• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

26 February 2020, 12:58:02

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
10119 Posts

Шишман
1065 Posts

Panzerfaust
246 Posts

Лина
219 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 12249
  • Total Topics: 1225
  • Online Today: 38
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 16
Total: 16

avatar_Hatshepsut

Влашкият мит и отвъддунавските българи днес

Started by Hatshepsut, 02 September 2018, 14:16:08

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Влахо-български връзки

от Иля Талев (15.06.2006)

Още от края на XIX век, според дежурното румънско обяснение канцеларският език на влашките воеводства, както и езикът на частната кореспонденция във Влашко в периода от XIV до XVII в., е бил книжен език - научен от власите от църковно-славянските книги. Според влиятелни румънски историци и езиковеди, във Влашко наистина е имало някакво "българско присъствие", но то е било незначително и без последствия в етногенезиса на румънския народ. Тоест, днешните румънци водели корените си единствено от "поримчените даки", обитавали преди около две хилядолетия териториите северно от Дунава.

Разбира се, румънските езиковеди и историци не могат да дадат задоволително обяснение на хилядите български думи във влашките диалекти, че и в литературния им език (след два века на усилената им замяна с новоизковани "латинизми"). Ето само няколко примера на думи от всекидневния живот: безна (бездна), бразда, гноище (тор), градина, гребла (гребло), гъска, гъскар, зет, кобила, косаш (от косач), лопатица (от лопата), лубеница (любеница), майка, месарница, морков, неваста (невяста), обор, опинца (опинци), пивница, плуг, плугар (орач), плява, полица, праг, празник, проклет, прост, простак, пухав, ралица (от рало), расад, риза, стариц (старец), стъкла (стъкло), ситу (сито), токма (тъкмо), темница, тъмна и много, много други. Пък и да не разнищваме "древния обичай на даките", както продължават да учат децата в Румъния, да сурвакат на Нова година с думите "суркова, весела".

Обяснението на някои румънски учени, че, видите ли, славяните (разбирай българите) контролирали търговията по влашките земи и от тях власите възприели славянски наименования на селскостопански сечива, е несериозно. Невъзможно е да си представим как селянинът-влах отива на седмичен пазар в столицата на Влад Цепеш-Дракула, град Търговище, за да си купи от българите-търговци опинци, вместо сам да си ги направи; а да не говорим за името на столицата на власите по онова време!

Както лексиката, така и граматиката на влашкия канцеларски език от XIV-XV век недвусмислено показват, че той черпи много от живи български говори във Влашко, които явно са били много близки до днешните северни и западни български диалекти. И не само това: както се вижда от липсата на специфични грешки, присъщи на чужденците, родният език на авторите и преписвачите на влашката дипломатическа и частна кореспонденция е бил българският. В монументалния си труд "Разыскания в области болгарской исторической диалектологии: язык валашких грамот XIV-XV веков" (Москва-Ленинград 1948), руският славист и българист Самуил Б. Бернщейн разглежда най-подробно развоя на говоримия български език във влашките територии в този му напреднал етап в прехода от синтетизъм към аналитизъм именно по запазените документи на дипломатическата и частна преписка, като се започне с Мирча I (1386 г.) и се свърши с Раду IV (1508 г.).

Ще дам само няколко примера от влашки кореспонденции на думи от новобългарски, цитирани от С. Б. Бернщейн (главно по румънския изследовател Йон Богдан), каквито няма да намерите в никакви църковни писания: али, баща, брод, воденица, голям, глоба, грижа, губер, девоика, детца (деца), да доидет, докле, ела, елате, завръших, защо, зидари, калугер, керемида, коги, кожуси, кола, конник, кошуля, лани, летоска, ливада, липсат, люлка, макар, момък, натоварит, ние, нищо, обесили, да отиде, оти (защо, защото), пипер, планина, поефтино, поскоро, посланици, прозорец, пушки, сватове, сираци, сирене, сиромаси, сродник, със, тази, тези, тъкмеж, устие (на река), хиляди, хора, хубав, чекам (чакам), шапки, шуба, шура (шурей), юнаци.

Има случаи, при които в новобългарски думата има различно значение от същата дума в църковния език: докато в езика на църквата глаголът "направити - направляти" означава давам указание, направление, пращам, в новобългарски значи да сътворя. Такова е и значението на тази дума в едно писмо на Раду IV Велики (1496-1508 г.): "да ми направи некои прозорци".

