• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

21 September 2019, 02:17:41

Login with username, password and session length

Theme Selector





Recent

Members
  • Total Members: 47
  • Latest: tzviata
Stats
  • Total Posts: 10104
  • Total Topics: 1153
  • Online Today: 27
  • Online Ever: 296
  • (29 July 2019, 04:32:47)
Users Online
Users: 0
Guests: 20
Total: 20

Българофили

Started by Hatshepsut, 05 September 2018, 22:06:32

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Осетинците в освобождението на България

Дудар Караев - герой на Руско-турската война
1877 - 1878

проф. д-р Мурат Санакоев
Председател на Обществото за юго-осетинско - българска дружба
Вестник "Южная Осетия", 4.03.2006 , бр.17



Осетинският народ е внесъл своя дял в освобождението на България от османско иго. В годините на руско-турската война 1877-1878 гг. Осетински дивизион, сформиран от доброволци, се сражавал за независимостта на България. За храброст и мъжество, проявени на Балканите, редови войници от Осетинския дивизион са получили над 200 Георгиевски Кръста. Много от тях са били наградени и с други бойни награди на руската армия.

    За бойни качества, проявени на Балканския военен театър, Осетинският дивизион е получил Георгиевското знаме. Той участвал почти във всички сражения на Балканите, достойно изпълнил възложените му задачи, продемонстрирал мъжество, храброст, висок морален дух, покривайки се с безсмъртна слава в боевете за Ловеч, Плевен, Шипка, Правец, Горен Богров и други градове на България. За това говорят паметниците в чест на войните на Осетинския дивизион в Ловеч и на Шипка.

    За дружбата между българския и осетинския народ свидетелства и следният факт:

Подаръка за Националния музей на българо-съветската дружба от почетният председател на ленинградското отделение на общността за съветско-българска дружба генерал-майор Георги Николаевич Караев предал на музея ценни семейни реликви - пистолет и кинжал на своя баща Николай (Дудар) Караев - доброволец в българското опълчение.

През 1984 година група български журналисти се срещнали с 93-годишния Георги Николаевич Караев и го помолили да разкаже историята на подарените от него експонати, които завинаги ще останат в България.

    - Моят баща, - разказал генерал майор Георги Караев, е осетинец. (В Осетия са запазени развалините на родова кула, принадлежала някога на дядото на Караев). В качеството си на доброволец баща ми участвал в руско-турската война през 1877-1878 гг., като ординарец на командира на 3-та дружина на българското опълчение подполковник
П. Калитин.
Ще отбележим, че по-късно на 3-та дружина било връчено прославеното Самарско Знаме. Участникът във войната С. Кисов в своята книга "Из бойния и походния живот", 1877-1878 , София, отбелязва, че "3-та дружина била призната за най-добра и образцова, най-храбрата сред другите дружини".

    Дудар Караев бил участник в боевете при Стара Загора, Шипка , Шейново и други градове на България. За неговите бойни подвизи има много сведения в дореволюционната историческа литература. Участникът в боевете на Шипка генерал Ф. Депредарович в своята книга
"Из спомените за руско-турската война 1877-1878", СПБ,1881, писал, че в "Шипченския бой видял един осетински герой, никога не е виждал такъв, когото обичат всички".

В боя при Ески-Загра Дудар дал своя кон на ранения си ротен командир и продължил да се сражава. Запазена е литография, където е запечатан този факт, когато падащия от коня
Н. Калитин се подкрепя от Дудар Караев. Противникът решил да го вземе в плен. Но той не се уплашил, проявил голямо хладнокръвие и смелост, извадил шашката и кинжала и унищожил шест вражески войници. Този случай е описан в книгата на Александър Старчевски "Паметник на източната война 1877-1878 гг.". Пистолетът, който пазил като семейна реликва синът на Дудар Георги, бил взет при схватка с турски войник, когато на баща му се наложило да защити от насилие една българска селянка и малолетното й дете.

    Особено се отличил Дудар Караев в боевете на Шипченския проход, заедно с доброволци той изтласкал врага от дола, където се намирал източникът, снабдяващ с вода защитниците на Шипка.

На Шипка рамо до рамо се сражавали руснаци, българи, сърби, осетинци, представители на други народи. В един от боевете на 11 август Дудар Караев бил ранен, но останал в строя. Едва след второто раняване бил изпратен в болница. След като оздравял Дудар бил изпратен отново в армията. В България имало много големи партизански отряди, които си взаимодействали с руската армия, доставяйки й ценни сведения, често сами очиствали местността от турски войници.Така например отряд от 400-500 човека под командването на националния герой на България Петко-Войвода бил в състава на Кавказката казашка бригада.

Кореспондентът на вестник "Дроеба" (г. Тифлис) капитан А. Б. Джорджаде в своите статии съобщава за мъжествения син на българския народ Петко-Войвода. Петко-Войвода и капитан Джорджаде ги запознал Дудар Караев. Дудар участвал в сръбско-турската война през 1876 година, бил в Босна, Херцеговина и добре познавал много български патриоти. След завръщането си в родината капитан Джорджаде публикувал статия за Петко Киряков и за осетинеца Дудар, който ги запознал.

    Дудар Караев се намирал при командира на гвардейската пехотна дивизия принц Олденбургски. За своята храброст той бил награден с много бойни ордени и медали.

    Генерал Георги Караев продължил войнските традиции на своя баща. Участник в Първата световна война, Великата Октомврийска социалистическа революция и гражданската война, в годините на Великата Отечествена война бил в редиците на защитниците на Ленинград. Тук той получил генералско звание. След войната бил ръководител на катедра по история на военното изкуство в една от военните академии на Ленинград. Георги Николаевич е автор на повече от 200 книги, брошури, научни статии. Сред тях са книги, посветени на България, на руско-турската война 1877-1878 г.

Сега се намира под печат и скоро ще излезе не публикувания по-рано дневник на баща му Г. Н. Караев под названието "Записки на опълченеца"

    Георги Караев е един от основателите на обществото за съветско-българска дружба, създадено в Москва през 1958 година. В Ленинград било образувано отделение на това общество, той станал негов председател. За своята активна дейност по укрепване на дружбата между българския и съветския народи Георги Караев през 1966 г. бил награден с орден Георги Димитров, а през 1983 г. - с паметен юбилеен медал в чест на 100 - годишнината на великия син на българския народ Георги Димитров.

    Георги Караев е отбелязал, че за него е "голямо щастие да подари на братска България скъпите за нашето семейство бойни реликви. Аз съм радостен, че те ще се съхраняват в този уникален музей на българо-съветската дружба".

http://www.redstar.ru/

Hatshepsut

Княз Церетели - българският рицар


Едва 28-годишен, княз Алексей Церетелев остава в летописите на историята с изключителното хладнокръвие, с което защитава българския народ в месеците след Априлското въстание през 1876 г. За разлика от други чужденци като Гладстон, Макгахан или Скайлър обаче, неговото дело не е така известно. А той е първият чужденец, който е обиколил пострадалите селища след Априлското въстание, и първият, заедно с Юджийн Скайлър, който изработва проект за автономията на България. Отказвайки се от аристократичния си начин на живот в Русия, княз Церетелев пристига в България в най-опасните години от края на османското робство.

"Положението на християнското население в България е непоносимо. Турските власти са си поставили за цел да му нанесат такъв удар, от който то никога да не се оправи..."
- това е написал Алексей Церетелев при първото си посещение на Балканите. Князът е един от най-активните защитници на идеята за българската независимост. На него, както и на неколцина други идеалисти се дължи фактът, че турските зверства в България не остават непознати за Европа. Получил блестящо военно образование, князът бил изпратен като консул в Одрин в началото на 1876 г. За разлика от повечето чиновници и тогава, и днес той не се задоволявал с фиктивното изпълнение на своята длъжност. Искал да се запознае подробно с положението на българското население и затова обикалял всички места близо до Одрин. Бил ужасен, че затворите са препълнени с българи, които умират от жестокости и глад както и от пълната липса на съдебна справедливост. "Всяка сутрин се виждат обесени през нощта българи" - писал той на руския посланик в Цариград граф Игнатиев. Положението се влошило допълнително, когато английският посланик Хенри Елиът започнал да защитава настоятелно Високата порта и да убеждава в необходимостта българите да бъдат наказвани по още по-жесток начин. Затова руският император Александър Втори решил да изпрати Церетелев като консул в Пловдив, за да получи възможно най-обективна представа за обстановката в страната. Когато князът пристигнал в града, бил потресен от издевателствата над хората. За да привлече вниманието на световната общественост към българския народ, за който хората имали съвсем смътни представи, той решил да изпрати писма до всички посланици. "Струва ми се, че съдбата на тукашните хора заслужава внимание и интерес от страна на великите държави. Нима християнска Европа ще остане безучастна пред лицето на убийствата и изтезанията, които изпитва мирното население само заради това, че единственото му искане е правото да живее?" В продължение на половин година князът обиколил всички места, пострадали от зверствата на турците. На всяка крачка се сблъсквал с убийства, изнасилвания и издевателства. За да убеди колкото се може повече хора в необходимостта от ревизия на османската политика, той канил със себе си и останалите дипломати. Така например князът посетил с френския консул Жозе Д'Истрия няколко села в Хасковско, където били отвличани деца, за да бъдат продавани тайно. Благодарение на неговите непрекъснати сведения до Великите сили техните представители добили много по-ясна представа за положението на българите в Османската империя. Именно писмата на княз Церетелев събудили интереса на европейските журналисти.

