• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

09 August 2020, 22:59:38

Login with username, password and session length

Top Posters

Hatshepsut
11154 Posts

Шишман
2950 Posts

Лина
519 Posts

Panzerfaust
507 Posts

Long time ago
502 Posts

Theme Select





thumbnail
Members
Stats
  • Total Posts: 16568
  • Total Topics: 1276
  • Online Today: 45
  • Online Ever: 420
  • (13 January 2020, 09:02:13)
Users Online
Users: 0
Guests: 27
Total: 27

Дамян Дамянов

Started by Hatshepsut, 01 September 2018, 11:36:34

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

cekupamasekirata

НАШЕ ЛЯТО

Текст: Д. Дамянов
Музика: Т. Русев

СТРАХОТНО! НЯМАМ ДУМИ.

Д.ДАМЯНОВ Е НЕНАДМИНАТ, КАКТО И ЛИЛИ ИВАНОВА.


На злобата ще се изсмея във очите,
на разни там присъди и обиди,
защото съм високо в висините
и никой мен не може да ме съди!

САМО БОГ МОЖЕ ДА МЕ СЪДИ!

А.Х.Т. cekupama sekirata
sekirata cekupama

Hatshepsut

На 06 юни 1999 г. поетът Дамян Дамянов напуска белия свят.
В негова памет Ви предлагаме част от словото, произнесено на честване по повод 50-годишнината от рождението му в родния Сливен.
,,Под небето на Сливен е екнал първият ми родилен плач, звучала е първата ми люлчина песен, написал съм първия си стих, получил съм първата си двойка в училище, парвали са ме първата любов и първото огорчение от нея... Трудно вървях из каменните улици на тоя град – вие ми помагахте. Трудно изкачвах стръмните стълби на сливенската мъжка гимназия ,,Добри Чинтулов" – съучениците ми ме носеха на гръб. Адски трудно изкачвах дваж по-стръмните стълби на живота – всички вие, хора, ми помагахте... Ех, имаше и такива, които до късно се смееха зад инвалидната ми количка, слагаха крак в и без това нелекия ми път, въобще с всички сили ме караха да намразя зарад тях, неколцината, цялото човечество – сега искам да им кажа: не успяха. Аз обичам хората и продължавам да ги обичам, ще виждам у човека свой брат и другар. И тази моя обич, и това мое виждане носят святото име: Сливен."

,,Под твоите балкани и простори
над твоята земя, под твоя свод,
сърце, очи за първи път отворих
за хубост, а душата – за живот.

Тук първи път и обичи, и злоби
душата ми усети най-добре.
Та затова и тук ще ми е гроба –
гроб, който всички тях да побере."

Библиотека Зора Сливен


Hatshepsut

Обади се, Любов

Позвъни, обади се, Любов!
Ти, която да си, намери ме!
Аз те чаках с години, готов
да запиша и номер, и име!

Ти мълча. Със години и с дни.
Ти не звънна, дори и погрешка.
Иззвъняха се сума жени -
ни една между тях ти не беше.

И напразно с писалка и лист
все те чаках... Ни глас, нито ласка.
Що цигари изпепелих
и на листа що глупост надрасках.

Пак съм сам... Обади се, Любов!
Вън вали. И април е тъй хладен.
Телефона поглеждам (в дълбок
сън заспал). А край него - кълбо
жици, жици... Контактът - изваден...

Hatshepsut

На жена ми

От спомени не ме ревнувай!
Не ме ревнувай от жени,
които, и да съществуват,
са вече в миналите дни.

Или пък в миналите нощи.
Да, аз ги помня до една.
А може би, и те - мен още,
щом пак се връщат... Но - в съня.

Минават като сенки смътни
през неговия бял екран
и ми пошепват: ,,Ти си пътник!
Нима към глухия безкрай

се готвиш сам да отпътуваш
така - без с никоя от нас
на тръгване да се сбогуваш?"
... И тъй една подир една

минават и ръка подават.
И - само толкова, уви.
Една едничка все забравя
да дойде и ме поздрави.

Една единствена, която
върви към всекиго насам
и на главата, и в ръката
си носи по една коса...

Едната - бяла. До петите.
А другата - блести, звъни.
Зла, стара, грозна... Но не пита...
И е от всичките жени

най-страшната. От нея с право
ревнувай ме. И в сън нелеп
тя срещне ли ме, знай, тогава
завинаги ще те оставя...

Но дотогава - само с теб.

Hatshepsut

Не си отивай!

Не си отивай! Чуваш ли, не тръгвай!
Не ме оставяй сам със вечерта.
Ни себе си, ни мене не залъгвай,
че ще ни срещне някога света!

Светът е свят! И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце със теб не се държим.

Ще викам аз и ти ще се обръщаш.
Дали ще те настигне моят глас?
Ще викаш ти - гласът ти ще се връща
и може би не ще го чуя аз.

И дните си така ще доживеем
във викове, във зов: ,,Ела! Ела!"
Ще оглушеем и ще онемеем,
ще ни дели невидима скала.

Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но вече няма глас, ни пулс в гърдите
и нямат сили да се приближат.

Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят,
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...

