• Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.
 
Welcome to Български Националистически Форум. Please login or sign up.

07 December 2019, 02:27:19

Login with username, password and session length

Theme Selector





Recent

Members
  • Total Members: 55
  • Latest: dhp
Stats
  • Total Posts: 10985
  • Total Topics: 1188
  • Online Today: 168
  • Online Ever: 322
  • (05 December 2019, 07:02:22)
Users Online
Users: 0
Guests: 148
Total: 148

Добруджанското деспотство XIV век

Started by Hatshepsut, 16 October 2019, 14:20:56

Previous topic - Next topic

0 Members and 1 Guest are viewing this topic.

Hatshepsut

Зараждането на Добруджанското деспотство


През втората половина на XIV в. територията на основаното от династията Асеневци Второ българско царство е разделена на ,както се изразява немския летописец Ханс Шилтбергер, ,,три държави, всяка от които се казваше България."

Това разделение, упоменато във всяка учебна литература, ни разказва за подялбата на българските територии извършена от Иван Александър и формирането на Видинското и Търновското царства, както и за появата на политическата сцена на Карвунското или Добруджанското княжество, като самостоятелен феод.

Всъщност управлението на Иван Александър просто съвпада с достигането на етап в състоянието на политическа ентропия, в която българските земи вече отдавна се намират. На практика процесите на политическо раздробяване вече не могат да бъдат удържани от губещата своето влияние централна власт. Така че оформянето на тези ,,три Българии" от руините на могъщото Асеневско царство е просто кулминацията на процес, започнал много по-рано.

И макар че историята отрежда място на Иван Александър като на владетел, постигнал осъществяването на втори Златен век в областта на развитието на българските книжнина, строителство и приложни изкуства, той не е в състояние да спре стремежът към политическа самостоятелност на редица представители на българската аристокрация. Практиката на полунезависимо съществуване на издигнати местни благородници е наложено на Балканите през XIII и XIV в. И докато в съществуването на всяка държава настъпва етап на политическо раздробяване, който поставя на изпитание нейната жизнеспособност, тези процеси на полуострова пагубно съвпадат с навечерието на голяма опасност - османското завоевание.

В хода на няколко последователни материала ще изследваме съдбата на ,,третата България" - Карвунското (Добруджанското) княжество. Aвторитетните му владетели, могъщият флот, силните крепости и стратегическото разположение заставят балканските владетели да се съобразяват с претенциите му и дори морските доминиони Венеция и Генуа не си позволяват да го пренебрегват.

Обикновено изследователите единодушно приемат отцепването на Варненската митрополия от диоцеза на Търновската патриаршия през 1325 г. като отправна точка в своите анализи на събитията, довели до появата на Карвуна като самостоятелен феод. На пръв поглед това обособяване на Варненската митрополия и преминаването й към диоцеза на Константинополската патриаршия не изглежда свързано по никакъв начин с политическата независимост на Карвуна, освен ако не разгледаме един известен цитат от византийския патриарх Фотий - ,,Обичайно е църковните неща да се променят, заедно с променянето на гражданските области и диоцези или Cuius region, eius religio ( омуто е управлението на него е църквата). Това идва да ни подскаже, че по времето на отцепването на Варненската митрополия през 1325 г. на територията на Добруджа вече е съществувало полунезависимо княжество, подчинено след този акт на търновските царе вече само на думи.

Допълнителен материал за размисъл дава и обстоятелството, че в синодните хроники на Вселенската патриаршия от 1325 г., варненският митрополит е отбелязан като духовен глава на Варна и Карвуна. Все пак дори и подобно доказателство не би било достатъчно, ако не обърнем внимание и на повтарящият се модел при прокламирането на независимост, който следва всеки феодал отцепил се политически от своя суверен - за да демонстрира официално скъскване на своята зависимост от метрополията, църковната институция в дадения регион винаги се обособява в самостоятелна единица и обикновено в зависимост от политическите интереси се обвързва с Вселенската патриаршия или Римокатолическата църква. Подобни действия можем да видим предприети от Серския деспот Углеша при отцепването му от Сърбия през 1371 г. и дори при Иван Срацимир, който формално се връща в лоното на Константинополския диоцез през 1381 г.

Така, установили приблизително основаването на Карвунското княжество около 20-те години на XIV в., нека да видим дали можем да установим и произхода на неговите първоначални владетели. Добре известен факт е, че първият засвидетелстван суверен на Карвуна е архонт Балик, за когото научаваме от хрониката на Йоан Кантакузин от 1346 г., но не узнаваме какво е родословието на карвунския управник.