Интересна е фонетично-морфологическата еволюция на някои думи от старобългарски до новобългарските говори. Така например старобългарската дума "мати – матере" в новобългарски е еволюирала в "майка". Най-ранните писмени паметници от територията на днешна България, където намираме думата "майка", са дамаскините от втората половина на XVII век. Но във влашката писменост новобългарската дума "майка" се появява още в края на XV век в документ, подписан от Раду IV, и почти напълно измества "мати" в по-сетнешната влашка писменост.

Във влашкия канцеларски език местоимението за първо лице единствено число се явява във формите "аз", "азе" и "азы", подобно на положението в съвременните български диалекти: "вие добре знаете како ви съм до нине аз защитил от турци", "какъв чловяк бих бил азе", "азы се мъчя". Новите лични местоимения за първо и второ лице множествено число, "ние" и "вие", се появяват във влашката писменост с век и половина по-рано, отколкото в книжнината в България: "нiе служимо господину кралю", "а вие го целуваите", "и вiе и нiе".

Старобългарският предлог "съ" се проявява много често в новобългарската си форма "със": "със воля", "със купля", "а онзи поп от Шкеи да доиде със них", "що съм имал със ваш чловяк", "и от коня товарена със риба". За първи път виждаме във влашката писменост прилепване на сричката "-зи" към показателни местоимения, както в новобългарските форми "този", "онази": "а тои да се повратит и с тоизи добиток", "за таязи девоика", "егда се учинит глобе над тiези села", "яко оногози чловяка", "за онизи овци".

Анализът на този език, пише С. Б. Бернщейн, го показва като "сложно съединение на канцеларски клишета, в които трудно може да се намерят прояви на индивидуалността на писачите, на готови фрази, взети от църковната писменост, на формули на обръщение, проклятия, идиоматични изрази, и накрая – на живи словосъчетания. Задачата на изследователя е да отдели свързаните готови мъртви словосъчетания от живите, отразяващи особеностите на разговорния език" (стр. 38-39). С тази задача Самуил Бернщейн се справя блестящо, което, за съжаление, не може да се каже за съвременните румънски учени, готови да повтарят безкритично аргументите на своите предшественици и да правят най-широки обобщения, без обаче да са запознати сериозно нито с църковната писменост, нито с развоя на новобългарския език.

От шестте падежа в старобългарски, в българските говори северно от Дунава са останали само три – именителен, дателен и винителен, като формите на съществителните от женски род в именителен и винителен падеж се уеднаквяват по същия начин, както в съвременните български диалекти – или с окончание на /-а/, или с окончание на /-ъ/, като "ръка" или "ръкъ": "и по Дунаву къде се риба ловит", "коги натоварит кола с риба" или "да му донесем аз жена от Никопол", срещу: "да им будет пагубъ", "давам на твоа ръкъ", "от влънъ камилевъ" или "да си душъ не загубите". Новата категория на определеност, изразена с пост-позитивните частици -т, -та, -то, -те намира място и във влашкия канцеларски език от XIV-XV век: "длъжникот откъду платит", "да доде момкот", "от селата горе дори до планинъ".

Притежание вече най-последователно се изразява с кратките форми на личните местоимения в дателен падеж, макар че те тук-там се появяват и в старобългарски текстове: "понеже их даде шура ми жупан Станчул и сестра ми Анка", "да узимам ти добиток", "и със господина му Лаиота", "редом със сина му", "реч господина ни", "с чест до господство ви", "понеже покупише от баща им". Въпросителното местоимение "кто" се среща в най-старите грамоти, но по-често в тях виждаме фонетичния вариант "хто", както и "нихто" (никой): "кто що любит", "и хто носит шапкы", "и от турци нихто да се не боит". Но още от първата половина на XV век започва да преобладават новобългарските думи "кой" и "който": "от коня кои купит", "коник кои минет мимо Турч", "и които ходят на купля".

Глаголът "да бъда" в първо лице единствено число обикновено има новата форма "съм" ( само в няколко случая старата форма "есмь"); трето лице единствено число, подобно на съвременните български говори, има формата "е" вместо старата форма "есть": "що ми е дошел", да е набрал триста деце"; за второ лице множествено число единствено се ползва новата форма "сте": "не сте имали", "що ми сте поръчали", "не сте хтели".

Новите форми на първо лице единствено число, сегашно време, отразяват днешното положение в българските диалекти. Глаголите с основа на /-а-/ във всички влашки паметници имат ново окончание, "-м": давам, знам, гледам, прилагам, пущам. Докато в едни документи това е единственото окончание за глаголите на "-е-" и "-и-" основи (подобно на западните български говори) - аз можем, пишем, мислим, чиним, в други документи тези глаголи запазват старите си окончания (подобно на североизточните български говори) - аз идъ, стоа, да кажъ, да умръ.

