• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

18 September 2019, 17:22:01

Login with username, password and session length

Theme Selector





Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10068
  • Total Topics: 1152
  • Online Today: 37
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 28
Total: 28

Мира Дойчинова

Started by Hatshepsut, 07 September 2018, 13:49:58

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Мира Дойчинова


За Мира Дойчинова и нейния влюбен свят

Днес на гости на вестник ,,Компас" е красива и много талантлива млада жена, автор на чувствени и трогателни стихове, напоени с духовна светлина и дълбока мъдрост. Стихове, които попадат точно в сърцето.
Тя е и нежна, и силна, влюбена и по детски чиста и ,,винаги е нещо като слънце". Навярно не всеки човек е способен така да чувства, но защо ли всеки неин стих ни вълнува? Може би защото четейки нейните стихове, се вслушваме в себе си.
А когато към думите прибавим и цвят, приказни къщи, цветя, принцеси и фантастични влюбени котки, нещата се изясняват напълно - попаднали сме в една друга вселена, чиято владетелка е вълшебницата Мира. Мира Дойчинова.

Роза МАКСИМОВА

- Мира, ти си много млада, а поезията ти е много зряла. Как идват стиховете при теб?

- При мен стиховете винаги идват с много любов. Думите са песента на сърцето ми - изпята с обич. Така съм свикнала - да търся себе си в рими, да задавам въпроси, да откривам отговори, да провокирам към размисъл. Това е моят начин да израствам и да опознавам душата си, както и целия свят, съдържащ се в нея. Може би просто имам смелостта да кажа в стихове всичко, което ме вълнува в тази странна действителност, свикнала да крие истините предимно зад стени от илюзии.

- Обикновено човек пише стихове, когато е преживял нещо много силно и лично. Трябва ли пишещият да се съобразява с читателя - тоест, зад емоционалната реакция трябва ли да стои емоционална дисциплина?

- При мен винаги всичко е много силно и лично. Всеки един миг, всеки нов урок, всяко следващо осъзнаване - всичко ме разтърсва, променя и надгражда. В целия хаотичен шум, който ни залива отвсякъде, успявам да уловя своите малки парченца тишина, и в тях да открия дар. И този дар е моето послание за света, вече пречистено и умиротворено. Разбира се, че е нужна емоционална дисциплина. Не съм от ,,творците", които изливат целия си емоционален боклук върху читателя, с цел да постигнат някакъв псевдокатарзис, облекчение или поне съчувствие от публиката. Това е душевно престъпление - да натоварваш околните с личните си проблеми, па макар и изразени като изкуство. Никога не бих си го позволила, колкото и да е изкушаващо и лесно. Може би точно заради това.

- Какви теми са най-интересни за теб като поет? За какво си струва да се пише?

- Струва си да се пише за всичко, което би могло да изведе човещината, красотата и добротата на още по-високо ниво. Да внесеш нещо ново в света, ново усещане, нов поглед към хоризонта, нова надежда. Струва си да се пише за живота във всичките му аспекти и перспективи, стига да е изразено с любов. Да, аз избрах да пиша главно за любовта, защото за мен това е реалността, която си струва. Макар че е много трудно да се пише за любов директно. Това е по-скоро усещане, което трябва да подариш на всички.

- Ти рисуваш прекрасни картини - това илюстрации на стиховете ти ли са? Имаш ли картини, рисувани по стихове, или обратно - стих, вдъхновен от картина?

- Да, илюстрирала съм четири от шестте си издадени книги до момента - картините в тях са мои и са рисувани специално по темата. Изобразителното изкуство е още един начин за мен да изразя любопитната си душевност, с повече цветове, контрасти и акценти.

- Когато искаш да изразиш чувствата си, стих ли се получава, или картина? Как разбираш какво да сътвориш?

- Когато емоцията е много силна - например провокирана от обич или внезапното осъзнаване на нещо важно - тогава стихът е неминуем. Тогава думите се подреждат сами, като песен, която танцува сама себе си в тишината. А пък когато съм вдъхновена или заинтригувана от нещо наистина красиво и впечатляващо - тогава картината става приоритет. Действително, дали ще се изразя в слово или в цвят - зависи от това какво чувство ме владее в момента.