Не си отивай!
Чуваш ли?
Не тръгвай!
Love Love x 1 View List

Hatshepsut

Еднодневка

Със зората дошла, тя с нощта ще си иде.
И ще види трева, и небе тя ще види,
и ще види дървета, реки, чучулиги...
а светът е голям. И един ден не стига.

Тя един ден живее. В тревичките лази.
Тя един ден живее. Няма време да мрази.
По веднъж само вижда човека, дървото.
По веднъж! И затуй ги запомня с доброто.

Тя един ден живее. В добро ще го мине.
Аз я гледам и плача за мойте години!

Hatshepsut

Антракт

Едно дете на улицата плаче.
Не знам защо, но страшно се дере.
Дали оплаква счупена играчка
или не иска да се прибере?

А може би тъгува за другарче?
Или коремче го е свило пак?
И то си има жалбата, макар че
това е още жалба на хлапак.

Но все едно. Детето иска нещо,
от нещо страда малкото сърце.
Крещи едно страдание човешко
и ми протяга двете си ръце!

Крещи, човеко! Протестирай! Искай
играчки, ласки, думи и слънца!
И заради мен крещи с плача си искрен!
Ах, този свят би оглушал от писък,
ако до гроб оставахме деца!

Hatshepsut

Вик

Бягай! Бягай от мене! Спаси се!
И от себе си мене спаси!
Угаси тази лумнала мисъл!
Мойта лудост по теб угаси!

Тя е страшна! Безумна! Нелепа!
И тъй както в най-сладката жар
днес ни топли, тя утре е пепел
ще ни стори във своя пожар.

Казвам "Бягай!", а всъщност протягам
две ръце: "Остани в моя ден!"...
Как от себе си сам да избягам?
Ти си цялата, цялата в мен!

Hatshepsut

Аз се привързвам страшно бързо...

Аз се привързвам страшно бързо
към хора, пътища, места.
И се разделям с тайни сълзи
със всяко нещо на света,

което по веднъж минава
край мен и чезне след това.
Вървя, прощавам се, оставам
във всичко - въздух и трева.

В това, което съм откраднал,
в това, което съм раздал.
За път душата ми е жадна!
Дордето този свят е бял,

дордето мога да тъгувам,
да страдам и да се теша,
като чергарин ще пътувам
с вързопа - своята душа.

И ще осъмвам, ще замръквам
навред под този ширен свод.
Светът лети като побъркан,
лети и моят къс живот.

Навива се през очилата ми.
Върти се той и нощ, и ден.
И аз усещам как земята
върти се във самия мен.

Hatshepsut

Спокойствие

Спокойствие, пари, уют и слава ...
Какво ли друго липсваше ми още?
Земята под нозете ми бе здрава,
безветрено - небето в мойте нощи.

Живеех, трупах.... Докато във мрака
усетих във гръдта си страшна яма:
Очи захлюпих, изведнъж заплаках
аз всичко имах, само тебе нямах!

Любов велика птица полудяла,
ти трябваше да дойдеш с велика сила
да възкресиш душата ми умряла
праха ѝ да сметеш от нейните крила.

Ти трябваше с дихание горещо
да я опариш цяла в тъмнината
за да усетя над камари вещи,
че съм последен просяк на земята.

Hatshepsut

Дъжд

Плющеше като бесен. Всичко - мокро:
дърветата, паветата, града...
Вън всичко живо бягаше под покрив.
И само те стояха на дъжда.

Унесени. Отнесени. Немирни.
Два жарки лъча в мокрото кълбо.
По всяка вероятност безквартирни,
но приютени в своята любов.

Чадъра черен старчески разперил,
подминах ги, изгледах ги на кръв.
А тайно си въздъхнах: "Ах, до вчера
и мене ме валеше дъжд такъв..."

Прибран на сухо горе в свойта стая,
ги стрелнах през дъждовните стъкла:
две мокри птици гонеха трамвая,
бездомни, ала имащи безкрая...
И от зениците ми заваля.

Hatshepsut

Нямах. Имах. Нямам пак...

Нямах. Имах. Нямам пак.
Ум, пари. Любов и име.
Никой жив не знае как,
докога и колко има.

Всичко е лъжа. Богат
само даващия бива.
Гол дойдох на този свят,
гол от него си отивам.

Hatshepsut

Стриптийз

Как често във живота блудкав,
в отчаян миг или в позорен,
разголвах като проститутка
душата си пред чужди хора.

И търсещ помощ, търсещ вяра,
недочувайки дори как плаче,
аз я разхождах сред пазара,
да припечеля от зяпачи.

И те се трупаха и — моля:
,,Насам! Насам! Сган лицемерна!"
танцуваше тя — тъжно гола
под собствената си латерна.

И капеха: сълзи в земята
и стъпки по пръстта нагряна,
и — срам и болки по снагата,
грошове — в капата съдрана.

Но свърши зрелището. Сълзи,
тълпи — изчезнаха. Сам. Вятър рошав.
И само тя, душата зъзне
насред площада гола още.

И най-последна я прибирам.
Душа ли? Имаш много здраве,
народе! Свърши панаира!
В балтон я пъхвам. Зид ѝ правя!

Но през зида и през балтона,
през времето пак я напада
проклетият зъл вятър — оня,
останал още от площада.