Разбира се, във влашкия канцеларски език от XIV-XV век има и стотици примери на вкаменелости от църковния език: "Iо млади Бесараба воевода и господин всеи зимли угровлахиискои" или "да умръ в православнои вере христианскои". Но нима такива примери няма даже в съвременния български, като "в името на отца и сина и светаго духа, амин!" ; или може ли някой да каже със съвременна българска граматика "во веки веков" и да бъде разбран от другите българи?

Но в свещените писания на православната църква няма такава вулгарна клетва, като заклинанието срещу лъжците на говоримия новобългарски диалект във Влашко от XV век, намерила място в едно от посланията на воеводата Александру Алдеа (1431-1433): "... а кто ще слъгати да му ебе пес женъ и матере му.
Тодор Балкански в-к "Българска нация" ноември 1995г.

Отвъддунавските българи днес.
Безпорно най-старата част на българското население са милионите т.нар. тукани, които румънци и унгарци заварват в тази земя. Името тукани сред местните българи, потомци староседелското българско население на историческа Отвъддунавска България, се тълкува единствено като "българи от тука".
Тези българи тукани в румънската земя са в последен стадий на порумънчване в езиково отношение, но техните съседи, които сав по-голяма или по-малка степен са истински румънци, ги наричат на своя език: "Bulgarii cu capul mare!" (българите с големите глави),характероним, който точно представя българския антропологически тип в сравнение с румънския.Най-гъсто туканска
та част на българският народ е представена в окръзите Горж и Долж, за които в румънската историография и ономастика нерядко се говори, че са румънски деформати на имената Горен и Долен Жиу като окръзи от държавата на Йоница т.е. Иваница Калоян, цар на българите. Туканите,местните българи в Закарпатието са запазили своя старинен български език, който впоследствие е попаднал под силното влияние на словашкия глотонимия украински език. Днес тези някогашни българи се самонаричат русини (от тях е откривателят на българите Юрий Венелин); те се смятат за отделен славянски народ, който по език е най-близо до българите, словаците обаче ги смятат за свои сънародници, същото правят и украинците и великорусите. Днес в Мукачевски и Ужгородски район на Закарпатието живеят българи, които имат и своя част в Русфигово (сега квартал на Мукачево), които местните хора наричат Болхарские хати (Българските къщи), а ние росфиговски българи. Колонията на росфиговските българи е значителна, пази езика си и българското си самосъзнание. Дългогодишен кмет на града беше българинаът Николай Роглев.Закарпатските българи притежават днес местен език (диалект), създаден от градинарската реч на техните бащи и деди, които по произход са от Търновско, Търговищко, Севлиевско, Русенско.

В днешна румънска Трансилвания живеят т.нар. шкеи, т.е. тази част от българите, която е запазила българското си самосъзнание група на българския народ.
Друга огромна част от нашия народ с пряк произход от първобългарите есегел днес е унгаризирана (около 2 000 000) и се представя с името секуи,секели, което е същият унгарски деформатив на името есегел( есегел, барзсил и булгар са трите големи големи колена на българския или булгарския народ до падането на Волжка България).Шкеите днес живеят в селищата: Голям и Малък Чергед(Cergi Mic,Mare), Алвинц(Vintul de Jos), в окръг Алба Юлия, Русчьор и Бунгард в окръг Сибиу, Ръшнов и Шкеи в окръг Брашов.Секуите, които сега правят опит да възвърнат първобългарското си генетическо самосъзнание, живеят в областта Ла Секуи (окръзи Харгита и Ковасна). В Чергед живеят днес т.нар. чергедски българи.Те днес говорят само румънски език, представят се обаче за българи, и то българи богомили, но пазят старобългарските си молитви, които рецитират при тържествени случаи, без да ги разбират. Българите в Алвинц, т.нар. алвинцки българи , са от две групи: 1) първата е от по-
томци на чипровчани, дошли в ттази земя през 1700г; днес са езиково унгаризирани, вече губят българското си самосъзнание (запазено е само във фамилиите Дерводелин и Бордицою); втората група е градинарска с произход от Лясковско, съставена от фамилията с много разклонения Иванов; говорят румънски, немски и унгарски, но пеят българските си песни, които не разбират.
Русчорските българи днес са германизирани в езиково отношение, но пазят българското си самосъзнание на българи богомили. При тях единствено е запазена може би стара българска черта да говорят в тържествени случаи с коремно предихание. Бунгардските българи езиково са руманизирани, но пазят българското си самосъзнание на богомили; пазят и стари колинди на български език, които рецитират, без да ги разбират. Шкеите в Брашовския Шкеи са живи, богати, силн; езиково са румънизирани и се представят като румънци от български произход. Дошли са тази земя през 1392г. вероятно като наемна конна войска от България, създали са голяма култура и първото светско училище на българския народ, което после прераства в първото светско училище на румънците.
На запад в Банат живеят няколко групи българи, които тук ще представя в няколко реда: групата на северобанатските българи, наричани бешеновци и винганци, е повече от позната на читателите и не се нуждае от специално представяне.
В Северния Банат има още една група на българите, така наречените рекашенски българи, които днес се представят за хървати шокаци, но носят български етноразличителни имена, тип: Гьока Станков (не Станкович).
В Средния Банат или областта Караш Северин живеят т.наречените българи карашовени (в 7 села по реката Караш: Водник, Каращова, Нермед, Ябълча, Рафник и др.). Говорят старинен български език, консервиран като български у-диалект от 1365 г., когато напускат Виденска България. Днес нямат българско самосъзнание, представят се за карашевци, а от няколко години и за "хървати" или "сърби". На изток от тях е запазена карашевската колония Слатина Тимиш, в която живеят румънизати с румънски език и българско самосъзнание.
Наричат се и слатинци.