Сред първите, пристигнали в страната ни, бил кореспондентът на парижкия в. "Фигаро" Анри дьо Вестин. Неговите дописки били изключителна възможност за световната общественост да се запознае с истината за извършваните злодеяния. На Анри дьо Вестин, приел по-късно името Иван от възхищение пред българския народ, се дължат и малкото останали сведения за княз Церетелев. Според архивните документи, той се свързал по свое желание с всички чуждестранни пратеници, за да им обясни къде и кога са били най-големите престъпления. По този начин помогнал на американския дипломат Юджийн Скайлър и на репортерите Дженюъриъс Макгахан ("Дейли нюз"), д-р Карл Шнайдер ("Кьолнише Цайтунг") и д-р Шуарлер ("Газетте дьо Колон") да разберат кои са най-драстичните случаи. "След това те бяха изпълнени с негодувание - писал княз Церетелев на граф Игнатиев - преброили са в Батак повече от три хиляди трупа и стотици детски главички..."
Княз Церетелев спял не повече от няколко часа на денонощие. Той участвал в анкетните комисии и същевременно пишел докладите си относно най-големите конфликти. Вложил цялата си енергия да опровергае турските обвинения, че българи били убивали мюсюлмански жени. Княз Церетелев бил и първият, който завел дипломатите в Панагюрище, за да ги запознае с Райна Попгеоргиева наричана още тогава Райна Княгиня. Заедно с Юджийн Скайлър князът написал протокол от всичките си разследвания, който се превърнал в един от най-силните обвинителни документи срещу Османската империя. Въпреки изключителната си ангажираност князът не забравял и благотворителната си дейност. Той раздавал стотици рубли на гладуващите българи, както и на тези, чийто домове били изпепелени. Благородството му не се дължало на богатство, тъй като той самият не разполагал с много средства и съвсем не живеел охолно. Но решил да иска заем от секретаря на московския славянски комитет професор Нил Попов, за да може да облекчи поне малко положението на хората. За да не бъдат такива прояви епизодични, той решил да създаде международно благотворително дружество в Пловдив. За негов председател бил избран френският консул Жозе Д'Истрия и по този начин били подпомогнати стотици семейства. Чрез своята самоотверженост княз Церетелев успял да изпълни блестящо мисията си на Балканите. Затова бил предложен да участва в създаването на "План за организация на България" по време на Цариградската конференция (декември 1876 - януари 1877 г.). Когато малко по-късно Високата порта прекъснала дипломатическите си отношения с Русия, князът решил да постъпи като доброволец в армията. Той бил причислен към войската на генерал Гурко и участвал в боевете край Търново.

По-късно проявил не само смелостта, но и далновидността си. Възползвайки се от познанията си по български език, той се преоблякъл като селянин и заедно с овчарите обиколил безпрепятствено района около Габрово. Така успял да извърши военно разузнаване, резултатите от което съобщил на генерал Гурко. Двамата изготвили боен план, който излязъл успешен. Няколко месеца по-късно положението на Балканите било коренно различно: на 3 март бил подписан Санстефанският мирен договор. На церемонията присъствал и Церетелев - един от малкото безкористни хора, посветили младостта си на българската независимост.

novinar net

Hatshepsut


Yamazawa Seigo Major General Army

И в двете действащи армии в Руско-турската война от 1877-1978 г. е имало чужденци. Някои са се включили в тях за пари, други - за кариера, трети - поради идеали, а четвърти и пети - по някакво странно стечение на обстоятелствата.
Най-високопоставеният чужденец в турската армия е немецът Карл Дитрих, известен като Мехмед Али паша
командир на войските, съсредоточени в Шуменската крепост, а след смяната на главнокомандващия Абдул Керим паша става за известно време главнокомандващ на турската армия на Балканите. От същия ранг е и англичанинът Хобарт паша, командвал турската черноморска флота, в която са служили още 170 английски офицери и 390 моряци. В тази армия е служил и англичанинът полковник Кемпбел Куксън, известен като Бекер паша, който е ръководил последната безуспешна атака на слюлеймановите пълчища на Шипка през август 1877 г. На турска служба е бил и лейтенант Уйлям Херберт - командир на взвод при Осман паша във Видин и в Плевен.
Най-многобройни доброволци са немските офицери. Освен Карл Дитрих на турска служба са били: военният инженер генерал Шрекер (Рошид паша), инструкторът Александърър (Искендер паша), началникът на инженерните войски Блум (Мехмед паша), главният квартирмайстер Белински (Нихид паша), началникът на интенданството Шатинер (Рашид бей), генерал Грюнвалд - началник на артилерията при главното командване. Французинът Мерсие, известен като Селим паша, и полякът Малиновски (Емин паша) също са служили в действащата турска армия.
И в руската армия е имало много чужденци доброволци
Правнукът на Ямадзава Такеми Сасамори е главен учител и продължител на школата по кенджуцу (изкуството на меча)Оноха Итторю Кенджуцу.
Роден е през 1933 г. и учи в престижните японски университети Васеда и Аояма Гакуин, както и в Америка, където получава магистърски степени по литература и религиозно обучение.
Школата по кенджуцу, чийто последовател е г-н Сасамори е едно от древните японски бойни изкуства. (Такова е и иайджуцу-то на Школата Мусо Джикиден Ейшинрю Ямаучи-ха, което беше показано на премиера в Камакура). Затова г-н Сасамори участва в тазгодишното издание на демонстрациите на древни японски изкуства в Ниппон Будокан на 6 февруари, където всеки човек, занимаващ се с бойно изкуство би счел за чест да направи демонстрация. Г-н Сасамори бе удостоен с тази чест, и още повече-награден спочетна грамотаза приноса му за опазване и разпространение на древните бойни изкуства. Той е и един от постоянните председатели на Японската асоциация на древните бойни изкуства и Японската асоциация за насърчаване на древните бойни изкуства.
Най-много, естествено, са българите - 10 152 души, след тях са сърбите - 21, гърците и италианците - по 4, черногорците - 3, херцеговците и австрийците - по 2, а поляците, чехите, молдованите и турците - по 1.
Имало е и един от далечна Япония. Той се казва Сейго Ямадзава*1, с офицерски чин майор. Същият е изпратен от японската императорска армия като наблюдател на бойните действия на Балканския военен театър. През тези години затворената в своето Средновековие Япония, започнала да се открехва за постиженията на света и особено на напредналата Европа. Най-силен интерес те проявявали към откритията в областта на техниката, а на второ място - във военното изкуство, особено на Русия, която смятали за свой бъдещ съперник.
Сейго Ямадзава пристига в Свищов на 30 юни 1877 г., няколко дни след като войските на генерал Драгомиров форсирали успешно Дунава, овладели града и построили двата понтонни моста. По разпореждане на началник-щаба на Действащата армия - генерал А.А.Непокойчицки японецът е прикрепен към Западния отряд на генерал Н.А.Криденер. Две седмици след това, на 14 юли, той наблюдава обсадата и щурма на Никополската крепост, извършени от 31-ва пехотна дивизия на генерал Н.Н.Веляминов. През цялото време на обсадата и щурма майор Ямадзава стои до руския командир и следи всяка негова заповед. А вечерта на 16 юли, когато щурмът е приключил успешно и са пленени 7 000 турски офицери и войници и 113 оръдия
Веляминов попитал японския наблюдател има ли някакви забележки
- Нямам - отвърнал Ямадзава - Възхитен съм от смелата атака на вашите войски. Поздравявам ги!
След това той наблюдава и двете неуспешни атаки на Плевен. Първата, на 20 юли от дивизията на ген. Юрий Иванович Шилдер-Шулднер. И втората - на 30 същия месец, от целия корпус на ген. Криденер. Дори сметнал, че според японските обичаи те трябва да си направят харакири*2!
Но когато Криденер го попитал на какво, според него, се дължи неуспеха, той, като
възпитан в азиатска сдържаност и потайност
отговорил:
- Не зная, аз съм дошъл тук да се уча, а не да правя оценки.
На другия ден, 31 юли, войските на Сюлейман паша разгромили русите и българските опълченци при Стара Загора и опожарили града. Главнокомандващият на Действащата армия Великият княз Николай Николаевич се уплашил и започнал да обмисля въпроса за изтегляне на север от Дунава. Императорът Александър II, който бил заложил своя и на Русия авторитет, не се съгласил.
След втория неуспех край Плевен настъпила дълга пауза.
Руската главна квартира, с участието на царя, обсъждала вариантите за нова атака, а енергичният Осман паша довършвал и усъвършенствал укрепленията
Дори направил едно непознато до този момент нововъведение - инсталирал телеграфни апарати в табиите и в големите окопи, чрез които ръководил съпротивата.
А на 14 август той предприел внезапно излизане от Плевен и настъпил на изток, по посока на селата Згалево и Пордим. Някои смятат, че това е било "разузнаване чрез бой", но истината е, че Осман е търсил начин да се присъедини към многочислената Източна армия от четириъгълника. Дивизиите на генерал Веляминов (от север) и на генерал княз Шаховски (от юг) осуетили това излизане. Сейго Ямадзава се прехвърлил в щаба на Никополския герой Шаховски и наблюдавал битката при Пордим.
Две седмици след това (на 3 септември) части от южния отряд на генерал княз Имеретински, към който се числяла и дивизията на генерал Скобелев, атакували град Ловеч и го превзели. Японският наблюдател
взел участие и в този поход и по пътя се запознал с генерал Скобелев, от когото останал много доволен при атаката на Ловешката крепост
Допаднала му смелостта, с която генералът пряко ръководил атакуващите войски, възседнал бял жребец и облечен в бял кител.
Когато японецът се завърнал край Плевен, обсадната армия имала вече нови командири - начело бил румънския държавен глава княз Карол, а началик на щаба - генерал П.Д.Зотов. И тъй като румънският княз не разбирал от военно изкуство, тежестта по ръководенето на третата атака паднала върху руския генерал.
Било планирано третата атака да стане в сряда, на 12 септември, като няколко дни преди това се проведе мощна артилерийска подготовка.
По някакви свои вътрешни съображения, за които сега не можем да гадаем, майор Сейго Ямадзава пожелал да вземе участие в предстоящия щурм.
- А кой ще напише доклада до японския император? - го попитал изненаданият генерал Зотов.
- Надявам се да се размина със смъртта! - уверено му отговорил японецът.
Но генерал Зотов бил предпазлив, дори страхлив военачалник и понеже не искал да си има разправии с японците, го накарал да напише заявление. Ямадзава веднага написал на френски "Желая от душа и сърце да участвам в третата атака на Плевенската крепост, в дивизията на белия генерал Скобелев!".
Зотов прибрал заявлението и изпратил японеца при Скобелев в южния участък на обсадата.
От него Ямадзава поискал един взвод млади и пъргави войници, майстори на ръкопашния бой.
Скобелев набрал тези войници от батальона на майор Фьодор Матвеевич Горталов
който заемал левия фланг на дивизията му, някъде в землището на с. Карагуй (дн. Горталово). Задачата пред батальона на Горталов и пред ударния взвод на японеца била да атакуват и превземат западната табия на третия зелен хълм - Кованлък.
Чрез превод от френски на майор Горталов Сейго Ямадзава казал на определените му войници: "Момчета,
тъй като аз не говоря руски, а вие не знаете японски, през време на атаката няма да ви давам никакви заповеди. Искам да ме следите и да правите това, което аз правя. Имам едно единствено изискване - да бъдете бързи като светкавици!
Разчитайте повече на щиковете и прикладите, отколкото на куршумите! Раниците и другия си багаж оставете тук в окопите".
В деня на атаката японецът се явил пред взвода в самурайско облекло и само с един японски меч, забучен в пояса му.
Атаката започнала в 15 часа, след артилерийската подготовка от зори. Самураят веднага повел своя взвод в колона по един, направо към целта - табията Кованлък. От двете му страни се движели стрелците от батальона на Горталов. Когато преминали дерето на Къшинската бара и започнали изкачването на втория зелен хълм, от къшинската табия и от редута, намиращ се отдясно на Ловешкия път, блъвнал силен пушечен огън. Самураят веднага залегнал на мократа земя - от няколко дни валял силен дъжд - последван от своите момчета, а войниците на майор Горталов продължили да напредват, без да се смущават от куршумите. Разбира се, много от тях паднали мъртви или ранени...
Взводът на самурая започнал на пълзи през запустялата нива и с пълзене достигнал до хребета на втория зелен хълм, без поражение. Огънят на турците бил съсредоточен върху изправените горталови войници. И
там, на хребета, самураят се изправил като откачена пружина, махнал с ръка на момчетата и се понесъл като хала по нанадолнището
Турските куршуми започнали да жужат и около техните глави и да ги поразяват, но това не можело да ги спре. Освен страничната пушечна стрелба срещу тях блъвнали силен фронтален огън от двете насрещни табии - Кованлък и Исса ага. Този огън бил още по-смъртоносен. В този момент никой не можел на прецеди дали дъждовните капки или куршумите са повече. И едните и другите се леели като из ведро.
След надолнището следвало едно голямо голо пространство, наречено Мъртвата долина. Преодоляването му било много опасно и там останали завинаги десетки момчета. Но никой вече не залягал. Всички следвали неудържимия устрем на своя японски командир.
След Мъртвата долина започвало възвишението към третия хълм, на който се намирали двете табии и преградният окоп. Щом стигнал до този окоп, самураят скочил в него и започнал да сече с острия си меч всичко живо, което се изпречва пред очите му. Момчетата го настигнали и също скочили в окопа, като започнаха кървав бой с щикове и приклади. И макар бранителите да били много повече от нападателите, последните се уплашили от тази дръзка атака и хукнали към табиите, за да се спасят. Самураят ги последвал и съсичал на две де когото стигне. А той бил по-бърз от турците и малцина от тия успели да се доберат до табията....
А ония, които все пак се добрали до табията Кованлък, викали колко им глас държи:
Бягайте! Това не е човек, а жълт дявол
който няма очи, а само някакви цепки, от които излизат искри!
Това създало смут в табията, което позволило на самурая да започне безпрепятствено да ги сече като зелки в зеленчукова градина. Много от главите на турските войници с червени фесове паднали като покосени цветове на магарешки бодил, също тък червени отгоре. А някои от съпротивляващите се той съсичал на две - от лявата ключица до десния хълбок. Окуражени от поведението на своя предводител, войниците, майстори на ръкопашния бой, вкарали в действие своите щикове и приклади.
- Бягайте! - за втори път някой извикал и елитните османпашови войници офейкали от табията, уплашени от "Жълтия дявол".
Малко след това там нахлули и оцелелите войници от батальона на майор Горталов. С общи усилия и през свързващия окоп те овладяват и другата източна табия - Исса ага...
Вечерта, когато битката утихнала, в Кованлъка пристигнал на кон генерал Скобелев. Той
скочил от белия жребец и прегърнал самурая в знак на войнско уважение и признателност
И веднага му заповядал да вземе друг кон и да отиде при генерал Зотов на източния участък на обсадата, за да иска подкрепление.
Самураят Сейго Ямадзава яхнал посочения му кон и препуснал през Мъртвата долина, осеяна с хиляди трупове, през Ловешкия път към Главния щаб на обсадните войски.
Всъщност това изпращане било излишно, защото Скобелев вече е получил отказ от ген. Зотов за подкрепление. Началник-щабът, макар да имаше резерв от 9 батальона, не даде на Скобелев нито един войник, защото се боеше, че Осман паша може да предприеме нов излаз на изток, както внезапно направи на 14 август. Генерал Зотов беше предпазлив командир и не смееше да оголва своите флангове. И затова провали третата атака на Плевенската крепост. За разлика от него, Осман паша, който ръководеше отбраната по телеграфа, си позволяваше оголване на някои участъци и съсредоточаваше достатъчно войски на застрашените места. Така той, с двойно по-малко войска, спечели три победи край Плевен.
А Скобелев изпратил самурая Сейго Ямадзава при Зотов с единствената цел да го спаси, защото беше възхитен от неговата до безумие смелост. Майор Горталов, като остана в табията на другия ден беше набучен на четири турски щика, вдигнат във въздуха и умъртвен. Същата съдба споходи и неговите войници...