Потенциална следа в разкриването на събитията от тези години можем да потърсим в две насоки. Първата от тях е подозрителното отсъствие на Варненския митрополит в документация на Константинополската патриаршия за периода 1327-40 г.,а втората насока ни отправя към едно на пръв поглед нямащо отношение към Карвуна писмо на папа Бенедикт XII до майката на цар Иван Александър - Кераца. В своето послание римският първосвещеник изказва своите адмирации към българската аристократка заради посвещаването й в католицизма, адресирайки я като Петриса, дукеса на Карнона (nobili mulieri Petrissae ducissae Carnonnen) .

В случая не е толкова любопитно, че майката на последния владетел на обединена България приема католицизма под новото име Петрис(ц)а, колкото мястото упоменато, като нейна резиденция - Карнона. Редица изследователи сред които Г.Атанасов, Ив. Дуйчев и други, приемат, че в действителност Карнона не съществува, защото подобно населено място не е упоменавано никъде в изворите от периода. Търсенето му в крайна сметка довежда българските историографи до идеята, че латинското название е сбъркано, случайно или умишлено и градът, споменат от Бенедикт XII трябва да се чете като Карвона или както е известен в България - Карвуна.

Оттук нататък трябва да проследим как деспина Кераца-Петриса достига до управлението на Северното Черноморие. Можем да предположим, че няколко години след възцаряването на Михаил III Шишман, през 1323 г. Търновград възвръща контрола си над Карвуна, а съдбата на нейния управник до този момент, чиято самоличност може би никога няма да знаем със сигурност, остава неизвестна. Това недвусмислено дава отговор на въпроса, защо византийските църковни хроники спират да споменават Варненската митрополия, едва няколко години след нейното учредяване.

Възстановявайки контрола на централната власт върху земите на Карвуна и Варна, търновският господар, логично, връща църковната институция в региона обратно под опеката на Търновската патриаршия. Вземайки под внимание настъпателните действия на Михаил Шишман всичко това изглежда логично.

Същевременно път във висшата йерархия на България си проправя съпругът на Кераца - Срацимир, който е обявен за деспот в периода 1324-27 г. Инвестирането на подобна титла в лицето на някого говори много за неговия аристократичен статус, тъй като за разлика от Византия и Сърбия, българската държавна практика повелява в царството да има само един деспот.

Личността на Срацимир, бащата на Иван Александър, занимава българските историографи от десетилетия, но относително оскъдните сведения не позволяват изготвянето на негова изчерпателна биография. Йоан Кантакузин споменава бегло за потеклото на Срацимир, като мъж, произхождащ от мизи (българи) и кумани. Това твърдение получава косвено потвърждение от грамота за цар Иван Александър от 1366 г., в която се упоменава, че манастирът ,,Св. Николай" в Емона е ,,построен из основи с иждивлението на бабата на царя - Севина." Тъй като е добре документирано, че бабата на Иван Александър по майчина линия е Анна-Теодора, то единственото логично заключение, което остава е че въпросната Севина е майката на Срацимир.


Гербовната хералдика на династията Срацимировци.
Дали е имал нещо общо с първия деспот Срацимир е спорно,
защото е от повече от столетие след неговото време.

Въпреки подчертано българските имена на Срацимир и неговите братя - Радослав и Димитър, историографите заключават, че името ,,Севина" има етимологичен състав, характерен за езиците от тюркската група, какъвто е куманският. Тъй като поселенията с най-голяма концентрация на кумани са локализирани предимно на територията на Добруджа, повечето изследователи гравитират около тезата, че именно в Карвуна се намират родовите владения на Срацимир и че може би дори той е въпросният неизвестен феодал, който отцепва областта през 1324-5 г., през първите години от възцаряването на Михаил Шишман.

Тази теза обикновено се аргументира с обстоятелството, че макар да е удостоен с деспотска титла по-късно, Срацимир не се изявява като привърженик на новия цар, което и проличава в отсъствието на неговото име от участвалите български благородници в редица битки, включително сражението при Велбъжд. Причините, вероятно се дължат на факта, че самият Срацимир има родословни връзки с династията на Тертерите, чийто кумански корени са добре известни и чиято ера на управление е прекъсната именно от Михаил III.

Въпреки това удостояването на Срацимир с висшия държавен титул деспот все пак го убеждават поне формално да демонстрира подчинение спрямо Търновград и да върне владенията си в Карвуна обратно в диоцеза на българската патриаршия. Деспот Срацимир не надживява търновския владетел и умира в края на 1330 г., като оставя вдовицата си Кераца, за пълновластен управник на Карвуна. Управлението на жена е рядко срещана практика в историята на Балканите, но не и нечувана при условие, че синът на Кераца - Иван Александър, става пълновластен господар на България през 1331 г.

Не се знае много за управлението на Кераца през следващото десетилетие. Някои източници дават основание за предположения, че карвунската деспина с благословията на своя син разширява и укрепва границите на своето феодално владение на север до делтата на Дунав, а на юг до голямото варненско пристанище. Приела католицизма, както научихме от писмото на папа Бенедикт, Кераца си осигурява по този начин контакти с Венеция и Генуа, търговските взаимоотношения с които превръщат крайбрежното Карвунско княжество в проспериращ и оживен търговски център.