В Южния Банат живеят т.нар. свиничански българи, ортодоксални хриситияни със старинен български език у-диалект от 1444г. , когато напускат своята българска родина в днешното Неготинско, района на манастира Вратна. От 1920 г. в селото обаче има сръбска църква и сръбско училище, които усилено работят за сърбизацията на местните българи, наричани заедно с карашевците от унгарските изследователи на района, когато е бил в Унгарската държава fekete bolgar " черни българи", като черен означава посока на света " източен" за разлика от белите българи " западни българи".
В Украинския Буджак и Молдова живеят българите гагаузи, лингвогрупа на българския народ, която говори турски език и български. От 30-те години на 20-ти век съветският антибългаризъм насаждаше в тези наши сънародници собствено гагаузко самосъзнание. Тази етнонимна политика създаде вече гагаузко самосъзнание, което обаче не е прието от българите гагаузи в Кавказ, Семипилатинския район на Казахстан и др.

Hatshepsut


Извоареле българи в Румъния

 Едно малко селце в Южна Румъния с нищо не би предизвикало интереса на чужденците. За нас обаче Извоареле е истинска етнонаходка. В превод на български името означава ,,изворче". От 1595 година в селото живеят българи. Днес то наброява 3500 жители и единици от тях са румънци, обикновено жени, омъжени тук. Всички - от децата до старците, говорят български. Приказват меко и напевно на някогашен архаичен български език и употребяват думи, които у нас отдавна не използваме - ,,чиляк", ,,сегинка", ,,хортуват", ,,гълчат"... Често речта е примесена с румънски фрази, резултат от дългото пребиваване по тези земи. Много малко обаче умеят да пишат на български, защото езикът никога не е изучаван в училище. Той е предаван от поколение на поколение, от уста на уста и благодарение на това вече четири века е ,,жив". Хората от по-младото поколение научават съвременната българска реч, когато в Румъния има по 2 часа телевизионна програма. Тя започва със семейство Чаушеску и завършва пак с тях. Тази скука трудно се изтърпявала и младите бързо превключвали на нашата телевизия. Така не само се интересували какво става в родината на своите далечни прадеди, но и започнали да усъвършенстват архаичния български език, който са научили от родителите си. Много от тях днес са студенти в български висши учебни заведения, където следват медицина, право, история. Битът на българите в Извоареле няма нищо общо с напредъка на северната ни съседка след влизането й в Европейския съюз. Тук е друга Румъния - изостанала, бедна, сякаш забравена и от Бога. Жителите на селцето живеят мизерно и 90 процента от тях се прехранват, като обработват земята. Тя е частна собственост и им е възстановена след свалянето на Чаушеску. Хората разполагат средно с по 4 хектара ниви. На тях отглеждат царевица, пшеница, дини и други култури, които после продават. Обработват земята с коне, магарета, но и със собствени трактори. В селото има близо 800 трактора и 20 комбайна. Само двадесетина души от цялото население работят в предприятия в близките градове Александрия и Зимнич, а преди промените са били 1000. Но закриват заводите, настъпват съкращения и хората остават на улицата.
Животновъдството в селото е слабо развито. Отглеждат се 100 крави, 2000 овце и 250 магарета. За да издържат семействата си, хората работят от сутрин до вечер.
Липсата на препитание принуждава повечето млади българи да напускат Извоареле. Но все пак в селото има живот. Директорът Тудор Испас е горд, че в училището от 1 до 8 клас се обучават 220 деца. След 8 клас отивали да учат обикновено в Александрия, Зимнич и Рошиори, но основното си образование повечето завършват в селото. Учи се само на румънски, но мечта на директора е да има часове и по български език. Местните се надяват това да стане колкото може по-по-скоро. В малката църквица, разположена на едно възвишение в края на селото до гробищата, службата също се извършва на румънски.
Свещеникът Константин Аугусто Ковачу, който е възпитаник на Духовната академия в София, твърди, че така е наредено от църковното настоятелство в Александрия. Всички обаче искат проповедите да се извършват на родния им език. Няма официално изследване как българите са се заселили по тези места, но има няколко версии за основаването на селото. Една легенда, разказвана от старите хора, твърди, че миналото на Извоареле е свързано с легендарния румънски крал Михай Витязу, обединил трите разпокъсани провинции в единна Румъния. Когато турците искали да разширят империята си на север и да покорят и Румъния, крал Михай Витязу събрал войска, за да им даде отпор. Негов пръв помощник е Баба Новак, за когото се твърди, че бил българин или сърбин. Баба Новак събрал хайдути от България, за да участват в битката. С малочислена войска, но с хитър военен подход, крал Михай успял да притисне многобройната турска армия от всички страни в една блатиста местност край селището Калугерени. Турците се издавили в блатата, а в сражението много от българите намерили смъртта си. Тези, които останали живи, не пожелали да се върнат в родината си, за да не бъдат избити от поробителите. Заселили се на мястото, където днес се намира Извоареле.