Hatshepsut





 Анри Пози (1879-1946) произлиза от старо семейство на фрески протестанти. Майка му е англичанка, пряка наследница на благородническия род Хампден, дал на Англия видни политически личности, включително Оливър Кромуел. Журналистът Пози служи близо трийсет години на френските и английските разузнавателни служби на Балканите и в Централна Европа, в това число отговаря цели десет години за Балканските тайни служби към ,,Льо Тан". По тази причина едва ли има по-достоверен източник за събитията, описани във ,,Войната се завръща". Тя е насочена против грубото потъпкване на правата на народите от победителите и от безкритичната подкрепа, която Франция и Великобритания оказват на малките империалисти от областта - Чехия и най-вече Сърбия. Неговата основна критика е насочена срещу експанзионистично настроения Белград, покровителстван от Западна Европа, който тъпче правата на хървати и българи в Македония и така създава предпоставки за избухване на нов европейски конфликт. Цялата книга е страстен, донякъде патетичен призив към морала като неотменна част от международните отношения.

Веднага след излизането й от печат, книгата е забранена в Гърция и Югославия. Във френския печат е посрещната с мълчание или потоп от хули. Въпреки това за няколко месеца във Франция са продадени към 30 хиляди екземпляра, а още 10 хиляди са разпространени по цял свят. Два месеца след публикуването на книгата Върховния съд в Сърбия осъжда Пози задочно на 20 години принудителен труд, а ,,Бялата ръка" - на смърт.

Сега книгата ни се струва донякъде наивна и ,,романтизирана", но това, което никой не може да отрече, е честната позиция на автора и искреното му съчувствие към съдбата на хвърлените под тежък гнет хървати и българи.

http://www.colibri.bg/resultsb.php?book=483

Hatshepsut

Уилям Гладстон



Уилям Юарт Гладстон (на английски: William Ewart Gladstone) е британски политически и държавен деец.

Един от идеолозите на Либералната партия. Бил е 4 пъти министър-председател на Великобритания (1868-1874, 1880-1885, 1886 и 1892-1894). Известен е с дългогодишното си политическо противоборство с водача на консерваторите Бенджамин Дизраели.

След Априлското въстание през 1876 г. надига глас против жестокото му потушаване и издава брошурата Българските ужаси и Източният въпрос, в която осъжда зверствата на Османската империя срещу българите. В нея Гладстон напада управството на Дизраели заради неговото безразличие към насилието и потисничеството над българите в Турция.

Между 1881 и 1883 г. той защитава Търновската конституция и се противопоставя на нейната отмяна, защото смята българите за политически зрели и способни за демократично управление. През 1885 година Гладстон подкрепя напълно акта на Съединението и предупреждава правителствата на съседните държави да не се противопоставят на "свободната волеизява" на българския народ.

Hatshepsut

Дженюариъс Алойшиъс Макгахан




Руско-турската война от 1877-1878 г. и подписването на мирния договор в Сан Стефано са едни от най-значимите събития не само в българската, но и в европейската история през последните десетилетия на XIX век. Те не само променят съотношенията на силите в Югоизтока, но и привличат вниманието на световните политически кръгове. За това принос имат не само военните действия, но и десетките приятели на страната, които се опитват да предизвикат обществения интерес в полза на България, особено в периода след Априлското въстание.

Сред първите чужденци, които разкрили на света кървавите изстъпления, бил американският журналист Джанюариъс Макгахан. По времето, когато пристигнал в страната, той вече бил обиколил света, описвайки десетки политически драми. Но нищо не можело да се сравни с изумлението му, когато видял изпепелена България през 1876 г. Неговите кореспонденции от този период са своебразен връх в световната журналистика. Макгахан изпълнил мисията си блестящо. Всъщност животът му е по-интересен и от най-заплетения приключенски роман.

Роден на 12 юни 1844 г. в Ню Лексингтън, Охайо, той бил дете на ирландски преселници. От съвсем млад започнал да сътрудничи на различни издания и неговата изключителна смелост да приема и най-предизвикателните задачи веднага предизвикали възхищението на читателите.

На 26 години Макгахан бил сред първите журналисти, които отразили Френско-пруската война. Година по-късно бил на барикадите на Парижката комуна. След това заминал за Азия, за да проследи похода на руската армия в Узбекистан. През 1874 г. отразил войната в Испания, а на следващата година се включил в арктическата експедиция "Пандора". Всичките му репортажи от този период са написани с много вдъхновение и топлота, които ги различават рязко от преобладаващите сухи и протоколни кореспонденции. Такива са и статиите му за България.

Макгахан бил един от първите чуждестранни репортери, които пристигнали в България след разгрома на Априлското въстание. Като специален пратеник на лондонския вестник "Дейли нюз" първоначално е трябвало само да направи анкета за престъпленията във въстаналите райони заедно с американския консул в Цариград Юджийн Скайлър и руския представител княз Алексей Церетелев. Но когато видял трагичното положение в страната, той не се задоволил само със статистическите факти. Макгахан направил достояние на цялата световна общественост зверствата, извършвани от турските власти. Въпреки очевидните трудности той обиколил Перущица, Батак, Панагюрище, Клисура, Пловдив. При това успял да направи нещо изключително трудно: да се пребори с дипломацията на Британската империя, начело с министър-председателя Дизраели. Подкрепящ целостта на Османската империя, английският премиер твърдял, че фактите за зверствата са силно преувеличени.

    "В очите на г-н Дизраели - писал Макгахан - голямото престъпление не е това, че са убити хиляди и хиляди души невинен народ, а това, че във вестниците е публикувана цифрата 30 000 убити, когато тя показвала само 25 000. Оскърбителната грешка не била в посичането на хиляди малки деца, а в това, че за тях било писано да са хиляда, когато в действителност те били 999..."