- Кое дойде първо - картините или стиховете?

- Рисувам от тригодишна, а пиша от седем, така че вероятно картините са първата ми и най-голяма любов. Това е много опростен отговор, но пък е истина.

- Разкажи ни за тайната на изобразителното творчество - как идват сюжетите на картините ти? Какво обичаш най-много да рисуваш?

- Както можете да видите всички - напоследък се вдъхновявам предимно от котки. Наистина ги намирам за изключително красиви, нежни и удивителни създания. Успокояват ме и ме зареждат едновременно. Не си спомням кой (велик автор) беше казал, че истинският ходожник непременно трябва да има някаква обсесия, някаква страст, която да вложи в картините си, за да може да им вдъхне живот. Е, котките са моята страст и това си личи. Предполагам, че с това ще ме запомнят хората (смее се). И може би това е тайната на изобразителното творчество - да откриеш и изразиш своята обич по възможно най-искрения за теб начин. И след това да я подариш на света.

- Коя е твоята лична вселена, Мира, и кого не би допуснала в нея?

- Моята лична вселена е много, много малка. Нещо като планетата на Малкия принц. Имам една роза и една лисица, и това ми е достатъчно. Оттам превземам нови хоризонти, прокарвам нови пътища, откривам други планети. Но винаги се завръщам в себе си, където се чувствам сигурна, щастлива и спокойна. Не бих допуснала плевели и ловци.

- Кое не ти дава мира?

- Новините по телевизията. Сериозно, това ли е светът, в който живеем? Това ли ще оставим на децата си, като наследство - една реалност, изградена върху агресия, алчност, злоба и лицемерие? Неравновесието ме тревожи. Но предполагам, че това е нормално и така трябва да бъде. Не бива да се примиряваме с нищо, което ни притеснява. Не бива да се крием зад халюцинациите на положителното мислене, с настойчивите лозунги,че всичко е супер. Не, нищо не е супер. Ще стане супер, когато запретнем ръкави и всички заедно поработим здраво. Дължим го на тези, които ще дойдат след нас.

- Имаш ли си златно правило, което следваш и което не те е подвело никога?

- Да, имам. Не е точно правило, а по-скоро интуиция. Следвам сърцето си, независимо къде ще ме отведе, независимо от обстоятелствата, независимо от пречките. По този начин човек действително може да премества планини, или поне да се озовава в точния момент на точното място. Най-трудното от всичко е да се довериш на самия себе си и да си сигурен, че няма да се подведеш. Това е урок, който се учи цял живот.

- За какво мечтаеш, Мира?

- За повече котки? (усмихва се).... Не, сериозно, този свят има нужда от красота. От хармония, от нежност, от прегръдка. Този свят има нужда да се погрижим за него. За това мечтая - за свят, в който всички са спокойни и щастливи, и никой не е пренебрегнат.

- Направи подарък на читателите на вестник ,,Компас" - стихотворение, картина...

- С удоволствие!




БЪЛГАРИЯ

Какво си ти? Прашинка и безкрайност.
Земя. Огнище. Обич. И небе.
Светът е необятен по случайност.
Но в този свят, аз имам само теб...

Със всичките ти изгреви и залези,
с възходи и безропотни падения,
предавана, обичана, прощавана -
ти ставаш дом. И после пишеш времето...

 И влагаш във мечтите ни надежда,
най-светлото през мрака преоткрила.
А името ти - синоним на нежност -
повтаря, че Човек е дух и сила...

И всичките истории повтаря,
поне докато първо не запомним,
че бъдеще се пише само с вяра,
и с топло чувство, че не сме бездомни...

Такава си: избра да ме обичаш.
Такава съм: избрах да бъда с теб.
Една мечта. Разцъфнало кокиче.
Земя. Огнище. Обич. И небе.


****

Този дъжд, който пак ме прегръща,
сякаш казва със свойте сълзи,
че надеждата все се завръща
в миг, когато най-много боли...