Не е известно кога Кераца-Петриса слиза от политическата сцена и по какъв начин властта в Кравуна преминава у архонт Балик и братята му. Има основания да се предполага, че някаква голяма политическа промяна се е осъществила в периода 1340-1346 г., защото тогава Карвуна отново обвързва Варненската митрополия с Константинопол. Родословието на Балик, подобно това на Кераца и Срацимир, също е свързано с Тертеровци и не е изключено вдовстващата деспина да е потърсила съмишленици в хода на своето управление в лицето на влиятелния архонт Балик и родовото му обкръжение.

Така или иначе в края на управлението си Кераца-Петриса се оттегля от политическия живот в манастир, приемайки отново Православието и името Теофана. Повечето изследователи са на мнение, че с това тя засвидетелства, че договорките с Рим не са били нищо повече от политически ход. Така 1346 г. заварва начело на Карвунското княжество архонт Балик - мъжът, на чийто род предстояло да премери сили с някои от най-могъщите играчи на политическата сцена на XIV в.

https://bulgarianhistory.org/dobrudjansko-despotstvo-keratza/

Hatshepsut

Добруджанското деспотство под властта на славния Добротица


Паметникът на Добротица

След като управлява Карвунското владение (бел. ред. Добруджанското) в продължение на близо две десетилетия, деспина Кераца-Петриса се оттегля от политическата сцена, предавайки властта на свои довереници, каквито вероятно са били архонт Балик и неговия род. Макар че сигурни източници, указващи техния произход засега не са открити, историографите са склонни да приемат, че подобно на деспот Срацимир и Кераца-Петриса и Балик и братята му имат българо-куманско потекло и не на последно място - родствени връзки с властвалата доскоро Тертерова династия.

Косвено доказателство за това получаваме благодарение на името на една мистериозна личност - синът на деспот Добротица, Тертер. Енигмата около неговата персона се състои в несигурността на историографите дали това е наследникът на Добротица - Иванко, който управлява владенията на баща си след неговата кончина или става дума за втори син, който Добруджанският деспот е имал.

Така или иначе първите и всъщност може би единствени сведения за управлението на архонт Балик над Карвуна получаваме от хрониките на влиятелния византийски аристократ Йоан Кантакузин, който е всъщност и едно от главните действащи лица в политическите тремори във Византия по това време и основен претендент за константинополския трон. Благодарение на записките на Кантакузин научаваме за намесата на Балик в ромейската династична криза, в която той застава на страната на малолетния Йоан V Палеолог и майка му - регент Анна Савойска.

Останала без обществена подкрепа, императрицата търси помощ от съседни владетели като цар Иван Александър, който обаче предпочита да остане извън некасаещия го конфликт. Опитите на василевсата да привлече на своя страна селджукските турци по-скоро дават обратен ефект, с оглед на опустошенията и грабежите извършени от селджуките в Тракия. В крайна сметка единствено пратеничеството при Балик се увенчава с успех и през пролетта на 1346 г., Карвунският архонт изпраща елитна и добре екипирана войска от 1000 души, предвождана от неговите братя Теодор и Добротица. Тяхната цел е да убедят редица градове по византийското черноморско крайбрежие да подкрепят регент Савойска в междуособния конфликт.

Въпреки скромния размер на войската си, Добротица и Теодор явно проявяват качества на умели дипломати, тъй като няколко градски центрове в маршрута им към Константинопол мистериозно застават на страната на императрицата, непосредствено след посещението от Карвунските братя. Както ни уведомява самият Кантакузин това се дължало на увереността на въпросните градове, че братята ще извършат нещо голямо. Макар че българската армия и нейните предводители са посрещнати радушно във византийската столица, до началото на лятото на 1346 г., техните действия не включват някакви стълкновения със силите на Кантакузин. Престоят в Константинопол обаче се оказва от голяма полза за Добротица, който се радва на специалното внимание на регент Савойска. Освен, че е обявен за стратег на войската, Добротица встъпва и в брак с дъщерята на покойния върховен дук Алексий Апокавк, която е кръвно свързана с имперското семейство.

За да подпомогнат новите си съюзници Добротица и Теодор обаче трябва да търсят решително сражение с поддръжниците на Кантакузин и скоро се разкрива подходяща цел - крепостта Силимврия. Тежко укрепеният бастион в близост до Константинопол е своеобразен сборен пункт за войските на метежниците, поради което и през юни 1346 г., Добротица насочва острието на атаката си в тази посока. Командваната от протостратор Факрас ромейска армия увлича българите в преследване в непознатия им регион и в крайна сметка успява да ги обгради и плени.