В борбата си срещу тенденциозната външна политика на Великобритания Макгахан бил подкрепян и от други привърженици на справедливостта - водача на Либералната партия Уилям Гладстон, консула в Цариград Юджийн Скайлер, френските публицисти Иван дьо Вестин, Емил Жирарден, Камий Пельотан, Франсоа Бианкони, мнозина известни писатели като Юго, Достоевски и Тургенев.

Благодарение на изобличителните свидетелства на Макгахан в Англия били устройвани митинги, на които били гласувани повече от 500 резолюции в подкрепа на българския народ. Организирали се доброволни комитети за събиране на помощи и изпращане на петиции до правителството.

    "Гледано от нашето място, Батак напомняше нещо сходно с развалините на Херкулан или Помпей - написал Макгахан. - Не беше оцелял нито един покрив, нито една стена. Всичко беше маса от развалини, сред които се издигаше и достигаше до нас дълбок, оплакващ стон, подобен на оплакването, с което ирландците изпращат своите мъртъвци. Стонът изпълваше малката долина и се възнасяше във вой. По-късно, когато влязохме в градчето, ние разбрахме този звук. Отново погледнахме грамадата от черепи и скелети пред нас. Забелязахме, че всички те са малки и че парчетата облекло, смесени между тях и пръснати наоколо, бяха части от женски принадлежности. Тогава всички те са били жени и момичета.

    От седлото на коня преброих над сто черепа без да включвам тези, скрити под другите кости на страхотната грамада, нито тези, разпилени надалеч из нивите. Почти всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени..."

Макгахан не се поколебал да опише и потресаващата картина, посрещнала го в черковния двор.

    "Това беше ужасяващо зрелище - зрелище, което ще ни преследва цял живот... малки бебешки ръчички, протегнати, сякаш молеха за помощ; бебета, които са умрели, учудени от яркия блясък на сабята и червените ръце на свирепооките мъже, които са я размахвали... Никога не съм могъл да си въобразя неща, ужасяващи до такава степен. Върнахме се обратно, отровени и убити, с виене на свят, доволни да излезем отново на улицата и да напуснем страшния дом на чумата..."

Освен покъртителни свидетелства на зверствата, Макгахан описал една от най-правдоподобните картини на характера и традициите на българите. С това той дръзнал да обори заблудите и предразсъдъците на голяма част от европейската общност.

    "Аз мисля, че хората в Англия и изобщо в Европа имат доста погрешна представа за българите. Винаги чувах да се говори за тях като за обикновени диваци, които не били по-цивилизовани от американските индианци. Трябва да си призная, че самият аз, и то не много отдавна, не бях далеч от поддържането на същото мнение.

    Аз бях учуден и вярвам, че повечето от моите читатели също ще се учудят, когато научих, че почти няма българско село без училище. Тези училища там, където не са изгорени от турците, са в цъфтящо състояние. Те се издържат посредством доброволен данък, с който българите се самооблагат не само без да бъдат принудени от правителството, но и напук на всички спънки, създавани от корумпираните турски власти. Образованието, което се дава в тях, е безплатно и всички - бедни и богати - се възползват от него. Няма българско дете, което да не знае да чете и пише.

    И накрая, процентът на грамотните в България е толкова голям, колкото в Англия и Франция. Питам се дали европейците, които говорят, че българите били диваци, са уведомени за тези факти?"

Заради своята изключителна самоотверженост Макгахан се превърнал в един от най-уважаваните общественици в Европа. Със своите статии той успял драстично да преобърне мнението на световната общност. Дори се записал като доброволец в Руско-турската война и преминал Стара планина, за да отразява отблизо хода на събитията. Именно неговите репортажи от тези години изиграли значителна роля в политическите дискусии относно съдбата на поробените народи. Но Макгахан не могъл дълго време да се радва на свободата, извоювана за българите.

Макгахън починал малко след подписването на Санстефанския мирен договор, на 9 юни 1878 г., след като се заразил с тифус. За своя 34-годишен живот Макгахан успял да направи повече, отколкото мнозина български държавници за цялото си съществуване. Затова ненапразно на гроба му пише "Освободителят на България".

Hatshepsut

Джеймс Баучър



Джеймс Дейвид Баучър (1850-1920) не е само възстановено име на улица в "Лозенец". По собствено желание той лежи завинаги край Рилския манастир през времена на забрава и възторзи. Англичанин до мозъка на костите си като мислене, ирландец от "изумрудения остров" по рождение, французин хугенот по произход и българо-балканец по манталитет и убеждения. Без да загуби капка от дискретния шик на благородник и учен, той обогатява с особена багра личностната характеристика на българския бит.
Преподавател в аристократичния колеж Итън, поради нарастваща глухота той става кореспондент на вестник "Таймс" отначало за Югоизточна Европа. До края на своя живот, препълнен с опасности, пътешествия и полемики, той живее предимно в България. Отказвал няколко повишения в редакцията, за да остане тук. Сравнително добре го разпознаваме от портрет на Никола Михайлов, мнозина предполагат, че той е централната фигура в картината на Мърквичка "Ръченица". От 1888 г. до 1915 г. той рапортува от Балканите, като от 1893 г. има званието "нашият собствен кореспондент".
Как ли е понасял грубоватите балкански нрави, как се е сприятелил с коларя си от Бистрица, как е запазил онзи финес, съединяващ лондонския денди с грубия ямурлук на "репортер от мястото на събитието"? Той отказа да пише за събитие, на което не е присъствал, дори и да вярва в неговата същност. Често спи на земята, яде хляб и лук.
Джеймс Баучър залюбва завинаги българите. Не с милостиво състрадание или с ирационално пристрастие. Той рано и бързо установява етническите реалности в източната част на Балканите. И разбира, че техните тежнения са най-добре обосновани от етническа, историческа и морална гледна точка. Ирландец ли няма да оцени и възвиси това? Той става българофил по убеждения, ситуация и съдба. Неговите анализи поставят България за десетки години по първите страници на британската преса. И на част от световната. Независимо дали става дума за Стефан Стамболов или Константин Стоилов, за Илинденското въстание или Балканските войни, за етнография или лингвистика, за преговори или договори. Ако през 1876 г. в IХ издание на британската енциклопедия има само две страници и половина за България, в Х издание от 1902 г. има цели 14 страници, написани от него. И отделно за Македония, която той обявява в по-голямата си част за историческа България.
Баучър е един от основателите на Балканския комитет. Там ще се подвизават непроменимите братя българофили Ноел и Чарлз Бъкстон и неговият председател Джон Брайс, който е британски посланик в САЩ между 1907 и 1913 г. Принципен защитник на България дори и във времена на военни противопоставяния, този комитет преживява много премеждия и е закрит едва през 1946 г. През януари 1914 г. Баучър пише до главния редактор на в. "Таймс" Джефри Даусън, че Балканите няма да бъдат спокойно място, докато е в сила Букурещкият мирен договор от 1913 г., който е "най-голямото дипломатическо престъпление на ХХ век." Напразно той ще тича по коридорите на преговорите по Парижкия мирен договор след войната, показващ етнически карти и статистики. Него го уважават, но не слушат. Победената страна нямаше приятели
Той гневно пише, че да се иска Цариброд за Сърбия, за да не бъде нападната от България, е все едно да се иска Кент за Германия, за да не бъде нападната от Англия. "Български жестокости? - саркастично пита Баучър. - Да не би британското правителство никога да не е изгаряло село?"
Неговите писма и статии допринасят за някои справедливи позиции от екипа на президента Уудроу Уилсън по българския териториален въпрос. Като да се спасят Кула и Видинско например. Но само дотук.
Баучър опроверга иронията на балканизацията. Неговият живот свидетелства, че може да има и българска балканизация, при която да си хомо балканикус не означава, че не си европеец. Никой от балканските ни съперници не дръзна да го упреква в пристрастие към българите. Кой можеше и знаеше повече от него?
Той остана с нас дори и когато воювахме срещу неговата страна. Той е нашият особен приятел, стоящ високо сред другите ни благодетели от чужбина. И ни остава горчивото предусещане, че никога няма да имаме приятел като него. Струва си да се замислим защо

http://www.makedonskatribuna.com

Hatshepsut

Льо Ге и Позитано - нещо повече от две софийски улици


Льо Ге

Леандър Франсоа Рьоне Льо Ге (останал в българския език като Леге) е роден на 11 септември 1833 г. в Кюие, област Майен, Франция. Изключително ерудиран - завършва право, научава редица езици, сред които английски, италиански, испански, турски, персийски. Има много богат дипломатически опит преди да бъде изпратен на мисия по българските (тогава османски) земи. През 1874 година получава назначение на консулството в София, подчинено на френското посолство в Цариград. След Освобождението прекарва известно време в Босна, а след това е назначен за консул в Бургас (1878-1882). Леандър Льо Ге умира на 13 февруари 1887 в Яфа, дн. Израел.


Вито Позитано

Вито Позитано е роден през 1833г. в Бари, тогава в Кралството на двете Сицилии. Влиза в армията, стига до чин капитан. Има сведения, че е участник в похода на Гарибалди. Има дългогодишен дипломатически стаж, а от 1876 година е италиански вицеконсул в София. В 1881 година Позитано става консул в Дамаск, а след няколко години в Йокохама, Япония, където умира на 26 ноември 1886 година. Много тачена и обичана личност от италианците, редица улици в цялата страна носят неговото име.

В какво се състои подвига им?

Професионална мисия на всеки консул по света е да защитава интересите на собствения си народ. Знак, че е дошло преломно време е готовността на тези дипломати да припознаят като свой народа, на който са гости по служба. Събитията от днешния ни разказ се развиват през далечната 1876 година - кървав момент от миналото ни. Момент, в който десетки хиляди българи губят живота си, а милионите живи очакват с трепет и надежда да осъществят бляна си - Освобождението. Десетки са обществениците от цял свят, които с дейността си се опитват да приковат вниманието на Великите сили към изстрадалия от зверствата на турската власт, народ. Юго, Толстой, Дарвин са само малка част от световноизвестните личности, които се застъпват за българите, но героите на днешния разказ са в малко по-различна позиция от тях.

По това време Леандър Леге (1833-1887) и Вито Позитано (1833-1886) са вицеконсули в София, съответно на Франция и Италия. Като дипломати в сърцето на Османската империя, от тях се очаква да бъдат "послушни" и да се съобразяват донякъде с интересите на империята. Макар да са представители на две цивилизовани и развити държави, постъпките им, които предстои да ви разкажем, са наистина неочаквани.

