходила.
Ранявана, оплювана, виновна,
прощавана, обичана, добра.

На раните не отговорих с рани.
Обидите не върнах, а простих.
С проблемите кръстосвах шпаги,
със вятърните мелници се бих.

Познах и болката, и самотата,
и радостта от малките неща.
Разбрах - по-ценна е от злато
протегната приятелска ръка.

Допуснах много, много грешки -
за някои дори и аз не си простих.
Усещах често завистта човешка
във уж приятелски очи...

Нерядко лутах се във лабиринти...
Изгубвах се, но пак напред вървях.
И вярвам, гледайки луната и звездите -
ще се преселя някой ден при тях.

И болка преживях, и радост...
Открих и преоткривам любовта.
Не крия, че уплаших се, когато
лице в лице застанах със смъртта.

Понякога съм като в път без изход -
обръщам се, но няма път назад...
Несигурно пристъпвам, но не спирам,
макар най-лесно е да се предам.

Вървя по острието на живота,
със уморени и ранени сетива.
И ценен ми е всеки миг, защото
неповторим е и единствен на света