Самият Кантакузин не без ирония отбелязва, че Добротица губи сражението вследствие на своята неопитност и лошо командване. Макар да успява да избегне плен, това е всъщност и единственото документирано сражение, в което Добротица е отбелязан да участва лично. След поражението си карвунският благородник не изглежда обаче да губи позициите си, тъй като е упълномощен от регент Савойска да поеме управлението на силната крепост Мидия. Можем само да предполагаме, че междувременно Теодор се завръща в Карвуна при брат си Балик, където продължават да резидират до около 1360 г., тъй като изворите повече не споменават никога за тяхната съдба или тази на Карвуна през следващите десет години.

Същевременно година след битката при Силимврия, Йоан Кантакузин съумява да свали от власт регент Савойска и се самокоронова за съимператор на Йоан Палеолог. Този акт изглежда не впечатлява особено Добротица, който не признава неговата власт и консолидирайки въоръжени сили около себе си, започва да подлага на системно опустошение околните градове като Виаполис, Виза и Малетра. Явно заплахата от негова страна нараства достатъчно за да се наложи Кантакузин лично да поведе офанзива срещу българския благородник, който в крайна сметка предава Мидия, но както изглежда не и без да постави определени условия. Както разбираме от византийски хроники, императорът (Кантакузин ) го удостои (Добротица), със съответното внимание и грижа и го причисли към знатните ромеи.


Йоан Палеолог

С това завършва първата военна авантюра на Карвунското княжество. Както в много случаи, анализирайки изворните данни и събития, можем да разберем повече, отколкото на пръв поглед ни се разкрива. Като начало, обект на продължителни дебати в българската историография е бил въпросът как ръководителите на Карвуна съумяват да акумулират достатъчен изначален капитал за превръщането на владенията си в проспериращ държавен център. По време на управлението на деспина Кераца-Петриса, когато тези земи все още формално се водят към властта на Търновския суверен, вероятно нужното финансиране е идвало от метрополията, но изворите ни дават да разберем, че Балик и рода му започват да водят все по-самостоятелна политика, което и довежда до повторното обособяване на Варненската митрополия през 1340 г. Поради тези причини, можем да смятаме, че едно подобно обтягане на отношенията с Търновград не би се отразило благоприятно на карвунската икономика.

Някои румънски историци виждат в готовността на Балик да се отзове на помощ на Анна Савойска някаква зависимост на Карвуна от Византия, като предполагат че българският архонт може в неопределен момент да е станал византийски прониар, но ако случаят бе такъв и Балик действително е бил ромейски васал, то следи от византийско влияние щяха да са видими в разкопки от Карвуна, най-малкото под формата на византийски монетарни единици. Всъщност изобилието от сръбски грошове, открити в руините на много от добруджанските крепости, кара историографите да предполагат, че най-голям интерес от обособяването на Карвуна като самостоятелно владение е имал влиятелният сръбски крал Стефан Душан, чиято държава просперира в този исторически период. Отслабвайки България, като финансира отцепването на нейна територия, Душан същевременно може би и насърчава Балик да се включи във византийската гражданска война, което допълнително допринася за дестабилизрането на евентуалните противници на Сърбия.

Според Георги Атанасов, тази намеса на сръбския крал дава и обяснение, защо Иван Александър не е изразил никаква враждебност към войската, водена от Добротица и Теодор, която преди да навлезе във византийска територия, преминава през търновските пристанища Месемврия, Анхиало и Агатопол. Според Атанасов, основната причина е че Карвуна се е ползвала, поне първоначално с протекциите на влиятелния сръбски владетел, с който българското царство, не е желаело на този етап да се конфронтира.


Стефан Душан

След предполагаемото си посвещаване в титлата на деспот, следите на Добротица се губят от историческите хроники, макар да са полагани немалко усилия от страна на изследователите да попълнят празнините в неговата биография. Румънската историография например настоятелно приписва на Добротица превземането на крепостите Варна, Емона и Козяк от териториите на България през 1352 г., на което обаче някои български историци хумористично отбелязват, че явно цар Иван Александър не е разбрал за това, тъй като подарява същите крепости на Добруджанския деспот през 1370 г., надлежно документиран акт.

Така липсата на изворен материал ни пренася чак до 1360 г., когато Добротица се появява отново, този път като пълновластен господар на Добруджа. Старото име на владенията му - Карвуна, се видоизменя, защото центърът на властта се измества от Карвуна, където са резидирали Кераца-Петриса, Балик и евентуално Теодор към Калиакра, която става столица на деспотата, носещ вече името на самия Добротица.