Непосредствено след края на Априлското въстание, Леандър Леге започва активна кореспонденция с френското посолство в Цариград, в която разказва за зверствата срещу хората. Той докладва професионално и дипломатично, но с чувство. Разказва за огромните пазари, сформирани след репресиите над населението от Софийско, на които били продавани вещи от башибозуците. София е спасена от огнен ад до голяма степен заради Леге. Неговите усилия принуждават турските власти да не опожарят града, като можем само да гадаем колко човешки живота е спасил. Дейността му не се изчерпва до тук. Освен грабежите, безчинствата и насилието, той описва и преминаването на затворниците през София. Част от тези затворници са и останалите живи Ботеви четници.
 
Заслугите на Леге не приключват с Априлското въстание и месеците след това. По време на Руско-турската война консулът отново е сред ключовите фигури, на които днес трябва да благодарим за запазването на града. По време на военния конфликт, София се оказва особено ключова зона за османската власт, тъй като в града се намират складове, в които се помещават храни и боеприпаси. Виждайки как ще се развият събитията, Осман Нури паша не иска да даде бъдещата българска столица в ръцете на генерал Гурко и заповядва тя да бъде опожарена и изгорена до основи. Именно тук се проявява солидарността и добротата за втори път не само на Леге, а и на Позитано и австро-унгарския консул в София. Те пишат писмо до Осман паша, което гласи:

В знак на протест срещу вашето нечовешко намерение да запалите София, заявяваме, че ще останем в града, заедно със семействата си, целия персонал и санитарните мисии, които и до ден-днешен лекуваха вашите ранени.

Турската власт няма избор. Предприемането на каквито и да било действия срещу града значели предприемане на действия срещу представителите на три влиятелни европейски държави. Въпреки това сградите около днешната Съдебна палата са вече подпалени. Дървените къщи и дюкяни пламват   за секунди, а силният вятър разпръсква бързо огъня из града. Изплашени до смърт, хората напускат домовете си, блъскат се, крещят. Позитано организира въоръжени отряди за борба с мародерстващите банди, както и пожарни команди за потушаване на избухналите пожари.

София е спасена. След няколко месеца идва и така жадуваното от целия български народ Освобождение. Заслужено, още в първите дни, след провъзгласяването на града за българска столица, улиците, на които са живели двамата дипломати са кръстени на техни имена. Нека днес, близо 150 години по-късно се сетим за подвига на тези хора, които без никакво задължение, изцяло водени от вътрешното си чувство, помагат на българския народ и го спасяват от сигурна смърт.

https://offnews.bg/index.php/208973/l-o-ge-i-pozitano-neshto-poveche-ot-dve-sofijski-ulitsi

Hatshepsut

Владимир Сис


Владимир Сис в македонска носия, 1912 г.

Владимир Сис (30 юни 1889 г. - 2 юли 1957 г.), чешки журналист, военен кореспондент, писател, славянофил, професор.

 Владимир Сис (на чешки: Vladimír Sís) е роден на 30 юни 1889 година в село Маршов в Моравия, тогава в Австро-унгарската империя.
 През 1912-1913 година е военен кореспондент за вестник ,,Народни листи" вБългария и описва събитията около Балканската и Междусъюзническата войни. Издава ,,Критичните дни на България" през 1914 година, в която изяснява основателността на българските права в Македония, оборва антибългарската пропаганда на Гърция и Сърбия, и заключава:
 ,,Подчертавам още един път: не търсете виновника за Балканската война в София, а в Петроград и след това в Белград и Атина. Прекалената доверчивост и честната дума убиха България. Това трябва да помним!"

 През 1914 година посещава създадения от гърците концлагер на остров Трикери в Бяло море и документира eлинските изстъпления срещу заточените и измрели там българи:
 ,,Колко са били тия нещастници? Гърците ги показват за 7000. От тях и половината даже не са войници. Повечето са били македонски българи: селски първенци, събудени селяни, бивши комити, учители, свещеници, търговци и еснафи. Имало е даже и една жена..."

 Заради честната защита на българската кауза си спечелва много врагове в лицето на съседните държави. Сърбия, подкрепена от Гърция, организира три атентата, за да го убие — през юни и юли 1913 г. и през декември 1914 г. И при трите атентата е раняван, но успява да оцелее по чудо.
 По време на Първата световна война, докато се намира в България, защитава идеята за независимост на Чехия. Между двете световни войни участва в учреждаването на дружество ,,Българо-чехословашка взаимност", чрез което популяризира България в Чехословакия.

 През 1916 г.се жени за българката Мария Магдалена Евстатиева. Бракът им остава бездетен, защото Вл. Сис е осакатен в австро-унгарския затвор.
 През 1928 г. на страниците на Народни листи той е инициатор на кампания за събиране на помощи за пострадалите от земетресението в България, в района на Чирпан. Успява да събере сума от 160 000 крони, която постъпва чрез чехословашкия Червен кръст под формата най-вече на дрехи за жертвите от земетресението в Южна България. През 1929 г. в Прага в салоните на българската легация Вл. Сис се среща с българския цар Борис III, който лично му благодари за организираната помощ около земетресението.

 След края на Втората световна война критикува комунистическата идеология, заради което е арестуван. Наклеветен е и осъден за държавна измяна. Умира на 2 юли 1957 година в град Леополдов, Словакия в едноименния затвор.
 В Хасково през 2003 година се провежда научна конференция ,,Владимир Сис и България", рефератите от която са публикувани през 2006 година в едноименен сборник.

https://www.facebook.com/photo.php?fbid=377144159045741&set=a.342130532547104.82662.134552489971577&type=1&ref=nf

Hatshepsut

Луи Айер - българският швейцарец


Историята разказва за личности, родени някъде там, далеч отвъд границите на нашата държава. Те нямат много общо помежду си,  но въпреки всичко са обединени от едно неповторимо чувство, което кой знае как е успяло да достигне техните сърца - любовта. Любовта към онова уникално по рода си място, което е представлявала нашата страна, любовта към един народ, толкова пламенен и силен. Любовта към едни нрави далечни и странни и все пак - привлекателни. Това е рубриката "Чужденците в историята". Това са хората, които се биха, работиха, творяха и плакаха за нашата мила родина, която в един миг се превърна и в тяхна.

В днешния брой на рубриката "Чужденците в историята" ще ви разкажем една малко по-необичайна история, история, която по един необикновен начин преплита в себе си спортния дух, военния кураж и смелостта и любовта към България на един човек, роден в далечна Швейцария. Става дума за Луи Айер - швейцарецът, който с право можем да наречем основоположник на спорта в България и който губи живота си край Дойран, биейки се за България срещу народ, говорещ майчиния му език - френския.

Луи Айер е роден в Хомберг, кантон Берн, Швейцария, през 1865 година. Получава добро образование в Лозана, Женева и Ньошател, след което сам започва да преподава спортни дисциплини в град Вьове. Повратна точка в живота му се оказва 1893 година. Тогава по покана на българският просветен министър Георги Живков, Луи Айер, заедно с още девет други швейцарски педагози, е поканен в България, за да положи основните на спорта и спортното образование в страната. Едва ли тогава самият Луй Айер е предполагал, че това решение ще предопредели живота му и ще направи така, че името му да остане завинаги в историята на България и да звучи далеч по-българско, от което и да е българско име.

За останалите деветима се знае, че Даниел Бланшу е бил изпратен в Кюстендил, Алоис Бюнтер - в Търново, Жак Фардел - в Казанлък, Шарл Шампо - в София, Август Бехер - в Пловдив, Виктор Роберти - в Силистра, Емил Кюпфер - в Габрово, Шарл Дюванел - в Русе. Има сведения, че на 14 май същата година Жорж де Режибюс демонстрира за първи път играта футбол в двора на Мъжката гимназия във Варна, откъдето тръгва и становището, че най-популярния спорт в България тръгва от морето.


Снимка на швейцарските учители от момента на тяхното пристигане

Луй Айер се отнася изключително сериозно към дадената му задача и скоро след пристигането му в България се основават и първите Юнашки дружества - местата, в които българите спортували. Може да се каже, че тези дружества са предвестниците на днешните спортни клубове. Официалното им наименование било клубове "Юнак", а при избухването на Балканската война през 1912 година тези спортисти доброволно образуват "Юнашки легион" от 205 човека, който се включва активно в бойните действия. Командир на тази част е Луи Айер, който след началото на военните действия веднага изявява желание да се включи в армията и именно по негово усмотрение е организиран и този "Юнашки легион". За проявения героизъм в хода на войната Луи Айер е произведен в български офицерски чин подпоручик и два пъти е награждаван с кръст "За храброст". След края на Междусъюзническата война Луи Айер не се отказва от желанието си да помогне всячески на България. Той използва целия си авторитет на известен в цяла Европа спортен деятел и издава на френски книгата "Pro Bulgaria" (от латински "За България"). В нея той защитава яростно българските интереси и заклеймява пропагандата на тогавашните български съседи, които по всякакъв начин се опитват да злепоставят България и да и изградят образ на агресор. Всички приходи от книгата пък, Луи Айер дарява на българските ветерани от войната.


При началото на Първата световна война швейцарецът отново изявява желание да се включи като доброволец в българската армия. Осъзнали важността му и искайки всячески да запазят живота му обаче, българското командване го зачислява към обоза. Луи Айер яростно протестира срещу това и в крайна сметка отново се включва активно в бойните действия като офицер в редовете на 33 пехотен полк. Именно тази му постъпка и желанието му да застане редом до българите срещу французите, които говорят майчиния му език, е последното доказателство за огромната любов на Луи Айер към България. Последното, защото именно по време на боевете край Дойран Луи Айер губи живота си на 2 септември 1916 година. Погребан е в село Чаушли (днес Македония, без жители).

Разказахме ви тази история с надеждата името на този швейцарец да стане малко по-известно на всички нас и когато чуем, че някоя улица се казва Луи Айер или посетим стадиона в Силистра, който също носи неговото име, да си спомним за този храбър човек, отдал живота си в името не на неговата родина, а на нашата. Нека всички ние се поучим от този урок по родолюбие дошъл не от нашата страна, а от далечна Швейцария. Направим ли го, смъртта на Луи Айер няма да да е била напразна.

https://www.bulgarianhistory.org/louis_eyer/

Hatshepsut

Карекин Нъждех или арменецът, който се чувстваше и българин


Карекин Нъждех (Гарегин), национален герой на Армения, се ражда на 1 януари в далечната 1866 година в Нахичеван, в семейството на свещеник. Гарегин е родното му име, а Нъждех е прозвище, което той само си е избрал, на арменски значещо "скиталец". Първоначално учи в родния си град, но жаждата му за знания го отвежда в Тбилиси, Грузия, а впоследствие и в тогавашната руска столици Санкт Петербург. През 1905 година постъпва във Военното училище в София по поръчка  на арменско революционно движение Ташнакцутюн, чиято цел е да подготви кадри за бъдещата национална революция. Още млад и неопитен, той организира нелегални бойни групи, но е заловен от българското правителство и измъчван. Връща се за кратко в Армения.