http://plovdivmedia.com/

Hatshepsut

В румънско село пазят езика, традициите и българското си самосъзнание


30 жители на община Стар Бешенов, Румъния са получили българско гражданство от началото на тази година. Така хората с български лични карти в населеното място стават над 100. Това съобщи почетният ни консул в Тимишоара Георги Наков, който е бил и кмет на селото три мандата.

В Стар Бешенов живеят 3600 души, от които 2600 са банатски българи. Наскоро селото отбеляза 278 години от основаването си. През всичките тези години банатските българи са успели да съхранят българския дух, а през последните години интересът им към България става все по-голям.

Макар и създадено години преди Паисиевата история, село Стар Бешенов в пределите на днешна Румъния, успява да запази българския дух, разказа Георги Наков.



"Селото е основано като една от косвените последици от Чипровското въстание през пролетта на 1738 година. Оттогава живеем тук. Надявам се да успеем и по-нататък да си запазим традициите, които са нещо ценно, но едновременно са и способ за запазване на народността", каза той.
Близо 600 деца изучават български език в гимназията ,,Св.Св. Кирил и Методий" в Стар Бешенов. 110 деца посещават детската градина, а учениците са 430, предаде Дарик.



Това е единственото българско училище, където българският език се изучава от детска градина до 12 клас. То е създадено в далечната 1745 година, а скоро са чествали 50 години, откакто училището е превърнато в гимназия.



Съвременният български книжовен език се изучава по пет часа седмично като факултативен майчин език. Освен него децата изучават на банатски диалект история на българското малцинство в Румъния и вероучение.



Банатските българи в Стар Бешенов са католици.
Роля за съхраняването на българските традиции играят също Дома на културата и библиотеката в селото, разказа още почетният ни консул Георги Наков. Той допълни, че вероятно в Тимишоара - административния център на областта, за президентските избори ще бъде образувана избирателна секция за банатските българи, които вече притежават български паспорти. Банатските българи с българско гражданство в Стар Бешенов са стотина, като някои от тях са получили личните си карти тази година.
Почетният ни консул в Тимишоара Георги Наков каза, че броят на банатските българи, които искат да получат българско гражданство, расте. Скоро са връчили удостоверения за българско гражданство на 30 банатски българи.





http://www.bgnow.eu/news.php?cat=2&cp=0&newsid=75227

Panzerfaust

Кръстосвал съм доста из южната част на Румъния - Влахия и наистина има доста българи. Около Букурещ например има няколко големи чисто български села. Хората над 40-50 говорят много добър и леко архаичен български, но на по-младите им е по-трудно, за съжаление, въпреки че и те говорят някакъв български.
Лошото е, че с течение на времето, православните българи в Румъния ще се претопят и ще станат румънци, както е тръгнало. Ще се запазят българите-католици, при които религията служи като естествена бариера да се порумънчат. Добре ще е българската държава да обърне малко по-голямо внимание на селата около Букурещ с компактно българско население. В България е пълно със студенти от Македония, Западните покрайнини и Бесарабия, но аз лично не съм срещал такива от Румъния. Добре ще е да се направят поредица от кампании и да се привлекат млади българи от Румъния да следват в българските висши училища.