Първите сведения за него от този период получаваме от генуезки източници, които указват суровостта с която domini Desbrodice преследва нерагламентираната търговия в акваториите на своето владение. В последвалото десетилетие добруджанският деспот неимоверно разширява и укрепва международния авторитет и икономическия и политически интегритет на владението си. Сред неговите най-големи постижения на дипломатическата сцена е ролята на медиатор, която Добротица изпълнява в обтегнатите българо-византийско-унгарски отношения в хода на 1366-1370 г.

Започналият още през 1364 година конфликт за черноморското пристанище Месемврия между България и Византия се задълбочава, когато българските войски са принудени да воюват на два фронта, вследствие на атаката на унгарския крал Лайош I по поречието на Средния Дунав. По-голямата част от българските армии все още са дислоцирани по границите с Византия, което и довежда до попадането на Видин под властта на унгарците и пленяването на сина на Иван Александър - Иван Срацимир.

Гневният български владетел с основание подозира в този ход на събитията полагането на основите на унгарско-византийски съюз срещу България и възпрепятства преминаването по Дунав на ромейския василевс Йоан Палеолог, завръщащ се от унгарската столица Буда. Това провокира императрица Анна Савойска да призове на помощ племенника си, граф Амедей Савойски, който отклонява похода си срещу османските турци и се насочва към превземането на българските черноморски пристанища.


Зеленият граф, Амедей Савойски

След като обаче е отблъснат от българските войски при Варна, граф Савойски се принуждава да поведе преговори с българския цар, като посредник се явява именно деспот Добротица. До момента наблюдавал развоя на конфликта, добруджанският деспот е в позицията на приемлив за всички медиатор заради близките си отношения, както с византийската, така и с българската владетелска фамилия. Благодарение, именно на тези посреднически акции получаваме за първи път сведения за официалния титул на Добротица и неговата столица -"Desbrodiczam despotum, Dominus mandaverat Desbrodice Dominum apud Calliatra versus Domburdiz".

Ходът на преговорите обхваща респектиращите четири години на дипломатически маневри, отстъпки и изисквания, като главното изискване на Иван Александър, разбира се, е освобождаването на Видин и връщането на сина и семейството му, докато Йоан Палеолог държи на компенсации под формата на отстъпването на редица български черноморски пристанища. Както обаче византийският василевс осъзнава унгарците нямат намерение просто така да напуснат завзетите територии, независимо от хода на преговорите което и налага създаването на антиунгарска коалиция, под патронажа на Йоан Палеолог.

Въпросната коалиция в която участва и влашкият предводител Владислав I Влайку е осъществена отново чрез посредничеството на Добротица, който в крайна сметка успява по някакъв начин да убеди Лайош I, че заради поръчителството на Влайку воевода и Добротица, трябва да освободи царя на Видин и да му върне земята. В съгласие с постигнатите договорки Иван Александър отстъпва на Йоан Палеолог исканите територии, които биват оформени в деспотата Загора, под властта на императорския син Михаил, а Видин и плененият Иван Срацимир са върнати на България. Повечето историографи са на мнение, че като отплата за дипломатическите му мисии в полза на България, Иван Александър въвежда Добротица през 1370 г.във владение на важни крепости като Варна, Емона и Дръстър. Така, благодарение само на дипломатическа далновидност, без нито едно сражение, Добротица утроява територията на владенията си и превръща Добруджанското деспотство от полунезависимо владение в регионална сила.

Последвалото десетилетие е истинския тест за нарастналото могъщество на Добруджанския деспотат и изострените апетити за териториално разширение на неговия господар Добротица. Плановете на владетеля текат в няколко направления едновременно - женейки дъщеря си за владетеля на деспотство Загора, Добротица се задълбочава родствените си връзки с ромейския имперски двор и подхранва амбициите на зет си Михаил за поход срещу Трапезундската империя. За осъществяването на тази цел добруджанския деспот търси сближение с Венеция, която да подпомогне начинанието с флот, а същевременно Добротица отделя нужните средства за финансиране.


Генуезки кораби - галера и ког

Намеренията на Добротица да отдалечи зет си от владенията му в Месемврия, обаче едва ли са продиктувани без скрити помисли, вземайки предвид конфронтациите между двамата, касаещи притежанието на някои погранични крепости. Освен това присвояването на южните черноморски пристанища напълно би отговаряло на политиката на Добротица за обща експанзия и на север в дунавската делта, където, както научаваме от генуезки нотариален акт от 1373 г. Добротица, заклет враг на Генуезката република, застрашава самата крепост Ликостомо, една от главните цитадели на Геноа в региона.

Широкото разпространение на сръбски грошове, преработени вече с емблемите на добруджанския деспот, откривани в руини в Северна Добруджа говорят за потенциалната възможност Добротица да е владеел поне за определен период от време редица крепости в региона. Борбата за политическо надмощие между Добротица и Генуа, в крайна сметка прераства в открита война. Вероятно именно с тази цел, наред с другите си планове, добруджанският деспот търси търговски и политически контакти с Венеция, която съдейства на Добротица за построяването и екипирането на мощен флот, с който той се противопоставя на Генуа за повече от десетилетие.