1912 година. Октомври. Този същия октомври, който целия свят по това време нарича "Българския октомври", поради мащабното настъпление срещу Османската империя и началото на Балканската война. Знаем, че Българската армия, мобилизирана през втората половина на септември, наброява около 600 000 военнослужещи, но далеч не всички от тях са българи. В нейния състав се откроява една дружина, за чиито подвизи предстои да разкажем.

В навечерието на Балканските войни (1912-1913) Гарегин се завръща в България с желанието да се бие за нея. Той и още 250 души съставят т.нар. специална рота, която е съставена само от арменци и влиза в редиците на Македоно-Одринското опълчение. На 23 октомври 1912 година те се заклеват, че ще бранят България до последно. Ротата се справя отлично със задачите си, а самият Карекин е ранен по време на боевете и по-късно награден с орден за храброст.


След войната се връща в родната си страна, облечен в българска офицерска униформа. През 1914 година започва Първата световна война. Той воюва в редовете на Руската армия, търсейки освобождение на народа си. Получава чин генерал. Идва Октомврийската революция, по време на която Армения получава така жадуваната независимост. Тук обаче следва обратът. Съветска Русия решава Нагорни Карабах да премине в Азербайджан. Решителният Карекин обаче отказва и се провъзгласява за министър-председател на т.нар. "Планинска република". Предвожда отряди, които воюват срещу Червената, Турската армия и азерите. Както се досещате, силите му са унищожени, но той успява да се спаси.

Генералът се спасява от преследване, като емигрира в Персия, Египет, а впоследствие идва и за трети път в България. Той заживява в София, на улица "Солунска", като в следващите години установява отношения с най-видните интелектуалци по това време.


През 1932 година с указ на Н.В. цар Борис III получава българско гражданско. Работи за българската култура, като именно той организира издигането на паметник на големия приятел на арменската кауза - българския поет Пейо Яворов. През 1939 година започва Втората световна война. Освен евреите и арменците са били нарочени за геноцид, като тогава Карекин прави нещо нечувано. Възползвайки се от факта, че е български гражданин, той отива в Берлин, където се среща с един от идеолозите на нацистка Германия - Розенберг. Той успява да го убеди, че арменците могат да бъдат съюзници на Германия, ако тя освободи Кавказ. По отличен начин води дипломатическите преговори, като сам признава, че играе "двойна игра" за пред немците, само и единствено в интерес на народа си. Успява да спаси арменците за втори път от геноцид.

След 9-ти септември съдбата му е ясна, макар тя да е меко казано незаслужена. Съветски пратеници отиват до дома му и го залавят. Карекин е арестуван и осъден на 25 години. На 21 декември 1955 година, офицерът от Балканската война и арменски герой, умира някъде из Сибир. По този жалък и безпощаден начин си отива един велик човек, за който преспокойно може да заявим, че е обичал истински България. За него родината ни му е била като втора майка, която многократно го е подслонявала, докато той работел за благото на нашия и собствения си народ.

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Братя Прошек - чехите, които бяха влюбени в България

 
Георги Прошек                           Богдан Прошек

През 1879 град София е избранa за столица на България. По това време в канцеларията на софийския губернатор Алабин работи като преводач чешкият инженер Георги Прошек. Именно той дава идеята в София да се издигне паметник на най-заслужилия българин - Васил Левски. Защо чехът се прекланя пред делото на Левски? Това не е случайно, тъй като в село Алмалии Прошек се запознава лично с Апостола. Той е един от участниците в опитите да бъде спасен най-големия български герой, непосредствено след залавянето му. За жалост неуспешно. В следващите редове ще разберете повече за братята Прошек и приноса им към българската история.

Кратка, встъпателна биография на братята Прошек:

Георги (Иржи) Прошек е роден на 25.ХІІ.1847 г. в градчето Бероун, разположено близо до Прага. Получава изключително добро образование за времето си. Записва висше образование със специалност землено инженерство и строителство в Кралевската чешка политехника. Владее немски, френски, английски, италиански и руски. След завършване на висшето си образование през 1869 година, Георги Прошек  се отправя към България. Умира в София на 58 години, през 1905г. Предсмъртното му желание  било да бъде погребан в полите на Витоша. Желанието му е изпълнено. Защо е пожелал ,,завинаги" да остане в България ще разберете по-долу.

Богдан (Теодор) Прошек, брат на Георги, е роден през 1858г. Получава също добро образование за времето си, а след получаването на диплома, работи в Чехия известно време. Идва в България след пристигането на брат си, през 1878 година - годината на Освобождението. Богдан Прошек почива един месец след брат си Георги, едва 47-годишна възраст. Изследовалите на живота му твърдят, че кончината му е следствие на мъката, която е изпитал от загубата на брат си.  Гробът му се намира в Католическите централни грoбища в София.

Приносът им към България:

След пристигането си по българските земи (1869-1870г), Георги Прошек помага активно на революционерите, на практика рискувайки живота си. Едно от отличителните му действия е демонтирането на 200 метра железопътен път край Одрин. По този начин се забавя близо 30 часа пристигането на турските части, които трябвало да подкрепят османците при Шипченския проход. Българите и русите успяват да удържат врага, като дали без помощта на чеха са щели да съумеят, може само да гадаем. За това свое дело Георги получава орден ,,Света Анна" от самия руски император Александър II. Георги Прошек е назначен в Градската техническа служба. На тази си длъжност той съставя първата частична кадастрална снимка на софийския център. Той участва в съставянето на улично-регулационния план на София, с което смело може да заявим, че става част от хората, поставили основите на европейската столица.

Всички тези процеси са подкрепени от тогавашния държавен глава Александър Батенберг. Той подпомага дейността на ,,строителите на София" и бързо узаконява плановете, които те предлагат. София започва да се развива и да се превръща в красив и модерен град. Два от символите на столицата стават факт до голяма степен благодарение на братята Прошек. Става въпрос за Орлов и Лъвов мост. Само на стотина метра от Орлов мост те построяват своята фабрика, за която всички сме чували. Братята си поставят за цел да превърнат това централно място на София в символ на свободата на България. И успяват. Металните парапети и орлите са поръчани на специалисти от Виена, а лично Георги Прошек ги донася в София. Колкото до строителството на Лъвов мост, то започва през 1888г. Дотогава на това място в стара София имало каменен мост, наречен  Шарения  мост.

Дейността им не се ограничава до това. С името на голямата чешка фамилия се свързват Софийската жп гара, първата печатница (1879г), както и (забележете) Народното събрание. Варненското пристанище, дружество "Славянска беседа - 1880" и Българското инженерно-строително дружество са още една малка част от проектите, с които те се захващат. Както вече споменахме, Георги Прошек е един от инициаторите на идеята за построяване на паметник на Апостола. Днес величественият монумент се намира в идеалния център на столицата. Изработен е по проект на чешкия архитект Антонин Колар и представлява висока 13 метра гранитна колона. Основната част от колоната е изработена от италианеца Абрамо Перукели. В най-широката ѝ част е поставен бронзов барелефен портрет на Васил Левски. Под барелефа стои надпис: ,,На великия бълг. Апостолъ на свободата - Василь Левски - Признателното Отечество". Паметникът е официално открит на 22 октомври 1895 година. Друг интересен факт около дейността на братята Прошек е изграждането на първия асаньор в България.

Легендарната пивоварна:



Когато през  1884г. братята Прошек построяват чешката пивоварна "Прошек", масивната сграда се извисява самотна на софийските хълмове. Тя се намира на днешната улица ,,Сан Стефано", точно срещу БНТ. Братята Богдан и Георги Прошек имали интересен подход за пренасянето на бира. Сварената в Княжево мъст се пренасяла за ферментация в бурета до вече изградената изба "Дълбок зимник". Тъй като в процеса на пренасяне възниквали неудобства, Прошек започнали през 1881 г. строеж на пивоварна фабрика близо до избата. Тя била пусната в действие през 1884 г., а през 1885 г. станала придворен доставчик на пиво и имала собствена бирария, непосредствено до фабриката си - това е първообразът на легендарния "Дълбок зимник". Последвало построяване на още няколко пивоварни и този тип заведения предизвикал истински бум и станал неизменна част от ежедневието на софийския елит.

Защо е редно да ги помним?



Тук е мястото да ви разкажем и за нещо рядко срещано, нещо необикновено. Подтикнати от любовта си към България, която те многократно заявяват, че е тяхна втора родина, те сменят родните си имена. Иржи Прошек се прекръщава на Георги, а Теодор на Богдан. Това тяхно действие еднозначно и окончателно ни показва, че дългият им престой в страната ни далеч не е бил по професионални причини, а по-скоро защото истински са я обикнали. Както вече споменахме, предсмъртните им желания са да бъдат погребани в България. Днес Георги Прошек почива в семейната гробница, парцел  № 16 на Централни софийски католически гробища. До него сънува вечния си сън и брат му. Пишейки тази статия, останахме безмълвни пред делата на тези двама велики чехи. Обещали сме си, че при първа възможност ще поднесем цветя на гробовете им, защото това е единственото, което може да направим днес, прекланяйки глава пред подвизите им.

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Чужденците в нашите освободителни борби


Алфред-Артър Грийнуд

Дори личности от далечни и екзотични страни се сражават за каузите на България.
В историческата ни литература са откриват интересни данни за чужденците, които било то с перото си, било то с оръжие в ръка, рамо до рамо с нас, българите, са се сражавали за освобождението и националното обединение на нашия народ и отечеството ни.
Още в началото, когато Васил Левски обикаля страната и създава революционни комитети, той отсяда в с. Ябълково, Чирпанско, където събира будни българи, но и чужденци, работещи в баронКиршовата железница. Тук той създава първия интернационален революционен комитет, в който се включват чехите Антони Пелец, Антонин Свобода, Иржи Прошек и полякът Станислав Домбровски.