Hatshepsut

Българското етническо присъствие в Румъния


Автор: Румен Иванов

Преди да преминат река Дунав и да заемат земите на Балканския полуостров, пътят на българите преминава през част от територията на днешна Молдова и Румъния. След тяхното преселение, етническото им присъствие в тези земи остава. Именно това обстоятелство обяснява факта, че скоро след създаването на българската държава, нейните граници се простри далеч отвъд Дунав. Трансилвания и Влахия при управлението на кан Крум се споменават като български земи. В гръцките източници са наричани ,,заддунавска България". Според Константин Иречек, до идването на унгарците, Влахия с част от Трансилвания е принадлежала на българската държава. От IX в. нататък по-голямата част от Трансилвания влиза в унгарски ръце, а в български остава само Влахия приблизително до 1247 година. Така румънската теория за възобновяването на Второто българско царство ,,начело с румънците" или най-малкото с посредничеството на ,,румънската" династия на Асеневци не е състоятелна.

Във Влашко, Молдова и Трансилвания близо 60% от имената на реки, езера, гори и др. са от славяно-български произход. Въпреки порумънчванията от по-ново време, и днес изобилстват българските имена като: Яломица, Бистрица, Прахова, Водица, Сушица и пр. Някои от най-важните тамошни селища също са с български наименования: Търговище (стара столица), Дълго поле, също стара столица. Елхово (Илфов), Зимница (Зимнич), Кралево (Крайова), Бистрица, Бранище, Жилава и пр. Към края на XIV в. почти всички топографски наименования са на български език.

След 1393 година в днешна Румъния приижда нова българска вълна. Когато държавата им е сразена под ударите на османските завоеватели, мнозина поемат пътя на изгнанието и по-голяма част от тях се настаняват във Влашко и Молдова. Тук емигрантите се чувствали като в родината си: свещеници, боляри, книжовници, и обикновения народ говорели полурумънски, полубългарски, писмеността била изключително българска, а двете румънски войводства – Влашко и Молдова – били възприели не само държавното, църковно и обществено устройство на българското царство, но във всичко му подражавали и заимствали.

Преселенията на българи във Влашко, без тези непосредствено след падането под османско владичество биха могли да се обобщят така:

50 – 60 000 семейства през 1598 година.
160 000 души към Влашко, Молдова и Бесарабия през 1774 година.
7 – 8000 семейства към Влашко и Русия в периода 1787–1792 (по румънски източници).
40 000 души от Югоизточна България към Влашко и Бесарабия през 1793-1794 година.
неизвестен брой от Враца и Тетевен през 1800-1801 година.
13 000 към Влашко през 1806-1812 година.
20 000 във Влашко и Молдова през 1829-1830 година.
Данните като цяло са противоречиви и трудно подлежат на проверка.

Към 1838 година българите са 10% от населението на окръг Илфов (с Букурещ), а в самия Букурещ са 14% от 60 000 души население. През 1819 година във Влашко са установени 17 000 семейства българи (нови заселници) или 8-10% от цялото население, което е 1 200 000 души. Локализирани са 425 населени места, в които са се заселили българи, за периода 1739-1834 година (има много села, в които са само по 1-2 семейства).

Българското население, компактно живеещо на територията на съвременна Румъния, отдавна е обект на научни изследвания. Още в края на XIX в. едни от най-подробните сведения за тамошните български села дава Густав Вайганд, отбелязвайки в своят ,,Дакорумънски лингвистичен атлас", че е открил по време на проведените от него полеви изследвания около 80 населени пункта с българско население на територията на Олтения, Мунтения и Молдова, от запад на изток, както следва:

Бъйлещ, Урзикуца, Търнава (югозападно от Крайова); Пояна Маре, Смърдан (югоизточно от Калафат); Чутура, Мърза, Рунку (на юг от Дръгашани);  Пятра – Олт, Корлатещ – Сърби, Боанта, Фръсинет, Стоенещ, Гоставъц, Горски Фръсинет,  Градиниле, Селищиора (при Корабия); Витанещ, Сърби – Мъгура (където се слива река Котманей с Веделе); Бребен – Сърб, Путороаса, Котяна (близо до гр. Слатина); Балта Лунга (на югоизток от Рошиор де Веде); Мъгурени, Караванец, Буткулещ, Ликурич, Спътарей, Каломфирещ, Мързанещ, Атърнац, Старобъняса, Фрумоаса (около гр. Александрия и до гр. Зимнич); Флъмънда (източно от Турну Мъгуреле); Пунтя де Греч (на Няжлов, южно от Гъещи); Уден, Сърбени де сус, Сърбени де жос, Гратия (по река Дъмбовица); Бълен – Сърб, Търговище, Плоещ; около Букурещ: Копачу, Била, Епурещ, Домнещ, Чорогърла, Кяжна, Жилава, Бъняса, Тунари, Афумац, Брънещ, Колентина, Чопля, Попещ, Леурдени Сърби, Фундуля, Шейною, Пърлита, Кодрен, Платарещ, Фрумушани, Валя Драгулуй; Улмени, Сурлар, Мънастиря (до Олтеница);  Мъргинени, Чаку (при Калараш); Гюргево, Браила, Бузъу, Текуч, Васлуй, Хуш.


Карта на общините с българско население в района на Букурещ

По неофициални данни днес православните българи във Влашко със запазен спомен за своя произход са над 300 000 души. В тази бройка се включват всички наши сънародници, които използват етнонима българи (българе, булгари) като автоетноним за назоваване, независимо, че при някои от тях българският език вече не се употребява. Процесът е подробно описан в последното крупно изследване на българската диаспора в Румъния от проф. Тодор Балкански, осъществено главно през 1995 година.

Банатските българи

Te са онези преселници, които живеят в историческата област Банат. Когато тази област е била в рамките на Австро-Унгария тези българи са известни с названието ,,южноунгарски българи". Самите те се наричат помежду си ,,павликяни" или на местното наречие ,,павликене", ,,палкене" и ,,паулкене", тъй като произлизат от българите павликяни. Банатските българи населяват няколко селища в Румънски Банат, но имат своята диаспора и в Сръбски Банат. Българската общественост е доста добре запозната с историческата съдба на тези наши сънародници. В момента те са около 12 хиляди (по неофициални данни) и са признати за етническо малцинство. Банатските българи принадлежат към католическото вероизповедание. За тях е характерна много висока битова и материална култура, грамотност на цялото население, будно българско етническо самосъзнание.

Към банатските българи не се отнасят карашовените, които също са католици, но поради продължителното хърватско църковно и културно влияние са се обособили като отделна славянска народност или се самоопределят като хървати. Според Геза Цирбус в края на XIX в. карашовени живеят в следните селища: Карашова (3230 души), Лупак (731 души), Нермет (613 души), Клокотнич (1052 души), Водник (438 души), Ябалча (443 души), Кьонигсгнад (130 души), Терегова (18 души), Журжова и т.н. Разпределени между власи, сърби и немци в Темешкия комитат в равнището на долната част на долината на река Карашова, карашовени живеят още в следните населени места: Карлсдорф (265 карашовени и 2319 немци); Избишке (определяни като сърби); в румънските села Николице и Улма (105 българи). Пещи съобщава, че в село Жабели през 1884 година имало 200 къщи с карашовени. Хора от същата общност се срещали по това време и в село Докняча, но там те били вече в процес на германизация.

На изток от тях е запазена карашовенската колония Слатина Тимиш, в която живеят румънизати с румънски език и българско самосъзнание по думите на проф. Тодор Балкански, лично посетил това селище. До края на XIX в. карашовените са считани за българи от повечето историци, етнографи и филолози. Езиковедът проф. Любомир Милетич, без да е посетил селищата им, изказва през 1896 година едно с нищо неоправдано мнение, че те не са българи, а ,,чисти хървати".  Защо карашовените са българи, кога и защо са дошли в окръг Караш? Книгата ,,Historia domus parochiae Krashwensis", писана през 1645 година въз основа на стари документи, в която на латински език се свидетелства, че Крашовските католици са чисти българи, в което не можело да има никакво съмнение. Те пристигнали на две групи: първата през 1366 година при папа Урбан V, и при краля на унгарците Лайош I Велики; втората група идва придошла през 1393 година по времето на крал Сигизмунд  Че карашовените са българи се съгласяват почти всички учени. Чешкият археолог и етнограф Любор Нидерле пише: ,,Всички мъже на науката, с малки изключения, считат карашовените за българи". Днес в Румъния карашовените наброяват около 10 000 души.