Сведения за успехите на Добротица са надлежно документирани от генуезците, според които добруджанските галери нанасят неколкократни сериозни поражения на флота на Генуа. В хода на 1376-1380 г. обаче конфликта между крайморските държави е преустановен, защото Генуа влиза във война с Венеция, а самия Добротица е предаден от собствения си син Тертер, който по това време е управник на Дръстърската крепост.

Убивайки в дома си своя шурей Михаил, синът на Добротица слага край на амбициите на баща си за асимилация на земите на Загорския деспотат и същевременно търси протекции от Генуа, макар че са заклети противници на неговия баща. Това предизвиква основателните съмнения на някои изследователи, че въпросният Тертер и наследилият впоследствие Добротица - Иванко, не са едно и също лице. Изходът на конфликта на Добротица с Тертер е неизвестен и може би дълго ще занимава историографите без да получи своя задоволителен отговор.

При все това при управлението на Иванко виждаме, че Дръстър е в територията на българското царство, а не на Добруджа. Как се стига до този развой на събитията, може би никога няма да узнаем. През 1382 г. конфликта между Добротица и Генуа пламва с нова сила, но след загубите си във войната с генуезците, Венеция вече не е в състояние да снабдява добруджанския деспот с нужните средства и екипировка. Периодът съвпада и с нов рецидив на върлуващата от вече 30 години на Балканите чумна епидемия, което допълнително изцежда наличните сили на Добротица. Въпреки дипломатическите опити на Венеция да подпомогне добруджанския деспот, вече е късно.

Флотът на Добротица е способен да изпълнява единствено дефанзивна роля, а Генуа концентрира все по-големи флотски формирования срещу Добруджа. Пристанищата на Добротица са под чести блокади, а успехите му в сраженията с генуезките кораби стават все по-редки. Вероятно някъде около края на 1385 г. добруджанският деспот достига до края на земния си път, затваряйки последната глава на своята история, в която неговото владение изживява своя най-голям подем и достига до върха на своето могъщество.

В балканската историография, често обект на дискусия става принадлежността на Добруджанското деспотство и дали неговата история е част от тази на България. На този въпрос без съмнение отговарят самите хроники, най-често с византийски произход, които окачествяват Добротица и братята му като мизийци, а земята им - мизийска. Никога не са били споменавани като кумани или власи. Както отлично знаем византийските хронисти пазят терминът ,,мизи" само за един народ - българския. В най-лошия случай, можем да приемаме Добруджанското деспотство, като дъщерна на България държавна формация. Може би със самостоятелна политика и различни цели от царство България по това време, но с идентичен на неговия народ.

https://bulgarianhistory.org/dobrudjansko-despotstvo-dobrotica/

Hatshepsut

Залезът на Добруджанското деспотство

Със смъртта на незабравимия Добротица, както добруджанският деспот е наречен в генуезки хроники, златната ера на неговите владения достига до своя край. На престола застава неговият син, наричан в генуезкото официално деловодителство като Иванко. Всъщност, колкото и да е парадоксално нямаме никакви сведения дали това е било действително името на новия владетел, или подобно на много други балкански господари и той следва една традиция, датираща още от времето на Иван Асен II, съгласно която имената Иван (Йоан) и Асен придават определена легитимност към владетелския статут, подобно на ,,цезар" и ,,август" в древността.

Лансирана от някои балкански историци като Петре Дякону, тази теза намира и редица привърженици сред българските историографи, като се счита, че рожденото име на Иванко всъщност е Тертер - име, засвидетелствано във византийските хроники, като принадлежащо на син на Добротица и управник на голямата Дръстърска крепост. Невъзможно е при настоящата изворова база да направим разграничение между двете личности и да отговорим на въпроса дали са един и същи човек.

След кончината на Добротица настъпва и краят на Добруджанският депотат, като такъв. Причината е в това, че титлата деспот не се предава по наследство, а с такава можеш да бъдеш удостоен само при определени обстоятелства. Самият Иванко, както се убеждаваме от преговорите му за мир с генуезците е напълно наясно с този факт, защото навсякъде във водената документация, той се титулува като domini, тоест господар. Самата Добруджа от деспотат е деноминирана в княжество, както в десетилетията преди управлението на Добротица.


Монети на Добротица, Иванко и мистериозния Тертер

Освен този удар върху политическия им престиж, владенията на Иванко преживяват и съвсем физически загуби, с оглед на попадането на редица крепости като Овеч, Дръстър, Емона и прочее обратно под властта на търновската корона. За този факт научаваме от източници, документирали хода на кампанията на османския военачалник Али паша срещу Търновска България през 1388 г., като упоменатите крепости вече се водят като част от царството на Иван Шишман. Не е сигурно кога тези владения сменят своя господар, но военните успехи на българския цар срещу влашкия воевода Дан I в периода 1384-86 г., дават поводи за предположения, че българските войски не са се ограничили само до стълкновения с влашките си противници.