Просто сгушва се - птиче на рамото,
и не иска чадър за покров.
А светът се размива. И няма ме.
И съм спомен. Усмивка. Любов...

Този дъжд! Как разплиска душата ми
и изля се докрай през очите!
Най-красив е Животът, когато
всичко точно в сърцето е скрито...
 
А нощта пак се стича на капки
по стъклото на мойте мечти.
Измълчах те във лист от тетрадка.
Този дъжд беше целият... ти.


РЕЦЕПТА ЗА ДЕН

Когато много бързам да се съмне,
сама си ставам слънцето дори.
Във снежнобяло утро се превърнах.
А после - в Събирачът на мечти...

И хукнах да събирам часове,
които да са сбъднати на светло.
Душата ми търкулна се в небе,
с все още непотърсени вълшебства...

Хареса ми да бъда светлина.
И сянката от себе си изтрих.
Светът от днес е с нови правила:
по-приказен, по-истински, по-тих...

И някак заприличал е на мен.
Проблемите? Излизат във почивка.
Най-лесна е Рецептата за Ден:
Светът. И аз. Снежинка. И усмивка.


ЕСЕННО

Понякога, когато съм сама,
тогава всичко е пределно ясно.
Тогава ставам куп от тишина.
И някак даже времето е тясно...

Деля се на прогресии по две -
така се разпокъсвам във безкрайност.
Отново се превръщам във дете,
което си играе на случайности...

Измислям си цвета на есента,
и винаги съм нещо като слънце.
Да бъда птица, просто е съдба.
Отивам си с идея да се върна...

А може би така е най-добре -
да имам две посоки - теб и юг.
Така светът е целият небе.
И няма как да не остана тук.

http://www.kompasbg.com/interview/item/5091-mira-doichinova-tozi-svyat-ima-nuzhda-da-se-pogrizhim-za-nego

Hatshepsut

Следващите стихотворения на Мира Дойчинова (известна и с псевдонима irini), са от така наречения от мен "календарен цикъл". Това са стихотворения, посветени на отделните месеци от годината  :smile-1:

Януари

Януари съм... Господи, тъкмо започвам
тази толкова нова и чиста година...
С обещания - много. До последно - безсрочни.
Всъщност май като тях ще премина...

И съм снежна, снежинкова, толкова бяла,
че почти с хоризонта се сливам...
И валя... И съм твоя... И съм истинска... Цялата...
Ту внезапна... Ту адски щастлива...

Януарска... Какво да ти кажа, жена съм.
И се сменям в безкрай настроения...
Че нали в тоз живот, точно тъй, за това съм
ураганност и нежно вълнение...

В този месец, когато годината почва
обещавам: Ще бъда в наличност.
И стихия, и снежна, и тиха... Нарочно.
Ти нали за това ме обичаш.

Hatshepsut

Февруари

И този месец всичко е наред.
Светът се върти. Дори до забрава.
А това, че се будя без теб...
Ама, моля те. Да не издребняваме.

Има слънце. Изглежда нормално.
Е, вярно, зима е. Леко студено.
Февруари е. Почти обичайното
замръзнало в очакване време.

Да бъдем честни. Няма те. Точка.
Но всичко е ужасно наред.
И съм боса в снега си. Нарочно.
Ще се скрия във кули от лед...

Ако случайно решиш да те има,
ох, хайде, стопявай ме вече.
Че ужасно ми писна от зима.
А пролетта не е никак далече...

И съм същата, знаеш - кокиче,
което и себе си изпреварва.
Исках само да кажа, че те обичам.
А на прогнози за времето - не вярвам.

Hatshepsut

Март

Сега съм Март. И време за промяна.
(Премигнеш ли, току ще разцъфтя.)
В тревичките ти бродя... И ме няма...
И все ме чакаш... Като Пролетта...

Не се чуди, че днес съм тъй сърдита -
след малко ще обърна всичко в смях.
Къде съм го научила? Не питай...
В капчуците - откривам се във тях,

в игликите редя безброй надежди,
а после си ги пазя във зениците.
Заплитам мартеници в клоните си нежни,
и щедро разпилявам вредом птиците...