В района на Рекаш, недалеч от град Оршова се намира село Свиница. Населението му се състои от православни християни със старинен български диалект, част от торлашките говори. От 1920 година в селото обаче има сръбска църква и сръбско училище, които усилено работят за сърбизацията на местните българи. Румънският езиковед Миле Томич, професор в университета в Букурещ е забелязал, че сред народа има няколко предания за произхода на населението на село Свиница. По думите на едни, жителите му са  дошли от долините на Тимок и Нишава, други свързват потеклото си с Македония, трети твърдят, че са заселени от околията на Търнова (вероятно от България), а според четвърта версия селото се е заселило от Песак (горни Банат, следователно, откъм северната страна на селото). Доста от родовите имена тук са с типичен завършек като на тези от Тимошко, където имената на родовете завършват на ,,ци" – например Балабановци, Цвейнци, Рашкинци, Пицуловци, Джуринци и др. Според проф. Тодор Балкански вероятно произхождат от района на Неготинско (днес в Сърбия, част от историческото българско етническо землище).

До 1878 година областта Северна Добруджа е в пределите на Османската империя, като в нея най-многобройните етнически групи са българите, турците и татарите. Областта е част от Българската екзархия още през 1870 година. След освободителната за България Руско-турска война (1877-1878) , чрез Сан Стефанския мирен договор от 19 февруари/ 3 март 1878 година, за да си осигури излаз на река Дунав, Руската империя отнема от Румъния територията на Бесарабия, като ѝ определя Северна Добруджа за компенсация.

По силата на Крайовската спогодба от 1940 година повечето българи от Северна Добруджа се преселват в България. Първоначално при преговорите за нея, румънците настояват от Северна Добруджа да се изселят 75 000 българи, без значение като какви са се записвали в преброяването от 1930 година. Впоследствие при преговорите, румънските власти признават за наличието на 70 949 българи, като са посочени населените места, броят семейства и общата им численост. Българската комисия констатира 63 550 българи в Северна Добруджа. В крайна сметка, България приема за изселване 65 465 души. Те са разпределени по следния начин – 1580 преди 1 октомври 1940 година, 62 663 от 24 октомври до 14 декември 1940 година и 2993 от 18 май до 10 юни 1941 година. Това прави 67 236. Спрямо различните варианти на румънските твърдения за българи в Северна Добруджа, след 10 юни 1941 година, там остават между 3 713 и 7 764 сънародници. Със сигурност българи има останали в днешно време в Констанца, Тулча, Бабадаг, Вишени, Лунка, Долно Чамурлий, Бейдауд, Налбант, Остров и т.н. Най-голям брой са те в Черна.

В Румъния живеят и около 2500 българи – гагаузи в комуните Йон Корвин, Делени, Петрени, Шипоте, Вама Веке, всички в Северна Добруджа. Между двете световни войни е имало села с гагаузи и в северната част на областта, например в комуна Къталой, където заедно са живеели румънци, гагаузи и италианци, както и в комуна Бейдауд.

Понастоящем от българите в Румъния само тези в Банат са със статут на национално малцинство. Конституцията на Румъния от 1991 година предоставя права и свободи за националните малцинства, а румънския закон за изборите от 1992 година дава на представителите на техните организации да заемат едно депутатско място в парламента. Така, през 1990 и 1992 година депутат от българското етническо малцинство бе Карол Иванчов (банатски българин). От 1993 г. в качеството си на консултативен орган към Правителството на Румъния започва работа Съюз по въпросите на националните малцинства. Съгласно закона, румънските българи имат право да създават собствени общества и културни организации.

Затова на 31 декември 1989 година в Тимишоара е учреден Български съюз в Банат с филиали-дружества в селата Стар Бешенов, Винга, Брещя, Дента и градовете Тимишоара, Арад, Сънниколаул-Маре и Дета. На 7 януари 1990 година е създадено Българско културно общество, а на 24 май 1992 година е учредено дружеството Братство, приемник на едноименното дружество, съществувало от 1892 година до края на Втората световна война. В ,,Братство" влизат шест дружества от селата Брънещ, Бълен Сърб, Валя Драгулуй, Стар Бешенов и градовете Букурещ, Бъйлещ, Калараш и други.  В момента, приемник на ,,Братство" се явява ,,Българския демократичен съюз в Румъния" със седалище в Букурещ и председател Лука Велчов.

https://bulgarianhistory.org/bulgari-v-romania/