Анализирайки това, което знаем за политическия климат на Балканите , можем да заключим, че добруджанският господар е поддържал топли отношения с видинския цар Иван Срацимир и с влашките воеводи, с които Добруджа действа съвместно още по времето на Владислав Влайку, но е във враждебни отношения с Търновска България, също както Иван Срацимир и Дан I. Това би обяснило една агресия на Търновград по посока на Дръстър и Овеч, както и добруджанските крепости по южното Черноморие.

Освен че иска да увеличи съпротивителните сили на царството си срещу османската заплаха вече надвиснала над Балканите, Шишман не страда и от сантиментите, които баща му Иван Александър е изпитвал към добруджанските владения, чиито първи управленец е била Кераца-Петриса, майката на покойния български цар.

След тези загуби, Добруджанското княжество реализира поне един скромен успех, под формата на сключването на окончателен мирен договор с Генуа през 1387 г. Вероятно чувствайки се заплашен от агресивната и енергична политика на търновския суверен и съюзниците му в Сърбия, Иванко търси елиминирането на поне една от външните заплахи за владението му, каквато е Генуа. С оглед на това духът на подписания в генуезката фактория Пера, договор не е особено благоприятен за Иванко, но е и доста далеч от твърде опресивен.

Можем да заключим, че това, което Генуа в действителност цели е осъществяването на търговски контрол върху богатата на природни ресурси Добруджа, но не търси непременно и териториално разширение. В това отношение владенията на Иванко не преживяват нови загуби, като републиката на Св. Георги се ограничава само до изискването от Иванко за удобно, подходящо и необходимо землище, където да се построи лоджа (консулство) и църква. Останалите клаузи, естествено се стремят да наложат редица преимущества за генуезците над техните основни търговски конкуренти - венецианците, но в същото време и гарантират безопасността и привилегиите на добруджанските търговци в генуезките фактории.

В рамките на един относително кратък период, в който Иванко е уредил отношенията си с Генуа, а между него и османските нашественици в Тракия стоят териториите на Търновска България и Загорският деспотат, Добруджанското княжество преживява период на подем и просперитет. За това свидетелства и факта, че неговият владетел пренася резиденцията си от тежкоукрепената крепост Калиакра във Варна, която се радва на търговско внимание, вече не само от страна на Венеция, но също така и на Генуа.


Цар Иван Шишман

Идиличният период на относителен мир по границите на добруджанските владения, обаче не продължава дълго. След поражението на османците при Плочник, Мурад I обявява началото на поход на вярата, с което приканва всичките си християнски васали да изпратят войски в негова подкрепа. Сред споменатите от Мехмед Нешри са и Иван Шишман (Сосманоз) и Иванко (Добруджаоглу), които обаче отказават да се подчинят на призива. Това и довежда до ответна реакция от Мурад, изразяваща се в лицето на великия везир Али паша, който получава изрични наставления от османския емир да руши, пали и граби...земята Сосманова.

Макар в горния цитат да не се споменава нищо за земите на Иванко, по-нататъшен епизод от хрониките на Нешри ни описват пристигането на двама варненски първенци при Али паша, които желаят да предадат крепостта на пашата и да хванат своя господар (Иванко). Както се оказва обаче или заговорниците не успяват да изпълнят плана си, или самият Иванко е целял отцепването на някаква група от османската армия с цел по-лесната й елиминация. Предвид разнородния етнически характер на Варна по това време, повечето изследователи са на мнение, че заговор срещу Иванко действително е имало, макар и неуспешен.

Анализирайки обаче казаното от османските хроники, можем да установим и нещо по-съществено - че в даден момент от управлението си Иванко се признава за османски васал и то преди битката при Плочник. Как и кога това се осъществява е невъзможно за предполагане, но не е изключено самият Иванко да е поел доброволно васални задължения, чувствайки се застрашен от съседите си, а Генуа, която към момента е добри отношения с османците да е посредничила при договорката.

Следите на Иванко изненадващо се губят от историческите хроники след 1388 г. Докато владенията на власите и на Търновска България са подложени на тотална агресия от османците, земите на Иванко подозрително остават извън тяхната атака, което може само да означава, че управникът им е подновил васалните си задължения към нашествениците. Походът на Али паша завършва с превземането на редица важни български крепости като Дръстър, а при власите колкото кули имало в Ефлак (Влашко) -пашата всичките ги завладял, а народа им отвел в робство, но нищо не се споменава за териториални загуби на Иванко.