Нали съм Март, и всичко ми е цветно.
(Но тайно ще се правя на сърдита.)
Усмивка скрих в безкрая на небето ти.
И с твоето ,,Обичам те!" - политам...

Hatshepsut

Април

Разлиствам се. Разцъфвам. Несериозна съм.
И адски нереална съм. Почти.
Събличам и последната си сложност,
а ти с целувки днес ме облечи...

Косите си разпускам. Самодивски са.
Така е през Април. И ми харесва.
Зелена съм. И розова. Измислям се.
Откривай се във птичите ми песни...

В ръцете ти - събуждам се, заспивам...
Във изгреви и залези живея.
И някак си мечтите ми се сливат
със стихове, които ще изпея,

докрая, до последния си час.
Но още съм Април. Сега започвам.
Разлиствам се. Разцъфвам. И съм аз.
Сериозно нереална.
И безсрочна.

Hatshepsut

Май

Всеки месец съм много различна.
(И си мисля - какво от това?)
Няма свършек такова обичане -
всеки миг преоткриваш света...

Но през Май като цъфнат тополите,
ти недей да извръщаш глава.
Всяко пухче кръжащо в простора
е душата ми. Знаеш това.

Ще напомня за мен до безкрая -
много пухкава, бяла и чиста.
Ще съм Май. Само твоя. Докрая.
И дори и на сън ще ме искаш...

Ще заспивам в тополите. Даже
само вятърът мен ще завива.
Колко приказки той ще разкаже,
и във всичките аз съм щастлива...

И във всичките аз съм летяща -
като пухче - светулка в нощта.
Аз съм Май. И наричат ме Щастие.
А пък ти ме обичай така.

Hatshepsut

Юни

Под липи натежали от цвят
стъпват тихичко шарени сенки.
И е Юни. Надежди валят
и се сливат във свойто безвремие...

Колко истински, колко измислени,
мойте сънища тръгват на път,
и такива, от порив по-чисти,
те пред твойта врата ще се спрат...

Ще почукат, а ти ще отвориш.
Колко дълго си чакал, нали?
Само в мойте безбрежни простори
твойта обич докрай да лети...

Да чертае небесни пътеки
в този толкова приказен свят,
и вълшебства да сбъдва навеки
под липи натежали от цвят...

Всеки Юни се случва това -
сякаш всичко е само магия.
От любов е направен света.
Ти и аз. Тишина. Просто ние.

Hatshepsut

Септември

С ръка ще махна. Ще изпратя лятото,
отправено към спомена на времето.
Признавам си, че ще ми липсва вятъра
и топлите лъчи на слънчогледите...

И шарените сенки на тополите,
в които си отглеждахме мечтите...
Дъждът, за който толкова се молих,
а после ме отнесе без да пита...

Щурците ще ми липсват. Като песен,
която е заспала недопята.
С ръка ще махна. Ще посрещна есен.
А лятото ще тръгне в необята...

Но някак светлосиният му смях,
разля се като звън по мойте устни.
И слънчев лъч в сърцето си прибрах.
Инат ли съм?. Отказвам да го пусна...

Родена съм с дъха на топлината,
и лято ще съм точно до забрава.
Посрещам есента. Но във душата ми
едно щурче се сгуши. И остава.

Hatshepsut

Октомври

Октомври е. И вече ставам златна.
В прегръдките на есента притихвам.
Танцува вятърът ми листопадно.
А слънчев лъч, случаен, ме усмихва...

И знам, че още, още имам време.
Студът? Ще го забравя до вратата.
От дните си - надежда ще си взема.
От нощите - ще взема тишината...

И пак ще бъда толкова различна.
И жълта, и оранжево-червена.
Светът е цветен, колкото обичане,
и всяка есен се оглежда в мене...

През слънчев лъч денят е чисто нов.
А вятърът? Танцува радостта.
Октомври се превръща във Любов!
Когато е целунат от жена.

Hatshepsut

Ноември

Ноември съм. Мъглива и потайна.
Изминах много. Но остана още.
Орисах се със пътища безкрайни -
да търся теб в студените си нощи...