Когато турците залавят Васил Левски, в организирането на чета за освобождението на Апостола, заедно с българите се включват и чужденците. За съжаление опитът е неуспешен.
По време на Априлското въстание през 1876 г. в Хвърковатата чета на Бенковски се включват няколко далматинци и един немец - Албрехт. Отсядайки в дома на Георги Конкулов в село Голямо Белово, Бенковски е посрещнат от множество народ. Тук в неговата чета се записват далматинците братя Никланович, семейство Нонка Антелова и Иван Сутич и същият Албрехт, който иначе е роден в Австрия, но е записан в четата като Албрехт немецът.

Смел и самоотвержен без капка страх - така го описва в своите записки Захари Стоянов. Отличен стрелец, немецът постоянно успокоявал и окуражавал буйния и неспокоен Бенковски. ,,При разбиването на четата в околностите на Троян, войводата освобождава чужденците и единствената жена. Взима им оръжието и ги изпраща да се предадат. След известно разкарване из турските зандани Албрехт и далматинците са освободени с намесата на чуждите консули. Немецът се прибира в Голямо Белово и продължава да работи по жп линията на барон Кирш, където се е трудил и преди да влезе в състава на четата.

В четата на Христо Ботев през 1876 г. като член на щаба се включва и руският княз Арует Раданович Загрин, роден в Латвия. Преди това участвал в Херцоговското въстание като войвода на чета. След смъртта на войводата Христо Ботев той се отделя и решава да тръгне за Сърбия. Изморен се укрива в една колиба във врачанските лозя. Загива на 18 май 1876 г. , обграден от турците, като изгаря жив.

Особен принос за нашето освобождение допринася видният американски кореспондент Макгахан. Като дописник на вестник ,,Дейли нюз" той описва турските зверства, кланета и опожарените села, църкви и манастири през Априлското въстание, което предизвиква широк отзвук в Европа и по света.
В Руско-турската освободителна война извървява целия път на действащата турска армия заедно с военните кореспонденти чилиецът Фернандо де Сол и Рафаел де Нугалес от Венецуела - преди това действащ офицер от турската армия, където също имало чужденци, повечето платени или авантюристи. Данни за тях има в приложение на сп. ,,Антени" в бр. 19 от 1979 г.

     
Фернандо де Сол                    Ромуалд Пршевалски                      Борис Леонидович Тагеев                          Албърт Сониксен

В същата тази война при Плевен в руската армия на ген. Гурко се сражава японският барон Сего Ямадзава и куцият френски художник Марсел льо Фер. Ямадзава с няколко руски войници успява да отбие турската атака. Днес в музея на Плевен може да видите неговия самурайски меч.
При Шипка се сражават и трима италиански опълченци. Това са Алфонсо Иноченца, Франческо Рива и Леоне Кандоре, които по-късно остават да живеят в България и са приети като почетни граждани на Шипка.

В Руско-турската война се сражават и много румънци, финландци, поляци, норвежци, чехи, осетинци, казаци, чеченци и много други етноси. Заедно с тях се бият и много български отряди, водени от Георги Антонов Суранджиев, Георги Полевски, Георги Иванов Чауша, Жельо Христов Чернев и дядо Ильо Беровски. Такава чета води и руският унтерофицер Андрей Петречук - от 200 български доброволци.

В Кресненско-разложкото въстание от 1878 г. в доброволческите чети, предвождани от чужденци, участват доброволци и от вътрешността на България, и от Македония. Повечето от водачите на четите са стари харамии. С най-добре въоръжени и многобройни отряди са Адам Калмитков - руски офицер. Четата му е сформирана във Видин. Другата е на полския офицер Луис Войткевич. Тя наброява 300 души. Останалите са на хърватина Стефан Средкович, Драготин Новелич, Карл Новелич и др.

Във въстанието взима участие и Капитан Петко войвода.
В Сръбско-българската война през 1885 г. отново участват предводителите Адам Калминов и Алексей Шулговский от Русия - с доброволци не само българи, но и чужденци с различни професии. Хърватинът Немед Ферб Хердо и румънецът  Димитър Стан Чауш са машинисти, полякът Антон Френцишек Вейс и полякинята Клотилда Пенарская са студенти, Витолд Пенарски е адвокат, Георги Рафаилович от Далмация е учител, Далибор Напичич от Черна гора е свещеник, а Николай Александрович Набоков е руски офицер.
Включват се още и руснакът Лев Баршинский, румънецът Йон Бистричану, Хуго Кригер от Австрия, Леонци Рамон от Италия, Андраш Варга от Унгария, Йохан Кампал от Германия и др.

В Илинденско-Преображенското въстание се сражават хиляди българи, но също и много чужденци - предимно журналисти, кореспонденти, фотографи, бомбаджии и пр. Много от тях преминават през Кюстендил, по-рядко през други гранични пунктове. Четите с тях заминават за Кратовско, Паланечко, Кочанско, Малашевско и други околии. След журналистите и кореспондентите са американците Чарлз Райдър Нобъл и чернокожият Артър Дъглас Смит, който се присъединяват към четата на войводата Петър Милев, действаща в тогавашната Неврокопска (дн.Гоцеделчевска) околия. Той е кореспондент на излизащия в Ню Йорк вестник ,,Ивнинг поуст" и автор на книгата ,,Спомени от Македония".

Роденият в Сан Франциско Албърт Сониксен - журналист и писател, автор на ,,Изповедта на един македонски четник" - се включва в четата на Лука Иванов. Уолтър Ивънс и Джон Голдфрат са четници в дружината на Апостол Терзиев. Австралиецът Алфред-Артър Грийнуд Хейсл е роден в Аделаида. Той става четник при Стефан Николов, а по-късно се включва в четата на генерал Иван Цанчев, действаща в Мелнишко. Неин член е и Борис Леонидович Тагеев - редактор на сп. ,,Алманах на армията и флота".

В четата на Гоце Междуречки влиза арменецът Гарабед Чилингир, а неговите сънародници Левент Бейлинджиян и Коперник Семерджиян участват в четата на Иван Бърлю. Поляците Хенрих Гунделах, Юлий Цезар Розентал, Ромуалд Пршевалски също се сражават на страната на българите. Руснакът Пьотр Орловац - кореспондент на в. ,,Руски вести", е четник в четата на Радон Тодев. Румънецът Александру Йоаница е при войводата Панайот Карамфилович.

Роденият в Солун евреин Езра Исак Флорентин сформира интернационална чета. В нея се включват Йово Йованович от Черна гора, Рудолф Голиат от Австрия, Сабо Мезарек от Унгария, Магардич Артунян от Армения, чехът Антон Карло Хошек и роденият в града на Шекспир англичанин Реймон Уъдим Фишер.

Като четници в Разложко са се сражавали и албанците Ира Маруди и Ица Калица.
В Балканската война участват 630 чужденци доброволци, включително и  медицински персонал от Африка и Египет. Сред тях са Ларс Волке Ериксон, Август Стакелберг и Даниел Бланш от Швеция, Франтишек Зембжински, Ярослав Домбровски и отново Август Цезар Розентал от Полша, Климент Франтишек Орлик и Йозеф Бейдеш от Чехия, швейцарецът Луи Айер, Милан Бердятич от Словения, Ян Глуховски от Русия, Орчил Датикашвили от Грузия, чехите Виктор Каменски и Климент Крупа, както и много други
Книгата ,,Македоно-Одринското опълчение" представя данни за целия личен състав. Като доброволец в Опълчението се откроява една интересна личност - персиецът Сашик Миса Гиям.

Много други чужденци подпомагат каузата на българите в Македония не само по бойните полета. Така например Пиърс и Лиза О`Махони от Ирландия създават пансиона ,,Св. Патрик" за деца от 7 до 12 години, останали сираци. Подобен е случаят и с поляците Захария и Юлиян Шумлянски, които чрез Министерството на просветата организират зоологически кабинети и се изявяват като защитници на българите пред гръцките власти. Чехът Владимир Сис пък издирва и обнародва стари български ръкописи, много от които се отнасят до нашата история.

http://www.desant.net/show-news/31762/

Hatshepsut

Алфонс дьо Ламартин - французинът, който обикна българите


вестният френски поет Алфонс дьо Ламартин минава през българските земи на връщане от пътуването си в Ориента. На 2 август 1833 година французинът влиза във Филипополис с ескорт от пет каляски, във всяка от които са впрегнати четири коня. Съпровождат го и няколко водачи на мулета, както и още шест коня, натоварени с багаж, кухня и сандъци с книги. Мълвата, че под тепетата ще отседне височайша особа- дипломат и истински франга, бързо обикаля града. Пловдивчани се тълпят по улици и прозорци, за да видят именития гост. По онова време френският поет, придобил широка известност най-вече със стихосбирката си ,,Поетически размисли", е непознат в България. Може би заради това у нас се представя като Господин Рицар дьо ла Мартин. В Пловдив той е посрещнат от местния първенец Мавридис, който кани французина да отседне в неговия дом. Ламартин е очарован от къщата, която е мебелирана по европейски. Още по-впечатлен е от градината, откъдето се открива ,,една от най-хубавите гледки на света". Тук поетът прекарва 4 дни, в които приема и връща визити.

На 6 август отпътува на север. Скоро след това обаче в пазарджишкото село Ветрен се разболява от опасна треска и получава натравяне на кръвта. В продължение на двадесет дни се намира между живота и смъртта в една селска колиба без прозорци. Хората от Ветрен проявяват голяма загриженост към чужденеца и събират от близките блата 60 пиявици, които поставят на гърдите и слепоочията му. Вестта за болестта на Ламартин стига до Пловдив и Мавридис тръгва веднага с чанта медикаменти към Ветрен, придружен от лекар. По-късно в съчиненията си френският поет си спомня с умиление за този акт на приятелство и загриженост от страна на пловдивския богаташ от гръцки произход.

И може би болестта му е причина да забележи характерните черти на българите. Той пише, че те са работливи, скромни, изпълнени с уважение към свещениците и религията. Разказва, че мъжете са облечени като селяните в Германия, а женските носии са сходни с швейцарските. Прави му впечатление, че българките не ходят забулени като туркините, виждат се свободно с мъжете и се отличават с красота и грациозност. Французинът отбелязва също, че българите ненавиждат турците, които събират данъците по селата. Стига до прозрението, че българите ,,са напълно узрели за своята независимост", и при заминаването си от България казва: ,,Напускам Йеникьой (Ветрен) и приветливите му и добри селяни с тъга: това беше очарователен летен престой. Цялото село ни придружи една левга навътре в планината и ни засипа с пожелания и благословии."