Добруджанският владетел не участва дори символично нито в битката при Косово поле през 1389 г., нито се упоменава неговото присъствие в някой друг от големите военни конфликти в края на 80-те години на XIV в. Действително може да приемем, че намалелите сили и авторитет на Добруджанското княжество го превръщат в маловажен играч на балканската политическа сцена, което оправдава липсата на информация за него. Всъщност първи данни за съдбата на региона получаваме от грамота на влашкия воеовода Мирчо Стари, който през 1390 г. превзема крепостта Дръстър от османците и започва да се титулува като terrarum Dobrodicii despotus et Tristrii dominus (деспот на Добруджа и господар на Дръстър).

Влашкият воевода е отявлен противник на османците и за разлика от своя предшественик - Дан I, е лоялен съюзник на Иван Шишман, което логично го поставя в позицията на противник на Иванко, който не е в топли отношения с Търновския суверен. Така явно изглежда, че овладявайки земите на Добруджанското княжество, Мирчо на практика поставя неговия формален край. По това време обстановката за подобна експанзия на власите е особено благоприятна, заради ангажираността на османците извън Балканите и политическата слабост на повечето от останалите влашки съседи, включително Иван Шишман.

Същевременно, предполагаемият васалитет на Иванко е предлагал идеалното извинение за подобна акция, придавайки й антиосмански характер. Не е известно каква е съдбата на Иванко след влашката инвазия и дали на негово място власите са издигнали някой от неговите благородници, който да заеме по-твърда позиция спрямо османските нашественици. Интересно е, че сякаш в присвоената си титулатура на деспот на Добруджа и господар на Дръстър, Мирчо Стари напълно изключва Иванко като владетел на Добруджа, акцентирайки върху деспотската титла на неговия баща Добротица.

Последвалото десетилетие дава крайно несигурни сведения за състоянието на Добруджанските владения, както по отношение на техните управници, така и за териториалния им размер. Още през 1391 г., Мирчо Стари е принуден да се изтегли изцяло северно от Дунав, опразвайки овладяните добруджански крепости като Калиакра и Дръстър, вследствие на подновената османска офанзива, северно от Стара планина. Съдбата им за следващите четири години остава неизвестна.

Макар доминиращото схващане в българската историография да акцентира върху цялостното превземане на българското Черноморие от османците около 1396 г., косвени сведения за все още независими владетели в региона през този период получаваме от хрониките на литовския княз Витовт, който отбелязва потенциалните си съюзници срещу османците, наименовайки немски и молдовски владетели и господарят на онази отвъдна българска земя, наречен деспот.

Самия факт, че Витовт не споменава отявлени антиосмански владетели като Шишман и Мирчо, автоматично съотнася документа към късната 1395 г., когато и двамата са понесли поражения от османските сили. Това пробужда известно недоумение, кой е въпросният деспот, за който литовският княз говори, като някои историци не изключват възможността това да е завърналия се начело Иванко.

Доказателство за това, че все още християнски владетел управлява Калиакра в ранната 1397 г. получаваме и от записките на унгарския крал Сигизмунд, който след тежкият си разгром при Никопол по-рано същата година, търси убежище в генуезката фактория Ликостомо, а после е приютен и в Калиакра, преди да се отправи към Константинопол и Дубровник. Един от спътниците на Сигизмунд - небезизвестният Ханс Шилтбергер, също отбелязва Калиакра, като столица на държава, която се нарича България, визирайки я като третата такава през която преминава.


Цитаделата на крепостта Калиакра - поглед отвън

Все пак дори и мощната цитадела на тежкоукрепената Калиакра не е могла да издържи на външни атаки завинаги, защото, както научаваме през 1399 г. земите на някогашното могъщо Добруджанско деспотство са разорени от татарите на Актав, а три години по-късно Генуа превзема Калиакра, но вече от османски гарнизон. Възползвайки се от разгрома на емир Баязид I Йълдъръм от монголския предводител Тамерлан при Анкара, през 1402 г., генуезците съзират удобен шанс да разширят черноморските си владения.

Това ни дава възможност да предположим, че последните искри на независимост в Добруджа угасват в зората на новия XV в. През следващите две десетилетия, земите на Добротица, както неведнъж са наричани в хрониките, многократно сменят своя собственик. След овладяването им от генуезците, те са повторно превзети от Мирчо Стари, действащ вече като унгарски васал.

Това, естествено не пречи на влашкия предводител отново да се титулува господар на Банат, Северин, на двете страни на цялото Подунавие до Голямото море, владетел на крепостта Дръстър и деспот на земите на Добротица. Впоследствие в хода въстанието на Константин и Фружин в някои от черноморските крепости отново се развява за кратко българския флаг, докато най-накрая около 1420 г. преживялата династичните си проблеми Османска империя не ги поглъща напълно в териториите си за следващите близо пет века.

https://bulgarianhistory.org/zalez-dobrudjansko-kniazhestvo/