Валя на пресекулки. И затихвам.
Забравих си чадъра до вратата.
Загръщам се в надеждите. Усмихвам се.
А вятърът е прагът на душата ми...

Пък зимата потропва със крачета.
Но още ѝ е рано, ще почака.
Ноември съм. Живея там, където
Луната ще прогони даже мрака...

И с цялата мъгливост и потайност
на моята тъй есенна душа,
дошла съм да ти кажа, че отдавна
едничко само искам. Топлина.

Hatshepsut

Не ме отлагай

Не ме отлагай. Нямаш капка време
една любов на пътя да подминеш.
Животът свойта дажба ще си вземе.
Ще се усмихнем. И ще се разминем...

А после ще сме мигове пропуснати.
Какво изобщо е могло да бъде?...
Не ме отлагай. Измълчани чувства
звучат като измислена присъда...

Дали умея топло да прегръщам,
дали с едничък поглед съживявам?
Дали при теб безпътна ще се връщам,
и винаги в съня ти ще оставам?

Отложиш ли ме - как ще разбереш
дали съм скитница или съдба?
А времето? Не можеш да го спреш.
Но можеш да го скриеш в любовта...

И после няма как да се разминем,
защото всеки ще си е на мястото.
Отлагай бъдеще. Прескачай минало.
Единствено не се отлага щастие.

Hatshepsut

Понеже

Понеже този свят е поправим, 
с една любов докрай ще го разнищя. 
Копнежите раздадох, до един. 
И имам всичко. И си нямам нищо. 

Но тайничко си скрих една идея - 
в сърцето ти без път да се изгубя. 
Сънувам те. Усмихвам се. Живея. 
И всеки дъх е точно като чудо... 

Понеже този свят е възвръщаем, 
ще срутя всяка самота на части. 
А после ще съм себе си. Докрая. 
Вълшебство. Тишина. И щастие... 

Открих си дом, където съм щастлива - 
душа, в която да не съм си чужда. 
Прегръдката ти много ми отива. 
И имам за какво да се събуждам.

Hatshepsut

Не си ме лъгал

Не си ме лъгал никога преди,
но днес те моля, просто излъжи ме,
че свършват скоро тез студени дни,
че с мойта обич ще прогоня зимата.

Лъжи ме, че мечтите все се сбъдват,
дори от туй светът да се обърне,
а някой, ако някъде си тръгва,
това е само, за да се завърне...

Че този свят е толкова вълшебен,
тъй както аз в душата си го виждам.
А злото се стопява непотребно,
преди петелът да пропее трижди...

Лъжи ме, а пък аз ще ти повярвам.
Нали съм се откърмила с измислици.
Така родих надежда - да раздавам.
А тя самичка се превръща в истина.

Hatshepsut

Урок по летене

Точно по това време ставам птица -
някъде до дъното на душата си.
Много летяща, като измислица.
И необятна, като сърце на лято...

Не търся клони, за да се скрия.
Бурите също дават подслон.
Само в небето гнездо ще свия
и всички простори ще са ми дом...

Точно сега съм твоя магия -
гърмя, трещя, валя, и... мълча.
Жена да стане на птица - стихия е.
После се случват добри чудеса...

После е всичко колкото толкова.
Много реално, като измислица.
Любов да има, да счупи болките.
Една усмивка... И съм при птиците.

Hatshepsut

Седни до мен

Седни до мен. Сега ще ти разкажа
за дните от преди, от днес, и после.
Човекът беше нещичко наказан,
и никой не откликна на въпроса му:

Защо сме тук? Кои сме, и къде сме?
Далечни ли са всичките звезди?
Сърцето си да чуваш не е лесно,
когато и безкраят ти мълчи...

Но ето, че яви му се надежда -
небето го дари с вълшебно слово:
Човекът почна букви да подрежда,
и в тях да търси себе си, отново...

И някъде, така, сред редовете,
откри планети, светове и хора.
С ръката си подписа се: Човекът.
Безкраят се засмя. И проговори.