По-късно, когато се връща във Франция, в качеството си на политик той държи речи в полза на българската кауза. Въпреки симпатията си към Турция, критикува нейното правителство, защото счита, че неговата политика е ,,пълното отрицание на всякаква възможност за общение, това е варварщината в цялата й груба искреност, това е постоянното и организирано убийство на човешкия род." В неговите очи турците са мързеливи и обезкуражени хора, съсредоточени предимно в градовете. Те се издържат, като ограбват труда на християнското работливо население.

Дълги години Ламартин е пряко ангажиран в политиката, многократно е избиран за депутат, но през 1848 г. мечтата му за република окончателно рухва и той се оттегля в родните си земи в областта Бургундия. Там е принуден да се захване с друг занаят, тъй като само с писане не може да се издържа. Става лозар, разработва земите си и започва да върти търговия с вино. Новото му начинание обаче не му носи печалба. Една от причината за това е липсата му на опит като дегустатор. Страстта му към екзотичното го отвежда отново в Ориента, след като турските власти му подаряват там една долина.

Той тръгва към Турция с намерението да не се връща в родината си, но след кратък престой отново отпътува за Франция. Макар че едва преживява, затънал в дългове, Ламартин упорито не иска да продаде владенията си, за да си осигури прилична рента. Той е собственик на три замъка до 1861 г., когато все пак се лишава от единия. През 1855г. е принуден да се раздели с апартамента си в Париж. Остават му двата замъка и една конюшна с две слепи и болни от ревматизъм кобили. Големият поет умира през 1869 г. беден и забравен от всички.

Всички данни за пребиваването на Ламартин в България са известни благодарение на Гастон Сергерар, който съвестно събирал всеки детайл от визитата на поета. Малцина знаят, че зад неговото име всъщност стои един от най-добрите преподаватели във Френския колеж- пер Ален. Той е автор на множество книги, които прославят България и българите- ,,Симеон Велики", ,,Българските царе на Средновековието", ,,Българите от Волга и славяните от Дунава". На френските пътешественици, пишещи за България, пер Ален посвещава три тома съчинения.


Ламартиновата къща в Пловдив

През 1923 г. в Пловдив ,,Алианс Франсез" поема инициативата да сложи паметна плоча на къщата, в която Ламартин е гостувал миналия век. Представители на френското правителство, българските гимназии и Френския колеж в града повеждат шествие в памет на поета. Къщата на Мавридис става официално музей на Ламартин през 1960 г. В стаята, където е нощувал той, са изложени негови съчинения, преводите им и факсимилета от книгата му ,,Пътуване в Ориента". По стените са окачени портрети с неговия лик. Две години по-късно списание Пари Мач посвещава цяла страница на Ламартиновата къща в Пловдив. Там е отбелязано, че много пътешественици и писатели са посетили музея и че дори портиерът на дома е научил няколко думи на френски и три стихотворения на Ламартин, за да посреща гостите, както подобава.

https://www.bulgarianhistory.org/

Hatshepsut

Николай-Дудар Караев - осетинецът, който се сражава за свободата на България


Редица чужденци - руснаци, белоруси, украинци, черногорци, грузинци, поляци, сърби и други са участвали като доброволци в борбата на нашия народ за освобождение. Един от тях е осетинецът Николай-Дудар Караев.

Николай-Дудар Караев е роден през 1849 година в затънтения аул Цмти, разположен в централната част на Кавказкия хребет. Родното му място тогава е било свързано със света само с една тънка пътека  по която може да се премине с кон, но само в летните месеци. През зимата това място е било откъснато от цивилизацията.  Голяма част от местното население, включително Караев било неграмотно. Осетинците не са имали своя писменост до началото на XX век. След присъединяването на Осетия към Русия през 1774 година, местното население освен националното си име,  получава и православно.

Николай-Дудар Караев е запленен от борбите на балканските народи и страданията, които те преживяват. Напуска родното място с верния си кон и отдава няколко години в тяхна помощ.  Участник е в българското опълчение по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878г.).

Осетинецът се запознава отблизо с българската кауза и се запленява от нея по време на Сръбско - Турската война (1876г.), където е доброволец под ръководството на генерал Черняев. По това време в Сърбия се образуват български батальони в състава на руско-българската доброволческа бригада. След края на войната една част от тях остават в Сърбия и малко по-късно се включват във формиращото се в Плоещ Българско опълчение.  Измежду тях е и Николай-Дудар Караев. Той  желае да бъде включен в конната сотня, но тя не е сформирана и осетинецът е причислен към 6-а опълченска дружина, а след това и в 3-а опълченска дружина. По-късно в хода на военните действия е назначен за свръзка при щаба на опълчението, където изпълнява поръчки лично от генерал Столетов.

Караев постъпва в българското опълчение на 20 април 1877 година. Първото голямо сражение, в което участва е боят при Стара Загора на 31 юли  1877 година. Срещу три хиляди и петстотин души на руската армия останали в Стара Загора е изпратена 30-хилядната турска войска на Сюлейман паша. Главните сили на руската армия, водени от генерал Гурко, по това време са в Нова Загора. Николай-Дудар Караев воден от смелото си сърце доброволно отива на разузнавателна мисия за точното местоположение на врага. Турската армия го обсипва с куршуми, но Караев успява да се измъкне само с драскотини. Оцелява благодарение на бързата си езда, но освен това и на късмета, а и на слабата подготовка на турските войници. Въпреки численото неравенство, опълченците и войниците извършват подвиг след подвиг. В тяхна помощ се включва и местното население.

Армията водена от ген. Гурко по път към Стара Загора влиза в сражение с войските на Реуф паша. Това закъснение е фатално за опълченците и войниците в Стара Загора. Те отстъпват, а градът гори. Местното население бяга. На генерал Гурко не му остава нищо друго освен да се изтегли в планините и да укрепи Шипченския и Хаинбоазкия проход в Стара планина. Оцелелите от боя за Стара Загора, включително Караев се присъединяват към войските на генерал Гурко.

Николай-Дудар Караев е един от последните, които напускат Стара Загора. Той предоставя коня си на ранения щаб-капитан Стесел и се изтегля пешком, въоръжен само със сабя. При изтеглянето си е обкръжен от шестима турци, които осетинецът сам поразява с двете си ръце. За този подвиг се споменава неведнъж.  Николай-Дудар пише в спомените си: ,,Вървях сам, няма никого, пооглеждах често назад. От мен се лее пот до безконечност, качулката и черкезката ми станаха вир вода, боли ме все повече и повече".

Армията на Сюлейман паша превзема Стара Загора с цената на много жертви и се оказва неспособна да преследва отстъпващите защитници на града. Въпреки това на руските войски и опълченците е ясно, че турците няма да се задоволят с постигнатото. Загадка за тях обаче остава как ще протече следващото настъпление на Сюлейман паша.

Николай-Дудар Караев пише:

,,Когато те толкова дълго не излизаха от Ески Загра, то действително беше съмнително какво правят там и нашите опитваха всякакви възможности да разберат какво замислят и правят".

Генерал Столетов планира нова разузнавателна мисия. Избран е Николай-Дудар Караев, а с него тръгва един българин от Габрово, знаещ турски език. За съжаление неговото име остава неизвестно и до днес. За да не пораждат подозрения разузнавачите са облечени като турци. Подготовката и организацията на мисията е извършена лично от генерал Столетов. Според записките на Караев за мисията знаят само генерала и още един човек. За съжаление той не споменава за задачите, които са му възложени както и точните дати на проникване в разположението на врага.  Тази мисия спомага да се затвърди мнението на генерал Столетов, че Сюлейман паша ще направи опит да превземе Шипка, което се и случва на 8 август 1877 година.

Незнайно защо Николай-Дудар Караев не оставя писмени разкази за участието си в ,,Шипченската епопея".  Това участие е отразено в неговото военно досие и в спомените на неговия син - генералът от съветската армия Г.Н. Караев.

Ролята на Караев в боевете при Шипка никак не е малка. На 9-ти август 1877 година осетинецът възпламенява фитила на фугасите поставени на връх Шипка. С този взрив е отбита първата значителна атака на турците и им нанася значителни поражения. Интересното е, че първият опит да възпламени фитила е неуспешен, но Николай-Дудар опитва отново, въпреки че турците са много близко до него.

Използването на подобен тип военна техника през този период е новост. Предполага се, че именно заради това задачата е възложена на Николай-Дудар Караев. За нея той споделя: ,,Фугасите, при които бях изпратен, се намираха под нашите окопи. Спуснах се там на разсъмване, сложих, колкото се може по-незабележимо за чуждо око, бикфордов фитил и се скрих наблизо зад скалата. В това време тяхната артилерия започна да бие по нашите позиции. Чувам турците идват...."

След това на Караев е възложен секретен пост от генерал Столетов. Осетинецът споделя на своя син за тази задача: ,,Като получих тази задача от генерала, Аз се спуснах много внимателно по стръмния склон към дъното на дола. Огледах се. Хвърли ми се в очи едно място зад къс скала. Приближих се и намерих там разбита каруца и касата - както е казано в служебното досие".

В касата за която говори Караев има 42 хиляди руски рубли, предназначени за шипченските войски.

Николай-Дудар Караев доказва смелостта си отново ден след боя. Горещите летни дни допълнително изморяват опълченците. Липсата на вода може да се окаже решаваща, а единственият извор, който може да ги снабди с нея е под турски контрол. Осетинецът, предвождащ още десет души успява да отбие турците от извора.  В служебното му досие е записано следното: ,,На 10 август, на другия ден след боя на Шипка, Караев заедно с други доброволци отбили турците от дола, където се намирал единствения извор, снабдяващ с вода цялата позиция".

Осетинецът се бие с врага в редовете на 3-та дружина от Българското опълчение. Ранен е два пъти: един път в главата и един път в левия крак.


Осетинци, сражавали се в Руско-турската война 1877-78 г., като военна част в състава на руската армия

След Руско-турската война, Николай-Дудар Караев се завръща в Русия с руската армия. Заради разклатеното си здраве прекратява военната си служба и се пенсионира. Интересен факт е, че Караев се завръща напълно грамотен от войната и с офицерски чин. Умира през 1919 година в Петербург на седемдесет години.

Макар и чужденец, осетинецът Николай-Дудар Караев се отдава на българската кауза през 1877-1878 година. В името на българската свобода той, демонстрира смелост, дързост и непоколебимост. С действията си спечелва заслужено място в българската история.

https://www.bulgarianhistory.org/people/chuzhdencite/nikolajdudarkaraev/